1

Жалбоподателят, Inox Mare Srl, е капиталово дружество по италианското право, което внася и търгува в Европейския съюз продукти за закрепване от неръждаема стомана. Между 2010 г. и 2012 г. жалбоподателят закупува огромни количества продукти за закрепване от неръждаема стомана с произход от Филипините.

2

От март 2013 г. нататък Agenzia delle Dogane e dei Monopoli (Агенция митници и монополи, Италия), основавайки се на информацията, предоставена от Европейската служба за борба с измамите (OLAF) в рамките на разследване OF/2013/0086/B1, връчва на жалбоподателя чрез пет от териториалните си бюра 42 акта за установяване на заобикаляне на мита, последвани от 43 акта за събиране на митнически задължения и от 43 акта за налагане на санкции в общ размер от над 8,5 млн. евро.

3

На 25 март 2016 г., в рамките на производство между жалбоподателя и една от териториалните служби на Агенция митници и монополи, жалбоподателят се запознава, в качеството им на документи, приложени към писмените становища на тази агенция, с окончателния доклад на OLAF във връзка с външно разследване OF/2013/0086/B1 [THOR(2015) 40189 от 26 ноември 2015 г.] (наричан по-нататък „докладът от 26 ноември 2015 г.“) и с препоръката на генералния директор на OLAF във връзка с доклада [THOR(2015) 42057 от 9 декември 2015 г.] (наричана по-нататък „препоръката от 9 декември 2015 г.“) (заедно наричани по-нататък „обжалваните актове“).

4

В доклада от 26 ноември 2015 г. се посочва, че продуктите за закрепване от неръждаема стомана, внесени в седем държави членки като продукти с произход от Филипините — страна, ползваща се от преференциално митническо третиране, в действителност са с произход от Тайван — страна, за която се прилагат мита и антидъмпингови мерки. В доклада от 26 ноември 2015 г. се заключава, че вносните мита във връзка с тези продукти, в размер на приблизително 19,2 млн. евро, от които около 5,6 млн. евро в Италия, не били платени и можели да бъдат възстановени.

5

С препоръката от 9 декември 2015 г. генералният директор на OLAF препоръчва на Агенция митници и монополи да вземе всички необходими мерки, за да гарантира възстановяването на сумата от около 5,6 млн. евро, посочена в доклада от 26 ноември 2015 г., и да предотврати всички други щети за бюджета на Съюза. Накрая с посочената препоръка той изисква от нея да информира OLAF за евентуалните предприети действия или взети решения.

6

На 3 юни 2016 г. жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд, като моли Общия съд:

7

С подадена в секретариата на Общия съд на 13 юли 2016 г. отделна молба на основание член 130, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд Комисията прави възражение за недопустимост, като моли Общия съд:

8

На 25 август 2016 г. жалбоподателят представя своето становище по възражението за недопустимост, като в него моли Общия съд да отхвърли като неоснователно направеното от Комисията възражение за недопустимост.

9

Съгласно член 130, параграфи 1 и 7 от Процедурния правилник по искане на ответника Общият съд може да се произнесе по недопустимостта, без да разглежда спора по същество. Тъй като в настоящия случай Комисията е поискала произнасяне по недопустимостта, Общият съд, след като прие, че делото е достатъчно изяснено от доказателствата по преписката, реши да се произнесе по това искане, без да провежда докрай производството.

10

Комисията изтъква, че обжалваните актове не подлежат на обжалване от страна на жалбоподателя съгласно член 263 ДФЕС, тъй като докладът, изготвен от OLAF при приключването на дадено разследване, и препоръката на генералния директор на OLAF във връзка с доклада не произвеждат задължително правно действие дори по отношение на посочените в тях лица, което даже не било така във връзка с жалбоподателя в настоящия случай.

11

Жалбоподателят оспорва доводите на Комисията. Той поддържа, че италианските митнически органи са обвързани от съдържанието на обжалваните актове и действат само в качеството на органи, натоварени със събирането на мита, без никаква свобода на преценка.

12

В самото начало следва да се припомни, че по силата на член 263, първа алинея ДФЕС Съдът на Европейския съюз упражнява контрол за законосъобразност на актовете, предназначени да произвеждат правно действие по отношение на трети лица.

13

Съгласно постоянната практика на Съда подлежащи на обжалване актове и решения са само мерките, които произвеждат задължително правно действие, което може да засегне интересите на жалбоподателя, като измени съществено правното му положение (решения от 11 ноември 1981 г., IBM/Комисия, 60/81, EU:C:1981:264, т. 9, и от 26 януари 2010 г., Internationaler Hilfsfonds/Комисия, C‑362/08 P, EU:C:2010:40, т. 51).

14

Що се отнася до актовете на OLAF, на първо място, видно от практиката на Общия съд, развита във връзка с Регламент (ЕО) № 1073/1999 на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно разследванията, провеждани от Европейската служба за борба с измамите (OLAF) (ОВ L 136, 1999 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 2, стр. 129), докладът, който OLAF изготвя при приключване на външните и вътрешните си разследвания, не изменя съществено правното положение на лицата, които се посочват в него (решение от 6 април 2006 г., Camós Grau/Комисия, T‑309/03, EU:T:2006:110, т. 48; вж. също в този смисъл определение от 22 юни 2015 г., In vivo/Комисия, T‑690/13, непубликувано, EU:T:2015:519, т. 24). От същата съдебна практика следва, че окончателният характер на доклада на OLAF от гледна точка на процедурата, която урежда разследванията на тази служба, също не му придава естество на акт, произвеждащ задължително правно действие (решение от 6 април 2006 г., Camós Grau/Комисия, T‑309/03, EU:T:2006:110, т. 49).

15

В това отношение, съгласно постоянната практика на Общия съд, от разпоредбите на Регламент № 1073/1999, и по-конкретно от съображение 13 и от член 9 от този регламент, следва, че изводите на OLAF, съдържащи се в окончателния доклад, не могат да доведат автоматично до откриването на съдебно или дисциплинарно производство, щом като компетентните органи са свободни да решат да предприемат действия във връзка с окончателния доклад и следователно са единствените органи, оправомощени да се произнесат с решения, които могат да накърнят правното положение на лицата, спрямо които докладът е препоръчал започването на такива производства (вж. решения от 6 април 2006 г., Camós Grau/Комисия, T‑309/03, EU:T:2006:110, т. 51 и цитираната съдебна практика, и от 4 октомври 2006 г., Tillack/Комисия, T‑193/04, EU:T:2006:292, т. 69 и цитираната съдебна практика). Макар OLAF да може да препоръчва в докладите си приемането на актове със задължително правно действие, които увреждат засегнатите лица, нейното становище в това отношение не създава никакви задължения, включително процесуални, за органите, до които е адресирано (решение от 6 април 2006 г., Camós Grau/Комисия, T‑309/03, EU:T:2006:110, т. 50).

16

Също така съгласно съдебната практика предаването на информация от OLAF на националните органи не може да се разглежда като увреждащ акт, щом като не изменя съществено правното положение на заинтересованото лице, като в съответствие с член 10, параграф 2 от Регламент № 1073/1999 националните съдебни органи остават свободни да преценят в рамките на собствените си правомощия съдържанието и значението на посочената информация и вследствие на това какви действия да бъдат предприети (вж. решение от 20 май 2010 г., Комисия/Violetti и др., T‑261/09 P, EU:T:2010:215, т. 47 и цитираната съдебна практика; в този смисъл вж. също определение от 22 юни 2015 г., In vivo/Комисия, T‑690/13, непубликувано, EU:T:2015:519, т. 24). Следователно евентуалното откриване на съдебно производство след предаването на информация от OLAF, както и последващите правни актове, са отговорност единствено и изцяло на националните органи (решение от 4 октомври 2006 г., Tillack/Комисия, T‑193/04, EU:T:2006:292, т. 70).

17

На второ място, принципите, произтичащи от припомнената в точки 14—16 по-горе съдебна практика, продължават да се прилагат към правната уредба за външните разследвания на OLAF, произтичаща от новия Регламент (ЕС, Евратом) № 883/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 11 септември 2013 година относно разследванията, провеждани от Европейската служба за борба с измамите (OLAF), и за отмяна на Регламент № 1073/1999 и Регламент (Евратом) № 1074/1999 на Съвета (ОВ L 248, 2013 г., стр. 1).

