1

Жалбоподателят Firma Léon Van Parys NV подава между 22 юни 1998 г. и 8 ноември 1999 г. чрез посредничеството на своя митнически агент 116 декларации за внос на банани от Еквадор в митническото бюро на Антверпен (Белгия).

2

Декларациите за внос са подкрепени от 221 лицензии за внос, издадени явно от Кралство Испания, които допускат вноса на банани в Европейската общност в рамките на тарифна квота при заплащане на намалено мито от 75 EUR на тон, в съответствие с Регламент (ЕИО) № 404/93 на Съвета от 13 февруари 1993 година относно общата организация на пазара на банани (ОВ L 47, 1993 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 3, том 12, стр. 110), изменен с Регламент (ЕО) № 3290/94 на Съвета от 22 декември 1994 година относно адаптациите и преходните мерки, необходими в сектора на земеделието с цел прилагане на споразуменията, сключени по време на Уругвайския кръг на многостранните търговски преговори (ОВ L 349, 1994 г., стр. 105; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 11, стр. 55), за периода, който приключва на 31 декември 1998 г., и в съответствие с Регламент № 404/93 и Регламент (ЕО) № 2362/98 на Комисията от 28 октомври 1998 година относно условията за прилагане на Регламент № 404/93 относно режима на внос на банани в Общността (ОВ L 293, 1998 г., стр. 32), за периода, който започва от 1 януари 1999 г.

3

С писмо от 1 февруари 2000 г. Европейската служба за борба с измамите (OLAF) уведомява белгийските митнически власти, че за внасянето на банани в Общността са били използвани подправени испански лицензии за внос, с подправени печати на компетентния за издаването на тези документи испански орган. При проведено разследване митническите органи установяват, че представените от жалбоподателя в митническото бюро на Антверпен 221 лицензии за внос са подправени испански лицензии за периода от 22 юни 1998 г. до 8 ноември 1999 г.

4

На 5 юли 2002 г. белгийската акцизна и митническа администрация съставя протокол за направените констатации, който адресира до жалбоподателя и до митническия агент. Видно от този протокол, 233 използвани от жалбоподателя лицензии за внос са испански подправени лицензии, като 221 от тези лицензии са били представени в Антверпен и 12 — в Хамбург (Германия). Към периода от 1 януари до 8 ноември 1999 г. се отнасят 107 лицензии, всички представени от жалбоподателя в митническото бюро в Антверпен.

5

С писмо от 26 юли 2002 г. белгийската акцизна и митническа администрация налага на жалбоподателя и на митническия агент глоба в размер на 7084967,71 EUR за вноса на банани от 1 януари 1998 г. до 8 ноември 1999 г., което съответства на облагането с мито от 850 EUR за внесен тон в съответствие с член 18, параграф 2 от Регламент № 404/93.

6

На 28 ноември 2003 г. белгийската акцизна и митническа администрация съставя допълнителен протокол, в който по-специално се посочва, че в Испания, Италия и Португалия са извършени служебни поръчки в рамките на разследване относно подправените испански лицензии за внос.

7

При обжалването от жалбоподателя и от митническия агент на начисленото им последващо събиране на вносни мита белгийската акцизна и митническа администрация преценява, че следва да уважи искането за отказ от последващо събиране и за опрощаване на митните сборове, като с писмо от 14 декември 2007 г. предава преписката на Комисията на Европейските общности, която да вземе решение съгласно членове 871 и 905 от изменения Регламент (ЕИО) № 2454/93 на Комисията от 2 юли 1993 година за определяне на разпоредби за прилагане на Регламент (ЕИО) № 2913/92 на Съвета за създаване на Митнически кодекс на Общността (ОВ L 253, 1993 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 2, том 7, стр. 3).

8

В свое писмо от 14 декември 2007 г. белгийската акцизна и митническа администрация счита, че в случая не може да се приложат разпоредбите на член 220, параграф 2, буква б) от Регламент (ЕИО) № 2913/92 на Съвета от 12 октомври 1992 година за създаване на Митнически кодекс на Общността (ОВ L 302, 1992 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 2, том 5, стр. 58, наричан по-нататък „МКО“), тъй като няма налице достатъчно доказателства, за да се приеме, че е допусната грешка от властите на държавите членки или от Комисията. От друга страна, тя счита, че в изпълнение на член 239 от МКО митните сборове трябва да се опростят, тъй като е налице особено положение по смисъла на разпоредбите на този член и жалбоподателят, както и митническият агент не са допуснали груба небрежност.

9

На 5 май 2008 г., 18 и 26 ноември 2008 г., 15 януари 2009 г. и 4 март 2010 г. Комисията изпраща до белгийската акцизна и митническа администрация искания за допълнителни разяснения, на всяко едно от които получава отговор.

10

С писмо от 8 януари 2010 г. на основание член 906а от Регламент № 2454/93 Комисията уведомява белгийската акцизна и митническа администрация и жалбоподателя, че възнамерява да приеме решение за отхвърляне на искането за опрощаване и възстановяване на митните сборове. С писмо от 8 февруари 2010 г. жалбоподателят представя своето становище.

11

Съгласно членове 873 и 907 от Регламент № 2454/93 случаят на жалбоподателя е разгледан на заседание от 12 април 2010 г. от група експерти, в която са представени всички държави членки.

12

С Решение C(2010) 2858 окончателен от 6 май 2010 г. Комисията потвърждава по отношение на конкретен случай последващото вземане под отчет на вносните митни сборове (член 1, параграф 1) и опрощаването на митните сборове спрямо единия длъжник, митническият агент (член 1, параграф 2), но не и спрямо другия длъжник, жалбоподателят (член 1, параграф 3) (наричано по-нататък „първото решение“).

13

С жалба, подадена в секретариата на Общия съд на 11 август 2010 г., жалбоподателят иска отмяна на първото решение.

14

С решение от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), Общият съд отменя член 1, параграф 3 от първото решение, в който Комисията е преценила, че опрощаването на митата по силата на член 239 от МКО не е обосновано по отношение на жалбоподателя.

15

С първо писмо от 16 септември 2013 г. Комисията уведомява белгийската акцизна и митническа администрация, че вследствие на частичната отмяна на първото решение тя счита за необходимо да получи допълнителна информация, за да приеме ново решение, и иска от същата някои данни относно извършения от жалбоподателя внос, за който се отнася искането за опрощаване на мита. Комисията иска от белгийската акцизна и митническа администрация също да съобщи на жалбоподателя отговора по искането за информация и да поиска от него писмена декларация, че е запознат с посочения отговор, че дава съгласието си и че не добавя нищо или че има забележки, както и че иска да представи допълнителна информация. Накрая, Комисията уведомява, че предвиденият в член 907 от Регламент № 2454/93 срок от девет месеца за разглеждане на искането за опрощаване на мита е удължен с периода, изтекъл между 22 август 2013 г. и датата на получаването на допълнителната информация.

16

С второ писмо от 16 септември 2013 г. Комисията уведомява жалбоподателя, че вследствие на частичната отмяна на първото решение тя счита за необходимо да получи допълнителна информация, за да приеме ново решение, и че деветмесечният срок за разглеждане на искането за опрощаване на мита е удължен с периода, изтекъл между 22 август 2013 г. и датата на получаване на допълнителната информация.

17

С определение от 24 юни 2014 г., Léon Van Parys/Комисия (T‑603/13, непубликувано, EU:T:2014:610), подадената от жалбоподателя жалба за отмяна срещу двете писма от 16 септември 2013 г. е отхвърлена като явно недопустима.

18

С писмо от 14 януари 2014 г. белгийската акцизна и митническа администрация уведомява Комисията, че намира за странно нейното искане за информация, тъй като е било доказано, че всички лицензии за внос са били подправени, и че при това положение не е възможно да се удовлетвори това искане.

19

С писмо от 24 януари 2014 г. Комисията уведомява жалбоподателя, че е получила писмото на белгийската акцизна и митническа администрация от 14 януари 2014 г., и го информира, че поради липсата на отговор на тази администрация по нейното искане за допълнителна информация срокът за разглеждане продължава да е спрян в съответствие с член 907 от Регламент № 2454/93.

20

С определение от 26 ноември 2014 г., Léon Van Parys/Комисия (T‑171/14, непубликувано, EU:T:2014:1025), е отхвърлена подадената от жалбоподателя жалба за отмяна на писмото от 24 януари 2014 г.

21

С писмо от 17 юни 2014 г. Комисията отново иска от белгийската акцизна и митническа администрация да ѝ предостави информацията, която е поискала с писмо от 16 септември 2013 г. Към писмото си от 17 юни 2014 г. Комисията прилага своите изчисления под формата на таблица.

22

На 10 декември 2014 г. белгийската акцизна и митническа администрация съставя проект на отговор на писмото на Комисията от 16 септември 2013 г., съдържащ изчисление, което посочената администрация възнамерява да предаде на Комисията, и с който жалбоподателят е поканен да изрази становището си.

23

С писмо от 16 февруари 2015 г., адресирано до Комисията, белгийската акцизна и митническа администрация прави възражения по таблицата, която Комисията ѝ е предала, и коригира по-конкретно сумите, посочени в линии 18, 60, 67 и 99 от същата.

24

С писмо от 16 юли 2015 г. Комисията уведомява жалбоподателя, че възнамерява да отхвърли неговото искане за опрощаване на мита.

25

На 10 август 2015 г. жалбоподателят представя становището си по писмото на Комисията от 16 юли 2015 г.

26

С решение C(2016) 95 окончателен от 20 януари 2016 г. Комисията потвърждава последващото вземане под отчет на вносните митни сборове (член 1, параграф 1), опрощаването на митните сборове спрямо митническия агент (член 1, параграф 2), опрощаването на митните сборове спрямо жалбоподателя в размер на 632241,28 EUR, съответстващ на лицензиите за традиционни оператори (член 1, параграф 3), но отказва опрощаването на митните спорове спрямо жалбоподателя в размер от 2996007,20 EUR, съответстващ на лицензиите за новопоявили се оператори (член 1, параграф 4) (наричано по-нататък „обжалваното решение“).

27

В съображения 18—23 от обжалваното решение Комисията припомня по-конкретно че с първото решение е потвърдила последващото вземане под отчет на вносните митни сборове (член 1, параграф 1 от първото решение) и опрощаването на митните сборове спрямо единия длъжник, митническият агент (член 1, параграф 2 от първото решение), но не и спрямо другия длъжник, жалбоподателят, в особено положение (член 1, параграф 3 от първото решение).

28

В съображение 20 от обжалваното решение Комисията уточнява, че е основала своята оценка в първото решение на член 220, параграф 2, буква б) МКО и е заключила, че не може да става въпрос за допусната от испанските власти грешка, тъй като те не са участвали в изготвянето на разглежданите лицензии. Освен това в съображение 23 от обжалваното решение Комисията посочва, че в първото решение е разгледала дали условията по член 239 МКО са изпълнени и е заключила, че митническият агент не е действал недобросъвестно и не е допуснал небрежност и поради това може да се ползва от невземането под отчет или от опрощаването на вносните мита. В първото решение Комисията също е приела, че жалбоподателят не е положил грижа и поради това не може да се ползва от несъбирането, нито от опрощаването на вносни мита.

29

В съображения 25—32 от обжалваното решение Комисията припомня, че тъй като Общият съд е отменил член 1, параграф 3 от първото решение, тя трябва, в съответствие с член 266 ДФЕС, да приеме ново решение в разумен срок, който бил единствено приложимият срок в конкретния случай.

30

Що се отнася до приемането на това ново решение, Комисията посочва, от една страна, в съображение 33 от обжалваното решение, че група експерти, съставена от представители на всички държави членки, се е събрала на 21 септември 2015 г. в рамките на комитета по МКО, за да разгледа преписката. От друга страна, тя посочва в съображение 37 от обжалваното решение, че ще провери единствено дали е изпълнено второто условие по член 239 от МКО относно липсата на недобросъвестно поведение или небрежност.

31

В съображение 39 от обжалваното решение Комисията освен това припомня, че в решението си от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), Общият съд приел, че следва да се отбележи, че в защитата си Комисията считала използваната от жалбоподателя схема за получаване на използването на лицензиите за внос за „незаконна“, тъй като била в разрез с член 21, параграф 2, втора алинея от Регламент № 2362/98, който не допускал каквото и да е прехвърляне на права, произтичащи от лицензия за внос от новопоявил се оператор на традиционен оператор. Общият съд допълнил, че по този въпрос трябва да се приеме, че частта на първото решение, с която се отказва опрощаването на вносните мита, не се основава на неправомерността на схемата за закупуване на използването на лицензиите за внос, а на грубата небрежност на жалбоподателя. От това Общият съд заключавал, че доводът на Комисията в случая не може да повлияе на обосноваността на отказа за опрощаване на вносните мита. Въз основа на това в същото съображение от обжалваното решение Комисията прави извода, че в рамките на това ново решение трябва да провери дали схемата, която жалбоподателят е приложил, за да използва лицензиите за внос, е законна, с оглед на факта, че член 21, параграф 2, втора алинея от Регламент № 2362/98 забранява каквото и да е прехвърляне на права, произтичащи от лицензия за внос от новопоявил се оператор на традиционен оператор. Тя добавя, че трябва да преразгледа и основанията, позволяващи да се прецени дали е имало недобросъвестно поведение или небрежност.

32

В съображения 49 и 50 от обжалваното решение Комисията счита, че макар в преписката да няма достатъчно данни, доказващи липсата на положена грижа, що се отнася до придобитите от жалбоподателя лицензии за внос на традиционни оператори, що се отнася до лицензиите на новопоявили се оператори, при обикновена проверка на лицензиите той е можел да заключи, че не може да използва правата, произтичащи от тези сертификати, тъй като подобна употреба би била в разрез с член 21, параграф 2, втора алинея от Регламент № 2362/98.

33

Вследствие на това в съображение 60 от обжалваното решение Комисията решава, от една страна, че като е използвал правата на новопоявилите се оператори, жалбоподателят, който е традиционен оператор, не е спазил забраната по член 21, параграф 2, втора алинея от Регламент № 2362/98, и от друга страна, че въз основа на член 239 МКО няма никакво основание за опрощаването на митата в размер на 2996007,20 EUR относно лицензиите на новопоявилите се оператори, използвани от жалбоподателя за периода между 1 януари и 8 ноември 1999 г.

34

Накрая, в съображение 62 от обжалваното решение Комисията уточнява, че разпоредбите на член 1, параграфи 1 и 2 от първото решение трябва да останат непроменени, при положение че те не са били нито оспорени, нито отменени с решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136).

35

На 23 март 2016 г. жалбоподателят подава настоящата жалба в секретариата на Общия съд.

36

Жалбоподателят моли Общия съд:

37

Комисията моли Общия съд:

38

В подкрепа на жалбата си жалбоподателят изтъква пет основания. Първото и второто основание са изведени от нарушение на членове 907 и 909 от Регламент № 2454/93, както и на член 41 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Третото основание, при условията на евентуалност, е изведено от нарушение на принципа на добра администрация. Четвъртото, при условията на евентуалност спрямо предходното, е изведено от злоупотреба с власт, а петото, при условията на евентуалност спрямо предходното, е изведено от погрешно тълкуване на правната уредба на организацията на пазара на банани и от нарушение на принципа на равно третиране.

39

Без да повдига възражение за недопустимост Комисията изтъква, че жалбата е допустима единствено що се отнася до член 1, параграф 4 от обжалваното решение. Според нея, от една страна, жалбата е недопустима, що се отнася до член 1, параграфи 1 и 2 от обжалваното решение, при положение че тези две разпоредби само потвърждават член 1, параграфи 1 и 2 от първото решение. В това отношение тя отбелязва, че тези две разпоредби са идентични, че не съдържат нови елементи и че не са предшествани от ново разглеждане на положението на жалбоподателя. От друга страна, тя сочи, че тъй като член 1, параграф 3 от обжалваното решение е изменил член 1, параграф 3 от първото решение в полза на жалбоподателя, тази разпоредба не го уврежда и не подлежи на обжалване.

40

Жалбоподателят отвръща, че напълно правилно жалбата е насочена срещу обжалваното решение като цяло, тъй като то е опорочено от незаконосъобразност, поради това че е решение, прието на основание член 907 във връзка с член 909 от Регламент № 2454/93 и че към момента на неговото приемане срокът за приемането на подобни решения вече бил изтекъл.

41

Следва да се припомни, че допустимостта на жалба за отмяна, подадена от физическо или юридическо лице, зависи от условието това лице да докаже интерес от отмяната на обжалвания акт. Съгласно постоянната съдебна практика подлежат на обжалване единствено актовете, които произвеждат задължително правно действие, което може да засегне интересите на жалбоподателя, като измени съществено правното му положение. За да се определи обаче дали даден акт или решение поражда такива последици, следва да се разгледа неговата същност (вж. в този смисъл решение от 22 март 2000 г., Coca-Cola/Комисия, T‑125/97 и T‑127/97, EU:T:2000:84, т. 77 и цитираната съдебна практика).

42

В конкретния случай жалбоподателят не доказва по какъв начин член 1, параграфи 1—3 от обжалваното решение изменя неблагоприятно неговото положение. Параграфи 1 и 2, които възпроизвеждат, що се отнася до разглежданите права, диспозитива на член 1, параграфи 1 и 2 от първото решение, без да е бил направен нов анализ в това отношение, не изменят неговото предходно положение, а параграф 3 изменя благоприятно неговото положение, доколкото му предоставя опрощаване на вносни митни сборове в размер на 632241,28 EUR, съответстващ на традиционните лицензии. Следователно не изглежда жалбоподателят да има правен интерес да обжалва тези разпоредби, поради което жалбата, срещу тях, е недопустима.

43

Доколкото обаче с член 1, параграф 4 от обжалваното решение след направено ново разглеждане се отказва опрощаването на митата по отношение на жалбоподателя и следователно се изменя неблагоприятно неговото положение, жалбата за отмяна е допустима в частта ѝ, насочена срещу тази разпоредба.

44

Следва да се констатира, че в споровете в рамките на Европейския съюз няма правен способ, позволяващ на съда да изрази становище под формата на обща декларация или принцип (решение от 15 декември 2005 г., Infront WM/Комисия, T‑33/01, EU:T:2005:461, т. 171; определения от 3 септември 2008 г., Cofra/Комисия, T‑477/07, непубликувано, EU:T:2008:307, т. 21 и от 24 май 2011 г., Nuova Agricast/Комисия, T‑373/08, непубликувано, EU:T:2011:237, т. 46).

45

При това положение искането следва да се отхвърли.

46

Следва да се отбележи, че с доводите, изтъкнати в подкрепа на първите четири основания на жалбата, жалбоподателят оспорва по същество начина, по който Комисията е изпълнила решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136). Според него, първо, изобщо не е било необходимо приемането на ново решение. Второ, ако се предположи, че е можело да се приеме подобно решение, според жалбоподателя това е трябвало да се направи в срок, който не надвишава първоначалния преклузивен деветмесечен срок, предвиден в член 907 от Регламент № 2454/93. Трето, той счита, че ако се предположи, че Комисията е разполагала с разумен срок за изпълнението на решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), същият в никакъв случай не можел да превиши нов преклузивен деветмесечен срок по член 907 от Регламент № 2454/93. Накрая, четвърто, жалбоподателят претендира, че частичната отмяна на първото решение не предоставяла на Комисията ново и пълно правомощие за вземане на решение с цел провеждането на ново разследване и приемането на ново решение, което освен това е основано на вече разгледани от Общия съд съображения.

47

Комисията оспорва по същество първите четири основания на жалбата.

48

Съгласно установената съдебна практика, за да се съобрази с отменителното решение и да го изпълни в неговата цялост, съответната институция е длъжна да спазва не само диспозитива на решението, но и мотивите, довели до постановяването му, които представляват неговата необходима основа, доколкото без тях не може да се определи точният смисъл на постановеното в диспозитива. Всъщност това са мотивите, които, от една страна, указват конкретната разпоредба, приета за незаконосъобразна, а от друга — разкриват основанията за установената в диспозитива незаконосъобразност, и които съответната институция е длъжна да вземе предвид, когато замества отменения акт (решения от 26 април 1988 г., Asteris и др./Комисия, 97/86, 99/86, 193/86 и 215/86, EU:C:1988:199, т. 27 и от 6 март 2003 г., Interporc/Комисия, C‑41/00 P, EU:C:2003:125, т. 29).

49

При все това член 266 ДФЕС създава задължение за институцията, издала отменения акт, само в границите на необходимото да гарантира изпълнението на отменителното решение. В този смисъл тази разпоредба налага на засегнатата институция да не допуска всеки акт, предназначен да замени отменения акт, да бъде опорочен от същите нередности като откритите в посоченото решение (решение от 6 март 2003 г., Interporc/Комисия, C‑41/00 P, EU:C:2003:125, т. 30). При все това институциите разполагат с широка свобода на преценка при определяне на средствата за изпълнение с цел да съобразят последиците от решението за отмяна или обявяване на недействителност, при условие че тези средства бъдат съобразени с диспозитива на съответното решение и с мотивите, които представляват неговата необходима основа (решение от 28 януари 2016 г., CM Eurologistik и GLS, C‑283/14 и C‑284/14, EU:C:2016:57, т. 76).

50

Освен това е важно да се припомни, че отмяната на акт на Съюза не засяга непременно подготвителните актове по неговото приемане (решение от 15 октомври 2002 г., Limburgse Vinyl Maatschappij и др./Комисия, C‑238/99 P, C‑244/99 P, C‑245/99 P, C‑247/99 P, C‑250/99 P—C‑252/99 P и C‑254/99 P, EU:C:2002:582, т. 73).

51

В това отношение следва да се припомни, че задължението за институцията на Съюза да изпълни отменително решение, постановено от съда на Съюза, произтича от член 266 ДФЕС. Съдът е постановил, че това изпълнение налага приемането на известен брой административни мерки и поначало не може да се извърши незабавно и че институцията разполага с разумен срок, за да се съобрази с решение, отменящо едно от нейните решения (решение от 19 март 1997 г., Oliveira/Комисия, T‑73/95, EU:T:1997:39, т. 41; в този смисъл вж. също решение от 12 януари 1984 г., Turner/Комисия, 266/82, EU:C:1984:3, т. 5 и 6). Доколко е разумна продължителността на дадена административна процедура, се преценява в зависимост от присъщите за всяко дело обстоятелства, и по-специално от контекста, в който то се вписва, от различните процедурни етапи, които са следвани, от сложността на делото и от неговото значение за различните заинтересовани страни (решение от 15 юли 2004 г., Испания/Комисия, C‑501/00, EU:C:2004:438, т. 53). Освен това въпросът дали срокът, в рамките на който е било изпълнено отменително решение, е бил разумен, трябва да се преценява също за всеки отделен случай. Разумният характер на този срок зависи от естеството на мерките, които трябва да се предприемат, както и от конкретните обстоятелства на всеки отделен случай. Ето защо трябва да се отчитат различните етапи в рамките на процедурата по вземането на решението (решение от 19 март 1997 г., Oliveira/Комисия, T‑73/95, EU:T:1997:39, т. 45).

