1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 49 ДФЕС и 56 ДФЕС, на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), на членове 3 и 10 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273), както и на някои разпоредби от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, стр. 66).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между г‑жа Liliana Tudoran, г‑н Florin Iulian Tudoran и г‑н Ilie Tudoran, от една страна, и SC Suport Colect SRL (наричано по-нататък „Suport Colect“), от друга страна, относно реда и условията за събиране на дълг по обезпечен с ипотека договор за кредит, сключен с цел придобиване на недвижим имот.

3

Член 10, параграф 1, втора алинея от Директива 93/13 гласи следното:

„Приетите разпоредби [на Директива 93/13] се прилагат за всички договори, сключени след 31 декември 1994 г.“.

4

Член 2, параграф 2 от Директива 2008/48 гласи следното:

„Настоящата директива не се прилага спрямо следните договори:

[…]“.

5

Член 372 от Гражданския процесуален кодекс предвижда:

„Принудителното изпълнение може да се осъществи само на основание съдебно решение или друг писмен документ, който със закон е признат за изпълнително основание“.

6

Съгласно член 379, параграф 1 от посочения кодекс:

„Принудителното изпълнение върху движими или недвижими вещи е възможно само когато вземането е безспорно, ликвидно и изискуемо“.

7

Член 399 от посочения кодекс гласи:

„Принудителното изпълнение, както и всяко действие по изпълнението подлежи на обжалване от заинтересованите или увредените от изпълнението лица“.

8

В член 120 от Закон-декрет № 99 от 6 декември 2006 г. относно кредитните институции и капиталовата адекватност (Monitorul Oficial al României, № 1027, наричан по-нататък „Закон-декрет № 99“) се уточнява, че:

„Договорите за кредит, включително договорите за лични и вещни обезпечения, сключени с кредитната институция, представляват изпълнителни основания“.

9

На 5 октомври 2006 г. жалбоподателите по главното производство сключват с Banca Comercială Română договор за кредит в размер на 17200 EUR с цел купуване на недвижим имот в Къмпулунг (Румъния).

10

В договора се предвижда фиксиран годишен лихвен процент за първата година от отпускането на кредита. След изтичане на посочения срок този лихвен процент се заменя с референтeн плаващ лихвен процент, изчислен съгласно обявения от централата на банката лихвен процент, увеличен с променлива стойност, наречена „обслужване на дълга от кредитополучателя“, която отразява капацитета му да заплаща вноските по заема и е съобразена с просрочените дни по плащането, считано от датата на падежа.

11

Освен това в договора е предвидено увеличение на лихвения процент по време на действието му в зависимост от капацитета на кредитополучателя да изплаща вноските. По този начин подлежащият на промяна лихвен процент се увеличава съобразно продължителността на просроченото плащане.

12

За да се обезпечат произтичащите от договора за кредит от 5 октомври 2006 г. задължения за плащане, на 11 октомври 2006 г. г‑н Florin Iulian Tudoran и г‑жа Tudoran учредяват върху придобития недвижим имот в полза на същата банка ипотека от първи ред на вписването.

13

На 12 май 2009 г. банката изпраща до жалбоподателите по главното производство уведомление за неизпълнение на договорните им задължения, тъй като не са внесли определени вноски за погасяване на кредита. От тях се изисква в 7-дневен срок от уведомяването да заплатят сумата от 233,91 EUR. В случай на неплащане цялата останала дължима сума по кредита става изискуема и банката може да използва производство за принудително изпълнение.

14

Вземането от жалбоподателите по главното производство е било прехвърлено на два пъти. Накрая то е придобито от Suport Colect с договор за цесия от 5 август 2009 г.

15

На 18 май 2012 г. Suport Colect започва производство за принудително изпълнение срещу жалбоподателите по главното производство.

16

На 15 март 2013 г. посоченият от Suport Colect съдебен изпълнител издава въз основа на сключения с жалбоподателите по главното производство договор за заем, който е обезпечен с ипотека, заповед за плащане, с която се цели събиране на сумата от 16980,75 EUR.

17

Въз основа на тази заповед са предприети изпълнителни действия, изразяващи се в запор върху трудово възнаграждение и възбрана върху съответния недвижим имот.

18

На 13 юни 2013 г. жалбоподателите по главното производство подават пред Judecătoria Câmpulung жалба, с която оспорват всички изпълнителни действия. Те искат посочените действия, както и заповедта за плащане да бъдат отменени.

19

По същество жалбоподателите по главното производство твърдят, че принудителното изпълнение се основава на вземане, което не отговаря на условията, предвидени в член 379, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс, тъй като не е безспорно, ликвидно и изискуемо. Освен това липсва точно посочване на размера на сумите, съставящи това вземане.

20

След като назначава счетоводна експертиза, за да определи точния размер на вземането, запитващата юрисдикция си поставя въпроси относно съвместимостта на клаузите за определяне на лихвените проценти, предвидени в разглеждания по главното производство договор за кредит, с Директиви 93/13 и 2008/48, както и относно съвместимостта на член 120 от Закон-декрет № 99 с членове 49 ДФЕС и 56 ДФЕС, както и с член 47 от Хартата.

21

При тези обстоятелства Judecătoria Câmpulung решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

22

С акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция прави искане за разглеждане по реда на бързото производство, предвиден в член 105 от Процедурния правилник на Съда.

23

Съгласно член 53, параграф 2 от този правилник обаче, когато разглеждането на определено дело очевидно не е от компетентността на Съда или когато искане, иск или жалба са явно недопустими, Съдът може във всеки един момент, след изслушване на генералния адвокат и без да провежда докрай производството, да реши да се произнесе с мотивирано определение.

24

Доколкото в случая е необходимо да се приложи тази разпоредба, Съдът не следва да се произнася по искането за разглеждане по реда на бързото производство.

25

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали Директиви 93/13 и 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че разпоредбите им са приложими към сключен преди присъединяването на Румъния към Европейския съюз договор за ипотечен кредит, чието действие обаче продължава и към настоящия момент, и по същество дали е от компетентността на Съда да отговори на втория и четвъртия въпрос.

26

На първо място, що се отнася до Директива 93/13, от акта за преюдициалното запитване е видно, че разглежданият по главното производство договор за кредит е сключен на 5 октомври 2006 г. и е обезпечен с ипотека, учредена на 11 октомври същата година, т.е. преди 1 януари 2007 г. — датата на присъединяването на Румъния към Съюза.

27

От една стана обаче, Съдът е компетентен да тълкува правото на Съюза само що се отнася до неговото прилагане в държава членка от момента на присъединяването ѝ към Съюза (определение Pohotovosť, C‑153/13, EU:C:2014:264, т. 24 и цитираната съдебна практика).

28

От друга страна, доколкото от член 10, параграф 1, втора алинея от Директива 93/13 следва, че тя се прилага само към договори, сключени след 31 декември 1994 г. — датата на която изтича срокът за транспонирането ѝ, следва да се вземе предвид датата на сключване на договора, разглеждан по главното производство, за да се определи дали тази директива се прилага към посочения договор, тъй като периодът, през който договорът поражда правни последици, не е релевантен.

29

Следователно, като има предвид, че разглежданият по главното производство договор за кредит е сключен на 5 октомври 2006 г. и е обезпечен с ипотека, учредена на 11 октомври 2006 г., се налага изводът, че Директива 93/13 не се прилага към спора по главното производство.

30

На второ място, що се отнася до Директива 2008/48, достатъчно е да се посочи, че съгласно член 2, параграф 2, букви а) и б) от нея от приложното поле на тази директива са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека, както и договорите за кредит, чиято цел е придобиване или запазване на вещни права на собственост върху сграда, която е построена или предстои да бъде построена.

31

Директива 2008/48 не се прилага към разглежданите по главното производство факти, доколкото от акта за преюдициално запитване е видно, че договорът по главното производство представлява договор за кредит, чиято цел е придобиване на обезпечен с ипотека недвижим имот.

32

Следователно разпоредбите на Директива 93/13 и тези на Директива 2008/48 не са приложими към спора по главното производство.

33

Предвид отговора на първия въпрос не е необходимо да се отговаря на втория и четвъртия въпрос.

34

С петия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали членове 49 ДФЕС и 56 ДФЕС трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална уредба като разглежданата по главното производство, с която се признава характер на изпълнително основание на договор за банков кредит.

35

Трябва да се отбележи, че Съдът следва да разгледа условията, при които е сезиран от националния съд, за да провери собствената си компетентност (вж. в този смисъл решения Volker und Markus Schecke и Eifert, C‑92/09 и C‑93/09, EU:C:2010:662, т. 39, както и Susisalo и др., C‑84/11, EU:C:2012:374, т. 16).

36

В това отношение следва да се припомни, че Съдът не е компетентен да отговори на преюдициален въпрос, когато е очевидно, че разпоредбата от правото на Съюза, чието тълкуване се иска от Съда, не може да се приложи (решение Caixa d’Estalvis i Pensions de Barcelona, C‑139/12, EU:C:2014:174, т. 41 и цитираната съдебна практика).

37

Що се отнася до правните норми на Съюза, чието тълкуване е поискано, следва да се отбележи, че разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС в областта на свободата на установяване и на свободното предоставяне на услуги са неприложими при положение, което във всяко едно отношение се ограничава в рамките на една-единствена държава членка (вж. относно свободата на установяване решение Комисия/Франция, C‑389/05, EU:C:2008:411, т. 49 и цитираната съдебна практика, както и относно свободното предоставяне на услуги решение Omalet, C‑245/09, EU:C:2010:808, т. 12 и цитираната съдебна практика).

38

Следва обаче да се припомни, че при някои обстоятелства изцяло вътрешният характер на съответното положение не е пречка Съдът да отговори на въпрос, поставен по реда на член 267 ДФЕС.

39

Такава може да бъде по-специално хипотезата, когато националното право задължава запитващата юрисдикция да даде възможност на гражданин на държавата членка, на която принадлежи юрисдикцията, да се ползва от същите права като тези, които гражданин на друга държава членка, намиращ се в същото положение, би могъл да получи въз основа на правото на Съюза (вж. в този смисъл решения Guimont, C‑448/98, EU:C:2000:663, т. 23, Servizi Ausiliari Dottori Commercialisti, C‑451/03, EU:C:2006:208, т. 29, както и Cipolla и др., C‑94/04 и C‑202/04, EU:C:2006:758, т. 30), или когато преюдициалното запитване се отнася до разпоредби от правото на Съюза, към които националното право на държава членка препраща за определяне на нормите, приложими към изцяло вътрешно за съответната държава положение (в този смисъл вж. по-специално решения Dzodzi, C‑297/88 и C‑197/89, EU:C:1990:360, т. 36, Poseidon Chartering, C‑3/04, EU:C:2006:176, т. 15 и Romeo, C‑313/12, EU:C:2013:718, т. 21).

40

В конкретния случай следва да се установи, че всички елементи на спора по главното производство са свързани с една-единствена държава членка, тъй като той се отнася до производство за принудително изпълнение на вземане по договор за кредит, обезпечен с ипотека, който е сключен между румънски граждани и румънска банка, като това производство е започнато от румънско дружество, взискател по това вземане.

41

От акта за преюдициално запитване обаче не е видно, че съгласно националното право запитващата юрисдикция трябва да осигури на страните по главното производство третиране, което е съобразено с третирането, предоставяно съгласно правото на Съюза на икономически оператор от друга държава членка, който се намира в същото положение. Също така не става ясно дали, за да определи съдържанието на приложимото в настоящия случай национално право, запитващата юрисдикция трябва да се основава на тълкуване на норми от правото на Съюза.

42

Тъй като актът за преюдициално запитване очевидно не съдържа конкретни елементи, които позволяват да се установи връзка между членове 49 ДФЕС и 56 ДФЕС и приложимото към обстоятелствата по спора по главното производство национално законодателство, чиито елементи изцяло са в рамките само на съответната държава членка, от това следва, че петият въпрос е недопустим.

43

С третия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали принципът на ефективна съдебна защита на правата, предоставени от правото на Съюза на правните субекти, гарантиран в член 47 от Хартата, следва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба като съдържащата се в член 120 от Закон-декрет № 99, с която се признава характер на изпълнително основание на сключени от кредитна институция договори за кредит.

44

Според постоянната съдебна практика изискванията, произтичащи от защитата на основните права, обвързват държавите членки във всички случаи, когато прилагат правото на Съюза (вж. определения Аспарухов Естов и др., C‑339/10, EU:C:2010:680, т. 13, както и Chartry, C‑457/09, EU:C:2011:101, т. 22).

45

Също така в член 51, параграф 1 от Хартата се предвижда, че нейните разпоредби се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза. В член 6, параграф 1 ДЕС и в член 51, параграф 2 от Хартата се уточнява, че разпоредбите ѝ не разширяват по никакъв начин определените в Договорите области на компетентност на Съюза.

46

От една страна обаче, както е видно от точки 32 и 42 на настоящото определение, нито разпоредбите на Директиви 93/13 и 2008/48, нито членове 49 ДФЕС и 56 ДФЕС са приложими към спора по главното производство.

47

От друга страна, актът за преюдициално запитване не съдържа нито един конкретен елемент, позволяващ да се приеме, че поради своя предмет делото по главното производство е свързано с други разпоредби от правото на Съюза или се отнася до национална правна уредба, с която по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата се прилага правото на Съюза.

48

Поради това очевидно не е от компетентността на Съда да отговори на третия въпрос, поставен от запитващата юрисдикция.

49

Без да е необходимо да се разглежда шестият въпрос, от всички тези съображения следва, че в приложение на член 53, параграф 2 от Процедурния правилник, от една страна, очевидно не е от компетентността на Съда да отговори на третия преюдициален въпрос, и от друга страна, петият въпрос е явно недопустим.

50

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (шести състав) определи:

Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори, както и Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО, не са приложими към спора по главното производство.

Освен това, очевидно не е от компетентността на Съда на Европейския съюз да отговори на третия преюдициален въпрос, отправен от Judecătoria Câmpulung (Румъния) с акт от 25 февруари 2014 г., а отправеният от същата юрисдикция пети преюдициален въпрос е явно недопустим.