1.

Може ли да се приеме, че учебно заведение с нестопанска цел действа като „продавач или доставчик“ по смисъла на Директива 93/13/ЕИО ( 2 ), ако предоставя на студентите си заем, с който им се дава възможност да изплатят таксите за обучение и разходите за участие в учебно пътуване под формата на вноски по безлихвен разплащателен план? В допълнение, длъжен ли е националният съд служебно да провери дали определен договор попада в приложното поле на тази директива в случаите, в които съответният студент не участва активно в последващото съдебно производство за възстановяване на неизплатения дълг заедно с лихвите и обезщетение за покриване на разходите?

2.

Тези въпроси се поставят в рамките на спор между учебно заведение и една от неговите студентки. Те дават възможност на Съда да уточни приложното поле на Директива 93/13 и предвидените в нея правомощия и задължения на националните съдилища.

3.

Директива 93/13 е приета въз основа на член 100a ЕИО (понастоящем член 115 ДФЕС). Сред преследваните от нея цели е тази да гарантира, че договорите, сключвани с потребители, не включват неравноправни клаузи, и че потребителите са защитени от злоупотреба с положение от страна на продавачи или доставчици ( 3 ). Държавите членки може да предоставят на потребителите по-голяма степен на защита чрез разпоредби в националното си законодателство, които са по-строги от тези в посочената директива ( 4 ).

4.

Десето съображение от тази директива предвижда, че правилата относно неравноправните клаузи следва да се прилагат за „всички договори“, сключени между продавачи или доставчици и потребители. В него се посочва изрично, че вследствие на това от сферата на действие на посочената директива трябва да се изключат трудовите договори, договорите във връзка с наследствени права, договорите в областта на семейното право и дружествени договори и устави на дружества. Тази директива обаче се прилага по отношение на всяка търговска дейност, включително в публичноправен контекст ( 5 ).

5.

Член 1, параграф 1 определя приложното поле на Директива 93/13:

„Настоящата директива има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител“.

6.

В член 2, букви б) и в) се определят съответно понятието „потребител“ — като „всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на [Директива 93/13], участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност“, и понятието „продавач или доставчик“ ( 6 ) — като „всяко физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на [Директива 93/13], участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст“.

7.

Член 3, параграф 1 предвижда, че „[в] случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.

8.

Директива 93/13 е транспонирана в националното право с Marktpraktijkenwet (Закон за търговските практики и защитата на потребителите) от 6 април 2010 г. С цел определяне на обхвата на неговите разпоредби в този закон, вместо използваното в член 2, буква в) от посочената директива понятие „продавач или доставчик“, се въвежда понятието „предприятие“. В дял I, член 1, параграф 1 от Wetboek Economisch Recht (Кодекс на стопанското право) „предприятие“ се определя като „всяко физическо и юридическо лице, което трайно преследва икономическа цел, в това число сдруженията на такива лица“.

9.

Член 806 от Gerechtelijk Wetboek (Кодекс за съдопроизводството) установява задълженията на съда в случай на постановяване на неприсъствено решение: „в случай на постановяване на неприсъствено решение съдът следва да уважи исковете или основанията на защитата на явилата се страна, освен ако процесът, искането или основанията не са в противоречие с обществения ред“.

10.

Г‑жа Susan Kuijpers е студентка в Karel de Grote Hogesschool (висше училище „Карл Велики“, наричано по-нататък „KdG“). На 3 февруари 2014 г. тя е трябвало да плати на KdG общо 1546 EUR за такси за обучение за академичните години 2012/2013 и 2013/2014, както и за такса за участие в учебно пътуване. Тя не успява да заплати тази сума наведнъж, поради което KdG studievoorzieningsdienst (отдел „Студенти“ на KdG, наричан по-нататък „KdG Stuvo“) ѝ разрешава да я изплати на вноски съгласно безлихвен разплащателен план. Според този план KdG Stuvo отпуска посочената сума на г‑жа Kuijpers, за да може тя да плати на KdG. Считано от 25 септември 2014 г., г‑жа Kuijpers трябва да връща на KdG Stuvo по 200 EUR месечно в продължение на седем месеца. Последната вноска от 146 EUR е трябвало да бъде платена до 25 септември 2014 г.

11.

В договора е включена следната клауза:

„Ако сумата на заема не бъде върната (изцяло или частично) в срок, автоматично се дължи лихва от 10 % годишно върху остатъка от дълга, считано от деня, следващ датата на падежа, без да е необходима покана. В този случай се дължи и обезщетение за покриване на разходите за обслужването, определено с договора на 10 % от остатъка от дълга, но не по-малко 100 EUR“.

12.

Г‑жа Kuijpers не плаща уговорените суми, въпреки че KdG Stuvo ѝ отправя покана за това

13.

На 27 ноември 2015 г. KdG предявява срещу г‑жа Kuijpers иск, с който претендира да му се плати (съгласно сключения с KdG Stuvo договор) главницата (1546 EUR), 10 % лихви за забава, считано от 25 февруари 2014 г. (269,81 EUR), и разноски (154,60 EUR) и завежда дело пред Vredegerecht te Antwerpen (Мирови съд Антверпен, Белгия). С междинно решение от 4 февруари 2016 г. този съд присъжда на KdG главницата в размер на 1546 EUR. Що се отнася обаче до лихвите и разноските, той възобновява производството, за да може KdG да вземе становище относно възможността за изпращане на преюдициално запитване до Съда. На 4 март 2016 г. KdG представя устно становище по този въпрос. Г‑жа Kuijpers не се явява в заседанието.

14.

Запитващата юрисдикция твърди, че тъй като г‑жа Kuijpers не се е явила в заседанието, съгласно член 806 от Кодекса за съдопроизводството съдът следва да уважи иска на KdG, освен ако процесът или искането не са в противоречие с обществения ред. Така възниква въпросът, първо, дали националният съд може да провери служебно дали договорът, върху който се основава искането, попада в приложното поле на националните правни разпоредби, с които е транспонирана Директива 93/13, и второ, съвместима ли е с тази директива национална правна разпоредба, която не допуска такава проверка, тъй като разпоредбите относно неравноправните клаузи не са императивни ( 7 ). Запитващата юрисдикция изпитва съмнения и относно съвместимостта с Директива 93/13 на националната правна разпоредба, ограничаваща приложното поле на разпоредбите относно неравноправните договорни клаузи до договори между потребители и „предприятия“ ( 8 ).

15.

При тези обстоятелства запитващата юрисдикция иска от Съда насоки по следните въпроси:

16.

Писмени становища представят правителствата на Австрия, Белгия и Полша, както и Европейската комисия. В съдебното заседание от 9 март 2017 г. белгийското правителство и Комисията представят устно своите доводи и отговарят на поставени от Съда въпроси.

17.

С този въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали има правомощие да провери служебно попада ли определен договор в приложното поле на Директива 93/13, дори при неявяване на потребителя в съдебното заседание. Посоченият въпрос е свързан със съществуването на национална правна разпоредба, допускаща съд да провери служебно единствено дали искането противоречи на императивни национални разпоредби. Ще разгледам първо този въпрос, тъй като въпросът за приложимостта на Директива 93/13 (и дали тази приложимост може да бъде проверена служебно) логично предхожда въпросите относно качеството на страните по определен договор и законосъобразността на неговите клаузи.

18.

Комисията поддържа, че правилото, според което неправомерните клаузи не са обвързващи за потребителя, е императивно по естеството си. Следователно националните съдилища имат правомощието и задължението да разглеждат служебно дали определен договор попада в приложното поле на Директива 93/13, дори при неявяване на потребителя.

19.

Белгийското правителство е съгласно с извода на Комисията. То твърди, че член 806 от Кодекса за съдопроизводството е в съответствие с посоченото тълкуване, тъй като при преценката дали да повдигне служебно въпрос, свързан с обществения ред, националният съд първо трябва да установи дали въпросната разпоредба действително попада в приложното поле на императивните разпоредби. Принципът на равностойност изисква същите мотиви да се прилагат за разпоредби от директиви като Директива 93/13.

20.

В постоянната съдебна практика е прието, че националният съд трябва служебно да прецени дали клауза, която е включена в договор между продавач или доставчик и потребител, попада в приложното поле на посочената директива и ако това е така — дали тази клауза има неравноправен характер ( 9 ).

21.

Продължава обаче да стои въпросът дали националният съд има същото задължение, ако потребителят не е участвал в производството.

22.

Във връзка с отговора на този въпрос следва да се имат предвид няколко принципа, които вече са залегнали в практиката на Съда.

23.

Първо, „въведената с Директива 93/13 система на защита […] се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Tова положение води до приемане от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им“ ( 10 ).

24.

Второ, разпоредбата неправомерните клаузи да не са обвързващи за потребителя, „е императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях“ ( 11 ). Тя трябва да се приеме „за разпоредба, равностойна на националните норми, които имат ранг на норми от публичен ред във вътрешния правопорядък“ ( 12 ). Преценката дали в определен случай тази директива е приложима, логически предхожда този анализ (вж. т. 20 по-горе и бележката под линия).

25.

Трето, неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса ( 13 ). Тази положителна намеса се изразява в служебната преценка от страна на националния съд на въпроса дали определен договор попада в приложното поле на Директива 93/13 и на неравноправния характер на неговите клаузи. Така защитата, която посочената директива предоставя на потребителите, обхваща и случаите, в които потребителят не се позовава на неравноправния характер на тази клауза или защото не познава своите права, или защото е разубеден да се позове на тях поради разноските, които биха произтекли от едно съдебно производство ( 14 ).

26.

Освен това в съответствие с принципа на процесуална автономия на държавите членки, при липсата на хармонизация на националните механизми процесуалните правила, които правят възможна такава положителна намеса, се уреждат във вътрешното право на държавите членки, но при условие обаче тези правила да не са по-неблагоприятни от правилата, които уреждат подобни вътрешни положения (принцип на еквивалентност), нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза (принцип на ефективност) ( 15 ).

27.

Съдът е имал възможността да разгледа въпроса за производство без участие на ответника в решение Asturcom Telecomunicaciones, което се отнася за договор, включващ арбитражна клауза. Постановено е арбитражно решение без явяване на потребителя, който не го обжалва в предвидения в националното право срок. Така решението става окончателно. При искането от страна на Asturcom за принудително изпълнение на това решение компетентният национален съд изразява становището, че посочената арбитражна клауза е неравноправна. Приложимото национално право обаче не съдържа разпоредба относно преценката на неравноправния характер на арбитражна клауза от националния съд, компетентен да се произнася по молбата за принудително изпълнение на окончателно решение. При тези обстоятелства с въпроса си към Съда националният съд пита дали би могъл да прецени служебно недействителността на арбитражното споразумение и следователно да отмени решението по съображението, че посоченото арбитражно споразумение съдържа неравноправна арбитражна клауза ( 16 ).

28.

Предвид важността на принципа за сила на пресъдено нещо Съдът е приел, че съблюдаването на принципа на ефективност не може да доведе до задължение за национален съд със свои действия изцяло да замести пълната процесуална пасивност на съответния потребител, който не участва в арбитражното производство, нито предявява иск за отмяна на арбитражното решение, което поради това става окончателно ( 17 ).

29.

Той обаче е приел, че доколкото националният съд, сезиран с молба за принудително изпълнение на окончателно арбитражно решение, трябва съгласно вътрешните процесуалноправни норми да прецени служебно противоречието между арбитражна клауза и националните императивни норми, принципът на равностойност изисква този съд също служебно да прецени неравноправния характер на тази клауза с оглед на посочената директива, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства ( 18 ).

30.

В решение VB Pénzügyi Lízing националният съд иска пояснение дали той е длъжен служебно да проведе съдебно дирене, за да установи правните и фактическите обстоятелства, необходими за преценката дали клауза, с която се възлага изключителна териториална компетентност, е неравноправна, въпреки че националното право предвижда събиране на доказателства само по искане на някоя от страните ( 19 ). Съдът е приел, че за да се осигури ефективна защита на потребителите, при всички случаи и независимо от разпоредбите на националното право националният съд трябва да определи дали спорната клауза е била индивидуално договорена между продавача или доставчика и потребителя, за да установи дали тя попада в приложното поле на Директива 93/13 ( 20 ).

31.

Този подход е потвърден в решение Banco Español de Crédito (дело, отнасящо се до правомерността на клауза за мораторни лихви върху вноските по заем). Съдът е констатирал, че процесуална разпоредба, която напълно възпрепятства съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно неравноправния характер на договорни клаузи, ако потребителят не подаде възражение, може да засегне ефективността на търсената с Директива 93/13 защита ( 21 ).

32.

В решение ERSTE Bank Hungary Съдът допълнително развива тази теза, като пояснява, че предпоставка за ефективната съдебна защита, гарантирана от Директива 93/13, е националните съдилища да бъдат сезирани от една от страните по договора ( 22 ). Следва да се отбележи, че при тези обстоятелства потребителят, ако той не е страната, започнала съдебното производство, по всяка вероятност ще се окаже потърпевш от неблагоприятните последици от това производство и решението ще засегне правното му положение, независимо дали участва в производството или не.

33.

Според мен от постоянната съдебна практика могат да бъдат изведени следните принципи: i) принципът на ефективност не изисква участието на националната съдебна система, ако нито една от страните по определен договор не сезира национален съд; ii) ако е сезиран, при всички случаи и независимо от разпоредбите на националното право, посоченият съд трябва служебно да прецени дали договорът попада в приложното поле на Директива 93/13; iii) ако това бъде потвърдено, съдът трябва също така да провери служебно неправомерния характер на договорните клаузи; iv) предвид императивния характер на разпоредбите, заложени в тази директива, те трябва да бъдат прилагани независимо от предвидения статут на транспониращите ги във вътрешния правов ред национални разпоредби и процесуалните действия или основания на страните.

34.

Този извод не може да се промени от обстоятелството, че потребителят не е страната, започнала производството, че не се е явявил в съдебното заседание или че не се е позовавал на Директива 93/13.

35.

В този контекст белгийската правна уредба, допускаща съдилищата да проверяват служебно само дали определен иск противоречи на националните императивни разпоредби, без същевременно да имат право да разглеждат въпроса дали съответният иск противоречи на заложените в Директива 93/13 принципи, би могла да изглежда проблематична.

36.

Тези разпоредби обаче трябва да се тълкуват в съответствие с правото на Съюза. Когато съгласно норми на вътрешното процесуално право националният съд е компетентен да разглежда служебно действителността на даден правен акт от гледна точка на националните императивни норми, сезираният съд трябва да упражни това правомощие също и по отношение на императивните разпоредби на Съюза в съответствие с принципите на равностойност и ефективност. Предвид това тълкуване изразявам съгласието си подхода на белгийското правителство, изведен от решение Asbeek Brusse и De Man Garabito ( 23 ), при който националният съд е задължен съгласно член 806 от Кодекса за съдопроизводството служебно да преценява по същия начин, както за националните императивни разпоредби, дали определена клауза е неравноправна с оглед на Директива 93/13.

37.

Ето защо стигам до извода, че националният съд има правомощието и задължението, дори при липса на искане в този смисъл по-специално поради неучастието на потребителя в производството, да провери служебно дали определен договор попада в приложното поле на Директива 93/13.

38.

Преди да премина към съществото на втория и третия въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, трябва да се определи тяхното съдържание.

39.

В контекста на защитата на потребителите използването на понятието „предприятие“ в текста на втория въпрос изглежда странно. Предполагам, че обяснението се корени във формулировката на разпоредбите от националното право, на които се основава настоящото преюдициално запитване.

40.

Както пояснява белгийското правителство в писменото си становище, белгийският законодател е използвал понятието „предприятие“, което произхожда от конкуретното право, с цел транспониране във вътрешния правов ред на понятието „продавач или доставчик“, използвано в член 2, буква в) от Директива 93/13 ( 24 ). Вероятно това е накарало националния съд да постави въпроса може ли свободно учебно заведение, което предоставя субсидирани образователни услуги, като KdG в настоящото производство, да се смята за „предприятие“ по смисъла на правото на Съюза.

41.

Все пак от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза следва, че доколкото текстът на разпоредба от правото на Съюза не съдържа препращане към правото на държава членка по отношение на определено понятие, същото трябва да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Европейския съюз, при което да се отчитат контекстът на разпоредбата и целта, преследвана с разглежданата правна уредба ( 25 ).

42.

В действителност в Директива 93/13 текстът на определението на понятието „продавач или доставчик“ не съдържа препращане към националното право. Следователно за целите на прилагане на тази директива този израз трябва да се разглежда като самостоятелно понятие на правото на Съюза и да се тълкува еднакво на територията на този съюз.

43.

Ето защо смисълът на понятието „продавач или доставчик“ не може да се определя от начина, по който националният законодател е избрал да транспонира въпросното понятие в националното право. Независимо какво понятие се използва в националния правен акт, с който се транспонира посочената директива — „продавач или доставчик“, „фирма“, „търговец“, „предприятие“ или „специалист“, то следва да се тълкува по еднакъв начин в съответствие с определението, посочено в член 2, буква в) от Директива 93/13. Следователно важното в случая е не какво е значението на понятието за „предприятие“ в контекста на конкурентното право или как то се тълкува в съдебната практика в областта на предлагането на услуги. Въпросът е дали договорът, сключен между потребител и субект като KdG, попада в приложното поле на Директива 93/13.

44.

С оглед на това според мен с втория и третия си въпрос запитващата юрисдикция цели да се установи дали свободно учебно заведение като KdG, което предоставя субсидирани образователни услуги, трябва да се смята за „продавач или доставчик“ по смисъла на определението в член 2, буква в) от Директива 93/13.

45.

Белгийското правителство твърди, че свободно учебно заведение, което предоставя субсидирани образователни услуги, като KdG, не може да се счита за „доставчик на услуги“ по смисъла на Директива 93/13. Договорът за „услуги“ изисква наличието на елемент на възнаграждение, който липсва в настоящия случай или, ако не липсва, е минимален. Това е така, защото въпросното публично заведение извършва дейност в социалната, културната и образователната област, които са насочени пряко към населението като цяло. Австрийското правителство подкрепя това виждане.

46.

Полското правителство е на противоположното мнение и твърди, че учебно заведение от този вид е „продавач или доставчик“ по смисъла на посочената директива. Договорът между учебно заведение и студент попада в обхвата на професионалната дейност на въпросното заведение. Ирелевантно е дали в резултат от тази дейност то ще генерира печалба или не.

47.

Според Комисията следва да се направи разграничение между основната учебна дейност на KdG и неговата извънредна, допълнителна дейност като кредитна институция. Настоящото дело засяга последната дейност. Макар основната учебна дейност на KdG да е от общ интерес и да не попада в приложното поле на Директива 93/13, неговата извънредна, допълнителна дейност попада в приложното поле на тази директива.

48.

По мое мнение отправната точка за тълкуването на понятието „продавач или доставчик“ трябва да бъде самият текст на определението в член 2, буква в) от Директива 93/13. Въпросното понятие се състои от следните елементи: „всяко физическо или юридическо лице“, „независимо дали в публичноправен или частноправен контекст“, „участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му“ и „договор[…], предмет на [тази] директива“.

49.

При тълкуването на посоченото определение трябва да се отчете неговият контекст и целта, преследвана с разглежданата правна уредба ( 26 ). То е обективно и се основава на някои проверими критерии ( 27 ). Понятието „продавач или доставчик“ е специфично за Директива 93/13 и според мен е с по-широк обхват от понятията, използвани в различни други правни актове за защита на потребителите ( 28 ).

50.

От първата част на това определение — а именно „всяко физическо или юридическо лице, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст“ — следва, че квалификацията, правният статус и специфичните характеристики на разглежданото лице съгласно националното право са ирелевантни за целите на квалифицирането му като „продавач или доставчик“ ( 29 ).

51.

Употребата на думата „всяко“ показва, че определението трябва да се разбира в широк смисъл, за да обхване всички физически или юридически лица, които могат да наложат неравноправни договорни клаузи на потребителите.

52.

Втората част на определението изисква продавачът или доставчикът да „участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му“.

53.

Посочената директива по никакъв начин не ограничава тези дейности, освен като се отбелязва фактът, че те представляват търговия със стоки или предоставяне на услуги ( 30 ). Подходът е функционален: договорът трябва да представлява част от дейностите, които се извършват в рамките на занятието, стопанската дейност или професията на съответното лице. Определението за „потребител“ и определението за „продавач или доставчик“ зависи от сферата, в рамките на която лицето извършва дейност ( 31 ). „Потребител[ят]“ и „продавач[ът] или доставчик[ът]“ се намират в противоположните краища на правната сделка. В единия край е потребителят, който се счита за уязвим и се намира в положението на по-слабата страна, а в другия е продавачът или доставчикът, който се намира в положението на по-силната страна и това му позволява да наложи своите собствени условия по сделката. В текста на определението не се съдържа условие, свързано с характера или целта на дейността на продавача или доставчика.

54.

Освен това нищо в посочената директива не изключва от приложното ѝ поле определен вид занятие, стопанска дейност или професия. Наистина в десетото съображение е посочено, че не е предвидено да бъдат обхванати няколко вида договори, като договорите във връзка с наследствени права ( 32 ), но не е налице еквивалентна разпоредба относно определен вид професионална дейност. За разлика от това в четиринадесетото съображение изрично се посочва, че тази директива обхваща и търговска дейност в публичноправен контекст.

55.

В решение Šiba Съдът е приел, че адвокат, който в рамките на осъществяваната от него професионална дейност предоставя срещу заплащане правна услуга на физическо лице, което действа в частноправен контекст, е „продавач или доставчик“ по смисъла на член 2, буква в) от Директива 93/13 и че публичноправният характер на тази дейност не опровергава тази констатация ( 33 ).

56.

В по-широкия контекст на директивите, свързани със защитата на правата на потребителите, Съдът вече е приел, че от приложното поле на използваното в контекста на Директивата за нелоялните търговски практики понятие „предприятие“ не се изключват субектите, преследващи изпълнението на определена задача в общ интерес. Ето защо Съдът е постановил, че понятието „предприятие“ включва публичноправен субект, на когото е възложено изпълнението на задача в общ интерес, каквато е управлението на предвидена със закон схема за здравно осигуряване ( 34 ). Според мен този подход може с пълно основание да се приложи и към понятието за „продавач или доставчик“ в контекста на Директива 93/13 (която при това — за разлика от Директивата за нелоялните търговски практики — съдържа изрично уточнение, че в приложното ѝ поле се включват дейности с обществен характер).

57.

Макар в посоченото решение Съдът да определя понятието „търговец“ като страна, която упражнява платена дейност, той прави това с цел да подчертае, че то не изключва от приложното поле на Директивата за нелоялните търговски практики нито субектите, преследващи изпълнението на определена задача в общ интерес, нито публичноправните субекти ( 35 ). Като цяло задачите с обществен характер и в общ интерес често се изпълняват с нестопанска цел. Ето защо считам, че за определението на понятието „продавач или доставчик“ за целите на конкретен договор е ирелевантно дали организацията има стопански или нестопански характер.

58.

Що се отнася до характера на предоставяната услуга, не считам, че от представения от белгийското правителство и Комисията довод, според който публичното образование, финансирано главно от държавния бюджет, не може да се счита за услуга по член 57 ДФЕС, следва, че в резултат от това учебните заведения се изключват от приложното поле на Директива 93/13, когато сключват договори, съдържащи неравноправни клаузи.

59.

Без съмнение е вярно, че според постановеното от Съда учебните курсове, предлагани в определени учебни заведения, които са част от публичната образователна система и които се финансират изцяло или основно с публични средства, се изключват от определението за услуги, тъй като, създавайки и поддържайки такава система, държавата не цели да се ангажира с платени дейности, а изпълнява своята мисия по отношение на населението в социалната, културната и образователната сфера ( 36 ).

60.

В постоянната съдебна практика обаче е посочено също, че учебните курсове, предлагани от учебни заведения, които се финансират основно с частни средства (по-специално, но не непременно, от учениците и техните родители), представляват услуги по смисъла на член 57 ДФЕС, тъй като тяхната цел е да предоставят услуга срещу възнаграждение ( 37 ).

61.

От тези две тенденции в съдебната практика е видно, че според Съда основният въпрос при определянето на услугите по смисъла на член 57 ДФЕС е дали услугата се предоставя срещу възнаграждение, а не какъв е характерът на изпълнените задачи.

62.

Съдебната практика във връзка с Директивата за нелоялните търговски практики ( 38 ) потвърждава този подход дотолкова, доколкото включва в приложното поле на тази директива публичноправен субект, на когото е възложено изпълнението на задача в общ интерес, каквато е управлението на предвидена със закон схема за здравно осигуряване ( 39 ). Директивата за нелоялните търговски практики има същото правно основание като Директива 93/13, а именно член 95 ЕО (предишен член 100a ЕИО, понастоящем член 115 ДФЕС) за сближаване на законодателствата. Това правно основание изрично подчертава необходимостта от законодателство за по-високо равнище на защита на потребителите ( 40 ) — цел, която не е предвидена в член 57 ДФЕС относно свободното предлагане на услуги.

63.

Накрая, текстът на Директива 93/13 не съдържа ограничение, свързано с характера и целта на въпросните дейности или с начина, по който те са финансирани. Напротив, в приложното поле на посочената директива изрично са включени дейности от публичноправен характер ( 41 ).

64.

Ето защо според мен обстоятелството, че физическо или юридическо лице може да предоставя субсидирани образователни услуги, не е пречка то да бъде считано за „продавач или доставчик“ по смисъла на член 2, буква в) от Директива 93/13.

65.

Във връзка с третата част на определението на понятието „продавач или доставчик“ (договор, предмет на посочената директива) член 1, параграф 1 и член 3, параграф 1 от Директива 93/13 поясняват, че тази директива се прилага за клаузите на „договори, сключени между продавач или доставчик и потребител“, които не са „индивидуално договорени“ ( 42 ). В десетото съображение от въпросната директива се подчертава широкият обхват на това понятие. „[В]сички договори“, сключени между продавачи или доставчици и потребители (с изключение на трудовите договори, договорите във връзка с наследствени права, договорите в областта на семейното право и дружествени договори и устави на дружества), влизат в приложното поле на тази директива ( 43 ). Договорът може да бъде писмен или устен ( 44 ). Предметът на договора е ирелевантен за определяне на приложното поле на посочената директива ( 45 ).

66.

Особено важно е, че Директива 93/13 дефинира договорите, към които се прилага, с оглед на качеството на страните по договора — в зависимост от обстоятелството дали те действат или не в рамките на осъществяваната от тях търговска или професионална дейност. Този критерий съответства на идеята, върху която се основава въведената с тази директива система на защита, а именно че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност. В резултат на това потребителят може да установи, че се налага да приеме предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им ( 46 ).

67.

От гореизложените съображения следва, че „продавач или доставчик“ по смисъла на Директива 93/13 е физическо или юридическо лице, публичноправно или частноправно, независимо от неговия правен статут или характеристики, което: i) предлага всякакви видове стоки или услуги; ii) сключва договор с потребител, ако iii) този договор е свързан с неговата професионална дейност. Характерът (публичноправен или частноправен), предметът (задачи от публичноправен или частноправен характер, задачи в общ интерес) и резултатът (стопанска или нестопанска цел) като цяло са ирелевантни. Целта на договора също е без значение, при условие че той е сключен между потребител и продавач или доставчик и е свързан със стопанската дейност, занятието или професията на последния.

68.

Ето защо считам, че свободно учебно заведение, което предоставя субсидирани образователни услуги, може да се смята за „продавач или доставчик“ по смисъла на Директива 93/13, ако за цели, свързани с неговата дейност, сключва договор, обхванат от тази директива. Въпросът дали случаят в настоящото дело е такъв и дали сключеният между г‑жа Kuijpers и KdG договор е в противоречие с императивните разпоредби, установени в посочената директива, следва да се реши от националния съд.

69.

Предвид всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, отправени от Vredegerecht te Antwerpen (Мирови съд Антверпен, Белгия), по следния начин: