1.

Френско-британска двойка се е развела. Имат малко дете. Майката взема детето при себе си от Франция в Ирландия на основание решение на френски съд. След седем месеца френски апелативен съд отменя въпросното решение и постановява детето да остане при бащата. Майката не връща детето.

2.

Къде е понастоящем и къде е било обичайното местопребиваване на детето? Имало ли е отвличане под формата на неправомерно задържане? Това са въпросите, пред които е изправен ирландският Supreme Court (Върховен съд) в рамките на настоящото преюдициално запитване.

3.

Известно е, че в правния ред на ЕС компетентността в областта на родителската отговорност се урежда от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета ( 2 ), наричан също „Регламент „Брюксел IIа“ (както и „Регламент „Брюксел II bis“). Известно е също така, че Конвенцията от 25 октомври 1980 година за гражданските аспекти на международното отвличане на деца, приета под егидата на Хагската конференция по международно частно право ( 3 ) (наричана по-нататък „Хагската конвенция от 1980 г.“), предвижда процедура за връщане на дете.

4.

Отговорът на законодателя на ЕС как следва да се определи отношението между тези два правни акта, се съдържа в член 11 от Регламент № 2201/2003. Настоящото дело, което се намира на разграничителната линия между Хагската конвенция от 1980 г. и Регламент № 2201/2003, се отнася до тълкуването на тази разпоредба и до начина, по който са свързани Регламент № 2201/2003 и Хагската конвенция от 1980 г.

5.

Член 1 от Хагската конвенция от 1980 г. предвижда:

„Тази конвенция има за цел:

[…]“.

6.

Съгласно член 3 от посочената конвенция:

„[Отвеждането] или задържането на дете се счита за [неправомерно], когато:

Правото на упражняване на родителски права, посочено в т. „а“ по-горе, може [по-специално] да произтича по силата на закон или по силата на съдебно или административно решение, или по силата на [пораждащо правни последици] споразумение съгласно законодателството на тази държава“.

7.

Член 12 от Хагската конвенция от 1980 г. е със следното съдържание:

„Когато детето е било [неправомерно отведено] или задържано по смисъла на чл. 3 и от датата на подаване на молбата пред съдебния или административния орган на договарящата държава, в която се намира детето, е изтекъл период от време, по-малък от една година от датата на [неправомерното отвеждане] или задържане, съответният орган разпорежда незабавното връщане на детето.

Съдебният или административният орган, дори ако е сезиран след изтичане на периода от една година, посочен в предходната алинея, следва да разпореди връщането на детето, освен ако не се установи, че то се е приспособило към новата си среда.

Когато съдебният или административният орган на замолената държава има основание да счита, че детето е било отведено в друга държава, той може да спре производството или да отхвърли молбата за връщане на детето“.

8.

Член 13 от Конвенцията предвижда:

„Независимо от разпоредбите на предходния член съдебният или административният орган на замолената държава не е задължен да разпореди връщането на детето, ако лицето, институцията или [органът], които се противопоставят на неговото връщане, установят, че:

Съдебният или административният орган може също да откаже да разпореди връщането на детето, ако установи, че детето се противопоставя на връщането и е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение.

При преценка на обстоятелствата, посочени в този член, съдебните или административните органи следва да вземат под внимание информацията за социалното положение на детето, предоставена от централния орган или от друг компетентен орган [на държавата] по обичайното местопребиваване на детето“.

9.

Член 16 от Хагската конвенция от 1980 г. гласи следното:

„След получаване на съобщението за [неправомерно отвеждане] или задържане на детето по смисъла на чл. 3, съдебните или административните органи на договарящата държава, в която детето е било [отведено] или в която е било задържано, не разглеждат по същество правото на упражняване на родителските права, освен ако се установи, че детето не следва да бъде върнато по силата на тази конвенция или че не е подадена молба в разумен срок след получаване на съобщението“.

10.

Член 19 от Хагската конвенция от 1980 г. гласи:

„Решение за връщането на детето, постановено по силата на [Хагската конвенция от 1980 г.], не засяга по същество правото на упражняване на родителските права“.

11.

Съображение 17 от Регламент № 2201/2003 гласи следното:

„В случаите на неправомерно отвеждане или задържане на дете, връщането на детето трябва да се осъществи без закъснение, и за тази цел Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. трябва да продължи да се прилага, както е допълнена от разпоредбите на този регламент и особено на член 11. Съдилищата на държавата членка, в която, или към която детето е било неправомерно отведено или задържано, трябва да могат да се противопоставят на неговото или нейното връщане в особени, надлежно оправдани случаи. Въпреки това, това решение може да се замени от последващо решение на съда на държавата членка на обичайното [местопребиваване] на детето преди неправомерното му отвеждане или задържане. Ако това решение съдържа [разпореждане за] връщането на детето, връщането трябва да се осъществи, без да се [изискват някакви специални процесуални действия] за признаване и изпълнение на това решение в държавата членка, в която детето е било [отведено] или задържано“.

12.

Член 2 от този регламент, озаглавен „Определения“, предвижда:

„За целите на настоящия регламент:

[…]

13.

В глава II от Регламент № 2201/2003 относно компетентността се съдържа раздел 2 относно родителската отговорност (членове 8—15).

14.

Член 8 от Регламент № 2201/2003 е озаглавен „Обща компетентност“ и има следното съдържание:

„1.   Съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран.

2.   Параграф 1 се прилага при спазването на условията на членове 9, 10 и 12“.

15.

Член 9, озаглавен „Запазване на компетентност по предишното обичайно местопребиваване на детето“, предвижда:

„1.   Когато едно дете се [пре]мест[ва] правомерно от една държава членка в друга и придобива ново обичайно местопребиваване там, съдилищата на държавите членки по предишното обичайно местопребиваване на детето, по силата на изключение от член 8, запазват компетентността си по време на тримесечния период, следващ установяването с цел изменение на решението за право на лични отношения с детето, издадено [в] тази държава членка преди [преместването] на детето, когато носителя[т] на правото на лични отношения с детето по силата на решението за правото на лични отношения с детето продължава да живее обичайно [в] държавата членка на предишното [обичайно местопребиваване] на детето.

2.   Параграф 1 не се прилага, ако носителят на правото на лични отношения с детето, по смисъла на параграф 1 е приел компетентността на съдилищата на държавата членка по новото обичайно местопребиваване на детето, като е участвал в производството пред тези съдилища, без да е оспорил[…] тяхната компетентност“.

16.

Член 10 се отнася до компетентността в случай на отвличане на дете. Той гласи:

„В случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност докато детето придобие обичайно пребиваване в друга държава членка и:

или

17.

Член 11, озаглавен „Връщане на дете“, предвижда:

„1.   Когато лице, институция или друг орган, които имат право на упражняване на родителски права, сезира компетентните органи в държавите членки за [постановяването] на решение въз основа на Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. за гражданско-правните аспекти на международното отвличане на дете (по-нататък „Хагската конвенция от 1980 г.) за връщането на дете, което е било неправомерно отведено или задържано в държава членка, различна от държавата членка, където детето обичайно е имало местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, се прилагат параграфи 2—8.

2.   Когато се прилагат членове 12 и 13 от Хагската конвенция от 1980 г., се гарантира, че на детето е дадена възможността да бъде изслушано по време на процеса, освен ако това се приема за неподходящо, като се отчита неговата или нейната възраст или степен на зрялост.

3.   Съдът, пред когото е подадено искането за връщане, в съответствие с параграф 1, действа експедитивно при разглеждането на искането, като използва най-бързите възможни процедури, които се предвиждат в националното законодателство.

Без да се засяга първата [алинея], съдът, освен когато изключителни обстоятелства правят това невъзможно, се произнася с решение, не по-късно от шест седмици след като молбата е внесена.

4.   Съдът не може да откаже връщането на дете въз основа на член [13, буква b)] от Хагската конвенция от 1980 г., ако се установи, че [са взети адекватни мерки], осигуряващи защитата на детето след неговото […]връщане.

5.   Съдът не може да откаже връщането на дете, освен ако на лицето, което е поискало […]връщането му, е предоставена възможността да бъде изслушано.

6.   Ако съдът е [постановил] решение за отказ за връщане на детето по силата на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., съдът незабавно трябва да изпрати копие или пряко, или чрез [своя централен орган], от решението за отказ за връщане на детето и от съответните документи, и по специално [протокол от заседанието], на компетентния съд или на [централния орган] на държавата членка, където детето обичайно е [пребивавало] непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, както това е определено от националното законодателство. Съдът получава всички споменати документи в едномесечен срок от датата на решението за отказ за връщане на детето.

7.   Освен ако съдилищата в държавата членка, където детето е имало обичайно местопребиваване, непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане вече са били сезирани от една от страните, съдът или централн[ият] [орган], ко[й]то е получил[…] информацията, спомената в параграф 6, трябва да уведоми за нея страните и да ги покани да внесат изявленията си в съда, в съответствие с националното законодателство, в рамките на три месеца от датата на уведомлението, така че съдът да може да разгледа въпроса за упражняването на родителските права върху детето.

Без да се засягат правилата за компетентността, съдържащи се в настоящия регламент, съдът прекратява делото, ако не е получил необходимите изявления в рамките на срока.

8.   Въпреки решението за отказ за връщане на детето, по смисъла на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., всяко последващо решение, което разпорежда връщането на детето, [постановено] от съда, който е компетентен, по смисъла на настоящия регламент се изпълнява в съответствие с раздел 4 от глава III по-долу, за да се гарантира връщането на детето“.

18.

Член 12, който се отнася до пророгация на компетентност, гласи следното:

„1.   Съдилищата на държавите членки, които са компетентни по силата на член 3 по молбите за развод, законна раздяла и унищожаване на брака са компетентни по всички въпроси, които се отнасят до родителската отговорност, свързани с тази молба, когато:

и

2.   Компетентността по параграф 1 се прекратява когато:

3.   Съдилищата на държавите членки също са компетентни по отношение на родителската отговорност в производството, което е различно от това по смисъла на параграф 1, когато:

и

4.   Когато детето има обичайното си местопребиваване на територията на трета държава, която не е договаряща страна по Хагската конвенция от 19 октомври 1996 г. относно компетентността, приложимия закон, признаването, изпълнението и сътрудничеството по отношение на родителската отговорност и мерките за закрила на децата, компетентността по силата на настоящия член се счита, че е в най-добър интерес за детето, особено ако се установи, че е невъзможно да се проведе производството в тази трета страна“.

19.

Съгласно член 16, който е озаглавен „Сезиране на съда“:

„1.   По смисъла на настоящия член, съдът се смята за сезиран, когато:

или

20.

Член 19, озаглавен „Висящ процес и свързани искове“, е със следното съдържание:

„1.   Когато делата за развод, законна раздяла или унищожаване на брака между същите страни са заведени пред съдилища в различни държави членки, съдът, пред който искът е предявен по-късно, спира съдебното производство до установяване на компетентността на първия сезиран съд.

2.   Когато производството, отнасящо се до родителската отговорност по отношение на същото дете и [със същия предмет и на] същото основание, е [образувано] пред съдилищата на различни държави членки, съдът, пред който искът е предявен по-късно, спира съдебното производство до установяване на компетентността на съда, който първи е сезиран.

3.   След установяване на компетентността на първия сезиран съд, съдът пред който искът е предявен по-късно, се отказва от компетентност в полза на първия сезиран съд.

В този случай страната, която е завела иск пред съда, сезиран по-късно, може да заведе същия иск пред съда, сезиран по-рано“.

21.

Законът от 1991 г. за отвличането на деца и изпълнението на съдебни решения относно упражняването на родителски права ( 4 ) привежда в действие Хагската конвенция от 1980 г. в ирландското право. Този закон е изменен с Правилника за прилагане на правото на Европейските общности (съдебни решения по брачни дела и дела, свързани с родителската отговорност) от 2005 г. (European Community (Judgments in Matrimonial Matters and Matters of Parental Responsibility) Regulations 2005 (S.I. 112 от 2005 г.) ( 5 ) за да се съобразят с Регламент № 2201/2003 свързаните с държави — членки на Европейския съюз, дела, които попадат в обхвата на Хагската конвенция от 1980 г.

22.

Делото пред запитващата юрисдикция е по спор относно неправомерното задържане на дете на име H., с френско гражданство, родено във Франция на 14 юли 2008 г. от женени към този момент родители, като бащата, C., е с френско гражданство, а майката, M., която е с британско гражданство, е родена в Англия, а родителите ѝ са ирландци.

23.

Съпружеските отношения на родителите се влошават скоро след раждането на детето. На 17 ноември 2008 г. майката подава молба за развод във Франция. От този момент родителите се впускат в съдебен маратон относно родителските права върху детето ( 6 ).

24.

На 2 април 2012 г. съдът по семейни дела в Ангулем постановява развода на страните, който влиза в сила от 7 април 2009 г. С това решение съдът постановява родителските права върху детето да се упражняват съвместно от двете страни, но разпорежда обичайното местопребиваване на детето да е при майката. Прехвърлянето на местопребиваването следва да стане постепенно и да произведе изцяло действие от 7 юли 2012 г. ( 7 ). Съдът позволява на майката да установи местопребиваването си в Ирландия заедно с детето. Той определя правото на бащата на лични отношения с детето, като взема предвид евентуалното заминаване на майката за Ирландия (веднъж месечно).

25.

На 23 април 2012 г. бащата подава жалба срещу това решение относно родителската отговорност. Той иска спиране на незабавното изпълнение на частта от решението, която разрешава на майката да отиде в Ирландия.

26.

На 5 юли 2012 г. първият председател на апелативния съд в Бордо отхвърля искането за спиране на незабавното изпълнение.

27.

На 12 юли 2012 г. майката и детето се местят в Ирландия и от този момент остават там. Според предоставената от запитващата юрисдикция информация майката не се е съобразила с решението от 2 април 2012 г. да позволява на бащата лични отношения с детето.

28.

На 5 март 2013 г. апелативният съд в Бордо се произнася по жалбата срещу решението от 2 април 2012 г., като постановява, че родителските права ще се упражняват съвместно, че детето ще пребивава при бащата, а майката ще има право на лични отношения с детето и право да го взема при себе си.

29.

На 29 май 2013 г. бащата сезира ирландските юрисдикции с искане да постановят връщането на детето в обичайното му местопребиваване във Франция на основание член 12 от Хагската конвенция от 1980 г., за да бъдат изпълнени постановените от френските юрисдикции решения относно родителските права и собственото му право да упражнява родителски права и правото на лични отношения с детето, както и да обявят, че майката неправомерно е задържала детето в Ирландия.

30.

На 2 юли 2013 г., на заседание на съда по семейни дела в Ниор, бащата иска родителските права да бъдат предоставени само на него и да бъде забранено отвеждането на детето от Франция. Майката прави процесуални възражения във връзка с производството пред ирландските юрисдикции, образувано на 29 май 2013 г.

31.

На 10 юли 2013 г. съдът по семейни дела в Ниор се произнася с решение и отхвърля направените от майката процесуални възражения, като приема, че делото пред ирландските юрисдикции не засяга по същество родителските права и че няма опасност от спорове за компетентност между юрисдикциите, тъй като ирландският съд „изглежда не е имал компетентност да се произнесе относно това дали да бъде върнато или не дете, чието обичайно местопребиваване, следователно същината на спора, е определено във Франция с взето съвсем наскоро решение в резултат на обжалване“. Съдът по семейни дела в Ниор предоставя родителските права само на бащата, постановява детето да бъде върнато в дома на баща си във Франция и забранява отвеждането на детето от френска територия без неговото съгласие. Оттогава детето не се е връщало във Франция.

32.

На 13 август 2013 г. High Court of Ireland (Висш съд на Ирландия) отхвърля искането да постанови връщането на детето във Франция на основание член 12 от Хагската конвенция от 1980 г. и отказва да обяви, че майката го е задържала неправомерно в Ирландия (член 3 от Хагската конвенция от 1980 г.) ( 8 ). Съдът приема, че според доказателствата детето обичайно е пребивавало в Ирландия от или около юли 2012 г., когато то и неговата майка са се преместили в Ирландия. Съдията приема, че преместването е правомерно на основание решението на съда по семейни дела в Ангулем от 2 април 2012 г.

33.

На 10 октомври 2013 г. бащата обжалва решението на High Court. Пред Supreme Court той твърди по-конкретно, че неправомерното отвеждане може да се превърне в неправомерно задържане, че ирландските юрисдикции са обвързани от актовете на френските юрисдикции, които са сезирани първи и са компетентни по въпроса за упражняване на родителските права върху детето, и че френският съд по семейни дела в Ниор е потвърдил, по-конкретно в определението от 10 юли 2013 г., че той е единственият компетентен съд съгласно Регламент № 2201/2003 и че обичайното местопребиваване на детето е във Франция.

34.

Майката твърди по-конкретно, че на основание решението на съда по семейни дела в Ангулем от 2 април 2012 г. тя е имала право да взема решение относно обичайното местопребиваване на детето без съгласието на бащата и че обичайното местопребиваване на детето се е променило след отвеждането в Ирландия, така че то е пребивавало обичайно в Ирландия до март 2013 г. и трайното му задържане в Ирландия не е било неправомерно.

35.

В контекста на производството по искането за връщане, с което е сезиран, Supreme Court поставя на Съда три въпроса за тълкуването на Регламент № 2201/2003 (вж. точка 39 по-долу).

36.

На 18 декември 2013 г. бащата иска от Master of the High Court of Ireland, съгласно член 28 от Регламент № 2201/2003, изпълнение на решението на апелативния съд в Бордо от 5 март 2013 г. Молбата е уважена и на 20 декември 2013 г. на майката е връчено уведомление за решението.

37.

На свой ред майката иска спиране на изпълнителното производство. Молбата е заведена на 9 май 2014 г. в High Court in Ireland. Резултатът от това производство понастоящем не е известен.

38.

На 7 януари 2014 г. майката подава жалба (pourvoi en cassation) до Cour de Cassation във Франция срещу решението на апелативния съд в Бордо от 5 март 2013 г. Насрочено е заседание на 25 юни 2014 г. Резултатът от това производство понастоящем също не е известен.

39.

С определение от 31 юли 2014 г., постъпило в Съда на 7 август 2014 г., Supreme Court поставя следните преюдициални въпроси:

40.

В същото определение от 31 юли 2014 г. запитващата юрисдикция иска настоящото преюдициално запитване да се разгледа по реда на спешното производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда. Тя мотивира това искане, като посочва, че съгласно съображение 17 от Регламент № 2201/2003 в случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете връщането на детето трябва да се осъществи в най-кратки срокове.

41.

На 14 август 2014 г. по предложение на съдията докладчик, след изслушване на генералния адвокат, трети състав на Съда решава да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на настоящото преюдициално запитване по реда на спешното производство. Жалбоподателят и ответницата в главното производство, както и Европейската комисия, представят писмени становища. Тези страни, както и Френската република, участват в заседанието на 22 септември 2014 .

42.

В своето преюдициално запитване запитващата юрисдикция се позовава на множество разпоредби от Регламент № 2201/2003. По-конкретно тя иска тълкуване на членове 2, 12, 19 и 24 от Регламент № 2201/2003 и освен това изглежда се основава в мотивите си на членове 8, 9, 10, 13, 16, 17 и 23 от него. Нещо повече, от преюдициалното запитване е видно, че според запитващата юрисдикция се прилага член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 относно висящите дела (lis pendens).

43.

При това положение, преди да се предложат отговори на трите отправени въпроса, трябва да се изяснят някои неща.

44.

В началото следва да се отбележи, че запитващата юрисдикция е сезирана с искане за връщане по Хагската конвенция от 1980 г., посочена в член 11 от Регламент № 2201/2003.

45.

Това налага кратко пояснение на правната връзка между Хагската конвенция от 1980 г. и член 11 от Регламент № 2201/2003 — връзка, която трябва да се разглежда в исторически план.

46.

Първоначално както Конвенцията „Брюксел II“ ( 9 ), така и Регламент „Брюксел II“ ( 10 ), предшественикът на Регламент № 2201/2003, се стремят да разграничават Хагската конвенция от 1980 г. и нормите на Общността относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност. Затова в член 4 от Регламент „Брюксел II“ само се споменава Хагската конвенция от 1980 г. ( 11 ). Освен този текст друго взаимодействие с Хагската конвенция от 1980 г. няма. В законодателния процес, довел до приемането на Регламент № 2201/2003, в проекта на глава III Комисията първоначално предлага вътреобщностна система за процедура за връщане ( 12 ). Макар да не се е очаквало тази система да замени изцяло Хагската конвенция от 1980 г. ( 13 ), по същество тя би придала „общностен характер“ на процедурата за връщане. Предложението не е прието и вместо това се избира компромисен вариант: процедурата за връщане продължава да се основава на Хагската конвенция от 1980 г., но се допълва от член 11 от Регламент № 2201/2003 ( 14 ).

47.

Съгласно член 11 от Регламент № 2201/2003, когато лице, което има право на упражняване на родителски права, сезира компетентните органи в държавите членки за постановяването на решение въз основа на Хагската конвенция от 1980 г. за връщането на дете, което е било неправомерно отведено или задържано в държава членка, различна от държавата членка, където детето обичайно е пребивавало непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, се прилагат параграфи 2—8 от този член 11.

48.

От формулировката на член 11, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 веднага става ясно, че тази разпоредба не определя пряко кой съд е компетентен да разгледа въпроса за връщането на детето ( 15 ). Напротив, в него се посочват „компетентните органи ( 16 ) в държавите членки [от които се иска] [постановяването] на решение въз основа на [Конвенцията]“. Следователно член 11, параграф 1 сам по себе си не представлява правно основание за постановяване на решение за връщане ( 17 ). Това правно основание произтича от други разпоредби на националното или международното право.

49.

Следователно, за да се приложи член 11 от Регламент № 2201/2003, трябва да се осъществи процедура съгласно Хагската конвенция от 1980 г. Тази процедура е изложена основно в членове 12 и 13 във връзка с член 3 от Хагската конвенция от 1980 г. По същество националният съд трябва да установи дали е имало неправомерно отвеждане или задържане на детето от обичайното му местопребиваване.

50.

След това член 11 от Регламент № 2201/2003 допълва ( 18 ) процедурата за връщане по Хагската конвенция от 1980 г. по следния начин: в параграфи 2 и 5 се изисква детето да бъде изслушано по време на процеса, параграф 3 въвежда задължение за сезираните юрисдикции да действат експедитивно, а в параграф 4 се подчертава, че ако са взети адекватни мерки, осигуряващи защитата на детето след неговото връщане, не може да се откаже връщане въз основа на член 13, буква б) от Хагската конвенция от 1980 г. Основната функция на член 11 от Регламент № 2201/2003 обаче е в параграф 6 и следващите. Ако съдът е постановил решение за отказ за връщане по силата на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., съдилищата на държавата членка, където детето обичайно е пребивавало непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, имат решаваща дума по отношение на връщането ( 19 ). Това усъвършенстване на процедурата по Хагската конвенция от 1980 г. в крайна сметка се обяснява с по-високата степен на сътрудничество и доверие между държавите — членки на Европейския съюз ( 20 ).

51.

Очевидно, доколкото член 11 от Регламент № 2201/2003 се припокрива с Хагската конвенция от 1980 г., член 11 има предимство ( 21 ), докато Конвенцията продължава да действа по отношение на дела, които не попадат в приложното поле на Регламента ( 22 ).

52.

Фактът, че настоящото дело се решава предимно по Хагската конвенция от 1980 г., повдига въпроса дали поставените пред Съда въпроси са допустими, или с други думи, дали Съдът е компетентен да тълкува Хагската конвенция от 1980 г., посочена в член 11, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 ( 23 ).

53.

В този контекст следва да се отбележи, че докато Съюзът е член на Хагската конференция по международно частно право ( 24 ), но не е страна по Хагската конвенция от 1980 г., всички държави — членки на Съюза, са страни по Конвенцията ( 25 ).

54.

В редица случаи Регламент № 2201/2003 съдържа формулировки, сходни с тези в Конвенцията. В настоящия случай това се отнася по-конкретно до легалните определения в член 2 от Регламент № 2201/2003, от една страна, и понятията, използвани в членове 3 и 12 от Хагската конвенция от 1980 г., от друга страна. Освен това, като се позовава на Хагската конвенция от 1980 г., член 11 от Регламент № 2201/2003 възпроизвежда част от нейната терминология.

55.

При това положение тълкуване от Съда, дори в контекста на Хагската конвенция от 1980 г., със сигурност ще спомогне да се гарантира успоредно и съгласувано прилагане на Регламента, да се осигури еднакво прилагане на Регламент № 2201/2003 и ще допринесе за съгласувано тълкуване на Хагската конвенция от 1980 г., доколкото това засяга 28-те държави — членки на Съюза ( 26 ).

56.

Съдът е склонен да възприеме либерален подход, когато става въпрос за тълкуване на процедурата за връщане по Хагската конвенция от 1980 г. и член 11 от Регламент № 2201/2003. В решение McB. ( 27 ), в което ирландското право изисква националният съд да тълкува Хагската конвенция от 1980 г. по същия начин както Регламент № 2201/2003, Съдът счита за допустим въпрос относно Хагската конвенция от 1980 г. ( 28 ). В същото решение Съдът установява още, че тъй като за отвличането на деца от една държава членка в друга вече се прилага съвкупност от правни норми, включваща разпоредбите на Хагската конвенция от 1980 г., допълнени от разпоредбите на Регламент № 2201/2003, като последните имат предимство по въпроси от приложното поле на Регламента, не е явно, че поисканото от запитващата юрисдикция тълкуване е ирелевантно за решението, което тя трябва да постанови ( 29 ).

57.

В заключение, струва ми се, че има основателни причини да се отговори на поставените въпроси, за да се дадат насоки за запитващата юрисдикция относно това как да се произнесе по искането за връщане на детето.

58.

В контекста на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 едновременно висящи дела са налице, когато производства, отнасящи се до родителската отговорност по отношение на същото дете и на същото основание, са образувани пред съдилищата на различни държави членки. Целта на тази разпоредба е да се предотврати постановяването на противоречиви решения ( 30 ).

59.

Случаят в настоящото дело не е такъв. Всички производства пред френските съдилища са относно родителската отговорност, и по-точно за определяне на правото на упражняване на родителските права и правото на лични отношения с детето. За разлика от тях пред ирландските съдилища няма производство, свързано с родителската отговорност. Пред ирландските съдилища има две производства. Първо, производството по настоящия случай, по което бащата подава искане до ирландските съдилища за връщане на детето във Франция ( 31 ) на основание член 12 от Хагската конвенция от 1980 г. във връзка с член 11, параграф 1 от Регламент № 2201/2003. Второ, производство за изпълнение на решението на апелативния съд в Бордо от 5 март 2013 г. съгласно член 28 от Регламент № 2201/2003.

60.

Като се има предвид, че в настоящия случай производството в Ирландия е различно от производството във Франция, не са налице едновременно висящи дела. Поради това е без значение дали френските съдилища са били „сезирани по въпроса“ ( 32 ).

61.

По-нататък от преюдициалното запитване е видно, че запитващата юрисдикция иска отговор от Съда, за да установи дали е „необходимо ирландските юрисдикции да прехвърлят компетентността ( 33 ) на френските юрисдикции съгласно Регламент № 2201/2003“. В този контекст запитващата юрисдикция посочва също, че „ирландските юрисдикции, освен при извънредни обстоятелства, ще прехвърлят компетентността на съда, който е сезиран пръв и който запазва компетентност (член 19, параграф 3 от Регламента)“.

62.

Като се има предвид, както беше обяснено по-горе, че в настоящото дело ирландските съдилища не са сезирани да се произнесат по същество относно родителската отговорност, а само с искане за връщане на детето, не възниква въпрос за прехвърляне на компетентност. Решение по същество може да се вземе само след като бъде решено, че детето не следва да се върне съгласно Хагската конвенция от 1980 г. и член 11 от Регламент № 2201/2003 ( 34 ).

63.

От изложените по-горе съображения следва, че в действителност запитващата юрисдикция иска да установи как да приложи Хагската конвенция от 1980 г. и член 11 от Регламент № 2201/2003, като използва легалните определения в член 2 от Регламент № 2201/2003. По делото, с което е сезирана, не е необходимо да се прилагат и следователно няма нужда да се тълкуват членове 8, 9, 10, 12, 23 и 24 от Регламент № 2201/2003, както ще се опитам да покажа накратко по-нататък.

64.

Член 8 е общо правило за компетентността по дела, свързани с родителската отговорност. Той предвижда, че съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран. Предвид това, че настоящото дело не е свързано по същество с родителската отговорност, член 8 може веднага да се изключи.

65.

По изключение от член 8, член 9 предвижда, че когато едно дете се премества правомерно от една държава членка в друга и придобива ново обичайно местопребиваване там, съдилищата на държавите членки по предишното обичайно местопребиваване на детето запазват компетентността си по време на тримесечния период, следващ установяването с цел изменение на решението за право на лични отношения с детето, издадено в тази държава членка преди преместването на детето. Член 2, параграф 10 от Регламент № 2201/2003 определя, че това право на лични отношения включва по-специално правото да се отведе детето на място, различно от мястото на неговото обичайно местопребиваване за определен период от време.

66.

Настоящото дело явно не се отнася до правото на лични отношения, а до нещо съвсем различно ( 35 ): бащата нито иска да отведе детето на място, различно от неговото обичайно местопребиваване ( 36 ), нито да направи това за определен период от време. Той иска да придобие правото да упражнява постоянно родителски права върху детето, като за тази цел е подал искане за връщане съгласно Хагската конвенция от 1980 г.

67.

В същия дух член 10 от Регламент № 2201/2003 също не може да се приложи в настоящото дело. По силата на тази разпоредба при неправомерно отвеждане или задържане на дете съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка, ако бъдат изпълнени няколко допълнителни условия. Тази разпоредба също разглежда по същество родителската отговорност, а не, както е тук, разпореждане за връщане.

68.

Поради същите мотиви в настоящия случай не се прилага и член 12 относно пророгацията на компетентност ( 37 ).

69.

Членове 23 ( 38 ) и 24 ( 39 ) от Регламент № 2201/2003 не представляват интерес за настоящото дело, тъй като се отнасят до признаване на решения, за което тук не става въпрос.

70.

С първия въпрос запитващата юрисдикция по същество иска тълкуване на понятието „обичайно местопребиваване“ по член 3 от Хагската конвенция от 1980 г. и член 11, параграф 1 от Регламент № 2201/2003. Изглежда, че тази юрисдикция има съмнения относно възможността детето да придобие обичайно местопребиваване извън Франция предвид производството относно правото на упражняване на родителските права във Франция.

71.

За да се вземе решение по искането за връщане на основание Хагската конвенция от 1980 г., посочена в член 11, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, от значение е само обичайното местопребиваване на детето непосредствено преди твърдяното неправомерно задържане или отвеждане ( 40 ).

72.

В този контекст трябва да се подчертае, че за разлика от предвиденото в членове 8, 9, 10 и 12, за целите на член 11, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 понятието за обичайно местопребиваване не е критерий за привързване, който да определи компетентността, като се има предвид — както беше изяснено по-горе — че този член няма за цел да възложи компетентност, а да задейства прилагането на процедурата за връщане.

73.

Предвид това практиката на Съда в областта на обичайното местопребиваване в контекста на членове 8 и 10 от Регламент № 2201/2003 може да послужи като насока за разглежданите въпроси. Тук мога да бъда кратък, тъй като запитващата юрисдикция изглежда добре запозната със съответната практика на Съда и разглежда понятието за обичайно местопребиваване, като се позовава на двете решения A ( 41 ) и Mercredi ( 42 ).

74.

В Регламент № 2201/2003 няма определение за обичайно местопребиваване. От употребата на прилагателното „обичайно“ може само да се заключи, че пребиваването трябва да се характеризира с определена трайност или редовност ( 43 ). Както подчертава Съдът ( 44 ), обичайното местопребиваване е свързано с най-добрия интерес на детето и особено с критерия на близостта ( 45 ).

75.

При определяне на обичайното местопребиваване Съдът прибягва до фактически обстоятелства.

76.

Според установената съдебна практика понятието „обичайно местопребиваване“ съответства на мястото, което отразява определена интеграция на детето в дадена социална и семейна среда. За тази цел трябва по-специално да се вземат предвид продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава ( 46 ). Освен това обичайното местопребиваване поначало трябва да има известна продължителност, която да отразява достатъчна трайност ( 47 ). Трябва да се вземе предвид възрастта на детето, както и фактът, че като правило средата на всяко малко дете по същество е семейството, тоест лицето или лицата, с които то живее и които фактически го отглеждат и се грижат за него ( 48 ).

77.

От решаващо значение е националната юрисдикция да установи обичайното местопребиваване на детето, като държи сметка за съвкупността от специфичните за конкретния случай фактически обстоятелства ( 49 ).

78.

От цитираната съдебна практика е видно, че обичайното местопребиваване следва да се разбира като фактическо понятие. Това тълкуване се подкрепя от Обяснителния доклад към Хагската конвенция от 1980 г., който в това отношение е категоричен. Според доклада „понятието обичайно местопребиваване [е] трайно установено понятие в Хагската конференция, която го разглежда като въпрос от чисто фактическо естество, различен в това отношение от местоживеене“ ( 50 ).

79.

Освен това правната доктрина относно Хагската конвенция от 1980 г. също разглежда обичайното местопребиваване като фактическо понятие ( 51 ). Същото важи и доктрината относно Регламент № 2201/2003 и неговите предшественици ( 52 ) или за международното частно право като цяло ( 53 ). От решаващо значение е къде на практика се намира центърът на живота на детето ( 54 ).

80.

След като обичайното местопребиваване е фактическо понятие, то не зависи от въпроса дали е установено правомерно или не. В противен случай член 10 от Регламент № 2201/2203 би бил безпредметен, тъй като тази разпоредба позволява да се придобие обичайно местопребиваване, независимо че отвеждането е неправомерно. С други думи, придобиването на обичайно местопребиваване няма нищо общо с правомерността на преместването. Поначало обичайно местопребиваване може да се придобие в резултат на неправомерно преместване.

81.

Освен това трябва да се поясни, че макар съдът по семейни дела в Ангулем да е използвал понятието „обичайно местопребиваване“ на детето, за да се произнесе, че детето следва да остане в мястото, където живее постоянно майката, това няма отношение към въпроса дали детето фактически е придобило обичайно местопребиваване в Ирландия по смисъла на разпоредбите на Хагската конвенция от 1980 г. и Регламент № 2201/2003.

82.

В преюдициалното запитване запитващата юрисдикция изглежда проявява известна склонност към тълкуване, според което обичайното местопребиваване зависи от липсата на съдебно производство, в смисъл, че висящото производство във Франция във връзка с правото на упражняване на родителски права не позволява промяна на обичайното местопребиваване на детето от Франция в Ирландия ( 55 ).

83.

Според мен няма причина да се отклоняваме от общоприетата квалификация на обичайното местопребиваване като фактическо понятие. Не е нужно това понятие да се обременява с правни конструкции. Правната сигурност изисква понятие, което може да се прилага лесно. Ако бе прието, че обичайното местопребиваване на едно дете не може да се промени, когато има висящо производство, това на практика би възпрепятствало придобиването на обичайно местопребиваване за неопределен период от време. Това би означавало също, че при дела като настоящото самото наличие на жалба би имало повече тежест от всички фактически обстоятелства, посочени по-горе. Не е възможно създателите на Хагската конвенция от 1980 г. или законодателят, що се отнася до Регламент № 2201/2003, да са имали такова намерение.

84.

Следователно обичайното местопребиваване трябва да продължи да се тълкува като фактическо понятие. Един (национален) съд следва да е в състояние да определи експедитивно, въз основа на доказателства за представените му фактически обстоятелства, къде е обичайното местопребиваване на едно дете. Предвид посочените по-горе критерии това не би следвало да е трудно. Не може да се очаква от националния съд да проучва историята на съдебните спорове между две страни в друга държава само за да установи обичайното местопребиваване на детето им.

85.

Затова предлагам Съдът да отговори на въпрос 1, че в случай като разглеждания в главното производство, когато детето се премества от една държава членка в друга с родител, който по това време е имал право да упражнява родителски права по отношение на детето и му е било позволено от съда в държавата членка по произход да се премести в другата държава членка, детето по принцип може да придобие обичайно местопребиваване в другата държава членка. Фактът, че все още има висящо производство относно правото на упражняване на родителски права върху детето в държавата членка по произход, не променя тази констатация, тъй като обичайното местопребиваване е фактическо понятие и не зависи от това дали има съдебно производство или не.

86.

С втория въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали бащата или френските юрисдикции продължават да са носители на правото да упражняват родителски права ( 56 ), така че да бъде счетено за неправомерно задържането на детето в Ирландия. Това означава, че по същество запитващата юрисдикция се нуждае от тълкуване на Хагската конвенция, посочена в член 11, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, за да установи дали присъствието на детето в Ирландия съставлява неправомерно задържане от страна на майката.

87.

Трябва да се припомни, че майката заминава с детето за Ирландия на 12 юли 2012 г. и от този момент остава там. Това преместване е извършено на основание решението на съда в Ангулем от 2 април 2012 г. На 5 март 2013 г. апелативният съд в Бордо постановява детето да бъде върнато във Франция.

88.

Преместването на 12 юли 2012 г. е правомерно. В този момент не е налице нарушение от страна на майката на каквото и да е право на упражняване на родителските права ( 57 ).

89.

Запитващата юрисдикция намеква, че е възможно неправомерно задържане „поради и след първото нарушение на постановеното на 2 юни 2012 г. от съда по семейни дела в Ангулем относно правото на лични отношения“ ( 58 ). Това се основава на предположението, че „самите френски юрисдикции потвърждават, че продължават да са компетентни по въпросите за „родителската отговорност“ относно детето, независимо че то се намира в Ирландия“ ( 59 ).

90.

Тези съображения не могат да бъдат подкрепени.

91.

Както Хагската конвенция от 1980 г., така и Регламент № 2201/2003 сочат нарушение на правото на упражняване на родителски права, а не на правото на лични отношения. Що се отнася до Хагската конвенция от 1980 г., тази формулировка ясно отразява волята на създателите на конвенцията ( 60 ).

92.

Поради това не е възможно майката неправомерно да е отвела или задържала детето на 12 юли 2012 г. или през следващите месеци ( 61 ).

93.

Какво е обаче положението в периода след 5 март 2013 г?

94.

В това отношение бащата твърди, че детето е било неправомерно задържано в Ирландия след решението на апелативния съд в Бордо ( 62 ). С други думи, въпросът е дали в настоящия случай правомерното отвеждане се е превърнало в неправомерно задържане.

95.

Имам известни съмнения дали намерението на договарящите се страни по Хагската конвенция от 1980 г. е било да поставят такова положение в обхвата на неправомерното задържане. Според Обяснителния доклад към Хагската конвенция от 1980 г. предвидените от тази конвенция положения са такива, които произтичат от използването на сила за установяване на изкуствени връзки на съдебна компетентност на международно равнище с оглед придобиване на право за упражняване на родителски права върху дете ( 63 ). Според Обяснителния доклад от значение е това, че детето е отделено от семейната и социалната среда, в която е живеело ( 64 ). Тук не може да се установи такова положение. Към момента на решението на апелативния съд в Бордо детето вече е било в Ирландия повече от седем месеца. Следователно към този момент то не е било внезапно отделено от своята семейна и социална среда.

96.

Следователно не е ясно как при обстоятелствата по настоящото дело едно правомерно отвеждане би могло да се превърне в неправомерно задържане ( 65 ).

97.

На този етап съображенията до голяма степен са сходни с тези по въпроса за обичайното местопребиваване по-горе.

98.

Според мен такава констатация съответства на замисъла в основата на Хагската конвенция от 1980 г. и Регламент № 2201/2003. Ще проверим само дали са изпълнени критериите за да се постанови връщане на основание Хагската конвенция от 1980 г., посочена в член 11 от Регламент № 2201/2003.

99.

Този въпрос е различен от въпроса за признаване и изпълнение на решения, постановени от френските юрисдикции относно правото на упражняване на родителски права. В това отношение Регламентът предвижда процедура за признаване и изпълнение съгласно глава III от Регламента.

100.

Следователно на втория въпрос трябва да се отговори, че в случай като разглеждания в главното производство, когато едно дете се премества от една държава членка в друга с родител, който по това време е имал право да упражнява родителски права по отношение на детето и му е било позволено от съда в държавата членка по произход да се премести в другата държава членка, промяната в правото на упражняване на родителските права посредством постановено по жалба решение в държавата членка по произход не превръща задържането в неправомерно.

101.

С третия въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали има право да разглежда въпроса за обичайното местопребиваване.

102.

Отговорът на този въпрос е „да“.

103.

Бих искал да повторя и да подчертая обаче, че ирландските юрисдикции следва да установят обичайното местопребиваване на детето само по смисъла на Хагската конвенция от 1980 г., посочена в член 11 от Регламент № 2201/2003, т.е. само за да установят дали има неправомерно задържане.

104.

Въпросът за компетентността по въпроси, свързани с правото на упражняване на родителски права, е отделен и следва да бъде решен на основание членове 8, 10 и 12 от Регламент № 2201/2003, които не се разглеждат в настоящото производство.

105.

Ето защо предлагам на третия въпрос да се отговори, че юрисдикция на държава членка, до която е отправено искане за връщане съгласно Хагската конвенция от 1980 г., посочена в член 11, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, има право да разглежда въпроса за обичайното местопребиваване на детето непосредствено преди твърдяното неправомерно отвеждане или задържане.

106.

Предвид всички гореизложени съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Supreme Court (Ирландия) преюдициални въпроси по следния начин: