1. 

Въпросите, които Hof Van Beroep te Antwerpen (Апелативен съд, Антверпен) отправя с настоящото преюдициално запитване, очевидно имат ограничен обхват, но на практика повдигат деликатни правни проблеми. Въпреки че най-общо тези въпроси се отнасят само до съвместимостта с правото на Съюза на конкретни национални разпоредби (в случая белгийски) относно възстановяването на някои съдебни разноски от загубилата делото страна, същите пораждат по-обширна дискусия относно влиянието на законодателството на Съюза върху гражданскопроцесуалните закони на държавите членки.

2. 

Съмненията на запитващата юрисдикция възникват по повод на прилагането на белгийския правен режим (законодателен и основан на практиката на касационния съд) за разпределението на разноските за адвокатски възнаграждения и разходите за вещи лица в рамките на съдебно производство относно защита на права върху интелектуалната собственост. Доколкото в Директива 2004/48/ЕО ( 2 ) е предвидена специална разпоредба относно съдебните разноски, процесуалната регламентация на всяка държава членка по принцип трябва да бъде съобразена с тази разпоредба. Въпросът е как да бъде постигнато съответствие — ако това е възможно — на белгийския гражданскопроцесуален кодекс и практиката на белгийския касационен съд, като цяло приложими спрямо всички видове производства, и една „секторна“ разпоредба от правото на Съюза, предвидена конкретно за съдебни спорове в областта на интелектуалната собственост.

3. 

В някои директиви — сред които и директивата, представляваща правното основание за компетентността на Съда в случаи, при които иначе тази компетентност би принадлежала изключително на държавите членки — се забелязва намерението да бъдат хармонизирани определени процесуални правила. Приложното поле на тези директиви логично е ограничено до една или няколко конкретни области (интелектуалната собственост, защитата на конкуренцията, околната среда, защитата на потребителите и др.). Мултиплицирането на „секторни“ процесуални правила, които невинаги са съгласувани помежду си и които трябва да бъдат включени в националните правни системи, би могло, като нежелана последица, да доведе до фрагментиране на процесуалното право в тези държави, които след дълги години и достойни за похвала усилия за кодифициране са успели да приемат общи гражданскопроцесуални закони, които да заместят именно съществувалите преди това множество производства, свеждайки ги до един общ процес.

4. 

В спора по главното производство, на първо място, трябва да бъдат определени сумите, които загубилата делото страна трябва да възстанови на спечелилата страна за заплатени от последната адвокатски възнаграждения съгласно белгийското законодателство, установяващо максимален размер на тези възнаграждения. На второ място, по отношение на възнагражденията за експерти, трудността не се корени толкова в определяне на техния размер, колкото в самото възникване на задължението за тяхното заплащане, като се има предвид практиката на белгийския касационен съд по този въпрос. Съмнението се отнася до това дали този максимален размер и установеният със съдебната практика критерий са съвместими с член 14 от Директивата.

5. 

Преюдициалното запитване предоставя възможността да се отговори на въпроса дали държавите членки разполагат с известна законодателна свобода да приемат правила относно възстановяване на съдебните разноски от загубилата делото страна, с които или се въвежда таван или максимален размер на същите, или се изключва самото им присъждане, когато — и в двете хипотези — съдебните производства попадат в приложното поле на Директивата.

6.

Съгласно съображения 4, 5, 10 и 26:

7.

Член 1 предвижда:

„Настоящата директива се отнася за мерките, процедурите и средствата за защита, които са необходими за гарантиране спазването на правата върху интелектуална собственост. По смисъла на настоящата директива терминът „права върху интелектуална собственост“ включва правата върху индустриална собственост“.

8.

По отношение на „общото задължение“ на държавите членки във връзка с „мерките, процедурите и средствата за защита“, регламентирани в глава II, член 3 предвижда:

„1.   Държавите членки предвиждат мерки, процедури и средства, които са необходими за гарантиране на изпълнението на права върху интелектуалната собственост, обхванати от настоящата директива. Тези мерки, процедури и средства за защита са лоялни и справедливи и не могат да бъдат ненужно сложни или скъпи, нито да са свързани с неразумни срокове или с неоправдани забавяния.

2.   Също така тези мерки, процедури и средства за защита са ефективни, пропорционални и разубеждаващи и се прилагат по начин, чрез който се избягва създаването на препятствия пред законната търговия и се предвиждат предпазни механизми срещу злоупотреба с тях“.

9.

Раздел 6 на глава II, посветен на „обезщетението за вреди“ и „съдебните разноски“, включва членове 13 и 14, които имат следното съдържание:

„Член 13

[…]

1.   Държавите членки гарантират, че по заявление на увредената страна компетентните съдебни органи постановяват на нарушителя, който съзнателно или при разумни основания да съзнава това е предприел действия, с които е нарушил права, да заплати на притежателя на правата обезщетение съобразно действителните вреди, понесени от последния в резултат на нарушението.

Когато съдебните органи определят обезщетението:

2.   Когато нарушителят несъзнателно или без разумни основания да е съзнавал това е предприел действия, с които е нарушил права, държавите членки могат да установят, че съдебните органи могат да постановят да се възстанови печалбата или платимото обезщетение, които могат предварително да бъдат установени.

Член 14

[…]

Държавите членки гарантират, че [по общо правило] понесените от [спечелилата делото] страна разумни и пропорционални съдебни разноски и други разходи са за сметка на [загубилата делото] страна, освен ако това не се позволява от съображения за справедливост“.

10.

Съгласно член 827, параграф 1 от белгийския Съдебен кодекс (Gerechtelijk Wetboek), всяко оттегляне на иск или на жалба е свързано със задължението на оттеглилата иска или жалбата страна да заплати съдебните разноски.

11.

Съгласно член 1017 от същия кодекс с окончателното решение загубилата делото страна се осъжда и да заплати разноските по производството, доколкото не е предвидено друго в специален закон и без да се засяга предвиденото в сключено между страните споразумение, което се потвърждава с това решение.

12.

Член 1018, параграфи 4 и 6 от посочения кодекс предвижда, че разноските обхващат:

13.

Съгласно член 1022 от Съдебния кодекс обезщетението за направените разходи по водене на делото е фиксирано по размер участие в заплатените от спечелилата делото страна адвокатски възнаграждения и разноски.

С декрет, приет от Министерския съвет, се определят основният, минималният и максималният размер на обезщетението за направените разходи по водене на делото в зависимост по-специално от вида на делото и от неговото значение.

По искане на някоя от страните и с нарочно мотивирано определение разглеждащият делото съдия може или да намали, или да увеличи размера на обезщетението за направените разходи по водене на делото, без да превишава предвидените в декрета максимални и минимални суми. При постановяване на определението съдията взема предвид:

Никоя от страните не може да бъде задължена да заплати обезщетение за явяването на адвокат на друга страна над размера на обезщетението за направените разходи по водене на делото.

14.

С Кралски декрет от 26 октомври 2007 г. (наричан по-нататък „Кралският декрет) е приета тарифата за определяне на основния, минималния и максималния размер на обезщетението за направените разходи по водене на делото, предвидено в член 1022 от Съдебния кодекс. Съгласно член 2 от Кралския декрет с изключение на делата по член 4 от този декрет се определят следните размери на обезщетението за направените разходи по воденето на дела с определяем материален интерес:

Съгласно член 3 от Кралския декрет по неоценяемите искове основната сума за определяне на обезщетението за направените разходи по водене на делото възлиза на 1200 EUR, минималният му размер се определя на 75 EUR, а максималният — на 10000 EUR.

Член 8 от Кралския декрет предвижда системата за актуализация на посочените размери.

15.

United Video Properties, Inc. (наричано по-нататък „UVP“) е притежател на издадения на 27 март 2008 г. европейски патент EP 1327209 за системи и процедури за запаметяване на данни в сървъри в рамките на предавателна система за медии при поискване. Тъй като счита, че Telenet NV (наричано по-нататък „Telenet“) е нарушило правата му върху описания патент, на7 юни 2011 г. UVP предявява иск срещу това дружество. Най-общо UVP иска да се установи, че Telenet е нарушило неговите права върху патента и да се разпореди преустановяване на всяко пряко или непряко нарушение на патента. Освен това UVP иска Telenet да бъде осъдено да заплати съдебните разноски.

16.

С решение от 3 април 2012 г. на изпълняващия функциите на председател на Rechtbank van koophandel te Antwerpen (Търговски съд, Антверпен), постановено по предявения от Telenet насрещен иск, белгийският патент, регистриран въз основа на патент EP 1327209, е обявен за недействителен, поради неизпълнение на изискването за новост, а UVP е осъдено да заплати съдебните разноски в производството пред тази инстанция на обща стойност 11000 EUR. На 27 август 2012 г. UVP обжалва това решение пред Hof Van Beroep te Antwerpen (Апелативен съд, Антверпен).

17.

Едновременно с посочения иск UVP е предявило и иск срещу дружеството Virgin Media (в отделно производство) във връзка с националната регистрация в Обединеното кралство на същия патент. На 14 юли 2014 г. High Court (Висш съд) в Лондон установява недействителността на националния патент поради отсъствието на изобретателска стъпка. С оглед на постановените от High Court, Лондон и от председателя на Rechtbank van koophandel te Antwerpen решения UVP решава да оттегли въззивната си жалба с писмена молба от 14 август 2014 г., което оттегляне се потвърждава с друга писмена молба от 24 октомври 2014 г.

18.

Във връзка с оттеглянето на жалбата от страна на UVP Telenet прави искане пред Hof Van Beroep te Antwerpen да допусне направеното оттегляне и да постанови решение, с което:

19.

Съгласно твърденията на Telenet относно съдебните разноски, които следва да му бъдат възстановени — единствения останал спорен въпрос в главното производство — разпоредбите на белгийското законодателство предвиждат, че същите трябва да бъдат платени от загубилата делото страна. По отношение на конкретния размер на разходите за адвокатско възнаграждение, които загубилата делото страна следва да заплати, обаче Кралският декрет предвижда максимален размер, който не може да бъде надхвърлян, което според Telenet води до противоречие с член 14 от Директивата.

20.

Освен това, що се отнася до разходите за експертна техническа помощ, които не са обхванати от приложното поле на Закона от 21 април 2007 г. и Кралския декрет, Telenet твърди, че съгласно практиката на Hof van Cassatie тези разходи подлежат на възстановяване само когато бъде установена вина на загубилата делото страна, което също е несъвместимо с член 14 от Директивата.

21.

При описаните обстоятелства с определение от 26 януари 2015 г. Hof Van Beroep te Antwerpen отправя следните преюдициални въпроси:

22.

UVP не изразява становище по първия въпрос, твърдейки, че това е спор между Комисията и белгийското правителство относно правилното транспониране на Директивата.

23.

Telenet твърди, че тъй като е страна, спечелила развило се в рамките на обхвата на приложение на Директивата дело, приложим е член 14 от същата директива, поради което това дружество има право да му бъдат възстановени разумните и пропорционални съдебни разноски, направени в главното производство, които трябва да бъдат понесени изцяло от загубилата страна.

24.

Според Telenet изразите „разумни и пропорционални съдебни разноски и други разходи“ и „справедливост“ са самостоятелни понятия на правото на Съюза, които трябва да се тълкуват еднакво на цялата му територия. Обратното би било в противоречие с целта на Директивата съгласно установената с решение Realchemie Nederland ( 3 ) съдебна практика.

25.

Telenet счита, че основната цел на Директивата не е изпълнена, ако титулярите на права върху интелектуална собственост не са в достатъчна степен защитени от юрисдикции като белгийската, пред които спечелилата делото страна може да си възстанови от загубилата страна само малка част от платените адвокатски възнаграждения.

26.

За да обоснове неоснователността на установения максимален паричен размер, каквото ограничение не е предвидено в Директивата, Telenet се позовава по аналогия на практиката на Съда, и по-специално на решение McDonagh ( 4 ). Според него не е възможно фиксиран максимален размер от 11000 EUR да отговори на изискванията, свързани с абстрактните по своя характер понятия за разумност, пропорционалност и справедливост. Ето защо член 14 от Директивата не допуска установяването на максимален размер на разноските, подлежащи на възстановяване на спечелилата делото страна.

27.

В подкрепа на твърдението, че национални законодателства, които изрично или като принципно положение не допускат преценка на конкретния случай, при положение че директивите не съдържат подобно ограничение, противоречат на практиката на Съда, Telenet се позовава на решения Marshall и VTB-VAB и Galatea ( 5 ).

28.

Според Комисията разпоредбата на член 14 от Директивата е формулирана много общо. Посочената разпоредба не само че не е подробна сама по себе си, но и въвежда правило, допускащо изключения, основани на изискването за справедливост, което означава, че държавите членки разполагат с широка свобода на преценка при нейното транспониране в националното право.

29.

Според Комисията член 14 трябва да се преценява с оглед на основната цел на Директивата (съображение 10) и на решение Realchemie Nederland ( 6 ), насочена към ефективната закрила на правата върху интелектуална собственост ( 7 ). В допълнение следва да се има предвид следното:

30.

Според Комисията член 14 от Директивата допуска система като белгийската, която предвижда определяне на разноските за адвокатско възнаграждение като фиксирана сума. Възможността за въвеждане на такава система произтича от свободата на преценка, с която държавите членки разполагат, доколкото няма данни нито посочената, нито друга разпоредба да ограничават това правомощие. Комисията счита, че разглежданата система е от полза за доброто администриране на правосъдието, и по конкретно за правната сигурност и предвидимост. Несигурността относно разноските, които трябва да бъдат платени или възстановени в дадено производство, може да бъде пречка за предявяването на иск или подаването на жалба. Този възпиращ ефект би могъл също така да засегне титулярите на права върху интелектуална собственост. Ако правилото беше за пълно възстановяване на разноските, страните биха могли евентуално да бъдат изправени пред много тежки финансови последици, в случай че загубят делото. Тази вероятност също би могла да ги обезсърчи да заведат съответното дело.

31.

След изложение на целите на Директивата в съответствие със съображения 10 и 11, белгийското правителство посочва, че нейната основна цел е да осигури по-лесен достъп до правосъдие, за да се гарантира спазване в по-голяма степен на правата върху интелектуална собственост. Такава — съгласно изложението на мотивите му — е и целта, преследвана със Закона от 21 април 2007 г. за възстановяване на платените адвокатски възнаграждения и разноски ( 10 ). Правото на достъп до правосъдие произтича освен това от член 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

32.

Белгийското правителство посочва, че въведената от белгийския законодател смесена система има предимството да гарантира известна предвидимост на финансовите рискове, в случай че делото бъде загубено, което не само улеснява достъпа до правосъдие, но и защитава едната страна, в случай че другата е направила разноски, които не са разумни и пропорционални. Освен това става въпрос за национално законодателство, което е прието след предварителни консултации и положителна оценка от белгийските адвокатски колегии, които по-добре знаят какви са средните размери на възнагражденията по съдебни производства, включително тези, свързани с интелектуалната собственост.

33.

Правителството на Нидерландия, позовавайки се на обстоятелството, че адвокатските възнаграждения са изрично упоменати в първоначалното предложение на Комисията ( 11 ), но не и в окончателната редакция, счита, че Директивата предоставя на държавите членки свободата да решават дали разноските за адвокат са сред тези, които загубилата делото страна трябва да възстанови. В подкрепа на това си становище същото правителство цитира разпоредбата на член 45, параграф 2 от Споразумението TRIPs, на което се основава Директивата ( 12 ).

34.

Нидерландското правителство се позовава на правото на свободен избор на метода за определяне на съдебните разноски, подлежащи на възстановяване, както и на обстоятелството, че съгласно трайната съдебна практика при липсата на конкретни разпоредби държавите членки разполагат с широко право на преценка при избора на средствата, които да гарантират пълното действие на дадена разпоредба.

35.

Същото правителство посочва, че това широко право на преценка не е случайно и че същото е нарочно предоставено с Директивата. Това твърдение се подкрепя, на първо място, от общата и гъвкава редакция на член 14 и на второ място, от разликите в използваните изрази в проекта на Директивата ( 13 ) и нейната окончателна редакция, по-конкретно с добавянето на израза „като общо правило“ и изричното премахване на „адвокатските възнаграждения“. Тези промени, продължава нидерландското правителство, са направени с оглед на съществените различия в отделните национални законодателства, както и предвид принципната независимост на държавите членки в областта на процесуалното право.

36.

Следователно държавите членки имат право свободно да определят разумния и пропорционален характер на разходите за адвокатски възнаграждения и тяхното възстановяване било чрез определянето на фиксиран размер, било по друг начин, но при всички положения гарантирайки пълното действие на член 14 от Директивата.

37.

Целта на тази разпоредба е да гарантира, че страните няма да бъдат обезсърчени да упражнят своите права. Разходите за адвокат са най-съществената и в най-малка степен предвидима част от разноските и в този смисъл същите могат да бъдат пречка за достъпа до правосъдие. Системата на определен фиксиран размер допринася за предвидимостта и прозрачността на финансовия риск, като по този начин се премахва една съществена спънка за достъпа до правосъдие. Освен това същата отговаря на залегналото в член 3 от Директивата общо изискване мерките, процедурите и средствата за защита на интелектуалната собственост да не бъдат ненужно сложни или скъпи. Фиксираната тарифа позволява да се предвиди максимален размер, над който разноските престават да отговарят на тези критерии.

38.

Накрая, позовавайки се на съображение 17 от Директивата, нидерландското правителство посочва, че преценката за разумност и пропорционалност трябва да се извършва с оглед на обстоятелствата във всеки отделен случай. Ако тарифата служи за определяне на разумни и пропорционални съдебни разноски, член 14 от Директивата няма да представлява пречка за императивно ограничаване на адвокатските възнаграждения до определен максимален размер.

39.

Като цяло според правителството на Нидерландия член 14 от Директивата допуска система на фиксирани тарифи, определени със закон или по друг начин, които определят размера на подлежащите на възстановяване адвокатски възнаграждения, ако тези тарифи отразяват разумни и пропорционални съдебни разноски съобразно особеностите на конкретния случай.

40.

Според полското правителство член 14 от Директивата не задължава загубилата делото страна да покрие всички съдебни разноски на спечелилата страна, а само тези, които са разумни и пропорционални. Именно определянето на фиксирани тарифи позволява присъждането на разноските да бъде квалифицирано като разумно.

41.

Белгийската система позволява загубилата страна да понесе разноските на другата страна при приемливи социално-икономически условия. Освен това същата не допуска спечелилата делото страна да включва нереални или неоправдани разходи било чрез прилагането на несъразмерни спрямо финансовите ресурси на другата страна финансови средства, било недобросъвестно с цел да натовари последната не само с отрицателните последици от отхвърлянето на нейните претенции, но и с нереални разноски.

42.

Целта на член 14 от Директивата е засегнатата страна да не бъде обезсърчена да започне съдебно производство за защита на своите права върху интелектуална собственост. При белгийската система страната може предварително да определи размера на разноските, които ще ѝ бъдат възстановени или които ще трябва да плати. Следователно тарифата прави разноските предвидими, като същевременно допринася за това страните да разполагат с възможност за избор при защитата на правата си.

43.

Нито UVP, нито полското правителство са представили становища по този въпрос.

44.

Telenet счита, че установеният в белгийската съдебна практика критерий (съгласно който се изисква наличието на вина, за да бъде загубилата страна осъдена да възстанови разходите за вещо лице) противоречи на член 14 от Директивата. Критерият за вина не се споменава в тази разпоредба, а справедливостта, която се посочва в нея, е обикновен коригиращ механизъм на общото правило, тоест възстановяване на всички разумни и пропорционални разноски, а не отправна точка за прилагането на това правило.

45.

Според Комисията разходите за консултант по техническите въпроси се включват в понятието за съдебни разноски по член 14 и подлежат на възстановяване. Изискването за наличие на вина като условие за тяхното възстановяване противоречи на този член поради следните съображения:

46.

Белгийското правителство счита, че разходите за възнаграждения на вещи лица не попадат в приложното поле на Закона от 21 април 2007 г. Белгийският Hof van Cassatie (Касационен съд) допуска възстановяването на тези разноски при определени условия: да бъде доказано наличието на виновно действие, в резултат на което е настъпила вреда, изразяваща се в разходи и възнаграждения за вещи лица, които се намират в причинно-следствена връзка с това виновно поведение, както и необходимостта от техническото становище.

47.

Според белгийското правителство посочената съдебна практика допуска цялостното възстановяване на разноските за вещо лице, доколкото същите обхващат вредата, която загубилата делото страна трябва да обезщети на основание на договорна или извъндоговорна отговорност. Следователно тази система не противоречи на член 14 от Директивата.

48.

Нидерландското правителство счита, че съдебните разноски подлежат на възстановяване от загубилата делото страна, ако са разумни и пропорционални. Член 14 не оставя никакво място за ограничително тълкуване, съгласно което разноските за вещи лица не подлежат на възстановяване, освен ако не е налице вина на загубилата делото страна.

49.

В член 14 от Директивата са употребени две правни понятия („съдебни разноски“ и „[понесените от спечелилата делото страна] други разходи“), подробен анализ на които не е необходим за отговора на първия преюдициален въпрос, тъй като адвокатските възнаграждения несъмнено се вписват в определението за съдебни разноски. „Съдебните разноски“ обхващат по дефиниция тези възнаграждения ( 15 ) и това е така не само според белгийското законодателство ( 16 ), но и в правния ред на останалите държави членки, както и според самия процедурен правилник на Съда ( 17 ).

50.

Когато разходите за адвокатското възнаграждение на спечелилата делото страна са „разумни и пропорционални“, член 14 от Директивата предвижда като общо правило същите да бъдат понесени от загубилата делото страна, „освен ако това не се позволява от съображения за справедливост“. Разпоредбата въвежда общо правило, което може да бъде обект на различни изключения: освен друго, ако последиците от това правило противоречат на справедливостта в конкретно съдебно производство.

51.

Следователно прилагателните „разумни и пропорционални“ ( 18 ) са ключови за преценката дали разходите за адвокатски възнаграждения на една от страните трябва да бъдат понесени от страната, осъдена да заплати съдебните разноски. За да се приложи член 14, трябва да са налице и двете прилагателни — твърдение, което е в съответствие с член 3 от Директивата, съгласно който мерките, процедурите и средствата, необходими за гарантиране на изпълнението на права върху интелектуалната собственост, трябва да бъдат „лоялни, справедливи и пропорционални“.

52.

Преценката за „разумност“ на възнагражденията трябва да се придържа, на първо място, към идеята за „разумна изискуемост“, която предлага текстът на член 14 от Директивата ( 19 ) на немски език. Възможно е дадено законодателство да не възприема като справедливо възстановяването на разходите за адвокат, когато например неговото участие е излишно в конкретното производство. Следователно разноските, чието възстановяване се търси от загубилата делото страна, могат да бъдат сведени до направените от спечелилата страна „необходими разходи“ ( 20 ).

53.

На второ място, следва да се прецени дали адвокатските възнаграждения са „пропорционални“, или с други думи — дали същите разкриват необходимата взаимовръзка с редица променливи фактори, които отново националният закон или националната юрисдикция трябва да определят. Фактори като предмета на спора, неговата цена, сложността на повдигнатите правни въпроси, извършеното във връзка със защитата, финансовите възможности на страната, осъдена да заплати разноските, и други подобни, биха могли да бъдат взети предвид при преценката за необходимата обоснованост (пропорционалност) на адвокатските възнаграждения, които спечелилата страна претендира от загубилата страна по дело за защита на права върху интелектуалната собственост.

54.

В разглеждания случай запитващата юрисдикция не се е произнесла относно разумния и пропорционален характер на възнаграждението на адвоката, защитаващ интересите на Telenet. Тази преценка е изключително в нейните компетенции и Съдът не може да се произнесе вместо нея. Следователно отговорът на преюдициалното запитване не трябва да засяга правомощието на националния съд да прецени дали претендираната от Telenet сума в размер на 185462,55 EUR за адвокатски възнаграждения е разумна и пропорционална с оглед на обстоятелствата по делото, по което е постановил решение. Ако запитващата юрисдикция стигне до този извод, тя би трябвало също така да прецени дали възстановяването на тази сума отговаря на изискванията за справедливост, което несъмнено ѝ предоставя свобода на действие. Преценката на всички тези въпроси не зависи по никакъв начин от действителността от гледна точка на правото на Съюза на фиксирания максимален размер, който ще бъде разгледан по-нататък.

55.

Нито Директивата като цяло, нито член 14 могат да се тълкуват извън водещите ценности и принципи на правния ред на Съюза, сред които са както правната сигурност, така и правото на ефективна правна защита в проявлението му като право на достъп до правосъдие.

56.

Въпреки че в някои от становищата — по-конкретно в това на белгийското правителство — се прави позоваване на процесуалната автономия на държавите членки, тълкуването на член 14 от Директивата не може да не бъде съобразено с телеологичния критерий: нейната цел е сближаване на законодателствата на държавите членки, за да се гарантира висока, равностойна и еднаква степен на закрила във вътрешния пазар. В съответствие с тази цел държавите членки трябва да установят мерките, процедурите и средствата, необходими за спазване на правата върху интелектуална собственост, но винаги в правната рамка, очертана от самата директива.

57.

В тази правна рамка се съдържа една подробност, чиято значимост също не може да бъде игнорирана: процедурите и средствата, които държавите членки трябва да предвидят в тази област, не трябва да са „ненужно сложни или скъпи“ (член 3, параграф 1 от Директивата). Следователно „разноските“ по съответните дела не могат да налагат прекалено голяма ( 21 ) тежест на страните.

58.

От систематична гледна точка Директивата обхваща в един и същи раздел (шести) „обезщетенията за вреди“ и „съдебните разноски“. Въпреки че в съображение 26 относно обезщетяването на понесената вреда не са посочени съдебните разноски, би могло да се твърди, че поставянето им на едно място позволява същите да бъдат определени като още един елемент, който Директивата предвижда в допълнение към обезщетяването на титулярите на права върху интелектуалната собственост. Този елемент обаче е включен само чрез въвеждането на „общо правило“, от което може да има изключения и чието приложение зависи от фактори, различни от тези, формиращи режима на обезщетяване на вреди.

59.

Съдът се е произнесъл относно съдебните разноски по дела за защита на права върху интелектуалната собственост с решения Realchemie Nederland ( 22 ) и Diageo Brands ( 23 ). От техния прочит, и по-специално на точка 49 от решение Realchemie Nederland ( 24 ), може да се потвърди изложеното по-горе становище, че член 14 от Директивата е допълнителен елемент в служба на пълното обезщетяване на понесените вреди от титуляра на права върху интелектуална собственост. Освен това Съдът посочва, че целта на член 14 от Директивата е да засили нивото на закрила на интелектуалната собственост, като предотврати вероятността засегнатата страна да бъде разубедена да започне съдебно производство, за да защити правата си.

60.

В решение Realchemie Nederland обаче Съдът не се произнася относно разумния и пропорционален характер на съдебните разноски, тъй като това не е нужно за целите на отправеното по съответното дело преюдициално запитване ( 25 ). Следователно дебатът относно тълкуването и обхвата на член 14 продължава да не е изчерпан и именно в това се състои предметът на настоящото преюдициално запитване.

61.

Принципът на правна сигурност, който е трайно утвърден в съдебната практика, е обвързан с принципа на предвидимост на съдебния акт. Съдът многократно е постановявал, че „[…] законодателството на Съюза трябва да бъде сигурно и неговото прилагане предвидимо за правните субекти, а когато става дума за правна уредба, която може да доведе до финансови последици, това изискване за правна сигурност се налага с особена строгост, за да могат заинтересованите лица да се запознаят с точния обхват на задълженията, които тя им налага“ ( 26 ).

62.

Логичен извод от този принцип, уместен за правилното тълкуване на член 14 от Директивата, е, че държавите членки трябва да установят механизми, които да позволят предвидимост на съдебните разноски. Всъщност в решение Комисия/Обединено кралство ( 27 ), анализирайки английското законодателство относно „охранителните заповеди във връзка със съдебните разноски“, Съдът се позовава на необходимостта да се гарантира разумна предвидимост както по отношение на задължението за заплащане на съдебни разноски по делото, така и спрямо техния размер.

63.

Следователно не е странно, че някои от страните, представили писмени становища, посочват като контрапункт предвидимостта и правната сигурност за ключови елементи при определяне на размера на съдебните разноски. Един от решаващите фактори за участието в съдебен спор е неговата цена и предвидимостта на финансовата тежест, която засегнатите страни трябва да понесат.

64.

От тази гледна точка не мога да се съглася с тълкуване на член 14 от Директивата, което позволява в съдебните разноски да се включва задължително целият размер на платените от спечелилата страна адвокатски възнаграждения. Моето предложение е в обратен смисъл: а) подлежащи на възстановяване разноски на това основание са само тези, които във всеки отделен случай съответстват на разумните и пропорционални разходи, и б) държавите членки имат право именно с оглед на изискването за предвидимост да определят „обективно“ и като общо правило подлежащия на възстановяване максимален размер в рамките на пропорционална скала като предвидената в спорното белгийско законодателство.

65.

Правоотношението между адвокат и клиент не трябва да се смесва с това, въз основа на което възниква задължението за възстановяване на съдебните разноски. Първото е договорно правоотношение за услуги, в рамките на което двете страни свободно определят насрещната парична престация на клиента за неговия адвокат. Второто е процесуалноправно, чиято цел е да обезщети спечелилата страна за разноските по водене на делото за сметка на загубилата страна.

66.

Различната природа на двете взаимоотношения е от съществено значение, тъй като при първото (договорното) субективните съображения имат определящо значение и приемането на финансовите условия на адвоката зависи изцяло от волята на неговия клиент, който може просто да потърси друг специалист, който да го защитава. В процесуалното правоотношение тази възможност за избор не съществува и следователно е логично да се прилагат обективни критерии ( 28 ), предназначени да определят и евентуално да намалят размера на възнагражденията, които трябва да бъдат възстановени от лице, което по никакъв начин не е участвало в избора на адвоката на насрещната страна.

67.

Обективните критерии могат да бъдат определяни на базата на стандартните разноски за адвокатска помощ, което също така допринася за установяването на равнопоставеност на страните по делото, изключвайки възможността едната от тях, която е в по-добро финансово положение, да наложи на другата тежестта на своя избор. Ако беше допустимо насрещната страна да бъде осъдена да заплати пълния размер на адвокатския хонорар, ищецът или жалбоподателят с по-големи финансови възможности би могъл да използва своята възможност за избор почти като принуда. Изправено пред риска да бъде принудена да заплати много големите разноски за адвокатско възнаграждение на насрещната страна, засегнатото лице би могло да реши, че няма смисъл да се бори и че е по-сигурно да се откаже да предявява искове или да подава жалби. Принципът на равенство на страните в производството и правото на достъп до правосъдие, с които настоящият спор е неизбежно свързан ( 29 ), биха могли да бъдат лишени от действие.

68.

Вярно е, че съгласно член 3, параграф 2 от Директивата процедурите и средствата в тази област трябва да бъдат „ефективни, пропорционални и разубеждаващи“. Разубеждаването обаче може да има двояко действие: от една страна, поради прекомерност дадено лице може да бъде разубедено да инициира съдебно производство, тъй като, ако го загуби, ще трябва да плати много големи разноски, и от друга страна, поради недостатъчност, тъй като, ако спечели, съответното лице ще си възстанови само малка част от извършените разходи. Според мен, що се отнася до съдебните разноски, евентуалното „разубеждаващо“ действие на този вид производства се постига, ако тези разноски се изчисляват съобразно предвидими правила, определени предварително и по начин, който е обективно разумен и пропорционален. Подлежащите на възстановяване от загубилата страна разходи за адвокат биха могли да представляват съществена пречка за достъпа до правосъдие (с други думи, прекалено „разубеждаващ“ фактор до степен да се превърне в „обременителен“, което член 3 от Директивата забранява), ако определянето им бъде предоставено изключително на страната, имаща право на тяхното възстановяване, без външен контрол върху техния размер.

69.

Дали система като белгийската, която определя максимален размер на подлежащите на възстановяване от загубила страна адвокатски възнаграждения, отговаря на тези критерии? Нито една от страните в настоящото преюдициално производство (включително Telenet) не твърди абстрактно, че пределните размери сами по себе си представляват нарушение на член 14 от Директивата ( 30 ), с което съм съгласен ( 31 ). Комисията изрично посочва, че тази разпоредба не изключва системите, определящи фиксирана сума, възможността за чието съществуване произтича от свободата на преценка на държавите членки. В същия този смисъл е и становището на Нидерландия: понятията „разумни и справедливи“ и „справедливост“ в член 14 от Директивата са толкова широки, че предоставят на държавите членки свобода на избор.

70.

Кралство Белгия се позовава на приложението на принципа на процесуална автономия на държавите членки. Мнението ми е, както посочих по-горе, че напротив — при наличието на специална разпоредба в Директивата, чиято цел е да „уеднакви“ режима на съдебните разноски при една конкретна категория производства (тези, свързани с интелектуалната собственост), регламентацията на процесуалните инструменти несъмнено е задължение на държавите членки, но в съответствие с Директивата ( 32 ).

71.

Белгийската система за определяне на разноските за адвокат, основана на критерия за понасянето им от загубилата страна (страната, която губи делото, заплаща адвокатските възнаграждения на спечелилата страна), фиксира минимален и максимален размер на сумите, които могат да бъдат претендирани, в зависимост от материалния интерес по делото ( 33 ). Определянето на точната сума, подлежаща на възстановяване, е задължение на разглеждащия спора съд, който определя същата в зависимост от обстоятелствата по делото, но винаги в рамките на тези размери.

72.

В главното производство съдът е определил разноските за адвокатски възнаграждения пред първата инстанция в размер на 11000 EUR, което е максималната сума при неоценяемите искове съгласно член 3 от Кралския декрет. Следователно присъдената сума е много по-ниска от претендираната от страната, имаща право на разноски (повече от 185000 EUR). Посоченото обстоятелство, независимо от това как изглежда, няма съществено значение, тъй като, от една страна, не Съдът, а националната юрисдикция е тази, която следва да прецени дали споменатото възнаграждение е разумно и пропорционално; от друга страна, от предоставената информация не може да се установи коя би била адекватната точка на равновесие.

73.

Според мен отговорът трябва да бъде даден, като се вземе предвид белгийската система в нейната цялост в светлината на обичайните стандарти при адвокатските възнаграждения в тази държава. Макар целта на член 14 от Директивата да е уеднаквяване на правния режим на разноските в производствата в областта на интелектуалната собственост във всички държави членки, тази разпоредба не е насочена към изравняване или приближаване на адвокатските възнаграждения в същите, за които е всеизвестно, че се различават. Кралският декрет е приет именно като се отчита положителното становище на белгийските професионални организации (адвокатските колегии), поради което по принцип следва да се приеме, че залегналите в него максимални стойности отговарят на приложимите в Белгия средни стандарти. Тези организации се намират в идеално положение, за да предлагат „обективно разумни“ прагове, над които никой в Белгия не трябва да бъде задължен да плаща адвокатските възнаграждения на насрещната страна.

74.

В подкрепа на въведената от белгийския законодател система е и предвидимостта на размера на съдебните разноски, на чието заплащане страните са изложени още в началото на производството. Както подчертах по-рано, защитата на правната сигурност изисква да са налице определени размери (фиксирани или пропорционални), въз основа на които да може да се изчисли финансовият риск при предприемането на процесуални действия било като ищец, било като ответник.

75.

Изхождайки от тези предпоставки считам, че член 14 от Директивата не допуска Съдът да „променя“ волята на белгийския законодател, обективирана в двете посочени по-горе национални разпоредби относно максималния размер на възнагражденията, над който осъдената да заплати съдебните разноски страна не трябва да възстановява на другата страна платените от нея разходи за адвокат. Според мен белгийските органи разполагат — което е потвърдено от тях в процедурата по изработване на тези разпоредби — с точната информация, необходима за въвеждането на система на максималните адвокатски възнаграждения (които загубилата делото страна трябва да понесе) съобразно собствените си стандарти за разноските, в съответствие, наред с други фактори, със специфичния характер на адвокатската помощ в тази страна ( 34 ).

76.

Обстоятелството, че съгласно тази система таваните са определени, по такъв начин че при искове с определен материален интерес фиксираната сума на подлежащите на възстановяване възнаграждения не надвишава 30000 EUR за инстанция, а при неоценяемите искове 11000 EUR, също за инстанция, би могло да бъде обект на критики по други съображения, но не и от гледна точка на съответствието на тази система с член 14 от Директивата. Несъмнено системата би могла да бъде подобрена (например чрез допускането на единични изключения при особени случаи), но така, както е конфигурирана, същата не нарушава посочената разпоредба, текстът на която, вече повторих, въвежда „общо правило“, което допуска изключения, основани на съображения за разумност и пропорционалност, които изключения предоставят на държавите членки широка свобода при правната регламентация. Според мен националният законодател може, изхождайки освен друго от правната култура и характерните особености на адвокатската помощ в Белгия, сам да прецени тавана, от който подлежащите на възстановяване от загубилата страна адвокатски възнаграждения престават да бъдат разумни.

77.

Отговорът на втория преюдициален въпрос трябва да се даде, като се изхожда от направеното от запитващата юрисдикция описание на националното право. Предпоставката за отправянето му е, че „съгласно [белгийската] съдебна практика […] разходите за консултант по техническите въпроси подлежат на възстановяване единствено в случай на вина (в рамките на договорна или извъндоговорна отговорност)“. Всеобщо е становището, че възстановяването на разходите за вещи лица (включително тези за експерти или консултанти по технически въпроси) не е подчинено на действащите правила относно възстановяването на адвокатските възнаграждения.

78.

Съмненията на запитващата юрисдикция се отнасят до това дали белгийската съдебна практика относно възстановяването на тези разходи е съвместима с член 14 от Директивата. С изключение на становището на белгийското правителство, представените писмени становища на страните в производството по този въпрос съвпадат, що се отнася до твърдението за наличие на несъвместимост.

79.

Преди да отговоря на въпроса, трябва да направя две уточнения. Първото е, че в понятието за разходи за участието на вещи лица, експерти или консултанти по технически въпроси могат да бъдат включени различни хипотези, като не е задължително всички те да се вписват в категорията „съдебни разноски“. Последната не обхваща всеки разход, който малко или много „е свързан“ с предявяването на иска или е направен „във връзка“ с него, а само тези, които произтичат пряко и непосредствено от самото производство. Дадено лице, физическо или юридическо, може да извърши предварителни действия или да проведе предварителни консултации с някои консултанти или експерти, без да е налице причина разходите за същите да фигурират сред „съдебните разноски“. Съгласно съображение 26 от Директивата „разходите за идентификация и проучване“, извършени в рамките на защитата на права върху интелектуалната собственост, са включени в частта за обезщетяване на вредите (член 13), а не в тази за съдебните разноски (член 14).

80.

Второто уточнение е, че в белгийския Съдебен кодекс (член 1018, параграф 4) сред разноските, които загубилата страна се осъжда за заплати — при общия режим за понасяне на разноските — са посочени разходите за „свидетели и експерти“, когато същите са взели участие във връзка с приемането на акт на съда за „събиране на доказателства“. Изглежда, че спрямо тези разходи за вещи лица не се прилага посоченият от запитващата юрисдикция (субективен) критерий за вина, а (обективното) правило за понасяне на разноските от загубилата страна.

81.

Ето защо би трябвало да се уточни за кои разходи за вещи лица се отнася белгийската съдебна практика, когато обвързва тяхното възстановяване с наличието на виновно поведение, причинило вредата, от която произтича задължението за обезщетяване ( 35 ). Разходите за събиране на доказателства от техническо естество могат да бъдат два вида: а) извършените във връзка с участието на експерти (вещи лица) по делото, предвидени в член 1018, параграф 4 от Съдебния кодекс, и б) извършените извън производството в подкрепа на исковата молба или на отговора на същата. Посочената от запитващата юрисдикция и от белгийското правителство съдебна практика би трябвало да се отнася само за последните.

82.

При тези уточнения отговорът, който предлагам на втория въпрос, има две страни. Според мен посочената от запитващата юрисдикция съдебна практика не е в противоречие с член 14 от Директивата, когато претендираните разходи за консултант по технически въпроси не могат да бъдат включени в понятието „съдебни разноски“ съобразно конкретните обстоятелства, като например изцяло предварителния им характер или други фактори, някои от които разгледах по-горе. При това положение е възможно тяхното възстановяване да бъде постановено в съответствие с член 13 от Директивата, която разпоредба позволява отчитането на обстоятелства, свързани с понятието за вина (осъжда се да заплати обезщетение „[…] нарушителя[т], който съзнателно или при разумни основания да съзнава това е предприел действия, с които е нарушил права“).

83.

Обратно на предходното предложение за отговор, разходите, извършени във връзка с участието на вещото лице в производство за защита на права върху интелектуалната собственост, които са пряко и непосредствено свързани с предявяването на иска, трябва да бъдат присъдени на спечелилата делото страна на основание член 14 от Директивата (ако са разумни, пропорционални и не противоречат на справедливостта), без да е изискуемо допълнително условие като наличието на вина.

84.

Ако отговорът, който предлагам на втория преюдициален въпрос, се разминава с този, предложен на първия въпрос, то това се дължи на обстоятелството, че националното правило (произтичащо от съдебната практика), което евентуално ще бъде приложено по отношение на разходите за вещо лице, може да изключи тяхното възстановяване — изцяло или частично — по дела, свързани с интелектуалната собственост, именно поради понятието за вина, за разлика от случая с адвокатските възнаграждения. Общото изключване на тези „съдебни разходи“ (ако действително да имат това качество), до което може да доведе приложимата в такъв вид производства национална съдебна практика, не би позволило дори да се извърши преценка в конкретния случай на техния пропорционален или разумен характер, което според мен противоречи както на текста, така и на целта на член 14 от Директивата.

85.

Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените въпроси, както следва: