–

за CX, от V. Weiss, H. Wollmann и V. Wolfbauer, Rechtsanwälte,

–

за австрийското правителство, от S. Rubenz, M. Klamert, J. Bauer и G. Eberhard, в качеството на представители,

–

за унгарското правителство, от M. Z. Fehér, G. Koós и E. E. Sebestyén, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от W. Mölls, L. Havas и M. Afonso, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Споразумението за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, подписано на 12 септември 1963 г. в Анкара от Република Турция, от една страна, и от държавите — членки на ЕИО, и от Общността, от друга, и сключено, одобрено и утвърдено от името на Общността с Решение 64/732/ЕИО на Съвета от 23 декември 1963 г. (ОВ 217, 1964 г., стр. 3685; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 1, стр. 10) (наричано по-нататък „Споразумението ЕИО—Турция“), на Допълнителния протокол, подписан на 23 ноември 1970 г. в Брюксел, приложен към Споразумението ЕИО—Турция и сключен, одобрен и утвърден от името на Общността с Регламент (ЕИО) № 2760/72 на Съвета от 19 декември 1972 г. (ОВ L 293, 1972 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 1, стр. 37) (наричан по-нататък „Допълнителният протокол“), и на Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране ЕО—Турция от 22 декември 1995 година за осъществяване на заключителния етап на митническия съюз (ОВ L 35, 1996 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 12, съгласно допълнението в ОВ L 13, 2014 г., стр. 74) (наричано по-нататък „Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране“).

2

Запитването е отправено в рамките на дело, образувано по жалба на CX срещу глобата, която Bezirkshauptmannschaft Schärding (административна служба на окръг Шердинг, Австрия) му налага за извършването на търговски товарен превоз от Турция през австрийска територия без необходимото разрешение за това.

3

Член 1 от Споразумението ЕИО—Турция гласи:

„С настоящото споразумение се установява асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция“.

4

Член 2 от това споразумение гласи:

„1.   Споразумението [ЕИО—Турция] има за цел да подпомага постоянното и балансирано укрепване на търговските и икономическите отношения между страните, като взема изцяло под внимание необходимостта от осигуряване на ускорено развитие на икономиката на Турция, повишаване на нивото на заетостта и подобряване на условията на живот на турския народ.

2.   За осъществяването на посочените в предходния параграф цели, се предвижда постепенно установяване на митнически съюз при условията и правилата, посочени в членове 3, 4 и 5.

3.   Асоциирането включва:

5

Член 5 от посоченото споразумение предвижда:

„Заключителният период се основава на митническия съюз и включва засилване на координацията на икономическата политика на договарящите се страни“.

6

Член 7 от същото споразумение гласи:

„Договарящите се страни вземат всички мерки с общ или специален характер, свързани с осигуряване изпълнението на задълженията, произтичащи от споразумението [ЕИО—Турция].

Те се въздържат от всякакви мерки, които могат да поставят под заплаха осъществяването на целите на споразумението [ЕИО—Турция]“.

7

Член 9 от Споразумението ЕИО—Турция гласи:

„Договарящите се страни приемат, че в областта на прилагане на споразумението [ЕИО—Турция], и без да се нарушават специалните разпоредби, които биха могли да бъдат приети по силата на член 8, всяка дискриминация, свързана с национална принадлежност, е забранена съгласно принципа, посочен в член 7 от Договора за [ЕИО]“.

8

Член 10 от това споразумение гласи:

„1.   Митническият съюз, предвиден в член 2, параграф 2 от споразумението [ЕИО—Турция], обхваща цялостния стокообмен.

2.   Митническият съюз включва:

[…]“.

9

Член 14 от посоченото споразумение предвижда:

„Договарящите се страни се споразумяват да се ръководят от членове 55, 56 и членове 58—65 включително от Договора за [ЕИО], за да се премахнат ограниченията, които съществуват между тях относно свободното предоставяне на услуги“.

10

Член 15 от същото споразумение предвижда:

„Условията и начините за включването на Турция към разпоредбите на Договора за [ЕИО] и актовете, които са приети при прилагане на тези разпоредби относно транспортните дейности, се установяват, като се вземе под внимание географското положение на Турция“.

11

Член 41 от Допълнителния протокол е част от дял II, „Движение на лица и услуги“, глава II, „Право на установяване, услуги и транспорт“, и гласи:

„1.   Договарящите страни ще се въздържат от въвеждане помежду си на нови ограничения, свързани със свободата на установяване и свободата на предоставяне на услуги.

2.   Съветът за асоцииране определя в съответствие с посочените принципи в членове 13 и 14 от Споразумението [ЕИО—Турция], календарния график и правилата, по които договарящите страни ще премахнат постепенно помежду си ограниченията, свързани със свободата на установяване и свободата на предоставяне на услуги.

Съветът за асоцииране определя този календарен график и тези правила за различните видове дейности, като има предвид вече приетите аналогични разпоредби от Общността в тези области, както и особеното положение на Турция от икономическа и социална гледна точка. Приоритет ще имат дейностите, които по-специално подпомагат развитието на производството и на търговския обмен“.

12

Член 42, параграф 1 от Допълнителния протокол гласи:

„Съветът за асоцииране ще разшири действието на разпоредбите на Договора за [ЕИО], които са от областта на транспорта, като включи към тях и Турция, съгласно правилата, които той определя, и като отчита по-специално нейното географско положение. При същите условия той може да разшири обсега на мерките, които са взети от Общността за прилагането на тези разпоредби в областта на железопътния, сухопътния и водния транспорт, като включи към тях и Турция“.

13

Член 62 от Допълнителния протокол предвижда, че същият е неделима част от Споразумението ЕИО—Турция.

14

Член 1 от Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране гласи:

„Без да се засягат разпоредбите на Споразумението [ЕИО—Турция], както и на допълнителния и на допълващия протокол, с настоящото Съветът за асоцииране определя правилата за осъществяване на последната фаза на митническия съюз, определена в членове 2 и 5 от горепосоченото споразумение“.

15

Член 5 от това решение е част от глава I, „Свободно движение на стоки и търговска политика“, раздел II, „Премахване на количествените ограничения или мерките с равностоен ефект“, и гласи:

„Количествените ограничения върху вноса и всички мерки с равностоен ефект се забраняват между страните“.

16

Член 6 от посоченото решение гласи:

„Количествените ограничения върху [износа] и всички мерки с равностоен ефект се забраняват между страните“.

17

Член 7 от същото решение гласи:

„Разпоредбите на членове 5 и 6 не са пречка за налагането на забрани или ограничения върху вноса, износа или транзитното преминаване на стоки, основаващи се на съображенията за обществен морал, обществен ред или обществена сигурност, защита на живота и здравето на хора, животни или растения, закрила на националните богатства с художествена, историческа или археологическа стойност или закрила на индустриална и търговска собственост. Такива забрани или ограничения обаче не представляват средство за произволна дискриминация или прикрито ограничаване на търговията между страните“.

18

Член 1, параграф 1 от Güterbeförderungsgesetz 1995 (Закон за автомобилния превоз на товари от 1995 г., BGBl. 593/1995) в редакцията му, обнародвана в BGBl. I, 96/2013 (наричан по-нататък „GütbefG“), гласи:

„Този федерален закон се прилага за:

1.   товарните превози, извършвани срещу заплащане от транспортни предприятия с шосейни моторни превозни средства, включително с ремаркета, с максимално допустима обща маса над 3500 килограма;

[…]“.

19

Член 2 от този закон е озаглавен „Задължение за притежаване на разрешение и видове разрешения“ и параграф 1 от него гласи:

„Товарни превози с моторни превозни средства срещу заплащане се извършват само с разрешение, доколкото в този федерален закон не е предвидено друго (член 4) […]“.

20

Член 7, параграф 1 от посочения закон гласи:

„Товарни превози с моторни превозни средства срещу заплащане от места извън федералната територия до места в границите на федералната територия или с транзитно преминаване през федералната територия или от места в границите на федералната територия до места в чужбина могат да извършват притежателите на разрешения по член 2, а също и предприятията, които в съответствие с действащите разпоредби в държавата по тяхното установяване имат право да извършват товарни превози с моторни превозни средства и притежават едно от следните разрешения:

1.   лиценз на Общността съгласно Регламент (ЕО) № 1072/2009 [на Европейския парламент и на Съвета от 21 октомври 2009 година относно общите правила за достъп до пазара на международни автомобилни превози на товари (ОВ L 300, 2009 г., стр. 72)];

2.   разрешително въз основа на [резолюцията на Съвета на Европейската конференция на министрите на транспорта (ЕКМТ/СЕМТ) от 14 юни 1973 г. за въвеждането на многостранна квота за международния автомобилен транспорт];

3.   еднократно разрешение от федералния министър на транспорта, иновациите и технологиите за превози до, през или от Австрия;

4.   разрешително, издадено от федералния министър на транспорта, иновациите и технологиите въз основа на междудържавна спогодба […]“.

21

Член 8 от GütbefG е озаглавен „Издаване на разрешенията“ и предвижда:

„(1)   Еднократното разрешение по член 7, параграф 1, точка 3 се издава за случаен превоз на товари. То се издава само за извършване на превози от значим обществен интерес. Заявителят трябва да докаже, че превозът не може да се избегне с организационни мерки, нито с избора на друг вид превозно средство. Отказва се издаване на разрешението, когато не е налице нужда от заявения товарен превоз (в частност с оглед на съществуващата на федералната територия транспортна инфраструктура). При преценката се вземат предвид транспортните и икономическите интереси на Австрия, защитата на населението и опазването на околната среда, както и възможността за извършване на товарния превоз чрез използване на друга транспортна инфраструктура. […]

(3)   Когато обемът на международния трафик на товари изисква това, въз основа на този федерален закон могат да се сключват споразумения за международен превоз на товари по смисъла на член 7. В тези споразумения се предвижда, че моторни превозни средства с чуждестранна регистрация могат да пътуват до, през и от Австрия на основата на взаимност. Със споразуменията може да се определят и междудържавни квоти, като при преценката на техния размер се вземат предвид транспортните и икономическите интереси на Австрия, защитата на населението и опазването на околната среда. […]

(4)   Договорените квоти се разпределят по опростена процедура. Компетентният орган може да издава удостоверения, че са изпълнени условията по съответното споразумение, и по-специално че е спазена договорената квота („квотно разрешение“). […]

(5)   Разпределението на квотните разрешения по параграф 4 във времево, териториално и предметно отношение, външната им форма, подробните правила за процедурата по разпределяне и за професионалната пригодност, както и условията за оперативен капацитет, на които трябва да отговаря предприятието за товарни превози, за да може да извършва международен превоз на товари, се уреждат с наредба на министъра на транспорта, иновациите и технологиите. Новите заявления за издаване на квотно разрешение се вземат предвид съразмерно според пазарните дялове на вече действащите предприятия в областта на международния превоз на товари […]“.

22

Член 9 от този закон гласи:

„(1)   Превозвачът следи удостоверителните документи за разрешенията по член 7, параграф 1 да са налице в превозното средство при всеки международен превоз на товари по време на цялото пътуване, надлежно попълнени и при необходимост съответно заверени.

(2)   Водачът носи със себе си в моторното превозно средство удостоверителните документи за разрешенията по член 7, параграф 1 при всеки международен превоз на товари по време на цялото пътуване, надлежно попълнени и при необходимост съответно заверени, и ги представя при поискване на контролните органи.

[…]“.

23

Член 23 от посочения закон предвижда:

„(1)   […] С глоба до 7267 EUR за извършено административно нарушение се наказва лицето, което като превозвач:

[…]

3.   извършва превоз по членове 7—9 без необходимото разрешение за това или не спазва задължения или забрани по междудържавни споразумения;

[…]“.

24

Член 4 от Abkommen zwischen dem Bundesminister für Handel, Gewerbe und Industrie der Republik Österreich und dem Außenminister der türkischen Republik über den internationalen Straßentransport (Спогодба за международния автомобилен транспорт, подписана от федералния министър на търговията, занаятите и промишлеността на Република Австрия и от министъра на външните работи на Република Турция, BGBl. 274/1970), в редакцията ѝ, обнародвана в BGBl. 327/1976 (наричана по-нататък „Спогодбата между Австрия и Турция за автомобилния транспорт“), гласи:

„1.   За моторните превозни средства, включително ремаркетата, които са регистрирани в една от двете държави и се използват за товарни превози между тези държави или за транзитно преминаване през тяхна територия, се изисква разрешително.

2.   Не се изисква разрешително за празни курсове, нито за пътни превозни средства с полезен товар до 2 тона.

[…]“.

25

Член 6 от тази спогодба гласи:

„1.   Разрешителните се издават на превозвачите. Те дават право да се извършват превози с моторни превозни средства, включително ремаркета.

2.   Издаденото от едната държава разрешително дава право за извършване на превози до или от другата държава, както и за транзитно преминаване през нея.

3.   Разрешителните се носят в превозното средство по време на цялото пътуване през територията на държавата, за която важат, и се представят при поискване на компетентните контролни органи на тази държава“.

26

Член 7 от посочената спогодба гласи:

„1.   Разрешителните се издават от компетентните органи на държавата по регистрация на превозното средство от името на компетентните органи на другата държава в рамките на квота, която се определя до 30 ноември всяка година за следващата година по взаимно съгласие на компетентните органи на двете държави.

2.   Компетентните органи на двете държави взаимно си предоставят необходимия брой формуляри за превозите по тази спогодба“.

27

CX е управител на дружеството FU, което е със седалище в Турция и извършва международни товарни превози.

28

С наказателно постановление от 17 юни 2015 г. административната служба на окръг Шердинг (Австрия) налага на CX глоба в размер на 1453 EUR за това, че дружеството FU е извършило товарен превоз срещу заплащане, без да притежава необходимото за целта разрешение. Конкретно става дума за превоз на текстилни изделия, извършен на 2 април 2015 г. от Турция през Австрия с местоназначение в Германия.

29

CX обжалва наказателното постановление пред Landesverwaltungsgericht Oberösterreich (Административен съд на провинция Горна Австрия, Австрия). С решение от 28 декември 2015 г. този съд отхвърля жалбата, като постановява, че CX действително е нарушил член 23, параграф 1, точка 3 и член 7, параграф 1, точка 4 от GütbefG във връзка с член 4, точка 1 и членове 6 и 7 от Спогодбата между Австрия и Турция за автомобилния транспорт, тъй като водачът на превозното средство не е могъл представи на компетентните органи необходимото разрешение за извършване на такъв превоз през австрийска територия.

30

CX подава ревизионна жалба против това съдебно решение до Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд, Австрия). Пред този съд CX изтъква, че отпусканата на турските превозвачи квота на разрешителните за международен автомобилен превоз на товари към или през територията на Република Австрия е недостатъчна и това принуждава тези превозвачи да използват услугата „ро-ла“ („Rollende Landstraße“), при която полуремаркето се транспортира с влак, което обаче е по-времеемко и по-разходоемко от ползването на автомобилните пътища. Според CX годишната квота е в противоречие с действащия режим на асоцииране между Европейския съюз и Република Турция, и конкретно с членове 5 и 6 от Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране, тъй като ограничава свободното движение на стоки в рамките на асоциацията и създава дискриминация в ущърб на турските превозвачи поради националната им принадлежност в нарушение на член 9 от Споразумението ЕИО—Турция.

31

Запитващата юрисдикция посочва, че за да извърши обсъждания в главното производство товарен превоз, CX е трябвало да се снабди с еднократно разрешение от министъра на транспорта, иновациите и технологиите по член 8, параграф 1 от GütbefG или пък с разрешително от квотата, определяна въз основа на Спогодбата между Австрия и Турция за автомобилния транспорт. Запитващата юрисдикция пояснява, че еднократното разрешение по член 7, параграф 1, точка 3 във връзка с член 8, параграф 1 от GütbefG за случаен превоз на товари се издава само при наличието на значим обществен интерес от превоза. Заявителят трябва да докаже, че превозът не може да се избегне с организационни мерки, нито с избора на друг вид превозно средство.

32

Запитващата юрисдикция отбелязва, че отнесеното до нея дело поставя въпроса дали такъв режим е дискриминационен спрямо турските превозвачи. В този контекст тя иска да установи дали CX може да се позовава на свободното движение на стоки между Съюза и Турция, при положение че дружеството FU е предприятие за товарни превози и не то произвежда превозваните стоки.

33

В това отношение запитващата юрисдикция смята, че за решаването на спора в главното производство е меродавно не свободното движение на стоки, а свободното движение на услуги в областта на транспорта.

34

При тези условия Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допуска ли правото на Съюза, и конкретно Споразумението [ЕИО—Турция], Допълнителният протокол […] и Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране […], национална правна уредба, която предвижда, че предприятията за товарни превози със седалище в Република Турция могат да извършват срещу заплащане международни превози на товари с моторни превозни средства за или през територията на Република Австрия само ако притежават за автомобилите си разрешителни, които се предоставят в рамките на квота, определяна с двустранна спогодба между Република Австрия и Република Турция, или ако им е издадено разрешение за случаен превоз на товари, което предполага да е налице значим обществен интерес от този случаен превоз и заявителят да е доказал, че пътуването не може да се избегне с организационни мерки, нито с избора на друг вид превозно средство?“.

35

С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали разпоредбите на Споразумението ЕИО—Турция, на Допълнителния протокол и на Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка като приложимата в главното производство, съгласно която предприятията за автомобилни товарни превози със седалище в Турция могат да извършват такива превози с местоназначение в тази държава членка или през нейна територия само ако разполагат с разрешителни, които се предоставят в рамките на квота, определяна за този тип превози въз основа на двустранната спогодба между посочената държава членка и Република Турция, или ако им е издадено разрешение с оглед на наличието на значим обществен интерес.

36

В това отношение следва да се отбележи, че в рамките на асоциирането ЕИО—Турция свободното движение на стоки, свободното предоставяне на услуги и транспортът са отделни области, за които се прилагат различни правила, отразяващи нееднаквата либерализация на съответните пазари, както посочва генералният адвокат в точка 41 от заключението си и както отбелязва запитващата юрисдикция в преюдициалното запитване. Всъщност, докато свободното движение на стоки между Съюза и Турция е в частност уредено с Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране, областта на услугите и областта на транспорта остават до голяма степен нелиберализирани на настоящия етап от развитието на асоциирането ЕИО—Турция.

37

Съгласно практиката на Съда, за да се определи дали дадено национално законодателство попада в обхвата на едната или на другата от тези свободи, трябва да се вземе предвид предметът на разглежданото законодателство (решения от 23 януари 2014 г., DMC, C‑164/12, EU:C:2014:20, т. 29 и цитираната съдебна практика, както и от 7 септември 2017 г., Eqiom и Enka, C‑6/16, EU:C:2017:641, т. 40).

38

В настоящия случай от акта за преюдициално запитване личи, че GütbefG предвижда система от разрешения за товарни превози на територията на страната. За турските превозвачи изискваното от тази система разрешение може да е под формата на разрешително, издавано в рамките на квота, определяна въз основа на Спогодбата между Австрия и Турция за автомобилния транспорт, или под формата на разрешение за случаен превоз от значим обществен интерес. В този смисъл посочената правна уредба налага ограничения за достъпа на турските превозвачи до пазара на международните автомобилни превози на австрийска територия.

39

Ето защо, макар че според заглавието ѝ тази национална правна уредба се отнася до превоза на стоки, всъщност предметът ѝ се състои в определянето на необходимите условия за извършването на транспортни услуги на австрийска територия, каквито и да са превозваните стоки.

40

В това отношение следва да се отбележи, че приложимата в главното производство правна уредба се различава от обсъжданата по делото, по което е постановено решение от 19 октомври 2017 г., Istanbul Lojistik (C‑65/16, EU:C:2017:770). По онова дело, което се е отнасяло до облагането на товарните превозни средства при влизането им на унгарска територия както в посока отиване, така и в посока връщане с данък, чийто размер зависи от критерии, свързани в частност с количеството на транспортираните стоки и с местоназначението им, в точки 45 и 46 от решението си Съдът постановява, че макар данъкът върху товарните превозни средства да не се събира за транспортираните стоки като такива, все пак с него се облагат стоки, транспортирани с превозно средство, регистрирано в трета страна, при преминаването на границата, и затова той би трябвало да се анализира от гледна точка на приложимите разпоредби в областта на свободното движение на стоки.

41

В настоящия случай приложимата в главното производство правна уредба изисква не заплащане на данък във връзка с превоза на стоки, а получаване на предварително разрешение за достъпа до транспортния пазар на австрийска територия, издавано в рамките на квота или при наличието на значим обществен интерес, но независимо от количеството на транспортираните стоки.

42

За установените в Турция транспортни предприятия като предприятието, на което е управител CX, от това разрешение зависи могат ли да извършват своите услуги по автомобилен превоз на австрийска територия. Както отбелязва и генералният адвокат в точки 69—71 от заключението си, оттук следва, че приложимата в главното производство национална правна уредба налага условия конкретно за достъпа до определен пазар на услуги и не може да се окачестви по същия начин като правната уредба, обсъждана по делото, посочено в точка 40 от настоящото решение, която е от данъчно естество.

43

Ето защо предвид съдебната практика, припомнена в точка 37 от настоящото решение, правна уредба като приложимата в главното производство трябва да се смята за уредба в областта на транспортните услуги, а не в областта на свободното движение на стоки, поради което за спора в главното производство не се прилагат разпоредбите относно свободното движение на стоки между Република Турция и Съюза, каквито са съдържащите се в Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране. В това отношение е без значение изтъкнатото от CX обстоятелство, че допълнителните разходи вследствие от евентуалното използване на алтернативни маршрути или превозни средства може да имат косвено отражение върху движението на стоки. Всъщност възможността обсъжданата правна уредба да има такова косвено отражение не оборва констатацията, че предметът ѝ се състои във въвеждането на определени условия за извършването на транспортни услуги.

44

Ето защо следва да се провери дали правилата за асоциирането между Република Турция и Съюза съдържат разпоредба в областта на транспортните услуги, която да не допуска правна уредба на държава членка като приложимата в главното производство.

45

В това отношение следва да се припомни, че от член 15 от Споразумението ЕИО—Турция и член 42, параграф 1 от Допълнителния протокол следва, че Съветът за асоцииране може да разшири действието на разпоредбите на правото на Съюза от областта на транспорта и актовете, които са приети за прилагане на тези разпоредби, така че да включи и Република Турция, като отчита по-специално нейното географско положение. Това означава, че приеманите в тази област правила не са непременно еднакви с приложимите въз основа на Договора за функционирането на ЕС и че разширяването на действието на разпоредбите на този договор от областта на транспорта, така че да се включи и Република Турция, е само факултативно (вж. в този смисъл решение от 21 октомври 2003 г., Abatay и др., C‑317/01 и C‑369/01, EU:C:2003:572, т. 96 и 97).

46

До настоящия момент обаче Съветът за асоцииране не е взел нито една мярка за разширяване на действието на приложимите в областта на транспортните услуги разпоредби на правото на Съюза, така че да включи и Република Турция, поради което на сегашния етап от развитието на асоциирането между тази трета държава и Съюза няма конкретна правна уредба в тази област.

47

В този смисъл, докато Съветът за асоцииране не приеме правила за транспортните услуги в съответствие с член 15 от Споразумението ЕИО—Турция и член 42, параграф 1 от Допълнителния протокол, условията за достъп на турските превозвачи до транспортния пазар в Съюза ще продължат да се уреждат от националните законодателства на държавите членки и двустранните спогодби, сключени между държавите членки и Република Турция. Оттук следва, че в случай като обсъждания в главното производство транспортните услуги могат да се извършват само в рамките на квотите, определени в такива двустранни спогодби или в националната правна уредба (вж. по аналогия решение от 13 юли 1989 г., Lambregts Transportbedrijf, 4/88, EU:C:1989:320, т. 14).

48

При все това член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол има директен ефект и съответно може да бъде изтъкван пред националните юрисдикции с цел да се изключи прилагането на правила на вътрешното право, които му противоречат (решение от 21 октомври 2003 г., Abatay и др., C‑317/01 и C‑369/01, EU:C:2003:572, т. 58 и 59, както и цитираната съдебна практика).

49

Тази разпоредба съдържа клауза „standstill“, която налага на държавите — членки на Съюза, задължението да се въздържат от въвеждането на каквато и да е нова мярка, която би имала за цел или за следствие да обвърже установяването на турски граждани или извършването на услуги от тях с по-ограничителни условия от тези, които са били приложими за тях към датата на влизане в сила на Допълнителния протокол по отношение на съответната държава членка (вж. решения от 21 октомври 2003 г., Abatay и др., C‑317/01 и C‑369/01, EU:C:2003:572, т. 58, 59 и 66 и цитираната съдебна практика, от 19 февруари 2009 г., Soysal и Savatli, C‑228/06, EU:C:2009:101, т. 47 и цитираната съдебна практика, от 24 септември 2013 г., Demirkan, C‑221/11, EU:C:2013:583, т. 39 и цитираната съдебна практика, както и от 10 юли 2014 г., Dogan, C‑138/13, EU:C:2014:2066, т. 26), дата, която за Република Австрия е 1 януари 1995 г.

50

Както вече е пояснил Съдът, това задължение важи и в областта на транспортните услуги (решение от 21 октомври 2003 г., Abatay и др., C‑317/01 и C‑369/01, EU:C:2003:572, т. 92 и 93).

51

За да се определи дали така предвиденото задължение за „standstill“ допуска национална правна уредба като приложимата в главното производство, трябва да се провери дали същата въвежда ограничение на свободното предоставяне на услуги и ако е така, дали това ограничение трябва да се смята за ново (решение от 21 октомври 2003 г., Abatay и др., C‑317/01 и C‑369/01, EU:C:2003:572, т. 110).

52

Що се отнася до въпроса дали националната правна уредба въвежда ограничение на свободното предоставяне на услуги, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда вътрешна правна уредба, съгласно която извършването на услуги на територията на страната от установено в друга държава членка предприятие зависи от издаването на разрешение, създава ограничение на основния принцип, закрепен в член 56 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 21 октомври 2003 г., Abatay и др., C‑317/01 и C‑369/01, EU:C:2003:572, т. 111 и цитираната съдебна практика).

53

В настоящия случай е безспорно, че с приложимата в главното производство национална правна уредба се предвижда именно че упражняването на дейност от установените в Турция оператори по предоставяне на услуги в областта на транспорта на австрийска територия зависи от издаването на предварително разрешение под формата на разрешително, издавано в рамките на квотата, определяна въз основа на Спогодбата между Австрия и Турция за автомобилния транспорт, или под формата на разрешение за случаен превоз от значим обществен интерес. От това следва ограничение на правото на установените в Турция физически и юридически лица да извършват свободно транспортни услуги на австрийска територия.

54

Що се отнася до въпроса дали приложимата в главното производство национална правна уредба създава ново ограничение — което австрийското правителство отрича — националните съдилища, които единствени са компетентни да тълкуват вътрешното право, следва да определят дали тази правна уредба е нова, в смисъл че вследствие от нея се утежнява положението на турските оператори в сравнение с положението им при действието на правилата, които са се прилагали в Австрия към датата на влизане в сила на Допълнителния протокол по отношение на тази държава членка, а именно 1 януари 1995 г. (вж. по аналогия решение от 21 октомври 2003 г., Abatay и др., C‑317/01 и C‑369/01, EU:C:2003:572, т. 116). Както отбелязва генералният адвокат в точки 79 и 80 от заключението си, освен ако проверките на запитващата юрисдикция не покажат друго и като се има предвид в частност фактът, че предвидената в Спогодбата между Австрия и Турция квотна система вече е съществувала към момента на присъединяването на Република Австрия към Съюза, видимо не би могло да е налице ново ограничение по смисъла на член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол.

55

Накрая, пред запитващата юрисдикция CX изтъква, че приложимата в главното производство национална правна уредба създава дискриминация в нарушение на член 9 от Споразумението ЕИО—Турция, който забранява всяка дискриминация, свързана с национална принадлежност, в областта на прилагане на това споразумение, доколкото ограниченията, произтичащи от обсъждания в главното производство квотен режим, важат само за турските превозвачи, но не и за превозвачите, установени в Съюза.

56

В това отношение следва да се отбележи, че така въведената квотна система не е насочена конкретно спрямо турските превозвачи, доколкото австрийските власти са сключили същия вид спогодби за въвеждането на квоти и с други трети държави. Освен това Регламент № 1072/2009 предвижда задължение за установените в Съюза превозвачи да разполагат с лиценз на Общността, за да извършват дейността си на австрийска територия.

57

Следователно, както отбелязва и генералният адвокат в точка 85 от заключението си, соченото от CX различно третиране е просто последицата от това, че за установените в Съюза превозвачи, от една страна, и за превозвачите, установени в Турция или други трети държави, от друга, се прилагат различни нормативни уредби. Докато за първите се прилагат общите правила за международния транспорт, за другите важат правилата по двустранните спогодби, договорени в частност от държавата на установяването им.

58

По изложените съображения разпоредбите на Споразумението ЕИО—Турция, на Допълнителния протокол и на Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба на държава членка като приложимата в главното производство, съгласно която предприятията за автомобилни товарни превози със седалище в Турция могат да извършват такива превози с местоназначение в тази държава членка или през нейна територия само ако разполагат с разрешителни, които се предоставят в рамките на квота, определяна за този тип превози въз основа на двустранната спогодба между посочената държава членка и Република Турция, или ако им е издадено разрешение с оглед на наличието на значим обществен интерес, стига тази правна уредба да не въвежда ново ограничение на свободното предоставяне на услуги по смисъла на член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол, което запитващата юрисдикция следва да провери.

59

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши:

Разпоредбите на Споразумението за асоцииране между Европейската икономическа общност и Турция, подписано на 12 септември 1963 г. в Анкара от Република Турция, от една страна, и от държавите — членки на ЕИО, и от Общността, от друга, и сключено, одобрено и утвърдено от името на Общността с Решение 64/732/ЕИО на Съвета от 23 декември 1963 г., на Допълнителния протокол, подписан на 23 ноември 1970 г. в Брюксел и сключен, одобрен и утвърден от името на Общността с Регламент (ЕИО) № 2760/72 на Съвета от 19 декември 1972 г., и на Решение № 1/95 на Съвета за асоцииране ЕО—Турция от 22 декември 1995 година за осъществяване на заключителния етап на митническия съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба на държава членка като приложимата в главното производство, съгласно която предприятията за автомобилни товарни превози със седалище в Турция могат да извършват такива превози с местоназначение в тази държава членка или през нейна територия само ако разполагат с разрешителни, които се предоставят в рамките на квота, определяна за този тип превози въз основа на двустранната спогодба между посочената държава членка и Република Турция, или ако им е издадено разрешение с оглед на наличието на значим обществен интерес, стига тази правна уредба да не въвежда ново ограничение на свободното предоставяне на услуги по смисъла на член 41, параграф 1 от Допълнителния протокол, което запитващата юрисдикция следва да провери.