1.

С разглежданото тук преюдициално запитване Cour d’appel de Mons (Апелативен съд Монс, Белгия) иска да се изясни дали нормата на член 5, параграф 1, второ изречение от Директива 1999/44 ( 2 ), съгласно която давностният срок ( 3 ) за вземанията, произтичащи от несъответствието на стоката с договора, не може да изтича по-рано от две години от момента на доставката, важи и по отношение на потребителския оборот със стоки втора употреба.

2.

В отговор на въпроса на националната юрисдикция Съдът ще може да определи дали и в каква степен са защитени потребителите, които закупуват стоки на вторичния пазар. Изтичането на давностните срокове, до които се отнася преюдициалното запитване, всъщност може да доведе до погасяване на правото или до невъзможност за защитата му. Да има право, но да няма възможност да изиска изпълнение във връзка с него, може да е по-неприятно за потребителя и от това изобщо да няма въпросното право ( 4 ).

3.

Съображения 16 и 17 от Директива 1999/44 гласят:

4.

Член 2 от Директивата е озаглавен „Съответствие с договора“ и параграф 1 от него гласи:

„Продавачът е длъжен да достави на потребителя стока, която съответства на договора за продажба“.

5.

Член 3 от Директива 1999/44 е озаглавен „Права на потребителя“ и параграфи 1 и 2 от него определят последиците от липсата на съответствие:

„1.   Продавачът отговаря пред потребителя за всяка липса на съответствие, която съществува в момента на доставка на стоките.

2.   В случай на липса на съответствие потребителят има право стоките да бъдат приведени в съответствие безплатно чрез ремонт или замяна, съгласно параграф 3, или да получи подходящо намаление на цената или договорът да бъде [развален] по отношение на тези стоки, в съответствие с параграфи 5 и 6“.

6.

Член 5 от Директивата е озаглавен „Срокове“ и параграф 1 от него гласи:

„Продавачът е отговорен по силата на член 3, когато липсата на съответствие бъде установена до две години след доставката на стоките. Ако по силата на вътрешното законодателство правата, постановени в член 3, параграф 2, са предмет на погасителен давностен срок, посоченият срок не изтича в период от две години от момента на доставката“.

7.

Член 7, параграф 1 от Директива 1999/44 предвижда:

„Всички договорни условия или споразумения, сключени с продавача, преди липсата на съответствие да стане известна на продавача, които пряко или непряко отнемат или ограничават правата на потребителя, произтичащи от настоящата директива, както е предвидено от националното законодателство, не са обвързващи за потребителя.

Държавите членки могат да предвидят в случаите на стоки втора употреба продавачът и потребителят да могат да договорят договорни условия или споразумения, които предвиждат период на отговорност на продавача, по-кратък от постановения в член 5, параграф 1. Подобен период не може да бъде по-кратък от една година“.

8.

Член 1649quater от Code civil (белгийският граждански кодекс), въведен в белгийския правен ред със закон от 1 септември 2004 г. ( 5 ), транспонира член 3, параграф 1, член 5, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 1999/44. Тази разпоредба гласи:

[…]

Независимо от предвиденото в първо изречение, по отношение на стоките втора употреба продавачът и потребителят могат да уговорят срок, който е по-кратък от две години, но не по-кратък от една година.

[…]

9.

На 21 септември 2010 г. г‑н Ferenschild закупува от JPC Motor SA (наричано по-нататък „JPC“) автомобил втора употреба от марката „Волво“ за цена от 14000 EUR.

10.

На 22 септември 2010 г. г‑н Ferenschild получава отказ да бъде регистриран този автомобил, тъй като в Шенгенската информационна система е посочено, че същият е откраднат.

11.

В крайна сметка се оказва, че закупеният от г‑н Ferenschild автомобил не е краден. През 2007 г. обаче са били откраднати документите за този автомобил с цел „узаконяване“ на подобен автомобил с незаконен произход в Италия.

12.

На 7 януари 2011 г. автомобилът на г‑н Ferenschild е регистриран.

13.

На 12 март 2012 г. г‑н Ferenschild предявява иск пред Tribunal de commerce de Mons (Търговски съд Монс, Белгия) за осъждането на JPC да му плати обезщетение в размер на 5499,83 EUR, в това число 2000,00 EUR за вредите, произтичащи от заплащането на завишена цена за автомобила, 2999,83 EUR за наемането на заместващ автомобил за времето от 21 септември 2010 г. до 14 януари 2011 г. и 500 EUR за административни и други разходи.

14.

Tribunal de commerce de Mons (Търговски съд Монс) изцяло отхвърля иска.

15.

Сезиран с въззивна жалба от г‑н Ferenschild, Cour d’appel de Mons (Апелативен съд Монс) приема, че автомобилът не е бил в съответствие с договора по смисъла на разпоредбите на белгийския граждански кодекс, които транспонират Директива 1999/44. Запитващият съд обаче постановява, че това несъответствие е отстранено вследствие на регистрацията на автомобила. Все пак служебно е възобновено съдебното дирене с цел да се даде възможност на страните да представят становища относно давността и размера на вредите.

16.

В акта за преюдициално запитване националният съд изразява съмнения във връзка с давностния срок за вземанията, произтичащи от несъответствието на закупения от г‑н Ferenschild автомобил.

17.

Всъщност според констатациите на запитващата юрисдикция г‑н Ferenschild получава автомобила на 21 септември 2010 г. и установява недостатъка на 22 септември 2010 г., а иска си предявява на 12 март 2012 г.

18.

Съгласно белгийското право вземанията на потребителя, произтичащи от несъответствие на стоката с договора, по принцип се погасяват с изтичането на една година от деня, в който потребителят е установил несъответствието (член 1649quater, параграф 3 от белгийския граждански кодекс).

19.

Тъй като искът е предявен на 12 март 2012 г., близо 17 месеца след установяването на несъответствието, вземането на г‑н Ferenschild би трябвало да се смята за погасено по давност ( 6 ).

20.

Цитираният вече член 1649quater, параграф 3 от белгийския граждански кодекс предвижда, in extenso, че вземанията на потребителя, произтичащи от несъответствие на стоката с договора, се погасяват с изтичането на една година от деня, в който потребителят е установил несъответствието, но не преди да изтече двегодишният срок по член 1649quater, параграф 1.

21.

Това би могло да означава, че предявеният на 12 март 2012 г. иск все още не е погасен по давност. Всъщност към този момент още не е бил изтекъл двегодишният срок от деня на доставката.

22.

Когато транспонира член 7, параграф 1, втора алинея от Директива 1999/44, в член 1649quater, параграф 1, трета алинея от Гражданския кодекс белгийският законодател предвижда, че страните по договор за продажба на стоки втора употреба могат да уговорят по-кратък период на отговорност за несъответствие, който обаче не може да е по-кратък от година.

23.

В настоящия случай страните уговарят такъв по-кратък срок, като се съгласяват, че продавачът ще носи отговорност за несъответствие на стоката с договора за срок от една година от деня на доставката.

24.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно тълкуването, в духа на което са водени подготвителните работи по транспонирането на Директива 1999/44, ако страните уговорят по-кратък от двегодишен период на отговорност (например едногодишен срок), предвиденото в член 1649quater, параграф 3 от белгийския граждански кодекс препращане към параграф 1 от същия член („но не преди да изтече двегодишният срок по параграф 1“) трябва да се разбира като препращане към едногодишен срок.

25.

При тези обстоятелства Cour d’appel de Mons (Апелативен съд Монс) решава да спре производството и да постави на Съда следния въпрос:

„Следва ли разпоредбите на член 5, параграф 1 във връзка с член 7, параграф 1, втора алинея от Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции, да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредба на националното право, тълкувана в смисъл, че позволява по отношение на стоки втора употреба давностният срок за погасяване на правото на иск на потребителя да изтече преди края на двегодишния срок от доставката на стоката, за която е установена липса на съответствие, когато продавачът и потребителят са уговорили гаранционен срок, по-кратък от две години?“.

26.

Преюдициалното запитване постъпва в Съда на 4 март 2016 г.

27.

Писмени становища представят г‑н Ferenschild, белгийското и австрийското правителство и Комисията.

28.

С преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 5, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 1999/44 допускат тълкуване на националните правни разпоредби, съгласно което по отношение на стоките втора употреба давностният срок може да изтича по-рано от две години от момента на доставка на стоката, ако страните са уговорили, че периодът на отговорност за несъответствие, който по принцип е две години от момента на доставката, се съкращава на една година.

29.

За да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, в крайна сметка трябва да се избере едната от две възможни тези.

30.

Първата възможна теза е, че упоменатият в член 5, параграф 1, първо изречение от Директива 1999/44 период, в който продавачът отговаря за несъответствието, е срок, преди изтичането на който не може да изтече и „погасителният давностен срок“ по член 5, параграф 1, второ изречение от Директива 1999/44. Съкращаването на първия от тези срокове води до съкращаване и на втория.

31.

Другата възможна теза се свежда до разбирането, че един от компонентите на минималния модел за защита на потребителите, произтичащ от Директива 1999/44, в това число доколкото тя се отнася до стоките втора употреба, е правилото, че „давностният срок“ за вземанията, произтичащи от несъответствие на стоката с договора, не може в никакъв случай да изтече по-рано от две години от момента на доставката. Затова дори ако страните са се договорили, че по отношение на стоките втора употреба продавачът отговаря за несъответствията, установени преди изтичането на една година от момента на доставката, това не поражда възможност давностният срок да изтече по-рано от две години от този момент.

32.

Преди да премина към по-нататъшния анализ, бих искал да изложа някои встъпителни съображения. Поради особеното естество на несъответствието, констатирано по отношение на автомобила на г‑н Ferenschild, би могло да се спори дали настоящото дело попада в приложното поле на Директива 1999/44. Въпреки че от по-нататъшните ми изводи в това заключение ще стане ясно, че тези съмнения са неоснователни, все пак съображенията по този въпрос може да имат значение за националния съд, ако той прецени, че Директивата не урежда, поне не и пряко, правоотношенията, които са налице при фактическата обстановка по настоящото дело.

33.

Запитващата юрисдикция изтъква, че в защитата си срещу възражението за погасяване на вземанията му по давност — тоест, както може да се съди от акта за преюдициално запитване, едва след възобновяването на съдебното дирене — г‑н Ferenschild се позовава на разпоредбите относно отговорността за скрити недостатъци (vice caché).

34.

В някои правни системи, в това число белгийската, наред с отговорността за несъответствие по смисъла на член 3 от Директива 1999/44 съществува и отговорността за т.нар. скрити недостатъци ( 7 ). Националният съд обаче приема, че дори ако вземането на г‑н Ferenschild има такова различно правно основание, то пак би било късно предявено.

35.

Задача на националния съд е да оцени последиците от процесуалните действия на страните въз основа на националните процесуални разпоредби. Този съд обаче приема, че все пак за решаването на делото ще му е необходим отговор от Съда. Затова смятам, че според запитващата юрисдикция самото посочване на друго правно основание не изменя иска така, че да не е възможно прилагане на разпоредбите за изпълнение на Директивата. Всъщност останалата част от акта за преюдициално запитване е посветена единствено на тълкуването на разпоредбите на Директивата.

36.

Склонен съм да мисля също така, че Директива 1999/44 не провежда изрично разграничение между отговорността за неизпълнение на задължението за доставяне на стока, която съответства на договора, и отговорността за неизпълнение на задължението за доставяне на стока без скрити недостатъци ( 8 ). В рамките на възприетия в Директивата модел и двете категории съставляват хипотези на несъответствие по смисъла на член 3 от Директивата ( 9 ).

37.

Струва ми се, че няма и други причини да се приеме, че преюдициалното запитване няма връзка с правото на Съюза. Дори ако се допусне, че Директива 1999/44 не се отнася до правните недостатъци, а като такъв недостатък би могло да се разглежда предаването на автомобила на купувача с документи, които са използвани с цел „узаконяване“ на друг подобен автомобил, според мен преюдициалното запитване пак би било допустимо.

38.

В някои държави членки се приема, че освен хипотезите на физически недостатъци на стоката съществуват и особени случаи на негодност на продадената стока, обозначавани с термина „правни недостатъци“ (défaut juridique, Rechtsmängel). Някои законодателства обаче не предвиждат никакви нормативни последици от това разграничение, в резултат от което е трудно да се прокара границата между физически и правни недостатъци. Смята се и че това разграничение е чисто доктринално. Във всеки случай наличието на правни недостатъци по принцип се отнася главно до хипотезата, в която продадената стока е собственост на трето лице или е обременена с тежести в полза на трето лице ( 10 ).

39.

Не съм убеден, че в настоящото дело става дума за правен недостатък в този смисъл. Всъщност имам подозрението, че поначало Директивата не се отнася до правните недостатъци в изложеното по-горе значение на това понятие.

40.

Съгласен съм обаче с констатацията на запитващата юрисдикция, че в настоящия случай е налице несъответствие на стоката с договора по смисъла на член 3 от Директива 1999/44. Директивата възлага на продавача задължението да достави стока, която е в съответствие с договора, под което следва също така да се разбира да достави стоката в състояние, което позволява да бъде използвана по предназначение ( 11 ). Невъзможността за регистриране на автомобила по принцип означава, че той не може да се използва нормално.

41.

Дори обаче да се допусне, че в настоящия случай автомобилът е имал правен недостатък, а този вид недостатъци не попадат в обхвата на понятието „липса на съответствие с договора“ по смисъла на Директива 1999/44, Съдът пак ще трябва да приеме, че е компетентен да отговори на въпроса на националния съд. Белгийският законодател може да е решил да използва установения в Директивата подход, за да предвиди права за потребителите и в хипотези, които не са уредени в самата директива. Като се има предвид необходимостта да се гарантира еднакво тълкуване на правото на Съюза, независимо при какви обстоятелства се прилага, следва да се приеме — в духа на практиката на Съда, която води началото си от решение Dzodzi ( 12 ) — че разглежданото тук преюдициално запитване е допустимо ( 13 ).

42.

По изложените по-горе съображения смятам, че преюдициалното запитване на Cour d’appel de Mons (Апелативен съд Монс) е допустимо. Сега мога да пристъпя към по-нататъшния анализ на въпроса, но преди това бих искал да направя някои встъпителни бележки. Мисля, че те ще дадат възможност на Съда за по-пълна преценка на настоящото дело.

43.

Основен компонент на съюзната система за защита на потребителите е установеният с Директива 1999/44 режим на отговорността на продавача за несъответствие на стоката с договора.

44.

Макар че установява само модел за минимална хармонизация, все пак тази директива способства за постигането на високо равнище на защита на потребителите във всички държави членки. По този начин тя дава възможност да се осъществи една от водещите цели на политиката на Съюза ( 14 ).

45.

Член 3, параграф 1 от Директива 1999/44, разглеждан във връзка с член 2, параграф 1, е израз на принципа „pacta sunt servanda“. Тези разпоредби предвиждат, че продавачът отговаря за всяка липса на съответствие на стоките с договора, стига несъответствието да е съществувало в момента на доставка на стоките. Откриването на недостатъци в по-късен момент не променя това правило. Меродавен за преценката дали е налице несъответствие остава моментът на доставка на стоките.

46.

В уредбата на отговорността на продавача следва да се разграничават два института, свързани с изтичането на времето: периодът на отговорност за несъответствие и срокът, в който може да се упражнят правата, произтичащи от несъответствието, тоест давностният срок (délai de prescription, Verjährungsfrist, limitation period).

47.

Срокът, до който се отнася член 5, параграф 1, първо изречение от Директива 1999/44, задава времевите рамки, в които трябва да бъде установена липсата на съответствие. Установяването на несъответствие след изтичането на този срок не води до възникването на отговорност за продавача.

48.

За сметка на това давностният срок, за който става дума в член 5, параграф 1, второ изречение от Директива 1999/44, всъщност е срокът, в който потребителят може да изиска изпълнение във връзка с правата, които има спрямо продавача поради несъответствието на стоката с договора.

49.

Следователно разпоредбите, определящи началото и края на периода на отговорност, дават отговор на въпроса кога трябва да е установена липсата на съответствие, за да възникнат на това основание определени права на купувача по отношение на продавача. Уредбата на давностния срок пък определя кога най-късно потребителят може да упражни правата, възникнали за него в периода на отговорност.

50.

Видно от разпоредбите на Директива 1999/44, периодът, в който продавачът носи отговорност за липсата на съответствие на стоката с договора, и срокът по член 5, параграф 1, второ изречение от Директивата имат различни цели.

51.

Съгласно член 5, параграф 1, първо изречение от Директива 1999/44 „продавачът е отговорен по силата на член 3, когато липсата на съответствие бъде установена до две години след доставката на стоките“ ( 15 ). За сметка на това член 5, параграф 1, второ изречение съдържа правило за давностните срокове. Съгласно това правило, „[а]ко по силата на вътрешното законодателство правата, постановени в член 3, параграф 2, са предмет на погасителен давностен срок, посоченият срок не изтича в период от две години от момента на доставката“.

52.

Директива 1999/44 изисква да се предвиди най-малко двегодишен период на отговорност на продавача за несъответствие. Наред с това тя оставя на националния законодател правото по своя преценка да ограничи във времето възможността на потребителите да търсят принудително изпълнение за правата си във връзка с липсата на съответствие, като въведе съответни давностни срокове. Директивата дори не определя продължителността на тези срокове. Ако обаче такива срокове бъдат предвидени, съгласно член 5, параграф 1, второ изречение от Директива 1999/44 те не бива да изтичат по-рано от две години от момента на доставката.

53.

Според мен липсата на връзка между тези срокове личи още от текста на член 5, параграф 1, второ изречение от Директивата. Тази разпоредба не обвързва давностния срок с периода на отговорност, уреден в член 5, параграф 1, първо изречение, а с период от две години, считано от момента на доставката. Член 5, параграф 1, второ изречение от Директива 1999/44 по никакъв начин не препраща към първо изречение от тази разпоредба, което се отнася до периода на отговорност на продавача за несъответствие.

54.

Тези разсъждения намират потвърждение и в съображение 17 от Директивата, в което условието за двегодишния период във връзка с давностните срокове е споменато двукратно — първо, в съвсем общ контекст, когато се потвърждава, че в националното право може да бъдат предвидени такива срокове, и второ, по отношение на случаите, в които националният законодател е решил да определи за начало на този срок друг момент във времето, а не момента на получаване на стоката.

55.

Наясно съм, че съвпадението в минималната продължителност на периода на отговорност и на давностния срок — доколкото и двата по принцип не бива да изтичат по-рано от две години от момента на доставката — може да е аргумент в полза на извода, че между тях има тясна връзка.

56.

Бих искал обаче да отбележа, че двегодишният период на отговорност на продавача за несъответствие е резултат от компромис, който е трябвало да уеднакви различните подходи в тази област, възприети в отделните държави членки ( 16 ). Все пак е решено, че макар този период да е определено по-кратък от изпълняващите аналогична функция срокове, които са били предвидени в правото на някои държави членки, с оглед на възприетия модел за минимална хармонизация той ще е достатъчен за постигането на търсеното равнище на защита на потребителите ( 17 ).

57.

Самата продължителност на периода на отговорност по член 5, параграф 1, първо изречение от Директива 1999/44 е уредена по модела на Конвенцията на Организацията на обединените нации относно договорите за международна продажба на стоки от 11 април 1980 г. ( 18 ), член 39, точка 2 от която гласи: „Във всеки случай купувачът изгубва правото да се позовава на несъобразността, ако не е уведомил за нея продавача най-късно в срок от две години от деня, когато стоката е била фактически предадена на купувача, освен ако този срок е несъвместим с договорния срок на гаранция“.

58.

Моделът по Конвенцията, от който се е ръководил европейският законодател, не се опира на разбирането, че вземанията на купувача не може да се погасяват по давност преди изтичането на периода на отговорност ( 19 ).

59.

Също така не мисля, че европейският законодател е искал да свърже тези два срока, ръководейки се от разбирането, че вземанията не може да се погасяват по давност, преди да изтече периодът на отговорност. Между периодите на отговорност и давностните срокове съществува връзка само доколкото вземането — за да може изобщо да се погасява по давност — трябва да е възникнало в периода на отговорност. Нищо обаче не сочи да е налице обратната зависимост. Тя не може да се изведе и от разпоредбите на Директивата.

60.

Когато се тълкува възприетата в Директива 1999/44 продължителност на срока, преди изтичането на който вземанията не могат да се погасяват по давност, единственото, което може да се заключи, е, че двегодишният срок е счетен за достатъчен за осигуряването на минимално равнище на защита на потребителите.

61.

По изложените по-горе съображения смятам, че един от компонентите на гарантираната от правото на Съюза защита на потребителите е правилото, че вземанията на потребителя, произтичащи от несъответствие на стоката с договора, не могат да се погасяват по давност преди изтичането на две години от момента на доставката.

62.

Убеден съм, че разпоредбата на член 7, параграф 1, втора алинея от Директива 1999/44, която предвижда възможност за съкращаване на периода на отговорност по отношение на стоките втора употреба, не налага различно тълкуване.

63.

Ключово значение за разглежданото тук преюдициално запитване има тълкуването на член 7, параграф 1, втора алинея от Директива 1999/44, съгласно който „[д]ържавите членки могат да предвидят в случаите на стоки втора употреба продавачът и потребителят да могат да договорят договорни условия или споразумения, които предвиждат период на отговорност на продавача, по-кратък от постановения в член 5, параграф 1“, като „[п]одобен период не може да бъде по-кратък от една година“.

64.

В писменото си становище Комисията наистина посочва, че препращането в член 7, параграф 1, втора алинея към „периода“, уреден в член 5, параграф 1, е относително неудачно, понеже не става напълно ясно за какви периоди става дума. Не е ясно дали става дума за срока, в който трябва да е установено несъответствието (член 5, параграф 1, първо изречение), или пък за срока на погасителната давност (член 5, параграф 1, второ изречение) ( 20 ).

65.

В текста на член 7, параграф 1, втора алинея от Директивата на някои езици се говори за възможност за съкращаване на сроковете във връзка с отговорността на продавача (la responsabilité du vendeur, liability of the seller, responsabilità del venditore). Същите изрази са използвани в член 5, параграф 1, първо изречение от Директивата по отношение на сроковете, в които трябва да е установено несъответствието на стоката ( 21 ). Затова не се съмнявам, че член 7, параграф 1, втора алинея от Директивата се отнася единствено до периода на отговорност по смисъла на член 5, параграф 1, първо изречение, но не и до давностния срок по член 5, параграф 1, второ изречение.

66.

Този извод намира потвърждение и в анализа на законодателния процес, довел до приемането на Директива 1999/44. Съгласно постоянната практика на Съда генезисът на съответната разпоредба на правото на Съюза може да даде релевантни насоки за тълкуването ѝ ( 22 ).

67.

Първоначалното предложение за директива ( 23 ) не съдържа разпоредби, които да се отнасят до търговията със стоки втора употреба.

68.

На онзи етап е възприет единен двегодишен период на отговорност на продавача по отношение на всички стоки, за които се прилага Директивата.

69.

В хода на по-нататъшните работи Икономическият и социален комитет изтъква, че двегодишният период на отговорност може понякога да е твърде дълъг предвид особеното естество на продаваната стока („la nature particulière du bien vendu“). Комитетът предлага да се позволи на страните да се отклоняват от правилото за двегодишния период и да съкращават периода на отговорност („la durée de cette garantie“) до една година ( 24 ).

70.

Накрая, в общата позиция на Съвета и Парламента е взето решение да се възприеме подход в този дух, така че по отношение на стоките втора употреба да се допуска договорно намаляване на периода по член 5, параграф 1 от Директивата, ако националното право предвижда подобна възможност. Въпросният период обаче не може да е по-кратък от една година (член 7, параграф 1, втора алинея). В документите от законодателния процес ( 25 ), както и в съображение 16 от приетия текст на Директива 1999/44 това изключение е обосновано със спецификата на стоките втора употреба („tenir compte de leur spécificité“).

71.

Смятам, че в това отношение е възприето становището на Комитета, който е настоявал за въвеждането на аналогично правило поради необходимостта от различни периоди на отговорност с оглед на особеното естество на някои стоки. Затова съм убеден, че правилото, установено в член 7, параграф 1, втора алинея, се отнася до периода на отговорност по смисъла на член 5, параграф 1, първо изречение, в съответствие с логиката на измененията, инициирани с предложението на Икономическия и социален комитет, което се е отнасяло до периодите на отговорност на продавача („la durée de […] garantie“).

72.

Ето защо на този етап от анализа стигам до извода, че по силата на член 7, параграф 1, втора алинея от Директива 1999/44 националният законодател може да въвежда уредба, която по отношение на продажбата на стоки втора употреба позволява на страните да съкращават до една година единствено периода на отговорност по член 5, параграф 1, първо изречение от Директивата.

73.

Видно от член 5, параграф 1, първо изречение от Директива 1999/44, двегодишният период, в който продавачът отговаря за несъответствие, е основен компонент на гарантираното от правото на Съюза минимално равнище на защита на потребителите. Страните не могат да ограничават или дерогират този срок, както ясно следва от член 7, параграф 1, първа алинея от Директивата.

74.

Все пак по изключение държавите членки имат право да въведат в националното право разпоредба, която да позволи на страните да уговарят по-кратък период на отговорност на продавача по отношение на стоките втора употреба. Въпросният период обаче не може да е по-кратък от една година (член 7, параграф 1, втора алинея).

75.

Следователно член 7, параграф 1, втора алинея, който позволява да се определи по-кратък период на отговорност на продавача за несъответствие, като изключение подлежи на стриктно тълкуване, което не бива да надхвърля границите на необходимото за постигането на целта на тази разпоредба ( 26 ).

76.

Тъй като на националния законодател по изключение е оставена възможност да разреши на страните да уговарят по-кратък период на отговорност, това право не може да се разширява дотам, че да включва и възможност за намеса в уредбата на давностния срок по член 5, параграф 1, второ изречение от Директивата. Затова не може в националното право да се разреши на страните по договора за продажба да изключват приложението на правилото, че давностният срок, в който се погасяват правата на потребителя, не може да изтича по-рано от две години от момента на доставката.

77.

Смятам, че Директивата е пречка и за възприемането на други подходи, при които би се стигнало до сходни резултати. По-конкретно, изискването за стриктно тълкуване на член 7, параграф 1, втора алинея от Директива 1999/44 не допуска моментът, в който може да изтече давностният срок, да се обвързва с периода на отговорност, когато последният може да бъде съкратен от самите страни до една година.

78.

Тези съображения ме водят до заключението, че тъй като член 7, параграф 1, втора алинея от Директива 1999/44 предвижда изключение, не е допустимо тълкуване на разпоредбите на националното право, при което би се стигнало до нарушение на правилото, че давностният срок не може да изтича по-рано от две години от момента на доставката.

79.

Не смятам, че целта на член 7, параграф 1, втора алинея от Директива 1999/44 налага различно, по-широко тълкуване на изключението, предвидено в тази разпоредба.

80.

От съображенията, изложени в точки 69 и 70 от настоящото заключение, следва, че член 7, параграф 1, втора алинея от Директивата позволява да се отчете спецификата на стоките втора употреба в потребителския оборот.

81.

Според мен тази цел е продиктувана преди всичко от желанието да се осигури равновесие между интересите на продавача и купувача, така че периодът на отговорност на продавача да не е несъразмерен предвид естеството на стоките от вторичния пазар. Анализът на съображение 17 от Директивата ме води до заключението, че самото въвеждане на двегодишния период на отговорност е било обосновано от опасенията да не бъде уредена твърде широко отговорността на продавача. Според мен същият аргумент трябва да е бил определящ за възприемането на подход към стоките втора употреба, който позволява още повече да се ограничи отговорността на продавача.

82.

Затова смятам, че целта на изключението по член 7, параграф 1, второ изречение от Директива 1999/44 е не толкова да се отчете спецификата на стоките втора употреба, а по-скоро да се даде възможност на страните да управляват договорния риск. Идеята е въпреки сключването на договор по отношение на стока от вторичния пазар страните да могат да се отклонят от някои от разпоредбите на Директивата. Ако страните бъдат задължени да се съобразяват с всички изисквания, предвидени в Директивата, това би могло да създаде пречка за развитието на пазара на стоки втора употреба. Високото равнище на защита на потребителите води до относително високи разходи за обслужване на търговските сделки. Това може да откаже търговците от упражняване на такава дейност. Ако тези разходи трябва да се отразяват в цената и остават в тежест на потребителя, пазарът на стоките втора употреба би изгубил основната си характеристика, а именно възможността да се предлагат на потребителите стоки с изгодни цени.

83.

Затова в стремежа към високо равнище на защита на потребителите не бива да се забравя и че развитието на вътрешния пазар изисква да се гарантира равновесие между интересите на страните по договора за продажба. В този дух се произнася и Съдът, който при тълкуването на Директива 1999/44 изтъква необходимостта от защита на финансовите интереси на продавача ( 27 ).

84.

Възниква въпросът дали целта за гарантиране на необходимото равновесие между интересите на страните по договора за продажба налага да се възприеме подход, при който съкращаването на периода на отговорност води до съкращаване и на двегодишния срок, в който не може да изтича погасителната давност.

85.

Според мен на този въпрос следва да се отговори отрицателно.

86.

Самата Директива 1999/44 съдържа редица разпоредби, които са израз на стремежа да се гарантира договорното равновесие. Наред с двегодишния период на отговорност за несъответствие, за който вече стана дума, следва да се посочи — както припомня Съдът в решение Quelle ( 28 ) — и възможността по член 3, параграф 3 продавачът да откаже да замени стоката, ако този начин за обезщетяване му налага прекомерни разходи. В решение Gebr. Weber GmbH Съдът допълва този списък, като посочва, че член 4 от Директивата предоставя на продавача право на регресен иск спрямо производителя, предишния продавач или всеки друг посредник ( 29 ).

87.

Ето защо, колкото и Директивата да отразява стремеж за гарантиране на договорното равновесие, все пак лишаването на потребителя от всякакви средства за правна защита е крайност, която европейският законодател се грижи да избегне.

88.

Същите изводи налага и анализът на онези от разпоредбите на Директивата, които се отнасят до стоките втора употреба.

89.

Всъщност в самата директива наред с възможността за съкращаване на периода на отговорност забелязвам още два примера за разпоредби, които могат да имат значение по отношение на стоките от вторичния пазар.

90.

В съображение 16 от Директива 1999/44 се изтъква, че специфичният характер на стоките втора употреба прави замяната им по принцип невъзможна. В самите разпоредби на Директивата тази идея е намерила израз в член 3, параграф 3, съгласно който продавачът може да откаже да замени стоката, ако това не е възможно.

91.

Освен това член 5, параграф 3 от Директива 1999/44 допуска възможност за отклоняване от презумпцията, че всяка липса на съответствие, която бъде установена в срок от шест месеца след доставката на стоките, е съществувала в момента на доставката, ако тази презумпция е несъвместима с естеството на стоките. Още преди да изтече срокът за прилагането на Директивата, в доктрината се застъпва становището, че тази разпоредба може да намери приложение по отношение на стоките втора употреба ( 30 ). Белгийският законодател е използвал тази възможност. В член 1649quater, параграф 4 от белгийския граждански кодекс предпоставката „несъвместимост с естеството на стоките“ е конкретизирана на равнището на националното право, като е пояснено, че при преценката за наличието на такава несъвместимост трябва да се взема предвид дали стоките са нови или употребявани.

92.

Във всеки случай отчитането на спецификата на стоките втора употреба няма за цел да лиши потребителя от гарантираната му защита, а само да ограничи предоставените му права (член 3, параграф 3 от Директива 1999/44) или предвидените в негова полза улеснения в областта на доказването (член 5, параграф 3).

93.

Същевременно възприемането на подход, при който съкращаването на периода на отговорност води до съкращаване и на срока, в който не може да изтече погасителната давност, може напълно да лиши потребителя от средства за правна защита още преди изтичането на две години от момента на доставка на стоката.

94.

По изложените по-горе съображения смятам, че необходимостта да се вземат предвид интересите на двете страни по договора за продажба не дава основание да се допусне отклонение от правилото, че вземанията на потребителя не могат да се погасяват по давност, преди да изтекат две години от момента на доставка на стоката.

95.

Въвеждането на изключението по член 7, параграф 1, втора алинея от Директива 1999/44 има за цел да даде възможност, както вече напомних, за отчитане на спецификата на стоките втора употреба.

96.

В писменото си становище австрийското правителство посочва, че тъй като член 7, параграф 1, втора алинея от Директивата е въведен с тази цел, по-краткият период на отговорност за несъответствие би трябвало да е свързан със срока, преди изтичането на който не могат да се погасяват по давност правата на потребителя. В обосновката на този довод се изтъква, че предвид естеството на стоките втора употреба, които вече са използвани, нараства вероятността да е налице несъответствие към момента на получаване на стоката, от една страна, и от друга, с времето може да става все по-трудно да се докаже, че несъответствието е съществувало към меродавния момент.

97.

Не мисля обаче, че тези съображения обосновават становището, че срокът по член 5, параграф 1, второ изречение от Директива 1999/44 трябва да е свързан с периода на отговорност за несъответствие.

98.

Така, що се отнася до по-голямата вероятност да се установи несъответствие, още самото ограничаване на отговорността на продавача, така че да е налице единствено по отношение на недостатъците, открити преди изтичането на една година от получаването на стоката, е достатъчно, за да се отчете спецификата на стоките втора употреба. За сметка на това запазването на по-дълги давностни срокове не разширява тази отговорност, поне не и в контекста на нарастването на вероятността от откриване на недостатъци с времето. Всъщност погасителната давност може да има значение само за тези права, които са възникнали в периода на отговорност. Съвсем друг въпрос е, че продавачът е длъжен да търпи несигурността относно това дали потребителят ще реши да използва предоставените му средства за правна защита.

99.

Не съм убеден и от довода, че с времето доказването става все по-трудно.

100.

В разглеждания случай става дума за относително кратки срокове. Това личи от обстоятелствата по главното производство, при които едногодишният срок, считано от деня на получаването на стоката, е надхвърлен с непълни шест месеца ( 31 ).

101.

Смятам също така, че наличието на доказателствени пречки от категорията на посочените от австрийското правителство не би накърнило интересите на продавача. Изтичането на времето създава затруднения само за потребителя във връзка с необходимостта да докаже, че несъответствието е съществувало към момента на получаването на стоката. По отношение на стоките втора употреба потребителят бездруго може да се изправи пред такива проблеми. Например, поради това че стоката е втора употреба, би могло да се окаже, че макар да е установил несъответствието ѝ в срок от шест месеца от доставката, потребителят не може да се позове на презумпцията, че несъответствието е съществувало към момента на доставката ( 32 ).

102.

Затова мисля, че целта за гарантиране на равновесие между страните по продажбата не обосновава тълкуване на разпоредбите на Директива 1999/44 в смисъл, че продължителността на срока по член 5, параграф 1, второ изречение зависи от продължителността на периода по член 5, параграф 1, първо изречение, когато този период е съкратен до една година от самите страни.

103.

По изложените съображения смятам, че един от компонентите на минималния модел за защита на потребителите, установен с Директива 1999/44, е правилото, че преди изтичането на две години от момента на доставката потребителят не може да бъде лишен от възможността да изиска изпълнение във връзка с правата, които има спрямо продавача в случай на несъответствие на стоката с договора.

104.

По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на въпроса на Cour d’appel de Mons (Апелативен съд Монс), както следва:

„Съгласно член 5, параграф 1, второ изречение от Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции един от компонентите на минималния модел за защита на потребителите, гарантиран от правото на Съюза, в това число по отношение на стоките втора употреба, е правилото, че преди изтичането на две години от момента на доставката потребителят не може да бъде лишен от възможността да изиска изпълнение във връзка с правата, които има спрямо продавача в случай на несъответствие на стоката с договора“.