1.

По настоящите дела Juzgado de lo Mercantil no 9 de Barcelona (Търговски съд № 9 на Барселона, Испания) изразява съмнение дали е съвместима с член 7 от Директива 93/13/ЕИО ( 2 ) испанската правна уредба, определяща кои граждански спорове са обуславящи спрямо други, и следователно — спирането на производствата по индивидуални искове до приключване с влязло в сила решение на производството по колективен иск, предявен от сдружение на потребителите и ползвателите.

2.

Преюдициалните запитвания са отправени по дела, образувани по индивидуални искове на двама потребители срещу две банки за обявяване на клаузи за долен праг, включени в договори за ипотечен кредит, за недействителни.

3.

Тези дела между другото дават възможност на Съда да прецизира практиката си относно същността на индивидуалните и на колективните искове и връзката между тях.

4.

Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:

„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.

5.

Член 4, параграф 1 от посочената директива уточнява:

„[…] преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича“.

6.

Член 6, параграф 1 от същата директива има следната редакция:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

7.

Член 7, параграфи 1 и 2 от Директива 93/13 предвижда:

„1.   Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици.

2.   Посочените в параграф 1 мерки включват разпоредби, даващи възможност на лица или организации, които имат правен интерес от защитата на потребителите, по смисъла на националното законодателство, да сезират, при условията на националното право, съд или компетентен административен орган, които да решат дали клаузите на договора, изготвени с цел за общо използване, са неравноправни, и да предприемат подходящи и ефективни мерки по преустановяване на продължаваща употреба на подобни клаузи.

[…]“.

8.

Член 13 от Гражданскопроцесуалния закон (Ley de enjuiciamiento) от 7 януари 2000 г. (BOE № 7 от 8 януари 2000 г., стр. 575, наричан по-нататък „Гражданскопроцесуалният закон“) гласи:

„1.   Докато делото е висящо, всеки, който докаже наличието на пряк законен интерес от неговия изход, може да встъпи като ищец или ответник.

По-конкретно, всеки потребител или ползвател може да встъпва по дела, заведени от организации, които съгласно закона защитават техните интереси.

2.   Молбата за встъпване не спира производството по делото. Съдът се произнася по нея с определение в десетдневен срок и след изслушване на явилите се страни.

3.   Извършените до момента на допускане на встъпването действия запазват силата си, но встъпилото лице има всички права на страна по делото и може, ако е налице процесуална възможност за това, да поддържа направените от него или от неговите другари искания, дори ако последните се откажат от иска, признаят исканията на другата страна, оттеглят иска или прекратят участието си в делото по друга причина.

Встъпилото лице може също така да изложи необходимите за защитата на интересите си твърдения, които е следвало да се представят на етап от производството, предхождащ встъпването. Във всички случаи съдебният секретар уведомява останалите страни за изложените твърдения в петдневен срок.

Освен това встъпилото лице може да оспори противоречащите на интересите му съдебни актове, независимо дали неговите другари са ги оспорили“.

9.

Член 15 от Гражданскопроцесуалния закон гласи:

„1.   По дела, заведени от сдружения или организации, учредени за защита на правата и интересите на потребителите и ползвателите, или от група засегнати лица, се призовават, за да защитят индивидуалните си права и интереси, лицата, които като потребители на стоката или ползватели на услугата, станала повод за завеждане на делото, имат качеството на увредени лица. Призоваването се извършва от съдебния секретар чрез публикуване на обявление за приетия за разглеждане иск в средствата за масова информация, разпространявани на територията, на която е посочено, че е извършено нарушението на въпросните права и интереси.

[…]

3.   По дела относно действие, увреждащо множество неопределени или трудно определяеми лица, призоваването спира производството за срок, не по-дълъг от два месеца, който се определя от съдебния секретар във всеки отделен случай с оглед на сложността на фактическата обстановка и затрудненията за определяне и откриване на увредените лица. Производството се възобновява с встъпването на всички отзовали се потребители, като след изтичането на определения срок не се допуска индивидуално встъпване на потребители или ползватели, но те запазват възможността да защитят правата и интересите си по реда на членове 221 и 519 от този закон.

4.   Горните разпоредби не се прилагат в производствата, образувани по искове за преустановяване на нарушение, предявени за защита на колективни интереси или на интереси на потребителите и ползвателите като цяло“.

10.

Съгласно член 43 от Гражданскопроцесуалния закон:

„Когато решаването на спора е обусловено от разрешаване на въпрос, който е главният предмет на друго дело, висящо пред същия или друг съд, и не е възможно съединяване на делата, съдът може, по искане на страните или на една от тях, след изслушване на другата, с определение да спре производството на етапа, на който то се намира, до приключване на делото по обуславящия въпрос“.

11.

Що се отнася до действието на съдебните решения, постановени в производства по искове на сдружения на потребители или ползватели, член 221 от Гражданскопроцесуалния закон посочва:

„1.   Независимо от предвиденото в предходните членове, по отношение на решенията по искове на сдружения на потребители или ползватели, легитимирани съобразно член 11 от този закон, се прилагат следните правила:

2.   С решенията, с които се уважават искове за преустановяване, предявени за защита на колективни интереси на потребителите и ползвателите или интереси на потребителите и ползвателите като цяло, съдът, ако сметне за необходимо, може да постанови да се публикува за сметка на ответника цялото или част от решението или, когато последиците от нарушението може да продължат да се проявяват във времето — обявление за поправяне“.

12.

По силата член 222 от Гражданскопроцесуалния закон:

„1.   Силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, независимо дали се него се уважава или отхвърля предявеният иск, изключва по закон воденето впоследствие на дело със същия предмет.

2.   Сила на пресъдено нещо се формира по отношение на предмета на иска и на насрещния иск, както и по въпросите, посочени в член 408, параграфи 1 и 2 от настоящия закон.

За нови различни обстоятелства, що се отнася до основанието на иска или на насрещния иск, се считат обстоятелствата, настъпили след окончателно изчерпване на възможността за излагане на твърдения по конкретното дело.

3.   Силата на пресъдено нещо има действие по отношение страните по делото, по което е постановено решението, техните наследници и правоприемници, както и по отношение на лицата, които не са участвали в делото, но са носители на правата, обуславящи легитимацията на страните съгласно член 11 от този закон.

[…]

4.   Силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, с което е сложен край на дадено дело, обвързва съда, разглеждащ образувано впоследствие дело, когато постановеното по първото дело е логически обуславящо за въпрос, включен в предмета на второто, и страните по второто дело са същите или законът предвижда, че силата на пресъдено нещо има действие за тях“.

13.

По силата на член 519 от Гражданскопроцесуалния закон:

„Когато в осъдителните решения по първото правило на член 221 не са посочени конкретните ползващи се от тях потребители или ползватели, компетентният във връзка с принудителното изпълнение съд, по молба на едно или повече заинтересовани лица и след изслушване на осъдената страна, се произнася с определение дали, като се имат предвид данните, характеристиките и условията, посочени в решението, молителите следва да се признаят за ползващи се от него лица. Въз основа на това определение лицата, признати за ползващи се от решението, могат да искат принудителното му изпълнение. Прокуратурата може да иска принудително изпълнение на решение в полза на засегнатите потребители и ползватели“.

14.

На 20 октомври и на 7 февруари 2005 г. г‑н Sales Sinués и г‑н Drame Ba, всеки за себе си, сключват съответно договор за новация на ипотечен кредит и договор за ипотечен кредит с банките Caixabank SA (наричана по-нататък „Caixabank“) и Catalunya Caixa SA (Catalunya Banc SA) (наричана по-нататък „Catalunya Caixa“). Тези договори са сключени при номинална лихва за суми с общ размер съответно 78132 EUR и 209000 EUR и предвиждат, под наименованието „клауза за долен праг“, долна граница за промените в приложимия номинален лихвен процент за следващите годишни преизчислявания, определена съответно на 2,85 % и на 3,75 %. Същите договори предвиждат и горен праг или таван за тази лихва, определен на 12 %.

15.

Посочените договори съдържат освен това клауза, по силата на която от момента на сключването им до съответно 1 октомври 2006 г. и 31 август 2005 г. се прилага фиксирана номинална лихва. От деня, следващ посочените дати, до пълното погасяване на кредитите се прилага променлива номинална лихва, която се изчислява въз основа на референтен индекс, а именно Euribor, увеличен съответно с 0,60 % и 0,50 %.

16.

На 10 октомври и съответно на 25 октомври 2013 г. г‑н Sales Sinués и г‑н Drame Ba, независимо един от друг, предявяват индивидуални искове за обявяване на клаузата за долен праг, включена в договорите им за ипотечен кредит, за недействителна. В исковите си молби ищците в главните производства твърдят, че тъй като става въпрос за общи условия на договорите, клаузите за долен праг са им били наложени от банките едностранно и без каквито и да било преговори. Затова те искат запитващата юрисдикция, от една страна, да установи, че тези клаузи са недействителни поради липса на прозрачност и поради настъпилата в техен ущърб неравнопоставеност, и от друга страна, да постанови да бъдат върнати сумите, неоснователно получени от тези банки по силата на посочените клаузи.

17.

На 11 ноември 2010 г., преди ищците да предявят исковете си, Сдружението на потребителите и ползвателите Adicae (Asociación de Usuarios de Bancos Cajas y Seguros) ( 3 ) предявява пред Juzgado de lo Mercantil № 11 de Madrid (Търговски съд № 11 на Мадрид, Испания) колективен иск срещу 72 банки, сред които са Caixabank и Catalunya Caixa ( 4 ). С този иск се цели преустановяване на използването на клаузите за долен праг поради тяхната неравноправност.

18.

Позовавайки се на член 11, параграф 4 и членове 43 и 222 от Гражданскопроцесуалния закон, ответниците по главните производства правят възражение за наличие на обуславящ гражданскоправен спор и искат спиране на производствата по предявените срещу тях индивидуални искове до приключване на производството по колективния иск с влязло в сила решение.

19.

Ищците по главните производства оспорват това възражение, като се позовават на правото си да се разграничат от колективния иск, предявен от сдружението на потребителите и ползвателите, и да предявят индивидуални искове.

20.

Във връзка със споровете, с които е сезирана, запитващата юрисдикция посочва най-напред, че член 43 от Гражданскопроцесуалния закон предвижда, че до приключването му с влязло в сила решение производството по колективния иск има суспензивно действие по отношение на производството по индивидуалния иск. Тя добавя, че когато е трудно или дори невъзможно да се установи броят на увредените лица, член 15, параграф 3 от Гражданскопроцесуалния закон допуска индивидуално участие на такива лица в производството само ако встъпят в срок от два месеца, считано от общото призоваване посредством социалните медии. Накрая тя уточнява, че индивидуалното участие в производство за колективна защита на интереси по член 11, параграф 4 от Гражданскопроцесуалния закон предполага явяване на съответния потребител пред съда, който разглежда това дело, и отказ от съда, компетентен да разгледа индивидуалния му иск (търговския съд по неговото местоживеене).

21.

С оглед на изложеното дотук запитващата юрисдикция се съмнява дали член 43 от Гражданскопроцесуалния закон е съвместим с член 7 от Директива 93/13 при обстоятелства като разглежданите в главните производства. Тя припомня в частност, че производството по колективния иск, изходът от което ще бъде определящ, ако се спрат делата по главните производства, към датите на отправяне на преюдициалните запитвания е висящо от четири години, без да е насрочено съдебно заседание, и че все още се чака представянето на писмените отговори на няколко банки.

22.

При тези обстоятелства Juzgado de lo Mercantil № 9 de Barcelona (Търговски съд № 9 на Барселона) с актове за преюдициално запитване от 27 юни 2014 г., постъпили в секретариата на Съда съответно на 11 (C‑381/14) и 13 август 2014 г. (C‑385/14), решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

23.

С определение на председателя на Съда от 19 септември 2014 г. дела C‑381/14 и C‑385/14 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството и на съдебното решение. Писмени становища представят г‑н Sales Sinués, Catalunya Caixa, испанското правителство, както и Европейската Комисия. В съдебното заседание, състояло се на 30 септември 2015 г., г‑н Sales Sinués, Caixabank, Catalunya Caixa, испанското правителство, както и Комисията, излагат устни становища.

24.

По начина, по който са формулирани от запитващата юрисдикция, настоящите преюдициални въпроси се отнасят до тълкуването на Директива 93/13 във връзка с два договора за ипотечен кредит, всеки един от които съдържа клауза за долен праг. Този вид клауза определя долна граница на плаващите лихви, като потребителите не могат да се възползват от спадане на официалния лихвен процент под тази граница.

25.

Настоящите дела се вписват не само в сложна правна рамка, но също така и в контекст, в който много от критериите за тълкуване не са уеднаквени между различните национални юрисдикции. Затова ми изглежда необходимо, преди да пристъпя към разглеждане на преюдициалните въпроси, да започна с припомняне на основните аспекти на разглежданата процесуална правна уредба въз основа на информацията, с която разполага Съдът по делата.

26.

Запитващата юрисдикция, г‑н Sales Sinués, испанското правителство, както и Комисията, се позовават на обхвата на разглежданата правна уредба, по-специално на член 43 от Гражданскопроцесуалния закон, който впрочем е в центъра на проблема, поставен пред запитващата юрисдикция и Съда.

27.

Запитващата юрисдикция посочва, че испанското процесуално право не допуска да се образуват нито едновременно, нито едно след друго две съдебни производства между едни и същи страни, с един и същи предмет и на едно и също основание, поради риска да приключат с противоречиви решения. Затова испанското право предвижда три различни механизма за избягване на този риск, а именно материална сила на пресъдено нещо ( 5 ), висящо съдебно производство по същия спор ( 6 ) и обуславящ граждански спор.

28.

Именно с последния процесуален механизъм, предвиден в член 43 от Гражданскопроцесуалния закон, е свързан главният проблем, изтъкнат от запитващата юрисдикция. Този член се отнася до случаите, в които решаването на спора, висящ пред граждански съд, „е обусловено от разрешаване на въпрос, който е главният предмет на друго дело, висящо пред същия или друг [граждански] съд“. Съгласно същия член, ако е възможно съединяване на делата, съдът е длъжен да ги съедини. Ако съединяването обаче не е възможно, тази разпоредба позволява на сезирания съд да спре производството по делото.

29.

За да се спре производството на това основание, трябва да бъдат изпълнени кумулативно три условия, а именно — въпросът, разглеждан в обуславящото производство, да има пряко и определящо значение за решението по главното дело, да е направено искане от едната или двете страни ( 7 ) и обуславящото производство да е висящо. Член 43 от Гражданскопроцесуалния закон обаче посочва, че „съдът може […] да спре производството“. Ето защо, както следва от акта за преюдициално запитване, спирането изглежда не е задължително, доколкото член 43 предоставя на съда право на преценка, за да реши дали то е уместно ( 8 ).

30.

Както следва от документите по делата, с които разполага Съдът, различното тълкуване и прилагане от националните съдилища на член 43 от Гражданскопроцесуалния закон в рамките на производства по колективни искове за преустановяване на нарушение, като предявения от Adicae, прави анализа на преюдициалните въпроси още по-сложен, тъй като по този въпрос няма касационно решение на национално равнище.

31.

От една страна, някои съдилища изглежда приемат, че съществува обуславящ граждански спор по смисъла на член 43 от Гражданскопроцесуалния закон и спират първите производства до приключване на вторите с влязло в сила решение, като се обосновават с връзка между предмета на индивидуалните и този на колективните искове ( 9 ).

32.

От друга страна, други съдилища изглежда считат, че е налице хипотезата на висящо съдебно производство по същия спор, тъй като индивидуалните и колективните искове са с едни и същи предмет, основание и страни ( 10 ), и прекратяват индивидуалните дела на основание член 222, параграф 3 от Гражданскопроцесуалния закон. От преписката по делото е видно, че юрисдикциите, застъпващи това становище, са малцинство.

33.

Накрая, някои съдилища считат, че няма нито обуславящ граждански спор, нито висящо съдебно производство по същия спор, като приемат по-специално, че всъщност нито предметът, нито страните са едни и същи, че последиците от колективния иск не са определящи за индивидуалните искове и че макар обявяването на недействителността на клаузите за долен праг в производството по колективен иск да може да има положителни последици за индивидуалните искове, отхвърлянето на първия не води задължително до отхвърляне на вторите. Така те правят извод, че потребителят запазва процесуалната си легитимация, за да защитава интересите си пред съд, без да се налага да се спира производството по индивидуалния иск ( 11 ).

34.

Към същото тълкуване изглежда се присъединяват испанското правителство и Комисията, които изтъкват в писмените си становища, че прилагането на член 43 от Гражданскопроцесуалния закон не води неизбежно до спиране на индивидуалния иск.

35.

Испанското правителство добавя в становището си, изложено в съдебното заседание, че трябва да се прави разлика между колективен иск за преустановяване на нарушение, състоящо се в прилагането на неравноправни общи договорни условия, и индивидуален иск за обявяване на договор за ипотечен кредит за недействителен като съдържащ неравноправна клауза. Тъй като по същността си тези два иска били различни, техният предмет съвпадал само отчасти. Наистина, докато при колективния иск за преустановяване на нарушение страните можели да представят становищата си, без да е възможно да се преценяват всички обстоятелства в конкретния случай (абстрактен и общ контрол), по-специално относно отделния потребител, сключил договор при общи условия, при индивидуалния иск съдът трябвало да държи сметка за всички съществуващи към датата на сключване на договора за кредит обстоятелства, включително и за промените в тях, за всички обстоятелства, които съпътстват неговото сключване, както и за всички други клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи ( 12 ).

36.

Поради това испанското правителство поддържа, от една страна, че логическото и систематично тълкуване на испанската процесуалноправна уредба изключва наличието на обуславящ граждански спор, и от друга страна, че член 43 от Гражданскопроцесуалния закон се прилага не просто при хипотетична или потенциална, а при реална обусловеност, и по тази причина искането за спиране не следва да се уважава.

37.

Според испанското правителство и Catalunya Caixa член 221 от Гражданскопроцесуалния закон не предвижда, че решението, с което се уважава колективен иск, произвежда действие спрямо всеки потребител, в чийто договор се съдържа общо условие от вида на оспорената клауза. Наистина, ако колективният иск бъде отхвърлен, този член допуска производството по индивидуалния иск да продължи, за да може потребителят да изложи специфичните обстоятелства в неговия конкретен случай. Според правителството това било в съответствие с член 11, параграф 1 от Гражданскопроцесуалния закон, съгласно който сдруженията на потребителите се приемат за процесуално легитимирани, „[б]ез да се засяга индивидуалната процесуална легитимация на увредените лица“ ( 13 ). Испанското правителство добавя, че член 221 от Гражданскопроцесуалния закон предвижда само, че действието на решението, с което се уважава колективен иск, може да бъде разширено спрямо лица извън кръга на страните в производството, като компетентен да се произнесе по този въпрос е националният съд ( 14 ).

38.

Същевременно г‑н Sales Sinués изтъква в съдебното заседание, че предявяването на индивидуален иск по начало предполага разграничаване от производството по колективния иск, т.е. че потребителят се отказва от разширеното действие, което член 221, параграф 1 от Гражданскопроцесуалния закон придава на евентуалното решение за уважаване на колективния иск. Затова нямало риск от постановяване на две противоречиви решения по едно и също искане. Същевременно той поддържа, че тълкуване на член 43 от Гражданскопроцесуалния закон, според което е налице обуславящ граждански спор и следователно делото трябва да се спре до приключване на производството по колективния иск с влязло в сила съдебно решение, води до невъзможност за потребителя да се разграничи от колективния иск.

39.

Запитващата юрисдикция, г‑н Sales Sinués, испанското правителство и Комисията се позовават на решение на Tribunal Supremo от 9 май 2013 г. ( 15 ), постановено по колективен иск за преустановяване на нарушение, различен от този, който има предвид запитващата юрисдикция, но също отнасящ се до клаузата за долен праг. Tribunal Supremo (Върховен съд) обявява такива клаузи за недействителни не поради съдържанието им, а поради липса на прозрачност, тоест липса на ясна и прозрачна информация за тези клаузи, предоставена на потребителите ( 16 ).

40.

Що се отнася до естеството на иска, по който е постановено това решение, Комисията изтъква в писменото си становище, че тъй като става въпрос за колективен иск, който е само за преустановяване на нарушение, и следователно е разгледана само законосъобразността на клаузите за долен праг, този колективен иск не поражда последици във връзка с обезщетяването.

41.

Г‑н Sales Sinués обаче посочва в съдебното заседание, че колективният иск, предявен от Adicae, включва, от една страна, установителен иск, с който се цели да се преустанови включването на клаузата за долен праг в договорите за кредит, и от друга страна, колективен иск за обезщетение за вредите, причинени от тази клауза. В тази насока той изтъква, че член 15 от Гражданскопроцесуалния закон е приложим само при колективен иск за обезщетение и е неприложим при иск за преустановяване на нарушение. Следователно предвиденото в член 15, параграф 3 от Гражданскопроцесуалния закон встъпване на отделни потребители в двумесечния срок след общото призоваване за участие в колективното производство посредством медиите е не по колективния иск за преустановяване на нарушение, предявен от Adicae, а само по колективния иск за обезщетение ( 17 ). Следователно, както счита г‑н Sales Sinués, в случая забавянето на производството се дължи на колективния иск за обезщетение поради твърде големия брой отделни потребители, които са встъпили по делото ( 18 ). Така той изтъква, че производството по колективен иск за обезщетение е по-бавно от това по индивидуален иск.

42.

От изложеното дотук според мен следва, че преюдициалните въпроси трябва да се разгледат в този контекст, което обаче следва да се провери от запитващата юрисдикция.

43.

В началото е уместно да се припомни, че в рамките на производството за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда последният трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени ( 19 ). За тази цел Съдът може от всички предоставени от националната юрисдикция данни, и в частност от мотивите на акта за преюдициално запитване, да извлече нормите и принципите на правото на Съюза, които изискват тълкуване, предвид предмета на спора в главното производство ( 20 ).

44.

В конкретния случай намирам, че с въпросите си Juzgado de lo Mercantil no 9 de Barcelona (Търговски съд № 9 на Барселона) всъщност иска от Съда да тълкува принципите на равностойност и ефективност във връзка с прилагането на член 7 от Директива 93/13, за да му позволи да направи преценка за съответствието на разглежданата процесуалноправна уредба с правото на Съюза.

45.

При тези обстоятелства преюдициалните въпроси следва да се схващат като по същество отнасящи се до това да се установи дали, като се имат предвид принципите на равностойност и ефективност, член 7 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална процесуалноправна уредба като разглежданата по главното производство, която позволява да се спре производството по индивидуален иск поради наличие на обуславящ граждански спор, предмет на успоредно предявен колективен иск за преустановяване на нарушение, до приключване на производството по колективния иск с влязло в сила съдебно решение, без съответният потребител да може да се разграничи от колективния иск.

46.

Струва ми се важно най-напред да се припомни, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика по отношение както на правото му да договаря, така и на степента му на информираност, като поради това си положение той приема установените предварително от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им ( 21 ).

47.

За да се осигури защитата, предвидена от Директива 93/13, законодателят на Съюза въвежда критерии за преценка на неравноправността на договорните условия, които изискват по-специално анализ на конкретните обстоятелства по всяко дело ( 22 ). В тази насока, в съответствие с член 3 от Директива 93/13, трябва да се установи дали разглежданата договорна клауза е индивидуално договорена и следователно дали тази клауза е съставена предварително, без потребителят да има възможност да влияе на нейното съдържание, по-специално при договори с общи условия. Освен това член 4, параграф 1 от същата директива предвижда, че неравноправността на договорна клауза трябва да се преценява, като се вземат предвид, към момента на сключването на договора, „всички обстоятелства, довели до сключването му“, както и „всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.

48.

На първо място, що се отнася до индивидуалните искове, предявени от отделни потребители, каквито са разглежданите по главните производства, Съдът приема, че с оглед на посоченото по-горе положение на по-слаба страна „член 6, параграф 1 от Директивата задължава държавите членки да предвидят, че неравноправните клаузи „не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право“. Както следва от съдебната практика, става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях“ ( 23 ).

49.

Струва ми се важно да припомня, че членове 3 и 6 от Директива 93/13 предоставят на потребителите субективни права, които националните съдилища имат задължението да защитават, включително служебно.

50.

На второ място, що се отнася до колективните искове за преустановяване на нарушение, какъвто е предявеният от Adicae, припомням, че от съдебната практика следва, че Директива 93/13 няма за цел да хармонизира санкциите, приложими в случай на признаване, в производство по колективен иск, на определена клауза за неравноправна. Член 7, параграф 1 от тази директива обаче задължава държавите членки да осигурят подходящи и ефективни мерки за преустановяване на употребата на неравноправни клаузи в договорите, сключвани с потребители ( 24 ).

51.

Съдът многократно е подчертавал, че системата на защита, установена с Директива 93/13, се основава на идеята, че неравноправното положение на потребителя спрямо продавача или доставчика може да се компенсира само с положителна и външна по отношение на самите страни по договора намеса ( 25 ). Поради това член 7, параграф 2 от Директива 93/13 уточнява, че посочените по-горе мерки включват възможността за оправомощените сдружения на потребители да сезират съд [или административен орган], който да реши дали клаузите, изготвени с цел общо използване, са неравноправни, и да изискат преустановяване на прилагането им ( 26 ).

52.

Въпреки това уместно е да се посочи също така, че връзката между индивидуалните и колективните искове не е изрично регламентирана от законодателя на Съюза. Както правилно изтъква Комисията обаче, същността и ограниченията на връзката между тези два вида искове могат да бъдат изведени не само от Директива 93/13, но също така и от практиката на Съда.

53.

Комисията поддържа в писменото си становище, че член 7, параграф 1 от Директива 93/13 се отнася общо за индивидуалните искове, предявени от увредените от неравноправни клаузи потребители, които искове са обикновеното средство за съдебна защита на техните интереси, докато колективните искове за преустановяване на нарушение, предвидени в параграф 2, представляват допълнение, за да се гарантира тази защита.

54.

Приемам този анализ.

55.

Допълващият характер на колективните искове за преустановяване на нарушение според мен е свързан с обстоятелството, че става въпрос за общи искове, при които се извършва не конкретната проверка, изисквана Директива 93/13 във връзка с индивидуалните искове на отделни потребители, а само абстрактен и общ контрол за евентуалната неравноправност на договорни клаузи ( 27 ).

56.

От това следва, че Директива 93/13 изисква от държавите членки да включат в правната си система, от една страна, като главна мярка индивидуални искове, чрез които да може да се изтъква неравноправността на договорни клаузи, и от друга страна, като допълнение ( 28 ), колективни искове за преустановяване на нарушение, които обаче да не заменят или препятстват индивидуалните искове.

57.

Що се отнася до индивидуалните искове, от съдебната практика следва, че възложената от Директива 93/13 на националния съд роля, състояща в това да гарантира полезното действие на защитата, която се цели с разпоредбите на Директивата, „не се ограничава само до правото да се произнесе относно евентуално неравноправния характер на договорна клауза, а също включва задължението служебно да разгледа този въпрос“ ( 29 ). Според Съда това задължение за намеса, дори служебна, в производствата по индивидуални искове най-общо представлява положителното действие или адекватното средство, предназначено да компенсира положението на по-слаба страна, в което се намира потребителят спрямо продавача или доставчика ( 30 ). Що се отнася обаче до колективните искове за преустановяване на нарушение, Съдът приема, че сдруженията за защита на потребителите не са в такова положение на по-слаба страна по отношение на търговците ( 31 ). По-точно той постановява, че предявените от такова сдружение срещу търговец колективни искове за преустановяване на нарушение „не се характеризират с дисбаланса, съществуващ при индивидуалните искове, страни по които са потребителят и неговият съдоговорител“ ( 32 ). Тази разлика между индивидуалните искове и колективните искове за преустановяване на нарушение, произтичаща от Директива 93/13 и призната от съдебната практика, според мен подчертава допълващия характер на вторите спрямо първите.

58.

Освен това Съдът приема, че „превантивното естество и възпиращата цел на [колективните] искове за преустановяване на нарушения, както и необвързването им с какъвто и да било конкретен индивидуален спор дават възможност те да се предявяват дори когато клаузите, чието прилагане е поискано да се забрани, не са били използвани в конкретни договори“ ( 33 ). Ефективното осъществяване на тази цел според Съда изисква клаузите на общите условия на договорите с потребители, обявени за неравноправни в рамките на производство по иск за преустановяване на нарушение срещу съответния продавач или доставчик [или съответните продавачи или доставчици], какъвто има предвид запитващата юрисдикция, „да не обвързват нито потребителите, които са страни в производството по преустановяване на нарушението, нито потребителите, които са сключили с този продавач или доставчик договор, за който се прилагат същите [общи условия]“ ( 34 ). Действително „нищожността като санкция за неравноправните клаузи, пораждаща действие в полза на всички потребители, сключили потребителски договор, за който се прилагат едни и същи [общи условия на договора], гарантира, че потребителите няма да бъдат обвързани от тази клауза, без при това да изключва други видове предвидени в националните законодателства подходящи и ефективни санкции“.

59.

Следователно от тази съдебна практика произтича, че в съответствие с Директива 93/13 връзката между колективния иск за преустановяване на нарушение и конкретните клаузи, които обвързват потребителите, трябва да е благоприятна за последните, а не да препятства индивидуалните искове или да ги заменя с колективните искове за преустановяване на нарушение ( 35 ).

60.

Следва да се отбележи, че като се има предвид формулировката на преюдициалните въпроси, запитващата юрисдикция изглежда изхожда от принципното положение, че член 43 от Гражданскопроцесуалния закон непременно налага спиране на успоредно предявените от ищците индивидуални искове до постановяване на влязло в сила решение по колективния иск ( 36 ). От становищата на г‑н Sales Sinués и на испанското правителство, както и на Комисията обаче става ясно, че това спиране е факултативно, тъй като въпросната разпоредба признава на испанските съдилища право на преценка доколко това спиране е уместно.

61.

Отбелязвам също така, че както следва от точки 30—33 от настоящото заключение, в конкретния случай към сложността на разглежданата процесуалноправна уредба се добавят различията в тълкуването ѝ от националните съдилища.

62.

В случая, що се отнася до разглежданата в главните производства национална правна уредба, напомням, че Съдът не следва да се произнася по тълкуването на разпоредби от вътрешното право, тъй като тази задача е поверена изключително на запитващата юрисдикция или евентуално на компетентните национални юрисдикции, които трябва да определят дали разпоредбите на приложимата национална правна уредба отговарят на изискванията на правото на Съюза. Все пак, когато се произнася по преюдициалното запитване, Съдът може, ако е необходимо, да направи уточнения с цел да насочи националната юрисдикция при преценката ( 37 ).

63.

В този контекст сега ще разгледам в светлината на принципите на равностойност и ефективност дали разглежданата национална процесуалноправна уредба препятства упражняването на правата, предоставени от Директива 93/13.

64.

В това отношение напомням, че Съдът вече многократно е приемал, че при липсата на хармонизация в процесуалноправната уредба този въпрос се урежда във вътрешното право на държавите членки въз основа на принципа на процесуалната им автономия, Съдът обаче подчертава, че националните процесуални правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, трябва да отговарят на две условия — да не са по-неблагоприятни от тези, които уреждат аналогични вътрешноправни съдебни производства (принцип на равностойност) и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени на потребителите от правото на Съюза (принцип на ефективност) ( 38 ).

65.

Що се отнася до спазването на принципа на равностойност, той предполага разглежданата национална правна норма да се прилага еднакво за исковете, предявени при нарушаване на правото на Съюза, и за исковете със сходни предмет и основание, предявени при нарушаване на вътрешното право. За да прецени дали принципът на равностойност е спазен, националната юрисдикция, която единствена познава пряко процесуалните правила, приложими към искове относно вътрешноправни положения, трябва да провери дали процесуалните правила, предназначени да гарантират във вътрешното право защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, съответстват на този принцип и да разгледа както предмета, така и основните характеристики на евентуално сходните искове относно вътрешноправни положения. В тази връзка посочената юрисдикция трябва да прецени сходството между съответните искове от гледна точка на предмета, основанието и основните им характеристики. За да определи дали дадена национална процесуална разпоредба е по-неблагоприятна, националната юрисдикция трябва да държи сметка за мястото ѝ в цялото производство, за протичането на това производство и за особеностите на тези правила ( 39 ).

66.

В конкретния случай преценката за евентуално наличие на обуславящ граждански спор или на едновременно висящи производства по индивидуален и колективен иск се извършва въз основа на критерии за тълкуване на разглежданата правна уредба, които не са уеднаквени между различните национални юрисдикции. Според мен обаче не съществува никакво основание да се прави извод, че тази правна уредба би се тълкувала различно в рамките на спорове относно права, произтичащи от вътрешното право.

67.

От гледна точка на принципа на ефективност обаче, както излагам в следващите точки, няколко обстоятелства ми дават основание да считам, че тълкуването на разглежданата процесуалноправна уредба, което приема, че е налице обуславящ граждански спор и поради това производството по индивидуалния иск следва да се спре до приключване на производството по колективния иск с влязло в сила решение, прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от Директива 93/13.

68.

На първо място, ако както следва от точки 46—59 от настоящото заключение, се изходи от принципното положение, че от една страна, Директива 93/13 предоставя индивидуални субективни права, които трябва да могат да бъдат защитени с предявяване на индивидуален иск, и от друга страна, колективният иск за преустановяване на нарушение е допълващ, различен и независим спрямо евентуалния индивидуален иск, задължителното или автоматичното спиране на производството по индивидуалния иск до постановяване на влязло в сила решение в производството по колективния иск не може да бъде оправдано.

69.

Що се отнася до индивидуалното измерение на правата на потребителите, следва да се отбележи, по-специално във връзка със задължението на националния съд служебно да преценява евентуалната неравноправност на договорна клауза, че Директива 93/13 все пак не задължава този съд да откаже да приложи разглежданата клауза, ако след като предупреди потребителя, последният изяви намерение да не се позовава на нейния неравноправен и необвързващ характер ( 40 ). Действително Съдът приема, че ако след служебната преценка на определена договорна клауза националният съд счете, че тя е неравноправна, „той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това“ ( 41 ). Това индивидуално измерение, в съответствие с което „правото на ефективна съдебна защита включва и възможността да не предявява правата си“ ( 42 ), намира израз във възможността потребителят да изрази становището си и в задължението на националния съд „да отчете евентуално желанието на потребителя, който, макар да знае, че неравноправната клауза е необвързваща, не иска премахването ѝ, като по този начин одобрява доброволно и напълно информирано въпросната клауза“ ( 43 ).

70.

Следователно тълкуване на разглежданата правна уредба, по-специално на член 43 от Гражданскопроцесуалния закон, което предвижда задължение за спиране на производството по индивидуален иск при наличие на успоредно производство по колективен иск ( 44 ) или което автоматично дава предимство на колективния иск пред индивидуалните искове, без потребителят да може да реши, от една страна, да не упражни правото си или да го упражни ефективно чрез предявяване на индивидуален иск, нито, от друга страна, да се разграничи от колективния иск, не съответства на принципа на ефективност.

71.

В това отношение, както Комисията изтъква в писменото си становище, ефективното зачитане на индивидуалните права, предоставени от Директива 93/13, предполага всеки потребител да може да се разграничи от колективния иск и да предяви индивидуален иск или просто да продължи да участва в производството по колективния иск и да приеме необвързващия характер на спорната клауза. С други думи, потребителят „следва да бъде свободен да напусне [колективния иск] по всяко време преди постановяване на окончателното съдебно решение или валидно уреждане на спора по друг начин, […], без да бъде лишаван от възможността да предяви своите искове под друга форма, ако това не накърнява доброто правораздаване“ ( 45 ). Този извод се отнася за случая, когато потребителят не е участвал в производството по колективния иск.

72.

На второ място, ако се приеме, че както следва от точка 55 от настоящото заключение, целта на абстрактния и общ контрол за неравноправността на договорна клауза, упражняван в производството по колективен иск за преустановяване на нарушение, е различна от целта на индивидуалните искове, тоест на конкретната проверка на определена клауза с оглед на конкретни обстоятелства, трябва също да се приеме, че по принцип решенията, постановени в производства по колективни и индивидуални искове, могат да бъдат различни, но рядко противоречиви ( 46 ). Поради това потребител, който реши да предяви индивидуален иск, не би трябвало да бъде пряко обвързан от решението, постановено в производството по колективен иск, макар сезираният с индивидуалния иск съд очевидно да трябва да го вземе под внимание ( 47 ).

73.

На трето и последно място, възможността потребителят да встъпи в производството по колективен иск не може да се приравни на предявяване на индивидуален иск. Най-напред, както следва от акта за преюдициално запитване, индивидуалното участие в производство за колективна защита на интереси по член 11, параграф 4 от Гражданскопроцесуалния закон предполага засегнатият потребител да се яви пред съда, който разглежда това дело, като се откаже от съда, компетентен да разгледа индивидуалния му иск, който е търговският съд по неговото местоживеене. По-нататък, предвиденият в член 15, параграфи 1 и 3 от Гражданскопроцесуалния закон двумесечен срок, считано от обявлението в медиите, може да води до определени практически трудности за встъпване на увредените потребители в производството по колективния иск ( 48 ). Накрая, потребителят се оказва ограничен от начина, по който сдружението за защита на потребителите е започнало делото, без да може да промени неговия предмет или да предяви други искания, или от бавността, която, както е в конкретния случай, е пречка за неговата защита като потребител.

74.

Ето защо поради всички изложени дотук съображения считам, че с оглед на принципа на ефективност член 7 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална процесуалноправна уредба като разглежданата по главното производство, която позволява производството по индивидуален иск да се спре — поради наличие на обуславящ граждански спор — до приключване с влязло в сила решение на производство по успоредно предявен колективен иск за преустановяване на нарушение, при условие, от една страна, това спиране да не е задължително, нито автоматично, и от друга страна, съответният потребител да може да се разграничи от колективния иск.

—

това спиране да не е задължително, нито автоматично, и

—

съответният потребител да може да се разграничи от колективния иск“.