52

Накрая, следва да се подчертае, че освен когато установената незаконосъобразност е недействителност на цялата процедура, за да приемат акт, който да замести предходен отменен или обявен за невалиден акт, посочените институции могат да подновят процедурата от фазата, в която е била допусната тази незаконосъобразност (вж. в този смисъл решение от 29 ноември 2007 г., Италия/Комисия, C‑417/06 P, непубликувано, EU:C:2007:733, т. 52 и цитираната съдебна практика).

53

Именно с оглед на тези съображения следва да се разгледат първите четири основания, като се започне с доводите, изтъкнати в рамките на първото, второто и четвъртото основание, които следва да се анализират заедно.

54

В конкретния случай следва да се констатира, че с настоящата жалба жалбоподателят оспорва решение, което Комисията е приела, за да замени първото решение по неговото искане за опрощаване на вносни мита, тъй като то е било частично отменено с решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), с мотива че данните, на които Комисията се е основала в решението си, не доказвали липсата на положена грижа от страна на жалбоподателя.

55

Поради това Комисията била длъжна да преразгледа данните по преписката и да вземе ново решение по искането за опрощаване на мита, което е било отхвърлено, за да поправи констатираната незаконосъобразност (вж. по аналогия решение от 19 март 1997 г., Oliveira/Комисия, T‑73/95, EU:T:1997:39, т. 32).

56

Така тя била длъжна да вземе предвид всички фактически и правни елементи, налични към момента на приемането на решението. Задължението на Комисията да подготви решение с цялата необходима грижа и да приеме своето решение въз основа на всички данни, които могат да имат отражение върху резултата, произтича по-конкретно от принципа на добра администрация, от принципа на законност и от принципа на равно третиране. При тези обстоятелства, противно на твърдяното от жалбоподателя, Комисията не може да се упрекне за това, че е преценила, че следва да поднови разследването си и да допълни преписката (вж. по аналогия решение от 19 март 1997 г., Oliveira/Комисия, T‑73/95, EU:T:1997:39, т. 32).

57

Освен това следва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, че по същество, ако се предположи, че Комисията е имала правото да приеме ново решение, това решение е трябвало да се ограничи до необходимите мерки за изпълнението на решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), и при всички случаи не можело да се основава на мотива за нарушение на член 21, параграф 2 от Регламент № 2362/98, който вече е бил разискван.

58

В това отношение следва да се констатира, че това основание не е било посочено в мотивите на първото решение и поради това не е било предмет на контрола на Общия съд в делото, приключило с постановяването на решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136). Всъщност, макар въпросът за нарушение на член 21, параграф 2 от Регламент № 2362/98 да е бил изтъкнат от Комисията в нейната писмена защита по горепосоченото дело, в точки 90 и 91 от това решение Общият съд е констатирал, че този въпрос не стои в основата на първото решение и че поради това доводът на Комисията не може да повлияе върху основателността на отказа за опрощаване на вносни мита. Поради това, макар въпросът за нарушение на член 21, параграф 2 от Регламент № 2362/98 действително да е споменат от Общия съд в точка 90 от решение от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), той по никакъв начин не е бил решен по същество.

59

Освен това, що се отнася до довода, че по същество Комисията е можела или при всички случаи е трябвало да изтъкне мотива относно нарушение на член 21, параграф 2 от Регламент № 2362/98, при положение че този мотив вече е бил известен при приемането на първото решение, следва да се приеме, че сам по себе си мотивът относно явната небрежност на жалбоподателя, който Комисията е възприела в първото решение, е бил достатъчен да обоснове отказа за опрощаване на вносни мита. Всъщност Комисията е свободна да приеме мотива, който счита за най-релевантен за мотивиране на нейното решение, без евентуална грешка, допусната при избора на този мотив, да може да ѝ попречи да приеме впоследствие друг мотив, който тя е можела да изтъкне при първото решение (вж. по аналогия решение от 14 септември 2016 г., National Iranian Tanker Company/Съвет, T‑207/15, непубликувано, обжалвано, EU:T:2016:471, т. 54).

60

Поради това, без да се оспорва анализа на основателността на мотива, възприет в обжалваното решение, тоест нарушение на член 21, параграф 2 от Регламент № 2362/98, който спада към петото основание, следва да се заключи, че Комисията напълно правилно се е основала на мотива, изведен от неспазването на тази разпоредба, за да откаже опрощаването на вносни мита в обжалваното решение. Впрочем следва да се подчертае, че фактът, че този мотив не е бил изтъкнат в рамките на първото решение, по никакъв начин не възпрепятствал Комисията да го изтъкне в обжалваното решение, при положение че по силата на постоянната съдебна практика авторът на отменен акт може да изтъкне в новото си решение мотиви, различни от тези, на които е основал първото си решение (вж. в този смисъл решение от 5 септември 2014 г., Éditions Odile Jacob/Комисия, T‑471/11, EU:T:2014:739, т. 125 и цитираната съдебна практика).

61

Що се отнася до твърдението за нарушение, с което жалбоподателят упреква Комисията за становището ѝ, че констатацията на незаконосъобразността на първото решение в мотивите на решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), ѝ позволявала да поправи тази незаконосъобразност в решението, предназначено да замени първото решение в разумен срок, то трябва да се отхвърли. Всъщност трябва да се констатира, че подобен срок е напълно съобразен с постоянната съдебна практика, посочена в точка 51 по-горе.

62

Също така трябва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, че по същество вследствие на частичната отмяна на първото решение с действие ex tunc, Комисията е имала само пет дни за приемането на решение по неговото искане за опрощаване, за да спази преклузивния деветмесечен срок, предвиден в член 907 от Регламент № 2454/93. Както напълно правилно поддържа Комисията, предвиденият в тази разпоредба деветмесечен срок не би могъл да се приложи в рамките на възобновено производство по член 266 ДФЕС.

63

Всъщност в това отношение, както беше посочено в точка 52 по-горе, в случай на незаконосъобразност, допусната в хода на разследването, засегнатите институции трябва да могат да подновят процедурата от стадия на разследването, в който е била допусната незаконосъобразността, или да започнат нова процедура, в случай че констатираната нередност е недействителност на цялата процедура. Наистина, от член 907 от Регламент № 2454/93 следва, че решението, с което се установява, че особеното положение, което се разглежда, дава основание за възстановяване или за опрощаване, или че няма основание за това, трябва да се приеме в деветмесечен срок. При все това следва да се констатира, че посоченият член 907 се отнася само до първоначалната процедура, а не за процедурите, които са били възобновени вследствие на отменително решение. От това следва, че доколкото разглежданата в случая процедура е била предмет на възобновяване, към нея не би могъл да се приложи деветмесечният срок, предвиден за първоначалната процедура (вж. по аналогия решение от 28 януари 2016 г., CM Eurologistik и GLS, C‑283/14 и C‑284/14, EU:C:2016:57, т. 57—61). Поради това следва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, че Комисията е пренебрегнала действието ex tunc на решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), считайки, че разполага с разумен срок, за да поправи констатираната в това решение незаконосъобразност, а не с петдневен срок, за да се съобрази с първоначалния деветмесечен срок по член 907 от Регламент № 2454/93.

64

Накрая, що се отнася до довода, че по същество повторно направените искания на Комисията до белгийските власти били напълно несъдържателни и послужили единствено да спрат необосновано срока по член 907 от Регламент № 2454/93, той трябва да се отхвърли. Всъщност не може валидно да се поддържа, че Комисията е изпратила исканията до белгийските власти с единствената цел да спре посочения срок, при положение че при всички случаи този срок не е бил приложим.

65

Предвид всички гореизложени съображения първото, второто и четвъртото основание следва да се отхвърлят.

66

С това основание жалбоподателят по същество упреква Комисията за това, че в съображение 32 от обжалваното решение е приела, че разумният срок, предвиден в член 266 ДФЕС, можел без никакво ограничение да бъде по-дълъг от деветмесечния срок по член 907 от Регламент № 2454/93 и че освен това се загубвала и самата полза от изтичането на този срок по член 909 от същия регламент. Според него, ако се предположи, че Комисията е разполагала с разумен срок за изпълнението на решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), този срок не можел в никакъв случай да превиши нов преклузивен деветмесечен срок, предвиден в член 907 от Регламент № 2454/93. Следователно той счита, че макар Комисията да е разполагала с нов деветмесечен срок, за да приеме решение, считано от постановяването на решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), с оглед на различните спирания в резултат от исканията за информация на Комисията, този срок е изтекъл на 11 юни 2015 г.

67

Освен това жалбоподателят упреква Комисията, че е нарушила принципа на правна сигурност, поради това че най-напред и в хода на процедурата по вземане на решение, предшестваща приемането на обжалваното решение, тя упорито е твърдяла, че е приложим срокът по член 907 във връзка с член 909 от Регламент № 2454/93, а след това — когато този нов срок, за който се твърди, че не съществувал и е бил погрешно удължен, е изтекъл — че единственият приложим срок бил разумният срок по член 266 ДФЕС.

68

Комисията оспорва това основание по същество.

69

Първо, тя поддържа, че е безполезно да се прави позоваване на член 907 от Регламент № 2454/93 за изчисляването на срока, с който тя е разполагала за приемането на ново решение, считано от решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), при положение че нито тази разпоредба, нито член 909 от Регламент № 2454/93 били приложими в рамките на процедура по член 266 ДФЕС. Второ, тя твърди, че не било изключено разумният срок да бъде по-дълъг от срока по членове 907 и 909 от Регламент № 2454/93. Трето, тя счита, че с оглед на конкретните обстоятелства по това дело обжалваното решение е било подходящата мярка за премахване в разумен срок на констатираната от Общия съд незаконосъобразност в първото решение. В това отношение тя изтъква, че по-голямата част от времето, което е било необходимо за приемането на обжалваното решение, се дължи на факта, че белгийските митнически власти не отговорили на искането на Комисията, въпреки множество напомняния, както и на факта, че последните имали изключителна компетентност да се произнесат по този митнически дълг. Освен това Комисията добавя, че преди да приеме решението си, е изслушала жалбоподателя, както и група експерти, съставена от представители на всички държави членки, която се е събрала на 21 септември 2015 г., за да разгледа преписката.

70

Четвърто, тя подчертава, че при всички случаи, дори и да беше доказано, че е действала извън рамките на разумен срок, това все пак нямало да доведе до отмяната на обжалваното решение. Всъщност, от една страна, жалбоподателят не потвърждава, че изтеклият срок му е навредил и че е накърнил неговото право на защита. Комисията припомня, че закъснението отчасти се е дължало по-конкретно на факта, че тя считала, че трябва да изслуша жалбоподателя, преди да приеме решението си, с цел да се съобрази напълно с правото на защита на последния. От друга страна, тя счита, че неспазването на процесуално правило, като това за разумния срок, не може в случая да представлява съществено процесуално нарушение, като се има предвид това, че дори ако не беше допуснато подобно нарушение, съдържанието на обжалваното решение щеше да е същото.

71

В самото начало следва да се припомни, че вследствие на решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), с което частично е отменено първото решение, член 907 от Регламент № 2454/93 вече не бил приложим в рамките на възобновеното производство за приемането на обжалваното решение, предназначено да замени първото решение, тъй като единствено разумният срок е бил приложим съгласно съдебната практика (вж. т. 63 по-горе).

72

Подобно на твърденията на жалбоподателя, от обстоятелствата по настоящото дело обаче става ясно, че разумният срок е бил превишен.

73

Релевантният срок в конкретния случай, за целите на анализа дали е спазен разумният срок, е времето, изтекло между датата на произнасянето на отменителното решение, 19 март 2013 г., и датата на приемането на обжалваното решение, 20 януари 2016 г., тоест срок от 34 месеца, или повече от две години и половина. По-конкретно, пет месеца след произнасянето на отменителното решение, тоест на 21 август 2013 г., на която дата Комисията е изпратила първото искане за допълнителна информация до белгийските власти, същата е започнала повторното разглеждане на преписката, което след получаването на поисканата информация от белгийските митнически органи, приключва 29 месеца по-късно с приемането на обжалваното решение.

74

За да обоснове този срок, Комисията изтъква, от една страна, че по-голямата част от времето, необходимо за приемането на обжалваното решение, се дължи на факта, че белгийските митнически органи не отговорили на искането ѝ, въпреки множество напомняния, и от друга страна, че преди да приеме решението си, е изслушала на 21 септември 2015 г. жалбоподателя, както и група експерти, съставена от представители на всички държави членки, която се е събрала с цел да разгледа преписката.

75

В това отношение е достатъчно да се констатира, че дори ако се предположи, че исканията за информация, които Комисията е отправила до белгийските митнически органи, са били от естество да спрат деветмесечния срок, което не е възможно, тъй като предвиденият в член 907 от Регламент № 2454/93 механизъм не можел да се приложи отново, повече от десет месеца били изтекли между отговора на тези органи и приемането на обжалваното решение.

76

В конкретния случай следва да се приеме, че никаква мярка, която Комисията може да приеме или е приела, не може да оправдае изтичането на подобен срок. Вярно е, че решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), е задължило Комисията да преразгледа данните по преписката (вж. т. 55 по-горе). При все това трябва да се констатира, подобно на жалбоподателя, че по никакъв начин не става ясно, че вследствие на това решение Комисията е изготвила нова преписка, нито a fortiori, че е добавила или открила нови фактически данни.

77

Впрочем следва да се подчертае, че Комисията вече е била добре запозната с преписката. Както това става ясно по-конкретно при сравнение на първото решение с обжалваното решение, в които изложението на фактите е напълно еднакво, работата на Комисията се е състояла, от една страна, в обосноваване на небрежността на жалбоподателя не с начина, по който са му били предоставени лицензиите за внос, а с това, че той е използвал лицензии, предназначени за новопоявили се оператори, което било недвусмислено забранено по силата на член 21, параграф 2 от Регламент № 2362/98, и от друга страна, в изчисляване на разпределянето между сумите, съответстващи на лицензиите на традиционните оператори, и тези, съответстващи на лицензиите на новопоявилите се оператори. В хода на съдебното заседание Комисията поддържа, че при преразглеждането на преписката съществен за нея момент е било извършването на това разпределяне, за което не ѝ е било съобщено преди приемането на обжалваното решение и което тя не е могла да направи въз основа на данните, които са ѝ били съобщени от белгийските митнически органи.

78

При все това не става ясно и впрочем Комисията изобщо не е поддържала, че е извършила пълно преразглеждане на преписката. В своите писмени становища тя посочва, от една страна, че след решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), „можела да се ограничи да провери дали операторът е действал недобросъвестно или дали е допуснал груба небрежност в съответствие с второто условие по член 239 МКО,“ и от друга страна, че „[т]ъй като не е било оспорено [в същото решение], че [става] въпрос за особено положение, трябва единствено да се установи дали жалбоподателят е действал недобросъвестно или дали е допуснал груба небрежност“.

79

Въз основа на гореизложеното следователно трябва да се приеме, че с оглед на естеството на мерките, които следва да се предприемат, както и на обстоятелствата по случая, при провеждането на процедурата, предшестваща приемането на обжалваното решение, Комисията не е действала в рамките на разумен срок.

80

При все това Комисията изтъква в хода на писмената и устната фаза на производството, че това обстоятелство не би могло да доведе до отмяната на обжалваното решение с мотива, че жалбоподателят не е доказал, че по-кратък срок е можел да доведе до различно от приетото решение, също както той не доказал, че в резултат от прекомерната продължителност на административното производство е било нарушено правото му на защита (вж. т. 70 по-горе).

81

В това отношение следва да се отбележи, че от постоянната съдебна практика действително следва, че нарушаването на принципа на разумен срок е основание за отмяна на решение, прието след провеждане на административно производство, само ако то води и до нарушаване на правото на защита на заинтересованото лице. Всъщност, когато не е установено, че изтеклият прекомерно дълъг период е засегнал възможността на засегнатите лица за ефективна защита, неспазването на принципа на разумния срок не се отразява върху законосъобразността на административната процедура (вж. решение от 13 декември 2016 г., Al-Ghabra/Комисия, T‑248/13, EU:T:2016:721, т. 62 и цитираната съдебна практика).

82

Също така следва да се припомни, че нарушение на принципа на спазване на разумен срок поначало не оправдава отмяната на взетото в рамките на административна процедура решение. Всъщност единствено когато е възможно прекомерната продължителност да е повлияла върху самото съдържание на издаденото в административното производство решение, неспазването на принципа на разумния срок опорочава законосъобразността на административното производство (вж. решение от 7 юни 2013 г., Италия/Комисия, T‑267/07, EU:T:2013:305, т. 80 и цитираната съдебна практика).

83

В конкретния случай, за да се отговори по въпроса дали превишаването на разумния срок може да доведе до отмяната на обжалваното решение, следва по-конкретно да се направи позоваване на процесуалните разпоредби в областта на опрощаване на мита, които са релевантни в настоящия случай, тоест членове 235—239 МКО и членове 878—909 от Регламент № 2454/93.

84

Съгласно тези разпоредби митни сборове се опрощават по подадено специално искане от страна на заинтересованото лице (член 878, параграф 1 от Регламент № 2454/93). Това искане трябва да се подаде до компетентния митнически орган (член 879, параграф 1 от Регламент № 2454/93). Когато разполага с необходима информация, компетентният митнически орган се произнася писмено по искането за опрощаване (член 886, параграф 1 от Регламент № 2454/93).

85

При все това, когато митническият орган не е в състояние да вземе решение въз основа на член 899 и сл. от Регламент № 2454/93, които определят известен брой положения, в които опрощаването може или не може да бъде предоставено, но „молбата е придружена от доказателства, които могат да представляват особено положение, произтичащо от обстоятелства, при които заинтересованото лице не може да се обвини в опит за заблуда или явна небрежност“, държавата членка, към която спада органът, препраща случая до Комисията (член 905, параграф 1 от Регламент № 2454/93). Препратената до Комисията преписка трябва да включва всички факти, необходими за пълно разследване на представения случай (член 905, параграф 3 от Регламент № 2454/93). В 15-дневен срок от получаването на преписката Комисията изпраща копие от нея до държавите членки (член 906, първа алинея от Регламент № 2454/93). Член 906а от Регламент № 2454/93 уточнява, че когато Комисията възнамерява да приеме неблагоприятно решение по искането за възстановяване или опрощаване, тя трябва да съобщи на молителя в писмен вид възраженията си, придружени с всички документи, довели до обосноваване на тези възражения, като молителят разполага с едномесечен срок, за да изрази своето становище.

86

По-нататък, след като се консултира с група експерти, съставена от представители на всички държави членки, заседаващи в рамките на Комитета за разглеждане на въпросния случай, Комисията решава дали особеното положение, което се разглежда, дава основание за опрощаване или не (член 907, първа алинея от Регламент № 2454/93). Решението се взема в срок от девет месеца, считано от датата на получаване от Комисията на преписката, предадена от държавата членка (член 907, втора алинея от същия регламент), и трябва да се съобщи в най-кратък срок на засегнатата държава членка (член 908, параграф 1 от същия регламент). Въз основа на това решение на Комисията решаващият митнически орган трябва да се произнесе по искането за опрощаване, с което е сезиран (член 908, параграф 2 от Регламент № 2454/93).

87

Ако Комисията сметне за необходимо да изиска допълнителна информация, за да стигне до решение, деветмесечният срок се удължава с периода, изтекъл между датата, на която Комисията е изпратила искането за допълнителна информация, и датата, когато е получила тази информация. Комисията известява за продължението лицето, кандидатстващо за възстановяване или опрощаване (член 907, трета алинея от Регламент № 2454/93). Ако Комисията уведоми лицето, кандидатстващо за възстановяване или опрощаване, за своите възражения съгласно член 906а, деветмесечният срок се продължава с един месец.

88

По силата на член 909 от Регламент № 2454/93, ако Комисията не успее да вземе решение в деветмесечния срок по член 907 от този регламент, националният митнически орган уважава молбата за възстановяване или опрощаване.

89

От горепосочените разпоредби следва, че Регламент № 2454/93 е предназначен по-конкретно да уточни някои правила с цел по-голяма правна сигурност при тяхното прилагане, както това става ясно от неговите съображения, и че в него са предвидени стриктни срокове, които трябва да се спазват както от молителя, така и от Комисията при разглеждането на молба за опрощаване на вносни мита.

90

От член 907 от Регламент № 2454/93 следва, че макар деветмесечният срок, с който Комисията разполага за приемане на решението си, може да се спре при определени условия, решението по молбата за опрощаване на мита трябва да се постанови в срока, определен в член 907, втора алинея от Регламент № 2454/93, с уточнението че липсата на отговор в рамките на този срок задължително води до уважаването на молбата от компетентния митнически орган по силата на член 909 от същия регламент.

91

В конкретния случай, макар Комисията да е действала в рамките на Регламент № 2454/93, следва да се отбележи, че решението ѝ, прието след изтичането на предвидения в член 907 от същия регламент преклузивен деветмесечен срок, заедно със спиранията, е довело до уважаването на молбата на жалбоподателя от митническия орган.

92

При конкретните обстоятелства е вярно, че въведената система, и по-специално деветмесечният срок по член 907 от Регламент № 2454/93, вече не е била задължителна за Комисията в рамките на започнатото по силата на член 266 ДФЕС производство (вж. т. 63 и 71 по-горе). Все пак това не променя факта, че като е приела обжалваното решение, без да спази разумен срок, Комисията е нарушила предвидените в Регламент № 2454/93 гаранции и е лишила жалбоподателя от полезния ефект на този регламент, от възможността да получи решение в предвидените срокове, както и от гаранцията да се ползва от благоприятно решение при липсата на отговор в тези срокове.

93

Поради това трябва да се счита, че като е приела обжалваното решение 34 месеца след произнасянето на решението от 19 март 2013 г., Firma Van Parys/Комисия (T‑324/10, EU:T:2013:136), Комисията е нарушила принципа на разумен срок, което при конкретните обстоятелства на настоящото дело представлява основание за отмяна на обжалваното решение.

94

Следователно с оглед на гореизложеното трябва третото основание на жалбата да се уважи и да се отмени обжалваното решение, без да е необходимо да се разглежда петото основание.

95

Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

96

Тъй като в случая Комисията е загубила в по-голямата част, тя следва да бъде осъдена да понесе направените от нея и от жалбоподателя съдебни разноски.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав),

реши: