1.

Настоящото дело дава възможност на Съда да конкретизира две основни правни понятия в рамките на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ( 2 ), а именно понятието за гражданско и търговско дело и понятието за обществен ред (ordre public).

2.

От една страна, тук се поставя въпросът дали понятието „гражданско и търговско дело“ обхваща съдебните дела по искове, основани на нарушение на конкуренцията и предявени срещу предприятия с мажоритарно участие на държавата. От друга страна, следва да се изясни дали и евентуално при какви условия изпълнението на допуснати обезпечителни мерки може да бъде отказано по съображение за обществен ред.

3.

От разпоредбите на първичното право релевантни за настоящия случай са основно членове 81 ЕО и 82 ЕО (понастоящем членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС) ( 3 ), а от тези на вторичното — членове 1, 22, 34 и 35 от Регламент (ЕО) № 44/2001.

4.

Член 1, параграф 1 от посочения регламент определя неговия предметен обхват по следния начин:

„Настоящият регламент се прилага по граждански и търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган. Той не обхваща, по-специално, данъчни, митнически или административни дела“.

5.

Раздел 6 от глава II от Регламент (ЕО) № 44/2001 предвижда определени хипотези на изключителна компетентност. Член 22 от него гласи:

„Следните съдилища ще притежават изключителна компетентност независимо от местоживеенето:

[…]

6.

Член 34 от Регламент (ЕО) № 44/2001 урежда признаването на решения от други държави членки и в релевантната си тук част гласи:

„Съдебно решение не се признава:

[…]“.

7.

Член 35, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001, който също е релевантен по въпросите на признаването, гласи:

„Освен това, съдебното решение не се признава, ако то противоречи на раздел 3, 4 или 6 от глава II […]“.

8.

Релевантни за настоящото дело са по-специално Likums „Par aviāciju“ (Закон за въздухоплаването) и разпоредбите за прилагането му.

9.

Според латвийския Закон за въздухоплаването операторите на въздухоплавателни средства заплащат такси в частност за услугите на летищата.

10.

Във връзка с това към меродавния за спора момент различни наредби предвиждат, че превозвачите, които извършват полети от и до летище Рига, могат да ползват някои намаления на таксите. Техният размер се определя според годишния брой на пътниците, които съответното предприятие е превозило от Рига.

11.

FlyLAL-Lithuanian Airlines AS (наричано по-нататък „flyLAL“) е литовски въздушен превозвач, изпаднал междувременно в несъстоятелност, който твърди, че е бил поставен в по-неблагоприятно положение на пазара на въздухоплавателните услуги в сравнение с конкурентния латвийски въздушен превозвач Air Baltic Corporation AS (наричан по-нататък „Air Baltic“). FlyLAL конкретно поддържа, че е претърпяло имуществени вреди вследствие на нарушената конкуренция в Латвия и Литва.

12.

Ето защо през 2008 г. flyLAL предявява иск пред Vilniaus Apygardos Teismas (Вилнюски районен съд) срещу Air Baltic и Starptautiskā lidosta Rīga VAS (наричано по-нататък „Lidosta Rīga“), държавното капиталово дружество — оператор на летище Рига, като в частност иска да му заплатят обезщетение за вреди в размер на 199830000 LTL ( 4 ). В подкрепа на иска си то твърди, че са налице нарушения на европейското конкурентно право. Той счита по същество, че Air Baltic е злоупотребил с господстващото си положение в рамките на латвийската политика за намаляване на летищните такси. Намаленията на таксите в Латвия, наред с другото, дали на Air Baltic възможността да работи на дъмпингови цени от летище Вилнюс (Република Литва). Освен това редовното прилагане на намаления на летищните такси следвало да се счита за забранено споразумение между ответниците.

13.

Преди да бъде постановено окончателно решение по съществото на иска, с решение от 31 декември 2008 г. Lietuvos Apeliacinis Teismas (Литовски апелативен съд) налага като временни обезпечителни мерки възбрана, съответно запор върху имущество на Air Baltic и Lidosta Rīga на стойност, равна на размера на иска (наричани по-нататък „обезпечителните мерки“).

14.

След това flyLAL подава молба до Rīgas pilsētas priekšpilsētas tiesa (Районен съд във Видземе, Рига) да признае решението от 31 декември 2008 г. и допусне изпълнението му в Латвия. С разпореждане от 19 януари 2012 г. този първоинстанционен съд по същество уважава молбата, тоест признава решението от 31 декември 2008 г. и допуска изпълнението му в Република Латвия.

15.

Понастоящем запитващата юрисдикция — Augstākās tiesas Senāts (Върховният съд на Република Латвия), следва да се произнесе по жалбата на Air Baltic и Lidosta Rīga срещу признаването и изпълнението в Латвия на решението от 31 декември 2008 г.

16.

На първо място, запитващата юрисдикция си поставя въпроса дали литовското дело по иска за обезщетение — и конкретно решението от 31 декември 2008 г. — принадлежи към категорията на гражданските и търговските дела по смисъла на член 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001. Ако това е така, на второ място, според запитващата юрисдикция следва да се изясни дали още по иска за обезщетение не би трябвало да е налице изключителна компетентност на латвийските съдилища съгласно член 22 от Регламент (ЕО) № 44/2001. Ако това се потвърди, на трето място, тя иска да установи дали съгласно член 35, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 Augstākās tiesas Senāts трябва да откаже да признае решението от 31 декември 2008 г. поради нарушение на член 22 от посочения регламент. Накрая, на четвърто място, Augstākās tiesas Senāts се съмнява дали признаването на въпросното решение е в съответствие с обществения ред в Република Латвия по смисъла на член 34, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001. Според запитващата юрисдикция, от една страна, решението от 31 декември 2008 г. съдържа съвсем недостатъчни разяснения относно изчисляването на исканата сума, която е значителна. От друга страна, тъй като междувременно срещу литовския молител е образувано производство по несъстоятелност, ответниците няма да имат реална възможност да получат обезщетение за причинените им с допуснатото обезпечение вреди, ако в крайна сметка искът срещу тях бъде отхвърлен. Това според запитващата юрисдикция би причинило значителни вреди на Република Латвия, която притежава дялово участие от 100 % и съответно 52,6 % в ответните дружества, и така би засегнало икономическите интереси и сигурността на тази държава.

17.

При тези условия Augstākās tiesas Senāts спира производството и поставя на Съда следните преюдициални въпроси:

18.

С първия преюдициален въпрос Augstākās tiesas Senāts иска да установи по същество дали литовското дело по иска за обезщетение — и конкретно решението от 31 декември 2008 г. — принадлежи към категорията на гражданските и търговските дела по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001.

19.

Отговорът на този въпрос изисква най-напред да се изясни какво следва да се разбира под „граждански и търговски дела“ по смисъла на Регламент № 44/2001. В това отношение следва да се анализира практиката на Съда във връзка с тази предпоставка (вж. раздел 1 по-нататък) и така направените изводи да се приложат към фактите по главното производство (вж. раздел 2 по-нататък).

20.

Според постоянната практика на Съда ( 5 ) понятието „гражданско и търговско дело“ следва да се тълкува самостоятелно в правото на Съюза, като се вземат предвид целите и системата на Регламент (ЕО) № 44/2001, както и общите принципи на правото, които произтичат от всички национални правни системи ( 6 ).

21.

Доколкото в отношенията между държавите членки Брюкселската конвенция ( 7 ) е заменена ( 8 ) от Регламент (ЕО) № 44/2001, направеното от Съда тълкуване на разпоредбите на тази конвенция важи и за тези на Регламента ( 9 ). Това се отнася и конкретно за член 1, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001, който заема същото място и изпълнява същата функция като член 1, първа алинея от Брюкселската конвенция ( 10 ).

22.

Съгласно постоянната съдебна практика относно посочените разпоредби някои съдебни решения могат да бъдат изключени от приложното поле на Регламент (ЕО) № 44/2001 поради естеството на правоотношенията между страните по спора или предвид предмета на спора ( 11 ).

23.

Ето защо, за да се установи дали делото принадлежи към категорията на гражданските и търговските дела, следва първо да се изяснят факторите, които характеризират правоотношенията между страните в главното производство (вж. раздел 2а), а след това — за да се определи предметът на спора в главното производство (вж. раздел 2б) — да се анализират фактите, на които се основава съответната претенция, както и основанието на иска и условията за предявяването му ( 12 ).

24.

Първо следва да се разгледат правоотношенията между молителя и ответниците в главното производство, в контекста на които е извършено твърдяното нарушение на нормите на европейското конкурентно право, по повод на което се претендира обезщетение за вреди.

25.

Видно от акта за преюдициално запитване, страни по спора в главното производство са две предприятия (Lidosta Rīga и Air Baltic), в които Република Латвия притежава дялово участие от съответно 100 % и 52,6 %.

26.

Това само по себе си обаче не изключва прилагането на Регламент (ЕО) № 44/2001. Всъщност определящото е дали разглежданото правоотношение е свързано с упражняването на публична власт ( 13 ). Ако не е така, Регламент (ЕО) № 44/2001 ще може да се приложи.

27.

По-нататък този въпрос трябва да се изследва конкретно във връзка с правоотношенията между отделните страни в главното производство.

28.

Що се отнася до правоотношенията между flyLAL и Air Baltic, въпросът за естеството им не се нуждае по-задълбочен анализ.

29.

Двете предприятия се конкурират като доставчици на пазара на въздухоплавателните услуги и като клиенти на пазара на летищните услуги. При това нито едно от тях не упражнява спрямо другото неприсъщи за частни лица правомощия на публична власт ( 14 ).

30.

Правоотношението между flyLAL и Lidosta Rīga обаче също не се характеризира с упражняване на публична власт.

31.

Основният момент в това правоотношение е, че flyLAL използва услугите на летище Рига срещу заплащане на летищни такси. Летищните услуги се състоят по същество в обработката на въздухоплавателни средства, пътници и товари. С отварянето на пазара на летищните услуги на летище Рига Република Латвия — чрез своето изцяло притежавано дъщерно дружество Lidosta Rīga — действа спрямо ползвателите на летището на плоскостта на частното право ( 15 ). Всеки друг частен икономически оператор, например операторът на частно летище, би могъл на предоставя услугите по същия начин ( 16 ).

32.

Това изобщо не се променя от обстоятелството, че при определянето на таксите, и по-специално при преценката дали да предоставя намаления, Lidosta Rīga следва да се съобразява с нормативните изисквания с общо приложение в Република Латвия. Тази обвързаност се проявява именно в отношенията между Република Латвия като акционер и Lidosta Rīga като изцяло притежавано нейно дружество и не оказва влияние върху отношенията между Lidosta Rīga и flyLAL като ползвател на летището.

33.

Също така няма значение дали дружеството Lidosta Rīga е свободно да използва по свое усмотрение събираните от него такси, или в това отношение трябва да спазва нормативни изисквания. Причината е, че този аспект е определящ не за естеството на неговото правоотношение с ползвателите на летището като flyLAL, а за съвсем различните правоотношения между Lidosta Rīga и неговия собственик — Република Латвия.

34.

Следователно фактическата обстановка в главното производство се различава от фактите, по които е постановено решение LTU ( 17 ). Действително то също се отнася до такси за услуги, предоставяни във връзка с въздушния превоз, но в него не са обсъждани конкретно такси за икономическото използване на летищата. Вместо това решението се отнася до таксите за аеронавигационно обслужване, които международна организация за контрол на въздушното пространство събира за предоставяните услуги във връзка с авиационната безопасност, т.е. става дума за същински публичноправни интереси като контрола и наблюдението на въздушното пространство ( 18 ).

35.

В решение LTU Съдът приема — но само в контекста на тези такси за аеронавигационно обслужване — че е налице „връзка с упражняването на публична власт“ ( 19 ). Следователно за разлика от настоящия случай в посоченото решение са били констатирани типични признаци за наличието на отношения на власт и подчинение, което свидетелства за упражняването на публична власт.

36.

Освен това разграничението между предоставянето на свързаните с упражняването на публична власт услуги по авиационна безопасност, от една страна, и отварянето на пазар в сектора на летищните услуги, от друга, разграничение, което направих тук за целите на определянето на понятието „гражданско и търговско дело“, е в съответствие с някои аналогични съображения на Съда в областта на конкурентното право.

37.

Всъщност в няколко решения Съдът вече е разглеждал въпроса как следва да се окачествят дейностите на управляващите летища органи. В тях той неизменно стига до извода, че предлагането на „летищни услуги срещу възнаграждение, произтичащо по-конкретно от летищните такси“, представлява икономическа дейност и следователно трябва по принцип да се преценява от гледна точка на разпоредбите на европейското конкурентно право ( 20 ). За тази преценка няма никакво значение нито дали дейността се извършва от субект на частното или на публичното право, нито дали тя е рентабилна ( 21 ).

38.

Същевременно релевантното за целите на член 1, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 разграничение между частноправни и властнически правоотношения и релевантното в конкурентното право разграничение между икономическа дейност и дейност по упражняване на публична власт не само са сходни в терминологичен аспект, но са и съдържателно взаимосвързани, което оправдава използването на сходни критерии за преценка. Съдът очевидно също възприема този подход, тъй като в постановеното в областта на конкурентното право решение SAT Fluggesellschaft се позовава на решение LTU ( 22 ). От това може да се заключи, че при преценката на приложимостта на Регламент (ЕО) № 44/2001 се използват същите критерии, които Съдът е развил в областта на конкурентното право във връзка с условието да е налице икономическа дейност. В противен случай би се стигнало до трудно обясними противоречия в изводите, ако за някоя несъмнено икономическа дейност се приеме, че няма граждански или търговски характер.

39.

Следователно естеството на правоотношенията между Lidosta Rīga и молителя в главното производство също не се определя от упражняването на публична власт, а има икономически частноправен характер, тъй като по същество става дума за възмездно предоставяне на летищни услуги.

40.

По-нататък следва да се провери дали предметът на спора също потвърждава изводите, които налага естеството на правоотношенията между страните.

41.

Преди всичко тук следва да се отбележи, че — както твърдят правителството на Република Латвия и Lidosta Rīga — предвид изложената от запитващата юрисдикция информация е доста съмнително дали е налице антиконкурентно споразумение в ущърб на молителя в главното производство, а и съвсем не е сигурно дали дружеството Lidosta Rīga е извършило злоупотреба с господстващо положение, като се има предвид, че то е длъжно да спазва нормативните изисквания на латвийската държава ( 23 ). В настоящото производство обаче задачата на Съда е не да проверява за наличието на нарушение на конкуренцията, а да изследва предмета на спора в главното производство, в който основното е искането за обезщетение за претърпени вреди поради нарушение на членове 81 ЕО и 82 ЕО, за да установи дали делото принадлежи към категорията на гражданските и търговските дела ( 24 ).

42.

Тук релевантни за преценката на предмета на спора са фактите, на които се основава посоченото искане. Ако причината за предявеното искане се корени в упражняването на публична власт, делото няма да е гражданско или търговско ( 25 ). В това отношение обаче не всяка връзка с упражняването на публична власт е достатъчна. Всъщност е необходимо конкретно предизвикалото иска поведение да представлява упражняване на публична власт ( 26 ).

43.

Още естеството на разгледаните по-горе правоотношения между страните, в контекста на които е предявено искането за обезщетение за вреди, показва, че в настоящия случай не става дума за упражняване на публична власт. Този извод не се поставя под съмнение нито от това, че исковете за обезщетение за вредите, причинени с нарушение на европейското конкурентно право, изцяло произтичат от правото на Съюза (вж. подраздел i), нито от особените обстоятелства на настоящия случай, по-специално участието на държавни структури (вж. подраздел ii).

44.

По-нататък следва първо да бъдат разгледани общо правните основания и нормативният контекст на исковете за обезщетение за вреди в областта на конкурентното право. Във връзка с това и в светлината на изложеното ще се прецени предметът на главното производство.

45.

Отговорността за вреди на участниците в картели и съответно на предприятията в господстващо положение, които са злоупотребили със своята пазарна сила, е принцип на правото на Съюза, който произтича непосредствено от първичното право ( 27 ).

46.

В този смисъл Съдът многократно е постановявал, че доколкото член 81 ЕО има директен ефект в отношенията между частноправните субекти и поражда пряко права за тях ( 28 ), полезното действие на наложената с тази разпоредба забрана би било накърнено, ако не можеше всеки да търси обезщетение за вредите, които е претърпял в резултат от споразумение или поведение, което би могло да ограничи или наруши конкуренцията ( 29 ).

47.

Макар че досега Съдът не е имал повод да се произнесе по този въпрос, няма основания за съмнение в това, че същото би следвало да важи и за другата основополагаща разпоредба на европейското конкурентно право, а именно член 82 ЕО.

48.

От гледна точка на европейското гражданскопроцесуално право съответните искове за обезщетение за вреди, предявявани срещу предприятия, които са нарушили разпоредбите на член 81 ЕО и/или член 82 ЕО, са предмет на граждански и търговски дела по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 ( 30 ). Европейската комисия неколкократно е подчертавала това, последно в предложението за директива в областта на прилагането на конкурентното право ( 31 ).

49.

Предвид особените обстоятелства по настоящия случай, а именно че ответниците по иска за обезщетение за вреди са предприятия, контролирани от държавата, и особено че нарушението на конкуренцията, както се твърди, е предизвикано от нормативни изисквания на латвийската държава, следва да се постави въпросът дали и в този случай е верен изводът, че става дума за частноправна материя.

50.

Аз съм на мнение, че на този въпрос трябва да се отговори утвърдително. Съображенията ми са следните.

51.

Както вече посочих в точка 38, разграничението между частноправни и властнически правоотношения за целите на определянето на приложното поле на Регламент (ЕО) № 44/2001 трябва да се извършва по същите критерии като релевантното за целите на членове 81 ЕО и 82 ЕО разграничение между икономическите и властническите дейности на предприятията.

52.

Въз основа на това по въпроса за предмета на спора в настоящия случай, който в крайна сметка зависи от това дали предизвикалото иска поведение представлява упражняване на публична власт ( 32 ), отново следва да се приеме, че не е налице определяща властническа намеса. Първо, поведението, в което се изразява нарушението на конкуренцията, с което е обоснован искът, а именно събирането на различни по размер летищни такси от Lidostа Rīga, е в пряка връзка с икономическата дейност на това предприятие, а именно дейността му на летищен оператор. Второ, членове 81 ЕО и 82 ЕО, които са посочени като основания на иска, всъщност могат да се приложат само ако отговорното за вредите предприятие извършва не властническа, а тъкмо икономическа дейност.

53.

Още оттук следва, че делото по предявения иск за обезщетение за вреди (и по обезпечителните мерки) трябва да принадлежи към категорията на гражданските и търговските дела по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001.

54.

На този извод не се отразява обстоятелството, че фактите, които от гледна точка на молителя обосновават иска, не само имат връзка с конкурентното право на Съюза, но и се вписват в контекста на националното право в областта на въздухоплаването. Всъщност, както ще изясня по-нататък в заключението, въпросният иск за обезщетение за вреди не е насочен срещу латвийското законодателство, нито съответно срещу т.нар. acta iuri imperii.

55.

Както става ясно от акта за преюдициално запитване, запитващата юрисдикция очевидно смята, че с иска за обезщетение за вреди молителят в главното производство в крайна сметка се оплаква от законодателството на Република Латвия.

56.

Във връзка с това първо трябва да се посочи, че действително отговорността на държавата за acta iure imperii не попада в приложното поле на Регламент (ЕО) № 44/2001. Преработената редакция на Регламент (ЕО) № 44/2001, която ще влезе в сила на 10 януари 2015 г., съдържа допълнение спрямо досегашния текст, с което това е вече изрично изяснено ( 33 ).

57.

Освен това следва да се констатира, че съгласно общопризнатия принцип на държавния имунитет — par in parem non habet imperium — държавата не може да бъде съдена пред съдилищата на друга държава заради acta iure imperii ( 34 ).

58.

Въпреки това според мен съмненията на запитващата юрисдикция са неоснователни.

59.

Първо, искът, по който е образувано литовското производство, е предявен не с цел да се упражни контрол върху съответните национални нормативни актове, а единствено с цел да се издейства обезщетение за вредите, претърпени поради нарушение на конкуренцията. Въпреки че растящият брой на предявяваните искове за обезщетение за вреди поради нарушения на картелното право значително допринася, както Съдът многократно е подчертавал, за запазването на ефективната конкуренция в Съюза ( 35 ) и поради това е в общ интерес, това все още не означава, че всеки иск за обезщетение за вреди срещу едно или повече публично контролирани, но действащи като частни стопански субекти предприятия предполага да се упражни контрол върху държавни правни актове. Това е вярно включително когато въпросното нарушение на конкуренцията е повлияно, поне косвено, от държавните правни актове, например в случая — от латвийската правна уредба на летищните такси.

60.

Второ, споменатата от запитващата юрисдикция нищожност като последица от член 81, параграф 2 ЕО също не налага друг извод.

61.

Обстоятелството, че съгласно член 81, параграф 2 ЕО нарушението на картелната забрана води и до нищожност на антиконкурентното споразумение, всъщност се отнася само до конкретното споразумение — тоест до споразумението, регламентиращо икономическите отношения между Lidоsta Rīga и Air Baltic, — но в никакъв случай до латвийските правни разпоредби, които, както се твърди, косвено са оказали влияние за споразумението. Ако действително са несъвместими с конкурентното право на Съюза, тези правни разпоредби наистина ще са неприложими поради предимството на правото на Съюза. Това обаче не би било непосредствена последица от иска за обезщетение за вреди.

62.

Във всеки случай предвидената в член 81, параграф 2 ЕО автоматична нищожност не превръща субективния иск за обезщетение за вреди в обективно производство за контрол върху държавни правни разпоредби.

63.

Ето защо на първия преюдициален въпрос следва да се отговори, че дело като обсъжданото в главното производство относно допускането на обезпечителни мерки във връзка с иска на частен въздушен превозвач да му бъде заплатено обезщетение за вреди поради твърдени нарушения на конкурентното право на Европейския съюз в частност от публично контролирано предприятие, което му предоставя летищни услуги срещу заплащане на летищни такси, принадлежи към категорията на гражданските и търговските дела по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 дори когато летищните такси и евентуалните намаления на тези такси са уредени с национални правни разпоредби.

64.

С втория и третия от преюдициалните си въпроси, които могат да бъдат анализирани заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали картелноправно дело за обезщетение за вреди като обсъжданото в главното производство следва да се разглежда като правен спор относно действителността на решения на органите на дружества по смисъла на член 22, точка 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001. Ако това е така, тя иска освен това да установи дали когато делото по иска се провежда пред съд, който не е компетентният съд съгласно член 22, точка 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001, член 35, параграф 1 във връзка с член 22, точка 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001 е пречка за признаването на решението, с което този съд е допуснал обезпечителни мерки.

65.

Отговорът на втория преюдициален въпрос следва да е отрицателен, поради което е излишно да се анализира третият.

66.

Това е така, защото предмет на самия иск и на обезпечителната защита, за която става дума по делото пред запитващата юрисдикция, по същество е претендираното от молителя право на обезщетение за вреди, а не „действителността на създаването, недействителност или прекратяване на търговски дружества […] или действителността на решения на техните органи“ по смисъла на член 22, точка 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001.

67.

Наистина, като предявява искането си за обезщетение за вреди, ищецът косвено оспорва и политиката на Lidosta Rīga в областта на таксите, която, макар и законово предопределена, в крайна сметка намира отражение в решенията на акционерите на Lidosta Rīga и на неговия управителен съвет.

68.

Разпоредбата на член 22, точка 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001 обаче е изключение и съответно следва да се тълкува стриктно. Тя има за цел да съсредоточи в мястото по седалището на дружеството само тези дела, които пряко засягат изчерпателно изброените в разпоредбата въпроси. Тъй като обаче в настоящия случай не става дума за пряко насочен срещу определено решение иск за отмяна или за установяването на нищожност — всъщност дори изглежда, че в делото по иска изобщо не се споменава, нито оспорва някакво конкретно решение — член 22, точка 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001 е ирелевантен за настоящия случай, а съответно неприложим е и член 35 от Регламента, доколкото препраща към член 22.

69.

Ето защо на втория преюдициален въпрос следва да се отговори, че делата по искове за обезщетение за вреди като разглежданото в основното производство нямат за предмет действителността на решения на органите на дружества по смисъла на член 22, точка 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001.

70.

С четвъртия си преюдициален въпрос Augstākās tiesas Senāts иска по същество да установи дали признаването на решение за допускане на обезпечителни мерки би било в противоречие с обществения ред на държава членка, ако, първо, не е обоснован значителният размер на допуснатото обезпечение, и второ, има опасност от непоправими вреди, които биха могли да засегнат икономическите интереси на държавата, в която се иска признаване, и с това значително да застрашат нейната сигурност.

71.

В началото следва да се посочи, че съгласно постоянната съдебна практика ( 36 ) член 34, точка 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 трябва да се тълкува стриктно, доколкото съставлява пречка за изпълнението на една от основните цели на този регламент ( 37 ). Поради това до съдържащата се в тази разпоредба клауза за обществен ред може да се прибягва само в изключителни случаи ( 38 ).

72.

Макар по силата на резервата, записана в член 34, точка 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001, държавите членки по принцип да остават свободни да определят изискванията на обществения си ред в съответствие с националните си концепции, границите на това понятие са въпрос на тълкуването на този регламент ( 39 ). При това положение Съдът трябва не да определя съдържанието на обществения ред на съответната държава членка, а да контролира границите, в които съд на държава членка може да използва това понятие, за да не признае решение, постановено в друга държава членка ( 40 ). Като цяло съдът на сезираната държава членка не може да контролира точността на правната и фактическата преценка на съда в държавата членка по произход ( 41 ).

73.

В този смисъл използването на клаузата за обществен ред, съдържаща се в член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001, е допустимо само в хипотезата, в която признаването или изпълнението на постановеното в друга държава членка съдебно решение би засегнало по недопустим начин правния ред на сезираната държава членка, тъй като би накърнило основен принцип. Засягането трябва да представлява явно нарушение на правна норма, която се счита за съществена в правния ред на сезираната държава, или на право, което е признато като основно в този правен ред ( 42 ).

74.

Следователно националният съд при всички случаи не престъпва определените граници на правомощието да констатира нарушение на обществения ред, ако отказът му да допусне изпълнение предотвратява явно нарушение на основните права, признати в ЕКПЧ или съответно в правния ред на Съюза ( 43 ).

75.

В настоящия случай запитващата юрисдикция обсъжда два аспекта и поставя въпрос за тяхната релевантност за констатирането на нарушение на обществения ред на нейната държава членка: първо, липсата на подробна обосновка за размера на обезпечението, допуснато с подлежащото на признаване решение (вж. раздел 2 по-нататък), и второ, финансовите последици от изпълнението му, които, твърди се, биха застрашили „сигурността на държавата“ (вж. раздел 3 по-нататък).

76.

Първото посочено от запитващата юрисдикция съображение за констатирането на нарушение на обществения ред е липсата на подробна обосновка на размера на допуснатото обезпечение, което според запитващата юрисдикция литовският съд е основал главно на приложени към делото „експертизи“, които обаче не били описани по-подробно.

77.

В това отношение възникват, първо, принципният въпрос дали това е съвместимо с принципа на справедлив съдебен процес, закрепен в член 6 от ЕКПЧ и в член 47, параграф 2 от Хартата на основните права ( 44 ), и второ, въпросът за евентуалното отражение на липсата или най-малкото непълнотата на мотивите върху възможността за признаване на съответното решение по гражданско или търговско дело предвид изискванията за обществен ред.

78.

Съгласно постоянната практика на Европейския съд по правата на човека правото на справедлив процес по член 6, точка 1 от ЕКПЧ принципно включва и задължението на съдилищата да мотивират своите решения ( 45 ). Същевременно той многократно е посочвал, че изискванията към задължението за мотивиране не трябва да са прекалено високи и могат да варират в зависимост от естеството на съответното решение и в зависимост от конкретните обстоятелства в различните случаи ( 46 ). За целта по-специално може да се вземат предвид видът на решението и съществуващите различия между правните системи на държавите членки.

79.

Във връзка с това е прието, че задължението за мотивиране на съдебните решения служи на двояка цел. От една страна, чрез него се гарантира, че правото на изслушване ще бъде спазено, тоест че решаващият съд надлежно ще съобрази доводите на страните ( 47 ). От друга страна, задължението за мотивиране трябва да даде възможност на загубилата делото страна да разбере защо решението не е в нейна полза и евентуално да обжалва. Освен това без достатъчни мотиви няма да може да се определят и пределите на силата на пресъдено нещо, поради което ищецът би могъл например да получи още един титул за същото вземане ( 48 ).

80.

Ако в настоящия случай се тръгне в тази насока на разсъждения, може да се приеме, от една страна, че изцяло безпочвеното изчисляване на размера на наложеното обезпечение, останало напълно неразбираемо за ответника, не може да бъде съвместимо с принципа на справедлив съдебен процес, нито следователно с обществения ред. От друга страна, в главното производство случаят очевидно не е такъв, доколкото все пак са взети предвид определени експертни заключения, а и освен това изискванията за мотивиране принципно не бива да се завишават прекомерно. Ако например в някои правни системи съществуват широко възприети методи за определяне на вредите, които обаче не са изрично определени, а зависят от конкретните обстоятелства във всеки отделен случай, би било напълно нелогично тяхното прилагане — в едно иначе надлежно мотивирано и обжалваемо решение — да се разглежда като нарушение на член 6 от ЕКПЧ и съответно на член 47, параграф 2 от Хартата и като проблематично от гледна точка на обществения ред на друга държава членка ( 49 ).

81.

Отнесено към въпроса за наличието на нарушение на обществения ред, това в крайна сметка означава, че при всички случаи недотам подробно мотивираното изчисление на размера на допуснатото обезпечение не бива да се разглежда изолирано. Важни са по-скоро цялостните характеристики на въпросното решение, заедно с приложенията, и най-вече дали адресатът на решението е имал възможност реално да обжалва това решение в издаващата държава и да изтъкне твърдяното нарушение ( 50 ).

82.

Следователно в настоящия случай има убедителни причини да се приеме, че недотам подробно обоснованото изчисление на размера на обезпечението не е достатъчно основание, за да се констатира нарушение на обществения ред, особено след като размерът е бил определен чрез експертиза и е подлежал на обжалване в Литва. Ето защо основните принципи на справедливия съдебен процес видимо са били спазени, дори и да се приеме, че би било желателно самото решение да е по-подробно мотивирано.

83.

След като оплакването от непълнота на мотивите е недостатъчно, за да се констатира нарушение на обществения ред, в заключение следва да се разгледа въпросът доколко икономическите последици от изпълнението могат да бъдат релевантни като съображение за обществен ред.

84.

Преди всичко следва отново да се напомни, че концепцията за обществения ред цели предотвратяването на явно нарушение на правна норма, която се счита за съществена в правния ред на сезираната държава членка, или на право, което е признато като основно в този правен ред ( 51 ). По този начин се закрилят правни или поне изразени в правна норма интереси, които се отнасят до политическия, икономическия, социалния или културния ред на съответната държава членка.

85.

За сметка на това чисто икономическите интереси като опасността — макар и много голяма — от парична вреда не са релевантни. По принцип това важи дори когато става въпрос за интересите на носител на суверенна власт, каквито в случая са интересите на Република Латвия ( 52 ), която чрез контролираните от нея предприятия извършва дейност на пазара и във връзка с това е застрашена да претърпи вреди.

86.

Все пак според запитващата юрисдикция при всички случаи икономическият интерес би следвало да добие правна релевантност и съответно да може да се отчита за целите на прилагането на член 34, точка 1 от Регламент (EO) № 44/2001, когато поради опасността от икономически вреди възниква достатъчно конкретна заплаха за правния ред и „сигурността на държавата“. Запитващата юрисдикция обаче не разяснява защо това би трябвало да се отнася за конкретния случай предвид обстоятелствата по делото. По-специално тя изобщо не споменава, че въпросните мерки потенциално биха могли да засегнат осезаемо военно-стратегическите функции на летище Рига — твърдение, изложено от Lidosta Rīga. Този аспект трябва да остане без внимание при отговора на преюдициалния въпрос, чийто правен и фактически контекст се определя от запитващата юрисдикция чрез преюдициалното запитване ( 53 ), в което пък се говори единствено за „засягане на икономически интереси на държавата“.

87.

Дали изобщо има основание за констатиране на нарушение на обществения ред поради опасност от обедняване на държавата — въпрос, по който изглежда още няма никаква съдебна практика — от теоретична и систематична гледна точка е крайно съмнително, защото икономическите съображения са принципно неприсъщи в контекста на прилагането на клаузата за обществен ред.

88.

В настоящото дело обаче въпросът може да се счита за хипотетичен и да остане открит, тъй като — въпреки категорично формулирания преюдициален въпрос, в който се приема за едва ли не безспорно, че е налице сериозна заплаха за държавната сигурност — при цялостен анализ на описаната от запитващата юрисдикция фактическа обстановка изглежда изключено да е налице подобна извънредна ситуация, дори и да съществува икономически риск от загуба на около 58 милиона евро. Колкото и да е голяма, тази сума по всяка вероятност не е достатъчна, за да предизвика сътресения в самите основи на държавата, още повече като се има предвид, че всъщност е поискано изпълнение на обезпечителни мерки, които не се отразяват на целостта на имуществото, нито на собствеността върху активите.

89.

По въпроса за смекчаването на икономическите рискове Съдът в друг контекст е постановил, че при привременната защита винаги трябва да бъде гарантирано и връщането на присъдената сума, в случай че молителят загуби делото ( 54 ). Тази съдебна практика обаче се отнася до привременни мерки, с които се разпорежда на ответника да изпълни предварително на молителя. Тя не следва да се разпростира върху обезпечителни мерки като разглежданите в главното производство възбрани и запори.

90.

От всичко изложено следва, че няма основателни причини да се допусне констатиране на нарушение на обществения ред по икономически съображения.

91.

Ето защо на четвъртия преюдициален въпрос следва да се отговори, че нито евентуалната непълнота на мотивите на подлежащото на изпълнение решение, нито произтичащите от изпълнението икономически последици могат да са основателни причини да се откаже признаването на съответното решение по съображения за обществен ред (ordre public).

92.

Предвид всичко изложено по-горе предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, както следва: