1.

Няма никакво съмнение, че потребителят, който купува потребителска стока от друго физическо лице, не подлежи на защита по Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции ( 2 ). Важи ли това обаче и когато търговец, който действа от името и за сметка на физическо лице, участва в продажбата, представяйки се на потребителя за продавача? За това става въпрос по настоящото дело.

2.

Преюдициалното запитване е отправено от Cour d’appel de Liège (Апелативен съд Лиеж, Белгия) в рамките на спор между потребител и търговец по повод на продажбата на употребяван автомобил. Основният въпрос е дали търговецът, който е действал само като посредник на собственика на автомобила, който не е търговец, носи отговорност пред потребителя за несъответствието на автомобила.

3.

В този контекст запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да установи дали понятието „продавач“, посочено в член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44, обхваща търговец, който подобно на ответника в спора по главното производство участва в продажбата като посредник на физическо лице, въпреки че в разпоредбата не се споменава тази хипотеза.

4.

Затова по настоящото дело от Съда се иска да изясни обхвата на понятието „продавач“ по смисъла на Директива 1999/44, а следователно и приложното поле на тази директива.

5.

В последващия анализ, най-напред, ще изложа съображения от общ характер относно понятието „посредник“ и правилата за тълкуване на понятието „продавач“, съдържащо се в Директива 1999/44. След това, въз основа на анализ както на текста на член 1, параграф 2, буква в) от тази директива, така и на целта на тази разпоредба, ще разгледам обхвата на понятието „продавач“ по смисъла на Директивата, за да дам отговор на преюдициалния въпрос. Накрая, ще се спра на въпроса относно преценката на националния съд, както и на този за възнаграждението на посредника.

6.

Съображение 1 от Директива 1999/44 препраща към член 153 от Договора за ЕО (понастоящем член 169 ДФЕС), който предвижда, наред с другото:

„С цел подкрепа на интересите на потребителите и осигуряването на високо равнище на защита на потребителите, [Съюзът] съдейства за закрилата на […] икономическите интереси на потребителите, както и за развитието на тяхното право на информация […] с цел защита на техните интереси“ ( 3 ).

7.

В съображения 5 и 6 от Директива 1999/44 се уточнява:

8.

Що се отнася до отговорността на продавача, съображение 9 от тази директива гласи:

9.

Съгласно член 1, параграф 1 от посочената директива тя има за цел:

„[…] сближаването на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции с цел да се осигури еднакво минимално ниво на защита на потребителите в контекста на вътрешния пазар“.

10.

За тази цел Директива 1999/44 налага на продавачите определени задължения спрямо потребителите, и по-специално задължението по член 2, параграф 1 да доставят на потребителя стока, която съответства на договора за продажба, и задължението по член 3, параграф 1 да отговарят пред потребителя за всяка липса на съответствие при доставката на стоката.

11.

За целите на прилагането на Директива 1999/44 в член 1, параграф 2, буква в) от нея понятието „продавач“ е определено по следния начин:

„продавач означава всяко физическо или юридическо лице, което по договор продава потребителски стоки като част от неговата професионална или търговска дейност“.

12.

Член 4 от тази директива, озаглавен „Регресен иск“, гласи:

„Когато крайният продавач отгов[а]ря пред потребителя поради липса на съответствие в резултат от действие или бездействие на производителя, на предишен продавач в същата верига от договори или на всеки друг посредник, крайният продавач има правото да предяви регресен иск срещу лицето или лицата, отговорни в договорната верига. Националното право определя лицето или лицата, които са отговорни и срещу които крайният продавач може да предяви регресен иск, както и реда и условията за упражняването му“.

13.

Съгласно член 1, параграф 1 от Директива 1999/44 тя предвижда само минимално хармонизиране на националните разпоредби за защита на потребителите ( 4 ). В това отношение член 8, озаглавен „Национално законодателство и минимална защита“, предвижда в параграф 1 следното:

„Правата, произтичащи от настоящата директива, се прилагат, без да засягат другите права, на които потребителят може да се позове съгласно националните правила, уреждащи правото на договорна и извъндоговорна отговорност“.

14.

Съдържащата се в член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44 дефиниция на понятието „продавач“ е дословно възпроизведена в белгийското право с член 1649 bis, параграф 2, алинея 2 от белгийския Граждански кодекс (Code civil).

15.

На 24 април 2012 г. г‑жа Wathelet купува за 4000 EUR употребяван автомобил от автосервиз, и по-точно дружество с ограничена отговорност Garage Bietheres & Fils SPRL (наричано по-нататък „автосервиз Bietheres“).

16.

Г‑жа Wathelet дава сумата от 4000 EUR на автосервиз Bietheres. Тя обаче не получава нито доказателство, че е заплатена цената, нито фактура за продажба.

17.

Автосервиз Bietheres извършва за своя сметка технически преглед на автомобила и отправя искане за регистрация до компетентния белгийски орган. Цената за регистрацията е поета от г‑жа Wathelet.

18.

Няколко месеца по-късно, през юли 2012 г. автомобилът се поврежда. Той е оставен в работилницата на автосервиз Bietheres за ремонт. В автосервиза е установена повреда на двигателя.

19.

В писмо от 13 ноември 2012 г., адресирано до автосервиз Bietheres, г‑жа Wathelet приканва същия да ѝ върне автомобила, като иска по-специално и фактурата за продажбата.

20.

На 17 ноември 2012 г. г‑жа Wathelet отива в автосервиз Bietheres, за да вземе автомобила си. Тя не получава автомобила си, тъй като отказва да подпише фактура от 17 ноември 2012 г. за ремонт на стойност 2000 EUR. Според г‑жа Wathelet именно тогава тя е уведомена, че автосервиз Bietheres не ѝ е продал автомобила, а в действителност само е изпълнил ролята на посредник на физическо лице ( 5 ).

21.

В писмо от 17 ноември 2012 г., изпратено до г‑жа Wathelet, автосервиз Bietheres твърди, че закупеният от г‑жа Wathelet автомобил е бил оставен за продажба на консигнация и че от самото начало тя е била уведомена, че автомобилът не принадлежи на автосервиз Bietheres, а наистина на физическо лице. Според автосервиз Bietheres повредата на двигателя е обичаен риск при покупко-продажба на употребяван автомобил между физически лица. Затова автосервиз Bietheres потвърждава отказа си да върне на г‑жа Wathelet автомобила, докато фактурата за ремонта на стойност 2000 EUR не бъдела изплатена изцяло. Към изпратеното писмо автосервиз Bietheres прилага разписка за сумата от 4000 EUR, попълнена на ръка с името и фамилията на собственика нетърговец и на купувача — г‑жа Wathelet. Документът носи само подписа на собственика нетърговец.

22.

На 13 декември 2012 г. автосервиз Bietheres предявява иск срещу г‑жа Wathelet пред първоинстанционния съд на Вервие, като иска в частност плащане на фактурата от 17 ноември 2012 г. за ремонт на стойност 2000 EUR, заедно с лихвите. Автосервиз Bietheres твърди, че закупеният от г‑жа Wathelet автомобил е принадлежал на един от неговите клиенти и че в случая ставало въпрос за покупко-продажба между физически лица.

23.

Г‑жа Wathelet оспорва претенцията на автосервиз Bietheres и предявява насрещен иск, с който на основание на белгийския Граждански кодекс търси разваляне на договора за покупко-продажба и връщане на сумата от 4000 EUR заедно с лихвите. Освен това г‑жа Wathelet иска да ѝ бъде изплатено обезщетение за вреди в размер на 2147,46 EUR. Тя твърди, че покупко-продажбата на автомобила е била между нея и автосервиз Bietheres и че не е можела да знае, че той не е бил продавачът.

24.

Първоинстанционният съд уважава отчасти иска на автосервиз Bietheres и осъжда г‑жа Wathelet да му плати сумата от 2000 EUR заедно с лихвите. Освен това този съд приема, че насрещният иск на г‑жа Wathelet е неоснователен.

25.

Г‑жа Wathelet обжалва пред запитващата юрисдикция, Сour d’appel de Liège (Апелативен съд, Лиеж), като поддържа исканията, направени в производството пред първоинстанционния съд, и иска, при условията на евентуалност, незабавно да ѝ бъде върнат автомобилът.

26.

Запитващата юрисдикция приема, че съществуват убедителни, конкретни и непротиворечиви улики, че при сключването на договора за покупко-продажба г‑жа Wathelet не е била уведомена, че става въпрос за покупко-продажба между физически лица. В това отношение националният съд приема за установено, че г‑жа Wathelet никога не се е срещала със собственика на автомобила и че автосервизът е действал като посредник при покупко-продажбата, без да е получил възнаграждение за това от собственика.

27.

Запитващата юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Понятието „продавач“ на потребителски стоки в член 1649 bis от белгийския Граждански кодекс, добавен със Закон [от 1 септември 1994 г.], озаглавен „Закон за защита на потребителите при продажба на потребителски стоки“, който транспонира в белгийското право [Директива 1999/44 относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции], следва ли да се тълкува в смисъл, че се отнася не само до търговците, които в качеството на продавачи прехвърлят на потребителите правото на собственост върху потребителски стоки, но и до търговците, които действат като посредници на продавачи нетърговци, независимо дали са получили възнаграждение за своето участие и дали са уведомили кандидат купувача, че продавачът е физическо лице?“.

28.

Писмени становища представят белгийското, германското и австрийското правителство, както и Европейската комисия. Съдебно заседание за изслушване на устни състезания не е проведено.

29.

Вместо въведение ще е уместно да изложа някои предварителни бележки относно понятието „посредник“, което обхваща съвкупност от положения, чиито правни последици могат да бъдат различни и да бъдат различно уредени на национално равнище ( 6 ), тъй като на европейско равнище извършената в националните системи на договорното право хармонизация е твърде ограничена ( 7 ).

30.

Запитващата юрисдикция не уточнява в какъв смисъл използва понятието „посредник“ в акта за преюдициално запитване.

31.

Директива 1999/44 от своя страна не съдържа определение на понятието „посредник“, посочено в съображение 9 и в член 4 от нея, и нито разпоредбите на Директивата, нито подготвящите я документи сочат в какъв смисъл това понятие е използвано в Директивата. Съдът също не е имал повод да се произнесе по този въпрос или по-общо относно ролята и отговорността на посредника в областта на защитата на потребителите.

32.

Същевременно понятието „посредник“ се съдържа в други директиви за защита на потребителите. В няколко от тях на понятието се дава изрично определение, отнасящо се до всяко лице, което действа от името или за сметка на друго лице ( 8 ). Това определение обхваща както търговците, действащи от свое име, които по принцип са считани за обвързани от договора по силата на националното договорно право ( 9 ), така и тези, действащи от името на друго лице, които, напротив, по принцип не се считат за страна по договора ( 10 ).

33.

От акта за преюдициално запитване става ясно, че собственикът на въпросния автомобил потвърждава, че автомобилът му е принадлежал, че е ставало въпрос за „покупко-продажба между физически лица и че автосервизът е действал само като посредник“. Освен това в акта за преюдициално запитване е посочено, че платената продажна цена е била предадена на собственика на автомобила ( 11 ).

34.

Позволявам си да направя извод, че посредникът в конкретния случай, автосервиз Bietheres, е действал при продажбата от името и за сметка на собственика на автомобила.

35.

Ето защо при по-нататъшния анализ отправната ми точка ще е определение на понятието „посредник“, обхващащо всеки търговец, който при продажбата на потребителски стоки действа спрямо потребителя от името и за сметка на собственика на продаваната стока, който не е търговец ( 12 ).

36.

Освен това при липсата на данни в противен смисъл позволявам си да презумирам, че собственикът на автомобила е дал съгласието си автосервиз Bietheres да извърши продажбата. В този смисъл моят анализ се отнася само до положение, в което посредникът действа със съгласието на собственика.

37.

С преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция иска от Съда да тълкува понятието „продавач“, посочено в член 1649 bis от белгийския Граждански кодекс, добавен със Закон от 1 септември 1994 г. с цел транспониране в белгийското право на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44.

38.

В самото начало следва да се отбележи, че когато е сезиран на основание член 267 ДФЕС, Съдът е компетентен да се произнася относно тълкуването на Договорите, както и относно валидността и тълкуването на актовете на институциите на Съюза. Съдът е компетентен да разглежда само разпоредбите на правото на Съюза. Националните съдилища преценяват обхвата на националните разпоредби и начина, по който те трябва да се прилагат ( 13 ).

39.

При това положение целта на преюдициалния въпрос е да се установи дали понятието „продавач“ по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44 следва да се тълкува в смисъл, че обхваща действащия от името и за сметка на физическо лице търговец, независимо дали е получил възнаграждение за своето участие и дали е уведомил потребителя, че продавачът е физическо лице.

40.

Преди да се спра на тълкуването на понятието „продавач“ по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44, ще изложа съображения от общ характер, които ми се струват полезни за целта.

41.

Първо, съгласно постоянната практика на Съда както от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед на определянето на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза, при което да се отчитат контекстът на разпоредбата и целта на разглежданата правна уредба ( 14 ).

42.

Тъй като определението за продавач в член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44 не препраща към националното право, то трябва да се счита за самостоятелно понятие на правото на Съюза, чието съдържание произтича само от източници на правото на Съюза.

43.

Второ, макар понятието „продавач“ да се съдържа в други актове от правото на Съюза ( 15 ), само Директива 1999/44 дава специфичното определение по член 1, параграф 2, буква в) от нея. В този смисъл става въпрос за едно и също понятие, което трябва да се тълкува с оглед както на целите, преследвани с тази директива, така и на особената функция на продавача в рамките на тази директива ( 16 ).

44.

Трето, понятието „продавач“ по смисъла на Директива 1999/44 е непременно обективно и се основава на някои проверими критерии, произтичащи от текста на член 1, параграф 2, буква в) от Директивата („договор“, продажба на „потребителски стоки“, „професионална или търговска дейност“).

45.

Това понятие е също така функционално и релационно, доколкото произтича от функцията на лицето в конкретно икономическо правоотношение ( 17 ). Така продавачът „продава“ на потребител потребителски стоки в контекста на договор за продажба. Следователно кръгът на лицата, попадащи в обхвата на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44, не е статично определен, а зависи от тяхното положение в конкретно договорно отношение. Функцията на продавач трябва по принцип да се разглежда от гледна точка на потребителя, който се закриля с тази директива.

46.

Съгласно текста на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44 понятието „продавач“ обхваща:

„всяко физическо или юридическо лице, което по договор продава потребителски стоки като част от неговата професионална или търговска дейност“.

47.

Определението на понятието „продавач“ по смисъла на Директива 1999/44 не препраща следователно към понятието „посредник“ и в по-общ план в Директивата не се разглежда изрично отговорността на посредника пред потребителя ( 18 ). Явно е също така, че въпросът за отговорността на посредника не е бил предмет на обсъждане в хода на законодателната процедура, предхождаща приемането на тази директива ( 19 ), която е съсредоточена върху правоотношението между продавача и потребителя, тъй като те са главните правни субекти в Директивата.

48.

Фактът, че в Директива 1999/44 не се споменава отговорността на посредника пред потребителя, придобива още по-голямо значение, поради това че в няколко други директиви за защита на потребителите европейският законодател е решил да включи и посредника сред операторите, които носят отговорност пред потребителя ( 20 ).

49.

Освен това понятието „посредник“ се споменава в Директива 1999/44 само във връзка с отговорността на посредниците пред крайния продавач. Така съгласно член 4 от Директивата, когато този продавач носи отговорност пред потребителя поради несъответствие в резултат от действие или бездействие на производителя, на предишен продавач в същата верига от договори или „на всеки друг посредник“, крайният продавач има правото да предяви регресен иск срещу лицето или лицата, отговорни в договорната верига. В това отношение във втората част на този член се уточнява, че лицата, които носят отговорност, както и редът и условията за упражняването на регресен иск, се определят в съответствие с националното право ( 21 ).

50.

На тази основа, както белгийското, германското и австрийското правителство и Комисията, така и аз смятам за установено, че понятието „продавач“, посочено в член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44, не обхваща действащите от името и за сметка на физически лица търговци, които участват очевидно в това качество в потребителски продажби. Ето защо такива търговци не „продават“ потребителски стоки „по договор“, а участват единствено в покупко-продажба между физически лица, по отношение на която Директивата не се прилага.

51.

Според мен обаче тази констатация сама по себе си не изключва възможността търговец, който действа от името и за сметка на физическо лице, да се счита, според случая, за продавач по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44, ако така се представя пред потребителя, че създава впечатление у него, че действа в качеството на продавач. В тази хипотеза търговецът е от гледна точка на потребителя „лице, което продава“„по договор“ потребителски стоки „като част от неговата професионална или търговска дейност“. Нещо повече, това положение изглежда сравнимо с положението, при което посредникът действа от свое име ( 22 ). По правило последният е обвързан от договора ( 23 ) и следователно трябва да се счита за продавач по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44.

52.

Относително широкото определение на понятието „продавач“, съдържащо се в член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44, дава основание в обхвата му да бъде включен търговецът, който така се представя пред потребителя, че създава впечатление у него, че действа в качеството на продавач.

53.

Въпросът е дали конкретната формулировка на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44 допуска такова тълкуване.

54.

Според мен още на пръв поглед от текста на въпросната разпоредба личи, че от основно значение за случая в главното производство е тълкуването на изразите „по договор“ и „продава потребителски стоки“, тъй като запитващата юрисдикция приема за установено, че автосервиз Bietheres продава потребителски стоки в рамките на своята професионална или търговска дейност ( 24 ).

55.

Нито текстът на Директива 1999/44 ( 25 ), нито подготвящите я документи внасят яснота относно точния обхват на израза „по договор“. Следователно, за да се определи значението на посочения израз, трябва да се прибегне до обичайния му смисъл в общоупотребимия език, като се отчитат контекстът, в който той се използва, и целите, преследвани с правната уредба, от която той е част ( 26 ).

56.

Споделям анализа на Комисията, че изразът „по договор“ предполага наличието на устен или писмен договор.

57.

Що се отнася до този израз, Комисията отбелязва, че националният съд следва да установи дали е бил налице договор за продажба и евентуално между кои страни той е бил сключен, по-специално дали е бил сключен между потребител и продавач по смисъла на Директива 1999/44.

58.

Белгийското, германското и австрийското правителство посочват, че само лицето, което е страна по договора в качеството си на продавач, е пряко отговорно пред потребителя съгласно договора за продажба. В този смисъл единственият въпрос, който може да бъде поставен във връзка с понятието „продавач“ по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44, е кое е лицето, с което потребителят е сключил договор ( 27 ).

59.

Не подкрепям напълно този подход, при който понятието „продавач“ се свързва с определянето на страните по договора.

60.

Продавачът, определен по смисъла на Директива 1999/44, в повечето случаи действително е лицето, което се задължава по силата на договор да достави продадената стока. Въпреки това за целите на прилагането на Директива 1999/44 според мен трябва да се разграничи, от една страна, определянето на страните по договора и от друга страна, определянето на продавача по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44.

61.

По този въпрос следва да се припомни, че с тази директива се извършва минимална хармонизация. Страните по договора се определят съгласно общите норми на държавите членки, които се прилагат към договорите за продажба и не са хармонизирани с въпросната директива ( 28 ).

62.

Според мен от това следва, че определянето на страните по договора съгласно националните закони не може да има решаващо значение за преценката, изисквана от член 1, параграф 2, буква в) от Директивата. В този смисъл съдържанието на понятието „продавач“ като самостоятелно понятие на правото на Съюза произтича само от източници на правото на Съюза. Този извод се подкрепя и от целта на Директивата, а именно осигуряване на еднакво минимално ниво на защита на потребителите в Съюза независимо от мястото на продажба на стоките ( 29 ).

63.

Ето защо сам по себе си изразът „по договор“ предполага само наличието на договор и следователно допуска предлаганото тълкуване, че действащият от името и за сметка на физическо лице търговец следва да се счита за продавач по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44, ако така се представя пред потребителя, че създава впечатление у него, че действа в качеството на продавач.

64.

В обичайния си смисъл в общоупотребимия език терминът „продава“ означава, че едно лице — продавач, прехвърля на друго лице — купувач, собствеността на една вещ срещу заплащането на определена сума, която представлява цената на вещта.

65.

Както подчертава белгийското правителство, член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44 не предвижда, че продавачът трябва да бъде собственик на продаваната стока ( 30 ).

66.

При липсата на каквато и да било индикация в този смисъл в текста на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44 и в подготвящите я документи стеснителното тълкуване на разпоредбата, съгласно което продавач може да бъде само собственикът на продаваната стока, ми се струва нелогично поради факта, че посредникът, който действа от свое име, по правило е обвързан от договора ( 31 ), макар да не е собственик на продаваната стока.

67.

Ще напомня също, че Директивата обхваща само много ограничена част от общите норми на държавите членки, които се прилагат към договорите за продажба, и няма отражение върху националните правни норми относно собствеността.

68.

Освен това Директива 1999/44 се отнася главно до свързаните с потребителските стоки гаранции и отговорността при несъответствие със сключения договор. В този контекст от гледна точка на потребителя, който е обект на защита по тази директива, не изглежда нужно собственикът и продавачът на стоката да са непременно едно и също лице.

69.

С други думи, в рамките на Директива 1999/44, за да бъде продавач, съответният оператор не трябва непременно да бъде и собственик на стоката ( 32 ). В този смисъл няма основания да се ограничава обхватът на понятието „продавач“ до собственика на продаваната стока.

70.

Телеологичното тълкуване на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44 подкрепя граматическото тълкуване на тази разпоредба, съгласно което действащият от името и за сметка на физическо лице търговец може да се счита за продавач по смисъла на тази разпоредба, ако така се представя пред потребителя, че създава впечатление у него, че действа в качеството на продавач.

71.

Основните задължения на продавача в контекста на Директива 1999/44 са да достави на потребителя стока, която съответства на договора за продажба, и да я поправи или замени в случаите на несъответствие ( 33 ). За тази цел понятието „продавач“ по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) очертава кръга от лица, срещу които потребителят може да предяви регресен иск, в случай че стоката не съответства на договора.

72.

Следователно в случай на несъответствие с договора очевидно е наложително потребителят да знае кой е продавачът. Подобно знание би могло да бъде и решаващо за потребителя, който трябва да избира между няколко продавачи, като преценява компетентността, професионализма и платежоспособността на продавача, както и способността му да изпълнява задълженията си в случай на несъответствие с договора.

73.

Когато търговец действа като посредник на физическо лице, както в случая, незнанието на потребителя кой е продавачът би имало още по-вредоносни последици, тъй като потребителят е в неведение относно правното си положение и средствата за правна защита, с които разполага. Така, ако продавачът се окаже физическо лице, отпада обвързващото действие на правата на потребителя, закрепено в член 7, параграф 1 от Директива 1999/44, и потребителят не се ползва от защита по посочената директива. Поради това продавачът нетърговец би могъл да се освободи и от отговорност за скрити недостатъци на продадената стока. Този пример е особено релевантен в хипотезата на продажба на употребяван автомобил.

74.

Следователно ефективната защита на потребителя изисква той да знае, че продавачът е физическо лице. Както твърди белгийското правителство, тази информация е сравнима със „съществена[та] информация, необходима на средния потребителя съгласно контекста, за да вземе решение за сделка на база осведоменост“, която продавачът е длъжен да предостави на потребителя съгласно член 7, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( 34 ).

75.

Ето защо постигането на полезно действие на Директива 1999/44 изисква според мен да се следва предлаганото тълкуване и да се включи в обхвата на член 1, параграф 2, буква в) действащият от името и за сметка на физическо лице търговец, който така се представя пред потребителя, че създава впечатление у него, че действа в качеството на продавач. В тази хипотеза според мен посредникът е направил „необратим избор“ и не би трябвало да може да избяга от отговорността си в случай на несъответствие на стоката с договора, като препрати потребителя към съответното физическо лице, което може да е неоткриваемо или дори неплатежоспособно ( 35 ).

76.

Според мен предлаганото тълкуване е в съответствие с практиката на Съда, съгласно която въведената с директивите на Съюза система на защита на потребителите се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност ( 36 ).

77.

Когато потребителят не е бил уведомен, че продавачът е физическо лице, съществува значителна информационна асиметрия между потребителя и посредника ( 37 ). Тази асиметрия може да се отстрани само по инициатива на посредника, за когото впрочем по принцип е по-лесно да поправи положението ( 38 ). Освен това информационната асиметрия често се създава или най-малкото се поддържа от посредника. Това потвърждава тезата, че отговорността на продавача съгласно Директива 1999/44 трябва да може да бъде наложена на посредника, който така се представя пред потребителя, че създава впечатление у него, че действа в качеството на продавач.

78.

Обратното тълкуване, което при всички положения изключва действащите като посредници търговци от обхвата на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44, би застрашило постигането на общата цел, преследвана с европейската правна уредба в областта на защитата на потребителите и закрепена в член 169 ДФЕС (предишен член 153 ЕО), а именно да се осигури високо ниво на защита на потребителите и следователно доверието на потребителите, което е основно за вътрешния пазар.

79.

Националният съд трябва с оглед на всички обстоятелства и доказателства по делото да провери ( 39 ) дали търговецът може да се счита за продавач по смисъла на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44, тоест дали така се е представил пред потребителя, че е създал впечатление у него, че действа в качеството на продавач на съответната стока.

80.

Според мен обаче е уместно да се изложат някои съображения от общ характер относно преценката на националния съд.

81.

Първо, следва да се припомни изходната теза, според която в обхвата на Директива 1999/44 не попада отговорността на посредника пред потребителя ( 40 ). Според мен от това произтича, че само по изключение посредникът може да носи предвидената в тази директива отговорност на продавача.

82.

Следователно посредникът, който само свързва потребителя със собственика нетърговец, не трябва в никакъв случай да се счита за продавач по смисъла на посочената директива. За да носи тази отговорност, посредникът би трябвало най-малкото да е взел дейно участие в продажбата.

83.

В това отношение запитващата юрисдикция може да вземе предвид всички обстоятелства около ролята на търговеца във въпросната продажба и преди всичко обстоятелството, че стоката е била изложена в помещенията на търговеца.

84.

По принцип подобна констатация според мен дава сериозни основания да се смята, че потребителят е останал с впечатлението, че търговецът е действал в качеството на продавач. Мисля, че в подобно положение търговецът, който иска да се освободи от отговорността по Директива 1999/44, трябва да докаже, че при сключването на договора за покупко-продажба потребителят е знаел или е трябвало да знае, че продавачът е физическо лице. Следва да се отбележи, че като цяло търговецът би могъл лесно да докаже, че на потребителя му е била известна самоличността на продавача нетърговец. Достатъчно е той да докаже, че е уведомил за това потребителя, което посредникът безспорно най-добре може да докаже.

85.

Освен това запитващата юрисдикция може да вземе предвид и следните обстоятелства, за да установи дали търговецът така се е представил пред потребителя, че е създал у него впечатление, че действа в качеството на продавач:

86.

Запитващата юрисдикция може също да установи и дали търговецът продава по принцип потребителски стоки от конкретния вид, предмет на разглежданата продажба, и да вземе предвид това обстоятелство.

87.

Второ, според мен няма съмнение, че спазването на принципа на ефективност при защитата на потребителите не бива да води дотам, че изцяло да се компенсира пълната процесуална пасивност на съответния потребител ( 41 ). В този смисъл посредникът не би трябвало да се счита за продавач по смисъла на Директива 1999/44, когато националният съд приеме, че средният потребител — а именно относително осведоменият и в разумни граници наблюдателен и съобразителен потребител ( 42 ) — не е можел при сключването на договора за продажба да не знае, че търговецът е действал само като посредник на физическо лице ( 43 ). В това отношение писменият договор за продажба, съдържащ името на продавача нетърговец, е много силно указание за това, че потребителят е знаел за това обстоятелство, стига този документ да е бил предоставен на потребителя преди сключването на договора за продажба.

88.

Въпросът за възнаграждението на посредника за неговото участие e свързан с договорното отношение между собственика нетърговец и посредника, което по принцип не попада в приложното поле на Директива 1999/44, освен що се отнася до правото на крайния продавач да предяви регресен иск срещу посредника съгласно член 4 от същата директива в случаите на несъответствие на стоката в резултат от действие или бездействие на последния ( 44 ).

89.

Освен това според мен въпросът дали посредникът получава или не възнаграждение за своето участие не е относим от гледна точка на потребителя. В общия случай потребителят дори не знае дали посредникът получава или не възнаграждение.

90.

В този смисъл, подобно на Комисията и австрийското правителство, смятам, че въпросът получава ли или не посредникът възнаграждение за участието си, не е относим за преценката съгласно член 1, параграф 2, буква в) дали търговецът трябва да се счита за продавач по смисъла на Директивата ( 45 ).

91.

На пръв поглед, да се налагат на посредника задълженията на продавача, произтичащи от Директива 1999/44, без той да е получил никакво възнаграждение или да е получил много ниско възнаграждение, може да изглежда неразумно.

92.

Следва обаче да се припомни, че посредникът не понася непременно крайната икономическа тежест. Напротив, в случай на несъответствие на продадената стока, разходите за което ще са в тежест на посредника като продавач по смисъла на Директива 1999/44, посредникът може съгласно член 4 от Директива 1999/44 и според условията, предвидени в съответното национално право, да предяви регресен иск срещу лицето или лицата, които носят отговорност, и по-специално срещу собственика нетърговец.

93.

Действително, предлаганото от мен тълкуване на член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44 налага единствено извода, че посредникът поема риска от неплатежоспособност на собственика нетърговец, което обаче е от основно значение за потребителя. Според мен този извод далеч не е неоправдан, като се има предвид, че посредникът може лесно да избегне този риск, като уведоми потребителя за самоличността на продавача нетърговец или като добави рискова премия към определеното за участието му възнаграждение.

94.

Предвид гореизложеното предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос, поставен от Сour d’appel de Liège (Апелативен съд Лиеж), както следва:

„Член 1, параграф 2, буква в) от Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 май 1999 година относно някои аспекти на продажбата на потребителски стоки и свързаните с тях гаранции трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща действащия от името и за сметка на физическо лице търговец, независимо дали е получил възнаграждение за своето участие, когато посредникът се представя пред потребителя по такъв начин, че създава впечатление у него, че действа в качеството на продавач“.