18

Всъщност от съображение 31 от Регламент № 883/2013 е видно, че както предвиждаше съображение 13 от Регламент № 1073/1999, компетентните органи на държавата членка решават какви действия следва да бъдат предприети по завършените разследвания въз основа на изготвените от OLAF окончателни доклади. Освен това от съображение 32 от същия регламент личи, че компетентните органи на държавите членки следва да докладват на OLAF при поискване от нейна страна за предприетите „действия, ако има такива“, въз основа на информацията, изпратена им от службата.

19

Освен това член 11, параграф 1, първа алинея от Регламент № 883/2013 гласи най-напред, че след завършване на дадено разследване от OLAF се изготвя доклад под разпореждането на генералния директор, в който доклад се представя по-специално производството, установените факти, първоначалната им правна квалификация и оценка на финансовите им последици, както и заключенията от разследването. Член 11, параграф 1, втора алинея от същия регламент пояснява също, че „[д]окладът е придружен от препоръки на генералния директор за това дали да се предприемат действия или не“, а член 11, параграф 2 от споменатия регламент посочва, че докладите представляват допустими доказателства в административни или съдебни производства на държавите членки, където е възникнала необходимост от използването им, по начина и при условията, приложими за административните доклади, изготвени от инспектори на националната администрация, че докладите са предмет на оценка по същите правила като приложимите за административните доклади и че имат същата доказателствена сила като тях. Член 11, параграф 3 от посочения регламент гласи по-нататък, че докладите и препоръките, изготвени след провеждането на външно разследване, се изпращат на компетентните органи на засегнатите държави членки и при необходимост на компетентните служби на Комисията. Накрая член 11, параграф 6 от Регламент № 883/2013 предвижда, че при поискване от OLAF компетентните органи на засегнатите държави членки своевременно ѝ изпращат информация за „предприетите действия, ако има такива“, вследствие на изпратените препоръки след външно разследване.

20

От една страна, от разпоредбите на член 11, параграф 2 от Регламент № 883/2013 следва, че докладите на OLAF представляват само годни за използване доказателства в националните административни или съдебни производства, че тези доклади са предмет на преценка съгласно установените норми в областта на доказването в националното право, и че имат предвидената от посоченото национално право доказателствена сила. Поради това не става въпрос за актове, които съгласно Регламент № 883/2013 увреждат в това си качество посочените в тях лица.

21

От друга страна, по силата на разпоредбите на член 11, параграф 3 от Регламент № 883/2013 изпращането на доклада и на препоръките на компетентните национални органи не създава задължения по отношение на действията, които посочените органи трябва да предприемат във връзка със съответните актове спрямо посочените в тях лица. Макар изтъкнатият от жалбоподателя член 11, параграф 6 от Регламент № 883/2013 несъмнено да предвижда, че националните органи са длъжни да информират OLAF при нейно искане за предприетите действия по нейните препоръки, така или иначе съгласно текста на тази разпоредба посочените действия не са задължителни, а за тях се изпраща информация само „ако има такива“.

22

Следователно от разпоредбите на Регламент № 883/2013, и в частност от съображение 31 и от член 11 от този регламент следва, че както е посочено в припомнената в точка 15 по-горе съдебна практика, докладът и препоръките, които OLAF изготвя след външно разследване и изпраща на компетентните органи на засегнатите държави членки, не могат да доведат автоматично до откриването на административно или съдебно производство на национално равнище, нито a fortiori до приемането на последващи правни актове. Всъщност националните органи следва да решат какви действия да предприемат по тях и тези органи следователно са единствените оправомощени да се произнесат с решения, които могат да накърнят правното положение на лицата, спрямо които OLAF е препоръчала започването на такива производства.

23

Този извод не се поставя под въпрос от изтъкнатото от жалбоподателя обстоятелство, че член 11, параграф 1, втора алинея от Регламент № 883/2013 гласи, че в изготвените от OLAF препоръки „при необходимост се посочват евентуални дисциплинарни, административни, финансови и/или съдебни действия на […] компетентните органи на засегнатите държави членки“.

24

Всъщност следва да се отбележи, че изразът „doivent prendre“ [трябва да приемат], който се съдържа в текста на френски език на член 11, параграф 1, втора алинея от Регламент № 883/2013, както и по същество в текста на италиански език (devono adottare), не присъства в текстовете на същата разпоредба на други езици, например на английски, немски, български, гръцки или португалски език.

25

Следва да се припомни, че на текстовете на всички езици на разпоредба от правото на Съюза по принцип трябва да им бъде призната еднаква сила. За да се запази еднообразното тълкуване на правото на Съюза следователно е необходимо в случай на несъответствия между тези текстове съответната разпоредба да се тълкува в зависимост от общата структура и целите на правната уредба, от която тя е част (вж. решение от 20 септември 2012 г., Унгария/Комисия, T‑89/10, непубликувано, EU:T:2012:451, т. 43 и цитираната съдебна практика).

26

В настоящия случай обаче най-напред трябва да се констатира, че член 11, параграф 1 от Регламент № 883/2013 не се отнася до последиците, а само до съдържанието на доклада и на препоръките. Така по-специално в текста на английски език на тази разпоредба думата „shall“ се отнася изрично до съдържанието на препоръките (shall […] indicate). По-нататък член 11, параграфи 3 и 6 от Регламент № 883/2013 урежда съответно изпращането на доклада и препоръките на компетентните национални органи и последиците от това изпращане. Тези разпоредби не предвиждат задължения по отношение на действията, които посочените органи трябва да предприемат във връзка с въпросните актове спрямо посочените в тях лица. Накрая трябва да се припомни, че видно от съображение 31 от Регламент № 883/2013, националните органи следва да решат какви действия да предприемат по докладите на OLAF.

27

Поради това, предвид общата структура и целите на разглежданата правна уредба, член 11, параграф 1 от Регламент № 883/2013 не може да се тълкува в смисъл, че създава задължения за националните органи — адресати на доклада и на препоръките на OLAF — по отношение на действията, които споменатите органи трябва да предприемат във връзка с въпросните актове спрямо посочените в тях лица.

28

В заключение, постоянната практика на Общия съд относно актовете на OLAF и релевантните разпоредби на Регламент № 883/2013 показват, че обжалваните актове не произвеждат задължително правно действие, което да може да измени съществено правното положение на жалбоподателя по смисъла на припомнената в точка 13 по-горе съдебна практика, щом като националните органи следва да решат, при упражняване на собствените си правомощия, какви действия да предприемат по доклада от 26 ноември 2015 г., и по-специално по препоръката от 9 декември 2015 г.

29

Същият извод се налага относно „предварителните и тясно свързани актове на OLAF“, а именно — както са обозначени в становището по възражението за недопустимост — „междинната информация, посочена в член 12 от [Регламент № 883/2013]“, която OLAF е изпратила на италианските митнически органи. Всъщност, без да е необходимо произнасяне по въпроса дали жалбата е била надлежно насочена срещу тях, което се оспорва от Комисията, следва да се припомни, че във всеки случай изпращането на информация от OLAF на националните органи не може да се разглежда като увреждащ акт, тъй като по силата на член 12 от Регламент № 883/2013 органите, които получават информация от OLAF, следва да преценят в рамките на собствените си правомощия съдържанието и значението на посочената информация и вследствие на това какви действия да бъдат предприети (вж. по аналогия решение от 20 май 2010 г., Комисия/Violetti и др., T‑261/09 P, EU:T:2010:215, т. 47 и цитираната съдебна практика, и определение от 22 юни 2015 г., In vivo/Комисия, T‑690/13, непубликувано, EU:T:2015:519, т. 24).

30

Дори да се предположи, че в настоящия случай италианските митнически органи, които са връчили на жалбоподателя посочените в точка 2 по-горе митнически актове, действително са се основали на междинната информация, посочена в точка 29 по-горе, или дори след като са се запознали с доклада от 26 ноември 2015 г. или с препоръката от 9 декември 2015 г., това обстоятелство все пак не означава, че актовете на OLAF произвеждат задължително правно действие, тъй като митническите актове, посочени в точка 2 по-горе, не са произтекли автоматично от споменатите актове на OLAF, а са били приети от италианските митнически органи в рамките на собствените им правомощия.

31

С нито един от изтъкнатите от жалбоподателя доводи не може да се поставят под съмнение тези изводи.

32

Първо, жалбоподателят твърди, че обжалваните актове изключват правото му Агенция митници и монополи да пристъпи съгласно членове 116—121 от Регламент (ЕС) № 952/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 9 октомври 2013 година за създаване на Митнически кодекс на Съюза (ОВ L 269, 2013 г., стр. 1, наричан по-нататък „Митническият кодекс на Съюза“) към възстановяване или опрощаване в негова полза на вносни мита. Също така той поддържа, че обжалваните актове накърняват правото му да се регистрира като одобрен икономически оператор в съответствие с членове 38 и 39 от Митническия кодекс на Съюза.

33

Тези доводи не могат да се приемат, защото с оглед на направените констатации в точка 22 по-горе докладът от 26 ноември 2015 г. и препоръките от 9 декември 2015 г. не съдържат никакво автоматично задължение за националните органи да приемат конкретна мярка срещу жалбоподателя и защото единствено тези органи при упражняване на собствените си правомощия следва да решат какви действия да предприемат по тях, включително в митническата област.

34

В това отношение следва да се припомни, че видно от постоянната практика на Общия съд, прилагането на материалноправните митнически разпоредби на Съюза, включително приемането на решения, които изискват плащането a posteriori на несъбрани мита, попада в изключителната компетентност на националните митнически органи. Приетите решения от посочените органи в приложение на тези разпоредби могат да бъдат обжалвани пред националните съдилища, а последните могат да сезират Съда съгласно член 267 ДФЕС (решение от 16 април 2015 г., Schenker Customs Agency/Комисия, T‑576/11, EU:T:2015:206, т. 49 и цитираната съдебна практика; вж. също в този смисъл решение от 12 ноември 2013 г., Wünsche Handelsgesellschaft International/Комисия, T‑147/12, непубликувано, EU:T:2013:587, т. 24 и 25 и цитираната съдебна практика).

35

По-специално, що се отнася, от една страна, до евентуално заявление за възстановяване или опрощаване на вносни мита, трябва да се припомни, че от съдебната практика следва, че националните митнически органи извършват собствена преценка на заявленията, подадени от всеки вносител, за да вземат предвид всяка особеност от фактическа или от правна страна, която може да характеризира конкретното положение на всеки оператор (вж. в този смисъл решение от 12 март 2015 г., Vestel Iberia и Makro autoservicio mayorista/Комисия, T‑249/12 и T‑269/12, непубликувано, EU:T:2015:150, т. 79—82).

36

Що се отнася, от друга страна, до евентуално заявление за предоставяне на статус на одобрен икономически оператор, от членове 38 и 39 от Митническия кодекс на Съюза и от член 24 от Регламент за изпълнение (ЕС) 2015/2447 на Комисията от 24 ноември 2015 година за определяне на подробни правила за прилагането на някои разпоредби на Митническия кодекс на Съюза (ОВ L 343, 2015 г., стр. 558, наричан по-нататък „Регламентът за изпълнение“) изобщо не следва, че в настоящия случай трябва автоматично да се приеме по силата на обжалваните актове, че жалбоподателят не отговаря на критерия по член 39, буква а) от Митническия кодекс на Съюза относно липсата на сериозно нарушение или повторни нарушения на митническото законодателство и на разпоредбите за данъчно облагане, и относно липсата на тежки престъпления, свързани с икономическата дейност на заявителя.

37

Всъщност съгласно член 29, параграф 4 от Регламента за изпълнение националният митнически орган следва да провери дали са изпълнени критериите, посочени в член 39 от Митническия кодекс на Съюза. За целта този орган разполага със собствено право на преценка, позволяващо му по-специално да вземе предвид „специфичните характеристики на икономическите оператори, и по-специално на малките и средните предприятия“. Националният митнически орган може също да счете съгласно член 24, параграф 2 от Регламента за изпълнение, що се отнася до критерия, посочен в член 39, буква a) от Митническия кодекс на Съюза, че „дадено нарушение е несъществено спрямо броя или мащаба на съответните операции“ и да отчете факта, че „не се съмнява в добросъвестността на заявителя“.

38

Следователно, след като италианските митнически органи са длъжни да прилагат митническите разпоредби на Съюза, и по-специално да извършат преценка по евентуално заявление за възстановяване или опрощаване, подадено от жалбоподателя, както и по евентуално заявление за предоставяне на статус на одобрен икономически оператор, обжалваните актове по никакъв начин не предопределят посоченото право на преценка.

39

Второ, жалбоподателят твърди, че ако неговата жалба бъде приета за недопустима, той ще е лишен от ефективна съдебна защита, тъй като възможността за отправяне на преюдициално запитване е несигурна и хипотетична.

40

В това отношение следва да се припомни, че както е посочено в точка 22 по-горе, националните органи следва да решат какви действия да предприемат по препоръките, които са им изпратени от OLAF. В този смисъл самите те трябва да проверят дали получената информация обосновава или изисква започването на преследване. Следователно съдебната защита срещу подобно преследване трябва да бъде осигурена на национално равнище с всички гаранции, предвидени от вътрешното право, включително и тези, които произтичат от основните права, които като част от основните принципи на правото на Съюза също трябва да се спазват от държавите членки, когато изпълняват правна уредба на Съюза. В рамките на дадено национално производство сезираната юрисдикция може, а в определени случаи дори е длъжна, с преюдициално запитване, адресирано до Съда на основание член 267 ДФЕС, да отправи до него въпрос, евентуално по предложение на страните, относно тълкуването на разпоредбите от правото на Съюза, което според нея ѝ е необходимо, за да се произнесе (вж. в този смисъл определение от 19 април 2005 г., Tillack/Комисия, C‑521/04 P(R), EU:C:2005:240, т. 38 и 39, и решение от 20 юли 2016 г., Oikonomopoulos/Комисия, T‑483/13, EU:T:2016:421, т. 28 и 32).

41

Освен това, що се отнася до довода на жалбоподателя, изведен по същество от предполагаемата неефективност на преюдициалното запитване в конкретния случай спрямо пряката жалба за отмяна, следва да се припомни, че дори такова твърдение да се приеме за доказано, не може да се разреши на Общия съд да замества учредителната власт на Съюза, за да изменя системата от правни средства за защита и производства, въведена с Договорите и предназначена да повери на Съда и на Общия съд извършването на контрола за законосъобразност на актовете на институциите. В никакъв случай тя не позволява да се обоснове обжалваемост на актове, които не подлежат на обжалване, тъй като не произвеждат задължително правно действие по смисъла на член 263, първа алинея ДФЕС (по аналогия вж. решение от 27 юни 2000 г., Salamander и др./Парламент и Съвет, T‑172/98 и T‑175/98—T‑177/98, EU:T:2000:168, т. 75 и цитираната съдебна практика, и определение от 12 януари 2007 г., SPM/Комисия, T‑447/05, EU:T:2007:3, т. 82 и цитираната съдебна практика).

42

Трето, що се отнася до твърдените нарушения от OLAF на процесуалните норми, на правото да се представят доказателства и на правото на състезателност, както и на основните права и на правото на жалбоподателя на съдебна защита срещу незаконосъобразните действия по разследване, трябва да се припомни, че видно от съдебната практика, изтъкнатите в рамките на жалба за отмяна процесуални нарушения, за които се твърди, както в настоящия случай, че са опорочили доклад за разследване на OLAF, не могат да придадат на посочения доклад характер на увреждащ акт. Всъщност такива нарушения могат да бъдат изтъквани само в подкрепа на жалба, насочена срещу последващ обжалваем акт, доколкото те са се отразили на неговото съдържание, а не независимо от подобен акт (вж. решение от 6 април 2006 г., Camós Grau/Комисия, T‑309/03, EU:T:2006:110, т. 55 и цитираната съдебна практика).

43

Освен това следва да се припомни, че от съдебната практика произтича, че сериозността на твърдяното неизпълнение от съответната институция или тежестта на произтичащото от това нарушение, що се отнася до съблюдаването на основните права, не допуска да се отклони прилагането на уредени с императивни норми абсолютни процесуални предпоставки, предвидени в Договора, и да се обоснове обжалваемост на актове, които не подлежат на обжалване, тъй като не произвеждат задължително правно действие. Всъщност обжалваемостта на даден акт не може да се извежда от евентуалната негова незаконосъобразност (вж. в този смисъл решение от 15 януари 2003 г., Philip Morris International/Комисия, T‑377/00, T‑379/00, T‑380/00, T‑260/01 и T‑272/01, EU:T:2003:6, т. 87).

44

Четвърто, жалбоподателят твърди, че информацията, изпратена от OLAF на Агенция митници и монополи, му е причинила неимуществена вреда посредством някои прессъобщения на посочената агенция и позоваващи се на тях статии в пресата. Дори да се приеме обаче, че такива сведения могат да съставляват вреда, те все пак не могат да придадат на доклада от 26 ноември 2015 г. и на препоръката от 9 декември 2015 г. характер на увреждащи актове по смисъла на член 263 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 6 април 2006 г., Camós Grau/Комисия, T‑309/03, EU:T:2006:110, т. 56).

45

Пето, възприетото разрешение в определение от 13 април 2011 г., Planet/Комисия (T‑320/09, EU:T:2011:172), изтъкнато от жалбоподателя в подкрепа на извода, че докладът от 26 ноември 2015 г. и препоръката от 9 декември 2015 г. са обжалваеми актове, не може да бъде приложено в настоящия случай, предвид по-специално на характеристиките на актовете, които са били предмет на разглеждане.

46

Всъщност, от една страна, следва да се припомни, че от точки 21—27 и 53 от определение от 13 април 2011 г., Planet/Комисия (T‑320/09, EU:T:2011:172), следва, че производството, довело до постановяване на това определение, се отнася до актове, приети при приключване на „специално производство“, целящо регистрацията на образувание в предупредителен списък, и по-конкретно до искането на OLAF до счетоводителя на Комисията да задейства предупреждението за дадено образувание в системата за ранно предупреждение (СРП) и до задействането на самото предупреждение от счетоводителя на Комисията. От друга страна, от точки 47 и 48 от посоченото определение следва, че споменатите актове са произвеждали действие, което е изменяло съществено правното положение на образуванието, регистрирано в предупредителния списък, щом като след задействането на предупреждението то е било длъжно да се съобрази с условия или със завишени предпазни мерки, наложени от съответните разпоредители с бюджетни средства, за да получи ангажиране на финансови средства на Съюза.

47

В настоящия случай обжалваните актове на OLAF обаче не обвързват органите, които са техни адресати, и не изменят съществено правното положение на жалбоподателя по отношение на последиците, които посочените органи трябва да придадат на тези актове.

48

Шесто, съдебната практика, която жалбоподателят изтъква, за да докаже липсата на право на преценка на италианските митнически органи, а именно решения от 23 ноември 1971 г., Bock/Комисия (62/70, EU:C:1971:108), и от 17 януари 1985 г., Piraiki-Patraiki и др./Комисия (11/82, EU:C:1985:18), не е приложима в настоящия случай.

49

Всъщност следва да се отбележи, че видно от точки 3—11 от решение от 23 ноември 1971 г., Bock/Комисия (62/70, EU:C:1971:108), и от точки 2—32 от решение от 17 януари 1985 г., Piraiki-Patraiki и др./Комисия (11/82, EU:C:1985:18), тези съдебни решения не се отнасят до въпроса дали разглежданите в тях актове са произвеждали задължително правно действие по смисъла на член 263, първа алинея ДФЕС, а до въпроса дали жалбоподателите са били пряко и лично засегнати от посочените актове по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС.

50

Във всеки случай трябва да се отбележи, че в точки 23 и 26 от определение от 6 март 2014 г., Northern Ireland Department of Agriculture and Rural Development/Комисия (C‑248/12 P, непубликувано, EU:C:2014:137), самият Съд констатира, че възприетото разрешение в решение от 17 януари 1985 г., Piraiki-Patraiki и др./Комисия (11/82, EU:C:1985:18), се обяснява с конкретните положения, с оглед на които то е постановено, и че това произтича от самия текст на това решение.

51

В това отношение е достатъчно да се припомни, че както решение от 23 ноември 1971 г., Bock/Комисия (62/70, EU:C:1971:108), така и решение от 17 януари 1985 г., Piraiki-Patraiki и др./Комисия (11/82, EU:C:1985:18), се отнасят до специфични случаи, в които Комисията е разрешила, по искане на дадена държава членка, приемането от последната на предпазни мерки. При тези обстоятелства няма никакво съмнение, че държавата членка, поискала такива мерки, ще предприеме действия в съответствие с тях, за да извлече всички произтичащи от това последици (вж. определение от 8 юли 2004 г., Regione Siciliana/Комисия, T‑341/02, EU:T:2004:228, т. 79). Тези обстоятелства обаче не съществуват в настоящия случай.

52

От всичко изложено следва, че тъй като нямат задължително правно действие, обжалваните актове и във всеки случай „предварителните и тясно свързани актове на OLAF“ не могат да се разглеждат като обжалваеми актове по смисъла на член 263, първа алинея ДФЕС.

53

Следователно жалбата трябва да се отхвърли като недопустима.

54

Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като жалбоподателят е загубил делото, следва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с искането на Комисията.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (седми състав)

определи: