—

за Rina Services SpA, Rina SpA и SOA Rina Organismo di Attestazione SpA, от R. Damonte, G. Giacomini, G. Scuras и G. Demartini, avvocati,

—

за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от C. Pluchino и S. Fiorentino, avvocati dello Stato,

—

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

—

за шведското правителство, от A. Falk, C. Meyer-Seitz, U. Persson, N. Otte Widgren, L. Swedenborg, F. Sjövall, E. Karlsson и C. Hagerman в качеството на представители,

—

за Европейската комисия, от E. Montaguti и H. Tserepa-Lacombe, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 49 ДФЕС, 51 ДФЕС и 56 ДФЕС, както и на членове 14 и 16 от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар (OB L 376, стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 58, стр. 50).

2

Запитването е отправено в рамките на три съдебни спора между Presidenza del Consiglio dei Ministri Consiglio di Stato, Consiglio Superiore dei Lavori Pubblici, Autorità per la Vigilanza sui Contratti Pubblici di lavori, servizi e forniture, Conferenza Unificata Stato Regioni, Ministero dello Sviluppo Economico delle Infrastrutture e dei Trasporti, Ministero per le Politiche europee, Ministero dell’Ambiente e della Tutela del Territorio e del Mare, Ministero per i beni e le attività culturali, Ministero dell’Economia e delle Finanze и Ministero degli Affari esteri, от една страна, и съответно Rina Services SpA, Rina SpA и SOA Rina Organismo di Attestazione SpA, от друга страна, относно национална правна уредба, която задължава дружествата, които имат качеството на организации за сертифициране (Società Organismo di Attestazione, наричани по-нататък „SOA“), да имат седалище в Италия.

3

Съображения 1—7, 16 и 33 от Директива 2006/123 гласят:

[…]

[…]

4

Член 2 от Директива 2006/123, озаглавен „Обхват“, гласи:

„1.   Настоящата директива се прилага за услуги, предоставяни от доставчици, установени в държава членка.

2.   Настоящата директива не се прилага спрямо следните дейности:

[…]

[…]“.

5

Съгласно член 3, параграф 3 от Директива 2006/123 държавите членки прилагат разпоредбите на тази директива в съответствие с правилата на ДФЕС относно правото на установяване и свободното движение на услуги.

6

Член 14 от посочената директива, озаглавен „Забранени изисквания“, включен в глава III от нея, озаглавена „Свобода на установяване за доставчиците“, гласи:

„Държавите членки не може да поставят достъпа до или упражняването на дейност по предоставянето на услуга на тяхна територия в зависимост от което и да било от следните условия:

[…]

[…]“.

7

Член 15 от Директива 2006/123, озаглавен „Изисквания, които подлежат на оценка“, включен в същата глава III, задължава държавите членки да проверяват дали в техните правни системи съществуват някои от изискванията по параграф 2 от същия член, и да гарантират, че те са съвместими с условията за недискриминация, необходимост и пропорционалност, заложени в параграф 3 от този член.

8

Глава IV от тази директива, озаглавена „Свободно движение на услуги“, включва член 16 със заглавие „Свобода да се предоставят услуги“. Този член гласи:

„1.   Държавите членки съблюдават правото на доставчиците да предоставят услуги в държава членка, различна от тази, в която са установени.

Държавата членка, в която се предоставя услугата, гарантира свободен достъп до и свободно упражняване на дейността по предоставяне на услугата в рамките на цялата си територия.

Държавите членки не поставят достъпа до или упражняването на дейност по предоставянето на услуга на тяхна територия, в зависимост от изпълнението на всякакви изисквания, които не са съобразени със следните принципи:

2.   Държавите членки не могат да ограничават свободата да се предоставят услуги, в случай на доставчик, установен в друга държава членка като налагат някое от следните изисквания:

[…]

3.   Държавата членка, в която се мести доставчикът, запазва възможността да налага изисквания относно осъществяването на дейност по предоставяне на услуга, когато това е оправдано по причини, свързани с обществен[ия ред], обществената сигурност, общественото здраве и опазването на околната среда, и в съответствие с параграф 1. […]“.

9

Член 64, параграф 1 от Декрет № 207 на президента на Републиката от 5 октомври 2010 г. за изпълнение и прилагане на законодателен декрет № 163 от 12 април 2006 г. (редовна притурка към GURI № 288 от 10 декември 2010 г.), с който се отменя Декрет № 34 на президента на Републиката от 25 януари 2000 г., предвижда, че SOA се учредяват като акционерни дружества, в наименованието на които задължително се включва изразът „организация за сертифициране“, и че тяхното седалище трябва да бъде на територията на Италианската република.

10

Rina SpA е холдинговото дружество на групата Rina. Седалището на това дружество е в Генуа (Италия).

11

Rina Services SpA е акционерно дружество, което принадлежи към групата Rina и чието седалище също е в Генуа. Предметът му на дейност е предоставянето на услуги по сертифициране за качество UNI CEI EN 45000.

12

SOA Rina Organismo di Attestatzione SpA също е акционерно дружество със седалище в Генуа. То упражнява дейност по сертифициране и извършване на технически контрол на организацията и производството на строителните предприятия. Rina SpА притежава 99 % от акциите на това дружество, а останалият 1 % е собственост на Rina Services SpА.

13

Посочените три дружества подават жалби пред Tribunale amministrativo regionale per il Lazio, с които по-специално оспорват законосъобразността на член 64, параграф 1 от Декрет № 207 на президента на Републиката от 5 октомври 2010 г. за изпълнение и прилагане на законодателен декрет № 163 от 12 април 2006 г., в частта му, в която той предвижда, че седалището на SOA трябва да се намира на територията на Италианската република.

14

С решения от 13 декември 2011 г. тази юрисдикция уважава жалбите, с мотива че изискването за местонахождение на седалището противоречи на членове 14 и 16 от Директива 2006/123.

15

Жалбоподателите в главното производство обжалват тези съдебни решения пред Consiglio di Stato, като твърдят по-специално, че упражняваната от SOA дейност е свързана с упражняването на публична власт по смисъла на член 51 ДФЕС и че следователно е изключена от приложното поле както на Директива 2006/123, така и на членове 49 ДФЕС и 56 ДФЕС.

16

При тези обстоятелства Consiglio di Stato решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

17

С втория си въпрос, който следва да се разгледа на първо място, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 51, първа алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че упражняваните от SOA дейности по сертифициране са свързани с упражняването на публична власт по смисъла на тази разпоредба.

18

Трябва да се констатира, че Съдът вече се е произнесъл по този въпрос в решение SOA Nazionale Costruttori (C‑327/12, EU:C:2013:827) по преюдициално запитване на Consiglio di Stato.

19

В точка 52 от това решение Съдът приема, че с оглед на съображенията, посочени в точки 28—35 от посоченото решение, а именно фактът, че SOA са предприятия със стопанска цел, които упражняват дейността си в условията на конкуренция и нямат правомощия за вземане на решения, свързани с упражняването на властнически правомощия, дейностите по сертифициране на SOA не представляват пряко и конкретно упражняване на публична власт по смисъла на член 51 ДФЕС.

20

По-конкретно Съдът подчертава в точка 54 от същото решение, че проверката от SOA на техническите и финансовите възможности на подлежащите на сертифициране предприятия, на достоверността и съдържанието на декларациите, удостоверенията и документите, представени от лицата, на които се издава сертификат, както и наличието на условията относно личното положение на кандидата или оферента не може да се считат за дейност, попадаща в обхвата на автономията при вземане на решения, характерна за упражняването на публична власт, тъй като тази проверка се определя изцяло от националната правна уредба. Освен това Съдът установява в същата точка от това решение, че въпросната проверка се извършва под прекия държавен контрол и че функцията ѝ е да подпомогне задачата на възлагащите органи в областта на обществените поръчки за строителство, като целта ѝ е да даде възможност на тези органи да изпълнят задачата си, като се запознаят точно и подробно с техническите и финансовите възможности на оферентите.

21

В случая запитващата юрисдикция не посочва в настоящото преюдициалното запитване каквато и да било промяна в естеството на дейностите, упражнявани от SOA в сравнение с положението, във връзка с което е постановено решение SOA Nazionale Costruttori (C‑327/12, EU:C:2013:827).

22

При тези условия на втория въпрос следва да се отговори, че член 51, първа алинея ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в тази разпоредба изключение от правото на установяване не се прилага за дейностите по сертифициране, упражнявани от дружества, които имат качеството на организации за сертифициране.

23

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали правото на Европейския съюз, и по-специално членове 49 ДФЕС и 56 ДФЕС, както и принципите, закрепени в Директива 2006/123, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство, която предвижда, че седалището на SOA трябва да се намира на територията на страната.

24

В това отношение е важно да се констатира, че услугите по сертифициране попадат в приложното поле на Директива 2006/123, тъй като са изрично посочени в съображение 33 от същата, в примерния списък на дейностите, обхванати от тази директива.

25

В настоящия случай разглеждано в главното производство изискване във връзка с мястото на седалището на организациите за сертифициране спада към изискванията, посочени в член 14 от Директива 2006/123. Действително, доколкото задължава SOA да притежават седалище на територията на страната, това изискване, от една страна, е основано пряко на седалището на доставчика по смисъла на член 14, точка 1 от тази директива и от друга страна, ограничава свободата на доставчика да избира между основно и вторично място на установяване, като го задължава да е установен основно на територията на страната по смисъла на точка 3 от този член.

26

Член 14 от Директива 2006/123 забранява на държавите членки да поставят достъпа до дейност по предоставянето на услуги или упражняването на такава дейност на тяхна територия в зависимост от някое от изискванията, изброени в точки 1—8 от същия член, като по този начин им налага премахването, приоритетно и системно, на тези изисквания.

27

Италианската република въпреки това твърди, че изискването седалището на SOA да се намира на територията на страната, е обосновано от необходимостта да се гарантира ефикасността на контрола, упражняван от публичните органи върху дейностите на SOA.

28

В това отношение е важно да се подчертае, както правят Република Полша и Комисията, че изискванията, изброени в член 14 от Директива 2006/123, към които се числи националната правна уредба, разглеждана в главното производство, не могат да бъдат обосновани.

29

Този извод следва както от текста на посочения член 14, така и от общата структура на Директива 2006/123.

30

От една страна, от заглавието на посочения член следва, че изброените в точки 1—8 от него изисквания са „забранени“. Освен това текстът на този член с нищо не показва, че държавите членки имат възможност да обосноват запазването на такива изисквания в националните си законодателства.

31

От друга страна, по отношение на свободата на установяване общата структура на Директива 2006/123 се основава на ясно разграничение между забранените изисквания и тези, които подлежат на оценка. Докато първите са уредени в член 14 от тази директива, вторите са предмет на правилата, предвидени в член 15 от нея.

32

Що се отнася по-конкретно до изискванията, които подлежат на оценка, съгласно член 15, параграф 1 от Директива 2006/123 държавите членки проверяват дали в техните правни системи съществуват някои от изискванията по параграф 2 от същия член, и гарантират, че те са съвместими с условията за недискриминация, необходимост и пропорционалност, заложени в параграф 3 от този член.

33

В това отношение от параграфи 5 и 6 от посочения член 15 произтича, че на държавите членки е позволено да запазят или, при необходимост, да въведат изисквания от вида на посочените в параграф 2 от същия член, ако съответстват на условията за недопускане на дискриминация, за необходимост и за пропорционалност, предвидени в параграф 3 от тази разпоредба.

34

На следващо място, що се отнася до свободното предоставяне на услуги, член 16, параграф 3 от Директива 2006/123 предвижда, че държавата членка, в която се мести доставчикът, за да предостави услугата си, запазва възможността да налага изисквания относно осъществяването на дейност по предоставяне на услуга, когато това е оправдано по причини, свързани с обществения ред, обществената сигурност, общественото здраве и опазването на околната среда и в съответствие с параграф 1 от този член.

35

Такава възможност обаче не е предвидена за „забранените“ изисквания, изброени в член 14 от Директива 2006/123.

36

Този извод не се поставя под въпрос от член 3, параграф 3 от тази директива, съгласно който държавите членки прилагат разпоредбите на последната „в съответствие с правилата на Договора за правото на установяване и свободното движение на услуги“.

37

В това отношение следва да се отбележи, както прави Република Полша, че тълкуването на член 3, параграф 3 от Директива 2006/123 в смисъл, че на държавите членки е позволено да обосноват въз основа на първичното право изискване, забранено от член 14 от тази директива, би лишило последната разпоредба от полезното ѝ действие, като така в крайна сметка би противоречало на целевата хармонизация, която се извършва с нея.

38

Всъщност подобно тълкуване би противоречало на извода, направен от законодателя на Съюза в съображение 6 от Директива 2006/123, че бариерите пред свободата на установяване не могат да бъдат премахнати единствено чрез прякото прилагане на член 49 ДФЕС, по-специално поради изключителната сложност на разглеждането им като отделни случаи. Ако се допусне, че „забранените“ съгласно член 14 от тази директива изисквания все пак могат да бъдат обосновани въз основа на първичното право, това би означавало именно да се въведе отново такова разглеждане за всеки конкретен случай въз основа на ДФЕС по отношение на всички ограничения на свободата на установяване.

39

Важно е освен това да се подчертае, че член 3, параграф 3 от Директива 2006/123 допуска тълкуване на член 14 от нея в смисъл, че изброените в него забранени изисквания не могат да бъдат обосновавани. Тази забрана без възможност за обосноваване цели всъщност да гарантира системното и бързо премахване на някои ограничения на свободата на установяване, които според законодателя на Съюза и практиката на Съда засягат значително правилното функциониране на вътрешния пазар. Тази цел е съобразена с ДФЕС.

40

Следователно, макар член 52, параграф 1 ДФЕС да допуска държавите членки да обосноват с едно от посочените в него основания национални мерки, които представляват ограничение на свободата на установяване, това същевременно не означава, че законодателят на Съюза не може да ограничи някои дерогации при приемането на акт на вторичното право като Директива 2006/123, която конкретизира основна свобода, закрепена в ДФЕС, още повече когато, както в настоящия случай, съответната разпоредба на вторичното право само възпроизвежда установена съдебна практика, по силата на която изискване като разглежданото в главното производство е несъвместимо с основните свободи, на които икономическите оператори могат да се позовават (в това отношение вж. по-специално решение Комисия/Франция, C‑334/94, EU:C:1996:90, т. 19).

41

При тези условия на първия въпрос следва да се отговори, че член 14 от Директива 2006/123 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която предвижда, че седалището на SOA трябва да се намира на територията на страната.

42

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши: