1. 

В рамките на съдебно производство, в което предмет на спора са условията, които трябва да изпълни свиневъд, за да му се разреши да продава като почвен подобрител течния оборски тор от стопанството си, Supreme Court поставя на Съда поредица от въпроси, свързани с понятието „отпадък“ по смисъла на Директива 75/442 ( 2 ). Отправеното запитване дава възможност на Съда не само да уточни практиката си относно условията, при които „отпадъкът“ може да се превърне в „страничен продукт“, но и да разгледа въпрос, който излиза извън строгия обхват на Директива 75/442 и засяга, както ще видим, материя, свързана с общите принципи на правото на Съюза, и в частност с гарантирането на основните права.

2. 

Всъщност последният въпрос, повдигнат в главното производство, се отнася до отговорността, която може да се търси от продавача на течен оборски тор заради евентуалната неправилна употреба на същия от купувача му. Във връзка с този въпрос трябва да се установи в каква степен свободата на държавите членки да регулират търговията с отпадъци им позволява да налагат условия, които могат да се окажат равностойни на забрана на тази търговия, или такива, които са несъразмерни или произволни. Тази проблематика се поставя в контекст, в който, поради това че Директива 91/676 ( 3 ) не е транспонирана, не може да се приложи правна уредба, регламентираща използването на течния оборски тор като почвен подобрител.

3.

В редакцията, приложима към момента на настъпване на фактите по главното производство ( 4 ), член 1, буква а) от Директива 75/442 гласи:

„По смисъла на настоящата директива:

4.

Съгласно член 2, параграф 1, буква б) от тази директива от нейното приложно поле са изключени, „когато вече са обхванати от друго законодателство“:

[…]

5.

Съгласно член 8 от същата директива:

„Държавите членки приемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки притежател на отпадъци:

6.

Членове 9 и 10 от Директива 75/442 предвиждат, че организациите и предприятията, които извършват изброените, съответно в приложения II A и II Б към тази директива, дейности по обезвреждане или оползотворяване на отпадъци, са длъжни да притежават разрешение.”

7.

Член 15 от Директива 75/442 гласи следното:

„В съответствие с принципа „замърсителят плаща“ разходите за обезвреждане на отпадъците следва да бъдат понесени от:

8.

Съгласно член 1 от Директива 91/676 същата има за цел „да намали замърсяването на водите, предизвикано или породено от нитрати от селскостопански източници“ и „да предотврати всяко ново замърсяване от този вид“.

9.

Член 3 от Директива 91/676 предвижда в първите два параграфа следното:

„1.   Замърсените води и тези, които могат да бъдат замърсени, ако не се вземат предвидените по член 5 мерки, се определят от държавите членки в съответствие с критериите, посочени в приложение I.

2.   В срок до две години[,] считано от нотифицирането на настоящата директива държавите членки посочват за уязвими зони всички известни на територията им зони, които захранват водите, определени съгласно параграф 1, и които допринасят за замърсяването. Те съобщават това първоначално посочване на Комисията в срок до шест месеца“.

10.

Съгласно член 4 от тази директива:

„1.   С оглед да се осигури за всички води определено ниво на обща защита от замърсяване, държавите членки следва в срок до две години[,] считано от съобщаването на настоящата директива:

2.   Държавите членки представят на Комисията условията и реда на кодексите си за добра селскостопанска практика и последната включва информация за тези кодекси в доклада, посочен в член 11. В светлината на получената информация Комисията може, ако счита за необходимо, да направи съответни предложения пред Съвета“.

11.

Член 5 от посочената директива задължава държавите членки да съставят програми за действие за уязвимите зони. Въпросните програми трябва да включват като задължителни мерки установените в кодекса или кодексите за добра селскостопанска практика и предвидените в приложение III към същата директива, отнасящи се до периоди, в които разпръскването на някои видове подобряващи почвата вещества е забранено, до капацитета на местата, предназначени за събиране на отпадните води от животновъдството, до начините на разпръскване на подобряващи почвата вещества и до пределното допустимо количество отпадни води според азотното им съдържание.

12.

Директива 96/61 е кодифицирана и отменена с Директива 2008/1 ( 7 ), която на свой ред е отменена с Директива 2010/75 ( 8 ). Съгласно член 1 от нея тя има за цел „постигането на комплексно предотвратяване и контрол на замърсяването, произтичащо от изброените дейности в приложение I. Тя посочва мерки, предназначени да предотвратят или в случаите, когато това е практически неосъществимо, да намалят емисиите във въздуха, водите и земята в резултат от горепосочените дейности, включително и мерки, свързани с отпадъците, целящи постигането на висока степен на опазване на околната среда в нейната цялост, без да се засяга действието на Директива 85/337/ЕИО и съответните разпоредби на Общността“.

13.

В точка 6.6 от приложение I към Директива 96/61 са посочени изрично инсталациите за интензивно отглеждане на свине с повече от 750 места за свине майки.

14.

Съгласно член 3, буква в) от тази директива „[д]ържавите членки следва посредством компетентните органи да предприемат необходимите мерки, които да гарантират, че при експлоатацията на инсталациите съответните оператори съблюдават следните общи принципи: […] в) избягване на генерирането на отпадъци в съответствие с Директива 75/442/EИО […]; когато е налице генериране на отпадъци, последните се оползотворяват или в случаите, когато това е технически или икономически невъзможно, се обезвреждат, като същевременно се избягва или намалява тяхното въздействие върху околната среда“.

15.

Съгласно член 9, параграф 3 от Директива 96/61 „[п]ри нужда разрешителното включва подходящи изисквания, осигуряващи опазване на почвата и подземните води, и мерки за управлението на отпадъците, генерирани от инсталацията“.

16.

Целта му е държавите членки да установят системи, които гарантират, че до унищожаването или използването им определени категории странични животински продукти са в обращение единствено чрез разрешени канали, и в частност, че в хранителната верига влизат само странични животински продукти, които не създават опасност за здравето на животните и за общественото здраве. Този регламент е отменен и заменен с Регламент № 1069/2009 ( 10 ).

17.

С Environmental Protection Act 1992 (Закон за защита на околната среда от 1992 г., наричан по-нататък „Законът от 1992 г.“) се създава Environmental Protection Agency (Агенция за защита на околната среда, наричана по-нататък „AЗОС“), чиито правомощия включват „разрешаване, регулиране и контрол на дейностите с цел защита на околната среда“ (член 52, параграф 1, буква a).

18.

Waste Management Act 1996 (Закон за управление на отпадъците от 1996 г., наричан по-нататък „Законът от 1996 г.“) е приет, между другото, с цел транспониране на Директива 75/442 в редакцията ѝ съгласно Директива 91/156. Член 4 от него гласи:

„1)   По смисъла на този закон „отпадък“ означава всяко вещество или предмет от категориите, посочени в първото приложение или включени към съответния момент в Европейския каталог на отпадъците, което/който притежателят изхвърля, възнамерява да изхвърли или е длъжен да изхвърли; за отпадък се счита, до доказване на противното, и всяко нещо, което притежателят му изхвърля или третира като отпадък […].

3)   По смисъла на този закон терминът „обезвреждане“, когато се отнася до отпадъци, обозначава всяка дейност от посочените в третото приложение, а изразът „дейност по обезвреждане на отпадъци“ трябва да се тълкува съответно.

4)   По смисъла на този закон терминът „оползотворяване“, когато се отнася до отпадъци, обозначава всяка дейност с цел пълно или частично възстановяване, рециклиране или повторно използване на отпадъците и всяка дейност, свързана с подобно възстановяване, рециклиране или повторно използване, включително посочените в четвъртото приложение дейности, а изразът „дейност по оползотворяване на отпадъци“ трябва да се тълкува съответно“.

19.

Съгласно член 51, параграф 2, буква a) от Закона от 1996 г:

„Доколкото не е предвидено друго в буква б), разрешение за дейности с отпадъци […] не се изисква за оползотворяване на […] фекална материя от животински или птичи произход под формата на твърд или течен оборски тор […]“.

20.

В рамките на комплексния контрол на замърсяването Законът от 1992 г. установява разрешителен режим, който е доста сходен с този по Директива 96/61. Ирландия транспонира Директива 96/61, приемайки Protection of the Environment Act 2003 (Закон за защита на околната среда от 2003 г., наричан по-нататък „Законът от 2003 г.“). Поради това в случая по главното производство разрешението не е издадено съгласно националните нормативни актове, приети в изпълнение на Директива 96/61.

21.

Жалбоподателят в главното производство притежава свиневъдно стопанство в Ирландия. Макар основната му дейност да е отглеждане на свине, той използва произведения в това стопанство течен оборски тор като вторичен продукт, продавайки го на други земеделски производители като почвен подобрител.

22.

Тъй като разпръскването на този почвен подобрител върху обработваеми площи е сезонна дейност, течният оборски тор трябва да бъде съхраняван в стопанството на жалбоподателя до доставянето му на други земеделски производители. През 1999 г. AЗОС издава на жалбоподателя разрешение да разшири съоръженията си и да търгува с течен оборски тор. Това разрешение задължава жалбоподателя да следи дали при използването на течния оборски тор земеделските производители строго спазват определени условия.

23.

Сред тези условия е и т.нар. „управление на отпадъци“. Във връзка с него жалбоподателят има в частност следните задължения:

24.

Издаденото от AЗОС разрешение е оспорено пред High Court, който се произнася с неблагоприятно за жалбоподателя решение; вследствие на това жалбоподателят сезира Supreme Court — съдебния орган, отправил настоящото запитване.

25.

Според Supreme Court спорните между страните в главното производство въпроси са следните:

26.

Въпросите са формулирани, както следва:

„При липсата на утвърдено тълкувание на понятието „отпадък“ в рамките на правото на Съюза може ли държава членка по силата на националното право да наложи на производителя на течен свински тор задължението да докаже, че този тор не е отпадък, или напротив преценката дали е налице отпадък трябва да се основава на обективни критерии като изведените в практиката на Съда на Европейския съюз:

27.

Supreme Court смята, че критериите, установени в практиката на Съда във връзка с понятието за отпадък, са приложими към течния свински тор към момента на неговото произвеждане и съхраняване, а не към по-късния момент на евентуалното му повторно използване, в случая — от други земеделски производители.

28.

Запитващата юрисдикция счита, че подход, при който течният оборски тор във всички случаи се разглежда като отпадък, е трудно съвместим с принципите, изведени в практиката на Съда. Същевременно Supreme Court не е убеден, че съображенията на Съда в решенията по делата Комисия/Испания ( 11 ) трябва да се тълкуват така широко, както ги тълкува жалбоподателят.

29.

Според Supreme Court, ако течният свински тор е винаги отпадък или трябва да се разглежда като такъв за целите на третирането, изхвърлянето или обезвреждането му по друг начин, въпросът, който възниква, е дали в рамките на общия режим на контрол върху замърсителите отпадъкът, предназначен да бъде използван без допълнителна обработка в земите на трети лица, трябва да бъде контролиран от потребителя му, тоест от собственика на тези земи, или напротив, контролът трябва да се извършва в земите на потребителя от самия производител.

30.

Преюдициалното запитване постъпва в секретариата на Съда на 1 март 2012 г.

31.

Писмени становища представят страните в главното производство, френското правителство и Комисията.

32.

В съдебното заседание, проведено на 27 февруари 2013 г., се явяват и излагат устни становища страните в главното производство и Комисията.

33.

Във връзка с преюдициалните въпроси Комисията смята, че доколкото ирландското право не съдържа разпоредба, приложима към течния оборски тор, в случай че същият не се счита за „отпадък“ съгласно Закона от 1996 г., чиято дефиниция на това понятие е еднаква с тази в Директива 75/442, следва да се определи а) дали течният оборски тор е „отпадък“; б) дали не е изключен от обхвата на посочената директива по силата на член 2 от нея и в) дали спорните условия са допустими.

34.

Г-н Brady, френското правителство и самата Комисия поддържат, че тъй като Директива 75/442 не препраща към националното право, е необходимо самостоятелно и еднакво определение на понятието „отпадък“, съобразено с критериите, които вече са заложени в член 5 от Директива 2008/98 и задължително трябва да се прилагат от националните власти. Най-сетне, AЗОС твърди, че преюдициалните въпроси се отнасят, от една страна, до естеството на критериите, въз основа на които дадено вещество се определя като „отпадък“ (материя, в която според нея невинаги има последователност на използваните във вторичното право термини), и от друга страна, до тежестта на доказване (която държавите членки имат право да възложат на производителите на течен оборски тор).

35.

Във връзка с първия преюдициален въпрос г-н Brady твърди, че при конкретните обстоятелства и предвид съдебната практика изискването за сигурност е изпълнено, като в случая е без значение дали течният оборски тор е използван от други лица или дали същите го използват неправилно. От своя страна френското правителство смята, че течният оборски тор не трябва да се счита за „отпадък“, ако се използва като почвен подобрител в рамките на законна практика и ако се съхранява само с оглед на това използване — обстоятелства, които националната юрисдикция трябва да провери.

36.

Комисията поставя под съмнение правилността на съдебната практика, съгласно която използването на течен оборски тор за неземеделски цели не е пречка за квалифицирането му като страничен продукт, тъй като такава позиция била несъвместима с необходимостта понятието „отпадък“ да се тълкува в светлината на член 191 ДФЕС. Според нея изискването за сигурност е изпълнено само ако може да се докаже, че към момента на съхраняването му течният оборски тор може да бъде използван от производителя за наторяване на собствените му земи, и то в количества, които не надхвърлят действителните земеделски нужди на стопанството му, и/или ако този тор има потвърдена от производителя положителна икономическа стойност и е предназначен да бъде използван в земите на други производители, на основата на договор или предложение за изкупуване, в количества, които не надхвърлят количествата, които могат да бъдат използвани в тези земи при същите условия. AЗОС твърди, че не е редно да се използва обстоятелството, че правомощията ѝ се определят в зависимост от понятието „отпадък“ по смисъла на Директива 75/442, за да се осуетят целите за комплексен контрол върху замърсяването, преследвани със Закона от 1992 г. Според нея се изисква степен на сигурност, която изключва всякакво разумно съмнение у компетентния орган, че производителят няма да изхвърли течния оборски тор и че същият действително ще бъде използван като почвен подобрител и то при спазване на поставените условия, нещо, което може и трябва да бъде доказано единствено от самия производител; в останалите случаи действа презумпцията, че течният оборски тор е „отпадък“, който производителят може да е задължен да изхвърли, съобразявайки се със съответния национален режим, в случая с Ирландия — този, установен със Закона от 1992 г., и то въпреки че в него като „отпадък“ са квалифицирани вещества, които не са такива съгласно Директива 75/442.

37.

Що се отнася до втория преюдициален въпрос, г-н Brady твърди, че отговорът следва да е отрицателен, тъй като дори да бъде квалифициран като „отпадък“, по силата на член 2, параграф 1, буква б), подточка iii) от Директива 75/442 течният оборски тор е изключен от приложното поле на тази директива като материя, обхваната от Директива 91/676. Освен това със спорните условия се нарушавали принципът на правната сигурност и принципът на пропорционалност.

38.

Според Комисията, ако течният оборски тор е „отпадък“ и попада в обхвата на Директива 75/442, използването му следва да се счита за „оползотворяване“ или „обезвреждане“ по смисъла на членове 8 и 15 от същата директива и предвид предоставеното им с член 288 ДФЕС право на преценка държавите имат право да налагат условия на свиневъдите, за да се гарантира, че използването на течния оборски тор не създава опасност за околната среда. Ако течният оборски тор не попада в обхвата на Директива 75/442, няма пречка, предвид член 4, параграф 2 и член 193 ДФЕС, държавите членки да установят правила, гарантиращи използването на този тор без опасност за околната среда. Според френското правителство правото на Съюза допуска държавите членки, в случай че определят течния оборски тор за „отпадък“, да държат производителя му отговорен за използването на този тор от други производители. В този смисъл е и становището на AЗОС, която отбелязва, че никога не е поддържала, че производителят трябва пряко да отговаря за действията на земеделските производители, които използват течния оборски тор като почвен подобрител. Според агенцията всъщност става въпрос само за това притежателят на разрешението да следи дали третото лице се съобразява с правилата и ако не, да спре да му доставя течен оборски тор.

39.

Накрая, що се отнася до третия преюдициален въпрос, г-н Brady смята, че отговорът следва да е положителен, тъй като Ирландия не може да се позовава на неизпълнение на задълженията си, за да направи неприложими действащите разпоредби на правото на Съюза, и поради това частноправните субекти могат да твърдят пред AЗОС, че течният оборски тор е изключен от обхвата на Директива 75/442. Според AЗОС, доколкото не е транспонирана, Директива 91/676 не може да поражда правни последици, а дори и да беше, би се прилагала само по отношение на използването на течния оборски тор като почвен подобрител, но не и спрямо третирането му от производителя, тъй като превенцията и оползотворяването на отпадъците са цели на Директива 96/61. От своя страна Комисията смята, че дадено вещество не може да се счита за обхванато от друго законодателство, когато държавата членка не е приела такова друго законодателство и следователно не осигурява равнище на закрила, равностойно на заложеното с Директива 75/442. Според Комисията, дори Директива 91/676 да беше транспонирана, не е сигурно, че тя би осигурила такова равностойно равнище на закрила, щом като уязвимите зони, по отношение на които се прилагат нормите ѝ, може да не обхванат цялата територия на държава членка.

40.

Supreme Court поставя три въпроса, предхождани от един в известен смисъл въвеждащ въпрос, с който общо се излага конкретизираната в трите въпроса проблематика.

41.

Във връзка с въвеждащия въпрос според мен е необходимо известно уточнение. От формулировката на този въпрос е видно, че запитващата юрисдикция изхожда от схващането, че не съществува „утвърдено тълкувание на понятието „отпадък“ в рамките на правото на Съюза“, поради което и излага следната алтернатива: (A) може ли държавата членка да задължи производителя да доказва, че течният оборски тор не е отпадък; (Б) трябва ли преценката дали течният оборски тор е отпадък да се основава на обективни критерии като изведените в практиката на Съда.

42.

На първо място следва да се отбележи, че схващането, от което изхожда Supreme Court, не може да означава съмнение в това, че понятието „отпадък“ е самостоятелно понятие на правото на Съюза. По-скоро се намеква, както твърди AЗОС, за известна трудност да се съвместят някои решения на Съда в тази област ( 12 ).

43.

Ето защо първата задача на това заключение е да очертае общностното понятие „отпадък“. За това, както ще видим, е нужно да се съвместят критерият за необходимата степен на сигурност и намерението да се използват със стопанска цел вещества, които по принцип могат да се считат за „отпадък“, тъй като тъкмо от евентуалното му използване зависи крайната квалификация на разглежданото вещество. Затова успоредно с отговора на проблема, поставен с въвеждащия въпрос, трябва да се даде отговор и на първия въпрос на Supreme Court, тоест относно това „до каква степен трябва да е сигурно, че повторно ще се използва течният свински тор, който притежателят на разрешението събира и съхранява или може да съхранява най-много 12 месеца до предаването му на съответните потребители“.

44.

Следващата стъпка е да се разгледа формулираната от Supreme Court алтернатива, която още сега бих отбелязал, че не представлява според мен никаква алтернатива. Всъщност обстоятелството, че държавата членка може — или пък не може — да задължи производителя да доказва, че течният оборски тор не е „отпадък“, не е пречка преценката дали течният оборски тор е „отпадък“ да се основе на изведените в практиката на Съда обективни критерии. Точно обратното, както поддържа AЗОС, въпросът има смисъл само ако се приеме, че това, което следва да се определи е кой трябва да докаже, че съобразно критериите на Съда течният оборски тор е „отпадък“.

45.

Комисията и AЗОС считат, че след като се отговори на „въвеждащия“ и на „първия“ въпрос, е уместно да се разгледа „третият“ въпрос. Според Комисията и AЗОС, доколкото с третия въпрос се пита дали съществува „друго законодателство“, което би направило неприложима Директива 75/442, първо следва да се даде отговор на този въпрос и после да се премине към разглеждането на „втория“ въпрос, а именно съвместим ли е с правото режим на отговорност като установения в Ирландия във връзка със спазването на правната уредба на Съюза в областта на отпадъците и/или почвените подобрители.

46.

Споделям виждането на Комисията и AЗОС, тъй като всъщност, преди да се разгледа спорният режим на отговорност, следва да се уточни приложимата към момента на настъпване на фактите правна уредба на Съюза във връзка с третирането на течния оборски тор, чието неспазване евентуално може да доведе до отговорност на производителя при условията, предвидени в ирландското законодателство.

47.

Предмет на производството, по което е отправено настоящото преюдициално запитване, са условията в разрешителното за продажба на течен оборски тор като почвен подобрител, издадено от AЗОС на 22 октомври 1999 г.

48.

Към онзи момент Ирландия вече е била транспонирала Директива 75/442 със Закона от 1996 г., чийто член 4 съдържа определение на понятието „отпадък“, съответстващо на установеното в посочената директива. Това означава, че Съдът ще е полезен с отговора си на Supreme Court, само ако се придържа към този нормативен контекст и следователно ако отговори на поставените въпроси от гледна точка на Директива 75/442 в редакцията ѝ съгласно Директива 91/156.

49.

Поради това в настоящото производство не следва да се прилага уредба, приета след референтната дата. Това важи особено за уредба като Директива 2008/98 ( 13 ), която изменя или допълва съществено съдържанието на Директива 75/442. Това обаче не означава, че всяко препращане към тази по-късна правна уредба е неуместно, след като до голяма степен съдържанието ѝ отразява волята на законодателя да закрепи нормативно някои от критериите, установени от Съда в практиката му по Директива 75/442. Такъв е случаят например с член 5 от посочената Директива 2008/98, в който при определянето на условията, на които трябва да отговаря дадено вещество или предмет, за да се счита за „страничен продукт“, а не „отпадък“, са използвани критериите, установени от Съда в практиката му във връзка с определението на понятието „отпадък“ в рамките на Директива 75/442. Следователно при всички случаи става въпрос за условия, които са напълно приложими, когато трябва да се определи дали съгласно правото на Съюза, приложимо в Ирландия през 1999 г., течният оборски тор, произведен в стопанството на г-н Brady, трябва или не трябва да бъде квалифициран като „отпадък“ предвид намерението на г-н Brady да търгува с него и така да го превърне в „страничен продукт“.

50.

Във връзка с преценката дали течният оборски тор е „отпадък“ по смисъла на Директива 75/442 като начало бих искал да отбележа, че не споделям схващането на Supreme Court, че липсва „утвърдено тълкувание на понятието „отпадък“ в рамките на правото на Съюза“. Не смятам и че практиката на Съда в тази област е противоречива или в някакъв смисъл объркваща. Проблемът по-скоро е, че съдържащото се в Директива 75/442 понятие „отпадък“ самò по себе си е отворено или, казано по друг начин, „функционално“ или „условно“ понятие, доколкото се изгражда около критерия за евентуалното предназначение на съответните предмети, вещества или продукти, които, поради това че са безполезни, опасни или забранени, по принцип трябва да бъдат обезвредени, и то при условия, които не застрашават околната среда.

51.

Следователно понятието „отпадък“ има едно обективно измерение, което не създава проблем и се материализира в списъка с продукти, предмети и вещества, съдържащ се в приложение I към Директива 75/442 под заглавието „категории отпадъци“, и едно измерение, което на пръв поглед може да се окачестви като „волево“, изразяващо волята тези продукти, предмети и вещества да се използват, като при определени условия се въведат в търговския оборот и следователно се изключат от режима на задължително обезвреждане, който иначе несъмнено би се прилагал.

52.

Обективното измерение на понятието самò по себе си е достатъчно, за да се окачестви като „отпадък“ всеки от предметите, веществата и продуктите, включени във въпросното приложение I към Директива 75/442. „Волята“ — установена въз основа на редица обстоятелства от фактическа и правна страна — за търговското използване на такъв предмет, продукт или вещество е пречка за окачествяването му като „отпадък“. Това „волево“ измерение на понятието е в крайна сметка определящо за квалификацията „страничен продукт“. С други думи, предназначението на течния оборски тор — обективно „отпадък“ — може при определени условия да го превърне, от функционална и юридическа гледна точка, в „страничен продукт“ и като такъв да го изключи от обхвата на Директива 75/442.

53.

Казуистичният подход в практиката на Съда в тази област е причина за различията, които могат да бъдат отбелязани в решенията по дела Комисия/Испания, посочени по-горе, от една страна, и тези по дела Комисия/Италия, посочени по-горе, от друга. Във всички тях се приема, че понятието „отпадък“ зависи от значението на термина „изхвърлям“ ( 14 ) и от наличието на воля да се използва или да се търгува с вещ, материал или суровина, които по принцип биха могли да бъдат квалифицирани като „отпадък“ ( 15 ). Освен това във всички тези решения се стига до извода, че тази воля трябва да бъде установена със сигурност ( 16 ). Разликата се състои в това, че прилагайки тези критерии към двата разгледани случая, Съдът стига до различен извод по въпроса дали тази сигурност е доказана.

54.

Тази разлика безспорно се дължи на обстоятелството, че двете решения имат много различен предмет. По дело Комисия/Испания всъщност става въпрос за течен оборски тор, произведен в конкретно стопанство, докато по дело Комисия/Италия — за национална уредба в областта на околната среда.

55.

Ето защо в първото решение Съдът е могъл да приеме, че „видно от материалите по делото този течен оборски тор се използва като почвен подобрител[,] […] разпръсква се върху точно определени земи [и] [с]e съхранява в яма до самото разпръскване“ ( 17 ), така че „волята на лицето, което управлява въпросното стопанство, не е да го изхвърли и поради това този тор не е отпадък по смисъла на Директива 75/442“ ( 18 ). Очевидно става въпрос за решение по конкретен случай, по отношение на който са събрани доказателства и Съдът е могъл пряко да приложи критериите, установени в практиката му относно условията, които трябва да се изпълнени, за да се счита течният оборски тор за страничен продукт, а не за отпадък.

56.

За сметка на това, Решение по дело Комисия/Италия може да бъде определено като абстрактно, доколкото се отнася до общи норми, които според Съда установяват неприемлива презумпция, а именно че в определени случаи пръстта и камъните от изкопни работи не са отпадък, а поради евентуалното им стопанско приложение — страничен продукт.

57.

Според мен между тези две съдебни решения няма никакво противоречие. И в двете Съдът се е придържал към съдебната практика, изискваща да се установи със сигурност волята да се използва със стопанска цел и при определени условия материал, чийто притежател иначе би могъл или би трябвало да изхвърли; веднъж доказана, тази воля превръща въпросния материал в страничен продукт. Разликата се състои в това, че по дело Комисия/Испания е доказано, че в конкретния случай волята не е била течният оборски тор „да се изхвърли“, а напротив същият да се използва като почвен подобрител, докато по дело Комисия/Италия се стига до извода, че разглежданата национална уредба установява обща презумпция, която е пречка именно да се установи конкретно действителната воля да се продава като страничен продукт материал, който по принцип трябва да се счита за отпадък.

58.

При това положение, след като бяха отстранени всички възможни съмнения в последователността и съгласуваността на практиката на Съда в тази област, същата следва да се приложи в разглеждания случай.

59.

В случая въпросът дали течният оборски тор обективно „е“ или не е отпадък не създава затруднения, тъй като е очевидно, че отговорът е положителен. Всъщност съгласно член 1, буква а) от Директива 75/442 „отпадък“ е „всяко вещество или предмет от категориите, установени в приложение I, което/който притежателят изхвърля, възнамерява да изхвърли или е длъжен да изхвърли“. Що се отнася конкретно до течния оборски тор обаче не е нужно да се проверява дали той е включен в посоченото приложение, тъй като самата Директива 75/442 изрично му приписва качеството „отпадък“, доколкото съгласно член 2, параграф 1, буква б) от нея от приложното ѝ поле са изключени, „когато вече са обхванати от друго законодателство“,„iii) […] следните земеделски отпадъци: фекална материя […]“. Несъмнено причината, поради която законодателят е сметнал за необходимо да изключи изрично фекалната материя от обхвата на Директива 75/442 е, че в противен случай, предвид съдържанието и системата на самата директива, включването на тази материя в обхвата ѝ като материя, която сама по себе си е „отпадък“, e неизбежно.

60.

В този смисъл някои аспекти на „въвеждащия“ въпрос на Supreme Court губят релевантността си, тъй като не е нужно да се преценява дали течният оборски тор е отпадък въз основа „на обективни критерии като изведените в практиката на Съда“ (въвеждащ въпрос). Течният оборски тор обективно е отпадък, тъй като така го определя самата Директива 75/442.

61.

Ето защо въпросът не е дали течният оборски тор е „отпадък“, а дали поради предназначението си може да престане да бъде такъв, по какъв начин и при какви условия. С други думи проблемът, който се поставя, е дали течният оборски тор може поради предназначението си да се превърне в „страничен продукт“.

62.

За тази цел е необходимо съгласно практиката на Съда да се установи „[волята] [течният оборски тор] да [се] използва или да [се] търгува — включително, когато е възможно, за нуждите на икономически оператори, различни от производителя — в последващ процес, при изгодни за [този производител] условия, при условие че повторното използване ще се осъществи със сигурност, не изисква предварителна преработка и се явява продължение на производствения процес или на процеса по използване“ ( 19 ).

63.

Ако определящият критерий за квалифицирането на дадено вещество като „отпадък“ е, както видяхме, волята или необходимостта „да се изхвърли“ този отпадък, основният критерий, за да се превърне „отпадъкът“ в „страничен продукт“, е волята той да бъде „повторно използван“ като бъде реално употребен или пуснат на пазара.

64.

Безспорно е, че тази друга воля, която в случая ни интересува, трябва да се отнася до правилно и подходящо използване, тоест използване, което е съобразено с условията, установени при всички случаи в правната уредба, уреждаща използването на вещите, с които може да се търгува. Трябва да става по-конкретно въпрос за сигурно използване, както се посочва в цитираната точка от Решение по дело Комисия/Италия.

65.

Стигаме до същината на този първи въпрос: кой трябва да докаже и с каква степен на сигурност волята повторно да се използва даден отпадък, за да може същият да се счита за страничен продукт?

66.

Според мен волята трябва да се докаже от притежателя на отпадъка, и то със сигурност, достатъчна да изключи всяко разумно съмнение относно възможността за неправилно или неправомерно третиране на отпадъка.

67.

Що се отнася до първия аспект, струва ми се ясно, че само притежателят на отпадъка може да докаже, че волята му е да го използва повторно. Причината е очевидна: волята, която трябва да се докаже, е тъкмо неговата. Същевременно доказването на тази воля не може да почива само на преценка на намерения. Притежателят на течния оборски тор ще е доказал, че волята му не е да изхвърли отпадък, а да търгува със страничен продукт, ако отговаря на условията, определени от държавата във връзка с използването на течен оборски тор като почвен подобрител.

68.

Следователно държавата членка е тази, която трябва да определи условията за правилно използване на отпадъка като страничен продукт. Освен това трябва да избере и доказателствените средства, с които съответното лице да докаже волята си. В този смисъл е напълно приложима практиката на Съда във връзка с доказването на волята да се изхвърли отпадък. Това е така, тъй като освен че „[…] не […] предвижда никакъв критерий от решаващо значение, за да се установи намерението на притежателя да изхвърли определено вещество или предмет“ ( 20 ), Директива 75/442 не предвижда и критерий в случаите на воля за повторно използване на отпадък, така че и в това отношение е необходимо да се приеме, че „при липса на общностни разпоредби държавите членки са свободни да избират доказателствените средства за установяване на различните обстоятелства, посочени в директивите, които транспонират, доколкото не се накърнява ефикасността на общностното право“ ( 21 ). Такъв е и подходът, възприет в член 6, параграф 4 от Директива 2008/98 във връзка с хипотезата, в която на общностно равнище няма критерий, по който да се установи дали даден отпадък е престанал да бъде такъв ( 22 ).

69.

Във връзка с необходимата по отношение на волята степен на сигурност смятам, както вече посочих, че целта е да се изключи всяко разумно съмнение относно възможността, поради неправилно третиране, материята, която притежателят ѝ твърди, че ще използва като страничен продукт, в крайна сметка да бъде третирана като отпадък, който това лице изхвърля, но не по съответния начин.

70.

За да се докаже, че е налице сигурна воля, е необходима гаранция, че притежателят на отпадъка в пълна степен отговаря на условията за използване на този отпадък като страничен продукт. С други думи волята на притежателя да използва даден отпадък с търговска цел е в достатъчна степен установена, ако той докаже, че е в състояние да направи това в съответствие с приетата за тази цел правна уредба.

71.

Тези условия трябва да са такива, че спазването им да изключи всяко разумно съмнение в способността на притежателя безопасно да борави с отпадъка докато същият не бъде реално използван с обявената търговска цел (тоест докато продължава да е отпадък) и в изпълнението на свързаните с това използване задължения.

72.

Всъщност спорните условия са точно тези, които с нормативното закрепване на практиката на Съда в тази област намират израз, както вече посочих, в член 5 от Директива 2008/98, а именно: „по-нататъшната употреба на веществото или предмета [да] е ясно определена; […] [същите да] могат да се използват пряко без по-нататъшна обработка, различна от обичайната промишлена практика; […] [да] са произведени като неразделна част от производствен процес; и по-нататъшната [им] употреба [да] е законна, т.е. [те да] отговарят на всички съответни продуктови, екологични и свързани със защитата на човешкото здраве изисквания, съобразени с конкретната им употреба, и [да не водят] до цялостно вредно въздействие върху околната среда или човешкото здраве“.

73.

Първото ми междинно заключение е, че производителят на течен оборски тор, който иска същият вече да не се счита за отпадък по смисъла на директивата, трябва да докаже „волята“ си да продава този тор като почвен подобрител, и то със степен на сигурност, достатъчна да изключи всяко разумно съмнение за евентуалното му неправилно използване. Тази „воля“ ще е доказана с необходимата степен на сигурност, ако са изпълнени условията, установени в правната уредба относно използването на течен оборски тор като почвен подобрител; националната юрисдикция е тази, която трябва да прецени дали тези условия са достатъчни, за да се гарантира, извън всякакво разумно съмнение, че действително става въпрос за използване на почвен подобрител, а не за начин за изхвърляне на отпадък.

74.

Така стигаме до втория от поставените от Supreme Court въпроси, тоест до проблема с наложените конкретни условия, и в частност с отговорността за неспазване на правната уредба относно третирането и контрола върху отпадъците, тоест на правната уредба, от чието спазване в крайна сметка зависи дали течният оборски тор престава да бъде отпадък и се превръща в страничен продукт.

75.

Преди това обаче, както посочих в точка 46, трябва да се уточни правната уредба, чието неспазване води до прилагането на оспорвания пред запитващата юрисдикция режим на отговорност.

76.

Според мен третият от въпросите не създава особени затруднения.

77.

Съгласно член 2, параграф 1, буква б) от Директива 75/442 от обхвата ѝ е изключена, наред с други материи и вещества, фекалната материя, „обхванат[а] от друго законодателство“.

78.

Затова въпросът е да се установи дали в конкретния случай има „друго законодателство“. През 1999 г. Ирландия още не е била транспонирала общностната нормативна уредба, която би могла да изпълни тази функция, а именно Директива 91/676 за нитратите, която установява собствен режим на третиране на отпадъците, нито пък е бил приет Регламент № 1774/2002, предвиждащ здравни правила относно страничните животински продукти. Освен това, както посочва Supreme Court, няма национална правна уредба, която да може да се възприеме като такова „друго законодателство“.

79.

Поради това спорът в главното производство трябва да се разреши чрез прилагане на Директива 75/442.

80.

Безспорно, както твърди г-н Brady, обстоятелството, че Ирландия не е транспонирала Директива 91/676, не ѝ дава право да се позовава на неизпълнението на задължението си да транспонира тази директива, за да оправдае неприлагането ѝ в полза на частноправните субекти. Вярно е обаче също така, че член 2, параграф 1, буква б) от Директива 75/442 се отнася до материали, „обхванати от друго законодателство“, като това „обхващане“ трябва да е равностойно на това по посочената директива от гледна точка както на приложното поле, така и на гарантираното равнище на закрила. Що се отнася до приложното поле, за Директива 91/676 според мен не е налице необходимата равностойност с Директива 75/442, тъй като, както отбелязва Комисията, втората е приложима за цялата територия на държавите членки, докато първата касае конкретни „уязвими зони“, в които се намират или през които текат определени води. Всичко това важи независимо от съображенията, които ще изложа във връзка с отговора на втория от поставените от Supreme Court въпроси.

81.

Поради това следващото ми междинно заключение е, че при обстоятелствата по делото течният оборски тор не е изначално изключен, както твърди жалбоподателят в главното производство, от обхвата на Директива 75/442, тъй като не съществува друго приложимо спрямо него законодателство.

82.

Запитващият съд пита дали държавите членки могат да държат производителя на течен оборски тор отговорен за начина, по който трети лица, на които той е предоставил този тор като почвен подобрител, го използват. Всъщност това е основният въпрос в настоящото дело и още повече в главното производство.

83.

Страните не спорят по това, че държавите членки могат да установяват системи, които гарантират безопасното за околната среда третиране на течния оборски тор; проблемът е дали начинът, по който това е направено в ирландското законодателство, е допустим. AЗОС поддържа, че този начин не е проблематичен, доколкото става въпрос не толкова за това производителят да бъде държан отговорен за поведението на трети лица, колкото за това той да бъде принуден да следи за правилното използване на течния оборски тор и да спре да снабдява тези, които го използват неправилно.

84.

Ако отговорността на производителя на течен оборски тор се възприеме като задължение той да не снабдява с този тор като почвен подобрител лицата, които не изпълняват обективните условия, за чието спазване е длъжен да следи, то тази отговорност е за лични действия, което отстранява евентуалните възражения във връзка с обективната отговорност за чужди действия.

85.

За яснота на изложението е уместно отново да се споменат спорните в главното производство изисквания на AЗОС спрямо производителя:

86.

Според мен с тези условия се надхвърля задължението да не се продава течен оборски тор на лицата, които не са в състояние да го използват като почвен подобрител. Някои от тези условия — букви c) и f) — задължават производителя да осъществява контрол върху поведението на трето лице, докато други — букви g) и h) — задължават същия да проверява физическите характеристики на средата, в която се разпръсква течният оборски тор, което далеч не е разумно изискване.

87.

Според мен е напълно допустимо производителят на течен оборски тор да бъде задължен да продава този тор само на лице, което отговаря на определени обективни условия, необходими за да гарантира, че това лице ще го използва правилно, но само ако изпълнението на тези условия, колкото и строги да са те, може да бъде доказано от евентуалния купувач посредством надлежно издаденото за тази цел от компетентния орган разрешение. Да се изисква обаче от производителя да извършва проверки във връзка с информация и поведение извън неговия контрол означава да се направи невъзможна търговията с течен оборски тор като почвен подобрител или пък тя да е възможна само при положение, че продавачът отговаря (без значение дали отговорността му е гражданска, административна или наказателна) за бъдещото поведение на трето лице.

88.

Първият подход не се вписва напълно в духа на Директива 75/442, която съгласно тълкуващата я съдебна практика цели не да забрани изцяло търговията с течен оборски тор, а да организира тази търговия така, че да се осигури (във всички случаи по разумен и съразмерен начин) закрила на околната среда. Вторият подход с още по-голяма вероятност би довел до неспазване на основни принципи на Съюза и нарушаване на гарантирани от него права.

89.

Измежду тези принципи са принципът на правната сигурност и забраната на произвола от страна на публичната власт, присъщи на правовата държава, на която Съюзът се основава (член 2 ДЕС), тъй като издаването на разрешение за търговия с даден продукт е в крайна сметка подчинено на условия, които, поради това че са прекалени, са равнозначни на забрана и пренебрегват изискването за минимална яснота, необходима за да се очертае границата между забраненото и нормативно уреденото.

90.

Сред правата, на първо място, са тези, от които произтичат принципите на законност и на пропорционалност на престъплението и наказанието, признати в член 49 от Хартата на основните права на Европейския съюз, тъй като в основата на всички тях е правилото, че всеки носи отговорност само за собствените си действия или за действията на тези, за които отговаря по закон, което е пречка да се определят, както в разглеждания случай, условия, чието изпълнение е възможно само при риск от отговорност за поведение на трето лице, с което отношението е чисто търговско. Без съмнение съдебната практика допуска отговорност за действия на трето лице, когато става въпрос за работодател и нарушенията са извършени от негови служители или подчинени лица ( 23 ), но в настоящия случай липсва именно отношението на власт и подчинение, което е в основата на тази съдебна практика, доколкото между производителя на течния оборски тор и лицето, което го купува, за да го използва като почвен подобрител, съществува единствено продажбено отношение.

91.

Освен това сред въпросните права и е правото на собственост, доколкото ирландската правна уредба налага условия за търговията с течен оборски тор, които поставят производителя пред неприемлива алтернатива: или да унищожи този тор, понасяйки съответната финансова тежест; или да търгува с него, поемайки значителен риск от отговорност за чуждо поведение, евентуално застраховаем и поради това също немалък източник на разходи. И в двата случая е очевидно, че по този начин се нарушава правото на собственост на производителя, тъй като имуществото му е обременено с икономическа тежест и поради това е налице „несъразмерна и недопустима намеса“, засягаща основно право ( 24 ), докато установяването на по-разумни условия би дало възможност на производителя да намери икономическо решение за течния оборски тор, което изобщо не би му създало разходи, а в някои случаи, напротив, би му донесло даже печалба.

92.

Накратко, ирландската правна уредба налага на производителя на течен оборски тор прекомерни условия за повторното му използване като почвен подобрител. Всъщност е прекалено производителят да трябва да проверява определена информация за поведението на трето лице, която в действителност е достъпна само за публичната власт, и ако не изпълни това задължение — да отговаря лично за чуждото поведение.

93.

В това отношение следва да се изтъкне твърдението на AЗОС, че с разглежданата национална уредба се цели не толкова производителят пряко да отговаря за действията на трети лица, колкото той да е принуден да продава течния оборски тор само на лица, които го използват правилно като почвен подобрител. Макар че — видно от съображенията на High Court в точки 38—43 от неговото решение — въпросната национална уредба може да се прилага на практика именно в този смисъл, напълно е възможно, предвид текста ѝ, тя да се прилага по различен начин, по-близък до идеята за истинска лична отговорност за чуждо поведение. Доколкото Съдът трябва да има предвид преди всичко съдържанието на националната норма, а не начина ѝ на прилагане, смятам, че следва да се възприеме най-близкото до съдържанието ѝ тълкувание, още повече че в случая смисълът на разглежданата правна уредба непосредствено навежда към идеята за същинска лична отговорност за поведение на трето лице.

94.

Същевременно не може да се отрече, че по този начин обективно се гарантира абсолютна закрила на околната среда. Неприемливо е обаче този резултат да се постига посредством правна уредба, която формално не забранява търговията с течен оборски тор, а само я регулира.

95.

От друга страна, това няма отношение към факта, че правото на Съюза не забранява използването на течен оборски тор като почвен подобрител, а напротив, видно от Директива 91/676, определя това използване като регулирана дейност. Както бе посочено в точка 84, за разлика от Директива 75/442 Директива 91/676 не е приложима за цялата територия на държавите членки, а касае конкретни „уязвими зони“. При всички положения не може да се изключи възможността стопанството на г-н Brady да се намира в някоя от тези „уязвими зони“ и следователно Директива 91/676 и условията ѝ във връзка с използването на почвени подобрители да са приложими. Поради това състоянието на нормативната уредба в Ирландия към момента на настъпването на фактите по главното производство е резултат от липсата на транспониране на директива, която ако беше надлежно транспонирана, щеше да обхване дейността на г-н Brady, подчинявайки я на по-съразмерни и разумни условия от тези по вътрешното право.

96.

При всички случаи, макар Директива 91/676 да не е пряко приложима към случая с г-н Brady, въвеждането ѝ в ирландското право щеше да позволи на националните съдилища чрез разширително тълкуване да прилагат правна уредба относно почвените подобрители към обстоятелства, по същество сравними с предвидените в тази директива.

97.

Поради това последното ми междинно заключение е, че не е съвместимо с правото на Съюза държава членка да предвижда, че производителят, който продава на трето лице течен оборски тор като почвен подобрител, е лично отговорен за изпълнението от страна на това трето лице на правната уредба на Съюза в областта на контрола върху отпадъците и/или почвените подобрители.

98.

Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените въпроси, както следва: