ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

M. WATHELET

представено на 21 юни 2018 година ( 1 )

Съединени дела C‑391/16, C‑77/17 и C‑78/17

M

срещу

Ministerstvo vnitra

(Преюдициално запитване, отправено от Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд, Чешка република)

и

X (C‑77/17)

X (C‑78/17)

срещу

Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides

(Преюдициално запитване, отправено от Conseil du contentieux des étrangers (Съвет за спорове, свързани с чужденци, Белгия)

„Преюдициално запитване — Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Политика относно убежището — Директива 2011/95/ЕС — Отказ за предоставяне или отнемане на статута на бежанец — Осъждане за особено тежко престъпление — Член 14, параграфи 4—6 — Тълкуване и валидност — Член 18 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Член 78, параграф 1 ДФЕС — Конвенция за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г.“

I. Въведение

1.

Преюдициалните запитвания, отправени от Conseil du contentieux des étrangers (Съвет за спорове, свързани с чужденци, Белгия) по дела С‑77/17 и С‑78/17, се отнасят до тълкуването на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95/ЕС ( 2 ), както и до нейната валидност с оглед на член 18 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и на член 78, параграф 1 ДФЕС.

2.

По дело С‑391/16 Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд, Чешка република) поставя на Съда въпрос относно валидността на член 14, параграфи 4 и 6 от Директива 2011/95 с оглед на същите разпоредби, както и на член 6, параграф 3 ДЕС.

3.

Тези запитвания са отправени в рамките на спорове относно валидността на решенията, с които компетентните национални органи в областта на убежището са отказали да предоставят статут на бежанец и субсидиарна закрила на Х (дело С‑77/17) при прилагане на белгийското законодателство, с което е транспониран член 14, параграф 5 от Директива 2011/95, и са отнели предоставения по-рано статут на бежанец на Х (дело С‑78/17) и на М (дело С‑391/1) по силата на разпоредбите на вътрешното (съответно белгийско и чешко) право, с които е транспониран параграф 4 от този член.

4.

По същество член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 позволява на държава членка да отнеме предоставен статут на бежанец и да откажат предоставянето на статут на бежанец, когато въпросният бежанец е заплаха за сигурността или за обществото в тази държава членка. Параграф 6 от този член уточнява минималните права, чието упражняване обаче трябва да бъде гарантирано на този бежанец, докато се намира в посочената държава членка.

5.

С преюдициалните въпроси запитващите юрисдикции искат най-вече да установят дали тези разпоредби нарушават Женевската конвенция за статута на бежанците ( 3 ) (наричана по-нататък „Женевската конвенция“), и поради това са невалидни с оглед на член 18 от Хартата и на член 78, параграф 1 ДФЕС, съгласно които общата политика в областта на убежището трябва да бъде съобразена с тази конвенция.

II. Правна уредба

А.   Международното право

6.

Член 1, раздел А, параграф 2 от Женевската конвенция определя като „бежанец“ всяко лице, което „при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и […] не може да се завърне или, поради такива опасения, не желае да се завърне в нея“ ( 4 ).

7.

Член 1, раздел С от тази конвенция гласи:

„Тази конвенция прекратява действието си върху всяко лице, попадащо под разпоредбите на раздел А, ако това лице:

1)

доброволно се възползва отново от закрилата на страната, чийто гражданин то е; или

2)

след като веднъж е загубило своето гражданство, отново доброволно го е придобило; или

3)

е придобило ново гражданство и се ползва от закрилата на страната на своето ново гражданство; или

4)

отново се е установило доброволно в страната, която е напуснало или извън която то е пребивавало поради опасения от преследване; или

5)

не може повече да се отказва от ползването на закрила от страната на своето гражданство, тъй като обстоятелствата, на основание на които то е било признато за бежанец, са престанали да съществуват. […]

6)

бидейки лице без гражданство, то е в състояние да се върне в страната на своето предишно обичайно местоживеене поради факта, че обстоятелствата, на основание на които лицето е било признато за бежанец, са престанали да съществуват.

[…]“.

8.

Член 1, раздел F от посочената конвенция гласи:

„Тази конвенция не се прилага по отношение на лицата, за които има сериозни основания да се предполага, че:

a)

са извършили престъпление против мира, военно престъпление или престъпление против човечеството според определението, дадено за тези деяния в международните документи, изработени за вземане на отношение спрямо такива престъпления;

b)

са извършили тежко престъпление от неполитически характер извън страната, която им е дала убежище, преди да бъдат допуснати в тази страна като бежанци;

c)

са виновни за извършването на деяния, противоречащи на целите и принципите на Организацията на обединените нации“.

9.

Член 33 от същата конвенция гласи:

„1.   Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща („refouler“) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.

2.   От облагите на тази разпоредба обаче не може да се възползва бежанец, за който има основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото на тази страна“.

10.

По силата на член 42, параграф 1 от Женевската конвенция „[п]ри подписване, ратификация на тази конвенция или присъединяване към нея всяка държава може да направи резерви по членовете на конвенцията, с изключение на член 1, 3, 4, 16, точка 1, 33, 36—46 включително“.

Б.   Правото на Съюза

11.

Текстът на член 2 от Директива 2011/95 е следният:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

г)

„бежанец“ означава гражданин на трета държава, който поради основателни опасения от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група се намира извън държавата, чийто гражданин е, и който не може или поради тези опасения не желае да се обърне за закрила към тази държава, или лице без гражданство, което, като се намира по горепосочените причини извън държавата на предишното си обичайно пребиваване, не може или поради такива опасения не желае да се завърне в нея, и по отношение на което не се прилага член 12;

д)

„статут на бежанец“ означава признаването от държава членка на гражданин на трета държава или лице без гражданство за бежанец;

[…]“.

12.

Член 11 от тази директива, озаглавен „Преустановяване“, гласи в параграф 1:

„Гражданин на трета държава или лице без гражданство престава да бъде бежанец, ако съответното лице:

a)

доброволно и повторно е поискало закрила от държавата, чието гражданство притежава; или

б)

след като е загубило своето гражданство, доброволно си го е възстановило; или

в)

е придобило ново гражданство и е получило закрила от държавата, чието гражданство е придобило; или

г)

се е завърнало доброволно с цел да се установи в държавата, която е напуснало или извън която е останало поради опасения от преследване; или

д)

не може повече да продължи да отказва получаването на закрила от държавата, чието гражданство има, след като обстоятелствата, в резултат на които то[…] е било признато за бежанец, са престанали да съществуват; или

е)

по отношение на лице без гражданство — то има възможност да се завърне в държавата на предишното си обичайно пребиваване, след като обстоятелствата, в резултат на които е било признато за бежанец, са престанали да съществуват“.

13.

Член 12 от посочената директива, озаглавен „Изключване“, предвижда в параграф 2:

„Гражданин на трети държава или лице без гражданство се изключва от кръга на бежанците, когато има сериозни основания да се счита, че съответното лице:

a)

е извършило престъпление срещу мира, военно престъпление или престъпление срещу човечеството по смисъла на международните актове, съдържащи разпоредби относно тези престъпления;

б)

е извършило тежко престъпление, което няма политически характер, извън територията на държавата на своето убежище, преди да бъде прието като бежанец, което означава преди издаването на разрешението за пребиваване, въз основа на факта, че му е предоставен статут на бежанец; […]

в)

е признато за виновно в извършването на деяния, които противоречат на целите и принципите на Организацията на обединените нации, така както те са уредени в преамбюла и в членове 1 и 2 от Хартата на Организацията на обединените нации“.

14.

Съгласно член 13 от същата директива „[д]ържавите членки предоставят статут на бежанец на всеки гражданин на трета държава или на лице без гражданство, които отговарят на условията за определяне като бежанци съгласно разпоредбите на глави II и III“.

15.

Член 14 от Директива 2011/95 гласи:

„1.   По отношение на молбите за международна закрила, внесени след влизането в сила на Директива 2004/83/ЕО[ ( 5 )], държавите членки отнемат статута на бежанец, предоставен от държавен, административен, съдебен или квазисъдебен орган на гражданин на трета държава или на лице без гражданство, прекратяват го или отказват подновяването му, когато съответното лице престане да бъде бежанец в съответствие с член 11.

[…]

3.   Държавите членки отнемат, прекратяват или отказват подновяването на статута на бежанец на всеки гражданин на трета държава или на лице без гражданство, ако съответната държава членка установи, след като е предоставила статута на бежанеца, че:

a)

лицето е следвало да бъде или е изключено от кръга на бежанците съгласно член 12;

б)

невярното представяне или несъобщаването на факти от лицето, включително и използването на подправени документи, са имали определяща роля за решението да му бъде предоставен статут на бежанец.

4.   Държавите членки могат да отнемат статут на бежанец, предоставен от правителствен, административен, съдебен или квазисъдебен орган, да го прекратят или да откажат да го подновят, когато:

a)

са налице разумни основания лицето да бъде разглеждано като заплаха за сигурността на държавата членка, в която се намира;

б)

като осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, лицето представлява заплаха за обществото в тази държава членка.

5.   В случаите, описани в параграф 4, държавите членки могат да решат да не предоставят статут на бежанец, когато подобно решение все още не е било взето.

6.   Лицата, по отношение на които се прилага параграф 4 или 5, имат правото да упражняват правата, предвидени в членове 3, 4, 16, 22, 31, 32 и 33 от Женевската конвенция или сходни на тях права, докато се намират в държавата членка“.

16.

Член 20, параграф 1 от тази директива, който се намира в глава VII, озаглавена „Съдържание на международната закрила“, гласи, че „[н]астоящата глава не засяга правата, установени в Женевската конвенция“.

17.

В съответствие с член 21 от посочената директива:

„1.   Държавите членки спазват принципа за забрана на връщането в съответствие със своите международни задължения.

2.   Когато това не им е забранено по силата на международните задължения, посочени в параграф 1, държавите членки могат да върнат бежанец, независимо от това дали той е признат официално за такъв, когато:

a)

има сериозни основания да се смята, че той представлява заплаха за сигурността на държавата членка, в която се намира, или

б)

като осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, той представлява заплаха за обществото в тази държава членка.

3.   Държавите членки могат да отнемат, да прекратят или да откажат подновяването или предоставянето на разрешение за пребиваване на бежанец, за когото се прилага параграф 2“.

В.   Национална правна уредба

1. Белгийското право

18.

Законът от 15 декември 1980 г. относно достъпа до територията, пребиваването, установяването и извеждането на чужденците (наричан по-нататък „белгийският закон за чужденците“) ( 6 ), в редакцията, която е приложима към фактите в главното производство по дела С‑77/17 и С‑78/17, в член 48/3, параграф 1 гласи, че „[с]татут на бежанец се предоставя на чужденец, който отговаря на условията, предвидени в член 1 от [Женевската конвенция]“.

19.

Член 48/4, параграф 1 от този закон определя условията, при които се предоставя субсидиарна закрила.

20.

Според член 52/4, втора алинея от посочения закон, „Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides [Генерален комисар за бежанците и лицата без гражданство, наричан по-нататък „генералният комисар“] може да откаже да признае статут на бежанец на чужденец, ако той представлява заплаха за обществото, тъй като е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, или когато са налице разумни основания той да бъде считан за заплаха за националната сигурност. В този случай [генералният комисар] дава становище относно съвместимостта на мярка за извеждане с членове 48/3 и 48/4“.

21.

Член 55/3/1 от същия закон гласи:

„§ 1.   [Генералният комисар] може да отнеме статута на бежанец, когато чужденецът, като осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, представлява заплаха за обществото или когато са налице разумни основания да бъде считан за заплаха за националната сигурност.

[…]

§ 3.   Когато отнема статута на бежанец на основание параграф 1 […], в рамките на своето решение [генералният комисар] дава становище относно съвместимостта на мярка за извеждане с членове 48/3 и 48/4“.

22.

Основанията, посочени в член 55/3/1, параграф 1 от белгийския закон за чужденците, предполагат също така изключване на субсидиарната защита по силата на член 55/4, параграф 2 от този закон.

2. Чешкото право

23.

Член 2, параграф 6 от zákon č. 325/1999 Sb., o azylu (Закон № 325/1999 относно убежището, наричан по-нататък „чешкият закон за убежището“), в редакцията си, която действа към датата на относимите факти по дело С‑391/16, дава определение за бежанец по смисъла на този закон (azylant) като „чужденец, на когото по силата на настоящия закон е предоставено право на убежище за срока на валидност на решението за предоставяне на право на убежище“.

24.

По силата на член 12, буква b) от този закон право на убежище се предоставя на чужденец, ако бъде установено, че той има легитимни причини да се опасява от преследване на едно от основанията, посочени в член 1, раздел А, параграф 2 от Женевската конвенция.

25.

Съгласно член 17, параграф 1, буква i) от посочения закон правото на убежище се отнема, „когато има законни основания да се счита, че бежанецът представлява заплаха за сигурността на държавата“. Член 17, параграф 1, буква j) от същия закон предвижда да бъде отнето правото на убежище, ако „бежанецът е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление и следователно представлява заплаха за сигурността на държавата“. Съгласно член 15а от чешкия закон за убежището на същите основания е невъзможно предоставянето на субсидиарна закрила.

26.

Според данните от Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд) един azylant се ползва от качествено по-големи предимства в сравнение с един „обикновен“ бежанец, който отговаря на условията по член 1, раздел А от Женевската конвенция. Бежанец, чийто статут е отнет, престава да бъде azylant и съответно да се ползва от тези предимства.

III. Споровете в главните производства, преюдициалните въпроси и производството пред Съда

А.   Дело С‑77/17

27.

Х е декларирал, че е гражданин на Кот д’Ивоар и принадлежи към етническата група бете. Пристигнал е в Белгия през юли 2003 г., когато е бил на 12 години. Тогава е придружавал своя баща, който към тогавашния момент е бил близък до бившия президент Laurent Gbagbo и е бил дипломат в посолството на Кот д’Ивоар в Брюксел.

28.

През 2010 г. Х е осъден от Tribunal de première instance de Bruxelles (Първоинстанционен съд Брюксел, Белгия) на лишаване от свобода за срок от тридесет месеца по обвинение за умишлено нанасяне на удари и телесни повреди, притежаване на хладно оръжие без законно основание и притежаване на неразрешено оръжие. През 2011 г. Cour d’appel de Bruxelles (Апелативен съд Брюксел, Белгия) го осъжда на лишаване от свобода за срок от четири години за изнасилване на непълнолетно момиче, навършило 14 години, но ненавършило 16 години.

29.

През 2013 г. Х подава първа молба за убежище, която по-късно е отхвърлена. През 2015 г. той подава втора молба за убежище, в подкрепа на която изтъква опасения от преследване, свързано с обстоятелството, че неговият баща и членовете на неговото семейство са били тясно свързани с бившия режим на Кот д’Ивоар и с бившия президент Laurent Gbagbo.

30.

С решение от 19 август 2016 г. генералният комисар отказва да му признае статут на бежанец на основание член 52/4, втора алинея от белгийския закон за чужденците. Генералният комисар приема, че предвид особено тежкия характер на извършените от него престъпления и наличието на рецидив Х е заплаха за обществото по смисъла на тази разпоредба. По същите причини той изключва Х от субсидиарната закрила на основание член 55/4, параграф 2 от същия закон. Освен това генералният комисар дава становище по член 52/4 от същия закон, според което, предвид опасенията му от преследване, Х не може да бъде върнат в Кот д’Ивоар, тъй като такава мярка ще бъде несъвместима с членове 48/3 и 48/4 от същия закон.

31.

Х обжалва това решение пред запитващата юрисдикция. Тази юрисдикция изтъква, че член 52/4, втора алинея от белгийския закон за чужденците транспонира в белгийското право член 14, параграф 5 от Директива 2011/95. Тя си поставя въпроси относно валидността на тези разпоредби с оглед на член 18 от Хартата и на член 78, параграф 1 ДФЕС.

32.

Посочената юрисдикция подчертава най-вече, че член 14, параграф 5 от Директива 2011/95 предвижда заплахата за сигурността или за обществото в държава членка като основание за отказ да бъде предоставен статут на бежанец. Това основание обаче не е предвидено нито сред изчерпателно посочените в член 1, раздел F от Женевската конвенция клаузи за изключване, нито в друга разпоредба от тази конвенция. Член 14, параграф 5 от тази директива въздигал като основания за отказ положенията, посочени в членове 32 и 33 от същата конвенция, въпреки че тези членове не регламентират определянето на статута на бежанец, а експулсирането на бежанците. Ето защо се поставял въпросът дали в противоречие с Женевската конвенция член 14, параграф 5 от Директива 2011/95 не създава нова форма на изключване на статута на бежанец, която не е предвидена в тази конвенция.

33.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че Върховният комисариат за бежанците на Организацията на обединените нации (ВКБ или ВКБООН) е дал особено критично становище за член 14, параграфи 4—6 от Директива 2004/83 ( 7 ) (която е заменена от Директива 2011/95). Текстът на релевантната част от това становище е следният ( 8 ):

„Член [14, параграф 4] от Директива [2004/83] създава риск от въвеждане на съществени изменения в клаузите за изключване по [Женевската конвенция], като добавя разпоредбата на член [33, параграф 2] от [тази конвенция] (изключения от принципа за забрана на връщането) като основание за изключване на статута на бежанец. По силата на [посочената конвенция] клаузите за изключване и изключенията от принципа за забрана на връщането имат различна цел. Логиката на член 1, [раздел] F, който изброява изчерпателно основанията за изключване, основаващи се на поведението на поискалото убежище лице, има две страни. Първо, някои деяния са толкова тежки, че правят извършителите им недостойни за международна закрила. Второ, рамката на убежището не трябва да създава пречки пред съдебното преследване срещу извършителите на тежки престъпления. Обратно, член [33, параграф 2] се отнася до третирането на бежанците и определя обстоятелствата, при които те все пак могат да бъдат върнати. Той има за цел опазването на сигурността на приемащата държава или на обществото в посочената държава. Разпоредбата почива на преценката дали въпросният бежанец представлява заплаха за националната сигурност на държавата, или дали, след като е бил осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, той представлява заплаха за обществото. Член [33, параграф 2] обаче не е замислен като основание за прекратяване на статута на бежанец […]. Следователно приравняването на допустимите съгласно член [33, параграф 2] изключения от принципа за забрана на връщането към клаузите за изключване по член 1, [раздел] F би било несъвместимо с [Женевската конвенция]. Освен това то би могло да доведе до погрешно тълкуване на тези две разпоредби от [тази конвенция].

Следователно изразът „[предоставен] статут на бежанец“ следва да се разбира като относим по-скоро към убежището („статут“), предоставено от държавата, отколкото към статута на бежанец по смисъла на член 1, [раздел А, параграф 2] от [Женевската конвенция] […]. Следователно държавите все пак са длъжни да предоставят правата по [тази конвенция], които не изискват законно пребиваване и които не предвиждат изключение, докато бежанецът се намира под юрисдикцията на съответната държава“.

34.

При тези обстоятелства Conseil du contentieux des étrangers (Съвет за спорове, свързани с чужденци) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1.

Трябва ли член 14, параграф 5 от Директива 2011/95 да се тълкува в смисъл, че създава нова клауза за изключване от предвидения в член 13 от същата директива статут на бежанец и следователно от член 1, [раздел] А от Женевската конвенция?

2.

В случай на утвърдителен отговор на [първия] въпрос […], съвместим ли е така тълкуваният член 14, параграф 5 с член 18 от [Хартата] и с член 78, параграф 1 ДФЕС, в които по-специално е предвидено съобразяването на вторичното право на Съюза с Женевската конвенция, в която клаузата за изключване, предвидена в член 1, [раздел] F, е формулирана изчерпателно и следва да се тълкува стриктно?

3.

В случай че на [първия] въпрос […] бъде даден отрицателен отговор, трябва ли член 14, параграф 5 от Директива 2011/95 да се тълкува в смисъл, че въвежда основание за отказ на статута на бежанец, което не е предвидено в Женевската конвенция, чието спазване е наложено с член 18 от [Хартата] и с член 78, параграф 1 ДФЕС?

4.

В случай, че на [третия] въпрос […] бъде даден утвърдителен отговор, съвместим ли е член 14, параграф 5 от [Директива 2011/95] с член 18 от [Хартата] и с член 78, параграф 1 ДФЕС, в които по-специално е предвидено съобразяването на вторичното право на Съюза с Женевската конвенция, след като въвежда основание за отказ на статута на бежанец без каквото и да е разглеждане на опасението от преследване, както се изисква по член 1, [раздел] А от Женевската конвенция?

5.

В случай че на [първия и третия] въпрос[…] бъде даден отрицателен отговор, как следва да се тълкува член 14, параграф 5 от [Директива 2011/95], така че да бъде в съответствие с член 18 от [Хартата] и с член 78, параграф 1 ДФЕС, в които по-специално е предвидено съобразяването на вторичното право на Съюза с Женевската конвенция?“.

Б.   Дело С‑78/17

35.

Съгласно твърденията на Х, той е гражданин на Демократична република Конго и е роден между 1986 и 1990 г. През 1997 г. е бил отвлечен от майка му и отведен във военния лагер Коколо (Конго), а впоследствие обучен в Гома (Конго), където е дрогиран, малтретиран и изпратен да участва във военни операции. През 2000 г. Х се е събрал с баща си в Белгия, където през 2006 г. е подал молба за убежище. С решение от 21 февруари 2007 г. генералният комисар му признава качеството на бежанец.

36.

През 2010 г. Х е осъден от Cour d’assises de Bruxelles (Първоинстанционен съд за тежки престъпления Брюксел, Белгия) на лишаване от свобода за срок от двадесет и пет години за кражба, при която умишлено е умъртвил човек. Освен това, преди да му бъде признато качеството на бежанец, Х е извършил в Белгия множество кражби и нападения.

37.

С решение от 4 май 2016 г. генералният комисар му отнема статута на бежанец на основание член 55/3/1 от белгийския закон за чужденците. Генералният комисар приема, че предвид особено тежкия характер на установените от Cour d’assises de Bruxelles престъпления, както и от водения от него живот на правонарушител, Х е заплаха за обществото по смисъла на тази разпоредба, която транспонира член 14, параграф 4 от Директива 2011/95. Освен това генералният комисар дава становище, че извеждането на Х е съвместимо с членове 48/3 и 48/4 от този закон, доколкото опасенията от преследване поради неговото дезертиране от конгоанската армия, които той е изложил през 2007 г., вече не са актуални.

38.

Х обжалва това решение пред запитващата юрисдикция. По съображения, идентични с изложените по дело С‑77/17, тази юрисдикция си поставя въпроси относно валидността на член 14, параграф 4 от Директива 2011/95 с оглед на член 18 от Хартата и член 78, параграф 1 ДФЕС.

39.

При тези обстоятелства Conseil du contentieux des étrangers (Съвет за спорове, свързани с чужденци) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1.

Трябва ли член 14, параграф 4 от Директива 2011/95 да се тълкува в смисъл, че създава нова клауза за изключване от предвидения в член 13 от същата директива статут на бежанец и следователно от член 1, [раздел] А от Женевската конвенция?

2.

В случай на утвърдителен отговор на [първия] въпрос […], съвместим ли е така тълкуваният член 14, параграф 4 с член 18 от [Хартата] и с член 78, параграф 1 ДФЕС, в които по-специално е предвидено съобразяването на вторичното право на Съюза с Женевската конвенция, в която клаузата за изключване, предвидена в член 1, [раздел] F е формулирана изчерпателно и следва да се тълкува стриктно?

3.

В случай че на [първия] въпрос […] бъде даден отрицателен отговор, трябва ли член 14, параграф 4 от Директива 2011/95 да се тълкува в смисъл, че въвежда основание за отнемане на статута на бежанец, което не е предвидено в Женевската конвенция, чието спазване е наложено с член 18 от [Хартата] и с член 78, параграф 1 ДФЕС?

4.

В случай че на [третия] въпрос […] бъде даден утвърдителен отговор, съвместим ли е член 14, параграф 4 от [Директива 2011/95] с член 18 от [Хартата] и с член 78, параграф 1 ДФЕС, в които по-специално е предвидено съобразяването на вторичното право на Съюза с Женевската конвенция, след като въвежда основание за отнемане на статута на бежанец, което не само не е предвидено в Женевската конвенция, но и освен това не може по никакъв начин да се изведе от нея?

5.

В случай че на [първия и третия] въпрос[…] бъде даден отрицателен отговор, как следва да се тълкува член 14, параграф 4 от [Директива 2011/95], така че да бъде в съответствие с член 18 от [Хартата] и с член 78, параграф 1 ДФЕС, в които по-специално е предвидено съобразяването на вторичното право на Съюза с Женевската конвенция?“.

В.   Дело С‑391/16

40.

Според твърденията на М, той е роден в Грозни, Чечения, и участва в първата чеченска война на страната на бившия чеченски президент. След тази война той напуска армията и не участва във втората чеченска война. М заявява, че се страхува както от руснаците, така и от привържениците на Ramzan Kadyrov, които са се опитали да го убият и са го настанили във „филтрационен лагер“, където бил осакатен и бит. Много от членовете на семейството му са били убити.

41.

След като приема, че опасенията на М са основателни, с решение от 21 април 2006 г. Ministerstvo vnitra (Министерство на вътрешните работи, Чешка република) му предоставя право на убежище.

42.

През 2004 г. М е признат за виновен за извършването на квалифицирана кражба и с присъда на Městský soud v Brně (Районен съд Бърно, Чешка република) е осъден на лишаване от свобода за срок от три години. След условното му освобождаване М извършва квалифицирана кражба и изнудване, които са счетени за извършени при особено тежък рецидив. През 2007 г. същата юрисдикция го осъжда на това основание на лишаване от свобода за срок от девет години, като присъдата подлежи на изпълнение в място за лишаване от свобода при повишена сигурност.

43.

Предвид тези обстоятелства, с решение от 29 април 2014 г. министерството на вътрешните работи преценява, че М е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление и представлява заплаха за сигурността на държавата и нейните граждани. На това основание и при прилагане на член 17, параграф 1, буква j) от чешкия закон за убежището този орган отнема правото на убежище на М и по силата на член 15а от този закон приема, че той не може да се ползва от субсидиарна закрила.

44.

М обжалва това решение пред Městský soud v Praze (Градски съд Прага, Чешка република). В жалбата си М посочва по-специално, че член 17, параграф 1, букви i) и j) от чешкия закон за убежището — с който е транспониран член 14, параграф 4 от Директива 2011/95 — нарушава международните задължения на Чешката република. Това било така, доколкото тази разпоредба въвеждала основания за отнемане на международната закрила, които не са предвидени в изчерпателния списък на тези основания, който се съдържа в член 1, раздел С от Женевската конвенция. Член 42, параграф 1 от тази конвенция не позволява изразяването на резерви по тази разпоредба.

45.

Тъй като тази жалба е отхвърлена, М подава касационна жалба пред запитващата юрисдикция.

46.

При тези обстоятелства запитващата юрисдикция по-специално си поставя въпроса относно съответствието на член 14, параграфи 4 и 6 от Директива 2011/95 с Женевската конвенция, като се има предвид, че нарушението на тази конвенция води до невалидност на тези разпоредби от гледна точка на член 18 от Хартата, на член 78, параграф 1 ДФЕС и на основните принципи на правото на Съюза, прогласени в член 6, параграф 3 ДЕС.

47.

В частност Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд) се позовава на документ, в който ВКБООН коментира предложението на Европейската комисия, довело до приемане на Директива 2011/95 ( 9 ). По-конкретно в него ВКБООН преповтаря съмненията, които е изразил по повод съответствието на член 14, параграфи 4—6 от Директива 2004/83 с член 1, раздел F от Женевската конвенция ( 10 ). Запитващата юрисдикция подчертава, че тези съмнения се споделят от Европейския съвет за бежанците и изгнаниците (ECRE) ( 11 ), от Международната асоциация на съдиите в областта на убежището ( 12 ), както и от Омбудсмана на Чешката република.

48.

Все пак тази юрисдикция отбелязва, че относно валидността на член 14, параграфи 4 и 6 от Директива 2011/95 има противоречиви мнения. Тези мнения се основават на съображението, че тази директива има за цел да гарантира по-високо равнище на закрила, що се отнася до основанията за предоставяне на международна закрила и съдържанието на тази закрила, за да гарантира цялостното и пълно прилагане на Женевската конвенция и спазването на основните права, прогласени в Хартата и в Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“). Член 14, параграфи 4 и 6 от посочената директива предоставя на лицата, попадащи в приложното му поле, по-висока степен на закрила в сравнение с Женевската конвенция. На основание член 33, параграф 2 от тази конвенция тези лица можело да бъдат върнати в държава, където имало риск от преследване. След напускане на страната на убежище те вече не се ползвали от предимствата, произтичащи от посочената конвенция. Обратно, член 14, параграф 4 от Директива 2011/95 във връзка с параграф 6 от същия член не позволявал връщане на засегнатите лица или лишаването им от минималния обем права, предвидени в Женевската конвенция.

49.

При тези обстоятелства Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Невалидни ли са разпоредбите на член 14, параграфи 4 и 6 от Директива [2011/95], поради това че са в противоречие с член 18 от [Хартата], с член 78, параграф 1 [ДФЕС], както и с общите принципи на правото на Съюза по смисъла на член 6, параграф 3 [ДЕС]?“.

Г.   Производството пред Съда

50.

С определение от 17 март 2017 г. председателят на Съда съединява дела С‑77/17 и С‑78/17 за целите на писмената и устната фаза на производството и на съдебното решение.

51.

По тези дела писмени становища пред Съда са представили жалбоподателите в главните производства, белгийското, чешкото, германското, френското и унгарското правителство, правителството на Обединеното кралство, Европейският парламент, Съветът на Европейския съюз и Комисията.

52.

По дело С‑391/16 писмени становища пред Съда са представили чешкото, белгийското, нидерландското правителство, правителството на Обединеното кралство, Парламентът, Съветът и Комисията.

53.

С определение от 17 януари 2018 г. председателят на Съда съединява дела С‑77/17, С‑78/17 и С‑391/16 за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение.

54.

В съдебното заседание за изслушване на устните състезания на 6 март 2018 г. участват Х (по дело С‑77/17), Х (по дело С‑78/17), М, белгийското и чешкото правителство, правителството на Обединеното кралство, Парламентът, Съветът и Комисията.

IV. Анализ

А.   Предварителни бележки

55.

Възможностите за отнемане и за отказ да бъде предоставен статут на бежанец, които са предвидени в член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95, могат да бъдат упражнени, когато има разумни основания да се смята, че той представлява заплаха за сигурността на държавата членка, в която се намира; или като осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, той представлява заплаха за обществото в тази държава членка.

56.

Тези обстоятелства съответстват на обстоятелствата, при които се прилага изключението от принципа за забрана на връщането, прогласен в член 21, параграф 2 от Директива 2011/95 ( 13 ), чийто текст в основната си част възпроизвежда текста на член 33, параграф 2 от Женевската конвенция ( 14 ). По силата на тези разпоредби държавите членки могат, когато са налице такива обстоятелства, да дерогират принципа, съгласно който бежанец не може да бъде изведен към територии, в които неговият живот или свобода могат да бъдат застрашени поради неговата раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политическо мнение.

57.

Въпреки това, както се уточнява в член 21, параграф 2 от тази директива, държавите членки могат да приложат тази възможност само „когато това не им е забранено по силата на международните [им] задължения“. Развитието в областта на закрилата на правата на човека след приемането на Женевската конвенция предполага, че задълженията на държавите членки по силата на правото на Съюза и на международното право до голяма степен неутрализират занапред изключенията от принципа за забрана на връщането.

58.

В това отношение член 19, параграф 2 от Хартата гласи, че „[н]икой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или друго нечовешко или унизително отношение или наказание“. Тази разпоредба — както и член 4 от Хартата, който забранява изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание ( 15 ) — не допуска никакви дерогации.

59.

Всъщност, както се установява от разясненията относно Хартата ( 16 ), член 19, параграф 2 е бил добавен в нея с цел включване на съдебната практика на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) относно абсолютната забрана на изтезанията, нечовешкото или унизително отношение или наказание, прогласена в член 3 от ЕКПЧ, на който съответства член 4 от Хартата ( 17 ). Според постоянната съдебна практика на ЕСПЧ, член 3 от ЕКПЧ не допуска, без да са възможни дерогации, договарящите държави да извеждат принудително, да експулсират и да екстрадират чужденец, когато има сериозни и основателни причини да се счита, че в държавата, в която е изпратен, за него е налице реална заплаха от третиране, което е забранено от тази разпоредба ( 18 ).

60.

Същата забрана произтича и от международните задължения на държавите членки по силата на Международния пакт за граждански и политически права ( 19 ) и от Конвенцията против изтезанията и други форми на жестоко, нечовешко или унизително отнасяне или наказание ( 20 ), приети под егидата на Организацията на обединените нации.

61.

От гореизложеното следва, че когато връщането на бежанец би го изложило на сериозен риск от налагане на смъртно наказание или третиране, което е забранено от член 4 от Хартата, член 3 от ЕКПЧ и вследствие на другите международни задължения, посочени в предходната точка, възможността за дерогация от принципа за забрана на връщането, предвидена в член 33, параграф 2 от Женевската конвенция и в член 21, параграф 2 от Директива 2011/95, остава само теоретична възможност за държавите членки, чието прилагане на практика занапред е забранено в името на защитата на основните права ( 21 ).

62.

Както изтъкват чешкото, германското и нидерландското правителство и правителството на Обединеното кралство, както и Парламентът, Съветът и Комисията, член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 са призвани именно да регламентират положението на бежанци, които, макар да отговарят на една от предвидените в изключението от принципа за забрана на връщането хипотези, не подлежат на връщане, по-специално поради това че тяхното връщане ще бъде в противоречие със задълженията на държавите членки по силата на Хартата, на ЕКПЧ и на други международноправни актове. В такъв случай, когато се ползват от предвидените в тези разпоредби възможности, държавите членки са длъжни по силата на параграф 6 от същия член да гарантират на тези бежанци упражняването на правата, предвидени в определени разпоредби от Женевската конвенция.

Б.   Относно статута на Женевската конвенция в правото на Съюза

63.

Член 18 от Хартата гласи, че „[п]равото на убежище се гарантира при спазване на правилата на Женевската конвенция“. Съгласно член 78, параграф 1 ДФЕС общата политика в областта на убежището „трябва да бъде съобразена с Женевската конвенция“.

64.

Тези разпоредби от първичното право, с които авторите на Договорите са искали да задължат институциите на Съюза и държавите членки да спазват изцяло Женевската конвенция, когато прилагат правото на Съюза, свидетелстват за специфичния статут на тази конвенция в правото на Съюза. Макар за разлика от държавите членки Съюзът да не е обвързан от тази конвенция спрямо третите държави, които са страни по нея ( 22 ), институциите на Съюза трябва да я спазват по силата на правото на Съюза ( 23 ).

65.

Ето защо съображения 4, 23 и 24 от Директива 2011/95 посочват, че Женевската конвенция представлява „крайъгълен камък“ на международноправния режим за закрила на бежанците и разпоредбите на тази директива са приети, за да подпомогнат компетентните национални органи на държавите членки при прилагането на тази конвенция въз основа на общи понятия и критерии. Съображение 3 от посочената директива добавя, че като се е ръководил от изводите на Европейския съвет в Тампере, законодателят на Съюза е имал намерение европейската система за убежище, за чието определяне допринася същата директива, да бъде основана на цялостното и пълно прилагане на Женевската конвенция. Освен това редица разпоредби на Директива 2011/95 препращат към разпоредби от тази конвенция ( 24 ) или възпроизвеждат тяхното съдържание ( 25 ).

66.

При тези условия Съдът многократно се е произнасял в смисъл, че разпоредбите на Директива 2011/95 трябва да се тълкуват с оглед на общия разум и целта на тази директива при зачитане на Женевската конвенция и другите относими договори, посочени в член 78, параграф 1 ДФЕС. Това тълкуване следва да се извършва, както е видно от съображение 16 от посочената директива, при спазване на основните права, признати от Хартата ( 26 ).

67.

От друга страна, съгласно постоянната съдебна практика акт на Съюза трябва, доколкото е възможно, да се тълкува по начин, който не поставя под съмнение неговата валидност, и в съответствие с цялото първично право ( 27 ). От този принцип за тълкуване, приложен във връзка с изложения в предходната точка, следва, че разпоредбите на Директива 2011/95 трябва, доколкото е възможно, да се тълкуват така, че да се спазва Женевската конвенция, и следователно, да бъдат в съответствие с член 18 от Хартата и член 78, параграф 1 ДФЕС. Само в хипотеза, при която такова съответстващо тълкуване би било невъзможно, Съдът може да констатира невалидността на разпоредба от тази директива с оглед на посочените разпоредби от първичното право.

68.

Когато от Съда е поискано да тълкува разпоредба от вторичното право или да разгледа нейната валидност с оглед на член 18 от Хартата и на член 78, параграф 1 ДФЕС, той следва, както подчерта Парламентът в съдебното заседание, да провери дали тази разпоредба от вторичното право предоставя на бежанците равнище на закрила, което е поне равностойно на предоставеното им от Женевската конвенция.

69.

В този контекст, при упражняване на функциите си по член 267 ДФЕС, Съдът по необходимост трябва да определи предварително съдържанието на изискванията, които предполага спазването на тази конвенция. При това определяне може да се наложи Съдът да извърши преценки, които надхвърлят обичайното цитиране на текста на разпоредбите от Женевската конвенция и следователно водят до нейното инцидентно тълкуване. Този извод по никакъв начин не поставя под съмнение липсата на компетентност на Съда да тълкува пряко тази конвенция ( 28 ).

70.

От тази гледна точка в решения Bolbol ( 29 ) и Abed El Karem El Kott и др. ( 30 ) е било необходимо Съдът да тълкува член 1, раздел D от Женевската конвенция — към който изрично препраща член 12, параграф 1, буква а) от Директива 2011/95 — за целите на тълкуването на тази разпоредба от вторичното право на основание член 267 ДФЕС. Предвид това препращане Съдът всъщност не е можел да реши тази задача, без предварително да определи изискванията, произтичащи от член 1, раздел D от тази конвенция.

71.

Според мен по същата логика се предполага, че всеки път, когато упражняването на компетентността на Съда да се произнесе преюдициално за тълкуването или валидността на разпоредба от вторичното право, налага да бъде уточнено какво изисква или не изисква Женевската конвенция, при необходимост Съдът може да тълкува тази конвенция, за да внесе такива уточнения ( 31 ).

72.

От тази гледна точка разглеждането на поставените от запитващите юрисдикции въпроси ще обхваща, доколкото е необходимо, такова тълкуване на Женевската конвенция ( 32 ). То ще бъде извършено при спазване на принципите, прогласени в член 31 от Виенската конвенция за правото на договорите ( 33 ), добросъвестно, в съответствие с обикновеното значение на термините на Женевската конвенция в техния контекст и в духа на нейния предмет и цел. За тази цел ще бъде обърнато особено внимание на тълкувателните бележки на ВКБООН. Макар да не са задължителни за договарящите държави, те са актове за тълкуване, които имат особена „убеждаваща сила“ ( 34 ).

73.

По изложените по-долу причини считам, че в случая разпоредбите на член 14, параграфи 4—6 от Директива 2011/95 подлежат на такова тълкуване, което позволява да се приеме, че те съответстват на член 18 от Хартата и на член 78, параграф 1 ДФЕС.

В.   Тълкуване на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95

1. Относно разликата между отнемането или отказа да бъде предоставен статут на бежанец и прекратяването или изключването на качеството на бежанец

74.

С първия и втория въпрос по дела С‑77/17 и С‑78/17, и с поставения по дело С‑391/16 въпрос Conseil du contentieux des étrangers (Съвет за спорове, свързани с чужденци) и Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд) искат основно да се установи дали разпоредбите на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 нарушават член 18 от Хартата и член 78, параграф 1 ДФЕС ( 35 ), тъй като въвеждат основания за прекратяване и за изключване, които не са предвидени в член 1, раздели C и F от Женевската конвенция — чието съдържание е възпроизведено в членове 11 и 12 от директивата. Както е видно от актовете за преюдициално запитване, съмненията на тези юрисдикции по този въпрос се подхранват най-вече от изразените от ВКБООН опасения относно съвместимостта на тези разпоредби с Женевската конвенция ( 36 ).

75.

Предлагам на тези въпроси да се отговори отрицателно, доколкото прилагането от държава членка на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95, за разлика от прилагането на клауза за прекратяване и изключване, не води до лишаване на засегнатото лице от качеството на бежанец. Залогът на това разграничение се крие в обстоятелството, че запазването на това качество предполага, че това лице не само има право на закрила от страна на ВКБООН ( 37 ) и от всяка друга държава, която е страна по Женевската конвенция, ако напусне тази държава членка, но докато пребивава в посочената държава членка, то има също така и право да упражнява правата, които тази конвенция гарантира на всеки бежанец, независимо дали пребиваването му е законно (ще разгледам този въпрос по-нататък) ( 38 ).

76.

Що се отнася до член 14, параграф 4 от Директива 2011/95, този извод следва от самия му текст. Както твърди германското правителство, използването на израза „[предоставен] статут на бежанец“ (курсивът е мой) всъщност сочи, че прилагането на тази разпоредба не засяга качеството на бежанец на заинтересованото лице. От друга страна, макар в текста на френски език на параграф 5 от този член да е използван изразът „статут на бежанец“, повечето от останалите езикови версии прибягват до формулировка, съответстваща на израза „да не бъде предоставен статут на бежанец“ ( 39 ).

77.

Съгласно постоянната съдебна практика в случай на несъответствие между текстовете на дадена разпоредба от правото на Съюза на различните езици въпросната разпоредба трябва да се тълкува в зависимост от общата структура и целите на правната уредба, от която е част ( 40 ). В случая систематичното и телеологичното тълкуване на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 ме води до заключението, че прилагането на тези разпоредби не е равностойно на прекратяване или на изключване на качеството на бежанец.

78.

Първо, от общата структура на тази директива е видно, че условията за придобиване на качеството на бежанец, от една страна, и предоставянето или отнемането на статута на бежанец, от друга страна, са две различни понятия.

79.

Както е подчертано в съображение 21 от Директива 2011/95, качеството на бежанец произтича от самия факт, че дадено лице отговаря на условията, за да бъде считано за бежанец, независимо дали е признато от държава членка. Тези условия са уредени в глава III от тази директива, озаглавена „Условия за определяне като бежанец“. Те съответстват на условията, прогласени в член 1 от Женевската конвенция.

80.

В тази глава III са включени членове 11 и 12 от Директива 2011/95, отнасящи се до преустановяването и изключването, чието съдържание възпроизвежда съдържанието на член 1, раздели С и F от Женевската конвенция. Тези разпоредби предвиждат хипотезите, в които гражданин на трета държава или лице без гражданство е лишено от качеството на бежанец и следователно е изключено от приложното поле на международната закрила по силата на тази директива и на тази конвенция ( 41 ).

81.

Тези хипотези не обхващат положения като разглежданите в главните производства, при които даден бежанец представлява заплаха за обществото на държавата на убежище, поради това че е извършил особено тежко престъпление от неполитически характер в тази държава ( 42 ). Причините за изключване всъщност са били въведени не с цел да бъде защитавана сигурността или обществото в държавата на убежище срещу реалната опасност, която един бежанец би могъл да представлява, а за да бъде запазена целостта на системата на международна закрила на бежанците и да не се допусне ползването от тази закрила да позволи на извършителите на някои тежки престъпления да избегнат наказателна отговорност ( 43 ).

82.

Тези положения обаче попадат в приложното поле на изключението от принципа за забрана на връщането, както и на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95. Тази разпоредба е включена в отделна глава, а именно в глава IV от тази директива, озаглавена „Статут на бежанец“.

83.

Разликата между качеството „бежанец“ и предоставения статут на бежанец се вижда още по-ясно в параграфи 1 и 3 от член 14 от Директива 2011/95. Тези разпоредби предвиждат задължение за отнемане на статута на бежанец, предоставен на лица, които нямат или вече нямат качеството на бежанец, по-специално при наличие на едно от основанията за преустановяване, предвидени в член 11 от тази директива, или когато те са или е трябвало да бъдат изключени по силата на член 12 от посочената директива. Следователно преустановяването или изключването на качеството на бежанец и следващото от това отнемане на статута на бежанец не могат да бъдат сведени до едно и също понятие.

84.

Второ, постигането на целите на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 предполага и че докато дадено лице отговаря на условията да бъде считано за бежанец, то продължава да има това качество, без последното да бъде засегнато от отнемането на предоставения му статут или от отказа да му бъде предоставен такъв статут.

85.

Всъщност основанията за преустановяване и за изключване на качеството на бежанец са изброени изчерпателно в член 1, раздели С—F от Женевската конвенция ( 44 ) — разпоредби, по които договарящите държави нямат право да правят резерви по силата на член 42, параграф 1 от тази конвенция. Следователно въвеждането в Директива 2011/95 на допълнителни клаузи за отнемане или изключване би осуетило постигането на целта на тази директива, която се изразява в гарантиране на пълното прилагане на посочената конвенция.

86.

Във връзка с това е показателно, че член 17 от Директива 2011/95 позволява да бъде „изключен“ от субсидиарна закрила гражданин на трета държава или лице без гражданство на същите основания като предвидените в член 14, параграфи 4 и 5 от тази директива. Тъй като субсидиарната закрила не попада в приложното поле на Женевската конвенция, законодателят на Съюза всъщност е имал свободата да определи кръга на ползващите се от нея лица съгласно самостоятелни критерии. По отношение на бежанците той обаче е избрал друг подход, за да гарантира съвместимостта на посочената директива с тази конвенция ( 45 ).

87.

Макар от изложените по-горе съображения да е видно, че разпоредбите на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 не могат да бъдат приравнени на основания за преустановяване или изключване на качеството на бежанец, от тях не проличават напълно ясно техният обхват и действителни последици. По същество тези проблеми са предмет на въпроси от трети до пети по дела С‑77/17 и С‑78/17.

2. Относно обхвата и действителните последици от член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95

88.

С въпроси трети, четвърти и пети Conseil du contentieux des étrangers (Съвет за спорове, свързани с чужденци) иска да се установи дали ако на първия въпрос по дела С‑77/17 и С‑78/17 Съдът даде отговора, който предложих по-горе, разпоредбите на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 ще трябва да се тълкуват като въвеждащи основания за отнемане и отказ да бъде предоставен статут на бежанец, които не са предвидени в Женевската конвенция, поради което тези разпоредби са невалидни (трети и четвърти въпрос), или пък трябва да получат друго тълкуване, което да позволи да се осигури тяхното съответствие с първичното право на Съюза (пети въпрос). Разглеждането на тези въпроси е необходимо и с оглед на произнасянето по поставения от Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд) въпрос.

89.

За да бъде даден отговор на тези въпроси смятам, че е необходимо да се разгледа по-задълбочено значението на термините „[предоставен] статут на бежанец“ и „статут на бежанец“, които са използвани съответно в параграфи 4 и 5 от член 14 от Директива 2011/95 ( 46 ). Ако „статутът“, който може да бъде отнеман или отказан при прилагане на тези разпоредби, не е равнозначен на качеството на бежанец, какво е неговото истинско значение?

90.

Член 2, буква д) от Директива 2011/95, на който не съответства нито една разпоредба от Женевската конвенция, дава определение за „статут на бежанец“ като „признаването от държава членка на гражданин на трета държава или лице без гражданство за бежанец“. Разгледано с оглед на съображение 21 от тази директива, това определение изглежда се отнася до акта с декларативен характер, с който държава членка признава качеството бежанец на поискалото убежище лице, като се има предвид, че този акт се издава с приключването на производство, което има за цел да се провери дали поискалото убежище лице отговаря на условията, за да бъде квалифицирано като бежанец ( 47 ).

91.

Посоченият акт по принцип предполага предоставянето на съвкупността от права, посочени в глава VII от Директива 2011/95 (при предвидените в нея изключения) ( 48 ). Всъщност, както Комисията изтъкна в съдебното заседание, качеството на бежанец и предоставянето на тези права по необходимост вървят заедно извън контекста на прилагането на член 14, параграфи 4 и 5 от тази директива. По силата на член 20, параграф 2 от посочената директива държавите членки са длъжни да предоставят на признатите за бежанци лица съвкупността от тези права, докато лице, на което (още) не е признато качеството на бежанец, не може да се ползва от тях ( 49 ). Освен това прилагането спрямо лице, което преди това е било признато за бежанец, на някое от основанията за преустановяване или изключване, прогласени в членове 11 и 12 от Директива 2011/95, по силата на член 14, параграфи 1 и 3 от тази директива води едновременно до погасяване или нищожност на това признаване и загуба на произтичащите от него права.

92.

Тази вътрешна взаимовръзка между признаването на качеството на бежанец и предоставянето на тези права би могла да обясни защо в определението за „статут на бежанец“, дадено в член 2, буква д) от тази директива, се посочва само признаването на качеството на бежанец, без да споменава последващото предоставяне на свързаните с него права.

93.

Обратно, в член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 е въведено разграничение между качеството на бежанец и предоставянето на тези права. Въпреки че запазват качеството си на бежанци, лицата, спрямо които тези разпоредби бъдат приложени, не могат да се ползват или занапред не могат да се ползват от правата, прогласени в глава VII от тази директива.

94.

Термините „[предоставен] статут на бежанец“ и „статут на бежанец“, които са използвани съответно в член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95, трябва да бъдат тълкувани именно с оглед на тези съображения. Според мен в този контекст тези термини имат по-ограничено значение в сравнение със значението, което произтича от член 2, буква д) от тази директива ( 50 ). Те обозначават само предоставянето на правата, прогласени в глава VII от посочената директива ( 51 ), без обаче да засягат признаването на качеството на бежанец на засегнатите лица.

95.

Според мен единствено това тълкуване позволява да бъде запазена вътрешната съгласуваност на тази директива и полезното действие на нейните разпоредби.

96.

На първо място, тълкуването, според което изразът „статут на бежанец“ би обхванал самото признаване на качеството на бежанец, ми изглежда несъвместимо с текста и общия разум на член 14, параграф 5 от Директива 2011/95. В това отношение отбелязвам, че тази разпоредба се прилага спрямо бежанци, на които все още не е предоставен никакъв статут. Поради това тя действително се отнася до „бежанците“ по смисъла на член 2, буква г) от тази директива, а не до „молителите“ по смисъла на член 2, буква и) от посочената директива. Ето защо член 14, параграф 5 от Директива 2011/95 се прилага по отношение на лицата, чието качество на бежанци е било проверено и съответно признато от страна на държавата членка на тяхното убежище.

97.

От това следва, както подчертават белгийското и френското правителство, че тази разпоредба не би могла да се тълкува в смисъл, че позволява на държавите членки да откажат да разгледат подадена пред тях молба за убежище, при зачитане на процесуалните гаранции, предвидени в Директива 2013/32, и евентуално да признаят на молителя качеството на бежанец. По този повод добавям, че член 11, параграф 1 от тази директива гласи, че всяко решение по молба за убежище се постановява в писмена форма и се съобщава на заинтересованото лице. Както Комисията посочи в съдебното заседание, лицето, чийто статут е отнет, трябва да може да докаже особеното си положение в случай на административен контрол, което предполага издаването на документ, който удостоверява качеството му на бежанец ( 52 ).

98.

Второ, член 14, параграф 4 от Директива 2011/95 се прилага по дефиниция спрямо бежанците, чието качество вече е било признато. Както обясних по-горе, прилагането на тази разпоредба не води до загуба на това качество. При тези условия тълкуването, според което „[предоставен] статут на бежанец“ по смисъла на посочената разпоредба означава както признаване на качеството на бежанец, така и предоставяне на произтичащите от него права, би било лишено от всякаква логика. Всъщност, подобно на жалбоподателя в главното производство по дело С‑77/17, не разбирам какъв би бил смисълът да се оттегли това признаване, без в същото време да се постави под въпрос неговия обект, а именно качеството на бежанец на засегнатото лице ( 53 ).

99.

По същите съображения ВКБООН уточнява, че основанията за невалидност на решение за признаване на статут на бежанец по смисъла на Женевската конвенция не включват основанията, предполагащи загуба на закрилата срещу връщане по член 33, параграф 2 от тази конвенция — които съответстват на основанията за отнемане и за отказ от предоставяне на статут на бежанец, предвидени в член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 ( 54 ).

100.

Трето, подчертавам, че бежанците, спрямо които държава членка прилага член 14, параграфи 4 или 5 от тази директива, предвид качеството си на бежанци запазват възможността да упражняват предвидените в Женевската конвенция права, към които препраща параграф 6 от същия член. Признаването от държава членка на тези права, така че да бъде позволено тяхното упражняване, предполага признаването на качеството на бежанец, без което заинтересованото лице не би притежавало посочените права. С други думи, макар не всяко признаване на качеството на бежанец да е съпроводено от предоставянето на съвкупността от права, прогласени в глава VII от Директива 2011/95, всяко предоставяне на права, свързани с качеството на бежанец, предполага да бъде признато това качество.

101.

Нещо повече, предлаганото от мен тълкуване позволява да се разсеят изразените от ВКБООН опасения, като бъде впрочем споделено тълкуването, което той многократно препоръчва. Според ВКБООН, за да се избегне опасността възможностите, предвидени в член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95, да бъдат тълкувани в държавите членки като въвеждащи нови основания за преустановяване и за изключване в несъответствие с Женевската конвенция, „[и]зразът „[предоставен] статут на бежанец“ трябва следователно да се разбира като отнасящ се до убежището („статут“), предоставено от държавата, а не до статута [който в този контекст означава качеството] на бежанец по смисъла на член 1[, раздел А от тази конвенция] […] ( 55 ).

102.

Следователно думите „[предоставен] статут на бежанец“ и „статут на бежанец“ по смисъла на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95, означават единствено ползването на правата, предвидени в глава VII от тази директива ( 56 ), без да се засягат правата, които трябва да бъдат предоставени на съответните бежанци по силата на Женевската конвенция ( 57 ).

103.

По-нататък разгледам въпроса за валидността на така тълкуваните разпоредби и във връзка с параграф 6 от същия член — който следва да бъде тълкуван предварително, за да се даде отговор на този въпрос — с оглед на член 18 от Хартата и на член 78, параграф 1 ДФЕС.

Г.   Тълкуване на член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 и преценка за валидността на член 14, параграфи 4—6 от тази директива

104.

Както изтъкват белгийското правителство и Парламентът, Директива 2011/95 представлява самостоятелен акт, принадлежащ към правния ред на Съюза, който не е предназначен да транспонира официално Женевската конвенция. От тази гледна точка, като уточнява, че разпоредбите в тази глава не засягат правата, установени в тази конвенция ( 58 ), глава VII от тази директива урежда същевременно съвкупност от права, част от които не са гарантирани от посочената конвенция, докато други съответстват на предвидените в същата конвенция.

105.

Така, от една страна, както изтъква правителството на Обединеното кралство, някои разпоредби от глава VII от Директива 2011/95 задължават държавите членки да предоставят на бежанците права, които нямат съответствие в Женевската конвенция, като правото на разрешение за пребиваване, признаването на квалификации, достъпа до медицински грижи и до средства за интегриране ( 59 ).

106.

Според мен няма съмнение, че доколкото разпоредбите от глава VII от Директива 2011/95 гарантират отделни и самостоятелни права спрямо Женевската конвенция, законодателят на Съюза е можел също така, без да нарушава изискванията за съответствие с тази конвенция, да определи посредством други самостоятелни разпоредби обстоятелствата, при които бежанец може да бъде лишен от тези права.

107.

От друга страна, глава VII от тази директива включва и права, които са предвидени и в Женевската конвенция. Става въпрос по-специално за правата за издаване на документи за пътуване ( 60 ), за свободата на придвижване ( 61 ), за достъпа до работа ( 62 ), жилищно настаняване ( 63 ) и социални грижи ( 64 ).

108.

Според мен член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 не нарушава член 18 от Хартата и член 78, параграф 1 ДФЕС и поради това че позволява бежанец да бъде лишен от правата, посочени в предходната точка, когато представлява заплаха за сигурността или обществото в държава членка, въпреки че Женевската конвенция не предвижда изрично такава възможност.

109.

В това отношение подчертавам, че по силата на Женевската конвенция тези права трябва да бъдат гарантирани само на лицата, които пребивават законно на територията на договаряща държава — за разлика от останалите предвидени от тази конвенция права, които трябва да бъдат предоставени на всеки бежанец, който се намира на тази територия ( 65 ). Посочената конвенция не дава определение за законно пребиваване. В тълкувателна бележка ВКБООН приема, че критерият за законност, включен в това понятие, препраща обикновено към спазването на нормите от националното право на договарящите държави относно условията за приемане и за пребиваване, тъй като Женевската конвенция не регламентира тези условия ( 66 ).

110.

В случая прилагането от страна на държава членка на член 14, параграфи 4 или 5 от Директива 2011/95 има за последица именно лишаването на съответния бежанец от разрешението за пребиваване, на което той по принцип има право по силата на член 24, параграф 1 от тази директива. Според мен тази държава членка може, без да нарушава задълженията си по Женевската конвенция, да счита, че този бежанец не пребивава, или вече не пребивава законно на нейна територия по смисъла на тази конвенция, и съответно да го лиши от правата, предвидени в посочената конвенция, чието упражняване зависи от законността на пребиваването ( 67 ).

111.

Както отбелязват представилите становища пред Съда правителства и институции, този подход съответства на общия разум и на целите на Женевската конвенция. Всъщност членове 32 и 33 от тази конвенция разрешават при определени условия експулсирането и връщането на бежанец, който представлява заплаха за сигурността или за обществото в държавата на убежище. Макар авторите на Женевската конвенция да са смятали, че по този начин се отчитат интересите на договарящите държави от запазване на обществения ред и сигурност, като позволят толкова драстични мерки, тази конвенция не може да се тълкува в смисъл, че сама по себе си им забранява да считат, че такъв бежанец не пребивава или вече не пребивава законно на тяхна територия, и следователно, не може или вече не може да се ползва от правата, които посочената конвенция предоставя само на законно пребиваващите бежанци.

112.

Предвид това, след като са използвали възможностите, предвидени в член 14, параграфи 4 или 5 от Директива 2011/95, държавите членки остават задължени да гарантират на въпросните бежанци правата, от които по силата на Женевската конвенция се ползват всички бежанци, независимо дали пребивават законно. Тези права се отнасят до недопускането на дискриминация (член 3), свободата на религията (член 4), защитата на движимото и недвижимото имущество (член 13), достъпа до съдилищата (член 16), достъпа до купонно разпределение (член 20), достъпа до обществено образование (член 22), административното съдействие (член 25), издаването на документи за самоличност (член 27), недопускането на дискриминация при данъчното облагане (член 29), неналагането на наказания заради незаконно влизане или пребиваване на територията (член 31), както и защитата срещу експулсиране (член 32) и срещу връщане (член 33) ( 68 ).

113.

От тази гледна точка ВКБООН отбелязва, че когато държавите членки прилагат тези възможности, „те все пак са длъжни да предоставят правата по [Женевската конвенция], които не изискват законно пребиваване и които не предвиждат изключения, докато бежанецът се намира под юрисдикцията на съответната държава“ ( 69 ). ВКБООН наскоро преповтори по същество това становище в коментарите си относно проекта за регламент, предназначен да замени Директива 2011/95 ( 70 ).

114.

Член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 трябва да бъде тълкуван именно с оглед на тези съображения. Тази разпоредба гласи, че докато се намират на територията на държава членка, бежанците, на които е отнет или е отказано предоставянето на статут на бежанец на основание параграфи 4 или 5 от този член, продължават да се ползват от „правата, предвидени в членове 3, 4, 16, 22, 31, 32 и 33 от Женевската конвенция или сходни на тях права“.

115.

Жалбоподателите в трите главни производства поставят под съмнение валидността на член 14, параграф 6 от тази директива с мотива, че в списъка на изброените в тази разпоредба права не са посочени правата, предвидени в членове 13, 20, 25, 27 и 29 от Женевската конвенция.

116.

В съответствие с принципите, припомнени в точки 66 и 67 от настоящото заключение, следва да се разгледа въпросът дали е възможно член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 да се тълкува при спазване на Женевската конвенция, така че да бъде запазена неговата валидност от гледна точка на първичното право и да бъде гарантирано постигането на неговата цел за пълно прилагане на тази конвенция.

117.

Тези принципи предполагат тази разпоредба да се тълкува в смисъл, че не засяга задължението на държавите членки по силата на Женевската конвенция да гарантират упражняването на съвкупността от права, от които съгласно тази конвенция следва да се ползва всеки бежанец, който се намира на територията на държава членка, независимо дали пребивава на нея законно.

118.

Разковничето за такова съответстващо тълкуване според мен се крие в думите „или сходни на тях права“, използвани в член 14, параграф 6 от Директива 2011/95.

119.

Обхватът и значението на тези думи не са уточнени нито в тази директива, нито в подготвителните работи преди нейното приемане или приемането на Директива 2004/83. Тези подготвителни работи не допринасят за изясняване на причините, поради които законодателят се е въздържал да включи всички изведени от Женевската конвенция относими права в списъка по член 14, параграф 6 от Директива 2011/95.

120.

При тези условия разглеждането на текста на тази разпоредба — както изисква съдебната практика ( 71 ) — с оглед на контекста и целите на правната уредба, част от които е, ме води до заключението, че тя трябва да бъде тълкувана в смисъл, че думите „или сходни на тях права“ означават правата, предвидени в Женевската конвенция, чието упражняване на допълнително, а не на алтернативно основание спрямо изброените изрично в параграф 6 от посочения член, държавите членки следва да гарантират на бежанците, спрямо които са били приложени параграфи 4 или 5 от член 14 от Директива 2011/95.

121.

Що се отнася до текста на член 14, параграф 6 от Директива 2011/95, припомням, че както Съдът вече е постановил в друг контекст, от езикова гледна точка съюзът „или“ може да означава както алтернативност, така и кумулативност. Следователно той трябва да бъде възприет в контекста, в който е употребен, и с оглед на целите на разглеждания акт ( 72 ).

122.

Според мен в случая контекстът и целта на Директива 2011/95 изискват този съюз да се тълкува в смисъл на кумулативност. Всъщност вече констатирах, че при приемането на тази директива целта на законодателя на Съюза е била да гарантира пълното прилагане на Женевската конвенция в държавите членки. Ето защо той със сигурност не е бил воден от намерението да отрече на бежанците, посочени в член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95, правата, които държавите членки са длъжни да им предоставят по силата на тази конвенция. Тази цел се потвърждава и от становищата, представени пред Съда от Парламента, Съвета и Комисията ( 73 ).

123.

Впрочем тълкуването в смисъл на алтернативност на използвания в член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 съюз „или“ би било несъвместимо с тази цел, доколкото би означавало, че държавите членки могат по свое усмотрение да предоставят на въпросните бежанци или правата по членове 3, 4, 16, 22, 31, 32 и 33 от Женевската конвенция, или други сходни по обхват права. Този резултат би бил в явно несъответствие с тази конвенция, която изисква да бъдат гарантирани предвидените в нея права, тъй като предоставянето на „сходни“ на тях права не може да е достатъчно.

124.

Според мен с оглед на преследваната от Директива 2011/95 цел за пълно прилагане на Женевската конвенция думите „или сходни на тях права“ по-скоро препращат към правата, които се добавят към изрично посочените в член 14, параграф 6 от тази директива права, за които същата конвенция предвижда, че се предоставят на всеки бежанец, който се намира на територията на договаряща държава.

125.

В подкрепа на това тълкуване е обстоятелството, че нито едно от правителствата, които са представили становища пред Съда, с изключение на правителството на Обединеното кралство, не сочи необходимост тези лица да бъдат лишавани от някои от тези права. Обратно, белгийското и чешкото правителство твърдят в съдебното заседание, че основната функция на член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 е на държавите членки да се припомнят неизчерпателно техните международни задължения.

126.

По този повод подчертавам по-специално, че правото на издаване на документ за самоличност, прогласено в член 27 от Женевската конвенция, представлява от друга страна предпоставка за упражняването на предвидените в тази конвенция права, които член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 изброява изрично ( 74 ). Това упражняване би било възпрепятствано, ако съответният бежанец не може да получи документ за самоличност, който поначало би трябвало да му послужи също така да удостовери качеството си на бежанец ( 75 ).

127.

Струва ми се, че пропускът да бъде допълнен списъкът в член 14, параграф 6 от Директива 2011/95, в който не са посочени членове 13, 20, 25, 27 и 29 от Женевската конвенция, може да бъде обяснен и с факта, че както изтъкват белгийското и нидерландското правителство, Парламентът и Съветът, тези членове могат да бъдат обект на резерви по член 42, параграф 1 от тази конвенция. Всъщност тази разпоредба позволява на договарящите държави при подписване, ратификация или присъединяване към Женевската конвенция да направят резерви по членовете на конвенцията, „с изключение на член 1, 3, 4, 16, точка 1, 33 и 36—46 включително“.

128.

По този начин законодателят на Съюза е възнамерявал да припомни на държавите членки техните относими задължения по силата на Женевската конвенция, по които не могат да бъдат изразявани резерви — по-специално членове 3, 4, 16 и 33 ( 76 ) — като в същото време ги задължава да предоставят на съответните бежанци правата по членове 22 и 31 от тази конвенция предвид особеното значение, което правният ред на Съюза придава на тези права ( 77 ). Членове 13, 20, 25, 27 и 29 от посочената конвенция обаче не са били изрично посочени, доколкото държавите членки биха могли да изразят резерви по тях ( 78 ), като се има предвид, че Директива 2011/95 не засяга задължението на държавите членки да гарантират предвидените в тези членове права, ако не са изразили такива резерви.

129.

Това обяснение трябва да се възприема с оглед на характера на минимално равнище на закрила, което се изисква съгласно член 14, параграф 6 от тази директива. Тъй като параграфи 4 и 5 от този член предвиждат само възможности, във всеки случай държавите членки могат да предоставят на бежанците, спрямо които упражняват тези възможности, права, които надхвърлят минималния праг, предвиден в параграф 6 от посочения член. В по-общ план член 3 от Директива 2011/95 във връзка със съображение 12 от нея позволява на държавите членки да предвидят по-благоприятни норми, по-конкретно относно съдържанието на международната закрила, доколкото са съвместими с тази директива.

130.

По тези съображения считам, че член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 следва да бъде тълкуван в смисъл, че държава членка, която използва възможностите, предвидени в параграфи 4 и 5 от този член, е длъжна да предостави на съответния бежанец не само правата по членове 3, 4, 16, 22, 31, 32 и 33 от Женевската конвенция, но и другите права, които тази конвенция гарантира на всеки бежанец, който се намира на територията на договаряща държава, а именно правата, предвидени в членове 13, 20, 25, 27 и 29 от посочената конвенция, доколкото тази държава членка не е изразила резерви по тях на основание член 42, параграф 1 от същата конвенция.

131.

Следователно член 14, параграфи 4—6 от Директива 2011/95, разглеждани във връзка един с друг и тълкувани по начина, предложен в настоящото заключение, не противоречат на член 18 от Хартата и на член 78, параграф 1 ДФЕС.

Д.   Заключителни бележки

132.

От съображения за изчерпателност уточнявам, че гореизложеното заключение се отнася единствено до валидността на член 14, параграфи 4—6 от Директива 2011/95, доколкото той предвижда възможност за държавите членки да лишат определени бежанци от правата, предвидени в глава VII от тази директива, с оглед на член 18 от Хартата и на член 78, параграф 1 ДФЕС. Всъщност в рамките на настоящите преюдициални запитвания от Съда е поискано да се произнесе само относно валидността на тази възможност in abstracto с оглед на тези разпоредби, за която съответно се отнасят представените пред Съда становища.

133.

Този извод не засяга преценката във всеки конкретен случай на съвместимостта на упражняването от страна на държава членка на възможностите, предвидени в член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95, с някои основни права, гарантирани от Хартата.

134.

В това отношение бих посочил три примера. Първо, в хипотеза, при която вследствие упражняване на тези възможности държава членка лиши бежанец от достъп до определени медицински грижи, това лишаване би могло да наруши член 35 от Хартата (който се отнася до правото на здраве), или дори — доколкото би могло да застраши живота на този бежанец или да го изложи на нечовешко или унизително отношение — член 2, параграф 1 (който се отнася до правото на живот) или член 4 от Хартата ( 79 ). Второ, ако държава членка вземе решение да експулсира въпросния бежанец към трета сигурна държава, която е склонна да го приеме на своя територия ( 80 ), тази държава членка би трябвало да провери съвместимостта на тази мярка с правото на защита на личния и семейния живот, прогласено в член 7 от Хартата ( 81 ). Трето, макар от член 15 от Хартата, отнасящ се до свободата при избор на професия и правото на труд, да могат да се ползват само гражданите на трети държави, „които имат разрешение да работят на територията на държавите членки“, не може да се изключи по-специално че отказът да бъде позволено на бежанец да се включи на пазара на труда след излизането си от затвора, при положение че не може да бъде екстрадиран в трета държава и следователно е призван да остане безсрочно в държавата членка на убежище, би могъл, в зависимост от обстоятелствата, да съставлява нарушение на член 7 от Хартата. Според практиката на Европейския съд по правата на човека член 8 от ЕКПЧ, на който съответства член 7 от Хартата, всъщност обхваща обществената идентичност, както и личните, социалните и икономическите отношения, които съставляват личния живот на всяко човешко същество ( 82 ).

V. Заключение

135.

Предвид гореизложеното предлагам на въпросите, поставени от Conseil du contentieux des étrangers (Съвет по спорове, свързани с чужденци, Белгия) по дела C‑77/17 и C‑78/17 и от Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд, Чешка република) по дело C‑391/16, да бъде отговорено по следния начин:

„1.

Член 14, параграф 4 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила, трябва да бъде тълкуван в смисъл, че тази разпоредба позволява на държавите членки да оттеглят, да прекратят или да откажат да подновят действието на решението, с което са предоставили правата по глава VII от тази директива на бежанците, които попадат в приложното поле на тази разпоредба, без това решение да засяга тяхното качество на бежанци или да води до невалидност на решението, с което им е било признато това качество.

2.

Член 14, параграф 5 от Директива 2011/95 следва да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба позволява на държавите членки да откажат да предоставят правата по глава VII от тази директива на бежанците, които попадат в приложното поле на посочената разпоредба, без този отказ да засяга тяхното качество на бежанци или задължението на държавите членки да разгледат тяхната молба за международна закрила при спазване на изискванията, произтичащи от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила.

3.

Член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 следва да бъде тълкуван в смисъл, че когато държава членка упражнява възможностите, предвидени в член 14, параграфи 4 и 5 от тази директива, тази държава членка продължава да носи задължението да гарантира на съответните бежанци, докато се намират на нейна територия, не само правата, предвидени в членове 3, 4, 16, 22, 31, 32 и 33 от Конвенцията за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г., но и правата, предвидени в членове 13, 20, 25, 27 и 29 от тази конвенция, доколкото посочената държава членка не е изразила резерви по тези разпоредби в съответствие с член 42, параграф 1 от посочената конвенция.

4.

При разглеждането на член 14, параграфи 4—6 от Директива 2011/95 не се установиха обстоятелства, които засягат неговата валидност“.


( 1 ) Език на оригиналния текст: френски.

( 2 ) Директива на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9).

( 3 ) Конвенция за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 189, стр. 137, № 2545 (1954), в сила от 22 април 1954 г., допълнена с Протокол за статута на бежанците, подписан в Ню Йорк на 31 януари 1967 г., в сила от 4 октомври 1967 г.

( 4 ) Член 1, раздел А, параграф 2 от Женевската конвенция уточнява, че тези опасения трябва да са в резултат на събития, станали преди 1 януари 1951 г. По силата на член I от Протокола от Ню Йорк обаче договарящите държави прилагат разпоредбите на тази конвенция, без да вземат предвид тази разделителна дата.

( 5 ) Директива на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 304, 2004 г., стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 52).

( 6 ) Moniteur belge от 31 декември 1980 г., стр. 14584.

( 7 ) Съдържанието на член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2004/83 е идентично със съответстващите им разпоредби от Директива 2011/95.

( 8 ) UNHCR, Commentaires annotés du HCR sur la [directive 2004/83], 28 януари 2005 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/44ca0d504.html, стр. 31 и 32.

( 9 ) UNHCR comments on the European Commission’s proposal for a Directive of the European Parliament and of the Council on minimum standards for the qualification and status of third country nationals or stateless persons as beneficiaries of international protection and the content of the protection granted (COM(2009) 551 от 21 октомври 2009 г.), достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/4c503db52.html, стр. 13 и 14.

( 10 ) Вж. точка 33 от настоящото заключение.

( 11 ) ECRE, European Legal Network on Asylum (ELENA), The Impact of the Qualification Directive on International Protection, октомври 2008 г., стр. 25, достъпно на интернет адрес www.refworld.org/docid/4908758d2.html.

( 12 ) International Association of Refugee Law Judges, A Manual for Refugee Law Judges relating to European Council Qualification Directive 2004/38/EC and European Council Procedures Directive 2005/85/EC, 2007 г., стр. 30 и 31.

( 13 ) Подчертавам, че текстът на френски език на Директива 2011/95 говори за „разумни основания“ в член 14, параграф 4, буква а), а член 21, параграф 2, буква а) от тази директива се позовава на „сериозни основания“. Текстовете на български и чешки език също разкриват такава разлика. На другите езици обаче не е отразено подобно разграничение.

( 14 ) От решение от 24 юни 2015 г., Н. Т. (C‑373/13, EU:C:2015:413, т. 75), е видно, че член 21, параграф 2 и член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 имат по-тясно приложно поле в сравнение с член 24, параграф 1 от тази директива, който позволява отнемането единствено на разрешението за пребиваване на бежанец по „наложителни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред“. Според Съда тези „императивни причини“ имат по-широк обхват от понятието „сериозни основания“ по смисъла на член 21, параграф 2 от Директива 2011/95 — и съответно от понятието „разумни основания“, предвидени като изискване за прилагането на член 14, параграфи 4 и 5 от нея, чието приложно поле се припокрива с това на член 21, параграф 2 от нея.

( 15 ) Вж. решения от 5 април 2016 г., Aranyosi и Căldăraru (C‑404/15 и C‑659/15 PPU, EU:C:2016:198, т. 85), от 6 септември 2016 г., Petruhhin (C‑182/15, EU:C:2016:630, т. 56) и от 24 април 2018 г., MP (Субсидиарна закрила на лице, подложено на изтезания в миналото) (C‑353/16, EU:C:2018:276, т. 36).

( 16 ) ОВ C 303, 2007 г., стр. 24.

( 17 ) По силата на член 52, параграф 3 от Хартата, доколкото тя съдържа права, съответстващи на такива, които са гарантирани от ЕКПЧ, техният смисъл и обхват са същите като предвидените в тази конвенция. Тази разпоредба не е пречка правото на Съюза да предоставя по-широка защита.

( 18 ) Вж. по-специално решения на ЕСПЧ от 7 юли 1989 г., Soering с/у Обединено кралство (CE:ECHR:1989:0707JUD001403888, т. 90 и 91), от 15 ноември 1996 г., Chahal с/у Обединено кралство (CE:ECHR:1996:1115JUD002241493, т. 74 и 80) и от 17 декември 1996 г., Ahmed с/у Австрия (CE:ECHR:1996:1217JUD002596494, т. 39 и 41).

( 19 ) Този акт, член 7 от който забранява изтезанията и жестокото, нечовешко или унизително отношение или наказание, е приет в Ню Йорк на 16 декември 1966 г. и е влязъл в сила на 23 март 1976 г. Към него са се присъединили всички държави членки. Вж. Обща бележка № 31 [80] на Комитета по правата на човека относно естеството на общото правно задължение, което носят държавите — страни по Пакта, 29 март 2004 г., т. 12, CCPR/C/21/Rev.1/Add.13.

( 20 ) Тази конвенция, член 3 от която прогласява въпросната забрана, е приета в Ню Йорк на 10 декември 1984 г. и влиза в сила на 26 юни 1987 г. Към нея са се присъединили всички държави членки.

( 21 ) Според мен точка 43 от решение от 24 юни 2015 г., Н. Т. (C‑373/13, EU:C:2015:413), в което Съдът признава на държавите членки възможността да върнат бежанец, който отговаря на условията по член 21, параграф 2 от Директива 2011/95, без да се засяга спазването на техните международни задължения, посочени в параграф 1 от този член, както и задълженията им съгласно Хартата, следва да бъде разбирана в този ограничителен смисъл.

( 22 ) Вж. решение от 17 юли 2014 г., Qurbani (C‑481/13, EU:C:2014:2101, т. 2325). В него Съдът приема, че доколкото Съюзът не е поел всички правомощия, упражнявани по-рано от държавите членки в областта на приложение на Женевската конвенция, тези разпоредби не водят до обвързване на Съюза по смисъла на съдебната практика, развита в решения от 12 декември 1972 г., International Fruit Company и др. (21/72—24/72, EU:C:1972:115, т. 18), от 3 юни 2008 г., Intertanko и др. (C‑308/06, EU:C:2008:312, т. 48) и от 4 май 2010 г., TNT Express Nederland (C‑533/08, EU:C:2010:243, т. 62).

( 23 ) До известна степен може да се направи паралел с особеното значение, което ЕКПЧ има в правния ред на Съюза, макар че Съюзът не се е присъединил към нея. Както се установява от член 6, параграф 3 ДЕС, „[о]сновните права, както са гарантирани от [ЕКПЧ] и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи“. Преди приемането на Хартата като обвързващ акт Съдът е трябвало да разгледа въпроса за валидността на разпоредбите от вторичното право с оглед на този член, разглеждан във връзка с ЕКПЧ. Вж. по-специално решения от 12 юли 2005 г., Alliance for Natural Health и др. (C‑154/04 и C‑155/04, EU:C:2005:449, т. 130) и от 26 юни 2007 г., Ordre des barreaux francophones et germanophone и др. (C‑305/05, EU:C:2007:383, т. 26 и 29).

( 24 ) Вж. член 9, параграф 1, член 12, параграф 1, буква а), член 14, параграф 6 и член 25, параграф 1 от Директива 2011/95.

( 25 ) Вж. по-специално член 2, буква г), член 11, член 12, параграф 2 и член 21, параграф 2 от Директива 2011/95.

( 26 ) Вж. по- конкретно решения от 2 март 2010 г., Salahadin Abdulla и др. (C‑175/08, C‑176/08, C‑178/08 и C‑179/08, EU:C:2010:105, т. 5154), от 17 юни 2010 г., Bolbol (C‑31/09, EU:C:2010:351, т. 3638), от 9 ноември 2010 г., B и D (C‑57/09 и C‑101/09, EU:C:2010:661, т. 7678), от 5 септември 2012 г., Y и Z (C‑71/11 и C‑99/11, EU:C:2012:518, т. 47 и 48), от 19 декември 2012 г., Abed El Karem El Kott и др. (C‑364/11, EU:C:2012:826, т. 42 и 43), от 1 март 2016 г., Alo и Osso (C‑443/14 и C‑444/14, EU:C:2016:127, т. 2830) и от 31 януари 2017 г., Lounani (C‑573/14, EU:C:2017:71, т. 41 и 42).

( 27 ) Вж. по-конкретно решения от 10 септември 1996 г., Комисия/Германия (C‑61/94, EU:C:1996:313, т. 52), от 16 септември 2010 г., Chatzi (C‑149/10, EU:C:2010:534, т. 43) и от 31 януари 2013 г., McDonagh (C‑12/11, EU:C:2013:43, т. 44).

( 28 ) Вж. решение от 17 юли 2014 г., Qurbani (C‑481/13, EU:C:2014:2101, т. 24).

( 29 ) Решение от 17 юни 2010 г. (C‑31/09, EU:C:2010:351, т. 4252). Вж. още заключението на генералния адвокат Sharpston по дело Bolbol (C‑31/09, EU:C:2010:119, т. 3690).

( 30 ) Решение от 19 декември 2012 г. (C‑364/11, EU:C:2012:826, т. 4665). Вж. още заключението на генералния адвокат Sharpston по дело Abed El Karem El Kott и др. (C‑364/11, EU:C:2012:569, т. 2224).

( 31 ) Подчертавам, че макар компетентен да тълкува Женевската конвенция по силата на клаузата за подсъдност по член 38 от тази конвенция е Международният съд, той може да бъде сезиран единствено в рамките на спор между страни по тази конвенция (вж. още член 34, параграф 1 и член 36, параграф 2, буква а) от Статута на Международния съд от 26 юни 1945 г. (Recueil des traités des Nations unies, том. 1, стp. XVI). Международният съд все още не е имал повод да се произнесе по въпросите относно тълкуването на Женевската конвенция, които са поставени в настоящия случай. При това положение признаването на компетентност на Съда да тълкува инцидентно тази конвенция при упражняване на своите функции за тълкуване и контрол за валидност на актовете от вторичното право в сферата на общата политика в областта на убежището с оглед на първичното право на Съюза е необходимо, за да може да изпълни тези функции в пълен обем.

( 32 ) Вж. в частност т. 109—113 от настоящото заключение.

( 33 ) Сключена на 23 май 1969 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 1155, стр. 331). Макар Виенската конвенция за правото на договорите да не обвързва нито Съюза, нито всички държави членки, редица разпоредби от тази конвенция отразяват правилата на международното обичайно право, които обвързват институциите на Съюза и са част от правния ред на Съюза (решение от 25 февруари 2010 г., Brita, C‑386/08, EU:C:2010:91, т. 42 и 43 и цитираната съдебна практика). Вж. още решение от 24 ноември 2016 г., SECIL (C‑464/14, EU:C:2016:896, т. 94).

( 34 ) Мандатът на ВКБООН включва по-специално наблюдение за прилагането на разпоредбите на Женевската конвенция (вж. Статут на Службата на ВКБООН, приет от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 14 декември 1950 г., A/RES/428, т. 8, буква а), както и член 35 от Женевската конвенция). От друга страна, в съображение 22 от Директива 2011/95 е посочено, че „[к]онсултациите с [ВКБООН] могат да предоставят полезни указания на държавите членки, когато от тях се иска да се произнесат по предоставянето на статут на бежанец съгласно член 1 от Женевската конвенция“. Вж. в това отношение заключението на генералния адвокат Sharpston по дело Bolbol (C‑31/09, EU:C:2010:119, т. 16 и бележка под линия 20).

( 35 ) Nejvyšší správní soud (Върховен административен съд) добавя член 6, параграф 3 ДЕС към разпоредбите от първичното право, с оглед на които поставя въпроса за валидността на разглежданите разпоредби. От акта за преюдициално запитване се установява, че при това добавяне тази юрисдикция е имала предвид да посочи общите конституционни традиции на държавите членки, произтичащи от Женевската конвенция, страни по която са всички държави членки. Доколкото спазването на тази конвенция е предвидено в от член 18 от Хартата и в член 78, параграф 1 ДФЕС, проверката за валидност на член 14, параграфи 4—6 от Директива 2011/95 с оглед на тези разпоредби от първичното право предполага и контрол за тяхното съответствие с член 6, параграф 3 ДЕС.

( 36 ) Вж. точки 33 и 47 от настоящото заключение.

( 37 ) Вж. Статут на Службата на ВКБООН, приет от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 14 декември 1950 г., A/RES/428, точка 6 B.

( 38 ) Вж. точки 112—130 от настоящото заключение.

( 39 ) По-конкретно в текста на немски език „einem Flüchtling eine Rechtsstellung nicht zuzuerkennen“ и в текста на английски език думите „not to grant status to a refugee“. Вж. още текстовете на датски, гръцки, италиански, латвийски, малтийски, нидерландски, португалски, словашки, словенски и шведски език.

( 40 ) Вж. по-специално решение от 1 март 2016 г., Alo и Osso (C‑443/14 и C‑444/14, EU:C:2016:127, т. 27 и цитираната съдебна практика).

( 41 ) Както свидетелства текстът на член 11 от Директива 2011/95, лицето, за което се отнасят посочените в него хипотези, „престава да бъде бежанец“. Макар текстът на член 12 от тази директива на френски език, подобно на теста му на някои други езици, да не е така еднозначен, доколкото в него се посочва изключването на „статута на бежанец“, в текста на английски език са използвани думите „excluded from being a refugee“. В теста на други езици, например на испански, португалски и шведски, се използват подобни изрази. Освен това член 2, буква г) от Директива 2011/95 изрично предвижда качеството на бежанец да зависи от липсата на прилагане на основание за изключване по член 12 от тази директива.

( 42 ) Обратно, когато заинтересованото лице е извършило такова престъпление извън държавата на убежище, преди да бъде прието в нея като бежанец, то се изключва от кръга на бежанците на основание член 12, параграф 2, буква б) от Директива 2011/95, който съответства на член 1, раздел F, буква b) от Женевската конвенция. В това отношение вж. още Additional UNHCR Observations on Article 33(2) of the 1951 Convention in the Context of the Draft Qualification Directive, декември 2002 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/437c6e874.html, т. 6.

( 43 ) Вж. UNHCR, Commentaires annotés du HCR sur la [directive 2004/83], 28 януари 2005 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/44ca0d504.html, т. 32, цитирани в точка 33 от настоящото заключение. Вж. още решение от 9 ноември 2010 г., B и D (C‑57/09 и C‑101/09, EU:C:2010:661, т. 101 и 104).

( 44 ) Вж. UNHCR, The Cessation Clauses: Guidelines on their Application, април 1999 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/pdfid/3c06138c4.pdf, т. 2, UNHCR, Principes directeurs sur la protection internationale no 5 — Application des clauses d’exclusion: article 1F de la [convention de Genève], 4 септември 2003 г., HCR/GIP/03/05, достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/4110bc314.html, т. 3 и NHCR, Note d’information sur l’application des clauses d’exclusion: article 1F de la [convention de Genève], 4 септември 2003 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/4110d7334.html, т. 7.

( 45 ) В изхождащ от ВКБООН документ (Additional UNHCR Observations on Article 33(2) of the 1951 Convention in the Context of the Draft Qualification Directive, декември 2002 г., достъпен на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/437c6e874.html, т. 1) е посочено, както изтъква и френското правителство, че в рамките на подготвителните работи преди приемането на Директива 2004/83 законодателят е възнамерявал да включи основанията, посочени в член 14, параграфи 4 и 5 от тази директива, сред причините за преустановяване и изключване на качеството на бежанец. Този подход обаче не е бил възприет, вероятно поради изискванията, произтичащи от Женевската конвенция. В това отношение вж. още Hailbronner, K. et Thym, D. EU Immigration and Asylum Law: A Commentary, 2. ed., C. H. Beck — Hart — Nomos, 2016, р. 1202—1203.

( 46 ) Относно разликата в текста на член 14, параграф 5 от Директива 2011/95 на различните езици вж. точка 76 от настоящото заключение.

( 47 ) Това производство следва да бъде проведено в съответствие с правилата на Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила (ОВ L 180, 2013 г., стр. 60).

( 48 ) Вж. член 23, параграф 4, член 24, параграф 1 и член 25, параграф 1 от Директива 2011/95.

( 49 ) Директива 2013/33/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за определяне на стандарти относно приемането на кандидати за международна закрила (ОВ L 180, 2013 г., стр. 96) все пак задължава държавите членки да гарантират определен минимум от права на поискалите международна закрила лица.

( 50 ) По този повод в съображение 32 от Директива 2011/95 се посочва, че „[т]ака както е посочено в член 14, понятието „статут“ може да включва и статут на бежанец“. Макар да е невъзможно от него да бъде извлечен еднозначен смисъл, според мен това съображение свидетелства за обстоятелството, че законодателят е възнамерявал да придаде на думата „статут“, използвана в член 14, параграфи 4 и 5 от тази директива, смисъл, който в известна степен се различава от смисъла, който тя има в член 2, буква д) от посочената директива.

( 51 ) В частност прилагането на член 14, параграфи 4 или 5 от Директива 2011/95 води до загуба на правото на разрешение за пребиваване, предвидено в член 24, параграф 1 от тази директива. Следователно засегнатите бежанци могат да бъдат обект на решение за връщане и в съответния случай да бъдат експулсирани в трета държава, където няма опасност да бъдат подложени на преследване или тежки посегателства по смисъла на член 15 от Директива 2011/95, а именно смъртно наказание или екзекуция, изтезание или нечовешко или унизително отношение, или тежки и лични заплахи срещу живота или личността на цивилно лице поради безогледно насилие в случай на въоръжен международен или вътрешен конфликт (вж. решение от 24 юни 2015 г., Н. Т.C‑373/13, EU:C:2015:413, т. 43), ако има трета държава, която е склонна да ги приеме. Тогава държавите членки са длъжни да спазват гаранциите, предвидени за тази цел в член 32 от Женевската конвенция (вж. т. 112 и сл. от настоящото заключение). Нещо повече, посочените в член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95 бежанци губят възможността да се ползват и от другите права, прогласени в глава VII от тази директива. В този смисъл тяхното положение се различава от положението на бежанците, които просто са лишени от разрешение за пребиваване на основание член 24, параграф 1 от Директива 2011/95. Последните продължават да се ползват от всички останали права по глава VII от посочената директива (вж. решение от 24 юни 2015 г., Н. Т.C‑373/13, EU:C:2015:413, т. 95), като се има предвид, че наложителните причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, които могат да обосноват лишаването от разрешение за пребиваване, могат също така да доведат до ограничение на предимствата, свързани със запазване на целостта на семейството и с издаването на пътни документи (вж. член 23, параграф 4 и член 25, параграф 1 от Директива 2011/95).

( 52 ) Вж. в това отношение UNHCR, Pièces d’identité pour les réfugiés, EC/SCP/33, 20 юли 1984 г., достъпно на интернет адрес http://www.unhcr.org/fr/excom/scip/4b30a5862c/pieces-didentite-refugies.html. Според ВКБООН, „за да може третирането му да бъде в съответствие с международно признатите норми, бежанецът трябва да може да удостовери пред представителите на публичните власти не само своята самоличност, но и положението си на бежанец“.

( 53 ) В този смисъл положението, посочено в член 14, параграф 4 от Директива 2011/95, се различава от положението, обхванато от параграф 3 от същия член, разгледано в едно от двете дела, по които е постановено решение от 9 ноември 2010 г., B и D (C‑57/09 и C‑101/09, EU:C:2010:661, т. 60). Всъщност последната посочена разпоредба се прилага спрямо лица, на които изобщо не е трябвало да бъде признато качество на бежанец, така че държавите членки трябва да оттеглят както признаването на това качество, така и предоставянето на произтичащите от него права.

( 54 ) UNHCR, Note sur l’annulation du statut de réfugié, 22 ноември 2004 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/4551f8714.html, т. 2.

( 55 ) UNHCR, Commentaires annotés du HCR sur la [directive 2004/83], 28 януари 2005 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/44ca0d504.html, стр. 32, цитирани в точка 33 от настоящото заключение. Вж. още UNHCR comments on the European Commission’s proposal for a Directive of the European Parliament and of the Council on minimum standards for the qualification and status of third country nationals or stateless persons as beneficiaries of international protection and the content of the protection granted (COM(2009) 551 от 21 октомври 2009 г.), достъпно на интернет адрес http://www.unhcr.org/protection/operations/4c5037f99/unhcr-comments-european-commissions-proposal-directive-european-parliament.html, стр. 14, както и UNHCR, Asylum in the European Union. A Study of the Implementation of the Qualification Directive, ноември 2007 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/473050632.html, стр. 94.

( 56 ) Чешкият закон за убежището, така както е представен от запитващата юрисдикция по дело С‑391/16 (вж. т. 26 от настоящото заключение), изглежда отразява това тълкуване.

( 57 ) Вж. точки 112—130 от настоящото заключение.

( 58 ) Вж. член 20, параграф 1 от Директива 2011/95.

( 59 ) Вж. членове 24, 28, 30 и 34 от Директива 2011/95.

( 60 ) Вж. член 25 от Директива 2011/95 и член 28 от Женевската конвенция.

( 61 ) Вж. член 33 от Директива 2011/95 и член 26 от Женевската конвенция.

( 62 ) Вж. член 26 от Директива 2011/95 и членове 17—19 и 24 от Женевската конвенция.

( 63 ) Вж. член 32 от Директива 2011/95 и член 21 от Женевската конвенция.

( 64 ) Вж. член 29 от Директива 2011/95 и член 23 от Женевската конвенция. Предвидените в глава VII от тази директива права, които се припокриват с правата по тази конвенция, включват, наред с други, и правото на закрила срещу връщането (член 21 от посочената директива и член 33 от Женевската конвенция). Въпреки това по силата на член 14, параграф 6 от същата директива прилагането на параграфи 4 или 5 от този член не води до загубата на това право.

( 65 ) Вж. точка 112 от настоящото заключение.

( 66 ) UNHCR, „Lawfully Staying“ — A Note on Interpretation, 3 май 1988 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/42ad93304.html. Предвид това в точки 16—22 от тези бележки ВКБООН поддържа, че пребиваване, което не е узаконено по силата на националното право, все пак може в зависимост от обстоятелствата да се счита за „законно“ по смисъла на Женевската конвенция. Вж. още Additional UNHCR Observations on Article 33(2) of the 1951 Convention in the Context of the Draft Qualification Directive, декември 2002 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/437c6e874.html, бележка под линия 1.

( 67 ) Припомням обаче, че по силата на правото на Съюза държава членка, която лишава бежанец от единственото му разрешение за пребиваване по член 24, параграф 1 от Директива 2011/95, е длъжна да му предостави всички останали права, предвидени в глава VII от тази директива (вж. бележка под линия 51 от настоящото заключение).

( 68 ) Считам за полезно да добавя, че когато срещу бежанец, намиращ се в положение на незаконно пребиваващ в резултат на прилагането на член 14, параграф 4 или 5 от Директива 2011/95, е прието решение за връщане, което не може да бъде изпълнено поради принципа на забрана на връщането или вследствие на задълженията на държавите членки по силата на Хартата, на ЕКПЧ и на международното право, неговото положение попада и в приложното поле на член 14 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (ОВ L 348, 2008 г., стр. 98). Тази разпоредба гласи, че по време на сроковете, за които извеждането е отложено, държавите членки предоставят на заинтересованите лица, доколкото е възможно, гаранции, по-специално във връзка със запазване на целостта на семейството, спешни медицински грижи и основно лечение на болести.

( 69 ) UNHCR, Commentaires annotés du HCR sur la [directive 2004/83], 28 януари 2005 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/44ca0d504.html, стр. 32, цитирани в точка 33 от настоящото заключение.

( 70 ) Вж. UNHCR Comments on the European Commission Proposal for a Qualification Regulation — COM (2016) 466, февруари 2018 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/5a7835f24.html, стр. 23. В тези коментари ВКБООН препоръчва положението на бежанците, които са заплаха за обществения ред или сигурност, да бъде уредено в разпоредбата, съответстваща на член 21, параграф 2 от Директива 2011/95, и тази разпоредба да бъде допълнена със следния текст: „Persons to whom points (a) and (b) [apply] shall be entitled to rights set out in or similar to those set out in Articles 3, 4, 13, 16, 20, 22, 25, 27, 29, 31 and 32 of the Geneva Convention in so far as they are present in the Member State“.

( 71 ) Вж. по-специално решение от 29 януари 2009 г., Petrosian (C‑19/08, EU:C:2009:41, т. 34 и цитираната съдебна практика).

( 72 ) В решение от 12 юли 2005 г., Комисия/Франция (C‑304/02, EU:C:2005:444, т. 83), Съдът тълкува в смисъл на кумулативност съюза „или“, съдържащ се в член 260, параграф 2 ДФЕС, който предвижда възможност в случай на неизпълнение на съдебно решение, с което е установено неизпълнение на задължения, Съдът да наложи на държава членка да заплати „еднократно платима сума или периодична имуществена санкция“. Вж. още решение от 10 март 2005 г., Tempelman и Van Schaijk (C‑96/03 и C‑97/03, EU:C:2005:145, т. 43) и в същия смисъл, заключението на генералния адвокат Mengozzi по дело Georgakis (C‑391/04, EU:C:2006:669, т. 62).

( 73 ) В съдебното заседание Парламентът и Комисията обаче твърдят, че липсата на препратка към членове 13 и 27 от Женевската конвенция в текста на член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 се обяснявала с волята бежанците, посочени в параграфи 4 и 5 от този член, да бъдат третирани по-неблагоприятно от бежанците, които, без да попадат в приложното поле на тези разпоредби, не пребивават (или още не пребивават) законно в държава членка. Изпитвам съмнение в съответствието на това тълкуване с член 18 от Хартата и член 78, параграф 1 ДФЕС, доколкото Женевската конвенция предвижда, че от разглежданите права се ползва „всеки бежанец“, без да предвижда някакво ограничение, както приема и ВКБООН в своите становища, посочени в точка 113 от настоящото заключение.

( 74 ) Според мен правото на издаване на документ за самоличност вече произтича от останалите права, прогласени в член 14, параграф 6 от Директива 2011/95, доколкото е необходимо за ефективното упражняване на тези права. По подобни съображения Съдът е приел в решение от 18 декември 2014 г., Abdida (C‑562/13, EU:C:2014:2453, т. 59 и 60), че държава членка е задължена, доколкото е възможно, да поеме основните потребности на гражданин на трета страна, за когото тази държава членка е длъжна да осигури спешни медицински грижи и основно лечение на болестите, предвидено в член 14, параграф 1, буква б) от Директива 2008/115. Всъщност, макар тази директива да не предвижда изрично това задължение, член 14, параграф 1, буква б) от посочената директива би бил лишен от реално действие, ако тези нужди не са осигурени.

( 75 ) Вж. ВКБООН, Pièces d’identité pour les réfugiés, EC/SCP/33, 20 юли 1984 г., достъпен на интернет адрес http://www.unhcr.org/fr/excom/scip/4b30a5862c/pieces didentite refugies.html, точка 2 и Commentaires annotés du HCR sur la [directive 2004/83], 28 януари 2005 г., достъпно на интернет адрес http://www.refworld.org/docid/44ca0d504.html, стр. 43. Във връзка с това вж. точка 97 от настоящото заключение.

( 76 ) В член 1 от Женевската конвенция се съдържа определение на термина „бежанец“. От своя страна членове 36—46 от тази конвенция представляват разпоредби за изпълнение и преходни разпоредби. Следователно тези членове не засягат съдържанието на правата на бежанците.

( 77 ) Важното значение на правото на достъп до обществено образование, що се отнася до началното образование, предвидено в член 22, параграф 1 от Женевската конвенция, произтича от член 14 от Директива 2013/33. Тази разпоредба задължава държавите членки да предоставят на ненавършилите пълнолетие деца на кандидатите за международна закрила и на ненавършилите пълнолетие кандидати достъп до образователната система — най-малко до обществената — при условия, които са подобни на тези, които са предвидени за техните собствени граждани (вж. още член 14, параграф 1, буква в) от Директива 2008/115). Член 8 от Директива 2013/33, според който „[д]ържавите членки не могат да задържат едно лице единствено поради това че то е кандидат за международна закрила“, свидетелства за основополагащото място на забраната за налагане на наказания на бежанците само заради това, че са влезли или пребивават незаконно, прогласена в член 31 от Женевската конвенция, която е цитирана по-специално в съображение 15 от тази директива (вж. още съображение 20 и член 28, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 604/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство (ОВ L 180, 2013 г., стр. 31).

( 78 ) Редица държави членки, а именно Република Естония, Ирландия, Република Австрия, Кралство Швеция, Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, са изразили известни резерви по член 25 от Женевската конвенция. Иралндия и Франската република са изразили резерви по член 29 от тази конвенция. Вж. Collection des Traités des Nations unies, достъпно на интернет адрес https://treaties.un.org/pages/ViewDetailsII.aspx?src=TREATY&mtdsg_no=V-2&chapter= 5&Temp=mtdsg2&clang=_fr.

( 79 ) Относно обхвата на член 2, параграф 1 и на член 3 от ЕКПЧ (които отговарят съответно на член 2, параграф 1 и на член 4 от Хартата) вж. решение на ЕСПЧ от 10 април 2012 г., Panaitescu с/у Румъния (CE:ECHR:2012:0410JUD003090906, § 27—30 и цитираната съдебна практика). Припомням, че както се установява от член 52, параграф 3 от Хартата, доколкото тя съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от ЕКПЧ, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в тази конвенция, без да се засяга възможността правото на Съюза да им предостави по-широка защита. В конкретния случай лишаването от достъп до някои медицински грижи би могло да наруши и член 14, параграф 1, буква б) от Директива 2008/115 (вж. бележка под линия 68 от настоящото заключение).

( 80 ) Вж. бележка под линия 51 от настоящото заключение.

( 81 ) Според практиката на ЕСПЧ ЕКПЧ не гарантира правото на чужденец да влезе или да пребивава в определена държава и договарящите държави имат право, по силата на установен принцип на международното право и без да се засягат техните задължения, произтичащи от договорите (включително от ЕКПЧ), да контролират влизането на територията, пребиваването и извеждането на чужденците. Въпреки това мерките за ограничаване на правото на пребиваване на чужденец в определени случаи могат да доведат до нарушение на член 8 от ЕКПЧ, ако от тях следват несъразмерни последици за неговия личен и/или семеен живот (вж. по-специално решение от 26 юни 2012 г., Kurić и др. с/у Словения, CE:ECHR:2012:0626JUD002682806, § 355 и цитираната съдебна практика). Що се отнася до факторите, които следва да бъдат взети предвид при преценката за пропорционалността на мярка за извеждане, вж. решения на ЕСПЧ от 2 август 2001 г., Boultif с/у Швейцария (CE:ECHR:2001:0802JUD005427300, § 48) и от 18 октомври 2006 г., Üner с/у Нидерландия (CE:ECHR:2006:1018JUD004641099, § 57 и 58). Тези принципи се прилагат и когато е оспорена пропорционалността на решение за отказ да бъде издадено разрешение за пребиваване (вж. по-специално решение на ЕСПЧ от 1 март 2018 г., Ejimson с/у Германия (CE:ECHR:2018:0301JUD005868112, § 56 и 57).

( 82 ) Вж. по-специално решения на ЕСПЧ от 9 октомври 2003 г., Slivenko с/у Латвия (CE:ECHR:2003:1009JUD004832199, § 96) и в този смисъл, от 18 октомври 2006 г., Üner с/у Нидерландия (CE:ECHR:2006:1018JUD004641099, § 59).