1.

По настоящото дело Съдът отново е сезиран с преюдициално запитване за тълкуване на Директива 93/13/ЕИО ( 2 ) в рамките на договор за ипотечен кредит.

2.

В правен спор относно извънредно инцидентно възражение в производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот (наричано по-нататък „производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот“), с което длъжникът се позовава на неравноправен характер на договорна клауза, преюдициалните въпроси, поставени на Съда от Juzgado de Primera Instancia no 2 de Santander (Първоинстанционен съд № 2 на Сантандер, Испания) се отнасят до критериите за преценка на неравноправния характер на някои договорни клаузи и за обхвата на задълженията на националния съд в рамките на тази преценка. Вследствие на това съдът е изправен пред проблематика, за която вече има богата съдебна практика, но в неразглеждан досега аспект, тъй като спорното инцидентно възражение предоставя на запитващата юрисдикция повод за осъществяване на служебен контрол върху други договорни клаузи, които не са предмет на възражението.

3.

В този контекст Съдът трябва по-специално да реши дали защитата, която осигуряват членове 6 и 7 от Директива 93/13, включва, че осъществяването на първоначален служебен контрол върху една или няколко договорни клаузи ограничава задължението на националния съд да разгледа служебно неравноправния характер на останалите клаузи в договора в по-късен стадий на производството.

4.

Деветнадесетото съображение от Директива 93/13 гласи:

„[К]ато има предвид, че по смисъла на настоящата директива, преценка на неравноправния характер не се извършва въз основа на клаузи, които описват общия предмет на договора, нито пък на съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги; като има предвид, че общият предмет на договора и съотношението качество/цена могат въпреки това да се вземат под внимание при преценка за добросъвестност на други условия; […]“.

5.

Член 4 от тази директива гласи:

„1.   Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.

2.   Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

6.

Член 6, параграф 1 от посочената директива предвижда:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

7.

Съгласно член 7, параграф 1 от същата директива:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

8.

Закон 1/2013 от 14 май 2013 г. ( 3 ) относно мерки за засилване на защитата на ипотекарните длъжници, преструктуриране на дълга и социалния наем (Ley 1/2013 de medidas para reforzar la protección a los deudores hipotecarios, reestructuración de deuda y alquiler social) (наричан по-нататък „Закон 1/2013“), изменя Гражданския процесуален кодекс от 7 януари 2000 г. ( 4 ) (Ley de enjuiciamiento civil, наричан по-нататък „Граждански процесуален кодекс“).

9.

Производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот се урежда от членове 681—698 от Гражданския процесуален кодекс. Член 695 от Гражданския процесуален кодекс, също в редакцията му съгласно Закон 1/2013, има следния текст:

„1.   В производствата по настоящата глава длъжникът може да възрази срещу изпълнението само на следните основания:

[…]

[…]

4.   Определението за прекратяване на принудителното изпълнение или за неприлагане на неравноправна клауза подлежи на обжалване.

Извън тези случаи определенията, постановени по възражения съгласно настоящия член, са необжалваеми и имат действие единствено в изпълнителното производство, по което са постановени“.

10.

Съгласно член 556, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс възражението по член 695 от Гражданския процесуален кодекс и в неговата редакция, произтичаща от Закон 1/2013, трябва да бъде направено в десетдневен срок, считано от съобщаването на акта, с който се допуска изпълнение. Този срок е приложим в производствата за принудително изпълнение върху ипотекиран имот, тъй като също така измененият със Закон 1/2013 член 557 от Гражданския процесуален кодекс, който урежда производството за предявяване на възражение срещу принудителното изпълнение въз основа на извънсъдебни или арбитражни титули (което при ипотечните кредити включва по-специално автентичните актове, които са изпълнително основание в производствата за принудително изпълнение върху ипотекирани имоти), съдържа препратка към този срок.

11.

Съгласно в редакцията му в Закон 1/2013 член 693, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс, който се отнася за предсрочната изискуемост на вземания с определен срок:

„2.   Цялата дължима сума, включваща главница и лихви, може да се иска, при условие че е уговорена пълна предсрочна изискуемост в случай на неплащане най-малко на три месечни вноски или ако длъжникът не е погасил такава част от задължението си, която се равнява на поне три месечни вноски, и тази уговорка е включена в договора за учредяване на ипотека“.

12.

Първата преходна разпоредба от Закон 1/2013 гласи:

„Настоящият закон се прилага в съдебните или извънсъдебните производства по принудително изпълнение върху недвижим имот, образувани при влизането му в сила, при които не е осъществено принудително извеждане от имота“.

13.

Четвъртата преходна разпоредба на Закон 1/2013 (наричана по-нататък „четвъртата преходна разпоредба“) се отнася до образуваните преди влизането в сила на Закон 1/2013, но все още неприключили изпълнителни производства. Тази разпоредба гласи следното:

14.

Член 136 от Гражданския процесуален кодекс обаче предвижда:

„С изтичане на срока или пропускане на датата, определена за осъществяването на процесуално действие на страната, настъпва преклузия и се губи възможността за осъществяване на съответното действие. Секретарят на съда обявява изтичането на срока, разпорежда да се предприемат съответните мерки или уведомява съда, за да може той да се произнесе съобразно компетентността си“.

15.

Член 207 от Гражданскопроцесуалния закон гласи:

„[…]

3.   Влязлото в сила решение се ползва със сила на пресъдено нещо и е задължително за съда, който го е постановил.

4.   Ако решението не е обжалвано в определения от закона срок, същото влиза в сила, ползва се със сила на пресъдено нещо и е задължително за съда, който го е постановил“.

16.

Член 222, параграф 1 от Гражданския процесуален кодекс гласи, че „[с]илата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, независимо дали се него се уважава или отхвърля предявеният иск, изключва по закон воденето впоследствие на дело със същия предмет“.

17.

На 12 юни 2008 г. Banco Primus SA (по-нататък „Banco Primus“) отпуска на г‑н Gutiérrez García кредит, обезпечен с ипотека върху неговото жилище. Кредитът се предоставя за срок от 47 години, като изплащането му е разпределено на 564 последователни месечни вноски.

18.

На 23 март 2010 г. поради неизпълнение на задължението на ответника по главното производство за заплащане на седем последователни месечни вноски по този кредит, на основание на клаузата за предсрочна изискуемост в договора за кредит банката предявява искане за заплащане на главницата, ведно с редовната и мораторна лихва и на разноските, както и искане за публична продажба на ипотекирания имот.

19.

На 11 януари 2011 г. се провежда публичната продан на имота, но не се явяват наддавачи. Поради това с решение от 21 март 2011 г., което се ползва с изпълнителна сила, запитващата юрисдикция възлага имота на Banco Primus за сумата от 78482,34 EUR, която представлява 50 % от неговата данъчна стойност. На 6 април 2011 г. Banco Primus прави искане за въвод във владение на имота, който се отлага поради три последователни оспорвания, последното от които е отхвърлено с решение от 8 април 2014 г. и довежда до приключване на инцидентното производство за спиране на изпълнението.

20.

На 11 юни 2014 г., по силата на член 695 от Гражданския процесуален кодекс, г‑н Gutiérrez García прави извънредно инцидентно възражение в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, като се мотивира, че клаузата за мораторните лихви в договора за кредит има неравноправен характер. Тази клауза обаче вече е била предмет на служебен контрол, в резултат на който с определение от 12 юни 2013 г. тези лихви са били сведени до нула ( 5 ).

21.

С решение от 16 юли 2014 г. запитващата юрисдикция приема да разгледа направеното възражение и спира производството по принудително изпълнение върху ипотекирания имот, като уведомява Съда с писмо от 29 септември 2014 г.

22.

При разглеждане на възражението тази юрисдикция изтъква, че като неравноправни по смисъла на Директива 93/13 могат да се считат, освен клаузата за мораторните лихви и някои други клаузи от договора за кредит, а по-точно, от една страна, клаузата за предсрочна изискуемост, по силата на която Banco Primus може да иска незабавно връщане на главницата, лихвите и разноските, по-специално в случай на неплащане в уговорения срок на всяка дължима вноска, представляваща главница, лихви или суми, платени от банката, и от друга страна, клаузата за редовните лихви, която предвижда, че те се изчисляват по формула, в която дължимата главница и изискуемите лихви се разделят на броя на дните, които съдържа една икономическа година, а по-специално 360 дни.

23.

Възражението обаче е направено едва около една година след изтичане на преклузивния срок, установен от четвъртата преходна разпоредба. Затова в конкретния случай тази разпоредба възпрепятства запитващата юрисдикция да разгледа някои клаузи от договора за кредит, които могат да се счетат за неравноправни по смисъла на Директива 93/13. Запитващата юрисдикция обаче се съмнява относно съвместимостта на тази разпоредба с Директива 93/13. Тя се стреми също да получи разяснения относно критериите за преценка на неравноправния характер на някои клаузи и на задълженията на националния съд при установяване на наличие на неравноправна клауза.

24.

При тези обстоятелства Juzgado de Primera Instancia no 2 de Santander (Първоинстанционен съд № 2 на Сантандер) с акт за преюдициално запитване от 10 септември 2014 г., постъпил в секретариата на Съда същия ден, решава да не възобновява спряното производство и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

25.

Запитващата юрисдикция иска от Съда да разгледа делото по реда на бързото производство на основание член 105, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда. Това искане е отхвърлено с определение от 11 ноември 2014 г., с мотив по-специално че както тази юрисдикция информира Съда с писмото си от 29 септември 2014 г., изпълнителното производство е спряно със съдебен акт от 16 юни 2014 г., поради което няма непосредствена опасност г‑н Gutiérrez García да загуби жилището си.

26.

Писмени становища представят Banco Primus, испанското правителство и Европейската комисия.

27.

В съдебното заседание от 24 септември 2015 г. са изслушани и устните становища на испанското правителство и на Комисията.

28.

В писменото си становище испанското правителство оспорва допустимостта на поставените въпроси с мотив, че отговорите на Съда не могат да бъдат полезни на запитващата юрисдикция, за да може тя да разреши спора по главното производство, с който сезирана. В действителност тази юрисдикция не била компетентна от момента, в който е приключила изпълнителното производство, нареждайки с определение, влязло в сила на 8 април 2014 г., да се отстранят от имота длъжникът и останалите обитатели.

29.

Banco Primus не се позовава изрично на недопустимост на преюдициалното запитване, но изтъква същите доводи.

30.

Не считам, че поставените от запитващата юрисдикция въпроси могат да бъдат обявени за недопустими. В действителност описаното от запитващата юрисдикция национално законодателство дава възможност ясно да се разбере, че производството по принудително изпълнение върху спорния ипотекиран имот не е приключило. Четвъртата преходна разпоредба гласи, че този закон се прилага „за всички изпълнителни производства, които не са приключили с въвод на купувача във владение на недвижимия имот“. Следователно изпълнителното производство не е приключило, щом като не е извършен въвод във владение на имота, което самото испанско правителство признава в писменото си становище ( 6 ).

31.

Освен това четвъртата преходна разпоредба дава възможност да се оспори именно акт на изпълнителното производство, станал окончателен поради изтичане на обикновения срок за оспорване преди влизане в сила на този закон.

32.

Следователно презумпцията за релевантност, от която се ползват преюдициалните запитвания, не е оборена чрез възраженията на испанското правителство и Banco Primus ( 7 ) и поради това преюдициалните въпроси като цяло са допустими.

33.

Първият въпрос, букви а) и б) на запитващата юрисдикция е насочен по същество към изясняване на това дали с оглед на принципите на равностойност и ефективност членове 6 и 7 от Директива 93/13 допускат национална преходна процесуална разпоредба като разглежданата в делото по главното производство, която определя на потребителите едномесечен преклузивен срок, считано от деня, следващ този на публикуването на закона, част от който е тази разпоредба, за да направят възражение, основаващо се на твърдения неравноправен характер на договорните клаузи в рамките на висящо производство за принудително изпълнение върху ипотекиран имот.

34.

Неотдавна Съдът разгледа идентичен по същество въпрос в рамките на дело BBVA ( 8 ), по което на 13 май 2015 г. ( 9 ) направих заключение за незаконосъобразност на преклузивния срок, установен със Закон 1/2013. Приемайки това становище Съдът в решението си BBVA (C 8/14, EU:C:2015:731). приема, че „членове 6 и 7 от Директива [93/13] трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална преходна разпоредба […], която определя на потребителите, спрямо които е образувано принудително изпълнение върху ипотекиран имот преди датата на влизането в сила на закона, част от който е тази разпоредба, и то не е приключило към тази дата, едномесечен преклузивен срок, изчисляван от деня, следващ този на публикуването на този закон, за да направят възражение срещу принудителното изпълнение, основаващо се на твърдения неравноправен характер на договорни клаузи“.

35.

Доколкото Съдът вече се е произнесъл по законосъобразността на този срок, настоящото заключение се отнася само за аспектите, които все още не са разгледани в рамките на дело BBVA ( 10 ). За останалите аспекти препращам към решението на Съда, както и към моето заключение по това дело.

36.

Преди да пристъпя към анализа на този въпрос, струва ми се полезно да припомня, че вследствие на постановяване на решение Aziz ( 11 ), Закон 1/2013 изменя членовете от Гражданския процесуален кодекс, които се отнасят по-специално до производството по принудително изпълнение върху ипотекирани имоти или заложени вещи, за да се съобрази производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот с тази съдебна практика. По-точно, испанският законодател изменя Гражданския процесуален кодекс, като, от една страна, допуска съдебният изпълнител служебно да преценява във всеки един момент от производството неравноправния характер на договорните клаузи ( 12 ), а от друга страна, добавя ново основание за възражение, изведено от неравноправния характер на договорна клауза, която съставлява основанието за принудителното изпълнение или е позволила да се определи размерът на изискуемото вземане ( 13 ).

37.

В този контекст следва да се разгледа първият въпрос, буква в), поставен от запитващата юрисдикция.

38.

Запитващата юрисдикция иска да установи по същество дали членове 6 и 7 от Директива 93/13 задължават националния съд да контролира служебно съществуването на неравноправни клаузи и особено в случаите, в които той не е извършвал това предварително или е направил извода, че те не са неравноправни, с влязло в сила по реда на националното право решение.

39.

В рамките на този въпрос запитващата юрисдикция има предвид две хипотези, а именно хипотезата, в която националният съд не е упражнил предварителен контрол върху определена клауза, и втората, в която с влязло в сила национално определение той е обявил, че тази клауза не е неравноправна.

40.

Отбелязвам обаче въз основа на преписката по националното дело, представена в секретариата на Съда, че в текста на цитирания от запитващата юрисдикция национален акт на съда, а по-специално определението от 12 юни 2013 г., тази юрисдикция се ограничава до това да установи неравноправния характер на клаузата за мораторните лихви, без да се произнася по останалите клаузи на договора, нито дори да ги споменава ( 14 ). Поради това в моя анализ ще изоставя втората идея в поставения от запитващата юрисдикция въпрос, доколкото тя има явно хипотетичен характер.

41.

По тази причина не мога да се присъединя към довода, изтъкван от испанското правителство в писменото му становище, че запитващата юрисдикция иска да разглежда отново акт за ипотека, за който вече е било постановено с влязло в сила определение, че не съдържа неравноправни клаузи ( 15 ).

42.

За да се даде полезен отговор на въпросите на запитващата юрисдикция и в духа на сътрудничество, който Съдът трябва да засвидетелства спрямо националната юрисдикция, предлагам въпросът да се преформулира като насочен към това да се установи дали защитата, която осигуряват членове 6 и 7 Директива 93/13, предполага, че съществуването на първоначален служебен контрол върху една или няколко договорни клаузи ограничава задължението на националния съд за служебно разглеждане на неравноправния характер на останалите клаузи от договора на следващ стадий от производството.

43.

Сега ще разгледам този въпрос, като преди това припомня съответната практика на Съда.

44.

Струва ми се важно да припомня най-напред, че съгласно установената съдебна практика „въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност“ ( 16 ).

45.

Съдът трайно постановява, че с оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях ( 17 ).

46.

Що се отнася до задължението да се контролират служебно неравноправните договорни клаузи ( 18 ), Съдът първоначално признава възможността националният съд да упражнява такъв контрол ( 19 ), за да може впоследствие да приеме, че когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика ( 20 ). Следователно Съдът превръща правото на националния съд да контролира служебно неравноправния характер на договорните клаузи в негово задължение. Тази еволюция означава, че така предоставената от правото на Съюза роля на националния съд в областта на защита на потребителите „не се ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също включва задължението служебно да разгледа този въпрос“ ( 21 ).

47.

Следва също така да се напомни, че това задължение се оправдава от естеството и значението на обществения интерес, върху който се основава защитата, гарантирана на потребителите от Директива 93/13 ( 22 ). Следователно сезираният съд е призван да гарантира полезното действие на защитата, която се цели с разпоредбите на тази директива.

48.

Поради това намирам, че в рамките на Директива 93/13 обстоятелството, че националният съд, след като е бил валидно сезиран, е пропуснал да осъществи контрол върху определена договорна клауза на определен стадий от производството, не го възпрепятства да осъществи контрол върху други договорни клаузи в по-късен процесуален стадий ( 23 ).

49.

В светлината на всички тези разсъждения предлагам на първия преюдициален въпрос, буква в) на запитващата юрисдикция да се отговори, че защитата, която осигуряват членове 6 и 7 от Директива 93/13, предполага, че съществуването на първоначален служебен контрол върху една или няколко договорни клаузи не може да ограничи задължението на националния съд за служебно разглеждане на неравноправния характер на останалите клаузи от договора на следващ стадий от производството.

50.

С тези два въпроса, които следва да се разгледат заедно, по същество запитващата юрисдикция поставя на Съда въпрос за критериите за преценка на неравноправния характер на клаузите за изчисляване на редовните лихви и за предсрочна изискуемост, каквито са уговорените в договора по главното производство, както и за задълженията на националния съд съгласно член 4 от Директива 93/13, за да разбере дали при разглеждането на такива договорни клаузи той трябва да държи сметка за съотношението цена/качество на доставката или на престацията, изхождайки от целия договор за кредит, за ограниченията върху цените, наложени от националното законодателство, и за обстоятелства, настъпили след сключването на договора.

51.

За да отговоря на тези въпроси, ще започна, като припомня общите критерии за преценка на неравноправния характер на договорните клаузи, както те са установени практиката на Съда. След това, в светлината на тази съдебна практика, ще разгледам, от една страна, клаузата за редовната лихва с оглед на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, и от друга страна, клаузата за предсрочна изискуемост с оглед на член 4, параграф 1 от тази директива.

52.

Първо, Съдът е подчертавал неведнъж, че той е компетентен, от една страна, да тълкува понятието „неравноправна договорна клауза“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13 и приложението към нея, и от друга страна, да установи критериите, които националният съд може или трябва да прилага при преценката на договорна клауза от гледна точка на Директивата. Напротив, Съдът е приел, че националният съд има правомощието въз основа на тези критерии конкретно да квалифицира съответната договорна клауза с оглед на обстоятелствата по делото в главното производство ( 24 ). Широкообхватната преценка на възможните последици на съответната клауза в рамките на приложимото към договора право предполага да бъде разгледана националната правна уредба, което може да извърши само националният съд ( 25 ). Той също така трябва да се произнесе относно неравноправния характер на спорните клаузи ( 26 ), а Съдът трябва единствено да предостави на запитващата юрисдикция указания, които тя следва да вземе под внимание при преценка на неравноправния характер на съответната клауза ( 27 ).

53.

Второ, Съдът отбелязва, че като се основава на понятията „добросъвестност“ и „значителна неравнопоставеност“ в ущърб на потребителя между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 определя само общо факторите, придаващи неравноправен характер на договорна клауза, която не е била индивидуално договорена ( 28 ).

54.

В това отношение, както отбелязва генералният адвокат Kokott в заключението си по дело Aziz ( 29 ), Съдът уточнява, че за да се прецени дали дадена клауза създава в ущърб на потребителя „значителна неравнопоставеност“ между произтичащите от договора права и задължения на страните по него, трябва да се вземат предвид разпоредбите на националното право, приложими при липсата на уговорка между страните (в такъв случай). Според Съда този сравнителен анализ дава възможност на националния съд да установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право. Той посочва, че за тази цел се явява релевантно да се разгледа и правното положение на потребителя с оглед на предвидените в националната правна уредба средства за предотвратяване на прилагането на неравноправните клаузи ( 30 ).

55.

Трето, с оглед на шестнадесето съображение от Директива 93/13, за да отговори на въпроса при какви обстоятелства възниква такава неравнопоставеност „въпреки изискването за добросъвестност“, Съдът приема, че националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза при индивидуални преговори ( 31 ).

56.

От друга страна, Съдът припомня, че приложението, към което препраща член 3, параграф 3 от Директива 93/13, съдържа само примерен и неизчерпателен списък на клаузите, които могат да бъдат обявени за неравноправни ( 32 ). Той уточнява, че съгласно член 4, параграф 1 от Директива 93/13 при преценката за неравноправност на дадена договорна клауза трябва да се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и да се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване. От това следва, че в този контекст трябва да се преценят и последиците, които посочената клауза може да има в рамките на приложимото към договора право, което налага анализ на националната правна система ( 33 ).

57.

В светлината на тези общи критерии запитващата юрисдикция трябва да прецени неравноправния характер на клаузата за изчисляване на редовните лихви и на клаузата за предсрочна изискуемост, на които се позовава тази юрисдикция.

58.

Клауза 3 от спорния договор предвижда, че „финансовата формула за изчисляване на сумата на лихвите с настъпил матуритет за всеки период въз основа на годишния номинален лихвен процент е следната: C x d x r/360 x 100; като C = дължимата главница по кредита към началото на периода на изплащане, d = броя на дните, от които е съставен периодът на плащане, r = годишния номинален лихвен процент. […] За изчисляването на лихвата се приема, че годината се състои от 360 дни“.

59.

Спорната клауза е от клаузите, за които се отнася член 4, параграф 2 от Директива 93/13 и които следователно са изключени от контрола на националния съд. Същевременно този член дава възможност за контрол на тези договорни клаузи само ако не са изразени на ясен и разбираем език, както е в главното производство.

60.

Запитващата юрисдикция, както и Комисията изразяват съмнение доколко спорната клауза отговаря на изискванията за изразяване и за прозрачност на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, тъй като тя представлява сложна математическа формула, чието значение средният потребител вероятно не разбира. По-специално Комисията подчертава, че изчисляването на тези лихви въз основа на икономическа година от 360 дни води до увеличаване на лихвата в сравнение с резултата при изчисляване въз основа на календарната година от 365 дни ( 34 ).

61.

Следователно, ако запитващата юрисдикция приеме, че тази клауза не е изразена на ясен и разбираем език и поради това е в обсега на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, тя ще трябва да я прецени от гледна точка на критериите за преценка, припомнени в точки 52—56 от настоящото заключение, и по-точно да провери дали в духа на тези критерии спорната клауза създава значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Така тази преценка трябва да се извърши, като се вземат предвид разпоредбите на националното право, приложими при липсата на уговорка между страните, и средствата, с които потребителят разполага съгласно националната правна уредба за преустановяване на използването на този вид клаузи.

62.

Тази преценка се извършва от националния съд, като се имат предвид всички критерии, установени с член 4, параграф 1 от Директива 93/13, тоест като се отчита характерът на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича. В това отношение може да бъде важно по-специално да се държи сметка за ограниченията върху цените, наложени от националното законодателство, както и за това дали тази формула за изчисляване е несъвместима с друго допълващо правило от испанското право.

63.

Преценката на запитващата юрисдикция трябва да се стреми да отговори освен това на въпроса при какви обстоятелства възниква евентуална неравнопоставеност „въпреки изискването за добросъвестност“. Напомням в това отношение, че съгласно постоянната съдебна практика изискването за добросъвестност включва, че като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи със съответната клауза при индивидуални преговори ( 35 ).

64.

Във всички случаи от преписката по делото, с която разполага Съдът, е видно, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 не е транспониран от националния законодател. Ако в случая това действително е така, припомням, че липсата на транспониране във вътрешното право предполага, че предоставяйки възможност за пълен съдебен контрол върху неравноправния характер на клаузи като тези, посочени в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, предвидени в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, разглежданата по главното производство испанска правна уредба дава възможност съгласно член 8 от Директива 93/13 ( 36 ) да се осигури на потребителя по-висока степен на ефективна защита от установената с Директивата ( 37 ), дори и ако тази клауза се отнася до основния предмет на този договор или до съотношението качество/цена на престацията.

65.

Клауза 6 bis от спорния договор ( 38 ) позволява на банката да иска предсрочно връщане на главницата, както и заплащане на лихвите и разноските в случай на неплащане на която и да било вноска от главницата и лихвите ( 39 ).

66.

Както Съдът приема това в решение Aziz ( 40 ), тази клауза трябва да се прецени с оглед на определени критерии. На първо място запитващата юрисдикция трябва да провери по-специално дали възможността на продавача или доставчика да обяви целия кредит за предсрочно изискуем зависи от неизпълнението от страна на потребителя на основно в съответното договорно правоотношение задължение, дали тази възможност е предвидена в случаите, в които посоченото неизпълнение е достатъчно тежко с оглед на срока на кредита и размера на задължението по него, дали тя дерогира приложимите в тази област правни норми и дали националното право предвижда подходящи и ефективни средства, позволяващи на потребителя, за когото се прилага такава клауза, да преустанови действието на посочената изискуемост на кредита ( 41 ).

67.

В рамките на проверка на критериите, припомнени в предходната точка, запитващата юрисдикция се съмнява дали от гледна точка на член 4, параграф 1 от Директива 93/13 тя може да се позовава на предвидим или непредвидим характер на неизпълнението. По-точно тя изтъква, че макар разглежданото неизпълнение да не може да се квалифицира като тежко, тя си поставя въпроса дали от гледна точка на третия, изложен по-горе критерий могат да се вземат предвид — за да може да прецени дали спорната клауза поставя потребителя в по-неблагоприятно положение от предвиденото в допълващите разпоредби — обстоятелства, възникнали след сключване на договора, и следователно си поставя въпроса дали това неизпълнение е предвидимо, след като член 4, параграф 1 от Директива 93/13 се отнася за обстоятелства, довели до сключването на договора „към момента на самото сключване“.

68.

Според тази юрисдикция, при липса на клауза в обратен смисъл, испанското право позволява да се прекрати договорът предсрочно, макар че е било предвидимо (обстоятелство, настъпило след сключване на договора), че потребителят ще се окаже виновен за тежко неизпълнение ( 42 ). По такъв начин, въпреки че неплащането на 7 месечни вноски от общо 564 вноски според запитващата юрисдикция не е достатъчно тежко, това би направило предвидимо такова неизпълнение ( 43 ).

69.

Що се отнася до допълващите правила, които дават възможност да се прецени дали съществува значителна неравнопоставеност между страните, както се изисква от съдебната практика, струва ми се, че националният съд може да държи сметка за действащото към момента на сключване на договора законодателство като обстоятелство, което води до неговото сключване. В действителност считам, че член 4, параграф 1 от Директива 93/13 дава възможност да се вземат предвид обстоятелства, настъпили след сключването на договора, ако препращането към такива бъдещи обстоятелства произтича от анализа на допълващото национално законодателство към момента на сключване на договора.

70.

Следва да се отбележи обаче, както уместно изтъква Комисията, че обстоятелствата, довели до сключване на договор, включват също така бъдещите леснопредвидими обстоятелства и обстоятелствата, които вече са настъпили, но са известни само на една от страните. В тази насока при разглеждане на неравноправния характер на спорната клауза следва да се имат предвид предвижданията за развитие на пазарите, за които потребителят не знае, но които могат да бъдат добре познати на продавача или доставчика.

71.

Що се отнася до възможността за националния съд да държи сметка за съотношението качество/цена при осъществяване на контрола за неравноправен характер на договорни клаузи, испанското правителство изтъква в писменото си становище, че съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13 разглеждане на съотношението качество/цена при осъществяване на контрол за неравноправен характер на определена клауза е възможно само ако тази клауза не е изразена на ясен и разбираем език, което следва да бъде проверено от запитващата юрисдикция.

72.

Не приемам този довод. Следва да се припомни, на първо място, че тук става въпрос не за разглеждане на клауза, отнасяща се до съотношението качество/цена на самата престация, а за възможността за националния съд да вземе предвид по най-общ начин съотношението качество/цена при осъществяване на контрола за неравноправен характер на договорните клаузи. Припомням в това отношение, че съгласно деветнадесето съображение от Директива 93/13, въпреки че преценка на неравноправния характер не се извършва въз основа на клаузи, които описват общия предмет на договора, нито пък на съотношението качество/цена на доставените стоки или предоставените услуги, общият предмет на договора и съотношението качество/цена могат въпреки това да се вземат под внимание при преценка за добросъвестност на други условия. Следователно нищо не възпрепятства националния съд да вземе предвид този фактор.

73.

Налага се изводът, че при проверката на евентуално неравноправния характер на клауза за предсрочна изискуемост, каквато е уговорената в договора по главното производство, националният съд трябва да провери, първо, дали прилагането на тази клауза зависи от неизпълнение на главно задължение по договора от страна на потребителя, второ, дали това неизпълнение е достатъчно тежко спрямо продължителността и размера на кредита, трето, дали то дерогира от допълващите национални правила, приложими в съответната област, и четвърто, дали националното право предвижда подходящи и ефикасни средства, които да позволят на потребителите да отстранят последиците на такава клауза.

74.

Освен това член 4 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд, когато разглежда договорните клаузи, трябва да държи сметка за съотношението качество/цена на доставката или на престацията, изхождайки от целия договор за кредит, за ограниченията върху цените, наложени от националното законодателство, за бъдещите леснопредвидими обстоятелства и за обстоятелствата, които вече са настъпили, но са известни само на една от страните към момента на сключване на договора, както и за обстоятелствата, настъпили след сключването на договора, ако препращането към такива бъдещи обстоятелства произтича от анализа на националното законодателство към момента на сключване на договора.

75.

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция по същество пита Съда, от една страна, по въпроса дали Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба като тази в член 693, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс за предсрочна изискуемост в рамките на договор за ипотечен кредит, и от друга страна, по въпроса за задължението на националния съд да обяви нищожността и да изключи прилагането на клауза за предсрочна изискуемост, след като е установил нейния неравноправен характер, дори когато заемодателят на практика е спазил изискванията, предвидени от тази национална разпоредба.

76.

Що се отнася, на първо място, до съответствието на член 693, параграф 2 от Гражданския процесуален закон с Директива 93/13, най-напред припомням, че съгласно член 1, параграф 2 от тази директива „договорните условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби […] не са предмет на разпоредбите на настоящата директива“. Освен това в съответствие с тринадесето съображение от същата директива член 1, параграф 2 от Директива 93/13 „също включва правила, които според [националните] правни норми при отсъствие на други уговорки, се прилагат между договарящите се страни“.

77.

В този контекст предварителният въпрос, който се поставя, е да се установи дали член 693, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс се обхваща от приложното поле на Директива 93/13.

78.

В това отношение от преюдициалното запитване става ясно, първо, че спорната клауза, която възпроизвежда член 693, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс в по-ранната му редакция, не отразява „задължителна“ законова или подзаконова норма. Второ, от преюдициалното запитване и от становищата на испанското правителство, както и на Комисията става ясно, че този член не е и разпоредба с допълващ характер, доколкото той не може да се приложи при липса на съгласие между продавача или доставчика и потребителя. Напротив, този член посочва, че за да се прояви неговото действие ( 44 ), е необходимо изричното съгласие между страните. В редакцията му след изменението със Закон 1/2013 този член дава възможност на банката да използва производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, за да предяви искане за заплащане на целия остатък от главницата и лихвите, в случай че не са платени най-малко три месечни вноски и при условие че тази клауза е включена в договора за учредяване на ипотека, който представлява изпълнителното основание.

79.

Следователно, макар и несъмнено да е вярно, че член 693, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс в редакцията му преди Закон 1/2013 ( 45 ) е възпроизведен в разглеждания по главното производство договор, по-специално в спорната клауза за предсрочна изискуемост, въпреки характера ѝ на законова или подзаконова норма, тази национална разпоредба няма нито задължителен, нито допълващ характер. Вследствие на това се оказва, че в съответствие с тринадесето съображение от Директива 93/13 тази разпоредба не попада в обхвата на член 1, параграф 2 от нея и следователно Директивата трябва да бъде приложена ( 46 ).

80.

Следва да се приеме, че тъй като член 693, параграф 2 от Гражданския процесуален кодекс допуска националният съд, изправен пред неравноправна клауза, да изпълни функцията си, като изключи прилагането на тази клауза, Директива 93/13 допуска прилагането на такава национална разпоредба ( 47 ). Въпреки това, като се има предвид, че тази разпоредба изисква изрично съгласие между страните, изглежда от нейния текст става ясно, че тя е неприложима при липса на такова съгласие.

81.

От изложеното дотук според мен произтича, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че тя допуска национална разпоредба за предсрочна изискуемост в рамките на договор за ипотечен кредит, когато, първо, тази национална разпоредба няма нито задължителен, нито допълващ характер, второ, нейното прилагане зависи само от съгласието между страните, трето тя не предопределя преценката на националния съд, сезиран с производство по принудително изпълнение върху ипотекиран имот, относно този договор и относно неравноправния характер на клауза за предсрочна изискуемост, и четвърто, допуска националният съд да изключи прилагането на съответната клауза, ако намира, че тя е неравноправна по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива ( 48 ).

82.

Що се отнася, на второ място, до въпроса дали неприлагането от банката, след първо неизпълнение на задължение за плащане, на договорна клауза, за която националният съд е установил, че е неравноправна, прави ненужен съдебния контрол върху тази клауза, запитващата юрисдикция приема, че клауза 6 bis от разглеждания в главното производство договор за кредит, който предвижда предсрочна изискуемост на ипотечния кредит в случай на закъснение при връщане на сумата, представлява неравноправна клауза.

83.

Тази юрисдикция се основава на обстоятелството, че посочената договорна клауза дава възможност на банката да създаде контекст на значителна неравнопоставеност в ущърб на потребителя, тъй като тя предвижда, че банката може да иска незабавно връщане на главница, лихва и разноски по-специално в случай на неплащане на уговорената дата на всяка сума, дължима за главница, лихви или платени от банката суми. Запитващата юрисдикция подчертава в тази насока, че банката има 564 повода да предизвика правни последици, несъвместими с изискванията за добросъвестност. С други думи, тази клауза позволява на банката не само да иска целия неизплатен дълг, като същевременно начислява различни разноски, но и също така да започне особено и бързо съдебно производство, ограничаващо начините на защита.

84.

Отбелязвам, както напомних в точка 44 от настоящото заключение, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност ( 49 ). Поради това и за да се осигури възпиращият ефект на член 7 от Директива 93/13, правомощията на националния съд, който установява наличието на неравноправна клауза по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива, не могат да зависят от прилагането на тази клауза на практика ( 50 ).

85.

В конкретния случай обстоятелството, че банката е започнала производство по принудително изпълнение върху ипотекирания имот едва след неплащане на седем последователни месечни вноски, е фактически елемент, който не следва да се има предвид при преценка на договорна клауза, която цели да даде възможност на банката да пристъпи към принудително изпълнение върху ипотекиран имот при неплащане само на една месечна вноска. В това отношение отбелязвам, че в областта на защита на потребителите, разумното поведение в рамките на неравноправен договор не може да доведе до отпадане на неравноправния характер на определена клауза.

86.

Освен това от постоянната съдебна практика следва, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 не може да се разбира като позволяващ на националния съд, ако констатира наличието на неравноправна клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, да измени съдържанието на съответната клауза, вместо просто да не я приложи спрямо потребителя ( 51 ). Тази възможност се приема от Съда само в случай че се отменя целият договор, за да се избегнат особено вредните последици, които е възможно да застрашават потребителя ( 52 ), какъвто не е случаят в главното производство, тъй като спорната клауза е допълваща и може да бъде отделена от останалото съдържание на договора за кредит.

87.

Следователно считам, че Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че национална разпоредба за предсрочна изискуемост като разглежданата в главното производство не засяга изпълнението на задължението на националния съд да обяви нищожност на определена клауза и да изключи прилагането ѝ, след като е установил нейния неравноправен характер, дори когато заемодателят на практика е спазил изискванията, предвидени от националната разпоредба.

88.

С оглед на всички изложени дотук съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Juzgado de Primera Instancia no 2 de Santander (Първоинстанционен съд № 2 на Сантандер), както следва: