1.

Еднакво приложими ли са признатите на равнището на Европейския съюз минимални изисквания на социалното право за длъжностните лица на европейските институции и за работниците по общия режим? Това е по същество правният въпрос, по който от Съда се иска произнасяне в рамките на настоящата процедура за преразглеждане.

2.

Въпросът е поставен с оглед правото на платен годишен отпуск. Това право, което е уредено най-напред в Директива 93/104/ЕО ( 2 ), а след това в Директива 2003/88/ЕО ( 3 ), е част от общите принципите на социалното право на Съюза и понастоящем е установено в член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) ( 4 ).

3.

В разглеждания случай Европейската комисия отказва на г‑н Strack, бивше длъжностно лице в тази институция, остатъкът от неизползвания през 2004 г. годишен отпуск от 38,5 дни да бъде пренесен в 2005 г., поради продължително заболяване на заинтересованото лице. В подкрепа на спорното решение от 15 март 2007 г. Комисията се позовава на разпоредба от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз ( 5 ), че остатъкът от отпуска, който може да бъде пренесен в следващата година, не може да надвишава дванадесет дни, когато причините, поради които годишният отпуск не е могъл да бъде използван, са различни от изискванията на службата (член 4, първа алинея от приложение V към Правилника). Тъй като междувременно на г‑н Strack е признато право на пенсия за инвалидност, сега въпросът е дали за остатъка от годишния му отпуск за 2004 г., надвишаващ автоматично пренесените в 2005 г. дванадесет дни, трябва да бъде изплатена парична сума (член 4, параграф 2 от приложение V към Правилника).

4.

След отказа на Комисията г‑н Strack сезира с този въпрос съдилищата на Съюза и искането му е уважено на първа инстанция пред Съда на публичната служба на Европейския съюз (наричан по-нататък „Съд на публичната служба“) ( 6 ). Съдът на публичната служба приема, че пренасяне на неизползваните поради заболяване дни годишен отпуск на заинтересованото лице трябва да бъде разрешено, дори те да надвишават автоматично пренесените дванадесет дни, тъй като Комисията е длъжна да спазва същите минимални изисквания като приложимите към работниците по общия режим съгласно Директива 2003/88, както е тълкувана от Съда в практиката му по дело Schultz-Hoff ( 7 ).

5.

Въпреки това, сезиран с жалба от Комисията, Общият съд на Европейския съюз (наричан по-нататък „Общият съд“) отменя решението на Съда на публичната служба и, като се произнася по същество, отхвърля жалбата на г‑н Strack ( 8 ). По същество решението на Общия съд се основава на тезата, че Директива 2003/88, както и съдебната практика по дело Schultz-Hoff, не са приложими към условията за работа на длъжностните лица на европейските институции.

6.

Трябва да се припомни, че в Решение по дело Schultz-Hoff и др. Съдът е постановил, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 не допуска национални разпоредби или практика, които предвиждат, че правото на платен годишен отпуск се погасява с изтичането на референтния период и/или на периода на пренасяне, определен от националното право, дори когато работникът е бил в отпуск по болест през целия референтен период или в част от него и неработоспособността му е продължила до прекратяването на трудовото му правоотношение, поради което той не е могъл да упражни правото си на платен годишен отпуск ( 9 ). Съдът потвърждава по същество тази констатация в по-късни решения, като същевременно нюансира подробностите ( 10 ).

7.

По предложение на първия генерален адвокат съставът по преразглеждането на Съда решава да образува процедура за преразглеждане на решението на Общия съд ( 11 ) (член 256, параграф 2, втора алинея ДФЕС, членове 62 и 62а от Статута на Съда на Европейския съюз, както и член 193, параграф 4 от Процедурния правилник на Съда). Целта на това преразглеждане е формулирана по следния начин:

„Преразглеждането се отнася до въпросите дали предвид практиката на Съда относно правото на платен годишен отпуск като принцип на социалното право на Съюза, изрично посочен в член 31, параграф 2 от [Хартата], и по-специално в [Директива 2003/88], Решение на Общия съд […] засяга единството или съгласуваността на правото на Съюза, тъй като Общият съд в качеството си на разгледала жалбата юрисдикция е приел, че:

8.

За пръв път процедурата за преразглеждане се отнася до материалноправни въпроси, които са свързани с основни права, признати на равнището на Съюза. Извън проблематиката, свързана с пренасянето на дни от отпуск, която може на пръв поглед да изглежда донякъде техническа, указанията, които Съдът ще даде по това дело, са от основополагащо значение за по-нататъшното развитие и конкретно прилагане на цялото право относно европейската публична служба.

9.

Съгласно член 31, параграф 2 от Хартата „[в]секи работник има право […] на платен годишен отпуск“.

10.

Според Разясненията относно Хартата на основните права ( 12 ) тази разпоредба се основава на Директива 93/104, както и на член 2 от Европейската социална харта ( 13 ) и на точка 8 от Хартата на Общността за основните социални права на работниците ( 14 ).

11.

Съгласно член 1д, параграф 2 от Правилника, който е част от неговите общи разпоредби:

„На длъжностни лица на активна служба се осигуряват условия на труд, отговарящи на подходящи стандарти за здравословни и безопасни условия, които са най-малко равни на минималните изисквания, приложими съгласно мерките, приети в тези области по силата на Договорите“.

12.

Член 57, първа алинея, който се съдържа в дял IV, глава 2 от Правилника, която разглежда отпуска, гласи:

„Длъжностните лица имат право на годишен отпуск в размер на не по-малко от 24 работни дни и не повече от 30 работни дни на календарна година в съответствие с правила, определени с общо съгласие от институциите [на Съюза] след консултации с Комитета по правилника за персонала“.

13.

Член 4 от приложение V към Правилника ( 15 ), който е част от разпоредбите, уреждащи условията за предоставяне на отпуск, гласи:

„Ако по причини, различни от изискванията на службата, длъжностното лице, не използва целия си годишен отпуск преди края на текущата календарна година, остатъкът от отпуска, който може да бъде пренесен в следващата година, не може да надвишава дванадесет дни.

Ако към момента на прекратяване на служебното правоотношение длъжностното лице не е използвало целия си годишен отпуск, му се изплаща компенсация, равна на една тридесета от размера на месечната му заплата към момента на прекратяването за всеки ден дължим отпуск.

[…]“.

14.

Циркулярно писмо на генерална дирекция „Персонал и администрация“ на Комисията, публикувано в Informations administratives № 66‑2002 от 2 август 2002 г., предвижда:

„Ако неизползваният годишен отпуск надвишава дванадесет дни, остатъкът от отпуска, който надвишава дванадесетте дни съгласно Правилника, може да се пренесе в следващата година само ако е доказано, че длъжностното лице не е могло да го използва през текущата календарна година по причини, свързани с изискванията на службата“.

15.

Считано от 1 май 2004 г., посоченото циркулярно писмо е заменено с Решение на Комисията от 28 април 2004 г. за установяване на правила за прилагане в областта на отпуските ( 16 ), които по-специално предвиждат:

„Пренасянето на остатък от отпуск, надвишаващ [дванадесет] дни, не е разрешено освен ако е доказано, че заинтересованото лице не е могло да го използва през текущата календарна година по причини, свързани с изискванията на службата (които следва да бъдат изрично удостоверени), и се добавя към правото на отпуск за следващата календарна година след решение на [отговарящия за човешките ресурси];

[…]

Не е разрешено пренасяне на повече от [дванадесет] дни остатък от отпуск, ако невъзможността за ползване на отпуска се дължи на причини, различни от причините, свързани с изискванията на службата (напр. по здравословни причини: болест, злополука, възстановяване на годишен отпуск в резултат на злополука или заболяване, настъпили по време на годишния отпуск, отпуск по майчинство, отпуск за осиновяване, отпуск за отглеждане на дете, отпуск по семейни причини, отпуск по лични причини, неплатен отпуск, отпуск за отбиване на военна служба и др.);

[…]“.

16.

От заключение № 53A/70 на административните ръководители от 9 януари 1970 г. е видно и че остатъкът от отпуска, който може да бъде пренесен в следващата година, не може да надвишава дванадесет дни дори в случай на продължително заболяване.

17.

Директива 2003/88 заменя Директива 93/104 и позоваванията на нея трябва да бъдат тълкувани като позовавания на Директива 2003/88 ( 17 ).

18.

Съгласно съображение 6 от Директива 2003/88:

„Следва да се отчитат принципите на Международната организация на труда за организацията на работното време, включително онези, които се отнасят за нощния труд“.

19.

Член 1 от Директива 2003/88, озаглавен „Предмет и приложно поле“, предвижда:

„1.   Настоящата директива определя минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време.

2.   Настоящата директива се прилага за:

[…]“.

20.

Член 7 от тази директива, озаглавен „Годишен отпуск“, гласи следното:

„1.   Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.

2.   Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение“.

21.

В съответствие с рамката, определена от състава по преразглеждането в решението за образуване на процедура за преразглеждане ( 18 ), в анализа на преразглежданото решение по същество ще бъде обсъден въпросът дали Общият съд е накърнил единството или съгласуваността на правото на Съюза, като е възприел неправилно тълкуване на член 1д, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица и на член 4 от приложение V към същия правилник, що се отнася до пренасянето на годишния отпуск, неизползван поради продължително заболяване на заинтересованото лице.

22.

В самото начало следва да се отхвърли изложената от Комисията и от Съвета на Европейския съюз теза, че в разглеждания случай не може да се приеме каквото и да е накърняване на единството или съгласуваността на правото на Съюза поради това че Общият съд е приложил не „норми с универсален характер“, а разпоредби на Правилника, които не били предназначени да се прилагат за други области на правото на Съюза.

23.

Ако се приеме тезата на двете институции, процедурата за преразглеждане би се обезсмислила. Смятам, че Комисията и Съветът не са се съобразили със смисъла на тази процедура. Всъщност опасността да се засегне единството или съгласуваността на правото на Съюза може да възникне дори по отношение на технически разпоредби, които са част от специална правна уредба, когато те се тълкуват и прилагат от Общия съд по начин, по който влизат в противоречие с приложимата правна уредба в други области на правото на Съюза или с принципи на правото на Съюза, които имат универсален характер.

24.

Именно в този контекст ще проверя най-напред дали преразглежданото решение е опорочено от грешки при прилагане на правото във връзка с нормите на Правилника, приложими за годишния отпуск (част A по-нататък), преди да отговоря на въпроса дали тези евентуални грешки накърняват единството или съгласуваността на правото на Съюза (част Б по-нататък).

25.

Позициите на страните и институциите, които са представили становища пред Съда, рязко се различават по въпроса дали преразглежданото решение е опорочено от грешки при прилагане на правото във връзка с правото на платен годишен отпуск. Г‑н Strack твърди, че Общият съд е допуснал сериозни грешки при прилагане на правото, като е отказал да приложи изискванията по член 7 от Директива 2003/88, както ги тълкува съдебната практика по дело Schultz-Hoff, в контекста на член 1д, параграф 2 от Правилника и на член 4 от приложение V към същия правилник. Комисията и Съветът заемат диаметрално противоположна позиция и с доводи, които са по същество идентични, поддържат преразглежданото решение, така както е постановено от Общия съд.

26.

Съгласно член 1д, параграф 2 от Правилника „[н]а длъжностни лица на активна служба се осигуряват условия на труд, отговарящи на подходящи стандарти за здравословни и безопасни условия, които са най-малко равни на минималните изисквания, приложими съгласно мерките, приети в тези области по силата на Договорите“.

27.

За разлика от Съда на публичната служба, в качеството си на втора инстанция Общият съд тълкува този член като разпоредба, която не обхваща изискванията за платения годишен отпуск, така както са предвидени в член 7 от Директива 2003/88 и както ги тълкува съдебната практика по делото Schultz-Hoff ( 19 ).

28.

По този начин Общият съд е тълкувал прекалено ограничително член 1д, параграф 2 от Правилника, което никак не е убедително.

29.

Всъщност от член 1, параграф 1, както и от преамбюла на Директива 2003/88 ( 20 ), следва изрично, че целта ѝ е да определи „минималните изисквания за безопасност и здраве“ при организацията на работното време. Следователно целта на Директива 2003/88 напълно съответства на целта на член 1д, параграф 2 от Правилника, в който също са посочени — по почти идентичен начин — „минималните изисквания“ във връзка със „стандарти[те] за здравословни и безопасни условия“. С оглед на текста на двете разпоредби според мен е трудно да се твърди, че Директива 2003/88, с която се регламентира, inter alia, правото на платен годишен отпуск, не попада в приложното поле на член 1д, параграф 2 от Правилника.

30.

Противно на приетото от Общия съд ( 21 ), както и от Комисията и Съвета, следва да се има предвид, че обхватът на член 1д, параграф 2 от Правилника не може да се ограничава само до неуредените с други разпоредби от Правилника технически минимални стандарти за здравословни и безопасни условия на труд на работниците на работното място ( 22 ). Такова тълкуване не би отчело факта, че посоченият член 1д е част от общите разпоредби на Правилника, които следва да се прилагат универсално във всички области на правото на европейската публична служба и които следователно не могат да бъдат тълкувани ограничително.

31.

Освен това доводите на Комисията, изведени от генезиса на член 1д от Правилника, далеч не подкрепят ограничително тълкуване на тази разпоредба. Всъщност нито първоначалното предложение на Комисията ( 23 ), нито редакцията на член 1д, одобрена от „комисията за консултация“ ( 24 ), съдържат ясни и точни указания в смисъл, че тази нова разпоредба се отнася единствено за техническите стандарти за здравословни и безопасни условия или единствено за областите, неуредени от други части на Правилника.

32.

Действително текстът на немски език на първоначалното предложение на Комисията се отнася до „стандарти за здравословни и безопасни условия на работното място“ ( 25 ). Дори да се предположи обаче, че тази добавка може да разкрива каквото и да е намерение да се изключат минималните изисквания при организацията на работното време, тя липсва в текстовете на другите езици на предложението на Комисията, с които бе направена справка ( 26 ). Следователно тази добавка само в една-единствена езикова версия на предложението за регламент според мен е ирелевантна за целите на надеждното определяне на волята на общностния законодател от онова време, и то още повече като се вземе предвид, че окончателната формулировка на член 1д, параграф 2 от Правилника, приета от Съвета ( 27 ), вече не съдържа никакво позоваване на „работно място“, дори и в текста на немски език.

33.

Комисията не може също да се основава на член 31 от Хартата, за да обоснове ограничително тълкуване на член 1д, параграф 2 от Правилника. Несъмнено посочената разпоредба на Хартата съдържа два отделни параграфа, от които само първият се отнася изрично до здравето и сигурността на работниците, докато вторият, който е посветен на работното време и на платения отпуск, не споменава изрично аспектите, свързани със здравето и безопасността. Независимо от това, и вторият параграф се отнася до безопасността и здравето на работниците по смисъла на Директива 2003/88, предишна Директива 93/104. Всъщност, както ясно следва от Разясненията относно Хартата ( 28 ), член 31, параграф 2 от нея се основава, inter alia, на Директива 93/104. Целта на посочената директива обаче е именно да определи минималните изисквания за безопасност и здраве ( 29 ).

34.

Неубедителен е и доводът на Комисията, възпроизведен от Общия съд в преразглежданото решение ( 30 ), че „включването“ в Правилника на минималните изисквания, съдържащи се в Директива 2003/88, би било в противоречие с автономията на законодателя на Съюза в областта на публичната служба, установена в член 336 ДФЕС. Както правилно отбелязва г‑н Strack, именно упражнявайки тази законодателна автономия Съветът е включил в Правилника обща разпоредба, а именно член 1д, параграф 2, която въвежда минималните стандарти за здравословни и безопасни условия — в това число тези в Директива 2003/88 — в правото на европейската публична служба.

35.

Следователно, ако по дело като настоящото се вземе предвид Директива 2003/88, това по никакъв начин не засяга автономията на законодателя, а съответства на буквата и духа на нова разпоредба, която той самият е избрал да включи в Правилника. Макар да е вярно, че минималните изисквания, съдържащи се в директивите на Съюза в областта на трудовото право, на първо място се отнасят за държавите членки и не могат да бъдат автоматично противопоставени на институциите на Съюза ( 31 ), то тези, които са установени с Директива 2003/88, са приложими към европейската публична служба посредством член 1д, параграф 2 от Правилника.

36.

Следователно считам, че с оглед на тези съображения член 1д, параграф 2 от Правилника може и трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща изискванията за организацията на работното време, посочени в Директива 2003/88, и по-специално платения годишен отпуск. Като е приел обратното, Общият съд е опорочил преразглежданото решение с грешка при прилагане на правото.

37.

Съгласно член 4, първа алинея от приложение V към Правилника, ако по причини, различни от изискванията на службата, длъжностното лице не е използвало целия си годишен отпуск преди края на текущата календарна година, остатъкът от отпуска, който може да бъде пренесен в следващата година, не може да надвишава дванадесет дни.

38.

За разлика от Съда на публичната служба, в качеството си на втора инстанция Общият съд тълкува тази разпоредба в смисъл, че правото на пренасяне на годишния отпуск, надвишаващ границата от дванадесет дни, се предоставя само в случай на невъзможност да се използва годишен отпуск, свързана с дейността на длъжностното лице поради изпълнение на служебните му задължения. Според Общия съд това изключва възможността за пренасяне на остатък от отпуск, който надвишава нормативно установената граница от дванадесет дни, когато този остатък от отпуск не е ползван поради продължително заболяване на заинтересованото длъжностно лице ( 32 ).

39.

Поради причините, които ще изложа по-нататък, ми се струва, че даденото от Общия съд тълкуване на член 4, първа алинея от приложение V към Правилника е прекалено стриктно и не зачита достатъчно минималните изисквания за годишния отпуск, произтичащи от член 7 от Директива 2003/88, в светлината на съдебната практика по делото Schultz-Hoff.

40.

Действително възприетото от Общия съд тълкуване, което впрочем Комисията и Съветът усърдно защитават, поне на пръв поглед, изглежда намира някакво основание в текста на член 4, първа алинея от приложение V към Правилника. Всъщност съгласно тази разпоредба се изключва възможността за пренасяне на отпуск, надхвърлящ нормативно установената граница от дванадесет дни, освен ако такова пренасяне може да бъде обосновано с причини, свързани с изискванията на службата, така че пренасянето на неизползван отпуск поради други причини, по-специално поради заболяване, изглежда поначало допустимо само в границата на посочените дванадесет дни.

41.

Както се подчертава в практиката на Съда, все пак при тълкуването на разпоредба на правото на Съюза следва да се има предвид не само текстът ѝ, но и контекстът и целите на правната уредба, от която тя е част ( 33 ).

42.

Най-напред, що се отнася до законодателния контекст, в който се вписва член 4 от приложение V към Правилника, трябва да се вземат предвид общите разпоредби от същия правилник и по-специално член 1д, параграф 2 от него. Както посочих ( 34 ), благодарение на тази разпоредба към европейската публична служба, inter alia, се прилагат съдържащите се в Директива 2003/88 минимални изисквания за организацията на работното време, включително и за платения годишен отпуск (член 7 от Директива 2003/88).

43.

По-нататък, що се отнася до целите на Правилника, следва да се подчертае, че въведената с Регламент № 723/2004 реформа, влязла в сила на 1 май 2004 г., цели, inter alia, да актуализира посочения Правилник от 1962 г. във връзка със спазването на основните права и принципи, признати на равнището на Съюза ( 35 ), както и във връзка със социалната защита ( 36 ). От това следва, че при тълкуването и прилагането на всички разпоредби от Правилника трябва да се обърне особено внимание на основния принцип на социалното право на Съюза като правото на платен годишен отпуск, който е закрепен по-специално в член 31, параграф 2 от Хартата и е регламентиран в Директива 2003/88 и в свързаната с нея съдебна практика.

44.

Следователно, както целите на Правилника, така и законодателният контекст, в който се вписва член 4 от приложение V към него, насочват към извода, че следва да се вземат предвид минималните изисквания, произтичащи от Директива 2003/88, и по-специално от член 7 от нея, както ги тълкува съдебната практика по делото Schultz-Hoff и както са инкорпорирани в Правилника с член 1д, параграф 2.

45.

Не би могло да се възрази, че член 4 от приложение V към Правилника съдържа lex specialis, който има предимство пред член 1д, параграф 2 от същия Правилник. Противно на това, което изглежда поддържат Комисията и Съветът, Съдът никога не е постановявал, че която и да е разпоредба, съдържаща се в приложенията към Правилника, задължително трябва да има предимство пред неговите общи разпоредби. Макар Съдът да е приел, че разпоредбите на Правилника и неговите приложения са от един и същи ранг ( 37 ), характерът на lex specialis е признат на приложенията само доколкото те въвеждат специални разпоредби на Правилника ( 38 ). Отношението обаче между член 1д, параграф 2 от Правилника и член 4 от приложение V към Правилника не е точно такова. Действително със съдържащите се в приложение V „условия за предоставяне на отпуск“ се прилагат разпоредбите на дял IV, глава 2 от Правилника, по-специално член 57, но посоченото приложение V не съдържа никакви мерки за прилагане на член 1д от Правилника.

46.

Дори да се приеме, че член 4 от приложение V към Правилника съдържа по-специфични разпоредби от член 1д, параграф 2 от Правилника, все пак при тълкуването и прилагането на тези разпоредби следва да се вземе предвид императивното изискване за „практическо съответствие“ между посочените разпоредби от Правилника.

47.

В член 1д, параграф 2 от Правилника е утвърден принцип, който се прилага във всички уредени от Правилника области. От това следва, че минималните изисквания за здравословни и безопасни условия, към които той препраща — и по-специално тези в член 7 от Директива 2003/88, както е тълкуван в съдебната практика по делото Schultz-Hoff — трябва надлежно да се вземат предвид при тълкуването и прилагането на всички разпоредби на Правилника, включително и тези на неговото приложение V.

48.

Това важи в още по-голяма степен, тъй като член 1д от Правилника е по-нов от член 4 от приложение V към Правилника, така че може да се смята за lex posterior. Следователно при тълкуването и прилагането на член 4 от приложение V към Правилника не може да не се вземат предвид новите насоки, въведени наскоро от законодателя в Правилника с член 1д.

49.

Това не означава, че забраната за пренасяне на правото на годишен отпуск по член 4, първа алинея от приложение V към Правилника би загубила занапред полезното си действие. Всъщност само в случай на продължително заболяване на заинтересованото длъжностно лице, минималните изисквания на Директива 2003/88, както ги тълкува съдебната практика по делото Schultz-Hoff и които са включени в Правилника с член 1д, параграф 2, изискват известно облекчаване на забраната.

50.

Тълкуван във връзка с член 7 от Директива 2003/88 и със съдебната практика по делото Schultz-Hoff (приложими към европейската публична служба по силата на член 1д, параграф 2 от Правилника), член 4 от приложение V към Правилника трябва да се разбира в смисъл, че не забранява всяко пренасяне на остатъка от годишния отпуск, надвишаващ нормативно установената граница от дванадесет дни, когато продължително заболяване е попречило на заинтересованото длъжностно лице да използва правото си на годишен отпуск.

51.

Обратно на приетото от Общия съд в преразглежданото решение, както и на твърдяното от Комисията и Съвета, изложеното от мен в предходната точка 50 тълкуване на член 4 от приложение V към Правилника не е тълкуване contra legem ( 39 ). Дори напротив, смятам, че това тълкуване е единственото, което е напълно съобразено не само с текста на разпоредбата, а и със законодателния контекст, в който се вписва член 4 от приложение V към Правилника, както и с целите, следвани от разглежданата правна уредба.

52.

Проблематиката, свързана с неизползваното поради заболяване право на отпуск, може да се разглежда само посредством гъвкаво тълкуване на съдържащата се в член 4, първа алинея от приложение V към Правилника забрана за пренасяне на правото на годишен отпуск, тъй като в противен случай е налице опасност да се засегне същността на минималните изисквания, произтичащи от член 1д, параграф 2 от посочения Правилник, във връзка с член 7 от Директива 2003/88, както е тълкуван в съдебната практика по делото Schultz-Hoff:

53.

В основата на първия тълкувателен подход (вж. по-горе, точка 52, първо тире) стои схващането, че самата забрана за пренасяне в следващата година на повече от дванадесет дни от годишния отпуск „по причини, различни от изискванията на службата“, е отворена за тълкуване. Не е немислима възможността тази забрана да бъде тълкувана ограничително и да се разбира в смисъл, че тя ограничава остатъка от годишния отпуск, който може да бъде пренесен по чисто лични причини, свързани със свободния избор на всяко длъжностно лице, за разлика от изискванията на службата, които са определени от неговия ръководител. Заболяването обаче е обстоятелство, което не зависи нито от свободния избор на заинтересованото длъжностно лице, нито от направения от неговия ръководител избор.

54.

Вторият тълкувателен подход (вж. по-горе, точка 52, второ тире) се основава на идеята, че да се задължи длъжностното лице да работи или да ползва годишния си отпуск, докато здравословното му състояние го възпрепятства да постигне целите на двете дейности, не само противоречи на действащата правна уредба ( 41 ), но и на интереса на службата. Дори обаче обстоятелството, че болно длъжностно лице ползва годишния си отпуск да противоречи на интереса на службата, не трябва да му се отказва възможността за пренасяне на неизползвано поради заболяването му право на отпуск.

55.

Следователно считам, че с оглед на тези съображения член 4 от приложение V към Правилника може и трябва да се тълкува в смисъл, че не забранява пренасянето на остатъка от годишния отпуск, надвишаващ нормативно установената граница от дванадесет дни, когато продължително заболяване е попречило на длъжностното лице да използва правото си на годишен отпуск. Като е приел обратното, Общият съд е опорочил преразглежданото решение с грешка при прилагане на правото.

56.

Като не е взел предвид минималните изисквания относно платения годишен отпуск, произтичащи от член 7 от Директива 2003/88, тълкуван в светлината на съдебната практика по делото Schultz-Hoff, Общият съд е допуснал две грешки при прилагане на правото. Той се е основал не само на неправилно тълкуване на член 1д, параграф 2 от Правилника, но и на погрешен прочит на член 4 от приложение V към същия правилник.

57.

Тъй като преразглежданото решение е опорочено от две грешки при прилагане на правото относно тълкуването и прилагането на член 1д, параграф 2 от Правилника за длъжностните лица, както и на член 4 от приложение V към същия правилник, трябва да се разгледа дали и съответно в каква степен това решение накърнява единството или съгласуваността на правото на Съюза.

58.

В постановените досега две решения по преразглеждане Съдът се спира на четири аспекта, когато преценява дали решение на Общия съд накърнява единството или съгласуваността на правото на Съюза, като се има предвид, че той се основава на цялостна преценка на тези аспекти, взети заедно:

59.

Макар тези четири съображения да „не са нито минимални, нито изчерпателни“ ( 47 ), те също така са достатъчни, за да позволят на Съда в конкретния случай да констатира, че е налице накърняване на единството и на съгласуваността на правото на Съюза, както ще бъде изложено по-нататък.

60.

Що се отнася, най-напред, до първите два критерия, следва да се приеме за установено, че Общият съд се е отклонил от установената практика на Съда, като е отказал да приложи насоките на Съда, установени в Решение по дело Schultz-Hoff и др. ( 48 ), към случая с г‑н Strack. В този смисъл преразглежданото решение създава опасност от отклонение от практиката на юрисдикциите на Съюза относно платения отпуск, в зависимост от това дали става въпрос за работници по общия режим или за европейска публична служба.

61.

При това положение преразглежданото решение може да бъде прецедент при решаването на бъдещи дела, тъй като, ако бъде потвърдено, вероятно би се превърнало в решение, което полага основите на нов подход в съдебната практика относно платения отпуск в областта на европейската публична служба.

62.

Комисията и Съветът възразяват, че в процедурата за преразглеждане Съдът не следва да се произнася по правилността на промяна в практиката на Общия съд в качеството му на съд по жалбите. Според мен обаче в настоящия случай този довод е неотносим.

63.

Наистина Съдът е постановил, че вече само Съдът на публичната служба и Общият съд трябва да развиват съдебната практика в областта на публичната служба; освен това обстоятелството, че Съдът все още не се е произнесъл по определен правен въпрос, самò по себе си не е достатъчно, за да обоснове преразглеждане ( 49 ). Това обаче не означава, че Съдът на публичната служба и Общият съд получават „карт бланш“ от Съда, за да развиват по своя инициатива съдебната практика в областта на публичната служба, без да вземат под внимание съвместимостта ѝ с други области на правото на Съюза и по-специално с неговите основни принципи. Всъщност Съдът се е погрижил да уточни, че в процедурата за преразглеждане той е компетентен да предотвратява засягането на единството и съгласуваността на правото на Съюза ( 50 ).

64.

Що се отнася до третия и четвъртия критерий, следва да се подчертае, че грешките при прилагане на правото, с които Общият съд е опорочил преразглежданото решение, не се ограничават до неправилно тълкуване и до неправилно прилагане на две технически разпоредби от Правилника за длъжностните лица, а именно член 1д, параграф 2 от Правилника и член 4 от приложение V към него, както и на директива, в конкретния случай Директива 2003/88. Както Съдът многократно е постановявал, правото на годишен отпуск, уредено по-специално в Директива 2003/88, трябва да се счита за особено важен принцип на социалното право на Съюза, който не може да бъде дерогиран ( 51 ) и не трябва да се тълкува ограничително ( 52 ). Впрочем неговото значение нарасна, след като това право бе възпроизведено и в Хартата въз основа по-специално на Директива 2003/88 (предишна Директива 93/104) ( 53 ).

65.

Очевидно правото на платен годишен отпуск далеч не е въпрос само от една конкретна област на правото на Съюза: то е приложимо независимо от разглежданата материя. Затова, като не е взел предвид минималните изисквания относно платения отпуск, произтичащи от Директива 2003/88, както е тълкувана в съдебната практика по делото Schultz-Hoff, Общият съд е пренебрегнал норма от правото на Съюза, която има основополагащ и универсален характер, противно на твърденията на Комисията и Съвета.

66.

Вярно е, че правото относно публичната служба, включително правото на европейската публична служба, се характеризира с някои особености, които е възможно да изискват дерогация на общия режим на трудовото право и в социалната сфера ( 54 ). Тази дерогация обаче може да бъде допусната само при пълно спазване на принципа на равно третиране, който представлява и общ принцип на правото на Съюза, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата ( 55 ).

67.

Принципът на равно третиране изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано ( 56 ). При това елементите, които характеризират различните положения, и в този смисъл сходството помежду им, трябва по-специално да бъдат определени и преценени в светлината на предмета и целта на акта, който установява разглежданото различие. Освен това трябва да бъдат взети предвид и принципите и целите на правото в областта, до която се отнася разглежданият акт ( 57 ).

68.

От това следва, че за да се обосноват евентуални отклонения на правната уредба относно длъжностните лица от основните принципи на общия режим, приложими спрямо всички работници, не можем да се основаваме само на цялостната преценка на професионалния статут на длъжностното лице, от една страна, и този на работник по общия режим, от друга страна. Всяко индивидуално изключение трябва да се основава на специфична особеност на професионалния статут на длъжностното лице.

69.

Именно затова според мен в областта на платения отпуск положението на европейските длъжностни лица е сходно с това на работници по общия режим. Безспорно е наистина, че целта на правото на платен годишен отпуск е да позволи на работника да си почине и да разполага с период на отдих и свободно време и че тези цели не могат да бъдат постигнати, когато заинтересованото лице е болно ( 58 ), независимо дали е работник по общия режим или длъжностно лице и независимо дали по време на заболяването получава заплащане от работодателя си. Следователно не виждам никаква обективна причина, която може да обоснове по-неблагоприятно третиране на длъжностните лица от работниците по общия режим по отношение на пренасянето на дни от годишен отпуск, неизползвани поради продължително заболяване, както е признато в съдебната практика Schultz-Hoff.

70.

Наистина съдебната практика по дело Schultz-Hoff е критикувана и Комисията, подкрепяна от Съвета, не пропуска да изтъкне отправените критики. По-специално тя подчертава затрудненията, свързани с практическото прилагане на система, която позволява във всеки отделен случай възможност за пренасяне на неизползвани права на платен годишен отпуск извън автоматично пренесения фиксиран брой дни. Освен това Комисията подчертава финансовата тежест за работодателя при подобна система на пренасяне на дни отпуск, а — в специалната хипотеза на европейските институции — и за финансовите интереси на Съюза ( 59 ).

71.

Струва ми се обаче, че в настоящото дело изобщо не може да се постави под въпрос обосноваността на съдебната практика по делото Schultz-Hoff. Това е валидно в още по-голяма степен предвид обстоятелството, че възраженията, повдигнати от Комисията и Съвета, не почиват на особености на европейската публична служба. Напротив, същите практически и икономически проблеми могат да възникнат и по отношение на пренасянето на дните отпуск на работници по общия режим. Нещо повече, поради своята големина и финансова мощ европейските институции би трябвало в по-голяма степен да се справят с подобни проблеми, отколкото малките или средните частни предприятия.

72.

Освен това, струва ми се най-малкото странно, че Комисията в качеството си на работодател може да изразява особено строга критика по отношение на разрешението, което Съдът е възприел в Решение по дело Schultz-Hoff и др. ( 60 ), при положение че точно същата институция настоятелно е предложила на Съда да приеме посоченото разрешение, когато се е поставял въпросът за тълкуването на Директива 2003/88 ( 61 ).

73.

Според мен да се лишат европейските длъжностни лица от пълното ползване на важен принцип на социалното право, което правото на Съюза признава обаче на работниците по общия режим, би било несъвместимо с необходимостта да бъдат гарантирани единството и съгласуваността на правото на Съюза.

74.

С оглед на съображенията, които току-що изложих, според мен всеки един от четирите критерия, разработени от Съда, за да се установи накърняване на единството или съгласуваността на правото на Съюза, в конкретния случай е изпълнен.

75.

По съображение за изчерпателност следва да се отбележи, че разпоредбите, уреждащи процедурата за преразглеждане, и по-специално член 256, параграф 2, втора алинея ДФЕС, не съдържат никакво определение на понятията „единство“ и „съгласуваност“ на правото на Съюза. В досегашната съдебна практика също няма ясно и точно разграничаване на тези две понятия. Струва ми се обаче, че трябва да се установи накърняване на единството на правото на Съюза в частност, когато Общият съд е нарушил норми или принципи на правото на Съюза, които са от особено значение, докато накърняване на съгласуваността на правото на Съюза трябва по-скоро да се констатира, когато Общият съд не се е съобразил със съществуващата практика на съдилищата на Съюза ( 62 ).

76.

В настоящия случай и двата признака са налице, тъй като Общият съд е нарушил правото на платен годишен отпуск, както е тълкувано от Съда в неговата съдебна практика по делото Schultz-Hoff. Следователно се налага изводът, че преразглежданото решение засяга както единството, така и съгласуваността на правото на Съюза.

77.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да приеме, че преразглежданото решение накърнява единството и съгласуваността на правото на Съюза.

78.

От теоретична гледна точка всъщност е възможно в подходящи случаи Съдът да се ограничи само да установи засягането на единството или съгласуваността на правото на Съюза, без да отмени съответното решение на Общия съд. Член 62б, първа алинея от Статута на Съда не допуска обаче подобен подход, както Съдът е отбелязал на два пъти ( 63 ). Констатацията за накърняване на единството или съгласуваността на правото на Съюза задължава Съда или да върне делото за преразглеждане на Общия съд, или сам да се произнесе с окончателно решение по спора.

79.

В настоящия случай делото не изисква нито фактически констатации, нито допълнителни правни разисквания, които биха могли да обосноват връщане на делото на Общия съд. Както е посочено в член 62б, първа алинея, последно изречение от Статута на Съда, „предвид установеното в хода на преразглеждането, разрешаването на спора зависи от установяването на фактите, върху които се основава решението на Общия съд“.

80.

При тези условия Съдът следва сам да се произнесе с окончателно решение по спора. Това изисква, от една страна, решение по подадената от Комисията жалба срещу решението на Съда на публичната служба (вж. част А по-нататък), и от друга страна, решение относно съдебните разноски (вж. част Б по-нататък).

81.

Както бе изложено по-горе ( 64 ), Общият съд се е основал на погрешно тълкуване на член 1д, втора алинея от Правилника за длъжностните лица, както и на член 4 от приложение V към същия правилник. С оглед на минималните изисквания, които произтичат от член 7 от Директива 2003/88, както е тълкуван в съдебната практика по делото Schultz-Hoff, разрешението, което Съдът на публичната служба е възприел в първоинстанционното производство, не подлежи на какъвто и да било упрек от правна страна, така че подадената от Комисията жалба срещу решението на Съда на публичната служба не може да бъде уважена. Ето защо тази жалба трябва да се отхвърли.

82.

Така отмяната на спорното решение ( 65 ), постановена от Съда на публичната служба в първоинстанционното производство ( 66 ), е окончателна. Съгласно член 4, втора алинея от приложение V към Правилника, Комисията следва отново да се произнесе по изплащането на парична сума за неизползвания от г‑н Strack годишен отпуск за 2004 г. в съответствие с молбата му и при надлежно отчитане на съдебната практика по делото Schultz-Hoff.

83.

Възражението на Комисията, че на този етап точното съдържание на правото на платен годишен отпуск било неясно, не може да бъде прието. Всъщност, макар в съдебната практика все още да не са изяснени всички подробности, Съдът никога не е оставял място за съмнение, че това право не допуска категоричен отказ за пренасяне на неизползвани поради продължително заболяване права на годишен отпуск ( 67 ).

84.

Това е достатъчно за решаването на спора между г‑н Strack и Комисията. Впрочем опасността от „пренасяне без ограничения на дни отпуск“ не е налице в случая на г‑н Strack, тъй като от 2005 г. на същия се признава право на пенсия за инвалидност и следователно той напуска активна служба през календарната година, непосредствено следваща тази, за която възникват спорните права на отпуск.

85.

Тук следва мимоходом да се отбележи, че законодателят на Съюза има възможност да измени Директива 2003/88 или Правилника за длъжностните лица. По-специално може да бъде предвидено ограничаване на периода за пренасяне на неизползвани поради заболяване дни от годишен отпуск ( 68 ), а условията и редът за пренасяне на правото на отпуск могат да варират според това дали става въпрос за минималната продължителност на годишния отпуск ( 69 ).

86.

Евентуално изменение на приложимите норми на Правилника обаче не би могло да се въвежда с обратно действие, като новите норми би следвало да задължат органа по назначаването надлежно да вземе предвид, че заинтересованото длъжностно лице е било възпрепятствано да изчерпи правото си на годишен отпуск поради продължително заболяване.

87.

Всяко категорично изключване на възможността за пренасяне на неизползваните поради заболяване дни отпуск, както и всяко ограничаване на фиксирания брой дни отпуск — под минималната продължителност на годишния отпуск, — които поради заболяване могат да бъдат пренесени в годината, непосредствено следваща годината, за която възникват съответните права на отпуск, е несъвместимо с действащите минимални изисквания относно платения отпуск, произтичащи от Директива 2003/88 ( 70 ).

88.

Съгласно член 195, параграф 6 от Процедурния правилник на Съда, когато съдебният акт на Общия съд, който е предмет на преразглеждане, е постановен на основание член 256, параграф 2 ДФЕС, Съдът се произнася по съдебните разноски.

89.

Макар Процедурният правилник да не предвижда конкретни норми, уреждащи разпределянето на съдебните разноски в рамките на процедура за преразглеждане, Съдът пак не би следвало систематично да осъжда всяка встъпила в процедурата за преразглеждане страна, както и всяка страна по спора, да понесе направените от нея съдебни разноски. Наистина Съдът е предпочел последния вариант в първите две решения, постановени в процедура за преразглеждане ( 71 ). Струва ми се обаче, че обстоятелствата по различните дела, които Съдът може да разглежда в процедура за преразглеждане, обосновават възприемането на различен подход относно съдебните разноски, като освен това се направи разграничение според това дали тези разноски са свързани с процедурата за преразглеждане (вж. раздел 1 по-нататък) или с производството по обжалване (вж. раздел 2 по-нататък).

90.

Най-напред, що се отнася до направените от страните по спора съдебни разноски в процедурата за преразглеждане, считам, че тяхното разпределяне не може да бъде напълно отделено от позициите на страните и най-вече от това дали техните изложени пред Съда доводи са относими и приети. Всъщност дори Съдът да преразглежда дело само по изключение и главно в интерес на закона, не бива да се отрича, че процедурата за преразглеждане оказва определено влияние върху правата и задълженията на тези страни, за които всъщност то представлява само удължаване на времето за решаване на възникналия между тях спор пред Съда на публичната служба и пред Общия съд (вж. член 62б, първа алинея от Статута на Съда).

91.

Следователно, ако в случая Съдът възприеме предложеното от мен разрешение относно вземането предвид на минималните изисквания на Директива 2003/88, както е тълкувана в съдебната практика по делото Schultz-Hoff, Комисията е страната, загубила делото, а доводите на г‑н Strack са приети. При тези условия би било правилно и справедливо Комисията да бъде осъдена да заплати не само направените от нея съдебни разноски в процедурата за преразглеждане, но също и съдебните разноски на г‑н Strack. Не виждам никаква основателна причина г‑н Strack да понесе направените от него съдебни разноски, тъй като именно Комисията е сезирала Общия съд с жалбата, чието разглеждане впоследствие е довело до образуване на процедура за преразглеждане. Впрочем, ако се възложат на г‑н Strack направените от него съдебни разноски в процедурата за преразглеждане, това би създало опасност от значително намаляване на финансовата полза, която той би могъл да извлече от изплащането на парична сума за остатъка от отпуска за 2004 г., а именно сума, равна на около една месечна заплата ( 72 ).

92.

Що се отнася до Съвета, който участва в процедурата за преразглеждане не като страна по спора, а в качеството на институция, посочена в членове 23 и 62а, втора алинея от Статута на Съда, той следва да понесе направените от него съдебни разноски.

93.

По-нататък, що се отнася до разноските в производството по обжалване, следва да се приложи по аналогия член 138, параграф 1 във връзка с член 184, параграф 1 от Процедурния правилник. От това следва, че Комисията, която е загубила делото в производството по обжалване, следва да понесе направените от нея съдебни разноски, както и направените от г‑н Strack съдебни разноски в производството по обжалване, в съответствие с направеното от него искане в този смисъл.

94.

С оглед на предходните съображения предлагам на Съда да постанови следното: