—

за „Private Equity Insurance Group“ SIA, от N. Šlitke, advokāts,

—

за „Swedbank“ AS, от R. Vonsovičs, D. Lasmanis и I. Balmaks, advokāti, както и от R. Rubenis,

—

за латвийското правителство, от I. Kalniņš и J. Treijs-Gigulis, в качеството на представители,

—

за испанското правителство, от M. García-Valdecasas Dorrego и V. Ester Casas, в качеството на представители,

—

за правителството на Обединеното кралство, от J. Kraehling, в качеството на представител, подпомагана от J. Holmes, barrister, както и от B. Kenelly, QC,

—

за Европейската комисия, от J. Rius, A. Sauka и K.‑Ph. Wojcik, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 2002/47/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 6 юни 2002 година относно финансовите обезпечения (ОВ L 168, 2002 г., стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 10, том 3, стр. 6).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между „Private Equity Insurance Group“ SIA и „Swedbank“ AS по повод на иск за обезщетение, предявен от първото дружество срещу второто.

3

Съгласно член 1 от Директива 98/26/ЕO на Европейския парламент и на Съвета от 19 май 1998 година относно окончателността на сетълмента в платежните системи и в системите за сетълмент на ценни книжа (ОВ L 166, 1998 г., стр. 45; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 3, стр. 33):

„Разпоредбите на тази директива се прилагат спрямо:

4

Съгласно член 2, буква а), първа алинея от посочената директива:

„За целите на тази директива:

5

Съображения 1, 3—5, 9, 10, 17 и 18 от Директива 2002/47 гласят:

[…]

[…]

[…]

6

Член 1 от тази директива, озаглавен „Предмет и приложно поле“, гласи:

„1.   Тази директива определя общностен режим, приложим към споразуменията за финансово обезпечение, които отговарят на изискванията по параграфи 2 и 5 и към финансовите обезпечения, в съответствие с условията по параграфи 4 и 5.

2.   Както обезпеченият, така и обезпечителят трябва да спадат към някоя от следните категории:

3.   Държавите членки могат да изключат от приложното поле на настоящата директива споразуменията за финансово обезпечение, по които едната от страните е лице по параграф 2, буква д).

[…]

4.   а) Предоставеното финансово обезпечение се състои от парични средства или финансови инструменти.

[…]

5.   Настоящата директива се прилага към финансовото обезпечение, след като то е предоставено и ако това предоставяне е направено в писмена форма.

Доказването на предоставянето на финансовото обезпечение трябва да позволява идентифицирането на финансовото обезпечение, за което се отнася. За тази цел е достатъчно да се докаже, че обезпечението с безналични ценни книжа е било кредитирано на или представлява кредит по релевантната сметка и че паричното обезпечение е било кредитирано на или представлява кредит по посочена сметка.

[…]“.

7

Член 2 от посочената директива, озаглавен „Определения“, гласи следното:

„1.   По смисъла на настоящата директива:

[…]

[…]

[…]

2.   Всяко позоваване в настоящата директива на „предоставено“ финансово обезпечение или на „предоставяне“ на финансово обезпечение има предвид неговото предаване, прехвърляне, държане, регистриране или преминаване по друг начин във владението или под контрола на обезпечения или на лице, действащо от негово име. Всяко право на заместване или оттегляне на дадено в повече финансово обезпечение в полза на обезпечения не засяга финансовото обезпечение, което е било предоставено на обезпечения по смисъла тази директива.

3.   Позоваването на „писмена форма“ в настоящата директива включва документирането в електронна форма или на друг траен носител“.

8

Съгласно член 3 от същата директива, озаглавен „Изисквания за форма“:

„1.   Държавите членки не могат да определят изисквания за форма във връзка с конституирането, действителността, сключването, противопоставимостта или допустимостта като доказателство на споразумението за финансово обезпечение или на предоставянето на финансово обезпечение по споразумение за финансово обезпечение.

2.   Параграф 1 не засяга приложимостта на настоящата директива към финансово обезпечение, което вече е предоставено и неговото предоставяне е било направено в писмена форма и когато споразумението за финансово обезпечение може да бъде направено в писмена форма за доказване или по друг приравнен от закона начин“.

9

Член 4 от Директива 2002/47, озаглавен „Изпълнение на споразуменията за финансово обезпечение“, гласи:

„1.   Държавите членки гарантират, че при настъпване на изпълнителното събитие обезпеченият може да реализира по описаните по-долу начини всяко финансово обезпечение, предоставено по споразумението за финансово обезпечение с предоставяне на залог и при определените в споразумението условия:

[…]

[…]

4.   Начините за реализиране на финансовото обезпечение по параграф 1, при условията на споразумението за финансово обезпечение с предоставяне на залог, не могат да бъдат поставени в зависимост от изисквания като:

5.   Държавите членки гарантират, че споразумението за финансово обезпечение с предоставяне на залог може да започне да действа в съответствие с предвидените в него условия, независимо от започването или продължаването на производство по ликвидация или мерки по реорганизация по отношение на предоставящия или обезпечения.

[…]“.

10

Член 8 от посочената директива, озаглавен „Неприложимост на определени разпоредби относно несъстоятелността“, гласи:

„1.   Държавите членки гарантират, че споразумението за финансово обезпечение, както и предоставянето на финансово обезпечение по такова споразумение, могат да не бъдат обявени за унищожаеми или нищожни или да бъдат обезсилени единствено на основание, че споразумението за финансово обезпечение е възникнало или финансовото обезпечение е било предоставено:

2.   Държавите членки гарантират, че когато споразумението за финансово обезпечение или основното финансово задължение са възникнали или финансовото обезпечение е било предоставено в деня, но след момента на започване на производството по ликвидация или на мерките по реорганизация, то е изпълняемо и противопоставимо на трети страни, ако обезпеченият може да докаже, че не е знаел или не е трябвало да знае за започването на това производство или мерки.

3.   Когато споразумението за финансово обезпечение съдържа:

държавите членки гарантират, че предоставянето на финансово обезпечение, допълнително финансово обезпечение, заместващо или заменяно финансово обезпечение по такова задължение или право няма да се счита за недействително или обезсилено единствено поради факта, че:

[…]“.

11

Finanšu nodrošinājuma likums (Закон за финансовите обезпечения) е приет, за да се транспонира Директива 2002/47 в латвийското право.

12

На 14 април 2007 г.„Izdevniecība Stilus“ SIA, в чиито права встъпва Private Equity Insurance Group, и Swedbank сключват договор при общи условия за разплащателна банкова сметка. Договорът съдържа клауза за финансово обезпечение, според която наличните средства по разплащателната сметка на Izdevniecība Stilus се предоставят като залог за всичките вземания на Swedbank срещу Izdevniecība Stilus.

13

На 25 октомври 2010 г. Izdevniecība Stilus е обявено в несъстоятелност. След това синдикът на дружеството сключва със Swedbank нов договор за разплащателна сметка, който съдържа същата клауза за финансово обезпечение.

14

На 8 юни 2011 г. Swedbank задължава разплащателната сметка на Izdevniecība Stilus със сумата от 192,30 латвийски лата (LVL) (около 274 EUR) на основание комисиона за обслужване на съответната сметка за периода до датата на обявяване на несъстоятелността.

15

Izdevniecība Stilus, представлявано от синдика, предявява иск срещу Swedbank за връщане на тази сума, като се позовава на принципите на националното право, гарантиращи равнопоставеността на кредиторите в производството по несъстоятелност, както и на забраната отделните кредитори да извършват действия, които могат да увредят останалите кредитори.

16

Латвийските съдилища, а именно първоинстанционният и въззивният съд, отхвърлят това искане, като се позовават по-специално на Закона за финансовите обезпечения, чиито разпоредби изключват финансовите обезпечения при прилагането на правото в областта на несъстоятелността. В резултат на това Augstākās tiesas Civillietu departaments (Върховен съд, гражданско отделение, Латвия) е сезиран с касационна жалба.

17

Във връзка с това посочената юрисдикция отбелязва, че Директива 2002/47 е приета в контекст, който се състои по-специално от Директива 98/26, отнасяща се до платежните системи и системите за сетълмент на ценни книжа. Поради тази причина запитващата юрисдикция иска да се установи, на първо място, дали Директива 2002/47 се прилага и по отношение на наличните средства по обикновена банкова сметка, каквато е разглежданата в главното производство, която сметка е използвана извън рамките на платежните системи и на системите за сетълмент на ценни книжа, посочени в членове 1 и 2 от Директива 98/26.

18

На второ място, Augstākās tiesas Civillietu departaments (Върховен съд, гражданско отделение) изпитва съмнения относно съответствието на предимството на финансовото обезпечение пред всички останали видове обезпечения, по-специално пред вписаните в публичен регистър, каквито са ипотеките, с принципа на равно третиране на кредиторите в производството по несъстоятелност. По-специално тя поставя въпроса дали подобно предимство е обосновано и пропорционално с оглед на целите, преследвани с Директива 2002/47.

19

На трето място, запитващата юрисдикция посочва, че Законът за финансовите обезпечения се прилага както по отношение на лицата, посочени в член 1, параграф 2, буква д) от Директива 2002/47, така и по отношение на физическите лица. В резултат на това запитващата юрисдикция иска да се установи, от една страна, дали тази разпоредба позволява да се разпростре действието на правилата, предвидени в тази директива, по отношение на лица, които са изрично изключени от приложното ѝ поле, а от друга страна, при утвърдителен отговор, дали тази разпоредба е директно приложима. Като признава, че става въпрос за хипотетични въпроси от гледна точка на разглеждания в главното производство спор, посочената юрисдикция приема, че те биха се оказали релевантни при евентуален контрол за съответствие с конституцията, който Latvijas Republikas Satversmes tiesa (Конституционен съд, Латвия) би могъл да упражни по отношение на Закона за финансовите обезпечения.

20

При тези обстоятелства Augstākās tiesas le Civillietu departaments (Върховен съд, гражданско отделение) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

21

С първия и втория въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали Директива 2002/47 трябва да се тълкува в смисъл, че предоставя на обезпечения с финансово обезпечение като разглежданото в главното производство, според което наличните средства по банкова сметка се предоставят на банката като залог за всички нейни вземания срещу титуляря на сметката, правото да се удовлетвори от обезпечението независимо дали е започнало производство по несъстоятелност спрямо предоставилия обезпечението.

22

В това отношение следва да се посочи, че съгласно съображение 3 от Директива 2002/47 тя има за цел да допринесе за интеграцията и за ефективността на разходите на финансовия пазар, както и за стабилността на финансовата система в Европейския съюз.

23

За тази цел Директивата установява режим, който има за цел, както става ясно от съображения 5, 9, 10 и 17, да ограничи административните тежести за страните, които използват финансови обезпечения, попадащи в приложното ѝ поле, да засили правната сигурност на тези обезпечения, като по отношение на тях не се прилагат определени разпоредби от националното законодателство относно несъстоятелността, и да предвиди бързи и неформални изпълнителни производства с цел гарантиране на финансовата стабилност и ограничаване на верижния ефект при неизпълнение на някоя от страните по споразумение за финансово обезпечение.

24

Така, от една страна, член 3 от посочената директива по същество забранява на държавите членки да определят изисквания за форма във връзка с конституирането, действителността, сключването, противопоставимостта или допустимостта като доказателство на споразумението за финансово обезпечение или на предоставянето на финансово обезпечение по споразумение за финансово обезпечение.

25

От друга страна, член 4, параграф 1 от Директива 2002/47 предвижда, че обезпеченият с финансово обезпечение с предоставяне на залог трябва да може да го реализира по описаните в него начини. Съгласно член 4, параграф 5 от тази директива държавите членки гарантират, че споразумението за финансово обезпечение с предоставяне на залог може да започне да действа в съответствие с предвидените в него условия, независимо от започването или продължаването на производство по ликвидация или мерки по реорганизация по отношение на предоставящия или обезпечения.

26

В резултат на това установеният с Директива 2002/47 режим, като изключва ползването на финансовите обезпечения да бъде обусловено от изисквания за форма, предоставя на обезпечените с тях правото да се удовлетворят от тях независимо дали е започнало производство по несъстоятелност спрямо предоставилия обезпечението.

27

При това положение следва да се определи дали обезпечение като разглежданото в главното производство попада в приложното поле на тази директива.

28

В това отношение е безспорно, че разглежданото в главното производство обезпечение попада в приложното поле ratione personae на посочената директива, както то е уточнено в член 1, параграф 2 от нея.

29

По отношение на приложното поле ratione materiae на Директива 2002/47 най-напред следва да се констатира, че задълженията, гарантирани с обезпечението, трябва да представляват „релевантни финансови задължения“ по смисъла на член 2, параграф 1, буква е) от тази директива. Според определението, съдържащо се в тази разпоредба, „релевантните финансови задължения“ са задължения, гарантирани със споразумение за финансово обезпечение, което дава право на разплащане в наличност и/или право на получаване на финансови инструменти. Те се състоят от или включват настоящи или бъдещи задължения, включително задължения, възникнали по силата на основен договор или сходно споразумение, задължения към обезпечения на лице, различно от предоставящия го, или задължения от определена категория или вид със случаен характер.

30

Както изтъкват всички страни, представили становища пред Съда, определението за „релевантните финансови задължения“, съдържащо се в член 2, параграф 1, буква е) от Директива 2002/47, обхваща положение като разглежданото в главното производство, при което обезпечението включва всички вземания на банката срещу титуляря на сметката.

31

Всъщност, от една страна, при липса на изрично ограничение, предвидено в текста на Директива 2002/47, изразът „обезпечение, което дава право на разплащане в наличност“, съдържащ се в определението в член 2, параграф 1, буква е) от Директива 2002/47, трябва да се разбира като отнасящ се до всяко задължение, което дава право на разплащане в наличност, а следователно и до обикновените парични дългове на титуляр на сметка към банката му, какъвто е комисионата за обслужване на разглежданата в главното производство сметка.

32

От друга страна, доколкото релевантните финансови задължения могат според самото определение, съдържащо се в член 2, параграф 1, буква е) от Директива 2002/47, да се състоят от или да включват настоящи или бъдещи задължения, включително задължения, възникнали по силата на основен договор или сходно споразумение, това определение включва и положение като разглежданото в главното производство, при което обезпечението обхваща не само индивидуално задължение, а всички вземания на банката срещу титуляря на сметката.

33

По-нататък следва да се посочи, че съгласно член 1, параграф 4, буква а) от Директива 2002/47 обезпечението, което се има предвид от последната, се състои от парични средства или финансови инструменти. Що се отнася до понятието „парични средства“, то е определено в член 2, параграф 1, буква г) от въпросната директива като пари, кредитирани по сметка, или друго подобно парично вземане, като депозити на паричния пазар. Освен това от съображение 18 от същата директива следва, че банкнотите са изключени от това определение. Тъй като Директива 2002/47 не предвижда друго изключение, се налага констатацията, както посочва генералният адвокат в точка 29 от заключението си, че въпросното определение обхваща наличните средства по банкова сметка като разглежданата в главното производство.

34

По поставения от запитващата юрисдикция въпрос дали приложното поле ratione materiae на Директива 2002/47 трябва да се ограничи с оглед на контекста, в който тази директива е приета, единствено до наличните средства по сметки, използвани в рамката на платежните системи и системите за сетълмент на ценни книжа, посочени в членове 1 и 2 от Директива 98/26, трябва да се отбележи, че подобно ограничение не се подкрепя от текста на Директива 2002/47. Напротив, ако действително, както следва от съображения 1 и 4 от тази директива, тя е приета в контекст, който се състои по-специално от Директива 98/26, и законодателят на Съюза е приел, че има полза от общи правила по отношение на обезпеченията, предвидени в рамките на платежните системи и на системите за сетълмент, уредени с последната, Директива 2002/47 в не по-малка степен, за което припомня и съображение 4 от нея, допълва тези съществуващи нормативни актове, като разглежда допълнителни въпроси и отива по-далеч от тях по отношение на определени материи, които вече са били разгледани от тях. От друга страна, както посочва генералният адвокат в точка 31 от заключението си, изложението на мотивите към предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно финансовите обезпечения (ОВ C 180 E, 2001 г., стр. 312) потвърждава също, че Директива 2002/47 е приета с цел да надскочи приложното поле на Директива 98/26.

35

От това следва, че приложното поле ratione materiae на Директива 2002/47 не може да се счита за ограничено до наличните средства по сметки, използвани в рамките на платежните системи и на системите за сетълмент, уредени с Директива 98/26.

36

При това положение следва да се посочи, че съгласно член 1, параграф 5, първа алинея от нея Директива 2002/47 се прилага към финансовото обезпечение, след като то е предоставено и ако това предоставяне е направено в писмена форма, което включва съгласно член 2, параграф 3 от тази директива документирането в електронна форма или на друг траен носител. От своя страна, в член 3, параграф 2 от посочената директива изрично е посочено, че забраната да се определят изисквания за форма във връзка с предоставянето на финансово обезпечение, предвидена в член 3, параграф 1 от същата тази директива, не засяга приложението на последната от момента, в който финансовото обезпечение е предоставено, доколкото предоставянето е направено в писмена форма.

37

Според определението в член 2, параграф 2, първо изречение от Директива 2002/47 под предоставяне на финансово обезпечение се има предвид неговото предаване, прехвърляне, държане, регистриране или преминаване по друг начин във владението или под контрола на обезпечения или на лице, действащо от негово име.

38

Директивата обаче не уточнява при какви условия критерият, според който обезпеченият придобива „владението или […] контрола“, е изпълнен в хипотезата на невеществено обезпечение като разглежданото в главното производство относно наличните средства по банкова сметка.

39

При липса на изрично препращане към правото на държавите членки въпросният критерий трябва да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза, което трябва да отчита текста, контекста и целта му (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2015 г., A, C‑184/14, EU:C:2015:479, т. 31 и 32 и цитираната съдебна практика).

40

В това отношение от съображение 10 от Директива 2002/47 става ясно, че тя има за цел да осигури равновесие между, от една страна, ефикасността на пазара, предотвратявайки формализма, свързан с предоставянето на финансово обезпечение, и от друга страна, сигурността на страните по споразумението за финансово обезпечение и на трети страни, изисквайки предоставянето на финансовото обезпечение да се материализира чрез каквато и да е форма на отказ от владение.

41

Всъщност изискването за предоставянето на финансовото обезпечение има за цел да гарантира, че съответният обезпечен в договора за финансово обезпечение е в състояние на практика да разполага с него при настъпването на изпълнителното събитие.

42

Следва да се добави, че от съображение 17 от Директива 2002/47 става ясно, че тя предвижда бързи и неформални изпълнителни производства с цел гарантиране на финансовата стабилност и ограничаване на верижния ефект при неизпълнение на някоя от страните по споразумение за финансово обезпечение. Изискването за предоставянето на финансовото обезпечение, доколкото гарантира, че обезпеченият ще бъде в състояние на практика да разполага с него, е от естество да поощри подобна цел.

43

Освен това текстът на член 2, параграф 2, второ изречение от Директива 2002/47 предвижда, че правото на заместване или оттегляне на дадено в повече финансово обезпечение в полза на обезпечения не засяга финансовото обезпечение, което е било предоставено на обезпечения. Това право обаче би било лишено от обхват, ако обезпеченият с налични средства по банкова сметка се счита за придобил „владението или […] контрола“ върху тези средства и в случая, в който титулярят на сметката може да разполага свободно с тях.

44

От това следва, че обезпеченият с обезпечение като разглежданото в главното производство, което се отнася до налични средства по обикновена банкова сметка, може да се разглежда като придобил „владението или […] контрола“ върху тези средства само при условие че предоставилият обезпечението е възпрепятстван да разполага с него.

45

Следва също да се приеме, че дадено финансово обезпечение по принцип не попада в приложното поле на Директива 2002/47, ако е предоставено, след като е започнало производство по несъстоятелност.

46

Всъщност член 8, параграфи 1 и 3 от тази директива по същество е пречка производството по несъстоятелност да може да има действие с обратна сила по отношение на финансовите обезпечения, предоставени преди да започне това производство. Съгласно член 8, параграф 2 от посочената директива обаче, когато дадено обезпечение е предоставено, след като е започнало подобно производство, споразумението за обезпечение е изпълняемо и противопоставимо на трети страни само по изключение, а именно единствено ако обезпечението е предоставено в деня на започването на производството и ако обезпеченият докаже, че не е знаел или не е бил длъжен да знае за започването на това производство. Както посочва генералният адвокат в точки 63 и 64 от заключението си, от това следва, че с изключение на хипотезите, посочени в член 8, параграф 2 от същата тази директива, последната не обхваща обезпеченията, предоставени след като е започнало производство по несъстоятелност.

47

В конкретния случай с оглед на констатациите в точки 44 и 46 от настоящото решение запитващата юрисдикция следва да провери по-специално, от една страна, дали средствата, изтеглени от Swedbank от сметката на Izdevniecība Stilus, са били преведени по тази сметка, преди да е започнало производството по несъстоятелност, или са били преведени в деня, в който е започнало това производство, при положение че Swedbank е доказало, че не е знаело или не е било длъжно да знае за започването на това производство, а от друга страна, дали Izdevniecība Stilus е било възпрепятствано да разполага с тези средства след превеждането им по въпросната сметка.

48

С уговорката, че запитващата юрисдикция следва да провери това, изглежда, че тези условия не са изпълнени в конкретния случай. Всъщност в хода на съдебното заседание пред Съда страните в главното производство постигнаха съгласие, от една страна, че средствата, изтеглени от Swedbank, са били внесени по въпросната сметка едва след датата на започване на производство по несъстоятелност, а от друга, че разглежданото в главното производство споразумение за финансово обезпечение не съдържа клауза, според която Izdevniecība Stilus е възпрепятствано да разполага с тези средства след превеждането им по тази сметка.

49

Накрая, доколкото запитващата юрисдикция повдига въпроса за съответствието на режима, установен в Директива 2002/47, с принципа на равно третиране на кредиторите в производството по несъстоятелност, следва да се припомни също, че според постоянната съдебна практика равенството пред закона, закрепено в член 20 от Хартата на основните права на Европейския съюз, е общ принцип на правото на Съюза, който изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако разграничаването им не е обективно обосновано. Разликата в третирането е обоснована, когато се основава на обективен и разумен критерий, т.е. когато е свързана с допустима от закона цел на разглежданото законодателство и когато е съразмерна на целта на съответното третиране (решение от 17 октомври 2013 г., Schaible, C‑101/12, EU:C:2013:661, т. 76 и 77 и цитираната съдебна практика).

50

Както става ясно от точка 26 от настоящото решение, установеният с Директива 2002/47 режим, като изключва предоставянето на финансовите обезпечения да бъде обусловено от изисквания за форма, предоставя на обезпечените с тях правото да се удовлетворят от тях независимо дали е започнало производство по несъстоятелност спрямо предоставилия обезпечението. Следователно този режим дава предимство на финансовите обезпечения спрямо други видове обезпечения, които не попадат в приложното поле на тази директива.

51

Налага се обаче констатацията, че подобна разлика в третирането е основана на обективен критерий, който е свързан с легитимната цел на Директива 2002/47, която е да се засили правната сигурност и ефикасността на финансовите обезпечения, за да се гарантира стабилността на финансовата система.

52

Освен това в акта за преюдициално запитване не е посочено никакво обстоятелство, позволяващо да се приеме, че разликата в третирането е непропорционална на преследваната цел. В това отношение следва да се вземе предвид по-специално обстоятелството, че приложимостта на Директива 2002/47 ratione materiae зависи от предоставянето на обезпечението и изисква при условието на член 8, параграф 2 от тази директива това предоставяне да е настъпило, преди да е започнало производство по несъстоятелност. Следователно, както посочва генералният адвокат в точка 65 от заключението си, сумите, преведени по сметката на предоставилия обезпечението, след като е започнало производство по несъстоятелност, по принцип не могат да се обхванат от установения с Директива 2002/47 режим. От друга страна, по отношение на прилагането ratione personae на посочената директива, съгласно член 1, параграф 3 от нея държавите членки могат да изключат споразуменията за финансово обезпечение, по които едната от страните е лице по член 1, параграф 2, буква д) от същата директива. Накрая, следва да се припомни, че установеният с Директива 2002/47 режим се отнася само до една част от активите на предоставилия обезпечението, по отношение на която последният е приел каквато и да е форма на отказ от владение.

53

При тези условия следва да се приеме, че разглеждането на първия и втория преюдициален въпрос не установява никакви факти и обстоятелства от естество да засегнат валидността на Директива 2002/47 с оглед на принципа на равно третиране.

54

Предвид изложените по-горе съображения на първия и втория въпрос следва да се отговори, че Директива 2002/47 трябва да се тълкува в смисъл, че предоставя на обезпечения с финансово обезпечение като разглежданото в главното производство, според което наличните средства по банкова сметка се предоставят на банката като залог за всичките ѝ вземания срещу титуляря на сметката, правото да се удовлетвори от обезпечението независимо дали е започнало производство по несъстоятелност спрямо предоставилия обезпечението, единствено ако, от една страна, средствата, предмет на посоченото обезпечение, са били преведени по въпросната сметка, преди да е започнало това производство, или ако тези средства са били преведени в деня на започването му, при положение че банката е доказала, че не е знаела или не е била длъжна да знае за започването на това производство, и ако, от друга страна, титулярят на посочената сметка е бил възпрепятстван да разполага с въпросните средства след превеждането им по същата тази сметка.

55

С третия и четвъртия си въпрос по същество запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 1, параграф 2, буква д) от Директива 2002/47 трябва да се тълкува в смисъл, че разрешава на държава членка да разшири приложното поле ratione personae на тази директива спрямо физическите лица и дали тази директива е директно приложима.

56

В това отношение следва да се припомни, че според постоянната практика на Съда основанието на едно преюдициално запитване не е във формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а в необходимостта от него за действителното решаване на спор, свързан с правото на Съюза (вж. в този смисъл решение от 7 ноември 2013 г., Romeo, C‑313/12, EU:C:2013:718, т. 40 и цитираната съдебна практика).

57

В конкретния случай обаче запитващата юрисдикция признава, че третият и четвъртият въпрос са изцяло хипотетични по отношение на спора в главното производство, тъй като той не се отнася до физическо лице.

58

Както посочва генералният адвокат в точка 71 от заключението си, обстоятелството, че тези въпроси биха могли да се окажат релевантни в рамките на евентуален контрол за съответствието на Закона за финансовите обезпечения с конституцията, упражнен от Latvijas Republikas Satversmes tiesa (Конституционен съд), не променя хипотетичния характер на тези въпроси в делото по главното производство.

59

При това положение вторият и третият въпрос са недопустими.

60

С петия си въпрос по същество запитващата юрисдикция иска да се установи дали е възможно при хипотезата, че целта и обхватът на Директива 2002/47 са по-ограничени от целта и обхвата на националния закон, който транспонира последната, да се прибегне до тълкуване на въпросната директива, за да се обезсили клауза за финансово обезпечение, основана на националното право, като разглежданата в главното производство.

61

Според постоянната съдебна практика изискванията към съдържанието на преюдициалното запитване са посочени изрично в член 94 от Процедурния правилник на Съда, с който запитващата юрисдикция би следвало да е запозната в рамките на въведеното от член 267 ДФЕС сътрудничество и с който тя следва добросъвестно да се съобразява (определения от 12 май 2016 г., Security Service и др., C‑692/15—C‑694/15, EU:C:2016:344, т. 18 и от 8 септември 2016 г., Google Ireland и Google Italy, C‑322/15, EU:C:2016:672, т. 15).

62

Така, запитващата юрисдикция трябва да посочи конкретните причини, поради които има въпроси относно тълкуването на някои разпоредби на правото на Съюза, и счита за нужно да постави преюдициални въпроси на Съда. Последният вече е приел, че е необходимо запитващата юрисдикция да даде минимални разяснения относно причините да иска тълкуване именно на посочените от нея разпоредби на правото на Съюза, както и относно връзката, която установява между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо към разглеждания от нея спор (решение от 10 март 2016 г., Safe Interenvíos, C‑235/14, EU:C:2016:154, т. 115 и определение от 12 май 2016 г., Security Service и др., C‑692/15—C‑694/15, EU:C:2016:344, т. 20).

63

В това отношение следва да се подчертае, че целта на съдържащата се в преюдициалните запитвания информация е не само да позволи на Съда да даде полезен отговор на поставените от запитващата юрисдикция въпроси, но също така да даде възможност на правителствата на държавите членки и на другите заинтересовани субекти да представят становища съгласно член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз (вж. в този смисъл решение от 5 юли 2016 г., Огнянов, C‑614/14, EU:C:2016:514, т. 20 и определение от 8 септември 2016 г., Google Ireland и Google Italy, C‑322/15, EU:C:2016:672, т. 17).

64

В конкретния случай запитващата юрисдикция поставя петия въпрос, без обаче да даде повече обяснения в мотивите към акта за преюдициално запитване. Що се отнася до текста на този въпрос, в него се прави най-общо позоваване единствено на хипотезата, в която целта и обхватът на Директива 2002/47 биха били по-ограничени от целта и обхвата на националния закон, без да се посочват конкретните факти и обстоятелства или разпоредби от тази директива и от националното законодателство, накарали запитващата юрисдикция да постави този въпрос.

65

Поради това не е възможно да се разбере на какво точна хипотеза се позовава запитващата юрисдикция в петия си въпрос. По-специално актът за преюдициално запитване не позволява на Съда да определи дали тази юрисдикция има предвид положение, изцяло хипотетично по делото в главното производство, при което приложното поле ratione personae на Директива 2002/47 би било по-ограничено от това на националното право, или има предвид други хипотези.

66

Поради тези пропуски актът за преюдициално запитване не позволява нито на държавите членки и другите заинтересовани субекти по смисъла на член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз да предоставят полезни становища по петия въпрос, нито на Съда да даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, за да реши спора в главното производство.

67

При тези условия петият въпрос е недопустим.

68

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:

Директива 2002/47/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 6 юни 2002 година относно финансовите обезпечения трябва да се тълкува в смисъл, че предоставя на обезпечения с финансово обезпечение като разглежданото в главното производство, при което наличните средства по банкова сметка се предоставят на банката като залог за всичките ѝ вземания срещу титуляря на сметката, правото да се удовлетвори от обезпечението независимо дали е започнало производство по несъстоятелност спрямо предоставилия обезпечението, единствено ако, от една страна, средствата, предмет на посоченото обезпечение, са били преведени по въпросната сметка, преди да е започнало това производство, или ако тези средства са били преведени в деня на започването му, при положение че банката е доказала, че не е знаела или не е била длъжна да знае за започването на това производство, и ако, от друга страна, титулярят на посочената сметка е бил възпрепятстван да разполага с въпросните средства след превеждането им по същата тази сметка.