—

за L. Missir Mamachi di Lusignano, от F. Di Gianni, G. Coppo и A. Scalini, avvocati,

—

за Европейската комисия, от J. Curral, G. Gattinara и D. Martin, в качеството на представители,

1

Настоящото производство е за преразглеждане на решение на Общия съд на Европейския съюз (състав по жалбите) от 10 юли 2014 г., Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625). С това решение Общият съд отменя решение на Съда на публичната служба на Европейския съюз от 12 май 2011 г., Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09, EU:F:2011:55) за отхвърляне на подадената от г‑н Livio Missir Mamachi di Lusignano жалба, с която той е поискал, от една страна, отмяната на решението от 3 февруари 2009 г., с което Европейската комисия е отхвърлила искането му за обезщетяване на имуществените и неимуществените вреди, претърпени в резултат на убийството на неговия син Alessandro Missir Mamachi di Lusignano, длъжностно лице на Европейския съюз (наричано по-нататък „починалото длъжностно лице“), и от друга страна, осъждането на Комисията да заплати на него, както и на правоприемниците на неговия син различни суми като обезщетение за претърпените в резултат на това убийство имуществени и неимуществени вреди.

2

При преразглеждането следва да се изясни дали решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) засяга единството или съгласуваността на правото на Съюза, доколкото с това решение Общият съд на Европейския съюз в качеството си на юрисдикция, пред която е протекло производството по обжалване, е приел, че е компетентен да се произнесе като първоинстанционен съд по иск за извъндоговорна отговорност на Съюза:

3

Текстът на член 1 от приложение I към Статута на Съда е следният:

„Съдът на публичната служба на Европейския съюз (наричан по-долу „Съд на публичната служба“) е компетентен да разглежда като първа инстанция споровете между Съюза и техните служители, по силата на член 270 от Договора за функционирането на Европейския съюз, както и споровете между всички органи или служби и техните служители, по отношение на които е предоставена компетентност на Съда на Европейския съюз“.

4

Член 8 от приложение I към Статута на Съда предвижда:

„1.   Когато искова молба или друг процесуален документ, адресиран до Съда на публичната служба, по погрешка е подаден до секретаря на Съда или до Общия съд, той незабавно се препраща от тях до секретаря на Съда на публичната служба. Аналогично, когато искова молба или друг процесуален документ, адресиран до Съда или Общия съд, по погрешка е подаден до секретаря на Съда на публичната служба, той незабавно се препраща от него до секретаря на Съда или на Общия съд.

2.   Когато Съдът на публичната служба установи, че не е компетентен да разгледа и реши дело, по което са компетентни Съдът или Общият съд, той изпраща делото на Съда или на Общия съд. Също така, когато Съдът или Общият съд установят, че не са компетентни да разгледат и решат дело, по което е компетентен Съдът на публичната служба, сезираният съд изпраща делото на последния, който в този случай не може да откаже да разгледа делото.

3.   Когато Съдът на публичната служба или Общият съд са сезирани с искове, повдигащи еднакъв въпрос за тълкуване или оспорващи валидността на един и същи акт, Съдът на публичната служба, след изслушване на страните, може да спре висящото пред него производство до постановяване на решението на Общия съд.

Когато Съдът на публичната служба и Общият съд са сезирани с искове, които имат еднакъв предмет, Съдът на публичната служба отказва да правораздава, за да може Общият съд да постанови решение по тези дела“.

5

Член 24 от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“), приет с Регламент (ЕИО, Евратом, ЕОВС) № 259/68 на Съвета от 29 февруари 1968 година за установяване на Правилник за длъжностните лица и Условия за работа на другите служители на Европейските общности и установяване на специални мерки, временно приложими за длъжностни лица на Комисията (ОВ L 56, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 8, стр. 12), изменен с Регламент (EО, Евратом) № 723/2004 на Съвета от 22 март 2004 г. (ОВ L 124, стр. 1), гласи:

„Общностите оказват съдействие на всяко длъжностно лице, по-специално в производства срещу всяко лице, отправящо заплахи, обиди или клеветнически действия или твърдения, или нападение срещу личността или имуществото, на които длъжностното лице или член от неговото семейство е подложено поради длъжността, която заема, или служебните му задължения.

Те дължат солидарно обезщетение на длъжностното лице за вредите, претърпени от него в такива случаи, доколкото длъжностното лице само не е причинило умишлено или с груба небрежност вреди и не е успяло да получи обезщетение от виновния“.

6

Член 73 от Правилника предвижда:

„1.   От датата на постъпване на служба длъжностното лице е осигурено за рисковете „професионално заболяване“ или „злополука“ […] Длъжностното лице участва във финансирането на вноските за осигуряване срещу непрофесионални рискове в размер до 0,1 % от основната му заплата.

Тези правила уточняват кои рискове не се покриват.

2.   Гарантираните плащания са, както следва:

[…]“.

7

Член 90 от същия правилник гласи:

„1.   Всяко лице, за което се прилага настоящия правилник, може да сезира органа по назначаването с искане да вземе решение, което се отнася до него. Органът уведомява заинтересованото лице за взетото от него решение, както и за мотивите за него, в срок от четири месеца от датата на искането. Непроизнасянето в този срок се счита за мълчалив отказ, срещу който може да бъде подадена жалба по реда на следващия параграф.

2.   Всяко лице, за което се прилага настоящият правилник, може да отнесе до органа по назначаването жалба срещу всеки акт, който нарушава неговите интереси, бил той под формата на решение на органа по назначаването или неприемането от негова страна на мярка, предвидена от настоящия правилник […]“.

8

Текстът на член 91 от Правилника за длъжностните лица е следният:

„1.   Съдът на Европейския съюз е компетентен да се произнесе по всеки възникнал спор между Съюза и лице, за което се прилага настоящият правилник, относно законосъобразността на акт, който засяга интересите на това лице по смисъла на член 90, параграф 2. По спорове от финансов характер Съдът има неограничена компетентност.

2.   Жалбата пред Съда на Европейския съюз е допустима само ако:

3.   Срокът за обжалване по параграф 2 е три месеца. […]“.

9

Починалото длъжностно лице е убито на 18 септември 2006 г. със съпругата си в Рабат (Мароко), където е било назначено на длъжността политически и дипломатически съветник в делегацията на Комисията. Убийството е извършено в обзаведена къща, взета под наем от делегацията за длъжностното лице, съпругата му и четирите им деца.

10

Вследствие на това събитие децата са поставени под настойничеството на техния дядо по бащина линия, жалбоподателят, и на тяхната баба по бащина линия.

11

В полза на децата на починалото длъжностно лице, по-специално в качеството им на негови наследници, Комисията извършва плащанията, предвидени в член 73 от Правилника за длъжностните лица, като признава на децата правото и на други плащания, предвидени в същия правилник.

12

С писмо от 25 февруари 2008 г. до Комисията жалбоподателят изразява несъгласието си с размера на сумите, изплатени на неговите внуци. Тъй като не е доволен от решението на Комисията, взето в отговор на посоченото писмо, на 10 септември 2008 г. на основание член 90, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица той подава срещу това решение жалба по административен ред, в която посочва, че Комисията носи отговорност за допуснато от нея служебно нарушение поради неизпълнение на задължението ѝ за защита на своя персонал. Той поддържа също, че Комисията носи отговорност без вина и при условията на евентуалност се позовава на нарушение от нейна страна на член 24 от Правилника, по силата на който Общностите дължат солидарно обезщетение за вредата, причинена от трето лице на някой от техните служители. Тази жалба е отхвърлена от Комисията с решение от 3 февруари 2009 г.

13

Като поддържа, че Комисията не е изпълнила задължението си за защита на своя персонал, жалбоподателят подава жалба пред Съда на публичната служба, с която иска, от една страна, да се отмени решението от 3 февруари 2009 г. за отхвърляне на жалбата му по административен ред, и от друга страна, да се присъди обезщетение, първо, за претърпяната от децата на починалото длъжностно лице имуществена вреда, от тяхно име, второ, за претърпяната от тях неимуществена вреда, също от тяхно име, трето, от свое собствено име, за претърпяната от него неимуществена вреда като баща на починалото длъжностно лице, четвърто, за претърпените от починалото длъжностно лице неимуществени вреди, от името на децата му като правоприемници на своя баща.

14

С решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09, EU:F:2011:55) Съдът на публичната служба отхвърля жалбата отчасти като неоснователна, що се отнася до изтъкнатите имуществени вреди, и отчасти като недопустима, що се отнася до твърдените неимуществени вреди. Жалбоподателят обжалва това решение.

15

В решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) Общият съд е разгледал служебно компетентността на Съда на публичната служба да се произнесе по жалбата като първа инстанция. За тази цел в точки 20 и 39—42 от същото решение Общият съд е разграничил отделните вреди, за които жалбоподателят е поискал обезщетение, и е уточнил в какво качество действа последният по отношение на всяка от тези вреди. Общият съд е установил, че жалбоподателят иска:

16

След като е приел, че е компетентен да се произнесе по всички тези искания, Общият съд е направил по-конкретно разграничение между вредата, претърпяна от починалото длъжностно лице, от една страна, и вредите, претърпени от неговите деца, както и от жалбоподателя, от друга страна.

17

Относно имуществените и неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателя и децата на починалото длъжностно лице, Общият съд приема, че Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагане на правото, като се е счел за компетентен да се произнесе по жалбата, що се отнася до обезщетението за тези вреди, и заключава, че делото трябва да бъде изпратено на самия Общ съд, за да се произнесе по тези искания като първа инстанция.

18

В тази връзка, относно разпределянето на съответните правомощия между Общия съд и Съда на публичната служба, в точки 47—53 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) Общият съд приема следното:

19

Общият съд приема, че тази насока в съдебната практика се потвърждава и от други решения на Съда. В това отношение в точки 55—59 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) Общият съд излага следните съображения:

20

Относно възможността за правоприемниците на починалото длъжностно лице да подадат жалба на основание член 270 ДФЕС и членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица, в точки 61—65 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) Общият съд установява следното:

„61   Безспорно възможността, дори задължението за правоприемниците на починало длъжностно лице да подадат иск на основание член 270 ДФЕС и членове 90 и 91 от Правилника [за длъжностните лица], за да имат право на обезщетенията по член 73, параграф 2, буква а) от Правилника, вече е било признато от съда на Съюза, най-малкото имплицитно ([решение Bitha/Комисия, T‑23/95, EU:T:1996:3; решение Klein/Комисия, F‑32/08, EU:F:2009:3]; в този смисъл и по аналогия вж. също [определение Hotzel-Wagenknecht/Комисия, T‑145/00, EU:T:2001:164], точка 17).

62   При все това, първо, тези доводи важат само за конкретно изброените в член 73, параграф 2, буква а) от Правилника [за длъжностните лица] правоприемници, тоест съпруга и децата или, ако такива липсват, другите низходящи, или ако такива липсват, възходящите или накрая, ако такива липсват, самата институция. Така в конкретния случай, дори и да се предположи, че доводите на Комисията са приложими към случая на четирите деца на [починалото длъжностно лице], това не е така за случая на самия жалбоподател Livio Missir Mamachi di Lusignano, тъй като той няма качеството на правоприемник по смисъла на член 73, параграф 2, буква а) от Правилника [за длъжностните лица] в присъствието на децата. Освен това тези доводи не са приложими за майката, брата и сестрата на [починалото длъжностно лице], които са жалбоподатели в паралелното дело T‑494/11.

63   Второ, тези доводи водят до поставяне на процесуалното прилагане на общото право на извъндоговорна отговорност на Съюза в зависимост от това на специалното право на социално осигуряване на длъжностните лица, както то е предвидено в Правилника. Няма обаче основателна причина изключителната компетентност на Съда на публичната служба спрямо длъжностните лица да се налага по този начин с предимство пред общата компетентност на Общия съд да разглежда всеки спор относно отговорността на Съюза.

64   Трето, накрая, дори и що се отнася до четирите деца на [починалото длъжностно лице], спорно в случая не е задължението на Комисията да плати гарантираните от Правилника обезщетения, които впрочем вече са били изплатени на заинтересованите, а нейното евентуално задължение за обезщети всички твърдени имуществени и неимуществени вреди. В това отношение Общият съд напомня, че жалбоподателят поддържа по специфичен начин в рамките на третото основание на жалбата, че Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагане на правото, като е взел предвид за целите на обезщетяването на тези вреди посочените обезщетения по Правилника, признати на децата на [починалото длъжностно лице]. При това положение явно не е възможно правило за компетентност на Съда на публичната служба да се основава на разпоредбата на член 73, параграф 2, буква а) от Правилника [за длъжностните лица], когато в същото време се твърди именно, че посоченият член не представлява основа за иска, предявен от името на четирите деца на [починалото длъжностно лице].

65   От всички гореизложени съображения следва, че при обстоятелства като тези в конкретния случай единствената правна рамка, определена в членове 268 ДФЕС и 270 ДФЕС, член 1 от приложение I към Статута на Съда и членове 90 и 91 от Правилника [за длъжностните лица], налага да се направи изводът, че близките на починало длъжностно лице са по необходимост длъжни да предявят два иска, единия пред Съда на публичната служба, а другия пред Общия съд, в зависимост от това дали встъпват в правата на въпросното длъжностно лице, или искат поправяне на имуществена или неимуществена вреда, която са претърпели лично“.

21

За да избегне „процедурно раздвояване“, в точки 73 и 74 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) Общият съд приема, че с оглед на практиката на Съда и при наличието на императивни съображения, свързани с правната сигурност, доброто правораздаване, процесуалната икономия и избягването на противоречиви съдебни решения, когато правоприемниците на починало длъжностно лице или друг служител искат обезщетяването на различни вреди, причинени от едно и също деяние, както в качеството им на правоприемници, така и от тяхно собствено име, е желателно те да съединят тези искания, като предявят един-единствен иск. Общият съд добавя, че този единствен иск трябва да се предяви пред самия него, тъй като той е не само юрисдикцията „с общ характер“, разполагаща за тази цел с „пълна юрисдикция“ в противовес на Съда на публичната служба, който е юрисдикцията по изключение, но и юрисдикцията с по-висш ранг спрямо последния.

22

В това отношение в точки 75 и 76 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) Общият съд отбелязва по-специално че ако при обстоятелства като тези в конкретния случай близките на починало длъжностно лице са длъжни да предявят два иска, това би довело до едновременното сезиране на Общия съд и Съда на публичната служба с дела с еднакъв предмет. При подобни обстоятелства по силата на член 8, параграф 3, втора алинея от приложение I към Статута на Съда Съдът на публичната служба би трябвало да приеме, че няма компетентност, за да може Общият съд да се произнесе по тези дела. В точки 77 и 78 от това решение Общият съд приема, че в конкретния случай Съдът на публичната служба „не е бил компетентен ab initio“ да разгледа подадената от жалбоподателя жалба, освен що се отнася до искането за обезщетение на неимуществената вреда, понесена от починалото длъжностно лице. Ето защо в точка 78 от посоченото решение Общият съд установява служебно липсата на компетентност на Съда на публичната служба да разгледа искането за обезщетение за вредите, претърпени от жалбоподателя и от децата на починалото длъжностно лице, и на това основание отменя обжалваното съдебно решение.

23

С оглед на тези съображения, в точки 102 и 103 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) Общият съд заключава, че Съдът на публичната служба е трябвало да установи, че няма компетентност да разгледа искането за обезщетение за вредите, претърпени от жалбоподателя и от децата на починалото длъжностно лице, и вследствие на това да му препрати делото на основание член 8, параграф 2 от приложение I към Статута на Съда. Като приема, че фазата на производството позволява това, Общият съд постановява, че следва този аспект от жалбата да бъде върнат на него самия, за да го разгледа като първа инстанция.

24

Що се отнася до неимуществената вреда, претърпяна от починалото длъжностно лице, за която жалбоподателят е поискал обезщетение от името на децата на посоченото лице, след като напомня в точка 80 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625), че Съдът на публичната служба е компетентен да разгледа това искане, в точки 81—98 от същото решение Общият съд разглежда подадената пред него жалбата за отмяна. В това отношение Общият съд установява, че като е уважил възражение за липса на процесуална предпоставка, повдигнато от Комисията за оспорване на допустимостта на посоченото искане, Съдът на публичната служба е допуснал грешка при прилагане на правото, поради което на това основание е отменил решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09, EU:F:2011:55).

25

Що се отнася до същото искане, в точки 113—117 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) Общият съд е приел, че фазата на производството не позволява окончателно произнасяне по него, тъй като Съдът на публичната служба не е взел отношение по останалите възражения за липса на процесуални предпоставки и че на това основание би трябвало делото да се върне по принцип на тази юрисдикция. Общият съд обаче отбелязва, че ако бъде върнато на Съда на публичната служба, последният ще трябва да установи, че Общият съд и той самият са сезирани с дела, които имат един и същ предмет, а именно, първо, дело T‑494/11, и второ, настоящото дело, и в съответствие с член 8, параграф 3, втора алинея от приложение I към Статута на Съда ще трябва да приеме, че няма компетентност, за да може Общият съд да постанови решение по тези две дела.

26

С оглед на всички тези съображения Общият съд приема, че трябва да препрати на себе си дело F‑50/09 в неговата цялост, за да го разгледа като първа инстанция.

27

След направеното от първия генерален адвокат предложение за преразглеждане на решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625), в решение по преразглеждане Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (C‑417/14 RX, EU:C:2014:2219), прието на основание член 62, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз и член 193, параграф 4 от Процедурния правилник на Съда съставът по преразглеждането постановява, че решението на Общия съд следва да бъде преразгледано, за да се установи дали то засяга единството или съгласуваността на правото на Съюза.

28

Въпросът, който съгласно посоченото решение следва да бъде преразгледан, е възпроизведен в точка 2 от настоящото решение.

29

Съгласно член 1 от приложение I към Статута на Съда Съдът на публичната служба упражнява в рамките на Съда възложената на последния компетентност да разглежда като първа инстанция споровете между Съюза и негови служители по смисъла на член 270 ДФЕС. По силата на последния член тази компетентност се отнася до „всеки спор“ между Съюза и негови служители, „в границите и при условията, определени в Правилника за длъжностните лица на Съюза и условията за работа на другите служители на Съюза“.

30

Ето защо при подобно препращане към Правилника за длъжностните лица, за да се определи компетентността на Съда на публичната служба, следва да се вземе предвид този правилник, и по-специално членове 90 и 91 от него, с които се прилага член 270 ДФЕС (вж. в този смисъл решение Syndicat général du personnel des organismes européens/Комисия, 18/74, EU:C:1974:96, т. 14).

31

Целта на Правилника за длъжностните лица е да уреди правоотношенията между европейските институции и техните длъжностни лица, като установи система от взаимни права и задължения и признае в полза на някои членове от семейството на длъжностното лице права, на които те могат да се позовават пред Европейския съюз (решение Johannes, C‑430/97, EU:C:1999:293, т. 19).

32

Така член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица уточнява компетентността на Съда по съдебни спорове относно публичната служба на Съюза, като предвижда, че Съдът е компетентен да се произнася по „всеки […] спор“ между Съюза и „лице, за което се прилага [Правилникът]“, относно законосъобразността на акт, който засяга интересите на това лице по смисъла на член 90, параграф 2 от същия правилник. Съгласно последната разпоредба „[в]сяко лице, за което се прилага [Правилникът]“, може да сезира органа по назначаването с жалба срещу акт, който нарушава неговите интереси.

33

Относно компетентността ratione personae на Съда на публичната служба, следва да се отбележи, че тези разпоредби, в които се посочва общо „[в]сяко лице, за което се прилага [Правилникът за длъжностните лица]“, не позволяват сами по себе си да се направи разграничение според това дали става въпрос за жалба, подадена от длъжностно лице, или от друго лице, за което се прилага този правилник. Така, противно на приетото от Общия съд в точка 51 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625), Съдът на публичната служба е компетентен ratione personae да разглежда не само жалби, подадени от длъжностите лица, но и жалби, подадени от всяко друго лице, за което се прилага посоченият правилник.

34

В член 73, параграф 2, буква а) от Правилника за длъжностните лица изрично са посочени „низходящите“ и „възходящите“ на длъжностното лице като лица, които при смърт на последното могат да получат плащане. Следователно тази разпоредба се прилага както за жалбоподателя, така и за децата на починалото длъжностно лице.

35

Противно на приетото от Общия съд в точки 62 и 64 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625), въпросът дали в случая жалбоподателят и децата на починалото длъжностно лице действително имат право да получат гарантираните от Правилника за длъжностните лица плащания, по специално посочените в член 73 от същия, не може да бъде взет предвид, както отбелязва генералният адвокат в точка 35 от становището си, за да се прецени компетентността ratione personae на Съда на публичната служба на основание член 1 от приложение I към Статута на Съда във връзка с член 270 ДФЕС и член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица. В противен случай, за да се прецени компетентността ratione personae на Съда на публичната служба да се произнесе по подадена пред него жалба, щеше да е необходимо предварително да се разгледа основателността на тази жалба.

36

Следователно в конкретния случай Съдът на публичната служба е компетентен ratione personae да разгледа искането за обезщетение, което жалбоподателят е направил както от свое име, така и от името на децата на починалото длъжностно лице.

37

По въпроса дали компетентността ratione materiae на Съда на публичната служба обхваща исканията за обезщетение, основаващи се на неизпълнение от институция на задължението ѝ да осигури защитата на служителите си, следва да се отбележи, че естеството на жалбата по повод отхвърлянето на жалба по административен ред не е дефинирано нито в член 270 ДФЕС, нито в член 91 от Правилника за длъжностните лица, които се отнасят до „всеки спор между Съюза и негови служители“. Така, след като е налице спор относно законосъобразността на акт, който нарушава интересите на жалбоподателя по смисъла на член 90 от този правилник, Съдът на публичната служба е компетентен да разгледа спора, при това независимо от естеството на съответната жалба (вж. относно компетентността на Съда, преди създаването на Общия съд и на Съда на публичната служба, решение Meyer-Burckhardt/Комисия, 9/75, EU:C:1975:131, т. 10).

38

При тези обстоятелства Съдът е приел, че когато в основата на спор между длъжностно лице и институцията, в която то работи, е служебното правоотношение между това лице и институцията, за този спор се прилагат член 270 ДФЕС и членове 90 и 91 от Правилника за длъжностните лица, дори когато става въпрос за искане за обезщетение (вж. решения Meyer-Burckhardt/Комисия, 9/75, EU:C:1975:131, т. 10, Reinarz/Комисия и Съвет, 48/76, EU:C:1977:30, т. 10 и 11, и Allo и др./Комисия, 176/83, EU:C:1985:290, т. 18, определение Pomar/Комисия, 317/85, EU:C:1987:267, т. 7, и решение Schina/Комисия, 401/85, EU:C:1987:425, т. 9).

39

Освен това правомощието за пълен съдебен контрол, възложено на Съда на публичната служба по силата на член 91, параграф 1, второ изречение от Правилника за длъжностните лица във връзка с член 270 ДФЕС и член 1 от приложение I към Статута на Съда, позволява на Съда на публичната служба по спорове от финансов характер, ако е необходимо, да осъди служебно ответната страна да заплати обезщетение за причинените по нейна вина вреди и в такъв случай, като вземе предвид всички обстоятелства по делото, да оцени претърпяната вреда ex aequo et bono (вж. в този смисъл решения Reinarz/Комисия и Съвет, 48/76, EU:C:1977:30, т. 11, Houyoux и Guery/Комисия, 176/86 и 177/86, EU:C:1987:461, т. 16, Комисия/Girardot, C‑348/06 P, EU:C:2008:107, т. 58, и Gogos/Комисия, C‑583/08 P, EU:C:2010:287, т. 44). По смисъла на първата от тези разпоредби „спорове от финансов характер“ са в частност деликтните искове, предявени от служители срещу институция (решение Gogos/Комисия, C‑583/08 P, EU:C:2010:287, т. 45).

40

Съдът заключава, че съдът на Съюза е длъжен, ако случаят го изисква, да осъди дадена институция да заплати сумата, на която жалбоподателят има право по силата на Правилника за длъжностните лица или друг правен акт (решение Weißenfels/Парламент, C‑135/06 P, EU:C:2007:812, т. 68).

41

Така Съдът на публичната служба е компетентен ratione materiae да разгледа искане за обезщетение, подадено от длъжностно лице срещу институцията, в която работи, когато в основата на спора е служебното правоотношение между това лице и институцията.

42

Същото се отнася за искането за обезщетение, подадено от всяко друго лице, за което, при все че не е длъжностно лице, се прилага Правилникът за длъжностните лица поради наличие на семейна връзка с длъжностно лице, когато в основата на спора е служебното правоотношение между длъжностното лице и съответната институция, предвид обстоятелството, че както бе установено в точки 32, 33 и 37 от настоящото решение, член 1 от приложение I към Статута на Съда във връзка с член 270 ДФЕС и член 91 от Правилника за длъжностните лица възлага на Съда на публичната служба компетентността да разглежда „всеки спор“ между Съюза и всяко „лице, за което се прилага [Правилникът]“.

43

В това отношение и противно на приетото от Общия съд, по-специално в точки 54—56 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625), нито от определение Fournier/Комисия (114/79—117/79, EU:C:1980:124), нито от решение Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371) може да се стигне до извода, че разглеждането на спор като този в конкретния случай е от компетентността на Общия съд, а не на Съда на публичната служба.

44

Преди всичко тези съдебни актове са постановени от Съда в период, в който Общият съд и Съдът на публичната служба все още не са били създадени и в който поради това изобщо не се е поставял въпрос за разграничаване на правораздавателни правомощия.

45

По-нататък, що се отнася по-специално до решение Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), Съдът е приел, че искане за обезщетение, подадено от членове на семейството на длъжностно лице на основание член 178 от Договора за ЕИО (впоследствие член 178 от Договора за ЕО, след това член 235 ЕО и понастоящем член 268 ДФЕС) за получаване на обезщетение за неимуществената вреда, която са претърпели вследствие на трудова злополука, на която е станало жертва длъжностното лице, подлежи на разглеждане в съдебното производство по дела относно публичната служба. Всъщност в точка 25 от това решение относно съдебните разноски по делото, Съдът е приложил член 70 от своя процедурен правилник, в приложимата му тогава редакция, съгласно който разходите, направени от институциите по делата относно длъжностни лица, остават в тежест на съответната институция, като се има предвид, че в основата на разглежданото искане, макар и направено на основание член 178 от Договора за ЕИО, е правоотношението между съответното длъжностно лице и институцията, в която то работи.

46

Накрая, що се отнася до определение Fournier/Commission (114/79—117/79, EU:C:1980:124), от него изобщо не може да се направи извод по въпроса дали искане, подадено от членовете на семейството на длъжностно лице за получаване на обезщетение за вреда, претърпяна лично от тях, подлежи на разглеждане в съдебното производство по дела относно публичната служба на Съюза и дали вследствие на това е от компетентността на Съда на публичната служба. Всъщност в това определение Съдът само е уточнил, че би било несъвместимо със системата от правни средства за защита, уредена в правото на Съюза, за да се предотвратят нередностите по отношение на условията на труд, да се допусне възможност въз основа на подобни нередности и посредством злоупотреба с процесуални права, членовете на семейството на длъжностно лице или служител да предявят иск за отговорност от свое собствено име дори когато твърдят, че на това основание са претърпели лично вреди.

47

Впрочем Съдът е приел, че искането за обезщетение, подадено от член на семейството на длъжностно лице, осигурен по общата здравноосигурителна схема, подлежи на разглеждане в съдебното производство по дела относно публичната служба на Съюза (вж. определение Lenz/Комисия, C‑277/95, EU:C:1996:456, т. 55).

48

В случая всяко от отделните искания за обезщетение, изброени в точка 15 от настоящото решение, се отнася до вреди, произтичащи от смъртта на починалото длъжностно лице, и се основава на твърдение за неизпълнение от Комисията на задължението ѝ да осигури защитата на служителите си. В това отношение жалбоподателят твърди, че в основата на настоящия спор, не само доколкото той е свързан с неимуществената вреда, претърпяна от починалото длъжностно лице, но и доколкото се отнася до обезщетението за имуществената и неимуществената вреда, претърпяна от децата на длъжностното лице, както и до неимуществената вреда, претърпяна от жалбоподателя, е служебното правоотношение между починалото длъжностно лице и институцията. Така в съответствие с разрешението, възприето в решение Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, EU:C:1986:371), следва да се приеме, че посоченото служебно правоотношение е в основата на настоящия спор в неговата цялост.

49

Обстоятелството, че според Общия съд извъндоговорната отговорност на Съюза спрямо членовете на семейството на длъжностното лице, за които се прилага Правилникът за длъжностните лица, зависи от материалноправните условия, произтичащи от член 340 ДФЕС, докато отговорността спрямо длъжностното лице е подчинена на конкретни и специални правила в сравнение с тези условия, не може, противно на това, което следва по-специално от точки 52—59 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625), да изключи в това отношение компетентността ratione materiae на Съда на публичната служба по силата на член 1 от приложение I към Статута на Съда във връзка с член 270 ДФЕС и член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица.

50

Всъщност, както бе установено в точки 37 и 38 от настоящото решение, разглеждането на искане за обезщетение, подадено от лица, за което се прилага Правилникът за длъжностните лица, е от компетентността на Съда на публичната служба, когато в основата му е служебното правоотношение между длъжностното лице и институцията, като естеството на разглеждания спор е ирелевантно в това отношение. Подобно на спор относно изрично предвидено в този правилник право, спорът относно право на обезщетение може по принцип да налага да се извърши преценка от съда на Съюза във връзка с посоченото служебно правоотношение, което обосновава компетентността на Съда на публичната служба да разглежда този вид спорове в качеството си на юрисдикция, специализирана в съдебното производство в областта на публичната служба на Съюза. Така компетентността ratione materiae на тази юрисдикция произтича от произхода на разглеждания спор, а не от правното основание, на което почива правото на обезщетение, което се потвърждава от решение Leussink/Комисия (169/83 и 136/84, ECLI:EU:C:1986:371), посочено в точка 45 от настоящото решение.

51

Накрая, както е видно от точка 2 от настоящото решение, определянето на материалноправните условия, от които зависи в случая ангажирането на извъндоговорната отговорност на Съюза, не е предмет на настоящото производство по преразглеждане.

52

Предвид всички изложени по-горе съображения следва да се приеме, че на основание член 1 от приложение I към Статута на Съда във връзка с член 270 ДФЕС и член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица, Съдът на публичната служба е компетентен да разгледа подадената от жалбоподателя жалба в нейната цялост.

53

При тези обстоятелства Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като в решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) е приел:

54

Съдът на публичната служба, създаден въз основа на член 225 A ЕО (понастоящем член 257 ДФЕС), е специализиран съд по смисъла на член 256 ДФЕС, който упражнява съгласно член 270 ДФЕС във връзка с член 1 от приложение I на Статута на Съда и член 91, параграф 1 от Правилника за длъжностните лица компетентността да разглежда съдебните спорове относно публичната служба на Съюза. Така, противно на приетото от Общия съд в точки 63 и 74 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625), Съдът на публичната служба не разполага само с „изключителна компетентност“.

55

Като е препратил настоящата жалба на себе си, за да се произнесе като първа инстанция, Общият съд е лишил Съда на публичната служба от първичната му компетентност и е въвел правило за компетентност в своя полза, което може да повлияе на определянето на компетентната юрисдикция при обжалване на съдебните актове и оттук — на инстанционната структура на Съда на Европейския съюз.

56

В настоящата съдебната система обаче, създадена с Договора за функционирането на ЕС, със Статута на Съда и с Решение 2004/752/ЕО, Евратом на Съвета от 2 ноември 2004 година за създаване на Съда на публичната служба (ОВ L 333, стр. 7; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 5, стр. 142), е направено ясно разграничение на съответните правомощия на трите юрисдикции в рамките на Съда на Европейския съюз, а именно Съда, Общия съд и Съда на публичната служба, поради което компетентността на едната от тези три юрисдикции да се произнесе по иск или жалба задължително изключва компетентността на другите две юрисдикции (вж. в този смисъл определение Комисия/IAMA Consulting, C‑517/03, EU:C:2004:326, т. 15).

57

Така правилата за компетентността на юрисдикциите на Съюза, предвидени в Договора за функционирането на ЕС, в Статута на Съда и в приложението към него, са част от първичното право и заемат централно място в правния ред на Съюза. Наред с последиците за самото съдебно производство по дела относно публичната служба, спазването на тези правила представлява основно изискване в рамките на посочения правен ред и е необходимо условие за осигуряване на единството на правото на Съюза.

58

При тези обстоятелства установените в точка 53 от настоящото решение грешки при прилагане на правото, опорочаващи решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625), засягат единството на правото на Съюза.

59

Съгласно член 62б, първа алинея от Статута на Съда, ако Съдът установи, че решението на Общия съд накърнява единството или съгласуваността на правото на Съюза, той връща делото на Общия съд, който е обвързан от възприетото от Съда по правните въпроси. Връщайки делото, Съдът може да посочи и последиците на решението на Общия съд, които следва да се считат за окончателни по отношение на страните по спора. По изключение Съдът може сам да се произнесе с окончателно решение, ако предвид установеното в хода на преразглеждането спорът може да се разреши въз основа на фактическите констатации, на които почива решението на Общия съд.

60

От това следва, че Съдът не би могъл само да установи накърняването на единството и/или съгласуваността на правото на Съюза, без да изведе последиците от тази констатация по отношение на разглеждания спор (решение по преразглеждане Комисия/Strack, C‑579/12 RX‑II, EU:C:2013:570, т. 62 и цитираната съдебна практика).

61

Ето защо, що се отнася до настоящия спор следва, на първо място, да се отмени решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) в частта, в която Общият съд е установил служебно в точка 78 от това решение липсата на компетентност на Съда на публичната служба да разгледа искането за поправяне на личната вреда, претърпяна от жалбоподателя и от децата на починалото длъжностно лице, и е направил извод в точки 102 и 103 от същото решение, че разглеждането на това искане е от неговата собствена компетентност и че този аспект от жалбата трябва да бъде върнат на самия него, за да го разгледа като първа инстанция.

62

На второ място, относно искането за обезщетение за неимуществената вреда, претърпяна от починалото длъжностно лице, решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625) следва да бъде отменено в частта, в която Общият съд е приел в точка 117 от това решение, че този аспект от жалбата също трябва да бъде върнат на него, за да го разгледа като първа инстанция.

63

Що се отнася до изхода на делото по подадената от жалбоподателя жалба, следва да се отбележи преди всичко, че с първото си основание за отмяна заинтересованото лице е повдигнало оплакване срещу Съда на публичната служба, че е допуснал грешка при прилагане на правото, като е счел за основателно едно от възраженията на Комисията за липса на процесуални предпоставки и като е приел в точка 91 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09, EU:F:2011:55), че е недопустимо искането за обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателя, от починалото длъжностно лице и от децата на последното. Впрочем това първо основание за отмяна, в частта относно искането за обезщетение за вредата, претърпяна от починалото длъжностно лице, е уважено от Общия съд в точки 98 и 104—112 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (T‑401/11 P, EU:T:2014:625). Отмяната на решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09, EU:F:2011:55) в тази му част трябва да се счита за окончателна поради липсата на преразглеждане по този въпрос.

64

Въпреки това, тъй като Общият съд не е разгледал посоченото първо основание за отмяна по отношение на отхвърлянето от Съда на публичната служба в точка 91 от решение Missir Mamachi di Lusignano/Комисия (F‑50/09, EU:F:2011:55) на искането за обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от жалбоподателя и от децата на починалото длъжностно лице, делото в този му аспект следва да се върне на Общия съд, за да може той да се произнесе по него в качеството си на юрисдикция, пред която протича производството по обжалване.

65

Относно второто и третото основание за отмяна, с които е оспорен отказът на Съда на публичната служба да уважи искането за обезщетение за имуществената вреда, претърпяна от децата на починалото длъжностно лице, Общият съд е ограничил разглеждането на това оплакване само до въпроса за правораздавателната компетентност. Ето защо делото в този му аспект следва да се върне на Общия съд, за да може той да се произнесе по него в качеството си на юрисдикция, пред която протича производството по обжалване.

66

Съгласно член 195, параграф 6 от Процедурния правилник на Съда, когато съдебният акт на Общия съд, който е предмет на преразглеждане, е постановен на основание член 256, параграф 2 ДФЕС, Съдът се произнася по съдебните разноски.

67

Тъй като няма специални норми, уреждащи разпределянето на съдебните разноски при преразглеждане, следва да се приеме, че страните в производството пред Общия съд, представили писмени изявления или становища пред Съда по въпросите, които са предмет на преразглеждането, трябва да понесат направените от тях съдебни разноски, свързани с това производството.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши: