1. 

Настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на член 1, параграф 1 от Директива 2001/23/ЕО на Съвета от 12 март 2001 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности ( 2 ), както и на член 267, трета алинея ДФЕС и на практиката на Съда относно отговорността на държавите за нарушение на правото на Съюза.

2. 

Поставените от Varas Cíveis de Lisboa (Португалия) въпроси са повдигнати във връзка с предявен от г‑н Ferreira da Silva e Brito и други ищци иск за обезщетение за вреди срещу Estado português и се основава на твърдяно нарушение на правото на Европейския съюз, извършено от Supremo Tribunal de Justiça.

3. 

С оглед на обстоятелствата в главното производство анализът на първия въпрос изисква тълкуване на понятието „прехвърляне на стопанска дейност“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Директивата. В обратен смисъл на възприетото от Supremo Tribunal de Justiça разрешение ще стигна до заключението, че тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че понятието за прехвърляне на стопанска дейност съответства на положение, при което предприятие, осъществяващо дейност на пазара на чартърните полети, се прекратява с решение на мажоритарен акционер, който на свой ред осъществява дейност в сектора на въздухоплаването и който в рамките на ликвидацията на първото предприятие:

4. 

По-нататък, при разглеждането на втория въпрос ще изложа причините, поради които член 267, трета алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална юрисдикция като Supremo Tribunal de Justiça, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, при обстоятелства като разглежданите в главното производство е била длъжна да сезира Съда с преюдициално запитване.

5. 

Накрая, при разглеждането на третия въпрос ще обясня защо при обстоятелства като разглежданите в главното производство правото на Съюза, по-специално съдебната практика, изведена от решение Köbler ( 3 ), трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба относно отговорността на държавата, която обуславя правото на обезщетение от предварителната отмяна на решението, причинило вредата.

6.

Директивата кодифицира Директива 77/187/ЕИО на Съвета от 14 февруари 1977 година относно сближаването на законодателствата на държавите членки във връзка с гарантирането на правата на работниците и служителите при прехвърляне на предприятия, стопански дейности или части от предприятия или стопански дейности ( 4 ), изменена с Директива 98/50/ЕО на Съвета от 29 юни 1998 г. ( 5 ).

7.

Съгласно съображение 8 от Директивата:

„Съображенията във връзка с правната сигурност и прозрачността наложиха изясняване на правната концепция за прехвърляне в светлината на практиката на Съда на Европейските общности. Това изясняване не променя приложното поле на Директива 77/187[…], както тя беше разтълкувана от Съда“.

8.

Член 1, параграф 1, букви а) и б) от Директивата предвижда:

9.

Член 3, параграф 1, първа алинея от Директивата предвижда:

„Правата и задълженията на прехвърлителя във връзка със съществуващите към датата на прехвърлянето трудови договори или трудови правоотношения се прехвърлят на приобретателя по силата на прехвърлителната сделка“.

10.

Член 13 от режима на извъндоговорна отговорност на държавата и другите публични образувания ( 6 ), приет със Закон № 67/2007 от 31 декември 2007 г. (Lei que aprova Regime da Responsabilidade Civil Extracontractual do Estado e Demais Entidades Públicas) ( 7 ), изменен със Закон № 31/2008 от 17 юли 2008 г. ( 8 ), предвижда следното:

„1.   Без да се засягат случаите на неоснователни присъди и наказания лишаване от свобода, държавата носи гражданска отговорност за вредите, причинени от явно противоконституционни, незаконосъобразни или неправилни съдебни решения поради явна грешка в преценката на фактическите обстоятелства.

2.   Искът за обезщетение трябва да се основава на предварителна отмяна на вредоносното решение от компетентния съд“.

11.

На 19 февруари 1993 г. Air Atlantis SA (наричано по-нататък „AIA“), основано през 1985 г. и осъществяващо дейност в сектора на специалния въздушен превоз (чартърни полети), е прекратено. В тази връзка ищците в главното производство са уволнени колективно.

12.

Считано от 1 май 1993 г. компанията Transportes Aéreos Portugueses (наричана по-нататък „TAP“), която е основният акционер в AIA, започва да извършва част от договорените от AIA полети за периода от 1 май до 31 октомври 1993 г. TAP извършва и част от чартърните полети — пазар, на който дотогава тя не е осъществявала дейност, тъй като става въпрос за традиционни маршрути, обслужвани преди това от AIA. За целта TAP използва част от оборудването, използвано от AIA при неговата дейност, по-специално четири самолета. TAP поема и задължението за плащане на вноските по лизинговите договори и използва офис-оборудването, притежавано от AIA и използвано от него в помещенията му в Лисабон (Португалия) и Фаро (Португалия), както и други материални активи. Освен това TAP назначава някои от бившите служители на AIA.

13.

Впоследствие ищците в главното производство предявяват пред Tribunal dо Trabalho de Lisboa (Съд по трудови спорове, Лисабон, Португалия) иск срещу това колективно уволнение, като искат да бъдат възстановени на работа в TAP и да им бъдат изплатени трудовите възнаграждения.

14.

С решение от 6 февруари 2007 г. Tribunal dо Trabalho de Lisboa отчасти уважава иска за оспорване на колективното уволнение, като този съд постановява възстановяването на работа на ищците в главното производство в съответните категории, както и плащане на обезщетения. В мотивите към решението си Tribunal dо Trabalho de Lisboa посочва, че в конкретния случай е било осъществено прехвърляне на стопанска дейност, най-малкото отчасти, тъй като е запазена нейната идентичност и е продължена същата дейност, като TAP встъпва в положението на бившия работодател по отношение на трудовите договори.

15.

Срещу това решение е подадена жалба пред Tribunal da Relação de Lisboa (Апелативен съд, Лисабон), който с решение от 16 януари 2008 г. отменя решението, постановено в първоинстанционното производство, в частта, в която TAP е осъдена да възстанови ищците в главното производство на работа и да плати обезщетения, като приема, че правото на оспорване на въпросното колективно уволнение е погасено и че не е осъществено прехвърляне на стопанска дейност или част от нея от AIA към TAP.

16.

При това положение ищците в главното производство подават касационна жалба пред Supremo Tribunal de Justiça, който с решение от 25 февруари 2009 г. постановява, че колективното уволнение не е незаконно. Възприемайки съображенията на Tribunal da Relação de Lisboa, този съд посочва, че не е достатъчно търговската дейност да е „просто продължена“, за да може да се констатира прехвърляне на стопанска дейност, а е необходимо и да се запази и идентичността ѝ. В случая обаче при извършването на полетите през лятото на 1993 г. TAP не използва „образувание“ със същата идентичност като „образуванието“, принадлежащо преди това на AIA, а използва собствен инструмент за участие на съответния пазар, тоест собственото си предприятие. Според Supremo Tribunal de Justiça при липсата на идентичност между двете „образувания“ не може да се приеме, че е налице хипотезата на прехвърляне на стопанска дейност.

17.

Що се отнася до правото на Съюза, Supremo Tribunal de Justiça отбелязва, че по отношение на положения, в които дадено предприятие продължава осъществяваната дотогава дейност от друго предприятие, Съдът приема, че самò по себе си това обстоятелство не позволява да се направи извод за прехвърлянето на стопански субект, доколкото „такъв субект не може да се ограничи до дейността, за която отговаря“ ( 9 ).

18.

Тъй като някои от ищците искат Supremo Tribunal de Justiça да сезира Съда с преюдициално запитване, той посочва, че „[з] адължението на националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, да отправят преюдициално запитване е налице само когато тези юрисдикции считат, че за решаването на висящия спор е необходимо прилагане на [правото на Съюза] и когато освен това е поставен въпрос за тълкуването на това право“.

19.

Supremo Tribunal de Justiça приема също, че „[с]амият Съд изрично признава, че „надлежното прилагане на [правото на Съюза] е възможно да бъде толкова очевидно, че да не оставя никакво място за съмнение относно начина, по който повдигнатият въпрос следва да бъде разрешен“, като следователно и в този случай отпада задължението за отправяне на преюдициално запитване. В случая обаче предвид съдържанието на посочените от [ищците в главното производство разпоредби от правото на Съюза], като се има предвид тълкуването на тези разпоредби, направено от Съда […], и с оглед на обстоятелствата по разглеждания случай […], взети предвид […], не възникват никакви тълкувателни съмнения, налагащи отправянето на преюдициално запитване“.

20.

Освен това Supremo Tribunal de Justiça подчертава, че „Съдът има установена практика по проблема за тълкуването на разпоредбите [от правото на Съюза], свързани с „прехвърлянето на стопанска дейност“, по-специално с оглед на […] Директивата […], която отразява консолидирането на съдържащите се в нея понятия вследствие на посочената съдебна практика, като тези понятия понастоящем са формулирани с особена яснота от гледна точка на тълкуването в съдебната практика (на общностното и национално равнище), поради което в разглеждания случай отпада необходимостта от отправяне на преюдициално запитване до Съда“.

21.

Ищците в главното производство предявяват иск за извъндоговорна отговорност срещу Estado português, като искат държавата да бъде осъдена да поправи някои причинени имуществени вреди. В подкрепа на иска си те изтъкват, че решението на Supremo Tribunal de Justiça е явно незаконосъобразно, тъй като се основава на неправилно тълкуване на понятието за прехвърляне на стопанска дейност по смисъла на Директивата, и доколкото този съд не е изпълнил задължението си да отправи до Съда релевантните въпроси, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза.

22.

Estado português поддържа, че съгласно член 13, параграф 2 от RRCEE искането за обезщетение трябва да се основава на предварителна отмяна на вредоносното решение от компетентния съд, като припомня, че тъй като решението на Supremo Tribunal de Justiça не е отменено, не са налице основания за плащане на търсеното обезщетение.

23.

Запитващата юрисдикция разяснява, че от значение е да се установи дали постановеното от Supremo Tribunal de Justiça решение е явно незаконосъобразно, доколкото тълкува неправилно понятието „прехвърляне на стопанска дейност“ с оглед на Директивата и фактите, с които разполага. Освен това е важно да се установи дали Supremo Tribunal de Justiça е бил длъжен да отправи поисканото от него преюдициално запитване.

24.

При тези условия Varas Cíveis de Lisboa решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

25.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали може да представлява „прехвърляне на стопанска дейност“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Директивата положение, при което предприятие, осъществяващо дейност на пазара на чартърните полети, се прекратява с решение на мажоритарен акционер, който на свой ред осъществява дейност в сектора на въздухоплаването и в рамките на ликвидацията на първото предприятие:

26.

Както следва от съображение 3 и от член 3 от Директивата, тя е насочена към закрилата на работниците и служителите, като гарантира техните права при прехвърляне на предприятие ( 10 ). За целта член 3, параграф 1, първа алинея от Директивата предвижда, че правата и задълженията на прехвърлителя във връзка със съществуващите към датата на прехвърлянето трудови договори или трудови правоотношения се прехвърлят на приобретателя. Що се отнася до член 4, параграф 1 от Директивата, той закриля работниците и служителите срещу всяка форма на уволнение, решение за което е взето от прехвърлителя или от приобретателя само въз основа на прехвърлянето.

27.

Съгласно член 1, параграф 1, буква а) Директивата се прилага към всички прехвърляния на предприятия, стопански дейности или обособени части от предприятия или стопански дейности на друг работодател в резултат на договорно прехвърляне или сливане. Съдът дава гъвкаво тълкуване на понятието за договорно прехвърляне, за да се съобрази с целта на Директивата, която е да се осигури закрила на заетите лица при прехвърляне на предприятието, в което работят ( 11 ). Така Съдът е постановил, че Директивата е приложима във всички случаи на промяна, в рамките на договорни отношения, на физическото или юридическото лице, отговорно за управлението на предприятието, което поема задълженията на работодател спрямо заетите в предприятието лица ( 12 ).

28.

Съдът вече е приел, че Директива 77/187 се прилага към прехвърляния между дружества от една и съща група ( 13 ).

29.

Освен това Съдът е уточнил при какви условия се прилага Директива 77/187 при прехвърляне на предприятие, което е обявено в ликвидация по съдебен ред или се намира в производство по доброволна ликвидация. Така, макар в решение Abels ( 14 ) Съдът да е приел, че тази директива не се прилага по отношение на прехвърлянето на предприятие, стопанска дейност или част от стопанска дейност при производство за обявяване в несъстоятелност ( 15 ), в решение Dethier Équipement ( 16 ) той обаче е постановил, че посочената директива се прилага при прехвърляне на предприятие, обявено в ликвидация по съдебен ред, когато дейността на предприятието е продължена ( 17 ). В решение Europièces ( 18 ) Съдът стига до същия извод по отношение на прехвърлено предприятие, което се намира в производство по доброволна ликвидация ( 19 ).

30.

От гъвкавото тълкуване, което трябва да се възприеме за понятието за договорно прехвърляне, и от практиката на Съда, отнасяща се конкретно до хипотезата за ликвидация на прехвърления стопански субект, се установява, че прекратяването и ликвидацията на AIA могат да представляват „прехвърляне на стопанска дейност“ по смисъла на член 1, параграф 1, буква а) от директивата.

31.

Прехвърлянето обаче трябва да отговаря и на изискванията на член 1, параграф 1, буква б) от Директивата, тоест трябва да се отнася до стопански субект, разбиран като „организирано групиране на ресурси с цел извършване на стопанска дейност, независимо от това дали дейността е основна или спомагателна“, който запазва своята „идентичност“ след прехвърлянето.

32.

Следователно, за да се установи дали е налице прехвърляне на предприятие, трябва да бъде изпълнен определящият критерий за наличието на такова прехвърляне, тоест дали въпросният субект запазва своята идентичност, след като е бил поет от новия работодател ( 20 ).

33.

За да се прецени дали това условие е изпълнено, следва да се вземат предвид съвкупността от фактически обстоятелства, характеризиращи съответната сделка, сред които фигурират по-специално видът на съответното предприятие или стопанска дейност, наличието на прехвърляне на материални активи като сгради и движимо имущество, стойността на нематериалните активи към момента на прехвърлянето, поемането на съществена част от заетите лица от новия работодател, наличието на прехвърляне на клиенти, както и степента на сходство между дейностите, упражнявани преди и след прехвърлянето, и продължителността на евентуалното преустановяване на тези дейности. Тези елементи обаче са само отделни аспекти от задължителната цялостна оценка и поради това не могат да се преценяват поотделно ( 21 ).

34.

Съдът е подчертал, че при преценката на фактическите обстоятелства, характеризиращи съответната сделка, националният съд трябва по-специално да вземе предвид вида на съответното предприятие или стопанска дейност. Според Съда от това следва, че значението, което се придава на различните критерии за преценка за наличие на прехвърляне по смисъла на Директивата, неминуемо ще варира в зависимост от извършваната дейност и дори от производствените или организационните методи, прилагани във въпросното предприятие, стопанска дейност или част от стопанска дейност ( 22 ).

35.

Различните фактори, които позволяват да се провери дали въпросният стопански субект запазва своята идентичност след поемането му от новия работодател и следователно да се квалифицира дадена сделка като „прехвърляне“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Директивата, са различни по важност според вида на извършваната от съответното предприятие дейност.

36.

Определящо е дали съответният стопански субект запазва идентичността си, което следва по-специално от наличието на прехвърляне на значителни материални или нематериални активи и от това дали използването на този субект действително е продължено или поето от новия работодател за същите или за аналогични дейности. В конкретния случай обаче са налице и двете условия.

37.

Що се отнася до прехвърлянето на значителни материални или нематериални активи, Съдът действително е посочил, че в някои сектори стопанските субекти могат да функционират без такива значителни материални или нематериални активи, така че запазването на идентичността на такъв субект след сделката, на която е предмет, хипотетично не може да зависи от прехвърлянето на тези активи ( 23 ).

38.

Както следва от практиката на Съда, положението обаче е различно при предприятията, осъществяващи дейност в сектори, за които е необходимо използването на значителни активи. Такъв например е случаят на сектора на автобусния транспорт, който изисква интензивно използване на машини и съоръжения. В тази хипотеза Съдът е приел, че липсата на прехвърляне от стария на новия изпълнител на материални активи, използвани за експлоатацията на съответните автобусни маршрути, представлява обстоятелство, което трябва да бъде взето предвид ( 24 ). Съдът прави извод, че в сектор като обществения транспорт с редовни автобусни линии, в който материалните активи значително допринасят за извършването на дейността, липсата на прехвърляне от стария на новия изпълнител на значителна част от тези активи, които са необходими за правилното функциониране на стопанския субект, ще доведе до заключението, че този субект не запазва идентичността си ( 25 ).

39.

От тази съдебна практика следва, че по дело като разглежданото в главното производство, което също се отнася до транспортния сектор, прехвърлянето на значителни материални активи следва да се разглежда като основен елемент при определяне дали е налице „прехвърляне на стопанска дейност“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Директивата.

40.

Следователно при фактическата преценка на обстоятелствата, свързани със съответната сделка, запитващата юрисдикция трябва да отдаде особено значение на фактора, основан на прехвърлянето на значителни материални активи на TAP.

41.

В това отношение е безспорно, че е налице поемане от TAP на договорите за лизинг на четири самолета, използвани преди това от AIA в рамките на неговата дейност. От преписката по делото е видно, че поемането е било по-специално мотивирано от желанието на TAP да неутрализира отрицателните финансови последици, които можело да произтекат от предсрочното прекратяване на такива договори. Причините за решението на TAP да поеме договорите за лизинг на четири самолета, използвани дотогава от AIA, са без значение обаче за квалифицирането на дадена сделка като „прехвърляне“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Директивата. От значение е единствено обективната констатация, че тези договори действително са били прехвърлени на TAP при прекратяването на AIA, тъй като TAP e продължило да използва въпросните самолети.

42.

Както правилно посочват ищците в главното производство, не може да се приеме, че тъй като TAP е мажоритарен акционер и основен кредитор на AIA, тя може свободно да се разпорежда с предприятие от своята група и да придобие неговите активи, без да изпълни задълженията, произтичащи от Директивата.

43.

Освен това е без значение, че самолетите, придобити от TAP, са били еднакво използвани за редовни или нередовни въздушни превози. Важното е, че тези самолети са били използвани, макар и частично, в рамките на дейността по нередовни въздушни превози на TAP, което представлява продължаването на дейност, преди това изпълнявана от AIA.

44.

Освен това обстоятелството, че самолетите, придобити от TAP, са били отдадени на лизинг не представлява пречка за наличието на прехвърляне на стопанска дейност, доколкото именно продължаващото използване на тези активи от приобретателя е определящо.

45.

На последно място, не е от значение и обстоятелството, че самолетите са върнати след края на договорите за лизинг, между 1998 г. и 2000 г. Важно е, че договорите действително са били прехвърлени и че самолетите действително са били използвани от TAP в продължение на значителен период от време.

46.

От горното следва, че констатацията, направена от запитващата юрисдикция, съгласно която TAP встъпва в положението на прекратеното дружество в договорите за лизинг на самолети, е важна индиция за наличието на прехвърляне на стопанска дейност, доколкото свидетелства за поемането от TAP на активи, необходими за продължаването на извършваната преди това от AIA дейност.

47.

Към тази констатация се добавя и констатацията, че TAP получава и дребно оборудване от прекратеното дружество като бордно оборудване и офис оборудване. Това е допълнителна индиция за наличието на прехвърляне на стопанска дейност.

48.

Освен това от преписката по делото е видно, че TAP встъпва в положението на прекратеното дружество в договори за чартърни полети, сключени с туроператори, и за развитието на дейност, упражнявана по-рано от това дружество. От практиката на Съда обаче следва, че прехвърлянето на клиенти е относима индиция за наличието на прехвърляне на предприятие ( 26 ).

49.

Supremo Tribunal de Justiça изглежда приема, че обстоятелството, че TAP е получила право да развива дейност на пазара на чартърните полети и че вече е развивала такава дейност „в отделни случаи“ не допуска наличието на „прехвърляне на стопанска дейност“ по смисъла на Директивата. Трябва обаче да се съглася с ищците в главното производство, че обстоятелството, че дадено предприятие вече осъществява или може да осъществява дейност на определен пазар не е пречка последното да осигури непрекъснатост на развиваната подобна дейност от друго предприятие, което междувременно е било прекратено, разширявайки по този начин собствената си дейност.

50.

Що се отнася по-конкретно до извършваните полети през 1994 г., както установява Supremo Tribunal de Justiça в решението си, става дума за договори, сключени директно от TAP с туроператорите за маршрути, които тя дотогава не е изпълнявала, доколкото са били част от традиционните маршрути на AIA. Според Supremo Tribunal de Justiça „TAP е извършвало дейност — както би могла да направи и всяка друга въздухоплавателна компания — която не представлява нещо повече от заемането на освободената от закриването на AIA пазарна квота“.

51.

Както обаче правилно отбелязват ищците в главното производство, самото обстоятелство, че TAP е започнала да извършва изпълняваната преди това дейност от друго предприятие от неговата група, което междувременно е прекратено, е важна индиция за наличието на прехвърляне на стопанска дейност, доколкото свидетелства за продължаването от TAP на дейност, извършвана преди това от AIA.

52.

В решението си Supremo Tribunal de Justiça се позовава на решение Süzen ( 27 ), за да приеме, че единствено продължаването на дейност, извършвана от друго предприятие, не е достатъчно, за да се установи наличието на прехвърляне на стопанска дейност ( 28 ). Съгласно практиката на Съда обаче, когато такова продължаване на дейността е съпровождано от поемане на значителни активи, наличието на прехвърляне на стопанска дейност изглежда безспорно.

53.

Показателно за продължаването от TAP на извършваната преди това дейност от AIA е и друга посочена от запитващата юрисдикция индиция, а именно възстановяването на работа в TAP на служители, които дотогава са работили за прекратеното дружество, и то за да изпълняват функции, идентични на изпълняваните в прекратеното дружество.

54.

Както установява Supremo Tribunal de Justiça в решението си, доказано е, че две служителки, които дотогава са били изпратени от TAP на работа в търговската дирекция на AIA, след прекратяването на последното са били назначени от TAP в нейната търговска дирекция на длъжности, свързани с нередовни търговски полети ad hoc и с договори за чартърни полети за летния летателен сезон 1993 г.

55.

Според Supremo Tribunal de Justiça не става дума за запазване от TAP на трудовите правоотношения със служителите, които преди това са били наети от AIA. Тези служители са били назначени в TAP по трудов договор. Следователно става дума за служители, които са били наети от TAP, а не от AIA. Въпросните заети лица са били изпратени от TAP, за да изпълняват функции в AIA и след прекратяването му са се върнали в предприятието, в което са били наети. В решението си Supremo Tribunal de Justiça следователно приема, че връщането на служителите на TAP в предприятието, в което са работили, след прекратяването на AIA, където са били изпратени на работа, е в резултат от изпълнението на трудовия договор, сключен с техния работодател, тоест с TAP. Въпреки че тези служители са били назначени на длъжности, съответстващи на техните категории, а през лятото на 1993 г. са изпълнявали функции, свързани с нередовни търговски полети, извършвани от TAP през тази година, според Supremo Tribunal de Justiça дейността на тези служители в TAP не позволява да се установи обособяването на организационна структура на самостоятелен стопански субект за нередовни полети.

56.

Въпреки това, както правилно посочват ищците в главното производство, възстановяването на двете служителки на работа в TAP за изпълнение на функции, пряко свързани със сектора на нередовните търговски полети, свидетелства за продължаването от TAP на дейността на AIA, която преди това е била извършвана само в отделни случаи, така че това придава повече тежест на извода за наличието на прехвърляне на стопанска дейност. Освен това тези служителки изглежда представляват „организирано групиране“ ( 29 ), тъй като са били назначени в TAP за изпълнението на функции, сходни с изпълняваните в AIA.

57.

Като допълнителни индиции за наличието на прехвърляне на стопанска дейност следва да се отбележи степента на сходство между дейностите, упражнявани преди и след прехвърлянето. Както отбелязва Комисията, AIA е било предприятие за въздушен превоз, специализирано в нередовни търговски полети. TAP, чиято основна дейност е въздушен превоз, е имала разрешение да изпълнява както редовни, така и нередовни търговски полети, а следователно и разрешение да развива дейност на пазара на чартърните полети, каквато тя вече е извършвала, макар и в отделни случаи ( 30 ). Следователно е налице висока степен на сходство между дейностите, упражнявани от двете предприятия.

58.

Накрая, във връзка с критерия за евентуално преустановяване на дейността, установено е, че от 1 май 1993 г., тоест веднага след прекратяването на AIA, TAP е започнала да извършва поне част от договорените от AIA чартърните полети за летния сезон 1993 г. Следователно няма преустановяване на дейността със значителна продължителност. Точно обратното, има непрекъснатост на дейността, тъй като около петнадесет дни след прекратяването на AIA TAP встъпва в неговото положение за целите на изпълнението на договорите, свързани със съответните полети.

59.

Според мен всички тези индиции свидетелстват за наличието на „прехвърляне на стопанска дейност“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Директивата.

60.

Supremo Tribunal de Justiça стига обаче до различен извод, защото е възприел твърде ограничително тълкуване на условието за запазване на идентичността на прехвърления стопански субект. По-точно, в мотивите му изобщо не се споменава решение на Съда, което обаче е трябвало да му позволи да стигне до различно заключение, а именно решение Klarenberg ( 31 ), предхождащо с няколко дни решението на Supremo Tribunal de Justiça, и следователно заключението на генералния адвокат Mengozzi, представено на 6 ноември 2008 г., което Съдът възприема ( 32 ).

61.

В решението си Supremo Tribunal de Justiça придава особено значение на критерия, съгласно който, за да се установи наличие на „прехвърляне“ по смисъла на член 1, параграф 1, буква б) от Директивата, трябва да съществува възможност за установяване на прехвърлената стопанска единица по отношение на приобретателя ( 33 ).

62.

В това отношение Supremo Tribunal de Justiça отбелязва, че не е установено, че TAP е създал услуга за нередовни търговски полети, като прилага точно структурата на AIA. Въз основа на всички установени фактически обстоятелства TAP не е поел стопански субект за пряко и самостоятелно продължаване на дейността по осъществяване на чартърни полети, изпълнявана преди това от AIA. По-специално нямало прехвърляне на отделни активи, след това преструктурирани в TAP, което да води до възможност за обособяване на самостоятелно в организационно отношение предприятие или стопанска дейност. Освен това никакви индиции не показват наличието в TAP на самостоятелно организирана за целта единица за извършване на дейността с чартърни полети.

63.

Следователно според Supremo Tribunal de Justiça цялостното анализиране на индициите не позволява да се приеме, че по отношение на TAP е налице самостоятелно организирана за целта съвкупност от материални и човешки ресурси, съставляваща подпомагане на дейността с чартърни полети, а именно стопански субект, който запазва своята идентичност и продължава самостоятелно в рамките на TAP извършването на дейност, свързана с нередовни търговски въздушни превози. Напротив, Supremo Tribunal de Justiça отбелязва, че оборудването на AIA, използвано след това от TAP, се е „разтворило“ в цялото оборудване на TAP и че тя е извършвала редовни и нередовни полети, за които е използвала еднакво персонала на AIA и оборудването на неговата въздухоплавателна компания.

64.

Във връзка с тези съображения следва да се уточни, че по смисъла на Директивата може да има прехвърляне със запазване на идентичността на прехвърления субект дори когато той не запазва самостоятелната си организационна структура. С други думи, за разлика от това, което е приел Supremo Tribunal de Justiça, условието за запазване на идентичност не означава, че прехвърленият стопански субект трябва да запази своята самостоятелност в структурата на приобретателя.

65.

По делото, по което е постановено решение Klarenberg ( 34 ), доводът на ответника в главното производство е идентичен на възприетите от Supremo Tribunal de Justiça съображения за изключване на наличието на прехвърляне на стопанска дейност. Всъщност ответникът твърди, че понятието „стопански субект“, определено в член 1, параграф 1, буква б) от Директивата, запазвал своята идентичност само ако организационната връзка, която обединява всички лица и/или елементи, е запазена. Напротив, прехвърленият стопански субект не запазвал своята идентичност, когато вследствие на прехвърлянето той губел своята самостоятелност от организационна гледна точка, тъй като придобитите ресурси са включени от приобретателя в напълно нова структура ( 35 ).

66.

Съдът приема, че такова разбиране за идентичността на стопанския субект, което се основава само на свързания с организационната самостоятелност фактор, не може да бъде възприето, по-специално с оглед на преследваната с Директивата цел, а именно — да се гарантира ефективна защита на правата на работниците и служителите в случай на прехвърляне. Всъщност според Съда единствено поради обстоятелството, че приобретателят решава да преустрои придобитата част от предприятие или от стопанска дейност и да я включи в собствената си структура, това разбиране предполага изключване на прилагането на Директивата за тази част от предприятие или от стопанска дейност, като по този начин лишава съответните работници и служители от предоставената от тази директива защита ( 36 ).

67.

Що се отнася до фактора, свързан с организационния аспект, Съдът вече е постановил, че този фактор способства за определяне на идентичността на даден стопански субект ( 37 ). Съдът е постановил обаче също така, че промяна в организационната структура на прехвърления субект не представлява пречка за прилагането на Директивата ( 38 ).

68.

Съдът също така е отбелязал, че „член 1, параграф 1, буква б) от Директивата […] определя идентичността на даден стопански субект, като се позовава на „организирано групиране на ресурси с цел извършване на стопанска дейност, независимо от това дали дейността е основна или спомагателна“, и по този начин подчертава не само организационния елемент на прехвърления субект, но също и елемента на продължаване на неговата икономическа дейност“ ( 39 ). От това Съдът прави извод, че условието, свързано със запазването на идентичността на даден стопански субект по смисъла на Директивата, следва да се тълкува, като се имат предвид двата елемента, предвидени в член 1, параграф 1, буква б) от Директивата, които, разгледани в тяхната съвкупност, съставляват тази идентичност, както и преследваната от Директивата цел за закрила на работниците и служителите ( 40 ).

69.

С оглед на изложените съображения и за да не бъде лишена Директивата от част от полезното ѝ действие, Съдът е постановил, че условието, свързано със запазването на идентичността на даден стопански субект, следва да се тълкува не в смисъл, че то изисква запазването на специфичната организация, наложена от предприемача на различните прехвърлени производствени фактори, а в смисъл, че това условие предполага запазването на функционалната връзка на взаимозависимост и допълнителност между тези фактори ( 41 ).

70.

Всъщност според Съда запазването на такава функционална връзка между различните прехвърлени фактори позволява на приобретателя да използва последните дори ако след прехвърлянето те са включени в различна, нова организационна структура, за да извършва еднаква или аналогична икономическа дейност ( 42 ).

71.

С оглед на приетото в решение Klarenberg ( 43 ) не е от особено значение обстоятелството, че поетият стопански субект е преструктуриран в организационната структура на TAP, доколкото е запазена функционална връзка между, от една страна, активите и персонала, станали съответно активи и персонал на TAP, и от друга страна, продължаването на изпълняваната преди това дейност от AIA.

72.

В решението си Supremo Tribunal de Justiça отдава особено значение на обстоятелството, че самолетите и персонала на прекратеното предприятие, станали съответно самолети и персонал на предприятието приобретател, са били използвани за редовни и нередовни търговски полети. Според него това обстоятелство е от такова естество, че доказва, че в TAP няма запазване на самостоятелен стопански субект за дейността по осъществяване на нередовни търговски полети.

73.

В тази връзка считам, че не е от особено значение обстоятелството, че прехвърлените активи са използвани не само за нередовни, а и за редовни търговски полети. Критерият за запазването на идентичността на придобитото предприятие не изисква изключително използване на прехвърлените активи за продължената дейност. Функционалната връзка между тези активи и продължената дейност се запазва, въпреки че въпросните активи се използват и за извършване на друга дейност, a fortiori в случаите, в които става въпрос за аналогична дейност в сектора на въздушните превози.

74.

Както Комисията посочва, от решение Klarenberg ( 44 ) следва, че прекратяването на AIA и интегрирането на значителна част от неговите активи в организационната структура на TAP, дори те да не са запазили „самостоятелна“ идентичност, не могат да изключат прилагането на Директивата. Важното е, че прехвърлените средства запазват своята идентичност и след прехвърлянето се използват за продължаване на идентична или сходна стопанска дейност.

75.

В случая обаче активите на AIA са използвани на първо време (летен летателен сезон 1993 г.) за извършване на дейност, идентична с тази на AIA, а именно договорените от AIA чартърни полети, а впоследствие за продължаване на идентична (чартърни полети, организирани от TAP) или сходна дейност (редовни полети на TAP).

76.

Както уточнява Съдът в решение Klarenberg ( 45 ), текстът на член 6, параграф 1, първа и четвърта алинея от Директивата потвърждава, че според законодателя на Съюза предназначението на тази директива е да се прилага за всяко прехвърляне, което отговаря на условията, посочени в член 1, параграф 1 от нея, независимо дали прехвърленият стопански субект запазва своята самостоятелност в структурата на приобретателя ( 46 ).

77.

На последно място, несъмнено запитващата юрисдикция следва да провери дали в конкретния случай са изпълнени критериите за наличието на прехвърляне на стопанска дейност. Съгласно постоянната съдебна практика задължение на националната компетентна юрисдикция е да установи в рамките на цялостна преценка на съвкупността от фактически обстоятелства, характеризиращи съответната сделка, дали идентичността на прехвърлената стопанска единица е запазена ( 47 ).

78.

Според мен обаче особеният контекст на делото в главното производство, който е вследствие на различни становища на националните съдилища, би трябвало да накара Съда да отговори по-точно и едновременно с това по-директно на запитващата юрисдикция.

79.

Ето защо предлагам на първия въпрос да се отговори, че член 1, параграф 1 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че понятието за прехвърляне на стопанска дейност съответства на положение, при което предприятие, осъществяващо дейност на пазара на чартърните полети, се прекратява с решение на мажоритарен акционер, който на свой ред осъществява дейност в сектора на въздухоплаването и в рамките на ликвидацията на първото предприятие:

80.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да установи дали член 267 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална юрисдикция като Supremo Tribunal de Justiça, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, предвид фактическите обстоятелства, описани в първия въпрос, и обстоятелството, че националните съдилища от по-долните инстанции, произнесли се по случая, са постановили противоречиви решения, е била длъжна да отправи преюдициално запитване до Съда за установяване на правилното тълкуване на понятието „прехвърляне на стопанска дейност“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Директивата.

81.

В самото начало следва да се припомни, че въведеното с член 267 ДФЕС производство по преюдициално запитване е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който той предоставя на тези юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящия пред тях спор ( 48 ).

82.

В рамките на това сътрудничество само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално заключение, за да може да постанови решението си, така и релевантността на въпросите, които той поставя на Съда ( 49 ).

83.

Така задължението за сезиране, предвидено в член 267, трета алинея ДФЕС, се вписва в рамките на сътрудничеството между националните юрисдикции, в качеството им на съдилища, на които е възложено прилагането на правото на Съюза, и Съда, установено с цел да се гарантира правилното прилагане и еднаквото тълкуване на правото на Съюза във всички държави членки ( 50 ).

84.

Следва да се припомни, че задължението за отправяне на преюдициално запитване по член 267, трета алинея ДФЕС на националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, има по-специално за цел да се предотврати установяването в която и да е държава членка на национална съдебна практика, която не е в съответствие с разпоредбите на правото на Съюза ( 51 ).

85.

Според Съда тази цел е постигната, когато това задължение за отправяне на преюдициално запитване обвързва, при спазване на признатите от Съда ограничения в решение Cilfit и др. ( 52 ), върховните съдилища, както и всяка национална юрисдикция, чиито решения на подлежат на обжалване ( 53 ).

86.

Доколкото не съществува възможност за обжалване по съдебен ред на решението на дадена национална юрисдикция, последната по принцип е длъжна да сезира Съда по смисъла на член 267, трета алинея ДФЕС, когато пред нея бъде повдигнат въпрос относно тълкуването на Договора за функционирането на Европейския съюз ( 54 ).

87.

От връзката между втора и трета алинея от член 267 ДФЕС следва, че посочените в трета алинея юрисдикции имат същото право на преценка, както всяка друга вътрешна юрисдикция, да определят дали е необходимо решение по въпрос на правото на Съюза, за да им даде възможност да се произнесат с решение. Ето защо тези юрисдикции не са длъжни да отправят въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, повдигнат пред тях, ако въпросът е ирелевантен, т.е. ако отговорът му, независимо от това какъв е той, не би могъл по никакъв начин да повлияе решаването на спора ( 55 ).

88.

Когато обаче тези юрисдикции счетат, че прибягване към правото на Съюза е необходимо, за да им даде възможност да решат определен спор, с който са сезирани, член 267 ДФЕС по принцип ги задължава да сезират Съда с всеки въпрос за тълкуване, който може да възникне ( 56 ).

89.

Следователно при наличието на спор, свързан с въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, изпълнението на задължението за сезиране на Съда от национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, съставлява принципът, а отказът от сезиране на Съда е изключение.

90.

Решението Cilfit и др. ( 57 ) поставя пред националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване, допълнителни изисквания към задължението за мотивиране, когато те се въздържат да отправят преюдициални запитвания до Съда.

91.

Така, що се отнася до обхвата на задължението по член 267, трета алинея ДФЕС, както е очертан от Съда, от установената съдебна практика след постановяването на това решение следва, че когато пред юрисдикция, чиито актове не подлежат на обжалване по съдебен ред съгласно националното право, се постави въпрос от правото на Съюза, тя трябва да изпълни задължението си за сезиране, освен ако установи, че повдигнатият въпрос е ирелевантен, разглежданата разпоредба от правото на Съюза вече е била предмет на тълкуване от Съда или правилното прилагане на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение. Съществуването на такава възможност следва да бъде преценявано с оглед на специфичните характеристики на правото на Съюза, особените трудности при неговото тълкуване и риска от различия в съдебните актове в рамките на Европейския съюз ( 58 ).

92.

Съдът е разяснил, че без да се засягат изводите от решение Köbler ( 59 ), произтичащата от решение Cilfit и др. ( 60 ) съдебна практика възлага единствено на националната юрисдикция правото да прецени дали правилното прилагане на правото на Съюза е толкова очевидно, че не оставя място за никакво основателно съмнение, и следователно да се въздържи от отправяне до Съда на повдигнат пред нея въпрос относно тълкуването на правото на Съюза ( 61 ).

93.

В рамките на настоящото преюдициално запитване запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали с оглед на неговата практика, свързана с понятието за прехвърляне на стопанска дейност, и предвид съществуването на различни становища на националните юрисдикции относно правилното тълкуване с оглед на обстоятелствата в конкретния случай Supremo Tribunal de Justiça оправдано не е изпитвал „никакво основателно съмнение“ във връзка с отправения въпрос за тълкуване и следователно е можел да се въздържи от отправяне на преюдициално запитване до Съда.

94.

В това отношение е важно да се подчертае, че националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, трябва да демонстрират изключителна предпазливост, преди да отстранят всяко основателно съмнение. Те трябва да изложат съображенията, поради които считат, че са сигурни в правилното прилагане на правото на Съюза.

95.

По-специално тази предпазливост трябва да ги накара да проверяват прецизно дали възприетият от тях подход при прилагане на правото на Съюза надлежно отчита специфичните характеристики на правото на Съюза, особените трудности при неговото тълкуване, както и риска от различия в съдебните актове в рамките на Съюза.

96.

Supremo Tribunal de Justiça приема, че понятията от Директивата и особено понятието за прехвърляне на стопанска дейност са достатъчно ясни с оглед на тълкуването им в съдебната практика. Според него това означава, че в случая не e било необходимо да отправя преюдициално запитване.

97.

Според мен този подход е погрешен, тъй като е известно, че тълкуването на понятието за прехвърляне на стопанска дейност се отличава с индивидуален подход във всеки отделен случай. Делата, с които последователно е сезиран Съдът, му позволяват да уточни обхвата на това понятие. Става въпрос следователно за постоянно променяща се съдебна практика. Тази особеност е трябвало да накара Supremo Tribunal de Justiça да прояви предпазливост, преди да реши да не сезира Съда.

98.

Към това прекомерно разчитане на утвърдената практика на Съда относно понятието за прехвърляне на стопанска дейност се добавя и непълно отчитане на тази съдебна практика, довело Supremo Tribunal de Justiça до това да възприеме неправилно тълкуване на това понятие.

99.

В положение като това по главното производство, когато съществува практика на Съда по отношение на подлежащото на тълкуване понятие, национална юрисдикция, която по принцип е задължена да отправи запитване и счита, че спорът, с който е сезирана, повдига въпрос относно тълкуването на правото на Съюза, има избор между два подхода. Тя сезира Съда, за да получи допълнителни разяснения с оглед на отнесения пред нея спор, или решава да не изпълни задължението си за отправяне на преюдициално запитване, но тогава трябва да приеме и приложи вече даден от Съда отговор на поставения въпрос. Ако тя не приложи никоя от тези две възможности и възприеме друго тълкуване на съответното понятие от правото на Съюза, тази юрисдикция допуска нарушение на правото на Съюза, което следва да се счита за достатъчно съществено нарушение ( 62 ). Това следва от постоянна съдебна практика, по силата на която нарушението на правото на Съюза е достатъчно съществено, когато то е извършено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област ( 63 ).

100.

В обобщение, ако Supremo Tribunal de Justiça бе отчел стриктно и изцяло практиката на Съда, включително и най-новата съдебна практика, той нямаше да е уверен в осъщественото от него прилагане на правото на Съюза.

101.

Важно е Съдът да приеме стриктна позиция относно припомнянето на задължението на националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, за отправяне на преюдициално запитване. Всъщност, както генералният адвокат Léger уточнява в заключението си по дело Traghetti del Mediterraneo ( 64 ) и както е видно от настоящото дело, „[н]еизпълнението на това задължение поражда риск съответната юрисдикция да допусне грешка […], независимо дали това е грешка при тълкуване на приложимото [право на Съюза] или по отношение на правните последици, които следва да се изведат за съответстващо тълкуване на националното право или за преценката на съвместимостта на националното право с [правото на Съюза]“ ( 65 ).

102.

Впрочем бих искал да подчертая, че неспазването от националните юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, на задължението им за отправяне на преюдициално запитване води до лишаване на Съда от основната задача, която му е възложена от член 19, параграф 1, първа алинея ДЕС — осигуряване на „спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите“.

103.

Накрая, от преписката по делото е видно, че в рамките на настоящия случай португалските юрисдикции са стигнали до различни становища относно тълкуването на понятието за прехвърляне на стопанска дейност. Според мен макар самò по себе си наличието на противоречиви решения, постановени от национални юрисдикции, да не е достатъчно за възникване на задължението за отправяне на преюдициално запитване, предвидено в член 267, трета алинея ДФЕС, става въпрос за елемент от контекста, който придава по-голяма тежест на констатацията, че Supremo Tribunal de Justiça е трябвало да заеме по-предпазлива позиция и да сезира Съда с преюдициално запитване.

104.

От всички тези съображения следва, че според мен член 267, трета алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална юрисдикция като Supremo Tribunal de Justiça, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, при обстоятелства като разглежданите в главното производство е била длъжна да сезира Съда с преюдициално запитване.

105.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да установи дали правото на Съюза, по-специално съдебната практика, изведена от решение Köbler ( 66 ), трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба относно отговорността на държавата, която поставя правото на обезщетение в зависимост от предварителната отмяна на решението, причинило вредата.

106.

Припомням, че съгласно член 13, параграф 2 от RRCEE „[и]скането за обезщетение трябва да се основава на предварителна отмяна на вредоносното решение от компетентния съд“.

107.

За да се установи дали това условие съответства на правото на Съюза, като начало следва да се припомни, че принципът за отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправните субекти вследствие на нарушения на правото на Съюза, за които държавата носи отговорност, е присъщ на системата на Договора ( 67 ).

108.

Що се отнася до отговорността на държавата поради нарушение на правото на Съюза вследствие на решение на национална юрисдикция, произнасяща се като последна инстанция, Съдът е уточнил, че предвид особеността на съдебната функция, както и законните изисквания на силата на пресъдено нещо, отговорността на държавата в такава хипотеза не е неограничена. Както Съдът е постановил, тази отговорност би могла да бъде ангажирана само в изключителен случай, когато националната юрисдикция, която се е произнесла като последна инстанция, явно не е зачела приложимото право. В това отношение, за да прецени дали това условие е изпълнено, националният съд, сезиран с иск за поправяне на вреди, трябва да вземе предвид всички елементи, характеризиращи положението, изложено пред него, и по-специално степента на яснота и прецизност на нарушеното правило, наличието на умисъл при нарушението, възможността грешката при прилагане на правото да бъде извинена, приетото, в конкретния случай от институция на Съюза, становище, както и неспазването от страна на съответната юрисдикция на задължението ѝ за отправяне на преюдициално запитване съгласно член 267, трета алинея ДФЕС ( 68 ).

109.

Както посочих по-горе, при всички положения явното нарушение на приложимото право на Съюза се презумира, когато съответното решение е постановено при явно несъобразяване с практиката на Съда в съответната област ( 69 ).

110.

Следователно право на обезщетение ще възникне, ако е изпълнено условието за явно нарушение на приложимото право на Съюза, когато се установи, че нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти и че съществува пряка причинно-следствена връзка между твърдяното явно нарушение и вредата, претърпяна от заинтересованото лице. Всъщност тези три условия са необходими и достатъчни за възникване в полза на частноправните субекти на право на обезщетение, без при това да се изключва възможността за ангажиране на отговорността на държавата при по-малко стриктни условия въз основа на националното право ( 70 ).

111.

Съдът също е имал повод да уточни, че освен ако не е налице право на обезщетение, което произтича пряко от правото на Съюза в случаите, когато посочените условия са изпълнени, държавата е длъжна да отстрани по реда на националното право относно отговорността последиците от причинените вреди, като се има предвид, че установените от националните законодателства условия във връзка с поправянето на вредите не трябва да бъдат по-неблагоприятни от условията, отнасящи се до подобни вътрешноправни искове (принцип на равностойност), нито да бъдат уредени по начин, който прави получаването на обезщетение практически невъзможно или прекомерно трудно (принцип на ефективност) ( 71 ).

112.

Според мен именно в светлината на принципа на ефективност следва да се разглежда процесуалното правило, предвидено в член 13, параграф 2 от RRCEE. При това положение трябва да се определи дали такова процесуално правило на практика и при обстоятелства като разглежданите в главното производство е от естество да направи невъзможно или прекомерно трудно получаването на обезщетение от засегнатия частноправен субект.

113.

В случая решаващото е да се определи дали този частноправен субект разполага с възможност за обжалване срещу решение на Supremo Tribunal de Justiça, което го засяга неблагоприятно. На така зададения в съдебното заседание въпрос португалското правителство най-напред отговори отрицателно, преди да промени неубедително отговора си. По този въпрос запитващата юрисдикция трябва да провери действащото вътрешно право. Считам, че ако тази юрисдикция стигне до констатацията, че засегнатият частноправен субект не разполага с възможност за обжалване срещу решение на Supremo Tribunal de Justiça, което го засяга неблагоприятно, тя следва да приеме, че процесуалното правило, предвидено в член 13, параграф 2 от RRCEE, противоречи на принципа на ефективността, доколкото прави невъзможно получаването на обезщетение от частноправния субект.

114.

Във всеки случай струва ми се, че от устните състезания, проведени пред Съда, следва, че ако се установи такава възможност за обжалване срещу решение на Supremo Tribunal de Justiça, според мен тя изглежда твърде теоретична и трудна за прилагане ( 72 ). Поради тази причина, доколкото в такъв случай процесуалното правило, предвидено в член 13, параграф 2 от RRCEE, съдържа сериозна пречка за получаването на обезщетение от засегнатия частноправен субект, според мен то ще продължава да е в противоречие с принципа на ефективност. Всъщност такова процесуално правило би направило прекомерно трудно получаването на обезщетение от частноправния субект.

115.

Следователно моят извод е, че при обстоятелства като разглежданите в главното производство правото на Съюза, по-специално съдебната практика, изведена от решение Köbler ( 73 ), трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба относно отговорността на държавата, която поставя правото на обезщетение в зависимост от предварителната отмяна на решението, причинило вредата.

116.

С оглед на изложените по-горе съображения на поставените от Varas Cíveis de Lisboa въпроси следва да се отговори по следния начин: