1. 

По настоящото дело от Съда е поискано да се произнесе относно материалното приложно поле на Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 ( 2 ). Това дело ще му позволи да прецизира практиката си относно приложимостта на регламента по отношение на мерки, които съгласно правната уредба на дадена държава членка се считат за публичноправни.

2. 

То най-вече ще даде възможност на Съда да се произнесе относно предвидената в член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003 пророгация на компетентност на съда на държавата членка, с която детето има основна връзка, по дела, свързани с родителска отговорност. В случая Съдът трябва да установи дали може да се счита, че страна, която не се явява лично, е приела компетентността на съда по смисъла на посочената разпоредба, когато съдът ѝ е назначил представител, който не оспорва неговата компетентност. Този въпрос вече е бил разглеждан във връзка с Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ( 3 ), но не и във връзка с Регламент № 2201/2003.

3.

Съгласно член 1 от Регламент № 2201/2003:

„1.   Настоящият регламент се прилага, независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела, отнасящи се до:

2.   В делата по смисъла на параграф 1, буква б) може, по-специално, да се разглежда:

3.   Настоящият регламент не се прилага за:

4.

Член 2, точка 7 от Регламент № 2201/2003 определя „родителска[та] отговорност“ като „всички права и задължения, отнасящи се до [личността] или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на [съдебно] решение, на закона или по силата на споразумение, [пораждащо правни последици]. Терминът включва правото на упражняване на родителски права и правото на лични отношения с детето“.

5.

Член 2, точка 10 от Регламент № 2201/2003 определя „правото на лични отношения“ като „по[-]специално правото да се отведе детето на място, различно от неговото или нейното обичайно пребиваване за определен период от време“.

6.

Съгласно член 8 от Регламент № 2201/2003:

„1.   Съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран.

2.   Параграф 1 се прилага при спазването на условията на членове 9, 10 и 12“.

7.

Член 12, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че „[с]ъдилищата на държавите членки, които са компетентни по силата на член 3 по молбите за развод, законна раздяла и унищожаване на брака са компетентни по всички въпроси, които се отнасят до родителската отговорност, свързани с тази молба, когато:

8.

Член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че „[с]ъдилищата на държавите членки също са компетентни по отношение на родителската отговорност в производството, което е различно от това по смисъла на параграф 1, когато:

9.

Съгласно член 127а от българския Семеен кодекс (наричан по-нататък „СК“):

„(1)   Въпросите, свързани с пътуване на дете в чужбина и издаването на необходимите лични документи за това, се решават по общо съгласие на родителите.

(2)   Когато родителите не постигнат съгласие по ал. 1, спорът между тях се решава от районния съд[ ( 4 )] по настоящия адрес на детето.

(3)   Производството започва по молба на единия от родителите. Съдът изслушва другия родител, освен ако не се яви без уважителни причини. Съдът може и по своя инициатива да събира доказателства.

(4)   Съдът може да допусне предварително изпълнение на постановеното решение“.

10.

Член 45, алинея 1 от Закона за българските документи за самоличност/за българските лични документи (наричан по-нататък „ЗБЛД“) предвижда, че заявлението за издаване на паспорт на малолетни и непълнолетни се подава лично и от техните родители.

11.

Съгласно член 78, алинея 1 във връзка с член 76, точка 9 от ЗБЛД министърът на правосъдието или оправомощено от него лице имат право да не разрешат детето да напусне страната, ако не бъде представено нотариално заверено писмено съгласие за пътуването на детето в чужбина от неговите родители.

12.

Съгласно член 47 от българския Граждански процесуален кодекс (наричан по-нататък „ГПК“):

„(1)   Когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят залепва уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп — на входната врата или на видно място около нея. Когато има достъп до пощенската кутия, връчителят пуска уведомление и в нея.

(2)   В уведомлението се посочва, че книжата са оставени в канцеларията на съда, когато връчването става чрез служител на съда или частен съдебен изпълнител, съответно в общината, когато връчването става чрез неин служител, както и че те могат да бъдат получени там в двуседмичен срок от залепването на уведомлението.

(3)   Когато ответникът не се яви да получи книжата, съдът указва на ищеца да представи справка за неговата адресна регистрация, освен в случаите на чл. 40, ал. 2 и чл. 41, ал. 1, в които съобщението се прилага към делото. Ако посоченият адрес не съвпада с постоянния и настоящия адрес на страната, съдът разпорежда връчване по настоящия или постоянния адрес по реда на ал. 1 и 2.

(4)   Когато връчителят установи, че ответникът не пребивава на посочения адрес, съдът указва на ищеца да представи справка за неговата адресна регистрация независимо от залепването на уведомлението по ал. 1.

(5)   Съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината.

(6)   Когато установи редовността на връчването, съдът разпорежда съобщението да се приложи към делото и назначава особен представител на разноски на ищеца“.

13.

Ищцата, българска гражданка, живее в Италия, където в продължение на няколко години е съжителствала с г‑н Илия Димитров Илиев, също български гражданин. Те имат дъщеря, родена на 2 ноември 2004 г.

14.

Ищцата и г‑н Илиев не живеят заедно. Тя живее с дъщеря си в Милано, където има постоянна работа и детето е ученичка в четвърти клас. Г‑н Илиев също живее в Италия и има постоянна работа там. Вижда се с дъщеря си през две-три седмици.

15.

Детето е български гражданин. Бил му е издаден български паспорт, валиден до 5 април 2012 г. Г‑н Илиев обаче не оказва необходимото съдействие за подновяване на паспорта на дъщеря си.

16.

Поради това ищцата сезира Районен съд — Петрич, на основание член 127а от СК с искане да разреши разногласието между родителите относно възможността дъщеря им да пътува в чужбина и издаването на необходимия личен документ за това, като замести липсващото съгласие на бащата.

17.

След като районният съд констатира, че предпоставките на член 47, алинея 6 от ГПК са осъществени, той назначава особен представител на бащата след заплащане от ищцата на определеното му от районния съд възнаграждение. Особеният представител не е оспорил компетентността на българския съд по спора.

18.

С определение от 10 ноември 2014 г. Районен съд — Петрич, отхвърля иска като недопустим. Той е изключил своята компетентност и е прекратил производството. Установил е, че след като делото е свързано с упражняването на родителска отговорност и детето пребивава обичайно в Италия, в приложение на член 8 от Регламент № 2201/2003 компетентен да го разгледа е единствено италианският съд.

19.

Ищцата е подала частна жалба срещу определението на Районен съд — Петрич, от 10 ноември 2014 г.

20.

Окръжен съд ( 5 ) — Благоевград, е потвърдил определението на районния съд. Приел е, подобно на районния съд, че спорът е свързан с родителска отговорност и, тъй като детето пребивава обичайно в Италия, съгласно член 8 от Регламент № 2201/2003 компетентен е италианският съд. Допълнително е уточнил, че предвидената в член 12, параграф 1, буква б) от този регламент пророгация на компетентност е неприложима, защото в производството участва не ответникът, а неговият особен представител, назначен от съда.

21.

Ищцата е подала частна касационна жалба срещу определението на окръжния съд пред Върховния касационен съд. Последният изпитва съмнения относно приложимостта на Регламент № 2201/2003 по спора: иска да установи дали разрешението за пътуване на детето в чужбина и издаването на паспорт представляват упражняване на родителска отговорност по смисъла на член 1, параграф 1, буква б) от този регламент.

22.

Върховният касационен съд посочва, че самият той е постановил две противоречиви определения, едното от 1 декември 2010 г., в което е приел, че предметът на спора по член 127а от СК, съгласно който съдът може да бъде сезиран относно разногласието между родителите за пътуване на детето в чужбина и за издаването на необходимите лични документи за това, не се отнася до понятието за родителска отговорност по смисъла на член 1, параграф 1, буква б) от Регламент № 2201/2003, и следователно е извън приложното поле на регламента; второто е от 9 януари 2014 г., в което приема, че предметът на спора се отнася до понятието за родителска отговорност.

23.

Върховният касационен съд иска също да установи дали е приложима предвидената в член 12, параграф 1, буква б) от Регламент № 2201/2003 пророгация на компетентност, след като ответникът, въпреки че не е оспорил компетентността на българския съд, има особен представител, назначен от съда.

24.

Поради това Върховният касационен съд решава да спре производството по делото и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

25.

Запитващата юрисдикция е поискала от Съда да приложи спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда. На 20 май 2015 г. Съдът реши да не уважи това искане.

26.

С определение от 3 юли 2015 ( 6 ) г. председателят на Съда реши настоящото дело да бъде разгледано по реда на бързото производство, предвидено в член 105, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда.

27.

Преюдициалните въпроси са разгледани в писмените становища на испанското правителство и на Европейската комисия. Испанското и чешкото правителство, както и Комисията бяха изслушани в заседанието на 9 септември 2015 г.

28.

С първия и втория въпрос до Съда, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска да установи материалното приложно поле на Регламент № 2201/2003. Поради това по-долу ще се спра на приложимостта на посочения регламент по настоящото дело. След това ще разгледам третия преюдициален въпрос, отнасящ се до едно от условията за предвидената в член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003 пророгация на компетентност на съдилищата на държавата членка, с която детето има основна връзка, по свързани с родителска отговорност дела.

29.

С първия въпрос до Съда запитващата юрисдикция иска да установи дали разрешението за пътуване на детето в чужбина и заявлението за издаване на паспорт за целта попадат в обхвата на понятието „родителска отговорност“ по смисъла на член 1, параграф 1, буква б) и на член 2, точка 7 от Регламент № 2201/2003. С втория въпрос до Съда запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали искът на единия родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуването на детето и за подаването на заявление за паспорт попада в понятието „граждански дела“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, при положение че националната администрация следва да вземе предвид съдебното решение при издаване на паспорт на детето.

30.

Член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че той „се прилага, независимо от характера на съда или правораздавателния орган, по граждански дела, отнасящи се до: […] б) определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителската отговорност“. За да се придържам към текста на тази разпоредба, която определя приложното поле на регламента чрез позоваване, първо — на гражданските дела, а след това — на родителската отговорност, по-долу ще разгледам дали разрешението детето да пътува в чужбина и заявлението за издаване на паспорт за целта съставляват „граждански дела“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, след което ще проверя дали те попадат в понятието „родителска отговорност“, дефинирано в член 2, точка 7 от този регламент.

31.

Регламент № 2201/2003 не дефинира гражданските дела нито в членове 1 и 2, отнасящи се съответно до обхвата на регламента и определенията на използваните в него понятия, нито в съображенията. В член 1, параграф 3 той единствено изброява делата, за които не се прилага, а именно за установяването или оспорването на връзката родител—дете, за решенията за осиновяване, за мерките, подготвящи осиновяването, или за прекратяването на осиновяването, за имената на детето, за еманципацията, за задълженията за издръжка, за доверителната собственост или наследяването и за мерките, предприемани в резултат на престъпленията, извършени от деца ( 7 ).

32.

Член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 е вдъхновен от Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела, подписана на 27 септември 1968 ( 8 ) г. (наричана по-нататък „Брюкселската конвенция от 1968 г.“). Член 1, първа алинея от Брюкселската конвенция от 1968 г. предвижда, че тя „се прилага при граждански и търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган“. Подобно на Регламент № 2201/2003, Брюкселската конвенция от 1968 г. дефинира гражданските и търговските дела, но само отрицателно ( 9 ), посредством изброените в член 1, втора алинея от нея изключения ( 10 ).

33.

Без никакво съмнение, както е постановил Съдът в решение C ( 11 ), понятието „граждански дела“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 трябва да бъде предмет на самостоятелно тълкуване, което единствено може да обезпечи еднаквото прилагане на регламента и, както отбелязва чешкото правителство в заседанието, да гарантира равенството на всички деца ( 12 ), независимо дали пребивават в държавата членка, на която са граждани.

34.

В случая искът, с който е сезирана запитващата юрисдикция, е тя да замести липсващото съгласие на бащата за пътуване на детето и за подаване на заявление за паспорт. Издаването на паспорт обаче е административен акт. Следва да се провери дали спорът, предмет на главното производство, попада в понятието „граждански дела“ и в такъв случай Регламент № 2201/2003 е приложим във връзка с него, или пък трябва да се изключи от приложното поле на този регламент, тъй като би съставлявал предмет на административно дело.

35.

Според мен спорът по главното производство е предмет на гражданско дело по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 поради изложените по-долу причини.

36.

На първо място, отбелязвам, че спорът не е сред никой от въпросите, изключени от приложното поле на Регламент № 2201/2003 по силата на член 1, параграф 3 от него ( 13 ).

37.

На второ място, забелязвам, че съгласно съображение 10 на Регламент № 2201/2003 той няма за цел да се прилага „към […] публичните мерки от общ характер по въпросите на обучението или здравеопазването“ ( 14 ). Въз основа на това стигам до извода, че същият има за цел да се прилага към публичноправни мерки, различни от тези с общ характер по въпросите на обучението или здравеопазването ( 15 ).

38.

На трето място, подчертавам, че в член 1, параграф 1 Регламент № 44/2001 предвижда, че „не обхваща, по-специално, данъчни, митнически или административни дела“ ( 16 ). Тази резерва е въведена през 1978 г. при присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и на Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия към Брюкселската конвенция от 1968 г. ( 17 ), за да се отчете обстоятелството, че на практика в Обединеното кралство и Ирландия е непознато разграничението между публично и частно право, разпространено в правните системи на първоначалните държави членки, поради което се налага да се уточнят делата, които не се считат за граждански ( 18 ). За разлика от Регламент № 44/2001, член 1 от Регламент № 2201/2003 не предвижда, че той не се прилага за административни дела. Приемането на Регламент № 2201/2003 на 27 ноември 2003 г. следва във времето приемането на Регламент № 44/2001 на 22 декември 2000 г., и най-вече въвеждането през 1978 г. на резервата относно административните дела в рамките на Брюкселската конвенция от 1968 г. Следователно, ако законодателят бе имал намерение да изключи административните дела от приложното поле на Регламент № 2201/2003, струва ми се, че би предвидил това изрично.

39.

На четвърто място, дори да се допусне, че член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че изключва от приложното му поле административните дела, според мен това изключение не би могло да се отнася за всички административни дела: то би се отнасяло единствено за случаите на проявление на прерогативи на публичната власт.

40.

Във връзка с Регламент № 44/2001 ( 19 ) Съдът е постановил, че за да се установи дали даден спор е предмет на гражданско дело по смисъла на Регламент № 44/2001, следва да се изясни естеството на правоотношенията между страните по спора и предмета на същия. Така той стига до извода, че макар и някои спорове между органи на публичната власт и частноправни субекти да могат да бъдат обхванати от това понятие, това не се отнася за случаите, когато действията на органа на публична власт са свързани с упражняването на публична власт ( 20 ).

41.

Според мен понятието за граждански дела по смисъла на Регламент № 2201/2003 не би могло да се тълкува по-стриктно отколкото понятието за гражданско дело по смисъла на Регламент № 44/2001, доколкото Регламент № 2201/2003, за разлика от Регламент № 44/2001, не предвижда изрично изключването на административните дела. Следователно, ако се допусне, че член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че този регламент не се прилага за административни дела, за да се изключи даден спор от понятието за граждански дела, не би било достатъчно страни по него да са орган на публична власт и частноправен субект: необходимо е освен това органът на публична власт да е упражнил същата.

42.

За да се определи дали спорът е предмет на гражданско дело по смисъла на Регламент № 44/2001, следва, както посочих, да се отчитат два критерия: от една страна, естеството на правоотношенията между страните по спора (ако правоотношението е изцяло частноправно, спорът е предмет на гражданско дело), а от друга страна, предметът на спора (ако негов предмет не е проявление на публична власт, самият спор е предмет на гражданско дело).

43.

Първо, Съдът преценява естеството на правоотношението между страните с оглед на тяхното качеството на орган на публична власт или частноправен субект, както и с оглед на основанието и условията за предявяване на иска ( 21 ).

44.

В този смисъл спорът, двете страни по който са частноправни субекти, по необходимост е във връзка с изцяло частноправно отношение. В решение Henkel Съдът е приел, че искът, предявен от сдружение на потребители за издаване на съдебно разпореждане, с което на търговец се забранява използването на неравноправни клаузи, е предмет на гражданско дело. Той по-специално е отбелязал, че „сдружение за защита на потребителите като [процесното] представлява частноправна организация“ ( 22 ). Също така в решение Frahuil Съдът е постановил, че предмет на гражданско дело е искът на предприятие — което се е задължило към митническата администрация в качеството на поръчител за внасянето на митни сборове от превозвач — за възстановяване на изплатените на вносителя суми: страни по спора са два частноправни субекта ( 23 ). В решение flyLAL-Lithuanian Airlines Съдът е стигнал до извода, че предмет на гражданско дело е искът, предявен от литовски въздушен превозвач срещу оператора на латвийско летище и латвийски въздушен превозвач за поправяне на вредите, причинени от твърдяно нарушение на конкурентното право. Той е посочил по-специално че макар литовската държава да е мажоритарен или единствен акционер на ответниците, тя не е страна по спора, както и че ищецът се оплаква от твърде високите такси, заплащани за използването на летищните съоръжения, тоест от действията на ответниците в качеството на икономически оператор, несвързани с упражняването на прерогативи на публичната власт ( 24 ).

45.

Ако едната от страните по спора е орган на публична власт, само по себе си това обстоятелство не го извежда извън приложното поле на Регламент № 44/2001: спорът излиза извън него единствено ако посоченият орган на публична власт упражни публични властнически правомощия в неговите рамки. В този смисъл в решение Sunico и др. Съдът е постановил, че искът за събиране на данъчно вземане, предявен от британската данъчна администрация, е предмет на гражданско дело, тъй като макар ищецът да е орган на публична власт, той действа единствено на основание на британската правна уредба в областта на гражданската отговорност ( 25 ). Също така в решение Sapir и др. Съдът е постановил, че искът за обезщетяване на жертвите на националсоциалистическия режим, предявен срещу провинция Берлин, е предмет на гражданско дело. Съдът е приел, че искът е предявен срещу провинция Берлин в качеството ѝ на собственик на имоти, обременени с реституционни претенции, а задълженията ѝ за обезщетение са същите като на частноправен собственик ( 26 ).

46.

Второ, що се отнася до неговия предмет, спорът не се разглежда в рамките на гражданско дело, ако е възникнал по повод на проявление на публична власт, тоест ако искането произтича пряко от акт на публична власт ( 27 ).

47.

Така в решението Lechouritou и др. Съдът е приел, че проява на публична власт е предмет на иска, предявен от гръцки граждани срещу германската държава за поправяне на вредите, причинени от избиването на цивилни граждани от войници на германските въоръжени сили през 1943 г. ( 28 ) Обратно, в решение Apostolides той е приел, че проява на публична власт не е предмет на иска, който частноправен субект, собственик на имот в Кипър, който е бил принуден да напусне при нахлуването на турската армия на острова през 1974 г., е предявил за незабавно предаване на необезпокояваното владение на този имот срещу частноправния му приобретател ( 29 ). Причината Съдът да възприеме противоположни решения в двете решения според мен е, че по делото Lechouritou и др. искът е за поправяне на вредите, причинени пряко от акт на публичната власт (избиването на цивилни граждани), докато по делото Apostolides искът е с предмет владение на недвижим имот, придобит след акта на публична власт (нахлуване на въоръжените сили), тоест връзката между иска и акта на публична власт е само индиректна.

48.

Съдебната практика във връзка с понятието за гражданско дело по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 44/2001 може, както установих ( 30 ), да се приложим към понятието за граждански дела по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 2201/2003.

49.

В случая спорът, с който е сезирана запитващата юрисдикция, е между два частноправни субекта, родителите на детето. Очевидно няма как майката да упражнява спрямо бащата каквито и да било обширни прерогативи на публична власт съгласно действащата обща уредба. Следователно правоотношението между страните е изцяло частноправно.

50.

Освен това подчертавам, че с предявения иск майката желае сезираният съд да замести липсващото съгласие на бащата за издаването на паспорт на детето. Предмет на спора не е проявлението на публична власт, тъй като от съда не е поискано да издаде такъв паспорт, а да замести липсващото съгласие на бащата. Негов предмет е разногласието между родителите, тъй като майката желае детето да посети семейството си в България, на което бащата се противопоставя или най-малкото не извършва необходимите за целта постъпки. Следователно предметът на спора е строго частноправен.

51.

Член 1, параграф 2, буква а) от Регламент № 2201/2003 предвижда, че в гражданските дела, свързани с определяне, упражняване, делегиране, ограничаване или лишаване от родителската отговорност, за които той се прилага, по-специално се разглежда правото на лични отношения. Член 2, точка 10 от Регламент № 2201/2003 определя правото на лични отношения по-специално като правото да се отведе детето на място, различно от неговото или нейното обичайно пребиваване, за определен период от време.

52.

Отвеждането на детето на почивка при неговото семейство, включително в друга държава членка (при положение че член 2, точка 10 говори само за „място, различно от неговото или нейното обичайно пребиваване“), и подаването на заявление за издаване на паспорт за тази цел според мен напълно съответства на определението за право на лични отношения.

53.

Поради това на запитващата юрисдикция следва да се отговори, че искът на единия родител съдът да замести липсващото съгласие на другия родител за пътуването на детето и за подаването на заявление за паспорт попада в понятието „граждански дела“, отнасящи се до родителска отговорност по смисъла на член 1, параграф 1, буква б) и на член 2, точки 7 и 10 от Регламент № 2201/2003.

54.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали може да се счита, че страната, която не участва лично в производството, е приела компетентността на съда по смисъла на член 12, параграф 1, буква б) от Регламент № 2201/2003, когато има назначен от съда представител и той не е оспорил компетентността на съда.

55.

Преди да разгледам третия въпрос, бих искал да внеса някои уточнения относно предвиденото в Регламент № 2201/2003 разпределение на компетентността по делата, свързани родителска отговорност.

56.

По делата, свързани с родителската отговорност, член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 предоставя компетентност на съдилищата на държава членка, в която детето има обичайно местопребиваване по времето, когато съдът е сезиран. Същевременно член 8, параграф 2 от този регламент гласи, че „[п]араграф 1 се прилага при спазване“, по-специално на условията по член 12. Член 12, параграф 1 предвижда, че компетентни по делата, свързани с родителска отговорност, са съдилищата на държавите членки, които са компетентни по силата на член 3 ( 31 ) по молбите за развод, законна раздяла и унищожаване на брака ( 32 ), а член 12, параграф 3 предвижда, че компетентни по отношение на родителската отговорност са съдилищата на държава членка, с която детето има основна връзка, по-специално поради факта, че е гражданин на тази държава членка.

57.

Следователно компетентността, упражнявана от съдилищата на държава членка за произнасяне по молба за развод, или на съдилищата на държава членка, с която детето има основна връзка, предвидени в член 12, параграфи 1 и 3 от Регламент № 2201/2003, следователно се конкурира с компетентността на съдилищата на държавата членка по обичайното пребиваване на детето ( 33 ).

58.

Считам, че за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, третият въпрос трябва да бъде преформулиран ( 34 ), така че да бъде изследван с оглед на член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003, а не на параграф 1 от тази разпоредба. По-долу ще изясня защо е необходимо такова преформулиране, след което ще разгледам самия въпрос, а именно дали може да се счита, че страната, която не се явява лично, но има назначен от съда представител, който не оспорва компетентността на съда, е приела компетентността на този съд по смисъла, следователно, на член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003.

59.

Според мен член 12, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 не би могъл да се приложи по настоящото дело. Както посочих, тази разпоредба всъщност предвижда компетентност по делата, свързани с родителска отговорност, на съда на държава членка, компетентен по силата на член 3 по молба за развод. В преюдициалното запитване обаче е посочено само че г‑жа Гогова и г‑н Илиев са съжителствали, което навежда на мисълта, че не са сключвали брак. Следователно посочената разпоредба е неприложима по спора, предмет на главното производство.

60.

За сметка на това компетентността на българските съдилища трябва да се изследва с оглед на член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003, който впрочем предвижда същото условие като член 12, параграф 1, а именно приемане на компетентността на сезирания съд. Тази разпоредба предвижда, че съдилищата на държавите членки „са компетентни по отношение на родителската отговорност в производството, което е различно от това по смисъла на параграф 1“, когато, първо — детето има основна връзка с тази държава членка, „особено по силата на факта, […] че детето е гражданин на тази държава членка“, второ — всички страни по спора са приели изрично или по друг недвусмислен начин компетентността на тези съдилища и тя е във висш интерес на детето ( 35 ). От доказателствата по делото е видно, че детето е български гражданин: първото условие за наличието на пророгация на компетентност, предвидено в член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003, е изпълнено.

61.

Уточнявам, че в решение L Съдът е постановил, че пророгацията на компетентност, предвидена в член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003 по делата, свързани с родителската отговорност, може да се приложи, без да е необходимо производството по това дело да е свързано с друго, вече висящо производство пред юрисдикцията, в полза на която е поискана пророгацията на компетентност ( 36 ). Следователно липсата на висяща молба за развод пред българските съдилища е без значение: това обстоятелство не е пречка за приложимостта на член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003 ( 37 ).

62.

Следователно третият преюдициален въпрос запазва своята релевантност. Всъщност параграф 1 и параграф 3 на член 12 от Регламент № 2201/2003 поставят едно и също условие за пророгацията на компетентност: приемане изрично или по друг недвусмислен начин на компетентността от „съпрузите или от носителите на родителска отговорност“ (параграф 1) или от „[всички страни в производството]“ (параграф 3). За да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, е достатъчно изследване с оглед на параграф 3, а не на параграф 1, на въпроса дали трябва да се счита, че страната, която не се явява лично и има назначен от съда представител, който не оспорва компетентността му, се е съгласила с неговата компетентност.

63.

Според мен не може да се счита, че ответникът, който не се явява лично, е приел компетентността на сезирания съд по смисъла на член 12, параграф 3, буква б) от Регламент № 2201/2003 единствено поради това, че тъй като не е успял да го уведоми за исковата молба, съдът служебно му е назначил представител, който е представил защита по същество, без да възрази срещу липсата на компетентност на посочения съд.

64.

Отбелязвам, че намерението на законодателя на Съюза е било да позволи на страните да изберат държавата членка, чиито съдилища са компетентни да се произнесат относно родителската отговорност. Всъщност член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003 им позволява да дерогират компетентността на съдилищата на държавата членка по обичайното пребиваване на детето в полза на съдилищата на държавата членка, с които детето има основна връзка. Следователно намерението на законодателя на Съюза е било да изведе на преден план автономността на страните, предоставяйки им възможност, вярно обусловена от наличието на основна връзка на детето с държавата членка на избраните съдилища ( 38 ), все пак да направят избор. Това личи от изложението на мотивите за предложението за регламент, представено от Комисията, съгласно което член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003 „цели да способства за спогодяване на страните, макар и само по въпроса кои съдилища да бъдат сезирани, предоставяйки и известна свобода на действие на носителите на родителска отговорност“ ( 39 ) [неофициален превод].

65.

След като компетентността на сезирания съд се основава на волята на страните, е важно да се осигури, че двете страни действително са били съгласни с тази компетентност ( 40 ). Намерението на законодателя, а именно на преден план да се изведе автономността на страните, е довод в полза на стриктното тълкуване на приемането „изрично или по друг недвусмислен начин“ на компетентността на сезирания съд ( 41 ).

66.

Подчертавам, че член 12, параграф 3, буква б) от Регламент № 2201/2003 предвижда, че компетентността на съдилищата на избраната от страните държава членка трябва да бъде „във висш интерес на детето“. Според мен, с оглед на централното значение на висшия интерес на детето в системата за разпределение на компетентност, въведена с Регламент № 2201/2003 ( 42 ), това уточнение трябва да се разглежда като същинско задължение на сезирания съд да се увери, че страните не са се възползвали от автономността си в ущърб на висшия интерес на детето ( 43 ). Това задължение потвърждава изискването за стриктно тълкуване на приемането на компетентността на сезираните съдилища на основание член 12, параграф 3.

67.

Според мен да се счита, че ответникът е приел компетентността на българските съдилища, въпреки че не е бил уведомен за исковата молба, след като назначеният от съда представител не е оспорил компетентността на съда, не би било в съответствие с изискването за стриктно тълкуване на условието за приемане по член 12, параграф 3, буква б) от Регламент № 2201/2003.

68.

Не мога да не се изненадам, че българският съд е прибягнал до назначаването на представител на ответника, при положение че от акта за преюдициално запитване е видно, че бащата се вижда с дъщеря си през две-три седмици. Констатирам, че съгласно член 47, алинея 4 от ГПК ( 44 ), когато сезираният съд установи, че ответникът не пребивава на посочения адрес, той „указва на ищеца да представи справка“ по този въпрос. Изглежда най-малкото странно, че майката поверява детето на бащата редовно, но неговият адрес ѝ е неизвестен. Отбелязвам, че член 18, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че съдът спира съдебното производство, докато не се установи, че ответникът е имал възможност да получи исковата молба или че „са предприети всички необходими мерки за тази цел“ ( 45 ).

69.

Трудно ми е да си представя, че е възможно да се счита, че ответникът се е съгласил с компетентността на съдилищата на държава членка, ако дори не знае за съществуването на производството, в което е конституиран ( 46 ). Също изпитвам съмнения, че е възможно назначеният от съда представител да даде правно валидно съгласие относно компетентността на този съд, след като няма никакъв контакт с ответника и следователно не разполага с информация, която би му позволила да прецени компетентността на сезирания съд ( 47 ).

70.

Отбелязвам, че произнасяйки се относно тълкуването на член 24, първо изречение от Регламент № 44/2001, който предвижда, че „[и]звън компетентността, която произтича от други разпоредби на настоящия регламент, компетентен е този съд на държава членка, пред който се яви ответникът“, Съдът неотдавна постанови в решение А, че явяването на назначения от австрийска юрисдикция особен представител на отсъстващия ответник не е равностойно на явяването пред съд на ответника по смисъла на член 24, тоест то не поражда компетентност за сезирания съд ( 48 ).

71.

Според мен член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува по същия начин като член 24, първо изречение от Регламент № 44/2001.

72.

Действително, от една страна, член 24, първо изречение от Регламент № 44/2001 предвижда, също като член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003, компетентност, основавана на съзнателния избор на страните ( 49 ).

73.

От друга страна, в решение A Съдът е претеглил правото на защита с предвиденото в член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз ( 50 ) право на ищеца на ефективни правни средства за защита. Той е отбелязал, че действително местоживеенето на ответника е било неизвестно, което е възпрепятствало ищците да определят компетентния съд и да упражнят правото си на ефективни правни средства за защита. По-нататък в изложението на мотивите си обаче е подчертал, че ако явяването на особения представител трябва да се счита за равносилно на явяване на ответника по смисъла на член 24, първо изречение от Регламент № 44/2001, ответникът не би бил считан за неявил се. Той не би бил считан за неявил се не само по смисъла на член 24 от посочения регламент, но и на член 34, точка 2 от него, който предвижда, че съдебно решение не се признава, ако на ответника не е връчен документът за образуване на производството. Следователно ответникът нямало да може да се позове на член 34, точка 2, за да възрази срещу признаването на съдебното решение. Съдът е стигнал до извода, че не може подобно тълкуване на член 24 от Регламент № 44/2001 да се приеме за установяващо справедлив баланс между правото на ефективни правни средства за защита на ищеца и правото на защита ( 51 ).

74.

В случая отбелязвам, че компетентността на съдилищата на държавата членка, с която детето има основна връзка, предвидена в член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003, е в конкуренция с компетентността на съдилищата на държавата членка по обичайното пребиваване на детето, предвидена в член 8, параграф 1 от него. Следователно в случая, ако българските съдилища приемат, че не са компетентни поради това, че бащата не е приел компетентността им, майката би могла да сезира италианските съдилища: отказ на правосъдие не би бил налице.

75.

Освен това подчертавам, че ако на основание член 12, параграф 3 от Регламент № 2201/2003 българските съдилища приемат, че са компетентни, за бащата би било невъзможно да обжалва.

76.

Действително член 41, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че решение, постановено в държава членка, ако е заверено в държавата членка, която го е издала, се признава и изпълнява в друга държава членка, без да е необходима декларация за изпълняемост и без да се предоставя каквато и да е възможност за противопоставяне на неговото признаване. Член 41, параграф 2, буква а) поставя като условие за издаването на такова удостоверение исковата молба да е била връчена на ответника. Същевременно, ако се счита, че ответникът е приел компетентността на българските съдилища по смисъла на член 12, параграф 3, буква б) от Регламент № 2201/2003, това означава, че той не се счита за неявил се: следователно той не може да се счита за неявил се по смисъла на член 41, параграф 2, буква а) от този регламент. Поради това, ако трябва да се приеме, че на основание член 12, параграф 3 компетентни са българските съдилища, те биха издали удостоверението, позволяващо признаването и изпълнението на решението в Италия.

77.

В този случай бащата не би могъл да възрази срещу изпълнението на решението на българските съдилища. От една страна, член 43, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че издаденото удостоверение не подлежи на обжалване. От друга страна, член 41, параграф 1 от този регламент гласи, че няма възможност за противопоставяне на признаването на заверено в издалата го държава членка решение ( 52 ).

78.

Следователно, ако бъде счетено, че бащата е приел компетентността на българските съдилища по смисъла на член 12, параграф 3, буква б) от Регламент № 2201/2003, засягането на правото на защита според мен би било непропорционално.

79.

Срещу този извод никакви доводи не могат да се черпят от решение Hypoteční banka, в което Съдът е постановил, че Регламент № 44/2001 допуска прилагането на национална разпоредба, която позволява провеждането на производство срещу ответник, чието местоживеене не е известно, ако сезираната юрисдикция назначи попечител ( 53 ). Действително, както Съдът подчертава изрично в решение A, ако в решение Hypoteční banka ответникът е можел да се противопостави на признаването на решението на основание на посочения член 34, точка 2, в решение A липсва такава възможност. Действително възможността за позоваване на споменатия член 34, точка 2 „предполага, […] че ответникът не се е явил и че процесуалните действия, извършени от попечителя или особения представител на отсъстващия ответник, не са равностойни на явяване на ответника пред съд по смисъла на [Регламент № 44/2001]“ ( 54 ). Следователно ако сезираният съд е компетентен на основание член 24 от този регламент, не се счита, че ответникът не се е явил.

80.

В светлината на всички изложени по-горе съображения предлагам Съдът да отговори по следния начин на поставените от Върховния касационен съд въпроси: