1

На 13 февруари 2012 г. встъпилата страна г‑н Коста Илиев подава до Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO) заявка за регистрация на марка на Европейския съюз съгласно Регламент (ЕО) № 207/2009 на Съвета от 26 февруари 2009 година относно марката на Европейския съюз (ОВ L 78, 2009 г., стр. 1).

2

Марката, чиято регистрация се иска, е следният фигуративен знак:

3

Услугите, за които е поискана регистрацията, са от класове 35, 39 и 43 по смисъла на Ницската спогодба относно международната класификация на стоките и услугите за регистрация на марки от 15 юни 1957 г., ревизирана и допълнена.

4

Заявката за марка на Европейския съюз е публикувана в Бюлетин на марките на Общността № 72/2012 от 16 април 2012 г.

5

На 11 юли 2012 г. жалбоподателят „Груп“ ООД подава възражение на основание член 41 Регламент № 207/2009 срещу регистрацията на заявената марка в нейната цялост.

6

В подкрепа на възражението си жалбоподателят се позовава на възпроизведената по-долу нерегистрирана фигуративна марка, използвана в България, Чешката република, Унгария, Полша и Словакия за услуги от клас 39:

7

Във възражението жалбоподателят изтъква, че от 2003 г. използва нерегистрираната марка за услуги по автобусен транспорт в България, Чешката република, Унгария и Словакия. Посочва, че въз основа на правителствен лиценз обслужва редовна автобусна линия между София (България) и Прага (Чешката република), и представя множество документи в подкрепа на възражението си.

8

С решение от 14 юни 2013 г. отделът по споровете отхвърля подаденото от жалбоподателя възражение и го осъжда за разноските. Той отбелязва по-специално че жалбоподателят не е уточнил, нито е доказал приложимото национално право, на което основава възражението си и по силата на което използването на заявената марка би могло да бъде забранено в съответните държави членки.

9

На 16 август 2013 г. жалбоподателят подава пред EUIPO жалба на основание членове 58—64 от Регламент № 207/2009 срещу решението на отдела по споровете.

10

С решение от 2 юни 2014 г. (наричано по-нататък „обжалваното решение“) четвърти апелативен състав на EUIPO отхвърля жалбата. Той приема по същество, че в производството по възражение жалбоподателят не е представил доказателства за това кое е приложимото национално право. Припомня, че жалбоподателят е бил длъжен да посочи и да докаже, че в държавите членки, които споменава във възражението си, нерегистрираните марки са защитени и съществува основано на такива марки право да се получи отмяна на последваща мярка или забрана на използването ѝ. Жалбоподателят бил също така длъжен да запознае EUIPO с приложимите разпоредби, за да може тя да прецени дали са налице специфичните условия, предвидени във всяка от тази разпоредби.

11

Що се отнася по-специално до посочената във възражението нерегистрирана българска марка, апелативният състав приема, че не са изпълнени условията, предвидени в правило 19, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент (ЕО) № 40/94 на Съвета относно марката на Общността (ОВ L 303, 1995 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 189), тъй като в документите, представени от жалбоподателя в производството по възражение, изобщо не се споменавало българското право. Що се отнася до трите разпоредби, посочени в мотивите към жалбата, апелативният състав приема, че са късно посочени, тъй като задължителното посочване на правните основания трябва да бъде направено в определените срокове в производството по възражение. Обосноваването на оплакванията не може да бъде отложено за стадия на обжалването.

12

Що се отнася съвсем конкретно до член 12, алинея 6 от българския Закон за марките и географските означения, на който жалбоподателят се позовава в мотивите към жалбата си пред апелативния състав от 16 август 2013 г., този състав посочва, че жалбоподателят само е цитирал текста на член 12, алинея 1 от този закон, без да го предостави на български и без да представи доказателства, че посоченият текст е от достоверен официален източник. Освен това апелативният състав припомня, че както следва от таблицата, озаглавена „Национални права, представляващи „по-ранни права“ по смисъла на член 8, параграф 4 от [Регламент № 207/2009]“, приложена към Наръчника относно производствата пред EUIPO, в България нерегистрираните марки са защитени само при условие че са общоизвестни, а жалбоподателят в нито един момент не се е позовал на известността на по-ранната марка.

13

Апелативният състав счита, че при всяко положение член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 е неприложим в случая, доколкото простото цитиране на няколко национални разпоредби без точно посочване на техния източник и без представяне на официалния им текст не може да представлява факти и доказателства по смисъла на този член.

14

Жалбоподателят моли Общия съд:

15

EUIPO и встъпилата страна молят Общия съд:

16

С точка 29 от жалбата си жалбоподателят моли Общия съд да извърши служебна проверка на представените от него доказателства, включително на „допълнителните доказателства“, приложени към жалбата.

17

EUIPO счита, че доказателствата за националните законодателства на България, Чехия, Унгария и Словакия (приложение A 12 към жалбата) са нови, нямат връзка с вече представени доказателства и не следва да бъдат взети предвид от Общия съд.

18

Що се отнася до решение № 3170 на Административен съд София-град от 12 май 2014 г. (приложение A 13 към жалбата), EUIPO изтъква, че тъй като е представено след постановяване на обжалваното решение, то няма връзка с предмета на настоящото производство и следователно е ирелевантно.

19

В това отношение следва да се припомни, че целта на жалбата пред Общия съд е да се упражни контрол за законосъобразност по смисъла на член 65 от Регламент № 207/2009 по отношение на решенията на апелативните състави на EUIPO. При това положение задачата на Общия съд не е да преразгледа фактическите обстоятелства от гледна точка на доказателствата, представени за първи път пред него (решения от 19 ноември 2008 г., Rautaruukki/СХВП (RAUTARUUKKI), T‑269/06, непубликувано, EU:T:2008:512, т. 20 и от 25 юни 2010 г., MIP Metro/СХВП — CBT Comunicación Multimedia (Metromeet), T‑407/08, EU:T:2010:256, т. 16).

20

Вярно е, както следва от съдебната практика, че няма пречка страните и дори Общият съд да черпят насоки за тълкуването на националното право — към което както в настоящия случай препраща правото на Европейския съюз (вж. т. 26 по-нататък) — от посоченото в националната правна уредба, съдебна практика или доктрина, стига да не упрекват апелативния състав, че не е взел предвид фактите по конкретно национално съдебно решение, а да се позовават на съдебните решения или доктрината в подкрепа на наличието на основание за отмяна, състоящо се в неправилно прилагане от апелативния състав на разпоредба на националното право (решение от 28 октомври 2015 г., Rot Front/СХВП — Rakhat (Маска), T‑96/13, EU:T:2015:813, т. 15 и цитираната съдебна практика). Представените като приложение A 12 към жалбата документи с национални законови разпоредби обаче не съдържат насоки за тълкуването на националното право от Общия съд по смисъла на цитираната по-горе съдебна практика, а са доказателства за съдържанието на приложимото национално право по смисъла на правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 (вж. в този смисъл решение от 11 декември 2014 г., CEDC International/СХВП — Underberg (Форма на стръкче трева в бутилка), T‑235/12, EU:T:2014:1058, т. 24).

21

При тези обстоятелства посочените в точка 17 по-горе документи, които са представени като приложение A 12 към жалбата, но не са били представени от жалбоподателя в административното производство, трябва да се приемат за недопустими. Следователно трябва да се уточни, че контролът за законосъобразност ще се извърши, като се вземат предвид само доказателствата, представени в административното производство и съдържащи се в преписката на EUIPO (решение от 15 юли 2014 г., Łaszkiewicz/СХВП — Capital Safety Group EMEA (PROTEKT), T‑576/12, непубликувано, EU:T:2014:667, т. 25).

22

По същите съображения Общият съд няма да може да вземе предвид съдържащите се в репликата сведения относно условията за прилагане на българското законодателство. Всъщност с репликата се предоставят сведения за приложимото българско право, които не са представени в административното производство пред EUIPO.

23

Що се отнася до приложение A 13 към жалбата, съдържащо решение № 3170 на Административен съд София-град от 12 май 2014 г., същото следва да се приеме за допустимо. Всъщност това съдебно решение е постановено преди обжалваното решение, но след подаването на последното писмено изявление на жалбоподателя пред апелативния състав и, като се има предвид твърде краткият период от време между постановяването на посоченото съдебно решение и на обжалваното решение, не е изключено жалбоподателят да не е могъл да узнае за съдебното решение преди постановяването на обжалваното решение.

24

В жалбата си жалбоподателят изтъква три основания за отмяна, а именно, първо, нарушение на член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009, второ, нарушение на член 76, параграф 2 от посочения регламент, и трето, нарушение на член 8, параграф 4 от същия.

25

Доколкото доводите, изложени от жалбоподателя във връзка с основанията за отмяна, се припокриват, Общият съд счита, че е уместно да разгледа трите основания заедно.

26

Съгласно член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009 притежателят на знак, различен от регистрирана марка, може да се противопостави на регистрацията на марка на Европейския съюз, ако знакът отговаря едновременно на четири условия: този знак трябва да е използван в процеса на търговия; обхватът му трябва да е по-голям от местен; правата по отношение на този знак трябва да са придобити в съответствие със законодателството на Съюза или на държавата членка, в която е използван знакът, преди датата на подаването на заявката за регистрация на марка на Европейския съюз; накрая, този знак трябва да предоставя на притежателя си правото да забрани използването на по-скорошна марка (решение от 21 януари 2016 г., BR IP Holder/СХВП — Greyleg Investments (HOKEY POKEY), T‑62/14, EU:T:2016:23, т. 19 и цитираната съдебна практика). Тези условия са кумулативни. Така, ако даден знак не отговаря на едно от тези условия, възражението, основано на съществуването на нерегистрирана марка или на други знаци, използвани в процеса на търговия, по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, не може да бъде уважено (решение от 30 юни 2009 г., Danjaq/СХВП — Mission Productions (Dr. No), T‑435/05, Сб., EU:T:2009:226, т. 35).

27

Първите две условия, а именно свързаните с използването на посочения в подкрепа на възражението знак и с неговия обхват, който трябва да е по-голям от местен, следват от самия текст на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009 и затова трябва да бъдат тълкувани в светлината на правото на Съюза. Така Регламент № 207/2009 установява еднакви стандарти относно използването на знаците и обхвата им, съответстващи на принципите, от които се ръководи въведената с този регламент система (решение от 24 март 2009 г., Moreira da Fonseca/СХВП — General Óptica (GENERAL OPTICA), T‑318/06—T‑321/06, EU:T:2009:77, т. 33).

28

За сметка на това, от израза „когато и доколкото, съгласно […] законодателството на държавата членка, което е приложимо за този знак“ следва, че посочените по-нататък в член 8, параграф 4, букви a) и б) от Регламент № 207/2009 други две условия представляват предвидени в Регламента условия, които, за разлика от предходните, се преценяват с оглед на критерии, установени от правото, приложимо към посочения в подкрепа на възражението знак. Това препращане към правото, приложимо към посочения в подкрепа на възражението знак, е съвсем основателно, тъй като Регламент № 207/2009 признава възможността за позоваване на знаци, които не са включени в системата на марката на Европейския съюз, в подкрепа на възражение срещу марка на Европейския съюз. Ето защо само правото на държава членка, приложимо към посочения в подкрепа на възражението знак, позволява да се установи дали този знак е по-ранен от марката на Европейския съюз и може да обоснове забрана за използване на по-скорошна марка (решение от 24 март 2009 г., GENERAL OPTICA, T‑318/06—T‑321/06, EU:T:2009:77, т. 34). В съответствие с член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009 възразяващата страна пред EUIPO носи тежестта да докаже, че последното условие е изпълнено (решение от 29 март 2011 г., Anheuser-Busch/Budějovický Budvar, C‑96/09 P, EU:C:2011:189, т. 189).

29

При прилагането на член 8, параграф 4, буква б) от Регламент № 207/2009 следва да се вземе предвид по-специално националното законодателство, посочено във възражението, и съдебните решения, постановени в съответната държава членка. На това основание възразяващата страна трябва да докаже, че разглежданият знак попада в приложното поле на посоченото от нея законодателство на държава членка и че този знак позволява да се забрани използването на по-скорошна марка (вж. в този смисъл решение от 29 март 2011 г., Anheuser-Busch/Budějovický Budvar, C‑96/09 P, EU:C:2011:189, т. 190).

30

Жалбоподателят поддържа, че апелативният състав е трябвало да установи кои национални разпоредби са приложими наред с член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения.

31

EUIPO счита, че апелативният състав правилно е поставил акцента върху неизпълнението на задължението, предвидено в правило 19 от Регламент № 2868/95, според което при възражение, основано на съществуването на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, възразяващата страна трябва да докаже придобиването, настоящото съществуване и обхвата на защита на това право. Според правило 20, параграф 1 от Регламент № 2868/95 при неизпълнение на това задължение възражението се отхвърля като неоснователно.

32

Съгласно правило 19 от Регламент № 2868/95:

33

Така правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 поставя в тежест на възразяващата страна да представи пред EUIPO не само доказателства за това, че отговаря на изискваните условия съгласно националното законодателство, което желае да бъде приложено, за да попречи на регистрацията на марка на Европейския съюз, но и доказателства, установяващи съдържанието на това законодателство (вж. в този смисъл решение от 28 октомври 2015, Маска, T‑96/13, EU:T:2015:813, т. 30 и цитираната съдебна практика).

34

Следователно именно жалбоподателят в качеството си на възразяваща страна е трябвало да представи пред EUIPO доказателства, установяващи съдържанието на националното законодателство. Ето защо, противно на поддържаното от жалбоподателя, при липса на каквото и да било твърдение или доказателство в този смисъл, представено от страните, EUIPO не е била длъжна да събере служебно доказателства за приложимото национално право.

35

В подкрепа на възражението си жалбоподателят се позовава на фигуративен знак, използван като нерегистрирана марка в България, Чешката република, Унгария, Полша и Словакия, и както следва от точка 7 от обжалваното решение, представя множество доказателства за използването на нерегистрираната марка. Той обаче не представя нито едно доказателство за приложимото национално законодателство.

36

Това е причината за отхвърляне на възражението му от отдела по споровете, който припомня задължението на възразяващата страна да представи пред EUIPO доказателства, установяващи съдържанието на националното законодателство, което ѝ позволява да се противопостави на регистрацията на марка на Европейския съюз.

37

Що се отнася до по-ранните права по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, основаващи се на нерегистрирани чешка, унгарска, полска и словашка марки, следва да се посочи, че в административното производство жалбоподателят не е споменал нито една разпоредба от националното право на тези държави членки. Ето защо апелативният състав правилно е приел в точки 28—32 от обжалваното решение, че по същество жалбоподателят не е доказал съдържанието на законодателството на тези държави членки, и поради това е отхвърлил възражението, основано на посочените права.

38

Що се отнася обаче до по-ранното право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, основаващи се на нерегистрираната българска марка, следва да се отбележи, че в мотивите към жалбата, която е подал на 16 август 2013 г. пред апелативният състав, жалбоподателят се позовава на три разпоредби от българското право, включително член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения, изменен, според който опозицията може да бъде основана на нерегистрирана марка, която се използва в търговската дейност на територията на България.

39

Преди да се прецени дали жалбоподателят е изпълнил произтичащото от правило 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 задължение за доказване на съдържанието на българското законодателство, следва да се разгледа въпросът дали апелативният състав е можел да вземе предвид тези доказателства, които за първи път са представени пред него.

40

Както беше посочено в точка 38 по-горе, за първи път в мотивите към жалбата си пред апелативния състав жалбоподателят се позовава на три разпоредби от българското право, включително член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения.

41

Във връзка с второто посочено в жалбата основание за отмяна жалбоподателят изтъква, че в никакъв случай не е забранено апелативният състав да вземе предвид посочения в производството пред него член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения. В това отношение жалбоподателят се основава на възможността апелативният състав да вземе предвид късно посочени факти и късно представени доказателства.

42

EUIPO изтъква, че апелативният състав би могъл да допусне късно представените доказателства само ако „съпътстващите обстоятелства“ биха могли да оправдаят забавата на жалбоподателя при представянето им. В конкретния случай обаче не съществували обстоятелства, които може да са попречили на жалбоподателя да представи необходимите доказателства относно приложимото национално законодателство. Също така въпросът за правото на EUIPO да прецени дали да вземе предвид доказателства, които са представени извън определените за това срокове, се поставял само в случаите, когато допълнителните доказателства служат единствено да подсилят или да внесат яснота по отношение на други, представени в срок доказателства.

43

Член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 предвижда, че EUIPO може да пренебрегне фактите, на които страните не са се позовали, и доказателствата, които те не са представили навреме.

44

В това отношение според постоянната съдебна практика от текста на член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 следва, че по правило и при липса на разпоредба в противния смисъл е възможно страните да сочат факти и да представят доказателства и след изтичането на сроковете, в които съгласно Регламент № 207/2009 същите е трябвало да бъдат посочени, съответно представени, и не съществува никаква забрана за EUIPO да вземе предвид такива късно посочени факти или късно представени доказателства, тоест факти или доказателства, които са посочени, съответно представени след изтичане на срока, определен от отдела по споровете, евентуално за първи път пред апелативния състав (решение от 18 юли 2013 г., New Yorker SHK Jeans/СХВП, C‑621/11P, EU:C:2013:484, т. 30; вж. също решение от 11 декември 2014 г., Форма на стръкче трева в бутилка, T‑235/12, EU:T:2014:1058, т. 44 и цитираната съдебна практика).

45

Като уточнява, че в подобен случай EUIPO „може“ да реши да пренебрегне такива доказателства, посочената разпоредба всъщност предоставя на Службата широко право на преценка, за да реши, като се мотивира във връзка с това, дали следва да ги вземе предвид, или да ги пренебрегне (решение от 13 март 2007 г., СХВП/Kaul, C‑29/05 P, EU:C:2007:162, т. 43 и от 18 юли 2013 г., New Yorker SHK Jeans/СХВП, C‑621/11 P, EU:C:2013:484, т. 23).

46

Вярно е, че правило 20, параграф 1 от Регламент № 2868/95 предвижда, че „[а]ко до изтичането на периода, посочен в правило 19, параграф 1 възразяващата страна не е доказала съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранната марка или по-ранното право, както и своето право да подава възражение, възражението се отхвърля като неоснователно“.

47

Въпреки това съгласно правило 50, параграф 1, трета алинея от Регламент № 2868/95, когато обжалването е насочено срещу решение, взето от отдела по споровете, апелативният състав ограничава разглеждането на жалбата до факти и доказателства, представени в сроковете, посочени от отдела по споровете, освен ако не реши, че трябва да бъдат взети предвид допълнителни или допълващи факти и доказателства съгласно член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2013 г., Rintisch/СХВП, C‑120/12 P, EU:C:2013:638, т. 31).

48

В това отношение следва да се припомни, че Съдът е постановил по-специално че вземането предвид от EUIPO на късно посочени факти или късно представени доказателства при произнасяне в производство по възражение може да бъде оправдано в частност ако службата счете, от една страна, че на пръв поглед късно посочените факти и късно представените доказателства могат да бъдат реално от значение за изхода на висящото пред нея производство по възражение, а от друга — че стадият на производството, в който те са късно посочени, съответно представени, и съпътстващите го обстоятелства допускат вземането им предвид (вж. решение от 3 октомври 2013 г., Rintisch/СХВП, C‑120/12 P, EU:C:2013:638, т. 38 и цитираната съдебна практика).

49

В случая в точка 22 от обжалваното решение апелативният състав приема посочването на трите български разпоредби в мотивите към жалбата за късно, тъй като задължителното посочване на правното основание трябва да бъде направено в рамките на предвидените срокове в производството по възражение. Според апелативния състав обосноваването на оплакванията не може да бъде отложено за стадия на обжалването пред него.

50

Срокът по правило 19, параграф 1 от Регламент № 2868/95 за представяне на сведенията, които се изискват съгласно правило 19, параграф 2, буква г) от същия регламент, е изтекъл на 13 декември 2012 г.

51

Що се отнася до член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009, в точка 25 от обжалваното решение апелативният състав приема, че той при всяко приложение е неприложим, тъй като не са налице „факти и доказателства“ по смисъла на посочената разпоредба.

52

В това отношение, що се отнася най-напред до довода на EUIPO, че апелативният състав можел да приеме късно представените доказателства за съществуването и обхвата на защита на по-ранното право само ако забавянето може да бъде обосновано от „съпътстващите обстоятелства“, следва да се посочи, че в решението си от 3 октомври 2013 г., Rintisch/СХВП (C‑120/12 P, EU:C:2013:638, т. 39) Съдът действително приема, че в разглеждания по това дело случай апелативният състав е ограничен при упражняване на правото си на преценка и може да допусне късното представяне на доказателства само ако съпътстващите го обстоятелства могат да оправдаят забавата на жалбоподателя при представянето на изискващите се от него доказателства. Съдът приема, че основание за ограничаване на правото на преценка на апелативния състав е обстоятелството, че жалбоподателят е трябвало да знае кои са конкретните документи, които трябва да представи в подкрепа на своето възражение, като се има предвид, че те са изброени точно и изчерпателно в правило 19, параграф 2, буква a), подточка ii) от Регламент № 2868/95.

53

В настоящия случай обаче, за разлика от правило 19, параграф 2, буква a), подточка ii) от Регламент № 2868/95, правило 19, параграф 2, буква г) от същия регламент не изброява конкретно и изчерпателно документите, които трябва да бъдат представени в подкрепа на възражение, подадено на основание член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009. Всъщност последната разпоредба само споменава, без други уточнения, задължението за представяне на доказателства за придобиването, настоящото съществуване и обхвата на защита на по-ранното право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009.

54

Също така, както е видно от преписката, в приложението към писмото на EUIPO от 1 август 2012 г., с което по-специално се посочва, че срокът за доказване на съществуването на по-ранните права изтича на 13 декември 2012 г., единствено се уточнява, че при възражение, подадено на основание член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, следва по-специално да се докаже съдържанието на националното право.

55

Така фактическата обстановка е различна от изложената в решение от 3 октомври 2013 г., Rintisch/СХВП (C‑120/12 P, EU:C:2013:638, т. 39), тъй като в настоящия случай жалбоподателят не е бил длъжен да знае кои са конкретните документи, които трябва да представи в подкрепа на своето възражение.

56

Ето защо следва да се приеме, че условията, изведени в решение от 3 октомври 2013 г., Rintisch/СХВП (C‑120/12 P, EU:C:2013:638), не се прилагат в настоящия случай и че апелативният състав не е бил ограничен при упражняване на правото си на преценка относно възможността да вземе предвид късно посочените факти и късно представените доказателства, закрепена в член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009.

57

Що се отнася, по-нататък, до довода на EUIPO, че въпросът дали да се вземат предвид доказателства, които са представени извън срока, се поставя само когато става въпрос за допълнителни доказателства, чиято цел е да подсилят или да внесат яснота по отношение на представените в срок доказателства, следва да се отбележи, че при всяко положение посочването на трите разпоредби от българското законодателство в мотивите към жалбата пред апелативния състав, не представлява изцяло ново доказателство и следва да се разглежда като част от доказателствата за придобиването, настоящото съществуване, валидността и обхвата на защита на нерегистрираната българска марка. Както беше констатирано в точка 35 по-горе, някои доказателства за съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранната нерегистрирана марка са били представени в производството пред отдела по споровете (вж. т. 7 от обжалваното решение).

58

В това отношение следва да се напомни, че правило19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 не съдържа точно и изчерпателно изброяване на доказателствата за съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, които възразяващата страна, която се позовава на такова право, би трябвало да представи пред EUIPO. Следователно релевантното национално законодателство може да се счита за доказателство за придобиването, настоящото съществуване и защитата на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009.

59

Накрая, както следва от обжалваното решение, апелативният състав при всяко положение не е упражнил, дори ограничено, правото си на преценка. Той само е посочил, че позоваването на българските национални разпоредби е направено късно и че обосноваването на оплакванията не може да се отлага за стадия на обжалването.

60

Що се отнася до становището на апелативния състав — изразено в точка 25 от обжалваното решение и поддържано от EUIPO пред Общия съд — че позоваването от жалбоподателя на разпоредби от българското законодателство без посочване на точния им източник, без цитиране на официалния им текст и без представяне на доказателства за съществуването им не би могло да се счита за факт и доказателство по смисъла на член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009, следва да се приеме, че това становище не само че не се подкрепя от доказателствата, но е и очевидно неправилно. Всъщност член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 позволява на EUIPO да пренебрегне фактите и доказателствата, които страните не са посочили, съответно представили навреме. Посочването на разпоредбите от българското законодателство обаче безспорно се обхваща от тази разпоредба, на която жалбоподателят се е позовал пред апелативния състав. Дори да се приеме, че посочването им не е достатъчно, за да бъдат изпълнени задълженията на жалбоподателя във връзка с доказването на националното законодателство, апелативният състав все пак е трябвало да упражни правото си на преценка.

61

От всичко изложено по-горе следва, че в настоящия случай апелативният състав не е имал основание, без да упражни правото си на преценка, в точка 22 от обжалваното решение да направи извода, че трите разпоредби от националното право са посочени късно. Следователно апелативният състав неправилно не е упражнил право на преценка, въпреки че е разполагал с такова, и не е обосновал съответно отказа си да вземе предвид направеното пред него позоваване на българското право. С това апелативният състав е нарушил член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 и правило 50, параграф 1, трета алинея от Регламент № 2868/95.

62

Жалбоподателят изтъква, че в обжалваното решение липсват мотиви, от които да се установява защо член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009 не може да бъде приложен срещу направената заявка за регистрация на марка въпреки представените доказателства за използване на идентичен знак и позоваването на член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения.

63

Според жалбоподателя апелативният състав неправилно е приел, че посочената от него национална разпоредба, а именно член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения, се прилага за общоизвестните марки и е свързана с член 8, параграф 5 от Регламент № 207/2009.

64

При служебна проверка на националния закон апелативният състав стигнал до погрешен извод относно съдържанието на този закон и с това нарушил задължението за служебно установяване и точно прилагане на националния закон на държавите членки, установено с член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009 и практиката на Съда.

65

EUIPO счита, че апелативният състав правилно е поставил акцента върху неизпълнението на задължението, предвидено в правило 19 от Регламент № 2868/95, според което при възражение, основано на съществуването на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, възразяващата страна трябва да докаже придобиването, настоящото съществуване и обхвата на защита на това право. Според правило 20, параграф 1 от Регламент № 2868/95 при неизпълнение на това задължение възражението се отхвърля като неоснователно.

66

Също като апелативния състав, EUIPO твърди, че жалбоподателят се е позовал на правни норми, без да посочи точния им източник и без да цитира официалния им текст на български език, както и че не е представил извадка от Държавен вестник или от официален сборник със закони, коментари или съдебна практика.

67

Както вече беше посочено в точка 38 по-горе, в мотивите към жалбата си пред апелативния състав жалбоподателят посочва по-специално член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения, изменен. При това той препраща към броя на Държавен вестник, в който е обнародвана разпоредбата, и посочва датата на нейното влизане в сила, а именно 3 октомври 2011 г. Според тази разпоредба при опозиция, подадена от действителния притежател на нерегистрирана марка, която се използва в търговската дейност на територията на Република България, не се регистрира марка, чиято дата на подаване е по-късна от датата на действителното търговско използване на нерегистрираната марка.

68

Що се отнася до информацията, посочена в точка 67 по-горе, следва да се припомни, че апелативният състав приема, че жалбоподателят само е цитирал текста на член 12, алинея 1 от Закона за марките и географските означения, без да представи официалния текст на български език или да докаже, че посоченият текст е от достоверен официален източник и че разпоредбата би трябвало да е влязла в сила наскоро. Като се позовава на таблицата, приложена към Наръчника на EUIPO (вж. т. 12 по-горе), апелативният състав приема, че в България нерегистрираните марки са защитени само при условие че са общоизвестни, а в случая жалбоподателят в нито един момент не се е позовал на известността на по-ранната марка.

69

Първо трябва да се отбележи, че нито Регламенти № 207/2009 и № 2868/95, нито съдебната практика посочват по какъв начин трябва да се докаже съдържанието на националното законодателство. Следователно апелативният състав няма основание да изисква от жалбоподателя извадка от Държавен вестник или официалния български текст, по-специално след като език на производството през EUIPO е английският.

70

В това отношение следва да се посочи, че сведенията за националното право, които се изискват от жалбоподателя, трябва да позволяват на EUIPO да установи правилно и недвусмислено кое е приложимото право. Тези сведения за приложимото законодателство трябва да позволяват на EUIPO да разбере и да приложи съдържанието на това законодателство, условията за получаване на защита и нейният обхват, а на заявителя — да упражни правото си на защита. За постигането на тези цели обаче не е абсолютно необходимо текстът да е от официален източник.

71

Второ, следва да се отбележи, че неправилно в точка 6 от обжалваното решение апелативният състав приема, че споменатата от жалбоподателя разпоредба е член 12, алинея 1 от Закона за марките и географските означения. Така, видно от мотивите към жалбата пред апелативния състав, жалбоподателят цитира член 12, алинея 6 от този закон с уточнението, че става въпрос за „друга“ разпоредба, освен член 12, алинея 1 от посочения закон, която му дава основание да възрази срещу регистрацията на марката.

72

Трето, пак неправилно в точка 8 от обжалваното решение апелативният състав приема, че жалбоподателят за първи път се е позовал на член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения в допълнително изявление от 25 март 2014 г.

73

Както вече беше отбелязано в точка 38 по-горе, жалбоподателят се е позовал на горепосочената разпоредба в мотивите към жалбата си пред апелативния състав от 16 август 2013 г.

74

Освен това, както е видно от преписката, и по-специално от точка 24 от обжалваното решение, допълнителното изявление е от 16 април, а не от 25 март 2014 г.

75

Четвърто, следва да се отбележи, че като се имат предвид доказателствата, представени от жалбоподателя пред апелативния състав, последният не е имал основание, позовавайки се единствено на таблицата на националните права, приложена към Наръчника на EUIPO, да стигне в точка 23 от обжалваното решение до извода, че в България нерегистрираните марки са защитени само при условие че са общоизвестни. Всъщност в представения от жалбоподателя текст на член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения не се споменава за известността на нерегистрирана марка като условие, за да може притежателят на такава марка се противопостави на регистрацията на нова марка. Последният въпрос впрочем не е анализиран от апелативния състав.

76

Също така, макар в писменото си становище EUIPO да поддържа, че приложената към наръчника таблица не е „правен източник“ и невинаги съдържа актуална информация, апелативният състав се е позовал на нея, за да приеме, че в България нерегистрираните марки са защитени само при условие че са общоизвестни. Той прави този извод независимо от това, че в точка 23 от обжалваното решение е констатирал, че посочената от жалбоподателя разпоредба е влязла в сила наскоро.

77

В тази връзка следва да се припомни, че що се отнася до компетентните инстанции на СХВП, Съдът е посочил, че те са тези, които следва да преценят тежестта и значението на доказателствата, които възразяващата страна е представила, за да установи съдържанието на националната правна норма, на която се позовава (вж. в този смисъл решение от 27 март 2014 г.СХВП/National Lottery Commission, C‑530/12 P, EU:C:2014:186, т. 35 и цитираната съдебна практика).

78

Щом като прилагането на националното право може да доведе до установяването на основание за отказ за регистрация на марка на Европейския съюз, е необходимо EUIPO да може, преди да уважи възражението срещу регистрацията на такава марка, да провери релевантността на доказателствата, които възразяващата страна е представила в изпълнение на задължението си да докаже съдържанието на това национално право (вж. в този смисъл решение от 27 март 2014 г., СХВП/National Lottery Commission, C‑530/12 P, EU:C:2014:186, т. 41).

79

Така, когато обстоятелствата са такива, че EUIPO може да се окаже длъжна да вземе предвид националното право на държавата членка, в която е защитено по-ранното право, на което се основава възражението, тя трябва служебно да се информира по начин, които ѝ изглежда подходящ за целта, относно националното законодателство на съответната държава членка, ако тази информация е необходима, за да се преценят условията за прилагане на относително основание за отказ, и по-специално действителното настъпване на изтъкнатите факти или доказателствената стойност на представените доказателства (вж. в този смисъл решение от 27 март 2014 г., СХВП/National Lottery Commission, C‑530/12 P, EU:C:2014:186, т. 45). EUIPO има такова задължение да се информира служебно, когато това е необходимо, ако вече разполага със сведения относно националното право било под формата на твърдения за неговото съдържание, било под формата на представени при обсъждането документи, за които се твърди, че имат доказателствена стойност (решение от 20 март 2013 г., El Corte Inglés/СХВП — Chez Gerard (CLUB GOURMET), T‑571/11, Сб., EU:T:2013:145, т. 41).

80

В настоящия случай обаче апелативният състав не само че не е преценил релевантността на представените от жалбоподателя доказателства във връзка с националното право, но също така е изключил тези доказателства, като се е позовал на източник на информация, който в случая се е оказал неточен.

81

Ако е изпитвал съмнение относно точното възпроизвеждане, приложимостта и тълкуването на посочения от жалбоподателя член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения, апелативният състав е трябвало да упражни правомощието си за проверка.

82

При тези обстоятелства, с оглед на съдебната практика, припомнена в точка 79 по-горе, EUIPO е трябвало да използва всички средства, с които разполага в рамките на правомощието си за проверка, за да се информира относно приложимото национално право и проучи по-задълбочено съдържанието и обхвата на разпоредбите от националното право, на което се е позовал жалбоподателят, в светлината на изложените от последния доводи, било служебно, било като прикани жалбоподателя да представи доказателства в подкрепа на представените пред EUIPO сведения относно българското национално право (вж. в този смисъл решение от 28 октомври 2015 г., Маска, T‑96/13, EU:T:2015:813, т. 35).

83

С оглед на всичко изложено по-горе следва да се приеме, че апелативният състав не е можел по съображенията, изложени в точка 23 от обжалваното решение, и без да упражни правомощието си за проверка, да пренебрегне позоваването на член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения, направено от жалбоподателя в мотивите към жалбата пред този състав.

84

Ето защо жалбата трябва да бъде уважена, а обжалваното решение — отменено, без да е необходимо да се разглеждат останалите оплаквания на жалбоподателя.

85

Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

86

След като EUIPO и встъпилата страна са загубили делото, те следва да бъдат осъдени да понесат, наред с направените от тях съдебни разноски, и съдебните разноски на жалбоподателя, в съответствие с неговото искане.

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (четвърти състав),

реши: