РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав)

28 март 2019 година ( *1 )

„Обжалване — Държавни помощи — Помощи, предоставяни с определени разпоредби от германския закон за възобновяемите енергийни източници, с изменения (Закон EEG от 2012 г.) — Помощ за производителите на електрическа енергия и допълнителна такса по Закона EEG за енергоемки потребители в намален размер — Решение, с което помощите се обявяват за отчасти несъвместими с вътрешния пазар — Понятие за държавна помощ — Предимство — Държавни ресурси — Публичен контрол върху ресурсите — Мярка, която може да бъде приравнена на налог върху потреблението на електрическа енергия“

По дело C‑405/16 P

с предмет жалба на основание член 56 от Статута на Съда на Европейския съюз, подадена на 19 юли 2016 г.,

Федерална република Германия, за която се явяват T. Henze и R. Kanitz, в качеството на представители, подпомагани от T. Lübbig, Rechtsanwalt,

жалбоподател,

като другата страна в производството е:

Европейска комисия, за която се явяват K. Herrmann и T. Maxian Rusche, в качеството на представители,

ответник в първоинстанционното производство,

СЪДЪТ (трети състав),

състоящ се от: M. Vilaras (докладчик), председател на четвърти състав, изпълняващ функцията на председател на трети състав, J. Malenovský, L. Bay Larsen, M. Safjan, D. Šváby, съдии,

генерален адвокат: M. Campos Sánchez-Bordona,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

С жалбата си Федерална република Германия иска да бъде отменено решението на Общия съд на Европейския съюз от 10 май 2016 г., Германия/Комисия (T‑47/15, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“, EU:T:2016:281), с което той отхвърля жалбата ѝ на основание на член 263 ДФЕС за отмяна на Решение (ЕС) 2015/1585 на Комисията от 25 ноември 2014 година относно схема за помощ SA 33995 (2013/C) (ex 2013/NN) (приведена в действие от Германия за подкрепа на електроенергия от възобновяеми източници и на енергоемки потребители) (ОВ L 250, 2015 г., стр. 122) (наричано по-нататък „спорното решение“).

Обстоятелства, предхождащи спора и спорното решение

На 28 юли 2011 г. германският законодател приема Gesetz zur Neuregelung des Rechtsrahmens für die Förderung der Stromerzeugung aus erneuerbaren Energien (Закон относно новата правна уредба за насърчаването на производството на електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници) (BGBl. 2011 I, стр. 1634, наричан по-нататък „Законът EEG от 2012 г.“). Този закон, който е в сила от 1 януари 2012 г. до 31 юли 2014 г., има за цел да увеличи в енергийното снабдяване частта на електрическата енергия, произведена от възобновяеми енергийни източници и рудничен газ (наричана по-нататък „електрическата енергия по Закона EEG“).

Основните характеристики на диспозитива на Закона EEG от 2012 г. са изложени в точки 4—12 от обжалваното съдебно решение по следния начин:

„4

На първо място, операторите на мрежата на всички нива на напрежение (наричани по-нататък „ОМ“), осигуряващи общото снабдяване с електрическа енергия, имат задължение, първо, да присъединят към своята мрежа разположените на територията им на дейност инсталации, произвеждащи електрическа енергия по Закона EEG (членове 5—7 от Закона EEG от 2012 г.), и второ, тези оператори имат задължение да захранят мрежата си с тази електрическа енергия, да извършат нейния пренос и разпределението ѝ с приоритет (членове 8—12 от Закона EEG от 2012 г.) и трето, да изплатят на операторите на тези инсталации възнаграждение, изчислено в съответствие с установените в закона тарифи с оглед на естеството на електрическата енергия и измерената или инсталираната мощност на съответната инсталация (членове 16—33 от Закона EEG от 2012 г.). Алтернативно операторите на инсталации, произвеждащи електрическа енергия по Закона EEG, имат право, от една страна, да търгуват с трети лица цялото количество или части от тази електрическа енергия, а от друга страна, те имат право — ако не е осъществена такава директна търговия — да изискват от ОМ, към които е присъединена съответната инсталация, да им заплащат пазарната премия, изчислена въз основа на размера на възнаграждението, което би било дължимо, ако инсталацията беше присъединена към конкретната мрежа (членове 33 a—33 i от Закона EEG от 2012 г.). Безспорно е установено, че на практика тези задължения обвързват предимно операторите на местни разпределителни мрежи на ниско или на средно напрежение (наричани по-нататък „ОРМ“).

На второ място, ОРМ са длъжни да осъществяват пренос на електрическата енергия по Закона EEG нагоре по веригата на операторите на преносни мрежи на високо и много високо напрежение, свързващи отделни териториални области (наричани по-нататък „ОПМ“) (член 34 от Закона EEG от 2012 г.). В замяна на изпълнението на това задължение ОПМ са длъжни да изплащат на ОРМ равностойността на платените от последните на операторите на инсталации възнаграждения и пазарни премии (член 35 от Закона EEG от 2012 г.).

На трето място, Законът EEG от 2012 г. предвижда така наречения „федерален механизъм за компенсиране“ на количествата електрическа енергия по Закона EEG, с които всеки ОПМ е захранил своята мрежа, от една страна, и изплатените на ОРМ суми в замяна на получените количества електрическа енергия, от друга страна (член 36 от Закона EEG от 2012 г.). На практика всеки ОПМ, който е захранил мрежата с определено платено от него количество електрическа енергия по Закона EEG, надвишаващо количеството на електрическата енергия, доставена от снабдителните предприятия на крайните потребители на неговата територия, може да се позове — по отношение на останалите ОПМ — на правото си да получи компенсиране за тази разлика. От 2009—2010 г. посоченото компенсиране не се извършва в реална форма (замяна на поток електрическа енергия по Закона EEG), а във формата на плащане (компенсация за направените във връзка с това разходи). Три от четирите ОПМ, засегнати от тази разпоредба за компенсиране, са предприятия от частния сектор (Amprion GmbH, TenneT TSO GmbH и 50Hertz Transmission GmbH), докато четвъртият е предприятие публичноправен субект (Transnet BW GmbH).

На четвърто място, ОПМ са длъжни да търгуват електрическата енергия по Закона EEG, с която захранват своята мрежа, на спотовия пазар на борсата за търгуване с електрическа енергия (член 37, параграф 1 от Закона EEG от 2012 г.). Ако получената по този начин цена не им позволи да покрият финансовата тежест, която понасят вследствие на законоустановеното задължение да заплатят съответното количество електрическа енергия по установените със закон тарифи, те имат право да изискват, при определени от регулаторния орган условия, доставчиците, снабдяващи крайните потребители, да им заплащат разликата — пропорционално на продадените количества. Този механизъм се нарича удържане на „допълнителна такса по Закона EEG“ (член 37, параграф 2 от Закона EEG от 2012 г.). Размерът на допълнителната такса по Закона EEG може обаче да бъде намален на 2 евроцента за киловатчас (KWh) в определени случаи (член 39 от Закона EEG от 2012 г.). За да могат да се ползват от подобно намаление, квалифицирано от Закона EEG от 2012 г. като „ограничаване на размера на допълнителна такса по Закона EEG“, но също познато и като „привилегия за зелена енергия“, доставчиците на електрическа енергия трябва да докажат по-специално преди всичко, че най-малко 50 % от доставяните от тях количества електрическа енергия на техните клиенти е електрическа енергия по Закона EEG, а след това — че най-малко 20 % от това количество електрическа енергия са произведени от ветрогенератори или от лъчистата слънчева енергия, и накрая — че тези количества електрическа енергия се търгуват пряко с техните клиенти.

[…]

На пето място, безспорно е установено, че макар и Законът EEG от 2012 г. да не задължава доставчиците на електрическа енергия да прехвърлят тежестта на допълнителната такса по Закона EEG върху крайните потребители, това не е и забранено. Не се спори и по въпроса, че доставчиците, тъй като самите те имат задължение да заплащат тази допълнителна такса на ОПМ, на практика прехвърлят нейната тежест върху техните клиенти, като това впрочем бе потвърдено от Федерална република Германия в хода на съдебното заседание. В Закона EEG от 2012 г. е предвиден начинът, по който размерът на тази допълнителна такса следва да се посочва в издадената фактура (член 53 от Закона EEG от 2012 г.), както и условията, при които следва да се уведомяват потребителите за относителния дял на доставената им субсидирана електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници (член 54 от Закона EEG от 2012 г.).

Освен това Законът EEG от 2012 г. предвижда също и специална схема за компенсиране, в съответствие с която Bundesamt für Wirtschaft und Ausfuhrkontrolle (Федерална служба по икономика и контрол върху износа, наричана по-нататък „BAFA“) определя всяка година ограничение на максималния размер на частта от допълнителната такса по Закона EEG, която доставчиците на електрическа енергия могат да събират от две определени категории потребители, а именно, от една страна — от „енергоемките предприятия от производствения сектор“ (наричани по-нататък „ЕЕП“), и от друга страна — от „железопътните предприятия“; за тази цел посочените предприятия трябва да подадат съответна молба преди 30 юни от предходната година с оглед на намаляването на техните разходи за електрическа енергия, като по този начин се запазва тяхната конкурентоспособност (член 40 от Закона EEG от 2012 г.).

Законът EEG от 2012 г. уточнява при какви условията е налице право на компенсация по тази схема, каква процедура е необходимо да следват предприятията, които имат право да се ползват от него, условията и реда за определяне на горна граница на допълнителната такса в зависимост от всеки конкретен случай и последиците от приетите от BAFA във връзка с това актове (членове 41—44 от Закона EEG от 2012 г.). Законът EEG от 2012 г. предвижда по-специално, че по отношение на предприятията от производствения сектор, чиито разходи за потребление на електрическа енергия представляват поне 14 % от брутната им добавена стойност, а количеството на потребената от тях електрическа енергия е поне 1 гигаватчас (GWh), посочената горна граница се определя: на 10 % от допълнителната такса по Закона EEG, ако потребената електрическа енергия е между 1 GWh и 10 GWh, на 1 % от тази допълнителна такса, ако потребената електрическа енергия е между 10 GWh и 100 GWh, а за потребените количества над тези стойности — на 0,05 евроцента за KWh. Законът EEG от 2012 г. постановява също, че по отношение на предприятията от производствения сектор, чиито разходи за потребление на електрическа енергия представляват поне 20 % от брутната им добавена стойност, а тяхното потребление е поне 100 GWh, горната граница на допълнителната такса по Закона EEG възлиза на 0,05 евроцента за KWh, считано от първия потребен киловатчас. От друга страна, Законът EEG от 2012 г. уточнява, че доставчиците на електрическа енергия трябва да информират предприятията, по отношение на които е определена горна граница на допълнителната такса по Закона EEG, първо, за какъв дял от доставените им количествата електрическа енергия от възобновяеми енергийни източници е получена помощ по Закона за възобновяемите енергийни източници, второ — за състава на енергийния микс, и трето, що се отнася за привилегированите предприятия по Закона за възобновяемите енергийни източници — за състава на предоставения им енергиен микс (член 54 от Закона EEG от 2012 г.).

На шесто място, Законът EEG от 2012 г. предвижда комплекс от задължения за информиране и публикуване, които възлага на операторите на инсталации, на ОМ и на доставчиците на електрическа енергия, и по-специално на ОПМ и на Bundesnetzagentur (Федералната мрежова агенция, наричана по-нататък „BNetzA“), като към това се прибавят и поредица от задължения за прозрачност, с които следва да се съобразяват по-специално ОПМ (членове 45—51 от Закона EEG от 2012 г.). Посоченият закон уточнява също правомощията на BNetzA за надзор и контрол по отношение на ОРМ и ОПМ (член 61 от Закона EEG от 2012 г.)“.

4	След като на 18 декември 2013 г. Европейската комисия решава да открие официалната процедура по разследване по отношение на съдържащите се в Закона EEG от 2012 г. мерки, на 25 ноември 2014 г. тя приема спорното решение.

В последното решение Комисията приема, че Законът EEG от 2012 г. съдържа два вида избирателни предимства, водещи до квалификацията държавни помощи по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, а именно, от една страна, подкрепата за производството на електрическа енергия от възобновяеми източници и от рудничен газ, която чрез преференциалните тарифи за изкупуване и пазарните премии гарантира на производителите на електрическа енергия по-висока цена за електрическата енергия от пазарната, а от друга страна, специалната схема за компенсиране, по силата на която допълнителната такса може да бъде намалена за енергоемки потребители на електрическа енергия (член 3 от спорното решение).

Диспозитивът на спорното решение гласи следното:

„Член 1:

Държавната помощ за подкрепата на производството на електрическа енергия от възобновяеми източници и от рудничен газ, включително механизм[ът] за финансирането ѝ, предоставена въз основа на [Закона EEG от 2012 г.] […], неправомерно приведена в действие от Германия в нарушение на член 108, параграф 3 [ДФЕС] е съвместима с вътрешния пазар, при условие че Германия изпълни ангажимента, определен в приложение I.

[…]

Член 3

1. Държавната помощ, свързана с намаленията на допълнителната такса за финансирането на подкрепата за електрическа енергия от възобновяеми източници […] за 2013 и 2014 г. за енергоемки потребители […], неправомерно приведена в действие от [Федерална република] Германия в нарушение на член 108, параграф 3 [ДФЕС], е съвместима с вътрешния пазар, ако попада в една от четирите категории, описани в настоящия параграф.

[…]

2. Всички помощи, които не са обхванати от параграф 1, са несъвместими с вътрешния пазар“.

Производството пред Общия съд и обжалваното съдебно решение

7	С жалба, подадена в секретариата на Общия съд на 2 февруари 2015 г., Федерална република Германия иска да бъде отменено спорното решение, като изтъква три основания, които Общият съд последователно отхвърля.

В точки 33—42 от обжалваното съдебно решение по същество Общият съд отхвърля първото основание, изведено от явни грешки в преценката, допуснати от Комисията при оценяването на ролята на държавата в механизмите за функциониране на Закона EEG от 2012 г. В точка 40 от обжалваното съдебно решение Общият съд констатира по-специално, че разглежданите мерки са установени със закон и че следователно отговорност за тях носи германската държава.

В точки 49—70 от обжалваното съдебно решение Общият съд отхвърля също различните доводи, представени от Федерална република Германия в рамките на второто ѝ основание, изведено от липсата на предимство, свързано със специалната схема за компенсиране. В точка 44 от обжалваното съдебно решение Общият съд подчертава, че този довод се отнася изключително до самото наличие на предимство спрямо ЕЕП, без да повдига нито въпроса за избирателността на подобно предимство, нито този за наличието на предимство, свързано със специалната схема за компенсиране в полза на производителите на електрическа енергия по закона EEG. В точка 55 от обжалваното съдебно решение Общият съд приема по-специално, че специалната схема за компенсиране предоставя предимство в полза на ЕЕП, доколкото ги освобождава от тежест, която те принципно следва да понесат.

Накрая, в точки 81—129 от обжалваното съдебно решение Общият съд отхвърля различните части на третото основание на Федерална република Германия, изведено от липсата на предимство, финансирано посредством държавни ресурси. Така, той постановява, че Комисията правилно е приела, че механизмите, въведени със Закона EEG от 2012 г., т.е. както схемата за подкрепа на производителите на електрическа енергия по Закона EEG, така и специалната схема за компенсиране в полза на ЕЕП, предполагат използването на държавни ресурси по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.

В случая след кратко припомняне в точки 81—83 от обжалваното съдебно решение на релевантната практика на Съда във връзка с понятието за държавни ресурси, и по-специално на решение от 16 май 2002 г., Франция/Комисия (C‑482/99, EU:C:2002:294, т. 37), Общият съд най-напред резюмира спорното решение в точки 84—90 от обжалваното съдебно решение.

12	По-нататък в точки 91—129 от обжалваното съдебно решение Общият съд разглежда дали Комисията правилно е приела, че Законът EEG от 2012 г. предполага използването на държавни ресурси по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.

В това отношение той отбелязва най-напред в точка 92 от обжалваното съдебно решение, че „събираната и администрирана от ОПМ допълнителна такса по Закона EEG в крайна сметка цели да покрие всички разходи, произтичащи от преференциалните тарифи и пазарната премия, предвидени в Закона EEG от 2012 г., за да гарантира на производителите на електрическа енергия по Закона EEG цена на произвежданата електрическа енергия, която да е по-висока от пазарната цена“, така че „следва да се приеме, че с допълнителната такса по Закона EEG се стига основно до прилагане на публична политика за подкрепа на производителите на електрическа енергия по Закона EEG, определена от държавата със закон“.

Накрая Общият съд се заема да докаже, че Комисията не е допуснала грешка, от една страна, като се позовава на три вида съображения, развити в точки 93—110 от обжалваното съдебно решение и синтезирани в точки 111 и 112 от това решение, а от друга страна, като отхвърля в точки 113—126 от обжалваното съдебно решение доводите, изтъкнати от Федерална република Германия.

Точки 111 и 112 от обжалваното съдебно решение гласят следното:

„111

При тези обстоятелства следва да се констатира, че Комисията основателно е установила в точка 138 от обжалваното решение във връзка с точки 98—137 от същото решение, че предвиденото предимство съгласно разпоредбите на членове 16—33 от Закона EEG от 2012 г. в полза на производителите на електрическа енергия по Закона EEG по отношение на преференциалните тарифи и пазарните премии в настоящото дело се равнява на налог, определен от държавните органи, включващ използването на държавни ресурси, доколкото държавата организира прехвърляне на финансови ресурси чрез законодателството и установява за какви цели могат да се използват тези финансови ресурси.

112

Този извод е също така в сила по отношение на предимството за големите потребители на енергия, каквито са ЕЕП, доколкото предвидената в Закона EEG от 2012 г. схема за компенсиране съставлява, както Комисията основателно посочва в точка 114 от обжалваното решение, допълнителна тежест за ОПМ. В действителност последица от всяко намаляване на размера на допълнителната такса по Закона EEG е по-точно намаляването на размера на средствата, които доставчиците на електрическа енергия събират от ЕЕП, и това може да се разглежда като водещо до загуби на приходи за ОПМ. Независимо от това тези загуби се възстановяват впоследствие от други доставчици и фактически от други крайни потребители, за да се компенсират понесените във връзка с това загуби, както посочва Федерална република Германия в отговор на един от поставените от Общия съд в съдебното заседание въпроси. Следователно средният краен потребител в Германия участва по определен начин в субсидирането на ЕЕП, на които е определена горна граница на допълнителна такса по Закона EEG. Освен това обстоятелството, че крайните потребители на електрическа енергия, които не са ЕЕП, трябва да понасят допълнителните разходи вследствие на определянето на горна граница на допълнителна такса по Закона EEG, от което се ползват ЕЕП, представлява след анализа му заедно с изложените по-горе доводи, на свой ред допълнителен признак за това, че набраните от допълнителната такса по Закона EEG парични средства са специални ресурси, еквивалентни на налог върху потреблението на електрическа енергия, чието използване за строго определени цели е предварително уредено от германския законодател с оглед на прилагането на публична политика, а не на частната инициатива“.

Общият съд прави изводите си в точки 127 и 128 от обжалваното съдебно решение, които гласят следното:

„127

От този анализ следва, че механизмите на Закона EEG от 2012 г. произтичат главно от прилагането на публична политика за подкрепа на производителите на електрическа енергия по Закона EEG, определена от държавата със Закона EEG от 2012 г., и че първо, приходите от допълнителната такса по Закона EEG и администрирани съвместно от ОПМ остават под доминиращото влияние на публичните органи; второ, че въпросните средства, набрани от допълнителната такса по Закона EEG, са средства, включващи ресурс на държавата, и могат да бъдат приравнени на налог, и трето, предвид възложените на ОПМ правомощия и функции, може да се заключи, че ОПМ не действат за своя собствена сметка и свободно, а като приравнени на субект, изпълняващ държавна концесията, който, управлява държавна помощ, предоставена чрез държавни средства.

128	От всичко гореизложено следва, че Комисията правилно е приела в обжалваното решение, че Законът EEG от 2012 г. включва държавни ресурси по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС“.

Искания на страните и производство пред Съда

Федерална република Германия иска от Съда:

–	като главно искане, да отмени обжалваното съдебно решение в неговата цялост и да уважи жалбата ѝ срещу спорното решение,

–	при условията на евентуалност, да върне делото на Общия съд,

–	да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

Комисията иска от Съда:

–	да отхвърли първото основание като недопустимо, а при условията на евентуалност — като лишено от основание,

–	да отхвърли второто основание като частично недопустимо, а при условията на евентуалност — като частично неотносимо и във всеки случай — като лишено от основание,

–	да отхвърли третото основание като лишено от основание,

–	да осъди Федерална република Германия да заплати съдебните разноски.

19	С решение на председателя на Съда от 25 октомври 2017 г. производството по настоящото дело е спряно на основание член 55, параграф 1, буква б) от Процедурния правилник на Съда до постановяването на решението от 25 юли 2018 г., Georgsmarienhütte и др. (C‑135/16, EU:C:2018:582).

По жалбата

В подкрепа на жалбата си Федерална република Германия изтъква три основания, първите две, изведени от нарушение на член 107, параграф 1 ДФЕС, а третото — от неспазване на задължението за мотивиране на съдебните решения. Комисията изтъква, че първите две основания са, на първо място, недопустими, а при условията на евентуалност — неотносими и във всеки случай — неоснователни и че третото е лишено от основание.

По първото основание, изведено от нарушение на член 107, параграф 1 ДФЕС, що се отнася до използването на държавни ресурси

Доводи на страните

С първото си основание, което се подразделя на две части, по същество Федерална република Германия твърди, че като е приел, че режимът за удържане на допълнителна такса по Закона EEG означава предоставяне на предимство посредством държавни средства или поне отговорност за държавата, Общият съд е допуснал грешки при прилагане на правото във връзка с тълкуването и прилагането на критерия, изведен от предоставянето на предимство чрез държавни ресурси по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.

Най-общо тази държава членка смята, най-напред, че при преценката си за използването на държавни ресурси и при извода си, че ОПМ са услуги, предназначени за упражняване на евентуално правомощие на разполагане и на държавен контрол върху доходите от удържането на допълнителна такса по Закона EEG, Общият съд не е разграничил в достатъчна степен ролите, които държавата може да играе в качеството на законодателна власт, от една страна, и на изпълнителна власт, от друга.

23	С първата част на първото си основание, която се отнася основно до точка 93 от обжалваното съдебно решение, Федерална република Германия изтъква, че Общият съд е допуснал грешка при преценката на ролята, която играят ОПМ в режима за удържане на допълнителна такса по Закона EEG.

Тя припомня, че в точка 93 Общият съд, от една страна, констатира, че Законът EEG от 2012 г. възлага на ОПМ определени задължения и правомощия с оглед на прилагането на механизмите, които този закон установява, като по този начин ги превръща в централното звено от функционирането на предвидения в Закона EEG режим. От друга страна, Общият съд е констатирал, че средствата, постъпили вследствие на събирането на допълнителната такса по Закона EEG, не преминават пряко от крайните потребители към производителите на електрическа енергия, а изискват намесата на посредници, натоварени с тяхното събиране и управление, че нито се внасят в общия бюджет на ОПМ, нито се оставят на тяхно разположение, така че се администрират съвместно от ОПМ и остават под доминиращото влияние на публичните органи.

Като описва функционирането на механизма на разпределяне, установен в Закона EEG от 2012 г., а впоследствие като сравнява този механизъм с практиката на Съда, Федерална република Германия последователно се стреми да докаже, първо, че установеният в Закона EEG от 2012 г. механизъм няма връзка с държавния бюджет или с бюджета на публична институция, второ, че евентуалните права на достъп или на контрол, упражнявани от държавата върху ОПМ, не означават държавен контрол върху ресурсите по Закона EEG и трето, че не става въпрос за налог, нито за отказ от държавни приходи.

Така, първо, преценката на механизма на разпределяне по Закона EEG според Федерална република Германия не позволява по никакъв начин да се направи извод за използването на държавни ресурси или на ресурси, за които носи отговорност държавата, както Съдът е констатирал в решения от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160), от 16 май 2002 г., Франция/Комисия (C‑482/99, EU:C:2002:294) и от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др. (C‑206/06, EU:C:2008:413).

Според тази съдебна практика налозите, данъците и вноските се характеризират с това, че общите приходи трябва да се върнат под една или друга форма пряко или непряко в държавния бюджет или в бюджета на публично образувание. Ресурсите, получени от ОПМ за покриване на разходите по търгуването на електрическата енергия по Закона EEG, по никакъв начин не намаляват пряко или непряко държавните ресурси. Участниците във веригата по снабдяване са тези, които поемат тези разходи в замяна на качеството „възобновяема“ на електрическата енергия и които ги компенсират в частната икономика.

Държавата следователно няма никакъв достъп до тези приходи и не е делегирала на ОПМ извършването на задача от публичен характер. Последните не получават удържаната за сметка на държавата допълнителна такса по Закона EEG, така че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като приема, че те са почти притежатели на държавни концесии. Като възприема тази неточна правна квалификация за задачата на ОПМ, Общият съд прилага неправилно по отношение на държавата понятието за контрол и за отговорност за действията на ОПМ.

Допълнителната такса по Закона EEG не се удържа нито в полза на федералния бюджет, нито в този на публична институция, за което свидетелства механизмът на компенсиране на разходите на ОПМ. Всъщност последните определят размера на допълнителната такса, сравнявайки приходите и разходите с уточнението, че приходите в повече или в по-малко са предмет на компенсация между ОПМ през следващата година, без да се вливат в бюджета на публично образувание. Излишните приходи не се внасят в държавния бюджет, а излишните разходи не се компенсират от последния бюджет.

В крайна сметка e погрешно от правна страна да се изходи от принципа, както e направил Общият съд в точка 83 от обжалваното съдебно решение, че релевантните суми остават „постоянно“ на разположение на „компетентните национални власти“ или, както е направил още в точка 94 от това съдебно решение, че средствата, администрирани съвместно от ОПМ, остават под доминиращото влияние на публичните органи.

В точка 117 от посоченото съдебно решение Общият съд отдава прекомерно значение на обстоятелството, че получените от ОПМ средства трябва да се управляват в отделна сметка, подлежаща на контрола на държавните органи. ОПМ обаче водят отделни сметки поради причини, свързани с прозрачността, и за да се избегнат злоупотреби, а не за да позволят на съответната държава членка да управлява специални активи, принадлежащи на предприятия.

Второ, Общият съд е допуснал също грешка при прилагане на правото, като приема, че предоставените на държавните органи правомощия по надзор и контрол върху редовността и законосъобразността на действията, извършени от отделните пазарни участници, означават държавен контрол върху ресурсите по Закона EEG.

Предвидените от по Закона EEG механизми, които съответстват на критериите за преценка, развити от Съда в решението му от 30 май 2013 г., Doux Élevage и Coopérative agricole UKL-ARREE (C‑677/11, EU:C:2013:348, т. 38), са предназначени за контрола функционира ли добре системата за разпределяне и спазена ли е волята на законодателя, без обаче да създават съществена възможност за ориентиране или влияене от страна на държавните органи, позволяваща да се приеме, че става въпрос за „упражняване на държавен контрол“. Тези органи всъщност разполагат единствено с възможността да предприемат дисциплинарни мерки или да започнат административнонаказателни процедури срещу отделни участници, които нарушават Закона EEG от 2012 г., без да имат компетентност, позволяваща им да разполагат с ресурсите на посочените участници, оказвайки влияние върху плащанията и финансовите потоци.

Самото плащане от ОМ на възнаграждението по Закона EEG е подчинено на държавен контрол. ОМ сами вземат решението да плащат или не това възнаграждение и определят размера му. Освен това събирането на допълнителната такса по Закона EEG подлежи единствено на ограничен надзор, като ОПМ са единствените, които решават да я изискват или не. Противно на твърдяното от Общия съд в точка 125 от обжалваното съдебно решение, ОПМ не са строго контролирани от компетентните германски административни органи, и по-специално от BNetzA, чието контролно правомощие основно се изразява в това да гарантира правилното спазване на разпоредбите относно допълнителната такса по Закона EEG. BNetzA не разполага с правото да определя размера на допълнителната такса по Закона EEG, който размер се изчислявал от ОПМ на тяхна отговорност.

Законовото изискване за абстрактна система на изчисляване, както и задълженията за прозрачност и надзорните права, които BNetzA има, служат единствено за да се възпрепятства неоснователното обогатяване на участващия в етапите на веригата на прехвърляне, като защитата срещу злоупотребите трябва да се упражнява пред гражданските съдилища в рамките на частноправните отношения, съществуващи между участниците. Въпросните участници не са упълномощени или не се ползват от държавна концесия и не разполагат с никаква възможност да натоварят административен орган да защитава техните права.

Трето, допълнителната такса по Закона EEG не е налог и следователно определянето на максимален неин размер не представлява отказ от държавни ресурси. Всъщност Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като в точка 95 от обжалваното съдебно решение приема, че доколкото крайните потребители са задължени да заплащат добавка към цената, допълнителната такса по Закона EEG представлява едностранно наложена тежест от държавата в рамките на нейната политика за подкрепа на производителите на електрическа енергия по Закона EEG, приравнена от гледна точка на нейните последици на налог върху потреблението на електрическа енергия в Германия. Всъщност единствено обстоятелството, че механизмът на разпределение по Закона EEG допуска възможността плащанията, които трябва да се преведат на операторите на инсталации, да се прехвърлят върху крайните потребители на електрическа енергия, не позволява да се заключи, че става въпрос за налог.

Допълнителната такса по Закона EEG представлява увеличение върху покупната цена от частен характер, което доставчиците на електрическа енергия плащат в замяна на качеството „зелена“ на електрическата енергия, и принадлежи по този начин към отношението престация/насрещно задължение, за разлика от налога, който се събира задължително и без насрещно задължение. Освен това практиката на Съда изисква, за да може даден налог да се квалифицира като държавна помощ, наличието на връзка по предназначение между налога и помощта, която връзка липсва в случая на допълнителната такса по Закона EEG. Последната не е приход за държавата членка, определен абстрактно. Законът EEG от 2012 г. представлява по този начин продължение на Stromeinspeisungsgesetz (Закон за захранване на обществената мрежа с електрическа енергия от възобновяеми източници, BGBl. 1990 I, стр. 2633, наричан по-нататък „StrEG“), който Съдът не е квалифицирал като помощ в решението си от 13 март 2001 г., PreussenElektra (C‑379/98, EU:C:2001:160), като единствената разлика между тези два режима е фактът, че доставчиците на електрическа енергия купуват на фиксирана цена (допълнителната такса по Закона EEG) вече не физическата електроенергия, а възобновяемия ѝ характер.

В крайна сметка характеристиките на налог не са налице, доколкото, първо, Законът EEG не задължава доставчиците на електрическа енергия да фактурират допълнителната такса на клиентите си, второ, прехвърлянето на въпросната допълнителна такса, от която доставчиците на електрическа енергия формират част от продажната цена, може да се търси не чрез средствата на публичното право, а единствено чрез граждански иск и трето, генерираният от същата допълнителна такса „доход“ се включва в общото имущество на доставчиците на електрическа енергия, без държавните органи да могат да упражняват каквото и да е влияние върху управлението и използването на тези средства.

С втората част на първото си основание Федерална република Германия поддържа, че Общият съд е допуснал също грешка, като не е отчел, че в установения със Закона EEG от 2012 г. режим признаването на помощ чрез държавни ресурси зависи основно от ролята на доставчиците на електрическа енергия, която в случая не е взета предвид в достатъчна степен.

Първо, ако Общият съд правилно е констатирал, че Законът EEG от 2012 г. не задължава доставчиците на електрическа енергия да прехвърлят допълнителната такса по Закона EEG на крайните потребители, без обаче да го забранява, той все пак не е отчел ролята на доставчиците, приемайки в точка 95 и сл. от обжалваното съдебно решение, че на практика допълнителната такса е налог и че не може да се анализира като собствен ресурс на ОПМ, на които държавата членка просто е предписала специално използване с дадена законодателна мярка.

Второ, Общият съд не е съобразил факта, че ролята и функциите на доставчиците на електрическа енергия са в много по-малка степен уредени от закона, отколкото са уредени за ОПМ. Въпросните доставчици не са длъжни да водят отделни сметки, нито да съблюдават разделяне на имуществата, така че допълнителната такса по Закона EEG трябва да се приеме за нормална част от техните приходи. Няма никакво законово изискване по отношение на цената или използването на ресурсите. Не се упражнява никакъв държавен контрол върху отношенията им с техните клиенти, за които се твърди, че финансират оспорената от Комисията и от Общия съд система за помощи. Допълнителната такса по Закона EEG и евентуалното ѝ прехвърляне върху крайните потребители от доставчиците на електрическа енергия се вписва в рамките на търговското отношение между частни предприятия или частноправни субекти, без намесата на публичен орган. Фактът, че разглежданите ресурси не преминават пряко от потребителите към производителите на електрическа енергия, а се нуждаят от намесата на посредници, натоварени с тяхното събиране и управление, не е относим за квалифицирането им като частни ресурси.

Трето, ако Общият съд беше разгледал достатъчно задълбочено ролята на доставчиците на електрическа енергия, трябваше да стигне до извода, че държавата няма никакъв достъп до ресурсите по Закона EEG. Това е така още повече защото отношението между доставчиците на електрическа енергия и крайните потребители е от чисто частно естество. Общият съд не отчита обхвата на понятието за контрол и така нарушава член 107, параграф 1 ДФЕС, като квалифицира като „държавен контрол“ дейността на частно предприятие, при положение че последното не е законово задължено да събира допълнителната такса по Закона EEG, че размерът на тази допълнителна такса, който евентуално следва да се прехвърли, също не е обвързан от законови изисквания, че органите не могат да упражняват никакво влияние върху определянето на цените от доставчиците на електрическа енергия, че оборотът на въпросните доставчици, който може да съдържа плащането на допълнителната такса, се влива в тяхното имущество и че държавните органи не са в състояние да упражняват влияние върху използването на тези ресурси от доставчиците.

43	Комисията изтъква най-напред, че първото основание, повдигнато от Федерална република Германия, е недопустимо, а при условията на евентуалност — че е отчасти неотносимо и във всеки случай лишено от основание.

Съображения на Съда

– По допустимостта на основанието в неговата цялост

Комисията твърди, че първото основание, изтъкнато от Федерална република Германия, е недопустимо в неговата цялост, доколкото е насочено не срещу правното тълкуване на понятието за държавен контрол, възприето от Общия съд в обжалваното съдебно решение, а срещу констатациите относно националното право, направени от него, които спадат към преценката на фактите.

45	Подобни доводи трябва да се отхвърлят.

Всъщност, ако действително Федерална република Германия се позовава на термините на Закона EEG от 2012 г., за да изложи различните си доводи, не по-малко вярно е, че в рамките на първата част на първото си основание тя основно твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, тъй като е анализирал твърде разтегливо понятието за държавен контрол, по-специално като квалифицира сумите, генерирани от допълнителната такса по Закона EEG, като включващи държавен ресурс приходи, които могат да бъдат приравнени на налог, от една страна, и като приема, че е налице публичен контрол от държавата членка върху въпросните приходи чрез ОПМ, от друга страна.

47	Следователно първото основание е допустимо.

– По първата част на първото основание, изведена от допуснатата от Общия съд грешка в преценката на ролята, която играят ОПМ в режима за удържане на допълнителна такса по Закона EEG

Следва да се напомни, че за да могат да бъдат квалифицирани като „помощи“ по член 107, параграф 1 ДФЕС, предимствата трябва, от една страна, да бъдат пряко или непряко предоставени чрез държавни ресурси и от друга страна, отговорността за тях да се носи от държавата (решение от 13 септември 2017 г., ENEA, C‑329/15, EU:C:2017:671, т. 20 и цитираната съдебна практика).

На първо място, за да се установи дали държавата носи отговорност за дадена мярка, следва да се прецени дали публичните органи са участвали в приемането на тази мярка (решения от 2 февруари 1988 г., Kwekerij van der Kooy и др./Комисия, 67/85, 68/85 и 70/85, EU:C:1988:38, т. 35, от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 17 и 18 и от 13 септември 2017 г., ENEA, C‑329/15, EU:C:2017:671, т. 21).

50	В случая в точка 40 от обжалваното съдебно решение Общият съд е констатирал, че разглежданите по настоящото дело механизми за подкрепа и компенсация са установени със Закона EEG от 2012 г., така че следва да се приеме, че отговорност за тези механизми носи държавата.

Ако обаче в жалбата си до Съда Федерална република Германия на няколко пъти повдига въпроса за отговорността на държавата по отношение за разглежданите мерки, формално тя нито е оспорила така направената от Общия съд констатация, нито дори твърди, че в този смисъл Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото. Ето защо изтъкнатите в това отношение доводи във всеки случай трябва да се отхвърлят като недопустими, както твърди Комисията.

На второ място, от постоянната практика на Съда следва, че забраната по член 107, параграф 1 ДФЕС включва както помощите, предоставени пряко от държавата или посредством държавни ресурси, така и тези, които са предоставени от публична или частна организация, учредени или определени от държавата с цел да управляват помощите (решения от 22 март 1977 г., Steinike & Weinlig, 78/76, EU:C:1977:52, т. 21, от 13 март 2001 г., PreussenElektra, C‑379/98, EU:C:2001:160, т. 58 и от 13 септември 2017 г., ENEA, C‑329/15, EU:C:2017:671, т. 23 и цитираната съдебна практика).

Установеното в тази разпоредба разграничение между „помощ, предоставена от държава членка“, и помощи, предоставени „чрез ресурси на държава членка“, не означава, че всички предимства, предоставяни от дадена държава, представляват помощи, независимо дали са финансирани чрез държавни ресурси или не, а цели единствено да включи в това понятие предимствата, предоставени пряко от държава, както и тези, предоставени посредством публична или частна организация, определена или учредена от тази държава (решения от 13 март 2001 г., PreussenElektra, C‑379/98, EU:C:2001:160, т. 58 и от 30 май 2013 г., Doux Élevage и Coopérative agricole UKL-ARREE, C‑677/11, EU:C:2013:348, т. 26).

Всъщност правото на Съюза не може да допусне правилата в областта на държавните помощи да бъдат заобикаляни единствено със създаването на самостоятелни институции, отговарящи за разпределянето на помощите (решения от 16 май 2002 г., Франция/Комисия, C‑482/99, EU:C:2002:294, т. 23 и от 9 ноември 2017 г., Комисия/TV2/Danmark, C‑656/15 P, EU:C:2017:836, т. 45).

От съдебната практика следва също, че не е необходимо във всички случаи да се установи, че е било извършено прехвърляне на държавни ресурси, за да може предоставеното на едно или на няколко предприятия предимство да се счете за държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС (решения от 16 май 2002 г., Франция/Комисия, C‑482/99, EU:C:2002:294, т. 36 и от 30 май 2013 г., Doux Élevage и Coopérative agricole UKL-ARREE, C‑677/11, EU:C:2013:348, т. 34).

Както Съдът е приел, мярка, която се състои по-конкретно в задължение за изкупуване на енергия, може да попадне в обхвата на понятието за помощ, макар да не предполага прехвърляне на държавни ресурси (решения от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 19 и от 13 септември 2017 г., ENEA, C‑329/15, EU:C:2017:671, т. 24).

Член 107, параграф 1 ДФЕС всъщност обхваща всички имуществени средства, които публичните органи могат ефективно да използват, за да подкрепят предприятия, без да бъде релевантно дали тези средства спадат постоянно или не към патримониума на държавата. Макар съответстващите на засегнатата мярка суми да не се притежават постоянно от държавата, обстоятелството, че те остават непрекъснато под публичен контрол и следователно на разположение на компетентните национални власти, е достатъчно, за да бъдат квалифицирани като държавни ресурси (решения от 16 май 2002 г., Франция/Комисия, C‑482/99, EU:C:2002:294, т. 37 и от 13 септември 2017 г., ENEA, C‑329/15, EU:C:2017:671, т. 25 и цитираната съдебна практика).

По-точно Съдът е приел, че фондове, финансирани от въведени от законодателството на държавата задължителни вноски, които се управляват и разпределят в съответствие с това законодателство, може да се считат за ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, дори да са управлявани от различни от публичния орган субекти (решения от 2 юли 1974 г., Италия/Комисия, 173/73, EU:C:1974:71, т. 35 и от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 25).

От решаващо значение в това отношение е фактът, че подобни образувания са упълномощени от държавата да управляват държавни ресурси, а не са просто обвързани от задължение за изкупуване със свои собствени финансови ресурси (вж. в този смисъл решения от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др., C‑206/06, EU:C:2008:413, т. 74, от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 30 и 35 и от 13 септември 2017 г., ENEA, C‑329/15, EU:C:2017:671, т. 26 и 30).

Следва обаче да се припомни също, че за да се установи дали предоставеното на получателя на помощта предимство обременява държавния бюджет, е необходимо да се провери дали съществува достатъчно пряка връзка между, от една страна, това предимство и от друга, намаляването на държавния бюджет или дори възникването на достатъчно конкретен икономически риск за обременяването му (вж. в този смисъл решения от 8 септември 2011 г., Комисия/Нидерландия, C‑279/08 P, EU:C:2011:551, т. 111, от 19 март 2013 г., Bouygues и Bouygues Télécom/Комисия и др. и Комисия/Франция и др., C‑399/10 P и C‑401/10 P, EU:C:2013:175, т. 109, от 9 октомври 2014 г., Ministerio de Defensa et Navantia, C‑522/13, EU:C:2014:2262, т. 47 и от 16 април 2015 г., Trapeza Eurobank Ergasias, C‑690/13, EU:C:2015:235, т. 19).

В светлината на тези съображения следва да се разгледа първата част на първото основание, изтъкнато от Федерална република Германия, в която тя твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, първо, че установеният със Закона EEG от 2012 г. механизъм има връзка с бюджета на държавата или на публична институция, второ, че предоставените на държавните органи правомощия по надзор и контрол означават публичен контрол върху ресурсите по Закона EEG и трето, че допълнителната такса по Закона EEG представлява налог, а определянето на максимален размер на посочената допълнителна такса — отказ от държавни ресурси.

В това отношение следва да се посочи, че изводът на Общия съд в точка 128 от обжалваното съдебно решение, че Комисията правилно е приела в спорното решение, че Законът EEG от 2012 г. включва държавни ресурси по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, се основава на констатациите, направени в точки 92—126 от това съдебно решение и резюмирани в точка 127 от него. Във въпросната точка Общият съд посочва, че механизмите на Закона EEG от 2012 г. произтичат главно от прилагането на публична политика за подкрепа на производителите на електрическа енергия по Закона EEG, определена от държавата със Закона EEG от 2012 г. По-нататък Общият съд посочва, първо, че приходите от допълнителната такса по Закона EEG и администрирани съвместно от ОПМ, остават под доминиращото влияние на публичните органи; второ, че въпросните средства, набрани от допълнителната такса по Закона EEG, са средства, включващи държавен ресурс, и могат да бъдат приравнени на налог и трето, предвид възложените на ОПМ правомощия и функции може да се заключи, че ОПМ не действат за своя собствена сметка и свободно, а като приравнени на субект, изпълняващ държавна концесията, който управлява държавна помощ, предоставена чрез държавни средства.

Твърдението на Общия съд, че по същество механизмите на Закона EEG от 2012 г. произтичат главно от прилагането на публична политика за подкрепа на производителите на електрическа енергия по Закона EEG, определена от държавата, обаче единствено повтаря вече направения в точка 40 от обжалваното съдебно решение извод, че отговорност за тези механизми носи държавата. Както става ясно от съдебната практика, цитирана в точка 48 от настоящото съдебно решение, този елемент, въпреки че е необходим за квалифицирането на предимствата, произтичащи от механизмите на Закона EEG от 2012 г., като „помощи“ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, сам по себе си не е достатъчен, за да може да се приеме подобна квалификация. Всъщност следва да се докаже, че въпросните предимства са предоставени пряко или непряко чрез държавни ресурси.

Ето защо следва да се разгледа дали Общият съд може, без да допусне грешка при прилагане на правото, да приеме въз основа на другите три елемента, посочени в точка 127 от обжалваното съдебно решение и припомнени в точка 62 от настоящото решение, че приходите от допълнителната такса по Закона EEG представляват държавни ресурси.

Що се отнася до твърдението, че приходите от допълнителната такса по Закона EEG включват държавен ресурс и могат да бъдат приравнени на налог, следва да се припомни, че в точка 105 от спорното решение Комисията е квалифицирала допълнителната такса като „специален налог“ (special levy, на езика на оригиналния текст на това решение).

В точка 95 от обжалваното съдебно решение Общият съд е посочил, че „доставчиците на електрическа енергия на практика прехвърлят финансовата тежест, възникнала вследствие на допълнителната такса по Закона EEG, на крайните потребители“, че това прехвърляне трябва да се разглежда „като последица, предвидена и организирана от германския законодател“, и че добавката към цената или допълнителният разход, който крайните потребители „са на практика задължени да заплащат“, представлява „едностранно наложена тежест от държавата в рамките на нейната политика за подкрепа на производителите на електрическа енергия по Закона EEG, който може да бъде приравнен от гледна точка на неговите последици на налог върху потреблението на електрическа енергия в Германия“.

Въз основа именно на тези съображения в точка 96 от обжалваното съдебно решение Общият съд приема, като препраща „по аналогия“ към решението от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др. (C‑206/06, EU:C:2008:413, т. 66), че паричните средства, набрани вследствие на събирането на допълнителната такса по Закона EEG, включват държавни ресурси, които могат да бъдат приравнени на налог, като това твърдение е повторено в точка 127 от обжалваното съдебно решение.

В точка 66 от решението от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др. (C‑206/06, EU:C:2008:413) обаче Съдът, за да квалифицира като „такса“ разглежданата по това дело надбавка върху цената, наложена на купувачите на електроенергия, препраща към точка 47 от това решение. Изводът в последната точка, че въпросната надбавка трябва да се квалифицира като такса, се основава именно на факта, посочен от Съда в точка 45 от посоченото решение, че надбавката върху цената представлява едностранно наложен по силата на закона налог, който потребителите на електроенергия са длъжни да заплащат.

69	Констатациите, направени от Общия съд в точка 95 от обжалваното съдено решение, обаче не позволяват да се установи аналогия между въпросната надбавка върху цената и допълнителната такса по Закона EEG.

Всъщност, както Общият съд припомня в точка 7—9 от обжалваното съдебно решение, допълнителната такса по Закона EEG представлява евентуалната разлика между получената от ОПМ цена на спотовия пазар на борсата за търгуване с електрическа енергия по Закона EEG, с която захранват своята мрежа, и законоустановеното задължение да заплатят съответното количество електрическа енергия по установените със закон тарифи — разлика, която ОПМ имат право да изискват от доставчиците, снабдяващи крайните потребители. За разлика от това Законът EEG от 2012 г. не задължава въпросните доставчици да прехвърлят върху крайните потребители сумите, преведени на основание на допълнителната такса по Закона EEG.

Констатираният от Общия съд в точка 95 от обжалваното съдебно решение факт, че „на практика“ финансовата тежест, възникнала вследствие на допълнителната такса по Закона EEG, се прехвърля на крайните потребители и следователно „може да бъде приравнен[а] от гледна точка на [нейните] последици на налог върху потреблението на електрическа енергия“, не е достатъчен, за да се направи изводът, че допълнителната такса по Закона EEG има същите характеристики като надбавката върху цената на електрическа енергия, разглеждана от Съда в решението от 17 юли 2008 г., Essent Netwerk Noord и др. (C‑206/06, EU:C:2008:413).

Ето защо следва да се провери дали другите два елемента, посочени от Общия съд в точка 127 от обжалваното съдебно решение и припомнени също в точка 62 от настоящото решение, му позволяват въпреки това да приеме, че приходите от допълнителната такса по Закона EEG представляват държавни ресурси, след като остават непрекъснато под публичен контрол и следователно на разположение на публичните власти по смисъла на съдебната практика, цитирана в точка 57 от настоящото решение. В тази хипотеза не е от значение дали допълнителната такса по Закона EEG може да бъде квалифицирана или не като „налог“.

73	Налага се обаче констатацията, че Общият съд не е установил нито че държавата притежава правомощие да разполага с приходите от допълнителната такса по Закона EEG, нито дори че упражнява обществен контрол върху ОПМ, натоварени да управляват тези приходи.

Всъщност, първо, Общият съд постановява, че приходите от допълнителната такса по Закона EEG остават не на разположение на държавата, а само под доминиращото влияние на публичните органи, тъй като се администрират съвместно от ОПМ, като последните могат заедно да бъдат приравнени на субект, изпълняващ държавна концесия. В това отношение Общият съд констатира само, че приходите от допълнителната такса по Закона EEG, от една страна, се управляват за цели от общ интерес от ОПМ в съответствие с реда и условията, предварително определени от законодателя, а от друга страна, са предназначени за финансирането на схемите за подпомагане и обезщетяване, като се изключва всякаква друга цел за тяхното разходване.

Без да е необходимо обаче да се вземе отношение по основателността на квалификацията за държавна концесия, възприета от Общия съд, се налага констатацията, че ако така приетите елементи безспорно свидетелстват за законовия произход на подкрепата за електрическата енергия по Закона EEG, приведена в действие със Закона EEG от 2012 г., и следователно за безспорно държавно влияние върху механизмите, установени със Закона EEG за 2012 г., тези елементи все пак на се достатъчни, за да се направи изводът, че държавата притежава в този смисъл правомощие да разполага с генерираните и администрираните от ОПМ средства.

По-специално обстоятелството, че приходите от допълнителната такса по Закона EEG са предназначени изключително за финансирането на схемите за подпомагане и обезщетяване съгласно разпоредбите на Закона EEG от 2012 г., не означава, че държавата може да разполага с тях по смисъла на съдебната практика, цитирана в точка 57 от настоящото решение. Този законов принцип на изключително предназначение на приходите от допълнителната такса по Закона EEG цели по-скоро да докаже при липсата на каквото и да е друго обстоятелство в противния смисъл, че държавата не е точно в състояние да разполага с тези приходи, т.е. да взема решение за предназначение, което е различно от предвиденото със Закона EEG от 2012 г.

77	Второ, Общият съд не е установил, че ОПМ остават непрекъснато под публичен контрол, нито дори че подлежат на публичен контрол.

В това отношение следва да се посочи, че действително Общият съд се е опитал да докаже в точки 105—110 от обжалваното съдебно решение, че ОПМ, натоварени с управлението на схемата за подпомагане на производството на електрическа енергия по Закона EEG, се контролират в няколко отношения в тази им задача.

Най-напред в точка 106 от обжалваното съдебно решение Общият съд констатира, че ОПМ не могат да използват средствата от удържането на допълнителната такса по Закона EEG за цели, които са различни от предвидените от законодателя. След това в точка 107 от обжалваното съдебно решение той посочва, че ОПМ са длъжни да управляват посочените средства по специална сметка, като добавя, че спазването на това задължение е обект на контрол от публичните органи съгласно член 61 Закона EEG от 2012 г., без обаче да се произнесе по естеството и обхвата на този контрол. Накрая, в точки 108—110 от обжалваното съдебно решение Общият съд посочва, че държавните органи, или в случая BNetza, упражняват строг контрол на много равнища върху действията на ОПМ, съблюдавайки по-специално, че търгуват електрическата енергия по Закона EEG в съответствие с разпоредбите на член 37 от Закона EEG от 2012 г. и изчисляват, определят, публикуват и фактурират допълнителна такса по Закона EEG на доставчиците на електрическа енергия при съобразяване на законовата и подзаконовата уредба.

80	Ако обаче така приетите елементи действително позволяват да се направи изводът, че публичните органи упражняват контрол дали Законът EEG от 2012 г. се изпълнява добре, за сметка на това не може да се приеме, че е налице публичен контрол върху самите приходи от допълнителната такса по Закона EEG.

Освен това в точка 110 от обжалваното съдебно решение Общият съд приключва анализа си, като постановява, че този контрол, който се вписва в общата логика на предвидената със Закона EEG от 2012 г. цялостна структура, потвърждава извода, направен въз основа на анализа на задачите и задълженията на ОПМ, че последните не осъществяват свободна дейност за собствена сметка, а в качеството си на администриращи помощ, предоставена чрез държавни средства. Общият съд добавя, че дори да се приеме, че този контрол няма пряко въздействие върху администрирането на въпросните средства, става въпрос за допълнителен елемент, който сочи, че дейността на ОПМ действително е очертана от предвидената със Закона EEG от 2012 г. рамка. Накрая, в точка 118 от обжалваното съдебно решение Общият съд констатира, че липсата на ефективен достъп на държавата до ресурсите, набрани от допълнителната такса по Закона EEG, в смисъл, че те наистина не се отразяват в държавния бюджет, в конкретния случай е без отражение за доминиращото влияние на държавата върху използването на тези ресурси и за способността на последната да определи отнапред, посредством приемането на Закона EEG от 2012 г., преследваните цели и начина, по който следва да се използват посочените ресурси в тяхната цялост.

Действително, както посочва Общият съд в точка 125 от обжалваното съдебно решение и както бе припомнено в точка 58 от настоящото решение, Съдът е имал повод да приеме, че фондове, финансирани от въведени от законодателството на държавата задължителни вноски, които се управляват и разпределят в съответствие с това законодателство, може да се считат за ресурси на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, дори да са управлявани от различни от публичния орган субекти (решение от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 25).

83	Решението на Съда по това последно дело обаче почива на два основни елемента, които липсват по настоящото дело.

Всъщност Съдът отбелязва, от една страна, че разглежданото по делото национално законодателство, в резултат на което е постановено това решение, въвежда принцип на пълно покритие на задължението за изкупуване от френската държава и я задължава да закрие миналия период, като покрие напълно възложените на предприятията свръхразходи при недостатъчен размер на събираните от крайните потребители на електроенергия вноски за покриването на тези свръхразходи (решение от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др., C‑262/12, EU:C:2013:851, т. 26). По този начин Съдът отбелязва наличието на връзка между разглежданото предимство и поне потенциално намаляване на държавния бюджет.

В точки 28—33 от решението от 19 декември 2013 г., Association Vent De Colère! и др. (C‑262/12, EU:C:2013:851) Съдът констатира, от друга страна, че сумите за компенсиране на свръхразходите, които са получени от установеното в тежест на предприятията задължение за изкупуване, се депозират в Caisse des dépôts et consignations, т.е. юридическо лице на публичното право, упълномощено от френската държава обществено ведомство да осъществява дейности по административно, финансово и счетоводно управление за сметка на Commission de régulation de l’énergie, която е независим административен орган за надзор на доброто функциониране на пазара на електроенергия и газ във Франция, така че тези суми трябва да се разглеждат като намиращи се под публичен контрол.

86	Ето защо се налага изводът, че останалите елементи, посочени от Общия съд в точка 127 от обжалваното съдебно решение, също не позволяват да се приеме, че приходите от допълнителната такса по Закона EEG представляват държавни ресурси.

87	От всички тези съображения следва, че първата част на първото основание, изтъкнато от Федерална република Германия, е основателна и че без да е необходимо да се разглежда втората част на първото основание и другите две основания на жалбата, обжалваното съдебно решение трябва да се отмени.

По жалбата пред Общия съд

88	Съгласно член 61, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, когато жалбата е основателна, Съдът отменя решението на Общия съд. В този случай той може сам да постанови окончателно решение по делото, когато фазата на производството позволява това.

89	В настоящия случай Съдът разполага с необходимите доказателства, за да се произнесе с окончателно решение по жалбата за отмяна на спорното решение, подадена от Федерална република Германия до Общия съд.

В това отношение е достатъчно да се посочи, че поради мотивите, посочени в точки 48—87 от настоящото решение, Комисията не е установила, че предимствата, предвидени в Закона EEG от 2012 г., а именно схемата за подпомагане на производството на електрическа енергия от възобновяеми източници и от рудничен газ, финансирана с допълнителната такса по Закона EEG, и специалната схема за компенсиране относно намаляване на допълнителната такса за енергоемките потребители на електрическа енергия, включват държавни ресурси и следователно представляват държавни помощи по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС.

91	Ето защо третото основание, изтъкнато от Федерална република Германия в първоинстанционната ѝ жалба до Общия съд, изведено от липсата на предимство, финансирано чрез държавни ресурси, следва да се уважи, а спорното решение — да се отмени.

По съдебните разноски

92	Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато жалбата е основателна и Съдът се произнася окончателно по спора, той се произнася по съдебните разноски.

93	Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда, приложим към производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

94	Тъй като Федерална република Германия е поискала Комисията да бъде осъдена и тя е загубилата делото страна, последната следва да бъде осъдена да заплати съдебните разноски както в производството по обжалване, така и в първоинстанционното производство.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

1)	Отменя решението на Общия съд на Европейския съюз от 10 май 2016 г., Германия/Комисия (T‑47/15, EU:T:2016:281).

2)	Отменя Решение (ЕС) 2015/1585 на Комисията от 25 ноември 2014 година относно схема за помощ SA 33995 (2013/C) (ex 2013/NN) [приведена в действие от Германия за подкрепа на електроенергия от възобновяеми източници и на енергоемки потребители].

3)	Осъжда Европейската комисия да заплати съдебните разноски както в производството по обжалване, така и в първоинстанционното производство.

Подписи

( *1 ) Език на производството: немски.