1.

Настоящото преюдициално запитване е отправено в рамките на спор между синдик в производството по несъстоятелност на дружество, установено във Франция, и германска община относно принудителната продан на недвижим имот на територията на Германия, собственост на посоченото дружество, поради наличието на неплатен данък върху недвижимите имоти ( 2 ).

2.

Поставеният от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд, Германия) въпрос ще даде повод на Съда да разгледа понятието за вещно право от гледна точка на член 5 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 ( 3 ). По-точно Съдът ще има възможност да изясни дали в особената хипотеза на публичноправна тежест върху недвижимите имоти, обременяваща даден недвижим имот, за целите на прилагането на член 5 от Регламент № 1346/2000 е уместно да се ограничава националната квалификация на тази тежест като вещно право посредством критерии за автономна квалификация.

3.

Член 5 от Регламент № 1346/2000, озаглавен „Вещни права на трети лица“, предвижда:

„1.   Образуването на производство по несъстоятелност не засяга вещните права на кредитор или на трето лице върху материални или нематериални блага, движими или недвижими вещи, независимо дали се отнася за определени вещи, или за съвкупности от неоценими блага, чийто състав се променя с течение на времето, които принадлежат на длъжника и в момента на образуването на производството се намират на територията на друга държава членка.

2.   Правата по смисъла на параграф 1 в частност са:

3.   Правото, което е вписано в публичен регистър, което е противопоставимо на трети лица и което позволява придобиването на вещно право по смисъла на параграф 1, се приравнява на вещно право.

4.   Параграф 1 не представлява пречка за завеждане на делата за нищожност, унищожаемост или относителна недействителност, предвидени в член 4, параграф 2, буква м)“.

4.

Член 9, параграф 2 от Grundsteuergesetz (Закон за данъка върху недвижимите имоти, наричан по-нататък „GrStG“) гласи:

„Данъчното задължение възниква в началото на съответната календарна година“.

5.

Член 12 от GrStG, озаглавен „Вещно обезпечение“, гласи следното:

„Задължението за данъка върху недвижимия имот е публичноправна тежест, обременяваща облагаемия недвижим имот“.

6.

Член 77, параграф 2, първо изречение от Abgabenordnung (Данъчен кодекс, наричан по-нататък „АО“) предвижда:

„Тъй като задължението за данъка е публичноправна тежест, обременяваща недвижимия имот, собственикът на недвижимия имот е длъжен да търпи действията по принудително изпълнение срещу този недвижим имот“.

7.

Член 10, параграф 1 от Закона за принудителната продан (Zwangsversteigerungsgesetz) гласи:

„С право на предпочтително удовлетворение от цената на недвижимия имот се ползват следните вземания в посочения ред […]:

[…]

8.

Société civile immobilière Senior Home (наричано по-нататък „дружеството длъжник“) е установено във Франция. То притежава недвижим имот, находящ се във Wedemark (Германия).

9.

С решение от 6 май 2013 г. Tribunal de grande instance de Mulhouse (Франция) (Окръжен съд, Мюлуз) поставя управлението на дружеството длъжник под надзора на съда и назначава синдик с подпомагащи управлението на дружеството функции.

10.

На 15 май 2013 г. Gemeinde Wedemark (община Wedemark) иска принудителната продан на недвижимия имот поради неплатен данък върху недвижимите имоти за периода 1 октомври 2012 г.—30 юни 2013 г. в размер на 7471,19 EUR, като представя доказателства, че вземанията подлежат на принудително изпълнение.

11.

С определение от 21 май 2013 г. Amtsgericht Burgwedel (Районен съд Бургведел, Германия) разпорежда извършването на принудителна продан. Подадената от дружеството длъжник жалба срещу този съдебен акт е без успех. Landgericht Hannover (Съд на провинция Хановер, Германия) отхвърля въззивната жалба. С подадената пред Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) жалба дружеството длъжник иска отмяна на определението, с което е разпоредено извършването на принудителна продан, и заличаване на отнасящото се до нея вписване в имотния регистър.

12.

В това отношение запитващата юрисдикция припомня, че спорът, с който е сезирана, попада в приложното поле на Регламент № 1346/2000. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2, второ изречение, буква е) от Регламента приложимо към производството по несъстоятелност би следвало да е френското право, което по принцип би трябвало да урежда и последиците от образуването на производството върху предявените правни искания на индивидуални кредитори.

13.

Тази юрисдикция подчертава, че съгласно френското право последица от откриването на производство по поставяне на управлението на дадено дружество под надзора на съда е налагането на обща забрана за принудително изпълнение, като не са предвидени специални правила нито за кредиторите, в чиято полза са учредени вещни обезпечения, нито за данъчната администрация. Въпреки това съгласно член 5, параграф 1 от Регламент № 1346/2000 откриването на производство по несъстоятелност не засяга вещните права на кредитор или на трето лице върху недвижими имоти, които се намират на територията на друга държава членка.

14.

Според запитващата юрисдикция обаче съгласно член 12 от GrStG в германското право вземанията за данъка върху недвижимите имоти са публичноправни вещни тежести, представляващи права, които могат да бъдат реализирани чрез изпълнение върху определена вещ, тъй като съгласно член 77, параграф 2, първо изречение от АО собственикът е длъжен да търпи действията по принудително изпълнение срещу недвижимия имот. Публичноправните вещни тежести върху недвижим имот възниквали, независимо от това дали е започнало производство по принудителна продан или не.

15.

От акта за преюдициално запитване следва, че все пак съществуват съмнения относно обстоятелството дали член 5, параграф 1 от Регламент № 1346/2000 трябва да бъде тълкуван в смисъл, че представлява стълкновителна норма, според която lex rei sitae, или в конкретния случай германското право, следва да уреди въпроса дали е налице вещно право или не. В действителност доктрината често допуска автономно тълкуване на понятието „вещно право“.

16.

Запитващата юрисдикция припомня, че от тази перспектива разглежданият член има за основна цел, от една страна, да бъдат защитени доверието и правната сигурност на сделките, както се установява от съображение 24 от посочения регламент. От друга страна, съгласно съображение 25 от Регламента при вещните права е налице особена нужда в това отношение, тъй като те са от голямо значение за отпускането на кредити. Интересите на данъчните власти обаче се различават в много отношения от интересите на частните кредитори.

17.

При тези обстоятелства с решение от 12 март 2015 г., постъпило в секретариата на Съда на 29 април 2015 г., Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) спира производството по делото и поставя на Съда следния преюдициален въпрос:

„Обхваща ли понятието за вещни права по член 5, параграф 1 от Регламент [№ 1346/2000] национална правна уредба като съдържащата се в член 12 от [GrStG] във връзка с член 77, параграф 2, първо изречение от [АО], съгласно която вземанията за данък върху недвижимите имоти са публичноправни вещни тежести, обременяващи съответния недвижим имот, поради което собственикът на този имот е длъжен да търпи действията по принудителното изпълнение, насочено срещу същия недвижим имот?“.

18.

Писмени становища представят Кралство Испания и Европейската комисия. Тези заинтересовани страни са изложили устни становища в съдебното заседание, проведено на 10 март 2016 г.

19.

Регламент № 1346/2000, влязъл в сила на 31 май 2002 г., е не само първият регламент, посветен на производствата по несъстоятелност ( 4 ), но е и резултат от дълги преговори, започнали през 60-те години в рамките на Европейската икономическа общност, в която към онзи момент членуват само шестте държави основателки ( 5 ). Първият вариант на проекта за конвенция е изготвен едва през 1970 г. ( 6 ), но не среща достатъчна подкрепа. Едва десет години по-късно е публикуван втори проект ( 7 ). Възприетата във втория проект система се основава на принципите на единство (едно-единствено производство за цялата територия на тогавашната Европейска икономическа общност) и универсалност (производството обхваща цялото имущество на длъжника, независимо къде се намира то) ( 8 ). След като се изправя пред редица пречки, през 1985 г. този проект е изоставен поради липса на достатъчен консенсус ( 9 ). Впоследствие е създаден нов проект за конвенция, който този път е вдъхновен от смекчената теория за универсалност на производствата по несъстоятелност ( 10 ).

20.

Конвенцията относно производствата по несъстоятелност е съставена на основание член К3 от Договора за Европейския съюз и е открита за подписване в Брюксел на 23 ноември 1995 г., но не е подписана от всички държави членки ( 11 ). След влизането в сила на Договора от Амстердам по инициатива на Федерална република Германия и Република Финландия текстът на Конвенцията от 1995 г. в крайна сметка е възпроизведен под формата на регламент, приет на основание член 61, буква в) ЕО и член 67, параграф 1 ЕО ( 12 ).

21.

Тук е уместно да припомня, че както конвенцията относно производствата по несъстоятелност, така и Регламент № 1346/2000 не отговарят на модела, основаващ се на принципа за универсалност на производствата по несъстоятелност, а на модел на смекчена универсалност. Тоест Регламентът изхожда от универсалния модел, но предвижда и редица специални норми, които действат като изключения и които коригират или смекчават неговата универсалност ( 13 ).

22.

Наличието на специални правила, които коригират или смекчават универсалността на производствата по несъстоятелност по принцип е оправдано по съображения, които имат двойно основание. От една страна, необходимостта от защита на правата, придобити в държава членка, различна от тази, в която е открито производството по несъстоятелност, срещу прилагането на lex concursus на друга държава членка, и от друга страна ( 14 ), необходимостта от опростяване на производствата по несъстоятелност. В това отношение съображение 11 от Регламента е много ясно, като посочва, че „поради значителните различия между материалните закони, не е удобно на практика да се определи единно производство по несъстоятелност с универсален обхват за цялата Общност. Прилагането без изключение на правото на държавата, в която е образувано производството, често води до трудности. Това се отнася, по-специално, за широко различаващите се обезпечения, които съществуват в Общността. От друга страна, правата на предпочтително удовлетворение, от които се ползват някои кредитори, в някои случаи напълно се различават“ ( 15 ).

23.

Що се отнася по-конкретно до механизма, установен с Регламент № 1346/2000, член 4, параграф 1 от него гласи, че приложимият закон към производството по несъстоятелност и последиците от него е законът на държавата членка, на чиято територия е образувано производството (lex fori concursus). Както прогласява съображение 23 от същия регламент, този закон урежда всички условия за образуването, провеждането и приключването на производството по несъстоятелност ( 16 ). Въпреки това, с цел защита на доверието и правната сигурност на сделките в държавите членки, различни от тази, в която е образувано производството по несъстоятелност, в членове 5—15 ( 17 ) Регламент № 1346/2000 предвижда известен брой изключения от правилото за приложимия закон по отношение на някои права и правни положения, които, както припомних в предходната точка, се считат за особено важни по смисъла на съображение 11 ( 18 ). Такива изключения от прилагането на lex concursus са предвидени в случаи, когато факторите за привръзка (например местонахождението на определена вещ) привързват определено положение към закона на друга държава членка ( 19 ).

24.

В този контекст следва да бъде разгледан преюдициалният въпрос, поставен от запитващата юрисдикция.

25.

Със своя въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 5 от Регламент № 1346/2000 следва да бъде тълкуван в смисъл, че публичноправна тежест върху недвижим имот в полза на данъчната администрация, като разглежданата в главното производство, влиза в обхвата на понятието за вещно право по смисъла на този член.

26.

За да се отговори на този въпрос, следва да се разгледа обстоятелството дали дадена публичноправна тежест върху недвижим имот наистина е вещно право и следователно, дали в случая са изпълнени условията на член 5 от посочения регламент. Всъщност дружеството длъжник, собственик на имота, е длъжно да търпи принудителното изпълнение срещу последния само ако тежестта върху недвижимия имот е вещно право. Ето защо, първо, ще разгледам обхвата на член 5 от Регламент № 1346/2000, и второ, ще обсъдя възможните ограничения на националната квалификация на дадено право като вещно право за целите на този член.

27.

Необходимо е, най-напред, да се уточни, че член 5 от Регламент № 1346/2000 е приложим само ако законът по местонахождението на вещта (lex rei sitae) квалифицира разглежданото право като вещно право.

28.

По-нататък, що се отнася до гарантираната от член 5 от Регламента защита на вещните права, припомням, че структурата на установения с него механизъм почива върху незасягане на вещните права върху имоти, намиращи се в други държави членки, което по принцип означава изключване на тези права от последиците на производството по несъстоятелност ( 20 ). Това разрешение е възприето по принципни съображения, каквито са целта да се гарантира защита на търговията в държавата членка по местонахождение на имотите и правна сигурност за правата върху тях. Вещните права имат много важна функция за кредитирането и за мобилизацията на богатствата. Всъщност тези права защитават техните титуляри от рисковете при неплатежоспособност на длъжника и дават възможност да се получават кредити при изгодни условия ( 21 ). Ето защо основни елементи изглеждат, че са правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания на кредиторите по сключените сделки.

29.

Освен това по-широката закрила на вещните права се обосновава и с процесуалноправни съображения, например предвид институционните цели на Регламент № 1346/2000, свързани с необходимостта да се опрости и улесни управлението на имуществото ( 22 ). В това отношение е уместно да се отбележи, че производствата по несъстоятелност са относително сложни и тяхното водене е доста скъпо. Намаляването на разноските може да даде предимство на някои кредитори и в същото време е благоприятно за всички, доколкото общите разходи за водене на производството също намаляват ( 23 ).

30.

Съгласно практиката на Съда обхватът на член 5 от Регламент № 1346/2000 се изяснява в съображения 11 и 25 от него, съгласно които за вещните права е необходимо да се предвиди специална привръзка, „която [да отклони] действието на закона на държавата, в която е образувано производството“, като се има предвид, че тези права са от голямо значение за отпускането на кредити. Така съгласно съображение 25 доказването, валидността и обхватът на едно вещно право трябва по принцип да се определят съгласно закона на държавата по местонахождението на съответното имущество (lex rei sitae) и да не се влияят от образуването на производство по несъстоятелност ( 24 ).

31.

Ето защо член 5, параграф 1 от Регламента трябва да се схваща като разпоредба, която дерогира разпоредбите от правото на държавата по откриване на производството по несъстоятелност и позволява към вещните права на даден кредитор или на трето лице върху имущество на длъжника да се приложи законът на държавата членка, на територията на която се намира въпросното имущество (lex rei sitae) ( 25 ). От защитата по този член се ползват само вещните права върху имоти на длъжника, намиращи се към момента на откриване на производството по несъстоятелност в държава членка, различна от държавата членка по откриване на това производство ( 26 ). Всъщност член 5 от Регламент № 1346/2000 не е стълкновителна норма, а „отрицателна“ материалноправна норма ( 27 ), която има за цел да гарантира защита на вещните права, придобити преди откриване на производството по несъстоятелност ( 28 ).

32.

Независимо от това следва да се уточни, че доколкото защитата на вещните права на кредиторите и на третите лица е относителна, а съответно и техният имунитет, изключването на посочените права от обхвата на lex fori concursus не е с абсолютен характер ( 29 ).

33.

На първо място, разпоредбата на член 5, параграф 1 от Регламент № 1346/2000 не е пречка синдикът да поиска откриване на вторично производство по несъстоятелност в държавата членка по местонахождение на имуществото, ако длъжникът има предприятие в тази държава членка ( 30 ). Такова вторично производство би имало същите последици върху вещните права, както и главното производство по несъстоятелност. Член 5 от Регламент № 1346/2000 предвижда, че производството по несъстоятелност не засяга вещните права върху имуществото, което се намира в други държави членки, а не че производството няма да се отрази на имотите (или кредитите), които се намират в друга държава членка и са защитени с тези права. Като се има предвид, че по принцип основното производство е универсално производство, то обхваща цялото имущество на длъжника. Това е от значение, ако размерът на обезпечението надхвърля размера на вземането, обезпечено с вещното право. Така в случай че не бъде открито вторично производство, кредиторът ще бъде длъжен да възстанови на синдика в главното производство излишъка от приходите от продажбата (вж. съображение 25 и член 20 от Регламент № 1346/2000). За сметка на това, ако вземането се покрива с размера на обезпечението, кредиторът, който събере обезпечените си с вещни права вземания, не трябва нищо да възстановява на останалите кредитори ( 31 ).

34.

На второ място, член 5, параграф 4 от Регламент № 1346/2000 установява изключение от изключението, установено в същия член 5, като предвижда, че параграф 1 от същия член не представлява пречка за завеждане на делата за нищожност, унищожаемост или относителна недействителност, предвидени в член 4, параграф 2, буква м) от този регламент ( 32 ). Следователно lex fori concursus се прилага, когато учредяването или упражняването на вещните права противоречи на интересите на производството по несъстоятелност и действията могат да бъдат квалифицирани като увреждащи масата на несъстоятелността. Тоест този член не се отнася до отменителните искове на основание на общите разпоредби (общите граждански и търговски искове) ( 33 ), а до исковете на основание на разпоредбите относно производствата по несъстоятелност. Член 13 от Регламент № 1346/2000 обаче предвижда изключение от прилагането на lex fori concursus, по силата на което разглежданото действие не може да бъде оспорвано, ако лицето, което чрез свое действие е увредило всички кредитори, докаже, че „тези действия се уреждат от закона на държава членка, различна от държавата членка по образуването на производството, и в съответния случай, този закон не допуска никакви средства за оспорване на тези действия“ ( 34 ).

35.

На трето и последно място, следва да се отбележи, че член 5 от Регламент № 1346/2000 не би могъл да се използва за подобряване на положението на титуляря на вещното право спрямо други привилегии извън производството по несъстоятелност. С други думи, този член допуска право на индивидуално изпълнение в полза на титуляря, но не променя правилата за предпочтително удовлетворение, на които се подчинява това вещно право извън производството по несъстоятелност ( 35 ).

36.

По въпроса за квалификацията на дадено право като вещно най-напред ще отбележа, че Регламент № 1346/2000 препраща към националното право, но при условие че се спазват разпоредбите на член 5, параграфи 2 и 3 ( 36 ).

37.

В това отношение, както вече посочих в точки 34 и 35 от заключението си по дело Lutz ( 37 ), квалификацията на дадено право от гледна точка на член 5 от Регламент № 1346/2000 следва да се направи в две ясно разграничими стъпки.

38.

Първо, следва да се провери дали квалификацията на дадено право като вещно право следва от националното право, което съгласно приложимите преди откриване на производството по несъстоятелност стълкновителни норми урежда вещните права (обикновено lex rei sitae) ( 38 ). Следователно учредяването, валидността и обхватът на тези вещни права се уреждат от закона по местонахождението на имота, обект на вещното право ( 39 ).

39.

Второ, след като въз основа на lex rei sitae се определи дали разглежданото право е вещно, следва да се провери дали то отговаря на критериите за прилагане на член 5, параграфи 2 и 3 от Регламент № 1346/2000. Следователно за целите на прилагането на член 5 от Регламента тези критерии за автономна квалификация ( 40 ) стесняват националната квалификация на дадено право като вещно ( 41 ).

40.

Бих желал да добавя няколко съображения освен изложените в моето заключението, представено по дело Lutz ( 42 ).

41.

На първо място, според доклада „Virgós/Schmit“ целта на член 5, параграф 2 от Регламент № 1346/2000 се състои в улесняване на прилагането на параграф 1 от него. Както се установява от параграфи 100 и 102 от този доклад, функцията на този член е с оглед на неговото прилагане да стесни националната квалификация на дадено право като вещно право, без обаче да налага автономно определение на понятието за вещно право ( 43 ).

42.

В това отношение ми се струва, че отсъствието на такова определение в Регламент № 1346/2000 по никакъв начин не означава, че той не предвижда определени граници на понятието за вещно право за целите на прилагането на член 5 от него. В това отношение, както докладът „Virgós/Schmit“ посочва в параграф 102, „следва да се държи сметка за това, че член 5 от Регламент № 1346/2000 представлява важно изключение от прилагането на закона на държавата, в която е открито главното производство, и от неговия универсален обхват“. Смятам, че от цялостния прочит на този доклад следва, че параграфи 100 и 102 от него трябва да бъдат тълкувани във връзка един с друг, тъй като те се допълват взаимно. След като този доклад дава полезни елементи за тълкуването на Регламент № 1346/2000 ( 44 ), се съмнявам доколко е релевантен самостоятелният прочит на различните параграфи, анализиращи член 5 от Регламента (параграфи 94—106).

43.

На второ място, забелязвам, че същият доклад набляга върху обстоятелството, че едно твърде широко тълкуване на националното понятие за вещно право, което би включило по-специално права, за които е предвидена просто възможността да се иска предпочтително удовлетворение, какъвто е случаят с редица привилегии, би изпразнило от съдържание член 5 от Регламент № 1346/2000 ( 45 ).

44.

На трето място, макар да не е изчерпателен списъкът по член 5, параграф 2 от Регламент № 1346/2000 на правата, които по принцип се считат за вещни права в правните системи на държавите членки ( 46 ), в доклада „Virgós/Schmit“ изглежда се приема ( 47 ), че меродавно за този списък е по-конкретно обстоятелството, че дадено вещно право се характеризира основно с два критерия ( 48 ). От една страна, става въпрос за „пряка и непосредствена връзка с вещта, която е негов обект и която остава предназначена за неговото удовлетворяване, без да зависи от принадлежността на вещта към патримониума на дадено лице или от отношението на носителя на правото с друго лице“, а от друга страна, за „абсолютен характер на предоставеното на титуляря право, което означава, че той може да противопостави своето вещно право на всеки, който не го признава или го нарушава без негово съгласие […]; че правото може да надживее отчуждаването на вещта в полза на трето лице (то е противопоставимо erga omnes, при ограниченията, присъщи на защитата на добросъвестния приобретател); [и] че така правото може да надживее индивидуалните мерки за принудително изпълнение от страна на трети лица и предприетите в колективни производства по несъстоятелност мерки (чрез неговото отделяне или чрез самостоятелното удовлетворяване на правото)“ ( 49 ).

45.

На последно място, припомням, че член 5, параграф 1 от Регламент № 1346/2000 гласи, че образуването на производство по несъстоятелност не засяга вещните права на кредитор или на трето лице върху определени вещи и „съвкупности от неоценими блага, чийто състав се променя с течение на времето“. С други думи, за целите на този член вещното право може да е не само върху определени вещи, но и върху имуществото като съвкупност ( 50 ).

46.

Следователно за целите на член 5 от Регламент № 1346/2000 квалификацията на публичноправна тежест върху недвижим имот като разглежданата в главното производство следва да бъде разгледана в светлината на тези обстоятелства.

47.

Най-напред ще припомня, че единствено запитващата юрисдикция е компетентна да установи и прецени фактите по отнесения до нея спор и да тълкува и приложи националното право ( 51 ). Следователно тя трябва да установи дали съобразно националното право тази публичноправна тежест върху недвижим имот е вещно право.

48.

Що се отнася до главното производство, от акта за преюдициално запитване е видно, че съгласно германското право, което е правото по местонахождението на разглеждания недвижим имот, публичните вземания за данъка върху недвижимите имоти, във връзка с които е разпоредена принудителната продан, представляват публичноправни тежести върху недвижим имот по член 12 от GrStG и са права, които могат да бъдат реализирани чрез изпълнение върху определена вещ, тъй като съгласно член 77, параграф 2, първо изречение от АО собственикът е длъжен да търпи принудително изпълнение срещу недвижимия имот ( 52 ). Според тази юрисдикция тези права съответстват на обезпеченията върху недвижим имот и не следва да се вписват в имотния регистър.

49.

Запитващата юрисдикция уточнява, че съгласно член 9, параграф 2 от GrStG вземането за данъка върху недвижимите имоти възниква в началото на съответната година, въпреки че в случая най-малкото вземанията за периода от 1 октомври 2012 г. до 5 май 2013 г. са възникнали преди откриването на производството по несъстоятелност и следователно за тях е приложима тежестта върху недвижимия имот. Подобно на ипотека, тази вещна тежест е акцесорна, тъй като зависи от наличието на данъчно задължение. Въпреки това тя не предполага непременно, че самият собственик дължи данъка и е лично отговорен за заплащането му. Всъщност тя продължава да съществува, когато недвижимият имот е прехвърлен след определяне на данъчното вземане, доколкото вземането е изискуемо и може да бъде предмет на принудително изпълнение. В хода на дадено производство по несъстоятелност, вследствие публичноправната тежест върху недвижим имот данъчната администрация се ползва с правото да бъде удовлетворена индивидуално и предпочтително ( 53 ). Тоест тя може да иска принудителна продан на недвижимия имот, както е в случая.

50.

От акта за преюдициално запитване ясно следва, че съгласно германското право публичноправната тежест върху съответния недвижим имот е вещно обезпечение. Ето защо, след като квалификацията „ex lege causae“ е ясно определена от тази юрисдикция, се поставя въпросът дали разглежданата в главното производство тежест върху недвижим имот може да бъде квалифицирана като вещно право за целите на член 5 от Регламент № 1346/2000.

51.

За да се отговори на този въпрос, следва да се провери дали са изпълнени критериите за самостоятелна квалификация, предвидени в член 5, параграфи 2 и 3 от Регламент № 1346/2000 (вж. точки 41—45 от настоящото заключение).

52.

На първо място, както следва от член 5, параграф 2, буква а) от Регламент № 1346/2000, под вещно право се разбира по-специално „правото да се осребри или да се изнесе на публична продан имуществото и от приходите или доходите от това имущество да се удовлетворят вземанията, по-специално по силата на залог или ипотека“. Според запитващата юрисдикция публичноправната тежест върху недвижим имот като разглежданата в главното производство съответства на заложно право върху недвижим имот. Следователно защитата на титуляря, в случая данъчната администрация, по принцип се гарантира от правото му на основание на член 77, параграф 2, първо изречение от АО да иска принудително изпълнение срещу недвижимия имот на дружеството длъжник. Всъщност от акта за преюдициално запитване следва, че в хода на производството по несъстоятелност по силата на публичноправната тежест върху недвижимия имот данъчната администрация има право да бъде удовлетворена индивидуално в съответствие с член 49 от германския кодекс за несъстоятелността (Insolvenzordnung) ( 54 ).

53.

На второ място, от акта за преюдициално запитване се установява също така, че въз основа на изброяването в член 5, параграф 2 от Регламент № 1346/2000 ( 55 ), както и на критериите за автономна квалификация, изложени в доклада „Virgós/Schmit“ и посочени в точка 44 от настоящото заключение, публичноправна тежест върху недвижим имот, основаваща се на член 12 от GrStG, притежава изцяло двете съществени характеристики на вещно право: от една страна, то е пряко свързано със самата вещ, независимо от това в чий патримониум се намира тя и независимо от нейната връзка с друго лице, различно от титуляря на правото, и от друга страна, това вземане има абсолютен характер, тоест неговият носител може да го предяви пред съд срещу всяко лице, което го нарушава без негово съгласие или го засяга; то продължава да съществува в случай на прехвърляне на вещта на трето лице и когато трети лица се позовават на самостоятелни права и в случаите на колективно производство, посредством следващото от това отделяне на вещта от масата на несъстоятелността или индивидуално удовлетворяване.

54.

От изложените от запитващата юрисдикция данни несъмнено се установява, че германското законодателство, тоест националното законодателство по местонахождението на недвижимия имот (lex rei sitae), предвижда, че разглежданата в главното производство публичноправна тежест върху недвижим имот е вещно обезпечение върху съответния имот. Всъщност според запитващата юрисдикция тази тежест „продължава да съществува след прехвърлянето на вещта, […] противопоставима е на трети лица и […] обуславя възможност за отделяне на обезпечението от масата на несъстоятелността“. Следователно тази тежест отговаря на критериите за прилагане на член 5, параграф 2 от Регламент № 1346/2000.

55.

Установявам също така, че според посоченото от тази юрисдикция разглежданата тежест върху недвижим имот отговаря и на съществените характеристики на „вещно право“, посочени в доклада „Virgós/Schmit“ ( 56 ). Въпреки това тя счита, че е необходимо Съдът да изясни въпроса дали този извод е съвместим с целта на член 5 от Регламент № 1346/2000 и с цялостния замисъл на същия регламент.

56.

Според запитващата юрисдикция основна цел на член 5 от Регламент № 1346/2000 е защита на оправданите правни очаквания на сигурността на сделките (съображение 24). Регламентът прогласява, че тази защита е от съществена важност при вещните права, като се има предвид, че тези права са от голямо значение за отпускането на кредити. Въпреки това интересите на данъчните власти в много отношения са различни от тези на частните заемодатели ( 57 ).

57.

Според Комисията, която предлага да се отговори отрицателно на преюдициалния въпрос, за да бъде приложим член 5 от Регламент № 1346/2000, не било достатъчно дадено право да се счита за вещно право по lex rei sitae. Всъщност чистото препращане би могло да се окаже в противоречие с принципа за прилагане изключително на lex fori concursus (правото на държавата по откриване на производството по несъстоятелност), предвиден в член 4 от същия регламент. Тоест като изключение от този принцип член 5 от Регламент № 1346/2000 следвало да бъде тълкуван стриктно ( 58 ).

58.

Комисията добавя, че преследваната с член 5 от Регламент № 1346/2000 цел оправдава неговото ограничително тълкуване в смисъл, че за вещни права трябва да се считат само правата, учредени от длъжника в полза на кредитора в рамките на търговска сделка. За сметка на това тази цел не обхващала защитата на данъчните власти. Когато публичноправна тежест върху недвижим имот е предпочетена в сравнение с правата на заемодателите в процедурата по принудителна продан, какъвто е случаят в главното производство, тя даже би имала за последица да санкционира тези заемодатели, независимо че член 5 от Регламент № 1346/2000 целял тяхната защита.

59.

За разлика от Комисията испанското правителство, което е на мнение, че на преюдициалния въпрос следва да се отговори утвърдително, счита, че законодателят на Съюза, изправен пред различията в правните системи и традиции на държавите членки и за да запази полезното действие на този регламент, е искал да определи правата, които поради своите характеристики и по съображения за правна сигурност налагат признаване на това изключение, независимо дали тези права са квалифицирани като вещни в държавата членка, която ги признава. Според него именно поради тази причина член 5, параграф 2 от Регламент № 1346/2000 посочва, че някои права следва да се приравняват на вещни права за целите на параграф 1 от същия член.

60.

Ето защо е уместно да си поставим следния въпрос: трябва ли да се приеме, че данъчната природа на разглежданата в главното производство публичноправна тежест върху недвижим имот е определящ фактор, за да се счита, че целта на член 5 от Регламент № 1346/2000 не включва защитата на публичноправен кредитор, в случая данъчната администрация?

61.

Не съм на това мнение.

62.

На първо място, що се отнася до текста на член 5 от Регламент № 1346/2000, от неговите параграфи 1 и 2 не следва, че вземането трябва да бъде частноправно, нито впрочем, че освен това трябва да бъде свързано само с чисто търговска сделка ( 59 ).

63.

На второ място, както посочих в точки 28 и 29 от настоящото заключение, що се отнася до целите на Регламент № 1346/2000, възприетото в член 5 от него разрешение отговаря не само на съображения от материалноправно естество, каквито са защитата на търговията в държавата членка по местонахождението на недвижимите имоти, правната сигурност за свързаните с тях права и оправданите правни очаквания на кредиторите и на третите лица, но и на съображения от процесуалноправно естество, свързани с необходимостта от опростяване и улесняване на управлението на имуществото. В това отношение е необходимо да се подчертае, че твърде ограничително тълкуване на този член от Регламент № 1346/2000, което намалява по общ начин предвидената в него относителна защита, ( 60 ) не би отчело в достатъчна степен нито историята на създаването му (вж. точки 21—23 от настоящото заключение), нито предвидените в посочения регламент механизми за избягване на евентуална „прекомерна защита“ вследствие на предвиденото в тази разпоредба изключение (вж. точки 32—35 от настоящото заключение).

64.

На трето място, важно е да се отбележи, че Регламент № 1346/2000 има за основна цел и отстраняването на дискриминацията и равнопоставеността на кредиторите. Така съгласно член 4 от него lex fori concursus определя условията за образуване, провеждане и прекратяване на производството по несъстоятелност, и по-специално и реда на вземанията. Въпреки това членове 39—42 от Регламент № 1346/2000 предвиждат правила относно информирането на кредиторите и предявяване на вземанията им. В частност член 39 от Регламента изрично посочва данъчните органи на държавите членки ( 61 ). Следователно националността на кредиторите няма никакво значение при предявяване на техните вземания и те не би трябвало да бъдат изключвани от производството по несъстоятелност нито поради обстоятелството, че седалището им е в държава членка, различна от държавата на откриване на това производство, нито поради публичноправния характер на техните вземания ( 62 ).

65.

В този контекст, що се отнася до задължението на компетентните юрисдикции (в държавата, в която е открито производството по несъстоятелност) и на назначения от тях синдик да информират кредиторите, от една страна, член 40, параграф 2 от Регламент № 1346/2000 установява, че съобщението „посочва също дали кредиторите, чиито вземания […] са обезпечени със залог, е необходимо да предявят вземанията си“, а от друга страна, член 41 от същия регламент предвижда, че кредиторът изпраща копие от документите, които доказват вземането, ако има такива, и посочва по-специално „дали има право на […] залог върху съответното вземане […] и кои имуществени активи са негово обезпечение“. Поради това от прочита на членове 39—41 от Регламент № 1346/2000 в тяхната взаимна връзка следва, че този регламент не изключва предявяването на вземания от страна на данъчните органи, включително в случаите, когато те са обезпечени с вещно право.

66.

Освен това, също по отношение на предявяването на вземанията, припомням, че Директива 2001/24/ЕО ( 63 ) относно оздравяването и ликвидацията на кредитни институции и Директива 2009/138/ЕО ( 64 ) относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност предвиждат аналогични на член 39 от Регламент № 1346/2000 разпоредби и също изрично посочват публичните органи на държавите членки ( 65 ). Последният аспект ми се струва релевантен за моя анализ. Всъщност тези членове предвиждат, че вземанията на всеки кредитор, чието местоживеене, обичайно пребиваване, главно или централно управление е в държави членки, различни от държавата членка по произход, се третират по същия начин и получават същото класиране като равностойните вземания, които могат да бъдат предявени от кредиторите, чието местоживеене, обичайно пребиваване, главно или централно управление е в държавата членка по произход ( 66 ).

67.

Следователно според мен Регламент № 1346/2000 не предоставя никаква привилегия или предпочитание за публичните вземания, но ако националният законодател предвиди националните публични органи да се ползват от такава привилегия, предпочитание или вещно обезпечение, това би трябвало да се признае и по отношение на публичните вземания на други държави членки ( 67 ). Струва ми се, че релевантността на това тълкуване е свързана с факта, че Регламент № 1346/2000 обхваща системата на несъстоятелността на правото на Съюза като обща норма, а специалните норми са по-конкретно директивите относно оздравяването и ликвидацията на кредитни институции и относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност ( 68 ), цитирани в предходната точка. Така съгласуваността на тази система изисква проблемите при тълкуване на всички тези актове да бъдат разрешавани съгласувано, като се вземе предвид системата в нейната цялост.

68.

Наистина тези аргументи (вж. точки 64—66 от настоящото заключение) се отнасят по принцип до прилагането на разпоредбите на Регламент № 1346/2000 (и по-специално на цитираните по аналогия директиви) относно информирането на кредиторите и предявяването на техните вземания. Въпреки това, поради вече изложените в предходната точка съображения, самата съгласуваност на Регламента ще бъде застрашена, ако вещните права с публичноправен характер се изключат от относителната защита по член 5 от Регламента.

69.

На четвърто място, припомням, че в решение Lutz ( 69 ) Съдът вече прие изпълнителния залог (запор, наложен върху банковите сметки) за вещно право, макар то да не следва от правна сделка, а да е право ipso jure ( 70 ).

70.

На пето място, безспорно съм съгласен с факта, че член 5 от Регламент № 1346/2000 като изключение или специална норма трябва да бъде тълкуван стриктно. Въпреки това държа да припомня, че разглежданата в главното производство публичноправна тежест върху недвижим имот отговаря точно не само на условията по член 5 от Регламент № 1346/2000, но и на критериите за автономна квалификация като вещно право за целите на посочения член, отразени в доклада „Virgós/Schmit“ и защитавани в литературата.

71.

Нещо повече, на мнение съм, че обосноваването на евентуалното изключване на разглежданата публичноправна тежест върху недвижим имот само с една от целите на Регламента, а именно защитата на търговията в държавата членка по местонахождение на вещите, без да бъдат взети предвид и целите, свързани с правната сигурност и със защитата на оправданите правни очаквания на кредиторите и на третите лица, с необходимостта от опростяване и улесняване на управлението на имуществото, както и с отстраняване на дискриминацията и равнопоставеността на кредиторите, противоречи на историята на създаване на Регламента и на установения в него механизъм.

72.

Накрая, изключването на разглежданата публичноправна тежест върху недвижим имот би могло да има важни последици за правните системи на държавите членки, които признават подобни или аналогични на разглежданата в главното производство публичноправни тежести върху недвижими имоти ( 71 ).

73.

В това отношение припомням, че в новия Регламент 2015/848 относно производството по несъстоятелност законодателят на Съюза не прави никакво изменение по същество в член 8 от този регламент, който възпроизвежда член 5 от Регламент № 1346/2000 ( 72 ).

74.

С оглед на всички изложени съображения предлагам на Съда да даде следния отговор на поставения от Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд) въпрос:

„Член 5 от Регламент (ЕО) № 1346/2000 на Съвета от 29 май 2000 година относно производството по несъстоятелност, изменен с Регламент за изпълнение (ЕС) № 583/2011 на Съвета от 9 юни 2011 година, следва да се тълкува в смисъл, че публичноправна тежест като разглежданата в главното производство, обременяваща даден недвижим имот в полза на данъчната администрация, попада в обхвата на понятието за вещно право по смисъла на този член“.