Страни по делото
Основания за решението
Диспозитив

Страни по делото

По дело C-415/12

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Arbeitsgericht Nienburg (Германия) с акт от 4 септември 2012 г., постъпил в Съда на 13 септември 2012 г., в рамките на производство по дело

Bianca Brandes

срещу

Land Niedersachsen ,

СЪДЪТ (девети състав),

състоящ се от: г-н J. Malenovský, председател на състав, г-н M. Safjan и г-жа A. Prechal (докладчик), съдии,

генерален адвокат: г-жа E. Sharpston,

секретар: г-н A. Calot Escobar,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, да се произнесе с мотивирано определение съгласно член 99 от Процедурния правилник на Съда,

постанови настоящото

Определение

Основания за решението

1. Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на клауза 4 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, сключено на 6 юни 1997 г. (наричано по-нататък „Рамковото споразумение за работа при непълно работно време“), което се намира в приложението към Директива 97/81/ЕО на Съвета от 15 декември 1997 година относно Рамково споразумение за работа при непълно работно време, сключено между Съюза на конфедерациите на индустриалците и на работодателите в Европа (UNICE), Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП) (ОВ L 14, 1998 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 35), изменена с Директива 98/23/ЕО на Съвета от 7 април 1998 г. (ОВ L 131, стр. 10; Специално издание на български език, глава 5, том 5, стр. 46), както и на всяка друга разпоредба от правото на Съюза, която би се счела за релевантна предвид спора в главното производство.

2. Запитването е отправено в рамките на спор между г-жа Brandes и Land Niedersachsen по повод право на платен годишен отпуск за 2010 г. и 2011 г., от което заинтересованото лице е било в невъзможност да се възползва през тези години, които представляват референтният период.

Правна уредба

Правото на Съюза

3. Клауза 4 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, озаглавена „Принцип на недискриминация“, гласи в точки 1 и 2:

„1. По отношение на условията за наемане на работа, работниците на непълно работно време не трябва да се третират по по-неблагоприятен начин, отколкото работниците на пълно работно време[,] които са взети за сравнение, само поради това че те работят на непълно работно време, освен ако различното отношение не е оправдано от обективни причини.

2. При необходимост се прилага принципът pro rata temporis“.

4. Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (ОВ L 299, стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3) предвижда в член 7, озаглавен „Годишен отпуск“:

„1. Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.

2. Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение“.

Германското законодателство

5. Федералният закон за отпуските (Bundesurlaubsgesetz) от 8 януари 1963 г. (BGBl. 1963 г., стр. 2) гласи в член 3, параграф 1, че „[п]родължителността на годишния отпуск е поне 24 работни дни“.

6. Съгласно член 11, параграф 1 от въпросния федерален закон:

„Трудовото възнаграждение за времето на отпуск се изчислява според средния размер на трудовото възнаграждение, получавано от работника през последните 13 седмици преди началото на отпуска с изключение на допълнителните възнаграждения, изплащани за извънреден труд […]“.

7. Член 26, параграф 1 от Колективния трудов договор за публичната служба на федералните провинции (Tarifvertrag für den öffentlichen Dienst der Länder) от 12 октомври 2006 г., изменен с договор за изменение № 4 от 2 януари 2012 г., гласи следното:

„Всяка календарна година работниците и служителите имат право на отпуск, през който продължават да получават възнаграждение (член 21). Когато седмичната работа е разпределена на пет дни в календарната седмица, правото на отпуск за всяка календарна година е 26 работни дни до навършване на 30 години, 29 работни дни до навършване на 40 години и 30 дни след навършени 40 години.

Работните дни са всички календарни дни, през които съгласно служебен график или обичайната практика в предприятието работниците и служителите трябва или е трябвало да работят […]. Когато продължителността на работа не е разпределена на пет дни, правото на отпуск се увеличава или намалява съответно. Когато в резултат на изчисляване на отпуска остава част, съответстваща на поне половин ден отпуск, тя се закръглява на цял ден отпуск. Частите, които са по-малки от половин ден отпуск, не се вземат предвид […]“.

8. Германското законодателство не урежда изрично въпроса какво е действието на промяната в работното време върху неползвания отпуск.

9. Член 4, параграф 1 от Закона за непълното работно време и срочните трудови договори от 21 декември 2000 г. гласи:

„Работник или служител на непълно работно време не трябва да се третира по по-неблагоприятен начин отколкото работник или служител на пълно работно време, който е взет за сравнение, само поради това че работи на непълно работно време, освен ако различното отношение не е оправдано от обективни причини. Работникът или служителят на непълно работно време трябва да получи възнаграждение или друга делима парична сума, която трябва да отговаря поне на частта от продължителността му на работа спрямо продължителността на работа на работник или служител на пълно работно време“.

Спорът по главното производство и преюдициалният въпрос

10. Г-жа Brandes е наета на пълно работно време от Land Niedersachsen по силата на трудов договор за неопределено време, сключен през 2009 г.

11. През 2010 г. на г-жа Brandes е било забранено да полага труд поради бременност до раждането на детето ѝ на 22 декември 2010 г. В края на отпуска ѝ поради бременност и раждане на 17 февруари 2011 г. тя ползва отпуск за отглеждане на дете, който приключва на 21 декември 2011 г.

12. От 22 декември 2011 г. г-жа Brandes започва да работи на непълно работно време три работни дни седмично в съответствие със споразумение, сключено между нея и Land Niedersachsen.

13. Установено е, че предвид забраната за полагане на труд поради бременност, последвана от отпуск поради бременност и раждане, впоследствие и от отпуск за отглеждане на дете, ползван от г-жа Brandes, тя не е могла да ползва през 2010 г. и 2011 г. съответно 22 дни и 7 дни платен годишен отпуск, изчислен въз основа на заетостта ѝ на пълно работно време.

14. В рамките на спора по главното производство, с който е сезиран Arbeitsgericht Nienburg, г-жа Brandes иска да ѝ бъде признато правото на посочените по-горе 29 дни платен отпуск, които е придобила, когато е работила на пълно работно време.

15. В подкрепа на отказа си да уважи искането ѝ Land Niedersachsen се позовава на решение на Bundesarbeitsgericht от 28 април 1998 г., от което става ясно, че в случай на промяна на работното време на работник или служител вече придобитото от него право на отпуск трябва да се приспособи пропорционално на отношението между новия и стария брой изработени дни. Според федералната провинция от това решение следва, че г-жа Brandes има право на остатък от отпуск от 17 дни, а именно 29 дни, разделени на 5 дни, умножени по 3 дни, или общо 17,4 дни, закръглени на 17 дни.

16. Land Niedersachsen изтъква също, че подобно изчисляване на дните на отпуск, пропорционално на изработените дни, не се отразява на продължителността на отпуска, на който има право г-жа Brandes, доколкото, изразена в брой седмици, продължителността на отпуска остава непроменена в резултат на въпросното изчисление. Във връзка с това трябвало да се вземе предвид, че при новия режим на работа на непълно работно време заинтересованото лице има нужда от по-малко дни отпуск, за да има цяла свободна седмица. За разлика от това, ако броят на дните отпуск не се изчислявал пропорционално на изработените дни, това щяло да има за последица, че г-жа Brandes ще може да продължава да взема седмици отпуск като тези, на които е щяла да има право, ако беше продължила да работи на пълно работно време, което създавало в нейна полза необосновано предимство спрямо работник или служител на пълно работно време.

17. Според Land Niedersachsen спорът, с който е сезирана запитващата юрисдикция, се различава в това отношение от Решение от 22 април 2010 г. по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols (C-486/08, Сборник, стр. I-3527), доколкото в последното дело става въпрос за правило в областта на отпуските, изразени в часове. Докато обаче поради използването на референтен период от време, изразен в седмици, работникът или служителят не претърпявал в настоящия спор никаква вреда по отношение на продължителността на отпуска, на който има право, случаят не бил такъв в рамките на въпросното дело, тъй като, що се отнася до отпуските, изразени в часове, всяка промяна в работното време имала пряка последица върху продължителността на отпуските.

18. Arbeitsgericht Nienburg посочва, че от своя страна е убеден, че от решението по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols следва ясно, че пропорционално определяне на правото на годишен отпуск, вече придобит от работник или служител, който работи на пълно работно време, като това, което Land Niedersachsen твърди, че прилага, нарушава правото на Съюза. Тази юрисдикция смята по-специално, че подобно определяне води до дискриминация между работниците или служителите, наети на пълно работно време, и работниците или служителите, наети на непълно работно време, която е забранена от клауза 4 от Рамковото споразумение за работа при непълно време.

19. По отношение на доводите на Land Niedersachsen, изложени в точка 16 от настоящото определение, Arbeitsgericht Nienburg счита, че те се дължат на смесване на времето на ползване на „отпуск“ с времето на „отсъствие от предприятието“. Тази юрисдикция посочва също, че недопустимият характер на намаляването на правото на платен отпуск, вече придобито през предходен период от време, включва при правилно изследване два аспекта, а именно продължителността на отпуските и обезщетението за отпуск.

20. Предвид по-специално практиката на Bundesarbeitsgericht, посочена в точка 15 от настоящото определение, Arbeitsgericht Nienburg счита, че все пак е необходимо да получи разяснение от Съда по тези въпроси.

21. При тези обстоятелства Arbeitsgericht Nienburg решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Следва ли приложимото право на Съюза, по-специално клауза 4, точки 1 и 2 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време […], да се тълкува в смисъл, че не допуска национална законова разпоредба или разпоредба, произтичаща от колективен трудов договор или от установената практика, според които при промяна в работното време, свързана с изменение в броя на изработените дни седмично на работник, отпускът, чието ползване не е било възможно за работника или служителя през съответния период, се приспособява така, че изразеното в седмици право на отпуск на практика остава същото, но изразеното в дни право на отпуск се преизчислява според новото работно време?“.

По преюдициалния въпрос

22. Съгласно член 99 от Процедурния правилник на Съда, когато преюдициалният въпрос е идентичен с въпрос, по който Съдът вече се е произнесъл, отговорът на този въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение, Съдът може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат.

23. Тази разпоредба следва да се приложи по настоящото дело.

24. С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали приложимото право на Съюза, по-специално клауза 4 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национални разпоредби или национална практика, като разглежданите в главното производство, по силата на които броят на дните платен годишен отпуск, от които работник, нает на пълно работно време, е бил в невъзможност да се възползва през референтния период, е предмет, поради факта че работникът е преминал на режим на работа на непълно работно време, на намаляване, пропорционално на съществуващата разлика между броя на работните дни седмично, изработени от работника преди и след преминаването на пълно работно време.

25. Въпреки че във формално отношение запитващата юрисдикция се е позовала във въпроса си по-специално на клауза 4 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, подобно обстоятелство не е пречка Съдът да предостави на въпросната юрисдикция всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които могат да бъдат полезни за решаване на спора по делото, с който тя е сезирана, независимо дали тази юрисдикция ги е посочила във въпроса си (вж. в този смисъл Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols, посочено по-горе, точка 49 и цитираната съдебна практика). Освен това следва да се посочи, че самата запитваща юрисдикция е посочила във въпроса си приложимото право на Съюза като цяло.

26. В началото следва да се посочи обаче, че сред разпоредбите от правото на Съюза, които са релевантни, за да се отговори на поставения от запитващата юрисдикция въпрос, е по-специално, както изтъкват и г-жа Brandes, и германското правителство, и Европейската комисия, член 7 от Директива 2003/88 относно платения годишен отпуск.

27. Както става ясно от постоянната съдебна практика, към която препраща самата запитваща юрисдикция, правото на платен годишен отпуск на всеки работник трябва да се счита за особено важен принцип на социалното право на Съюза (вж. по-специално Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols, посочено по-горе, точка 28 и цитираната съдебна практика).

28. Съдът освен това нееднократно подчертава, че правото на платен годишен отпуск, предоставен на всеки работник или служител, е в това си качество принцип на социалното право на Съюза, изрично установен в член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, на която член 6, параграф 1 ДЕС придава същата правна сила, каквато имат Договорите (вж. по-специално Решение от 8 ноември 2012 г. по дело Heimann и Toltschin, C-229/11 и C-230/11, точка 22 и цитираната съдебна практика).

29. Освен това от въпросната съдебна практика следва, че правото на платен годишен отпуск не трябва да се тълкува ограничително (вж. по-специално Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols, посочено по-горе, точка 29 и Решение по дело Heimann и Toltschin, точка 23 и цитираната съдебна практика).

30. Както подчертават обаче и запитващата юрисдикция, и г-жа Brandes, и Комисията, Съдът вече е приел в това отношение в точка 32 от Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols, посочено по-горе, че ползването на годишния отпуск през период, следващ референтния, няма никаква връзка с работното време на работника през този следващ период и че следователно изменението и в частност намаляването на работното време при преминаването от работа при пълно работно време на работа при непълно работно време не може да доведе до намаляване на правото на годишен отпуск, което работникът е придобил през периода на заетост на пълно работно време.

31. По отношение на клауза 4 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време в конкретния случай е достатъчно да се напомни, че в точка 33 от Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols, посочено по-горе, Съдът е подчертал също по отношение на принципа pro rata temporis, посочен в точка 2 от въпросната клауза, че безспорно е уместно да се прилага този принцип за придобиването на годишен отпуск за период на заетост на непълно работно време. Действително за такъв период намаляването на правото на годишен отпуск спрямо придобития за период на заетост на пълно работно време е оправдано по обективни причини. Обратно, посоченият принцип не може да се приложи ex post за право на годишен отпуск, придобито през период на заетост на пълно работно време.

32. Въз основа на посоченото по-горе Съдът прави извода, че нито от релевантните разпоредби на Директива 2003/88, нито от клауза 4, точка 2 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време може да се направи извод, че национална правна уредба би могла да предвижда сред условията за упражняване на правото на годишен отпуск частична загуба на право на отпуск, придобито през даден референтен период, напомняйки същевременно във връзка с това, че този извод се налага само когато работникът не е имал реална възможност да упражни посоченото право (Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols, посочено по-горе, точка 34).

33. Произнасяйки се по преюдициалния въпрос, който му е бил отправен по делото, довело до постановяване на въпросното решение, Съдът приема, че приложимото право на Съюза, и по-конкретно клауза 4, точка 2 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, трябва да се тълкува в смисъл, че то не допуска национална разпоредба, според която при промяна в работното време на работник неизползваният отпуск се адаптира така, че за работника, който преминава от работа при пълно работно време на работа при непълно работно време, правото на платен годишен отпуск, което той е придобил, без да е имал възможността да го упражни през периода на своята заетост при пълно работно време, се намалява или този отпуск може да се ползва само при получаване на по-малко по размер обезщетение за платен отпуск (Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols, посочено по-горе, точка 35).

34. Както изтъква самата запитваща юрисдикция и както посочват и г-жа Brandes, и Комисията, така припомнените в точки 27—33 от настоящото определение съображения очевидно предполагат да се предостави аналогичен отговор и на въпроса, зададен в рамките на настоящото преюдициално запитване.

35. Всъщност в настоящия случай е безспорно, че г-жа Brandes разполага с отлагане на правото на платен годишен отпуск, от който е била в невъзможност да се възползва през съответните референтни периоди, в хода на които е работила на пълно работно време поради период на забрана за полагане на труд, свързана с бременността ѝ, последван от отпуск поради бременност и раждане, след който следва отпуск за отглеждане на дете. Запитващата юрисдикция и страните в главното производство приемат освен това за безспорно, че ако г-жа Brandes беше останала работник на пълно работно време в края на отпуска ѝ за отглеждане на дете, платеният годишен отпуск, на който е щяла да има право и чието ползване е било отложено, е щял да възлиза на 29 дни.

36. При тези условия, както следва по-специално от Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols, посочено по-горе, чиито релевантни точки са припомнени в точки 30—33 от настоящото определение, намаляването на работното време на г-жа Brandes в резултат на преминаването от работа при пълно работно време на работа на непълно работно време не може да бъде съпроводено с частична загуба ex post на правото на платен годишен отпуск, придобит преди това, както това следва от разглежданото в главното производство правило, по-специално при липсата на обективни причини, които да оправдаят такава загуба.

37. По отношение на довода, изтъкнат от Land Niedersachsen, според който правото на платен годишен отпуск, придобит преди това от г-жа Brandes, няма да бъде намален, тъй като като изразен в седмици отпуск той ще остане същият преди и след преминаването на заинтересованото лице на работа на непълно работно време, се налага същият да се отхвърли, както посочват запитващата юрисдикция и Комисията.

38. Всъщност обстоятелството, че работник на непълно работно време, който обикновено работи три пълни дни седмично, отсъства от предприятието в хода на една седмица, по никакъв начин не означава, противно на твърдяното от Land Niedersachsen, че в резултат на това той щял да получи равностойността на пет дни отпуск, които, след като са били придобити, когато е работил на пълно работно време, очевидно трябва да се разбират като пет пълни дни, през които заинтересованото лице е освободено от задължението да полага труд, което тежало върху него при липсата на такъв отпуск.

39. Като признава обаче една „седмица“ отпуск в рамките на заетостта му, вече на непълно работно време, поради три пълни дни дейност седмично, очевидно е, че работникът няма да е вече освободен от задължението да работи, което тежи върху него само за три пълни дни.

40. Трябва да се отхвърли и аналогичният довод на германското правителство, между впрочем вече изтъкнат от последното в рамките на Решение по дело Zentralbetriebsrat der Landeskrankenhäuser Tirols, посочено по-горе, според който разглежданото в главното производство национално правило не нарушава правото на Съюза, тъй като работникът, който повече не е длъжен да полага труд всеки ден от седмицата, трябва да бъде освободен от задълженията си по-малък брой дни, за да може да се възползва от същата фаза на почивка като по-рано.

41. Всъщност подобен довод смесва фазата на почивка, съответстваща на упражняването на почасово работно време, с действителния отпуск и нормалното неполагане на труд при почасово работно време, през което работникът не следва да работи по силата на трудовото правоотношение, с което е обвързан с работодателя си.

42. Предвид всички изложени по-горе съображения на поставения въпрос следва да се отговори, че приложимото право на Съюза, по-специално член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 и клауза 4, точка 2 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национални разпоредби или национална практика, като разглежданите в главното производство, по силата на които броят на дните платен годишен отпуск, от които работник, зает на пълен работен ден, е бил в невъзможност да се възползва през референтния период, е предмет, поради факта че работникът е преминал на режим на работа на непълен работен ден, на намаляване, което е пропорционално на съществуващата разлика между броя на работните дни седмично, изработени от работника преди и след преминаването на непълно работно време.

По съдебните разноски

43. С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

Диспозитив

По изложените съображения Съдът (девети състав) реши:

Приложимото право на Съюза, по-специално член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и клауза 4, точка 2 от Рамковото споразумение за работа при непълно работно време, сключено на 6 юни 1997 г., което се намира в приложението към Директива 97/81/ЕО на Съвета от 15 декември 1997 година относно Рамково споразумение за работа при непълно работно време, сключено между Съюза на конфедерациите на индустриалците и на работодателите в Европа (UNICE), Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) и Европейската конфедерация на профсъюзите (ЕКП), изменена с Директива 98/23/ЕО на Съвета от 7 април 1998 г., трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национални разпоредби или национална практика, като разглежданите в главното производство, по силата на които броят на дните платен годишен отпуск, от които работник, зает на пълен работен ден, е бил в невъзможност да се възползва през референтния период, е предмет, поради факта че работникът е преминал на режим на работа на непълен работен ден, на намаляване, което е пропорционално на съществуващата разлика между броя на работните дни седмично, изработени от работника преди и след преминаването на непълно работно време.