1. 

Може ли възстановяването на доказано несъвместима с вътрешния пазар помощ да стане абсолютно невъзможно поради задължението за зачитане на правото на ефективна съдебна защита, с което се ползва получателят на тези помощи, и ако е така — при какви обстоятелства и за какъв период от време?

2. 

По същество това е основният въпрос, който трябва да се разгледа, за да се постанови решение по настоящия иск, предявен от Комисията срещу Федерална република Германия във връзка с твърдяно невъзстановяване на несъвместими помощи, предоставени на Biria Group.

3.

Член 14 от Регламент (ЕО) № 659/1999 ( 2 ), озаглавен „Възстановяване на помощ“, гласи:

„1.   Когато са взети отрицателни решения в случаи с неправомерна помощ, Комисията решава съответната държава членка да вземе всички необходими мерки за възстановяване на помощта от получателя […]. Комисията не изисква възстановяване на помощта, ако това противоречи на общ принцип на правото на [ЕС]“.

[…]

3.   Без това да накърнява разпореждане на Съда на [Европейския съюз] съгласно член [278 ДФЕС], възстановяването се извършва незабавно и в съответствие с процедурите по националното законодателство на съответната държава членка, при условие че те позволяват незабавното и ефективно изпълнение на решението на Комисията. За тази цел и в случая на производство пред националните съдилища съответните държави членки предприемат всички необходими стъпки, които са предвидени в съответните им правни системи, включително и временни мерки, без да се засяга правото на [ЕС]“.

4.

Съгласно член 23, параграф 1 от Регламент № 659/1999:

„1. Когато съответната държава членка не се съобразява с условни или отрицателни решения, по-специално в случаите, упоменати в член 14, Комисията може директно да сезира Съда […] в съответствие с член [108, параграф 2 ДФЕС]. […]“.

5.

През 2001 г. Bike Systems GmbH & Co (наричано по-нататък „Bike Systems“) получава финансиране под формата на „непряко дялово участие“ от gbb-Beteiligungs AG (наричано по-нататък „gbb“). Това участие не е съобщено на Комисията по правилата на ЕС за държавните помощи.

6.

Оттогава правоприемници на Bike Systems стават, първо, MB System GmbH & Co KG (наричано по-нататък „MB System“), а след това и MB Immobilien Verwaltungs GmbH (наричано по-нататък „MB Immobilien“). Всички тези дружества са членове на Biria Group. Bike Systems и MB System произвеждат велосипеди до прекратяването на това производство през 2005 г., когато след промяна единствения предмет на дейност на дружеството остава управлението на недвижими имоти.

7.

По времето на предоставянето на помощите gbb е дъщерно дружество, изцяло притежавано от Kreditanstalt für Wiederaufbau (наричана по-нататък „KfW“) — германска банка за развитие, която е публичноправен субект. През 2003 г. gbb прекратява стопанската си дейност и всичките му активи преминават към Technologie-Beteiligungsgesellschaft mbH (наричано по-нататък „tbg“), което също е дъщерно дружество, изцяло притежавано от KfW.

8.

Официалното разследване на трите твърдяни мерки за държавни помощи с Решение 2007/492/ЕО ( 3 ) на Комисията (наричано по-нататък „първото решение на Комисията“) констатира, че помощите, предоставени през 2001 г. на Bike Systems, са неправомерни. Впоследствие MB System и MB Immobilien оспорват Решение 2007/492 пред Общия съд. С решение от 3 март 2010 г. Общият съд отменя решението с довода, че то не е достатъчно мотивирано ( 4 ). На 14 декември 2010 г. Комисията приема Решение 2011/471/ЕС (наричано по-нататък „разглежданото решение на Комисията“), в което разяснява по-подробно мотивите за констатацията си, че предоставените помощи са несъвместими с вътрешния пазар, и разпорежда възстановяването им ( 5 ). MB System отново оспорва решението пред Общия съд. Този съд първо отхвърля искането на MB System за временни мерки ( 6 ), а впоследствие, с решение от 3 юли 2013 г, потвърждава разглежданото Решение на Комисията ( 7 ).

9.

Федерална република Германия трябва да изпълни разглежданото решение на Комисията в срок от четири месеца от датата, на която е уведомена за него ( 8 ). Във връзка с това на 16 февруари 2007 г. tbg, действайки от името на Федерална република Германия, предявява частноправен иск към MB System с цел изпълнение на първото решение на Комисията. След като MB System отказва да плати, на 10 април 2008 г. tbg предявява пред Landgericht Mühlhausen (Регионален съд Мюлхаузен) иск за възстановяване на въпросните помощи (наричан по-нататък „националното производство, целящо възстановяване“). Освен на първото решение на Комисията, този иск е основан и на нарушение на член 108, параграф 3 ДФЕС поради липса на уведомление за въпросните помощи. Съгласно член 134 от Bürgerliches Gesetzbuch (BGB) (германският граждански кодекс) и установената практика на германските съдилища договор, сключен в нарушение на член 108 ДФЕС, е нищожен. Ето защо, за да получи възстановяване на въпросните помощи, tbg може да се позове само на нарушение на член 108, параграф 3 ДФЕС. Поради това отмяната на първото решение на Комисията не засяга пряко иска пред Landgericht Mühlhausen. Частноправното искане продължава да съществува независимо дали е налице окончателно решение или разпореждане на Комисията.

10.

В хода на националното производство, целящо възстановяване, са постановени различни привременни решения и определения. На 26 ноември 2008 г. Landgericht Mühlhausen постановява подлежащо на предварително изпълнение решение срещу MB System. На 19 декември 2008 г. обаче MB System обжалва това решение. След като MB System предоставя обезпечение под формата на банкова гаранция, с определение от 9 януари 2009 г. Landgericht Mühlhausen спира изпълнението върху имуществото му. През март 2009 г., с оглед на висящото към съответния момент пред Общия съд дело, националната юрисдикция също спира националното производство, целящо възстановяване. Тbg подава други жалби срещу това решение — първо пред Oberlandesgericht Jena (Висш областен съд на Йена), а след това и пред Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд). Тъй като междувременно производството пред Общия съд във връзка с Решение 2007/492 приключва, на 16 септември 2010 г. ( 9 ) Bundesgerichtshof постановява, че предметът на отнесената до него жалба е отпаднал и че главното производство може да бъде възобновено.

11.

При това положение през март 2011 г. до Amtsgericht Nordhausen (Окръжен съд Нордхаузен) е подадена молба за принудително изпълнение върху имуществото на MB System чрез вписване на ипотека в полза на заемодател в поземления регистър. След публикуването на вписаните ипотеки на 21 юли 2011 г., tbg иска принудителна продажба на имуществото на MB System. За целта Amtsgericht Nordhausen разпорежда да се изготви експертна оценка за пазарната стойност на въпросното имущество. На 8 септември 2011 г. обаче MB System предявява насрещен иск срещу принудителната продажба на имуществото му. Искът е отхвърлен като неоснователен и MB System обжалва съответното решение пред Oberlandesgericht Jena. Тази жалба е оттеглена през май 2012 г.

12.

На 30 март 2011 г. е спряно за втори път националното производство, целящо възстановяване, пред Landgericht Mühlhausen. Tbg обжалва това пред Oberlandesgericht Jena, но жалбата е отхвърлена. В крайна сметка следващата жалба на tbg е допусната и с определение от 13 септември 2012 г. ( 10 ) Bundesgerichtshof отменя спирането на производството.

13.

Имуществото на MB System e трябвало да се продаде на публичен търг на 10 април 2013 г., за който обаче не са представени оферти.

14.

В своя искова молба от 20 ноември 2012 г. Комисията иска от Съда:

15.

Федерална република Германия иска от Съда:

16.

Германското правителство и Комисията излагат устно становищата си в съдебното заседание на 4 декември 2013 г.

17.

В обстойните си писмени становища и в съдебното заседание двете страни развиват редица доводи в подкрепа на исканията си. Аз ще представя тези доводи по-подробно, когато ги анализирам съответно по същество.

18.

На този етап е достатъчно да се отбележи критиката на Комисията към германското правителство във връзка с факта, че в рамките на определения в разглежданото решение на Комисията срок предоставените на Biria Group несъвместими държавни помощи не са върнати. От своя страна германското правителство отхвърля твърденията за нарушения и се аргументира, че в посочения срок е постигнато изпълнението на разглежданото решение на Комисията. Това правителството изтъква също, че причината за евентуално забавяне на действително възстановяване е абсолютната невъзможност да се изпълни разглежданото решение на Комисията.

19.

От друга страна, е важно да се посочи, че страните не спорят за следното: i) получателят на помощите не е върнал несъвместимите помощи до края на срока, определен в разглежданото решение на Комисията, ii) помощите не са възстановени към 4 декември 2013 г., датата на заседанието в настоящото производство, и iii) подлежащите на възстановяване помощи са в размер на 651007 EUR плюс лихвите.

20.

Считам, че за да се произнесе по делото, Съдът трябва да вземе отношение по редица правни въпроси, свързани със значимостта и последиците от задължението на държавите членки да изпълняват решенията на Комисията, с които се разпорежда възстановяване на несъвместими държавни помощи.

21.

В самото начало според мен следва да се проучи въпросът, свързан с обхвата на настоящото производство. В своите писмени и устни становища страните подробно обсъждат дали са могли — и в конкретния случай дали е трябвало — германските органи да използват административните си правомощия за възстановяване на неправомерно предоставените на Biria Group помощи.

22.

По същество германското правителство твърди, че в германската правна система формата, в която се предоставят помощите, определя и процедурата за възстановяването им (теорията за actus contrarius). Следователно помощи, предоставени с частноправен договор (каквито са предоставените на Biria Group помощи), могат да бъдат възстановени само чрез частноправно производство. От друга страна, тези помощи не могат да бъдат възстановени чрез административно производство, тъй като в германското право няма конкретно правно основание, което оправомощава публичните органи да възстановяват несъвместими помощи посредством административен акт.

23.

Макар формално да не изтъква специално основание във връзка с това, Комисията оспорва посочения от германското правителство довод. Комисията твърди, че по силата на непосредственото действие на членове 108 ДФЕС и 288 ДФЕС и на член 14 от Регламент № 659/1999 германските органи имат достатъчно правни основания в това отношение. Според Комисията това становище се подкрепя от две решения, постановени съответно от Oberverwaltungsgericht Berlin-Brandenburg (Висш административен съд на Берлин-Бранденбург) ( 11 ) и Verwaltungsgericht Trier (Административен съд на Триер) ( 12 ).

24.

Тези доводи изискват кратко обяснение на различията между производство, образувано по член 108, параграф 2 ДФЕС, и производство на основание член 258 ДФЕС.

25.

Член 108, параграф 2 ДФЕС изрично посочва, че производството му е дерогация от предвидените в членове 258 ДФЕС и 259 ДФЕС разпоредби. Всъщност, както отбелязва Съдът, производството по сегашния член 108, параграф 2 ДФЕС е само вариант на иска за установяване на неизпълнение на задължения по Договора, конкретно адаптиран към специфичните проблеми, които държавните помощи поставят пред конкуренцията в рамките на общия пазар ( 13 ).

26.

Важно е да се отбележи, че при иск на основание член 108, параграф 2 ДФЕС не се изисква досъдебна фаза, която е необходим етап от стандартните производства за установяване на неизпълнение на задължения. Достъпът до Съда по тази разпоредба е по-бърз и по-лесен ( 14 ). Основанието за това е, че официалният обмен на мнения с държавата членка и (евентуално) с други заинтересовани страни вече се е провел в хода на административното производство, приключило със съответното решение на Комисията ( 15 ).

27.

Така Съдът е изяснил, че предвид особеностите на разглежданото производство поведението на държава членка, срещу която е предявен иск на основание на сегашния член 108, параграф 2 ДФЕС, трябва да се преценява единствено в светлината на задълженията, наложени ѝ със съответното решение на Комисията ( 16 ).

28.

Поради тези съображения съм на мнение, че производство на основание член 108, параграф 2 ДФЕС може да разглежда единствено въпроса дали, по отношение на конкретно решение на Комисията, дадената държава членка е изпълнила в определения срок задължението да отмени или измени несъвместимите помощи, или не. Следователно решението на Комисията е това, което очертава окончателния обхват на производството по член 108, параграф 2 ДФЕС.

29.

От това следва, че по посочената процесуална разпоредба за дерогация не може да бъде предявяван друг иск. По-конкретно, правни основания с по-общ обхват или такива от хоризонтално естество са недопустими в контекста на производство по член 108, параграф 2 ДФЕС. Определени въпроси — като например дали действащите в момента германски правни разпоредби реално не са в състояние да осигурят незабавно и действително възстановяване на несъвместимите помощи в някои случаи (например когато помощите са предоставени по силата на частноправен договор) или дали е налице структурно или системно нарушение на правилата за държавните помощи от германските държавни органи — могат при необходимост да се решават единствено в рамките на стандартно производство за установяване на неизпълнение на задължения съгласно член 258 ДФЕС.

30.

Това ме убеждава, че ролята на Съда не е да тълкува германските закони и да решава дали германските публични органи са или следва да бъдат оправомощени да приемат административни актове с цел възстановяване на несъвместими помощи, предоставени по силата на частноправни договори. Затова предлагам Съдът да не взема предвид всички свързани с тези въпроси доводи и да реши само дали е имало нарушение на предвидените в разглежданото решение на Комисията задължения.

31.

Първият важен въпрос в настоящото дело е дали задължението по член 288, четвърта алинея ДФЕС и член 108, параграф 2 ДФЕС за възстановяване на несъвместими помощи е задължение по отношение на средствата, които следва да се използват, или по отношение на резултата, който следва да бъде постигнат.

32.

Германското правителство твърди, че през определените в разглежданото решение на Комисията четири месеца публичните органи са предприели всички необходими мерки, за да осигурят действително възстановяване на въпросните помощи. Според това правителство ключовият въпрос по член 14 от Регламент № 659/1999 е не дали действително е постигнато възстановяване, а дали взетите мерки in abstracto са в състояние да осигурят спазването на това решение.

33.

И аз като Комисията не виждам подкрепа за доводите на Германия нито в текста на релевантните разпоредби на ЕС, нито в практиката на Съда.

34.

На първо място, според мен е съвсем ясно, че формулировката на Регламент № 659/1999 предполага задължение по отношение на резултата, а не на средствата. Едно решение на Комисията няма да се изпълни „незабавно и ефективно“ и възстановяването няма да се извърши „незабавно“, както изисква този нормативен акт, ако бе достатъчно държавата членка само да задейства процедурата по възстановяване, за да гарантира, че в определен бъдещ момент действително ще се осъществи връщане на помощта.

35.

Практиката на Съда също подкрепя това тълкуване. Според установената съдебна практика държава членка, която е адресат на решение за възстановяване, е свободна да избере средствата за изпълнение на произтичащото от това решение задължение в съответствие със своите вътрешни разпоредби ( 17 ), при условие че избраните мерки не накърняват обхвата и ефективността на правото на ЕС ( 18 ). Това означава, че взетите от държавата членка мерки трябва да водят до действително възстановяване на дължимите суми ( 19 ).

36.

Важно е да се отбележи, че както Съдът вече е изяснил, възстановяването следва да се извърши в срока, определен в приетото по член 108, параграф 1 ДФЕС решение на Комисията или евентуално в срок, определен от нея впоследствие. Поначало късното възстановяване, а именно възстановяване след предписаните от Комисията срокове, не отговаря на изискванията, предвидени в Договорите ( 20 ).

37.

Точно по такива причини в неотдавнашното си решение по дело Комисия/Словакия Съдът отхвърли довод, подобен на изложения от германското правителство в настоящото производство ( 21 ).

38.

Ето защо съм на мнение, че член 288, четвърта алинея ДФЕС и член 108, параграф 2 ДФЕС налагат задължение за резултат на държавата членка, до която е адресирано решението за възстановяване. Поради това държавата членка не постига действително съответствие с решението на Комисията, докато получателят на помощите не върне обратно на държавата несъвместимите помощи в пълен размер.

39.

Бих добавил, че държава членка, която счита определения от Комисията срок за прекалено кратък или която се сблъсква с трудности при възстановяване на помощите, винаги може да помоли Комисията един или повече пъти за отсрочка. За тази цел държавата трябва да обясни точно съображенията за искането си и евентуално да представи доказателства в подкрепа на твърденията си, за да може Комисията да вземе информирано решение ( 22 ). При това положение в светлината на задължението за сътрудничество, заложено в член 4, параграф 3 ДЕС, Комисията ще трябва да проучи искането на държавата членка и доколкото е възможно, да ѝ съдейства при преодоляването на съществуващите трудности, като одобри поисканата отсрочка, ако са изпълнени релевантните условия ( 23 ).

40.

Ако държавата членка смята, че въпреки разменените с Комисията мнения определеният от тази институция окончателен срок все пак е необоснован и е обективно невъзможно да бъде спазен, тя може да го оспори пред юрисдикциите на ЕС.

41.

В тази връзка бих посочил, че в контекста на производство по член 108, параграф 2 ДФЕС срокът, предвиден в решение на Комисията, с което се разпорежда възстановяване на помощи, има същата функция като срока, определен в мотивираното становище по член 258 ДФЕС ( 24 ). По мое мнение това означава, че практиката на Съда във връзка с разумния характер на сроковете, посочвани в мотивираните становища, следва да важи mutatis mutandis за решенията, които Комисията взема на основание член 108 ДФЕС. Съгласно постоянната съдебна практика по сегашния член 258 ДФЕС Комисията трябва да дава на държавите членки разумни срокове, за да могат да спазят мотивираните становища ( 25 ). Законосъобразността на подобни срокове се контролира от Съда ( 26 ). За да определи дали предоставеният срок е разумен, Съдът следва да вземе предвид всички обстоятелства по конкретното дело ( 27 ).

42.

Ето защо от гореизложеното стигам до извода, че определеният с решение на Комисията срок може да бъде продължен или дори оспорен в съда от съответната държава членка. По принцип обаче действителното възстановяване трябва да се извърши именно в рамките на този или на определения впоследствие срок.

43.

Предвид междинното заключение, че помощите трябва задължително да бъдат възстановени в предписания от Комисията срок, и тъй като страните са съгласни, че тези помощи не са възстановени в определения в разглежданото решение на Комисията срок, трябва да се провери дали това несъответствие може да бъде обосновано.

44.

Германското правителство твърди, че не може да носи отговорност за забавянето, което е настъпило, защото получателят на помощите е оспорил възстановяването пред националните юрисдикции. С това си действие Biria Group просто се е възползвало от конституционното си право на ефективна съдебна защита. Освен това посоченото правителство твърди, че tbg е направило всичко възможно, за да изпълни разглежданото решение на Комисията, и не може да бъде критикувано за действията на германските юрисдикции, които погрешно са приложили правилата на ЕС за държавните помощи и по този начин са забавили процедурата по възстановяване.

45.

По същество вследствие на изложените от германското правителство доводи възниква въпросът дали изпълнението на решение на Комисията може да стане абсолютно невъзможно, поради това че получателите на помощи са инициирали национално производство.

46.

В светлината на горепосоченото първо ще разгледам границите на понятието „абсолютна невъзможност“ и ще разясня обстоятелствата, при които такъв вид защита би могла по принцип да бъде приемлива в дело за възстановяване на държавни помощи. След това ще премина към специфичните особености на разглежданото тук дело.

47.

Съгласно постоянната съдебна практика единственото правно основание, което държава членка може да изтъква в своя защита срещу предявен от Комисията иск за установяване на неизпълнение на задължения на основание член 108, параграф 2 ДФЕС, се извежда от абсолютна невъзможност да се изпълни въпросното решение ( 28 ).

48.

Понятието „абсолютна невъзможност“, което често бива наричано с френския термин „force majeure“, по принцип трябва да се разбира „в смисъл на извънредни и непредвидими обстоятелства, които са извън контрола на позоваващото се на нея лице и чиито последици не са могли да бъдат избегнати въпреки положената дължима грижа“ ( 29 ).

49.

Следователно основните конститутивни елементи на понятието „абсолютна невъзможност“ са, от една страна, настъпването на събитие, върху което желаещият да използва тази защита не е могъл да влияе (обективен елемент), и от друга страна, полагането на всички разумни усилия от това лице, за да се избегнат последиците от въпросното събитие (субективен елемент) ( 30 ).

50.

По мое мнение при дело като настоящото защита на основание абсолютна невъзможност може да бъде изтъкната при две групи обстоятелства.

51.

Първата група обстоятелства е свързана с фактическа невъзможност: а именно когато действителното възстановяване на подлежащата на връщане сума е обективно и неминуемо неосъществимо. Най-често това е така, когато получателят на помощите е дружество, което вече не съществува към момента, когато Комисията приема решението си. При това положение няма юридическо лице, от което да се изиска връщане на сумата, нито са налице някакви активи или средства, върху които може да се насочи изпълнение ( 31 ). Това е така, при условие че няма друго дружество, което — de facto или de jure — да е станало правоприемник на прекратеното дружество и в резултат на това да продължава да извлича изгода от несъвместимите помощи ( 32 ).

52.

Втората група обстоятелства е свързана с правна невъзможност. Член 14 от Регламент № 659/1999 гласи: „Комисията не изисква възстановяване на помощта, ако това противоречи на общ принцип на правото на [ЕС]“ ( 33 ).

53.

И в двата случая невъзможността може да бъде само временна, което означава, че може да бъде преодоляна след определено време, или трайна, което означава, че ще възпрепятства постоянно изпълнението на решението.

54.

Общият принцип на правото на ЕС, на който се позовава германското правителство в настоящото дело, е този на ефективната съдебна защита.

55.

В това отношение бих желал да припомня, че съгласно установената съдебна практика при прилагането на правото на ЕС националните съдилища са длъжни да спазват изискванията за ефективна съдебна защита на правата, които физическите лица черпят от правото на ЕС, както гарантира член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз ( 34 ). Считам, че това важи особено когато прилагането на правото на ЕС влияе неблагоприятно на правния статут на физическите лица.

56.

От друга страна обаче, следва също да отбележа, че съгласно член 3, параграф 3 ДЕС Европейският съюз установява вътрешен пазар, който в съответствие с Протокол № 27 относно вътрешния пазар и конкуренцията ( 35 ), приложен към Договора от Лисабон, включва система, която гарантира, че няма нарушаване на конкуренцията.

57.

Членове 107 ДФЕС и 108 ДФЕС обаче се числят към правилата относно конкуренцията, които като визираните в член 3, параграф 1, буква б) ДФЕС са необходими за функционирането на посочения вътрешен пазар. Тези правила имат за цел именно да се предотврати нарушаването на конкуренцията за сметка на общия интерес, отделните предприятия или потребителите, като по този начин допринасят за благосъстоянието на Европейския съюз ( 36 ).

58.

Действително има известно естествено противопоставяне между правото на получателите на помощи да оспорват пред съд действия, които може да са в техен ущърб, и правото на конкурентите им да изискват възстановяване на положението на законност и справедливи условия на конкуренция възможно най-скоро.

59.

Тъй като тези две права са от жизненоважно значение за основан на правото Съюз, чийто ключов елемент е вътрешният пазар, аз съм на мнение, че никое от тях не следва безусловно да бъде жертвано заради другото.

60.

Поради тази причина намирам, че не е изключено необходимостта да се гарантира ефективна съдебна защита да може при определени обстоятелства да обоснове невъзстановяването на помощи на основание на правна абсолютна невъзможност.

61.

Това води към следващия въпрос: при какви обстоятелства и колко дълго една държава членка може основателно да се позовава на наличието на национално съдебно производство, за да обоснове неизпълнението на своите задължения?

62.

Наличието на съдебно производство пред национална юрисдикция може да се разглежда като случай на абсолютна невъзможност само доколкото и двете посочени в точка 49 по-горе изисквания са изпълнени.

63.

Що се отнася до първото изискване — събитието, препятстващо възстановяването, да не е било повлияно от лицето, което се позовава на такава защита — според мен то често може да бъде изпълнено.

64.

Очевидно държавите членки не могат да направят нищо, за да попречат на получател на помощи да се противопостави на възстановяването им в контекста на съдебно производство, образувано от публичните органи за принудително възстановяване на тези помощи. Когато публичната администрация издава административни актове, държавите членки не могат и да попречат на получателя на помощите евентуално да ги обжалва. Следователно съдебното производство срещу действия за възстановяване никога не може да бъде изключено a priori.

65.

Това е вярно, освен ако самите публични органи не са отговорни за съдебния спор на национално равнище. Възможно е те да не са положили дължимата грижа: например ако са допуснали грешка при изчисляване на дължимата лихва или някаква друга грешка в хода на процедурата по възстановяване.

66.

Следователно възможността за съдебен спор, изглежда, поне в повечето случаи не може да се повлияе или контролира от органите на държавата членка.

67.

От друга страна, според мен второто изискване за абсолютна невъзможност е по-трудно за изпълнение.

68.

Държава членка, която се позовава на абсолютна невъзможност, трябва да докаже, че нейните органи са положили всички разумни усилия за избягване или свеждане до минимум на последиците от въпросното събитие. Съдът посочва ясно, че тази защита не се прилага в случая, когато едно лице, проявявайки необходимото старание и съобразителност, обективно е било в състояние да вземе необходимите мерки за избягване на отрицателните последици от настъпването на случайното събитие ( 37 ).

69.

В тази връзка считам, че дължимата грижа и съобразителност, която трябва да покаже държавата членка, може в общия случай да се разглежда като функция от вероятността случайното събитие да настъпи: колкото по-вероятно е събитието да настъпи, толкова по-големи ex ante усилия ще се изискват от публичната администрация.

70.

По отношение на възстановяването на държавните помощи, според мен очевидно органите на държавите членки следва да очакват, че някои получатели на помощи могат да се опитат да се противопоставят на възстановяването чрез съдебни производства. От това следва, че доколкото възникването на съдебен спор не е неочаквано, държавите членки трябва да проявят съответното високо равнище на грижа и съобразителност ( 38 ).

71.

На първо място, тази грижа и съобразителност следва да се прояви, когато се избира сред наличните възможности процедурата, която да се приложи с цел да се гарантира възстановяването в конкретния случай. Макар административните органи със сигурност да имат известно право за преценка в това отношение, то не е неограничено.

72.

Считам, че държавните органи са длъжни да изберат процедура, която от самото начало изглежда, че е в състояние да гарантира незабавно и действително изпълнение на въпросното решение на Комисията, въпреки съпротива от получателя на помощите.

73.

Не е изключено това понякога да налага използване на административни мерки. Действително може да има обстоятелства, колкото и изключителни да са те, при които ще е необходимо публичните органи да се намесят, за да се гарантира незабавно изпълнение на правилата на ЕС за държавните помощи. Какво би станало например, ако юридическото лице, предоставило помощите по силата на частноправен договор, е в процедура по ликвидация и няма правоприемник? Ще означава ли това, че някои несъвместими помощи могат изобщо да не бъдат невъзстановени, доколкото вече няма юридическо лице с право да участва в производства пред компетентните граждански или търговски съдилища?

74.

Очевидно такова тълкуване на правилата на ЕС е несъстоятелно. Съдът винаги е отхвърлял доводите на държавите членки за липса на подходящо правно основание в националното законодателство за незабавно възстановяване на несъвместимите помощи ( 39 ). Наистина, ако във вътрешния правен ред на държавата членка липсват необходимите механизми, които да ѝ позволяват да изпълни задълженията си съгласно правото на ЕС, тя следва да ги въведе вследствие на обвързващия характер на решенията, приети съгласно член 288 ДФЕС ( 40 ). По същия начин според постоянната съдебна практика националните съдилища следва да се въздържат от прилагане на национални правила, които биха могли да попречат на действителното възстановяване на държавни помощи ( 41 ). Освен това Съдът никога не е приемал твърдението, че тъй като националните процедури са сложни и изискват време, това може да бъде достатъчно, за да обоснове забавяне при изпълнение на решение на Комисията ( 42 ).

75.

Освен да изберат подходяща процедура за възстановяване на помощите, административните органи са длъжни да проявят грижа и съобразителност в действията си, докато е в ход процесът по възстановяване.

76.

Това означава, например, че когато се сблъскат с противодействие или забавяне в съдебните производства, държавните органи следва да обмислят прилагане на съкратени производства или обезпечителни процедури. В този контекст бих желал да припомня, че съгласно постоянната съдебна практика, когато спор, който се урежда от правото на ЕС, бъде отнесен до национална юрисдикция, тя трябва да е в състояние да осигури обезпечително производство, за да се гарантира пълна ефективност на решението, което ще бъде постановено относно наличието на ползваните съгласно законодателството на ЕС ( 43 ) права.

77.

Това означава също така, че може да се наложи държавните органи да действат чрез процедури, различни от първоначално избраните за възстановяването, ако то се окаже невъзможно, неефективно или прекалено бавно ( 44 ). Както убедително заявява генералният адвокат Sharpston, възражението за абсолютна невъзможност се свързва с резултата, който следва да се постигне: възстановяването на неправомерната помощ. Ако такова възражение можеше да се използва във връзка с начина, по който възстановяването е осъществено, би било твърде лесно за държава членка да избере процедура за възстановяване на неправомерната помощ, която се оказва невъзможна, и след това да твърди, че е освободена от задължението си да възстанови помощта ( 45 ).

78.

В заключение по тази тема, въпросът дали органите на държавата членка са изпълнили изискването да проявят грижа и съобразителност трябва да се преценява от Съда индивидуално за всеки отделен случай. Накрая, в този контекст едва ли е необходимо да посочвам, че тежестта да докаже изпълнението на изискванията, необходими за да е налице абсолютна невъзможност, се носи изцяло от държавата членка, която се позовава на такава защита ( 46 ).

79.

След като изясних обстоятелствата, при които държава членка може основателно да се позове на абсолютна невъзможност, мисля, че трябва да се обърне внимание на един допълнителен аспект. Той засяга периода, през който такава защита би могла да е валидна.

80.

Според мен по силата на принципа на ефективната съдебна защита националните съдилища следва да са в състояние да предоставят на получателите на помощи разумен срок, през който да подготвят защитата си. Освен това самите съдилища следва да разполагат с необходимото време за адекватно изпълнение на правораздавателната си функция.

81.

Не е реалистично обаче да се смята, че националните юрисдикции винаги ще са в състояние да стигнат до окончателни решения по такива дела в рамките на сроковете, определяни в съответните решения на Комисията (които обикновено са от четири месеца). Общата продължителност на съдебните производства може да се променя в зависимост от няколко различни фактора.

82.

В същото време обаче според мен е необходимо да се запази полезното действие на решенията на Комисията. Прилаганите от получателите на помощи стратегии за забавяне или инерцията, или небрежността на националните административни органи и националните юрисдикции не следва да имат превес над легитимното право на дружествата, засегнати неблагоприятно от несъвместими помощи, от отстраняване веднъж завинаги на нарушенията на конкуренцията.

83.

Постигането на точния баланс между тези два конкурентни интереса не е лесно.

84.

На този етап бих припомнил посоченото ясно от Съда в редица дела, че основан на абсолютна невъзможност довод може да бъде приет само за времето, необходимо „за администрация, проявяваща обичайната дължима грижа, за да сложи край на независещото от волята ѝ [случайно събитие]“ ( 47 ). По мое мнение тези съображения са приложими mutatis mutandis към дейността на националните юрисдикции. Считам следователно, че забавяне на възстановяване на несъвместими помощи поради висящи национални съдебни производства може да се допусне само временно, а именно когато допълнителният срок отговаря на минималното време, което би било необходимо на юрисдикция, която проявява грижа в разумна степен, за да се произнесе по отнесено до нея дело.

85.

В този контекст едва ли е необходимо да се посочва, че не може да бъде обосновано ( 48 ) забавяне, причинено от погрешно прилагане на релевантните правила на ЕС от страна на тези юрисдикции. Съд, който проявява дължимата грижа, всъщност би приложил тези правила въз основа на постоянната съдебна практика и в случай на съмнение би отнесъл въпросите относно тълкуването или валидността до Съда в рамките на преюдициално производство.

86.

Въпреки това трябва да призная, че е невъзможно да се определят a priori приемлив при всички обстоятелства допълнителен период от време или достатъчно прецизни и конкретни параметри, които да позволят на Съда да изчисли подходящия период във всеки отделен случай. Въпросът дали дадено забавяне е обосновано може да се решава само в зависимост от случая.

87.

Струва ми се все пак, че в зависимост от вида на предявения от получателя на помощта иск пред националните юрисдикции могат да се разграничат две основни положения.

88.

От една страна, дадено дружество може пряко или косвено да постави под въпрос законосъобразността на решението на Комисията, което националните органи изпълняват. От друга страна, то може да оспори само предприетите с оглед възстановяването мерки, без да оспорва законосъобразността на решението на Комисията. По-долу последователно ще разгледам тези две положения.

89.

Следва да се припомни, че решенията на Комисията се ползват от презумпция за законосъобразност и произвеждат правни последици, докато не бъдат оттеглени, отменени или обявени за недействителни вследствие на преюдициално запитване или на възражение за незаконосъобразност ( 49 ). Само юрисдикциите на ЕС могат да обявяват за незаконосъобразни решения на Комисията. Националните юрисдикции, които имат съмнения в тази връзка, са длъжни да отправят преюдициално запитване до Съда ( 50 ). Освен това сам по себе си фактът, че дадено решение се оспорва пред юрисдикциите на ЕС, не позволява националните юрисдикции да постановят спиране на изпълнението му. По принцип такова спиране следва да бъде поискано от юрисдикциите на ЕС от страни със съответната активна процесуална легитимация, съгласно членове 278 ДФЕС и 279 ДФЕС.

90.

По изключение обаче спиране на изпълнението на решение на Комисията може да се поиска и от национални юрисдикции. Според постоянната практика на Съда националните юрисдикции имат право да постановяват мерки за спиране на изпълнението на актове на ЕС само ако са налице условията, предвидени в съдебната практика по делото Zuckerfabrik ( 51 ), а именно: i) националната юрисдикция трябва да има сериозни съмнения по отношение на валидността на акта на ЕС и, в случай че Съдът все още не е сезиран с въпроса за валидността на оспорвания акт, тази юрисдикция следва сама да отправи запитването до Съда, ii) случаят трябва да е спешен, в смисъл че обезпечителните мерки са необходими, за да се избегне значителна и непоправима вреда за страната, която е направила искане за налагането им, iii) националната юрисдикция трябва надлежно да отчете интереса на Европейския съюз и iv) при преценката на всички тези условия националната юрисдикция спазва решенията на юрисдикциите на ЕС относно законосъобразността на мярката на Съюза и определенията по исканията за налагане на подобни обезпечителни мерки на равнището на Европейския съюз.

91.

Важно е да се отбележи, че както Съдът е изяснил и в контекста на производствата по държавните помощи, посочените в съдебната практика по делото Zuckerfabrik изисквания се прилагат и по отношение на искания за спиране на производство, в рамките на което се оспорва националният акт за възстановяване на неправомерната помощ ( 52 ). Наистина, оспорването на актове за възстановяване на помощи въз основа на това, че с тях се изпълнява невалидно решение на Комисията, е равносилно на пряко оспорване на това решение.

92.

Следователно, когато горепосочените изисквания са налице, националните органи очевидно са длъжни да изпълнят всички обезпечителни мерки, постановени от националната юрисдикция, поради което за тях може да се окаже правно невъзможно да пристъпят към възстановяване.

93.

Това положение на невъзможност обаче трае само докато юрисдикциите на ЕС не вземат решение по висящо пред тях производство. Ако те в действителност потвърдят законосъобразността на решението на Комисията, националните юрисдикции трябва да направят необходимите изводи от такова решение. Решенията, взети от Комисията по сегашния член 108 ДФЕС, които са окончателни по отношение на получателя на помощите, са обвързващи за националните юрисдикции ( 53 ). Съгласно член 14, параграф 3 от Регламент № 659/1999 тези юрисдикции са длъжни да гарантират пълната ефективност на решението, с което е разпоредено възстановяването на неправомерните помощи, и да достигнат до разрешение в съответствие с целта на разглежданото решение ( 54 ).

94.

Същото важи и за всяко решение, прието от институция на ЕС, което не е оспорено от своя адресат в предвидените в член 263 ДФЕС срокове. Всъщност Съдът постановява, че не е възможно получател на държавна помощ, който несъмнено е можел да атакува решението на Комисията пред юрисдикциите на ЕС, но не е предприел действие в законоустановения срок, да оспорва законосъобразността на това решение пред националните юрисдикции с иск, предявен срещу взетите от националните органи мерки при изпълнение на това решение ( 55 ).

95.

Въз основа на гореизложеното мога да заключа, че когато получател на помощи пряко или косвено поставя под въпрос пред национални юрисдикции законосъобразността на решение на Комисията за възстановяване, забавяне в процеса на това възстановяване е допустимо само ако това е минималният срок, необходим на юрисдикция, която проявява дължимата грижа, да установи дали изискванията на съдебната практика по делото Zuckerfabrik са изпълнени. Ако това е така, може да се приеме защита на основание абсолютна невъзможност и с това забавянето да бъде обосновано, но само доколкото посочените изисквания продължават да са налице. В противен случай за мен никакво забавяне не би било допустимо.

96.

От друга страна, може да има случаи, в които получателят на помощите не оспорва пряко или косвено законосъобразността на решението на Комисията. Това може да стане при различни обстоятелства.

97.

Първо, такова положение може да възникне, ако Комисията вземе решение по схема за помощи и не определи всички бенефициери на помощите или пропусне да определи количествено помощите. При такива обстоятелства дружество, към което са приложени мерки за възстановяване, може да твърди пред национални юрисдикции, че не отговаря на критериите за определяне на бенефициерите на помощите или че при прилагане на определените от Комисията параметри сумата на помощите, която подлежи на връщане в неговия случай, е нулева или по-малка от твърдяната от държавата. Второ, може да се окаже също, че получателят на помощите оспорва само изчислението на лихвата върху сумата, която следва да бъде върната. Накрая, дружеството може да оспорва само начина на възстановяване. Тъй като този аспект поначало се ръководи от принципа на процесуална автономия, възможно е получател на помощи да се противопостави само на начина, по който решението на Комисията се изпълнява на национално равнище.

98.

Предвид всички тези фактори не са изключени случаи, в които дори и на юрисдикция, която проявява дължимата грижа, ще бъдат необходими повече от четири месеца за разрешаване на спора.

99.

Аз обаче съм на мнение, че съгласно принципа на лоялното сътрудничество националните юрисдикции не могат да разглеждат предявените от получатели на помощи искове, без да вземат под внимание интереса на Европейския съюз от отстраняване на съществуващото нарушение на конкуренцията ( 56 ).

100.

Всъщност считам, че изложеното по-горе съображение за необходимостта от съвместяване на правото на получателите на помощи на ефективна съдебна защита и правото на конкурентите им на отстраняване на всички нарушения на конкуренцията, причинени от неправомерните помощи, важи по същия начин и за националните юрисдикции.

101.

Наистина Съдът постановява, че националните юрисдикции също имат определени задължения по отношение на лица, чиито интереси може да са били накърнени от предоставянето на неправомерни помощи ( 57 ). По-конкретно, Съдът посочва в редица неотдавнашни дела, че една от задачите, възложени на националните юрисдикции в областта на контрола на държавните помощи, е именно да приемат мерки, подходящи за поправяне на привеждането в действие на неправомерни помощи, за да не продължава получателят да разполага свободно с нея до приемането на решението от Комисията ( 58 ).

102.

По мое мнение констатациите на Съда изглеждат още по-уместни, когато е налице окончателно решение на Комисията.

103.

Макар да е вярно, че тези съображения са развити от Съда в дела относно национални производства, образувани по молба на дружества, които твърдят, че са претърпели вреди поради предоставянето на неправомерни помощи, не виждам защо те да не бъдат релевантни и в контекста на искове, предявени от получатели на помощи с цел да спрат или забавят възстановяването им.

104.

Въз основа на това мисля, че когато национална юрисдикция бъде сезирана в производство, което поради продължителността си може да забави изпълнението на решение на Комисията, продължавайки по този начин нарушението на конкуренцията на вътрешния пазар, тази юрисдикция би следвало надлежно да вземе предвид интересите на лицата, които може още да понасят вреди поради това забавяне. По-конкретно, национална юрисдикция, която полага дължима грижа, според мен би преценила дали е възможно чрез приемане на обезпечителни мерки да гарантира поне частично или временно изпълнение.

105.

Това би запазило интереса на Европейския съюз като цяло и би позволило на националната юрисдикция да разполага с цялото необходимо време за разрешаване на спора.

106.

Както се споменава по-горе, по мое мнение публичните органи, които са страна по националното производство, следва по подразбиране да отправят такова искане ( 59 ). Мисля обаче, че националните юрисдикции също са компетентни да разгледат евентуално такава възможност ex officio.

107.

Именно с оглед на тези принципи сега ще разгледам по същество основанието за абсолютна невъзможност, изтъкнато от германското правителство.

108.

Длъжен съм от самото начало да заявя, че не съм убеден от доводите на Комисията за твърдяната липса на старание от страна на германските държавни органи, когато през 2007 г. са избрали по какъв начин да бъдат възстановени въпросните помощи. Според мен нищо в материалите по делото не сочи, че избраната процедура е била a priori неподходяща за постигане на тази цел или че един административен акт със сигурност би довел до по-бързо възстановяване.

109.

От друга страна обаче, с оглед на обстоятелствата по делото считам, че германските държавни органи могат да бъдат упрекнати в определена липса на старание и експедитивност в последвалото производство.

110.

На първо място, както се споменава по-горе, безспорно е, че предоставените на Biria Group несъвместими помощи не са възстановени до датата на съдебното заседание, проведено около две години и половина след края на определения в разглежданото решение на Комисията срок.

111.

Наличието на такъв значителен период от време след края на този срок, без да е извършено възстановяване, изглежда само по себе си показва, че германските държавни органи може би не са направили всичко възможно, за да изпълнят разглежданото решение на Комисията възможно най-скоро ( 60 ).

112.

Готов съм да приема, че доколкото за възстановяването е била необходима принудителна продажба на активи, наистина на националните органи е било необходимо някакво допълнително време, за да изпълнят всички необходими процедури. По същия начин мога да се съглася, че германските държавни органи не следва да отговарят за липсата на оферти на първия търг.

113.

При все това за мен е ясно, че търгът е трябвало да се проведе много по-рано, а не повече от две години след приемането на разглежданото решение на Комисията. Ако процедурата по принудителна продажба бе придвижена по-бързо, при липсата на подходящ кандидат германските държавни органи щяха да са в състояние без отлагане да поискат ликвидация на дружеството ( 61 ). Така е било възможно да се избегне по-нататъшното влошаване на финансовото положение на получателя на помощите.

114.

На второ място, отбелязвам, че германските органи така и не искат от Комисията отсрочка или продължаване на срока, предвиден в разглежданото решение на Комисията. Те само я уведомяват за състоянието на производството по възстановяване и за трудностите, които са срещнали в тази връзка. С оглед на това от значителна важност е също, че държавните органи не предлагат на Комисията никаква алтернативна мярка, с която да се опитат да преодолеят тези трудности и в резултат да могат по-бързо да изпълнят решението ( 62 ).

115.

На трето място, германското правителство признава, че макар да е било възможно да го направят, публичните органи така и не са поискали налагането на обезпечителни мерки, чрез които несъвместимите помощи могат да бъдат отделени от активите на бенефициера до приключване на националното производство.

116.

В тази връзка германското правителство твърди, че това не е било необходимо, тъй като tbg вече е било временно оправомощено да изпълни възстановяването съгласно постановеното на 26 ноември 2008 г. от Landgericht Mühlhausen неприсъствено съдебно решение. Както правилно посочва Комисията обаче, било е възможно действието на това право да бъде спряно срещу предоставяне на гаранция. Точно това се случва — Landgericht Mühlhausen наистина спира действието на постановеното неприсъствено съдебно решение, като разрешава на Biria Group да предостави гаранционно плащане под формата на лично обезпечение.

117.

На този етап следва да се отбележи, че противно на твърденията на германското правителство, самото внасяне на лично обезпечение, макар да води до някои разходи за получателя на помощите, не произвежда същите последици от гледна точка на неутрализиране на помощите като внасянето на цялата сума за тях по блокирана сметка ( 63 ) (тъй като цялата сума за помощите остава на разположение на нейния получател) ( 64 ). Както правилно посочва Bundesgerichtshof в решението си от 13 септември 2012 г., Landgericht Mühlhausen е следвало да приеме втората мярка.

118.

На четвърто място, не смятам, че публичните органи винаги са действали с необходимата експедитивност, като припомним, че срокът, определен за възстановяването съгласно разглежданото решение на Комисията, всъщност е доста кратък (четири месеца). Например tbg подава искане за принудително възстановяване на дълга на MB System едва три месеца след приемането на разглежданото решение на Комисията. Към този момент три четвърти от предоставения за изпълнението на разглежданото решение на Комисията срок вече е изтекъл.

119.

На пето и последно място, самото германско правителство признава, че се е натрупало значително забавяне поради редица погрешни решения на национални юрисдикции, пред които Biria Group е иициирало производства, за да се противопостави на възстановяването.

120.

В този контекст отбелязвам, че пред националните юрисдикции Biria Group поставя под въпрос и законосъобразността на разглежданото решение на Комисията. При все това от материалите по делото е видно, че Landgericht Mühlhausen поне на два пъти спира производството по възстановяване само защото Biria Group инициира производства пред юрисдикциите на ЕС срещу решенията на Комисията по настоящото дело. Посоченият съд не прави истинска оценка на критериите по делото Zuckerfabrik, както е видно от решението на Bundesgerichthof от 13 септември 2012 г. за отмяна на определенията за спиране, постановени от Landgericht Mühlhausen на 30 март 2011 г. и Oberlandesgericht Jena от 28 декември 2011 г.

121.

Във всеки случай е ясно, че тези изисквания вече не биха могли да бъдат изпълнени след 21 юни 2011 г., когато председателят на Общия съд отхвърля молбата на MB System за спиране на изпълнението на разглежданото решение на Комисията ( 65 ).

122.

Не може да се отрече, че определението на председателя на Общия съд (наричано по-нататък „определението“) съдържа някои неподходящи формулировки, тъй като явно подсказва, че за да издейства временна защита от Общия съд, MB System е трябвало да докаже, че в германската правна система няма ефективни правни средства за защита ( 66 ). Първо, този начин на разсъждение изглежда бърка правилото с изключението. За мен е ясно, че когато страна с активна процесуална легитимация пред юрисдикциите на ЕС упражнява правото си да иска отмяна на решение на Комисията, „логичният съд“, който решава дали изпълнението на това решение трябва да бъде спряно, е юрисдикцията на ЕС, компетентна да се произнесе по главното производство. Поради това временната защита, предоставена от националните юрисдикции съгласно съдебната практика по делото Zuckerfabrik, следва да се разглежда като изключение, а не като правило. Второ, линията на разсъждение в определението също като че ли изисква probatio diabolica от жалбоподателите, тъй като се отнася за изпълнението на условието за неотложност.

123.

При все това, въпреки възможните слабости в съображенията в определението — което обаче така и не е обжалвано от MB System — не виждам как повторното и продължително спиране на националното производството в този случай би могло да е обосновано, след като и самият Bundesgerichtshof го е определил като погрешно.

124.

В заключение, според мен германското правителство не е успяло да докаже, че предвиденото в разглежданото решение на Комисията задължение за възстановяване на предоставените на Biria Group несъвместими помощи е обективно невъзможно да бъде изпълнено.

125.

Предвид изложените по-горе съображения предлагам на Съда: