1. 

Настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела („връчване на документи“) и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1348/2000 на Съвета ( 2 ).

2. 

Въпросът се отнася по-конкретно до това дали държавите членки разполагат със свобода на действие да определят случаите, в които даден документ подлежи на трансгранично връчване по правилата на Регламент № 1393/2007.

3. 

Доколкото еднаквото прилагане на правилата относно връчването на съдебни документи във всички държави членки е от съществено значение за създаването на европейско пространство на правосъдие, техническите аспекти и сложността на тази материя, която се характеризира както с лабиринта от национални и международноправни норми и норми на правото на Съюза, така и от съвместното съществуване в самия правен ред на Европейския съюз на правила, уредени в Регламент № 1393/2007, и на правила, уредени в други инструменти, не трябва да прикриват безспорното значение на този въпрос, който предоставя на Съда възможност да уточни условията за привързване на вътрешните процесуални норми с правния ред на Съюза.

4. 

В основата на настоящото производство е иск за заплащане на парично задължение, предявен на 20 ноември 2008 г. пред Sąd Rejonowy w Koszalinie (Полша) от г-жа Alder и г-н Alder ( 3 ), с местоживеене в Германия, срещу г-жа Orlowska и г-н Orlowski, с местоживеене в Полша.

5. 

Съдът уведомява съпрузите Alder за задължението им да посочат в едномесечен срок техен представител, упълномощен да получава подлежащите на връчване документи, съгласно член 11355 от полския Граждански процесуален кодекс (Kodeks postępowania cywilnego), който гласи, че в случай че страната с местоживеене в чужбина не е назначила процесуален представител по делото или не е посочила представител, упълномощен да получава подлежащите на връчване документи, адресираните до тази страна документи се прилагат по делото и се смятат за връчени.

6. 

Тъй като съпрузите Alder не посочват нито процесуален представител по делото, нито представител, упълномощен да получава подлежащите на връчване документи, искът им е отхвърлен с решение от 5 юни 2009 г., постановено в съдебно заседание, на което те не присъстват.

7. 

На 29 октомври 2009 г. съпрузите Alder подават молба за възобновяване на производството и за отмяна на съдебното решение, като изтъкват, че са били лишени от възможността да участват в производството, тъй като не са били редовно призовани за съдебното заседание, и че като не е разпоредил съдебните документи да бъдат връчвани на адреса им в Германия, Sąd Rejonowy w Koszalinie е нарушил принципа на недопускане на дискриминация на основание гражданство. На 23 юни 2010 г. съдът отхвърля молбата им.

8. 

Във връзка с подадената от съпрузите Alder въззивна жалба Sąd Okręgowy w Koszalinie (Полша) отменя това решение на 19 април 2011 г. и връща делото на първата инстанция за ново разглеждане, тъй като приема, че фикцията за връчване противоречи на Регламент № 1393/2007.

9. 

Sąd Rejonowy w Koszalinie, който не споделя това становище, решава да спре производството по делото и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 1, параграф 1 от Регламент […] № 1393/2007 […] и член 18 ДФЕС да се тълкуват в смисъл, че съдебните документи, адресирани до страна с местоживеене или обичайно местопребиваване в друга държава членка, могат да се приложат по делото и да се считат за връчени, в случай че тази страна не е посочила упълномощен да получава подлежащите на връчване документите представител, който е с местоживеене в държавата членка, в която се провежда съдебното производство?“.

10.

Член 18 от ДФЕС гласи:

„В обхвата на приложение на Договорите и без да се засягат специалните разпоредби, съдържащи се в него, се забранява всякаква дискриминация на основание гражданство.

Европейският парламент и Съветът, като действат в съответствие с обикновената законодателна процедура, могат да приемат правила, с които да забранят тази дискриминация“.

11.

Регламент № 1393/2007, който отменя и заменя Регламент (ЕО) № 1348/2000 на Съвета от 29 май 2000 година за връчване на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела в държавите членки ( 4 ), създава система за връчване на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела в държавите членки на Съюза. Доколкото има за цел да ускори и да улесни предаването на документи, Регламент № 1393/2007 предвижда прякото и възможно най-бързо ( 5 ) предаване на документи между определените от държавите членки предаващи и получаващи органи ( 6 ), като в същото време урежда и други начини за предаване ( 7 ), без да установява йерархическа съподчиненост между тях ( 8 ), като например предаване при изключителни обстоятелства по дипломатически или консулски път ( 9 ), връчване чрез служители на дипломатически или консулски представителства ( 10 ), връчване чрез пощенски услуги ( 11 ) или пряко връчване от съдебен изпълнител по искане на всяко заинтересовано лице ( 12 ).

12.

Съображения 6—9 от Регламент № 1393/2007 имат следното съдържание:

13.

Член 1 от този регламент гласи:

„1.   Настоящият регламент се прилага за граждански или търговски дела, когато, за да бъде връчен един съдебен или извънсъдебен документ, той трябва да бъде изпратен от една държава членка в друга. По специално, регламентът не се прилага по отношение на данъчни, митнически и административни дела или по отношение на отговорността на държавата за действие или бездействие при упражняване на държавната власт („acta iure imperii“).

2.   Настоящият регламент не се прилага, когато адресът на получателя на документа, който трябва да се връчи, е неизвестен.

3.   В настоящия регламент с понятието „държави членки“ се означават държавите членки с изключение на Дания“.

14.

Съгласно член 26, последна алинея от Регламента той „е задължителен в своята цялост и се прилага пряко в държавите членки съгласно Договора за създаване на Европейската общност“.

15.

Съгласно член 11355 от полския Граждански процесуален кодекс:

„1.   Страната с местоживеене, обичайно местопребиваване или седалище в чужбина, която не е назначила процесуален представител с местоживеене в Полша, е длъжна да посочи представител в Полша, упълномощен да получава подлежащите на връчване документи в Република Полша.

2.   В случай че не бъде посочен представител, упълномощен да получава подлежащите на връчване документи, адресираните до тази страна съдебни документи се прилагат по делото и се смятат за връчени. При първото връчване това обстоятелство се съобщава на страната. Освен това на страната трябва да се разясни възможността за отговор на исковата молба, за представяне на писмено становище, както и кои лица може да упълномощи като представител“.

16.

Поставеният от Sąd Rejonowy w Koszalinie въпрос предполага проверка на съвместимостта на член 11355 от полския Граждански процесуален кодекс с правото на Съюза от две гледни точки. От една страна, следва да се прецени дали фикцията за връчване при непосочване на представител е допустима с оглед на Регламент № 1393/2007, и по-специално на член 1 от този регламент. От друга страна, следва да се установи дали спорната разпоредба е съвместима с предвидения в член 18 ДФЕС принцип на недопускане на дискриминация на основание гражданство.

17.

За яснота на анализа ще разгледам поотделно тези два аспекта на въпроса.

18.

Съгласно член 1, параграф 1 от Регламент № 1393/2007 този регламент се прилага, „когато, за да бъде връчен един съдебен или извънсъдебен документ, той трябва да бъде изпратен от една държава членка в друга“.

19.

Приет на основание на член 61, буква в) ЕО, който оправомощава Съвета да приема мерки в областта на сътрудничеството по гражданскоправни въпроси само когато те са с „трансгранично значение“, Регламент № 1393/2007 се прилага само в случаите на международно връчване на документи, но не и в случаите на вътрешно връчване.

20.

Доколкото член 1 от този регламент не уточнява в кои случаи даден документ „трябва“ да бъде предаден за връчване на друга държава, възниква въпросът дали той възлага на всяка от държавите членки задачата да определи кога даден документ трябва да бъде предаден на друга държава за целите на връчването му, или обратно, този регламент се прилага винаги когато адресът на получателя на документа за връчване се намира в друга държава членка.

21.

Ответниците в главното производство, както и полското и италианското правителство се изказват в подкрепа на първата хипотеза, като изтъкват, че съгласно принципа на процесуалната автономия Регламент № 1393/2007 се ограничава единствено да организира изпълнението на връчванията, които се изискват от националните процесуални норми.

22.

Полското и италианското правителство добавят, че в правото на Съюза също има аналогични задължения за посочване на представител, упълномощен да получава подлежащите на връчване документи ( 13 ).

23.

От друга страна, полското правителство счита, че с предвидения в полското право институт на представителя, упълномощен да получава подлежащите на връчване документи, се преследват същите цели за ефективност и бързина на съдебното производство, каквито си поставя и Регламент № 1393/2007.

24.

Съпрузите Alder, португалското правителство и Европейската комисия подкрепят другата хипотеза, като изтъкват, че предвидените в Регламент № 1393/2007 правила за връчване се прилагат винаги когато страната, на която следва да бъде връчен документът, е с местоживеене в друга държава членка и е с известен адрес.

25.

Според съпрузите Alder полската национална норма блокира движението на съдебните документи в Общността, тъй като допуска Регламентът да се прилага само при първото връчване, а в същото време член 14 от същия регламент допуска връчването на документи чрез пощенски услуги.

26.

Като се позовава на член 26, последна алинея от Регламент № 1393/2007, португалското правителство посочва в същия смисъл, че разпоредбите на полския Граждански процесуален кодекс могат да се прилагат само по отношение на гражданите, живеещи в трета за Съюза държава, като задължението за изпращане по силата на Регламента възниква вследствие на самия факт, че една от страните е с местоживеене, обичайно местопребиваване или седалище извън държавата членка, в която е предявен искът, което придава транснационален характер на делото, независимо от това какво е уредено в националното процесуално право.

27.

Макар също да приема, че задължението да се посочи упълномощен представител в Полша е несъвместимо с Регламент № 1393/2007, като отбелязва, че предвид внесената в Парламента петиция ( 14 ) съвместимостта на член 11355 от полския Граждански процесуален кодекс с правото на Съюза е предмет на обсъждане с полските власти, Комисията отделя съществена част от становището си на анализа за съвместимостта на тази разпоредба с член 18 ДФЕС. Комисията твърди, че задължението за посочване на представител в Полша е несъвместимо с посочения член, тъй като съставлява непряка дискриминация на основание гражданство, доколкото е насочено като цяло към гражданите на други държави членки, които в повечето случаи нямат нито местоживеене, нито обичайно местопребиваване или седалище в Полша.

28.

Съгласен съм с позицията на съпрузите Alder, на португалското правителство и на Комисията, като считам, че е несъвместимо с Регламент № 1393/2007 да се налага санкция, като се прилага фикция за връчване, когато страната с местоживеене в чужбина не е посочила представител с адрес в Полша, упълномощен да получава съответните документите.

29.

Този регламент отменя и заменя Регламент № 1384/2000, който води началото си от Конвенцията, съставена на основание член К.3 от Договора за Европейския съюз, за връчване в държавите — членки на Европейския съюз, на съдебни и извънсъдебни документи по граждански и търговски дела ( 15 ). Конвенцията от 1997 г., която си поставя за цел да създаде инструмент за опростяване и ускоряване на процедурите за предаване на съдебни и извънсъдебни документи между държавите членки, не е влязла в сила, тъй като не е ратифицирана преди влизането в сила на Договора от Амстердам.

30.

Макар да включва някои нови положения ( 16 ), по-специално за по-голямата защита на правата на страните, Конвенцията от 1997 г. се вписва в системата на Хагската конвенция от 15 ноември 1965 година за връчване в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела ( 17 ), която установява механизъм за административно сътрудничество, позволяващ връчването на документи чрез централен орган, на когото е възложено получаването и даването ход на молбите за връчване. От своя страна, член IV от Протокола към Брюкселската конвенция от 27 септември 1968 година относно подведомствеността и изпълнението на съдебните решения в областта на гражданското и търговското право ( 18 ), с измененията, направени с Конвенцията от 29 ноември 1996 година относно присъединяването на Република Австрия, Република Финландия и Кралство Швеция ( 19 ), въвежда факултативен способ за предаване на съдебните документи между съответните длъжностни лица.

31.

Счита се, че Хагската конвенция от 1965 г. няма задължителен характер, доколкото се прилага само когато вътрешното право на държавата на съда посочва, че даден документ трябва да бъде изпратен за връчване в чужбина. Така например в практическото ръководство за прилагане на конвенцията, съставено от Постоянното бюро на Хагската конференция по международно частно право ( 20 ), се посочва, че „кратък преглед“ на практиката на държавите членки „изглежда потвърждава, с някои изключения, незадължителния характер на [посочената] конвенция“ ( 21 ), като в същото време се добавя със съжаление, че за пълното постигането на целта да се гарантира, че адресатът на подлежащия на връчване документ действително е бил информиран за него, Хагската конвенция от 1965 г. би трябвало да се намеси в националното право и сама да определи условията за редовно връчване, което би бил единственият начин да се премахнат фиктивните способи за връчване, какъвто е връчването на документи чрез прилагането им по делото.

32.

Въпреки това смятам, че сериозното развитие в тази област вследствие по-специално на включването ѝ в правния ред на Съюза, налага нов прочит на отношенията между правилата на вече приетия Регламент № 1393/2007 и националните процесуални норми.

33.

В действителност следва да се отчете развитието на целите на политиката на Съюза в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни дела и волята за създаване на европейско пространство на правосъдие, което следва, от една страна, да гарантира свободното движение на съдебните и извънсъдебните документи, а от друга страна, да утвърждава основните права.

34.

По-нататък ще се върна на тези две неотделими цели.

35.

На първо място, Регламент № 1393/2007 се вписва в създаването на европейско пространство на правосъдие, в рамките на което следва да бъде гарантирано свободното движение на съдебни и извънсъдебни документи.

36.

Както приема Съдът в Решение от 8 ноември 2005 г. по дело Leffler ( 22 ) и в Решение от 25 юни 2009 г. по дело Roda Golf & Beach Resort ( 23 ), целта на Договора от Амстердам да се създаде „пространство на свобода, сигурност и правосъдие“, с което да се придаде „ново измерение“ на Европейската общност, както и пренасянето от Договора за ЕС в Договора за ЕО на режима за приемане на мерки в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение, свидетелстват за волята на държавите членки да „закрепят“ такива мерки в правния ред на Съюза ( 24 ).

37.

Това „закрепване“ придава ново съдържание на системата за трансгранично връчване на документи, която допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар, тъй като гарантира свободното движение на съдебните и извънсъдебните документи.

38.

Освен това, воден от волята за изграждане на европейско пространство на правосъдие, законодателят на Съюза излиза извън обичайното координиране на националните процедури, като пристъпва към въвеждане на специфични общностни процедури, предназначени да уреждат по-бързо и ефективно трансграничните спорове, като например европейското изпълнително основание при безспорни вземания ( 25 ), както и процедурата за европейската заповед за плащане ( 26 ) и европейската процедура за искове с малък материален интерес ( 27 ).

39.

Макар да не унифицират способите за връчване на европейско равнище, тези нови инструменти установяват минималните изисквания, по отношение на които както Регламент № 805/2004, така и Регламент № 1896/2006 уточняват, че способ за връчване, който е основан на правна фикция, не може да бъде приет за достатъчен ( 28 ).

40.

Макар и извършването на процесуални действия на територията на друга държава членка по принцип да се счита за нарушаване на суверенитета на държавите, чрез установените минимални изисквания тези регламенти водят до постепенно, но ограничено изоставяне на някои проявления на този суверенитет, доколкото предвиждат извършването на пряко трансгранично връчване по пощата ( 29 ), без да предоставят на държавите членки възможност да се противопоставят на този способ за връчване. По същия начин, за разлика от Хагската конвенция от 1965 г., която допуска получаващата държава да възрази срещу прякото връчване на съдебни документи чрез изпращането им по пощата на лица, които се намират на нейна територия ( 30 ), Регламент № 1393/2007 не само не разрешава на държавата членка, на чиято територия пребивава адресатът, да откаже такова връчване, но дори и да определя условия за прилагането на такъв способ за връчване ( 31 ).

41.

На второ място, създаването на европейско пространство на правосъдие е неразделно свързано с общата цел на съюз, основан на правото, каквато е утвърждаването на основните права.

42.

Това ново пространство има по-специално за цел да утвърди процесуалните гаранции като съставна част на правото на справедлив процес, предвидено в член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз и член 6, параграф 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 година, като в същото време ги съчетава с необходимостта от бързина и ефективност на гражданското правораздаване.

43.

В продължение на заключенията на Европейския съвет, проведен в Тампере на 15 и 16 октомври 1999 г., както и на приетата през 2004 г. Хагска програма, Европейският съвет прогласява в приетата през 2010 г. Стокхолмска програма ( 32 ), че главната цел на политиката в областта на гражданскопроцесуалното право е границите между държавите членки да не създават пречки пред уреждането на гражданскоправни въпроси, нито пред започването на съдебно производство и пред изпълнението на решения по гражданскоправни дела. Освен това Европейският съвет декларира, че следва да се отдава предимство на въвеждането на механизми за улесняване на достъпа до правосъдие, за да могат хората да упражняват правата си навсякъде в Съюза. Нещо повече, освен традиционното съдебно сътрудничество, създаването на „Европа на правото и правосъдието“ ( 33 ) има за своя пряка цел да отговори на потребностите на правните субекти ( 34 ).

44.

Така прилагането на ефективни способи за връчване е една от процесуалните гаранции на справедливия съдебен процес. Европейският съд по правата на човека приема всъщност, че „правото на съд“ и принципът на равнопоставеност на страните, които са присъщи на справедливия съдебен процес „и се отнасят до всички процесуални норми на договарящите държави […] се прилагат в частност и в областта на връчването на съдебни документи на страните“ ( 35 ), като задължението на договарящите държави „да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да гарантират на всички правото да получат в разумен срок окончателно решение по спорове относно техните права и задължения от гражданскоправен характер […] включва въвеждането на ефикасни процедури за връчване, позволяващи да бъде гарантирано, че датата на заседанията ще бъде своевременно съобщена на страните“ ( 36 ).

45.

В Решение от 8 май 2008 г. по дело Weiss und Partner ( 37 ), като посочва, че Регламент № 1348/2000 не би могъл да се тълкува извън контекста на развитието в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси, Съдът акцентира върху гарантирането на правото на защита, като изтъква, по аналогия с възприетото от него тълкуване на Регламент № 44/2001, че целите на Регламент № 1348/2000 за подобряване и ускоряване на предаването на документи „не биха могли да бъдат постигнати чрез накърняване, по какъвто и да е начин на правото на защита“, което „произтича от правото на справедлив съдебен процес, гарантирано в член 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи“ и „представлява основно право, което е част от общите принципи на правото, чието спазване Съдът гарантира“ ( 38 ).

46.

Много от разпоредбите на Регламент № 1393/2007 свидетелстват за волята да бъде създадена система за връчване на съдебни документи, която да е в състояние да гарантира правото на справедлив съдебен процес. Системата на двете дати, която позволява в случаите, когато документът трябва да се връчи в рамките на определен срок, да бъдат взети предвид разпоредбите на предаващата държава членка за определяне на датата по отношение на молителя, като в същото време се отчита и законодателството на получаващата държава членка, за да се определи датата по отношение на адресата на документа, отговаря на изискването за баланс между интересите на страните. Защитата на адресата на документа е гарантирана чрез признатото му право да откаже да получи документа, ако той не е на език, който той разбира, или на официалния език на получаващата държава членка, както и чрез задължението на съда да не постановява решение, ако ответникът не се е явил, както и чрез възможността ответникът да получи възстановяване на срока за обжалване на решението, ако е узнал късно за производството и в случай че не изглеждат необосновани основанията, които жалбоподателят изтъква в своя защита.

47.

Постигането на целта за закрила на правото на защита, която вече е взета предвид от Регламент № 1348/2000, е допълнително подсилено и с измененията, въведени с Регламент № 1393/2007 в този текст, с който например се подобрява информираността на адресата, като се въвежда задължение да бъде писмено уведомен чрез формуляр-образец, че може да откаже да приеме документа, който трябва да се връчи, ако последният не е нито на език, който разбира, нито на официалния език на получаващата държава членка ( 39 ), и с който регламент се подсилва степента на сигурност за получаването на документа, като се въвежда препоръчаното писмо с обратна разписка или равностойна на него услуга като способ за връчване чрез пощенски услуги ( 40 ).

48.

Регламент № 1393/2007 следва да бъде тълкуван в светлината на тези цели, като се спазва необходимостта за еднакво прилагане на разпоредбите му. В това отношение следва да се изтъкне, че макар първоначално да представя проект за директива за преобразуването на Конвенцията от 1997 г. в общностен инструмент ( 41 ), Комисията се съобразява с особеното мнение на Парламента, който предлага въпросът да бъде законодателно уреден с регламент ( 42 ), за да бъде гарантирано „бързо, ясно и еднакво прилагане“ на новите разпоредби ( 43 ). Изборът на регламент, а не на директива като инструмент за въвеждане на тази система, показва значението, което законодателят на Съюза отдава на „прякото и еднакво прилагане“ на разпоредбите на Регламент № 1393/2007 ( 44 ).

49.

Смятам, че съдебните документи трябва задължително да бъдат връчвани при спазване на предписанията на регламента, винаги когато адресатът на документа живее в друга държава членка.

50.

Това тълкуване се подкрепя както от текста, така и от целите и общата структура на посочения регламент.

51.

На първо място, в подкрепа на това становище е буквалното тълкуване на член 1 от Регламент № 1393/2007. Макар член 1, параграф 1 от Регламента да е двусмислен, тъй като не посочва в кои случаи даден съдебен или извънсъдебен документ „трябва“ да бъде предаден за връчване от една държава членка в друга, тази разпоредба следва да бъде разглеждана във връзка с член 1, параграф 2 от Регламента, който уточнява, че Регламентът „не се прилага, когато адресът на получателя на документа, който трябва да се връчи, е неизвестен“. Тъй като липсата на известен адрес на получателя на документа е единственият случай, в който се изключва изрично приложението на Регламент № 1393/2007, от това обстоятелство може да се заключи, a contrario, че този регламент се прилага във всички случаи, когато получателят е с известен адрес в друга държава членка.

52.

На второ място, считам, че ако се позволява на всяка държава членка да продължава да прилага националните разпоредби, предвиждащи фикция за връчване в случаите, когато адресатът пребивава в друга държава членка, се компрометират целите за свободно движение на документи и за утвърждаване на основните права. Важно е по-специално да се подчертае, че с включването на правилата за връчване на съдебни документи в съставните елементи на справедливия процес, които имат за цел да гарантират правото на достъп до съд на ищеца, а на ответника — правото да бъде своевременно уведомен за предмета и основанието на иска, за да може да се защити, се предполага, че са забранени всякакви способи за фиктивно връчване, които водят до лишаване на страните от предвидената в нормите на Регламент № 1393/2007 закрила. Дадена фикция за връчване би могла да доведе например до лишаване на пребиваващия в друга държава членка ответник от възможността да откаже да получи документ за образуване на съдебно производство, който не е бил преведен на език, който той разбира, или на официалния език на получаващата държава членка ( 45 ).

53.

На трето място, от общата структура на Регламент № 1393/2007 е видно, че въведената от него система за връчване цели да гарантира действителното и ефективно получаване на съдебния документ от неговия адресат, което се явява общият знаменател при различните способи за връчване, с които разполагат държавите членки. От тази гледна точка не би следвало да се допуска изцяло фиктивно връчване, което е резултат от законова презумпция, изведена от прилагането на документите по делото. Ето защо, противно на становището на полското правителство, не приемам, че процесуален похват като фикцията за връчване чрез прилагане на документите по делото, би могъл да бъде валидно сравняван с въведените от регламента механизми за връчване на съдебни документи.

54.

Накрая, струва ми се, че обстоятелството, че приложимото към спора в главното производство национално право в областта на връчването на съдебни документи предвижда презумпция, която освобождава от задължението за връчване на акта по действителния адрес на пребиваващата в чужбина страна, противоречи както на буквата, така и на целта и общата структура на Регламент № 1393/2007 и е в състояние да го лиши от полезно действие, тъй като заобикаля въведената с него система за връчване на съдебни документи.

55.

В подкрепа на това тълкуване е Решение от 15 март 2012 г. по дело G ( 46 ).

56.

В това решение по дело, в което е поставен въпросът за съвместимостта с правото на Съюза на разпоредба от германския Граждански процесуален кодекс (Zivilprozessordnung), предвиждаща връчване чрез публикуване на документа за образуване на съдебното производство, когато не е известен адресът на ответника, Съдът е определил условията, при които може да бъде постановено неприсъствено съдебно решение срещу ответник, на когото документът за образуване на съдебното производство е бил връчен чрез публикуване съобразно националното право, тъй като е било невъзможно да бъде открит. Макар и посоченото решение да е постановено при обстоятелства в главното производство, за които Регламент № 1393/2007 е неприложим, тъй като не е бил известен адресът на получателя на документа ( 47 ), от това решение могат да се извлекат две правила, които са от значение за отговора на настоящото преюдициално запитване.

57.

Първото от тези правила е, че признатата на държавите членки свобода на действие при определяне на процесуалните разпоредби, приложими към предявените пред техните съдилища искове по необходимост, е ограничена от задължението за спазване на правото на Съюза. Както посочва Съдът, „макар при липса на систематична уредба на вътрешните процесуални правила от правото на Съюза да е необходимо държавите членки […] да установят, в рамките на процесуалната си автономия, процесуалните правила, които се прилагат спрямо исковете, предявени пред техните юрисдикции, тези правила не трябва да нарушават правото на Съюза“ ( 48 ).

58.

Второто правило, извлечено след прочита на посоченото решение е, че способ за връчване, който няма за цел да позволи на адресата действително да получи документа, какъвто способ е връчването чрез публикуване, може да бъде приет само когато не е известен адресът на получателя на документа и за откриването му са били предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността ( 49 ). Следователно, a contrario, когато адресът на получателя е известен, документът следва да бъде връчен на този адрес.

59.

Срещу извода, че Регламент № 1393/207 не допуска фикция за връчване като предвидената в оспорената национална разпоредба обаче се повдигат три възражения, които искам тук да оборя.

60.

Първото възражение срещу този извод се извежда от член 11355 от полския граждански процесуален кодекс, който, макар да въвежда института на фикцията за връчване, предвижда също така, че при първото връчване на страната се разяснява необходимостта да посочи представител, както и възможността да поиска освобождаване от съдебни такси и назначаване на процесуален представител.

61.

Според мен обаче тези разяснения не оправдават дерогация на разпоредбите на Регламент № 1393/2007 и не могат да наложат приемането на фикция за връчване, която не отговаря на изискванията за справедлив процес. За разлика от посоченото от полското правителство, че първото връчване се извършва по правилата на Регламента единствено „в преобладаващия брой случаи“, откъдето следва, че този подход не се прилага систематично, считам, че първоначално предоставяната информация не е гаранция, че съдебното производство ще протече при условията на състезателност и следователно не би могла да замести последващото връчване на съдебните документи.

62.

Нещо повече, приемането на фикцията за връчване под претекст, че адресатът е бил предупреден за задължението си да посочи представител, упълномощен да получава подлежащите на връчване документи, е несъвместимо с принципите на лоялно сътрудничество и на взаимно доверие, които предполагат, че всички съдебни документи, подлежащи на връчване на адресат с местоживеене в друга държава членка, ще му бъдат връчени в съответствие с установената от Регламент № 1393/2007 система.

63.

Второто възражение се основава на съображение 8 от Регламент № 1393/2007, което уточнява, че Регламентът не следва да се прилага при връчване на документ на упълномощен представител на страната по делото в държавата членка, в която се гледа делото, независимо от местопребиваването на тази страна.

64.

Според мен обаче това изключение, което впрочем фигурира само в едно от съображенията и не е възприето или изрично уредено в определена разпоредба, следва да бъде тълкувано стриктно, като освен до назначаването на процесуален представител, може да се отнася единствено до свободния избор на съдебен адрес чрез волеизявление, в резултат на което на лицето, чийто адрес е посочен като съдебен адрес, на който се получават подлежащите на връчване съдебни документи, следва да бъде признато правомощието да получава тези документи.

65.

Третото възражение, изведено от съществуването на разпоредби от правото на Съюза, предвиждащи посочването на съдебен адрес, ми се струва неотносимо.

66.

Несъмнено е вярно, че както Регламент № 44/2001, така и Регламент № 2201/2003 задължават страната, която иска в дадена държава членка да бъде изпълнено съдебно решение, постановено в друга държава членка, да посочи съдебен адрес в съдебния район на сезирания съд или да определи процесуален представител, ако законодателството на държавата членка, в която се иска изпълнение, не предвижда посочването на такъв адрес.

67.

Въпреки това не ми е ясно по какъв начин съществуването на европейско равнище на такъв режим, предвиждащ дерогация на установените в Регламент № 1393/2007 общи разпоредби, би могло да оправомощи държавите членки да въведат или да запазят във вътрешния си правен ред правила за трансграничното връчване, които да заменят предвидената в регламента система за връчване, независимо че са налице всички условия за неговото прилагане.

68.

Освен това изискването за посочване на съдебен адрес, което е присъщо на производството по екзекватура и е предназначено да улесни както съобщаването на ищеца на съдебното решение по подадената молба за екзекватура, така и да способства страната, срещу която се търси изпълнение, да упражни правото да обжалва това решение, по дефиниция се прилага еднакво спрямо всеки гражданин на Съюза, независимо от неговата националност.

69.

На последно място ще изтъкна, че макар последиците от нарушаването на изискванията относно посочването на съдебен адрес да се определят от законодателството на държавата, в която се иска изпълнение, Съдът определя рамките на свободата на действие на държавите членки, като приема, че „предвидената санкция не би могла […] не само да постави под въпрос нито валидността на решението за допускане на екзекватурата, нито да позволи да бъдат нарушени правата на страната, срещу която е насочено изпълнението“ ( 50 ).

70.

Що се отнася до довода, основан на Процедурния правилник, според мен той е изцяло неотносим, тъй като този текст не може да се сравнява с инструмент за хармонизиране на националните законодателства, какъвто е Регламент № 1393/2007. С оглед на пълнотата на изложението ще добавя, че посочването на съдебен адрес, предвидено в член 38, параграф 2 от Процедурния правилник, е само факултативно ( 51 ), като освен това, в случай че страната не е посочила съдебен адрес или не е изразила съгласие връчването да се извършва чрез техническо средство за комуникация, връчванията на тази страна се извършват с препоръчано писмо, адресирано до представителя или адвоката на тази страна.

71.

Поради тези съображения стигам до извода, че спорната разпоредба следва да се счита за несъвместима с Регламент № 1393/2007. Каквито и да са неговите празноти и недостатъци, по-специално по отношение на правилата за връчване по пощата ( 52 ), Регламентът представлява както значителна крачка напред, така и съществено условие за създаването на европейско пространство на правосъдие, в което нямат място „процесуални вкаменелости“ ( 53 ) като фикцията за връчване на документите чрез прилагането им по делото.

72.

Ето защо предлагам на Съда да постанови, че член 1 от Регламент № 1393/2007 следва да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство, която предвижда съдебните документи, които следва да бъдат връчени на страна с местоживеене, обичайно местопребиваване или седалище в друга държава членка, да бъдат прилагани по делото и да се считат за връчени в случаите, когато тази страна не е посочила упълномощен да получава подлежащите на връчване документи представител с местоживеене в държавата членка, в която се провежда съдебното производство.

73.

Гореизложените съображения са достатъчни, за да се даде отговор на въпроса на запитващата юрисдикция. Въпреки това, в случай че Съдът не възприеме предложеното тълкуване на Регламент № 1393/2007, въпросът следва да бъде разгледан накратко с оглед на член 18 ДФЕС.

74.

Също като съпрузите Alder, португалското правителство и Комисията считам, че задължението за посочване на съдебен адрес нарушава установения в член 18 ДФЕС принцип на недопускане на дискриминация на основание гражданство.

75.

Пряка последица от този принцип в рамките на европейското пространство на правосъдие е задължението за равно третиране на всички страни по дела в Съюза, независимо от тяхното гражданство или местоживеене. На проведения на 15 и 16 октомври 1999 г. в Тампере Европейски съвет се подчертава, че „гражданите могат да се ползват от свободите си само в едно истинско пространство на правосъдие, в което всеки може да се обърне към съдилищата и органите на всички държави членки така лесно, както би го направил в собствената си държава“.

76.

Съдът многократно постановява, че национална гражданскопроцесуална норма, която изисква заплащането на гаранция за съдебните разноски (cautio judicatum solvi) при предявяването на иска, не може да води до дискриминация по отношение на лицата, на които правото на Съюза гарантира равно третиране ( 54 ).

77.

В Решение от 10 февруари 1994 г. по дело Mund & Fester ( 55 ) Съдът приема, че национална процесуална норма, която по отношение на подлежащо на изпълнение в друга държава членка съдебно решение допуска да бъде наложен обезпечителен запор единствено поради факта че изпълнението на това решение ще бъде в чужбина, докато по отношение на подлежащите на изпълнение на територията на същата държава съдебни решения такъв запор се налага само ако съществува вероятност, че в противен случай изпълнението ще бъде невъзможно или ще бъде значително затруднено, представлява скрита форма на дискриминация, която не е обоснована от обективни обстоятелства.

78.

В контекста на тези решения считам, че процесуална норма, която възлага на страните с местоживеене в друга държава членка задължението да посочат представител, упълномощен да получава подлежащите на връчване съдебни документи в държавата членка, в която се провежда съдебното производство, противоречи на принципа на недопускане на дискриминация.

79.

Дори и, както счита полското правителство, член 11355 от полския граждански процесуален кодекс да не установява пряка дискриминация на основание гражданство, тъй като се прилага във всички случаи, когато дадена страна, независимо от гражданството ѝ, има местоживеене в друга държава членка, все пак, както основателно изтъква Комисията, тази разпоредба ще се прилага предимно по отношение на гражданите на другите държави членки, които най-често нямат местоживеене или обичайно местопребиваване в Полша, отколкото по отношение на полските граждани.

80.

Освен това намирам за неточно твърдението на полското правителство, че фикцията за връчване не е дискриминационна, тъй като в член 136, параграф 2 от полския Граждански процесуален кодекс е предвидена идентична санкция спрямо страната с адрес в Полша. Всъщност, за разлика от страната с местоживеене в чужбина, страната с адрес в Полша не е длъжна да посочва представител, упълномощен да получава подлежащите на връчване документи. Тя е заплашена от санкцията на фиктивното връчване единствено в специалната хипотеза, в която не е уведомила съда за промяната на адреса или седалището си в хода на съдебното производство.

81.

Не смятам, че изложените от полското правителство доводи в подкрепа на задължението за посочване на съдебен адрес в Полша, и най-вече необходимостта от гаранции за ефективното протичане на съдебното производство, представляват основания, оправдаващи запазването на това задължение, доколкото Регламент № 1393/2007 има за цел именно улесняването и ускоряването на трансграничното връчване, като предвижда различни начини за предаване на документите.

82.

Ето защо считам, че член 11355 от полския Граждански процесуален кодекс представлява дискриминация по смисъла на член 18 ДФЕС.

83.

Предлагам на Съда да отговори на поставения от Sąd Rejonowy w Koszalinie въпрос по следния начин:

Член 1 от Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела („връчване на документи“) и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1348/2000 на Съвета следва да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство, която предвижда съдебни документи, адресирани до страна с местоживеене, обичайно местопребиваване или седалище в друга държава членка, да бъдат прилагани по делото и да се считат за връчени, когато тази страна не е посочила упълномощен да получава подлежащите на връчване документи представител с местоживеене в държавата членка, в която се провежда съдебното производство.