НЕОКОНЧАТЕЛЕН ПРЕВОД
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г-ЖА V. TRSTENJAK
представено на 22 септември 2011 година(1)
Дело C‑493/10
M. E.
A. S.M.
M. T.
K. P.
E. H.
срещу
Refugee Applications Commissioner
Minister for Justice, Equality and Law Reform
(Преюдициално запитване, отправено от High Court (Ирландия)
„Регламент № 343/2003 — Прехвърляне на търсещи убежище лица в държавата членка, която е компетентна за разглеждането на молбата за убежище — Задължение за упражняване на правото за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 — Съвместимост на прехвърлянето на търсещо убежище лице с Хартата на основните права — Член 18 от Хартата на основните права — Право на убежище“
Съдържание
I – Въведение
II – Правна уредба
А – Право на Съюза
1. Харта на основните права на Европейския съюз
2. Вторично право
а) Регламент № 343/2003
б) Директива 2001/55
в) Директива 2003/9
г) Директива 2004/83
д) Директива 2005/85
III – Фактическата обстановка и преюдициалното запитване
IV – Производство пред Съда
V – Доводи на страните
VI – Правен анализ
А – Уводни бележки
Б – Задължението за упражняване на правото за поемане на отговорност по член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 при сериозна опасност от нарушаване на основните права в случай на прехвърляне на търсещото убежище лице в първоначално компетентната държава членка
В – Преди прехвърлянето на търсещо убежище лице съгласно Регламент № 343/200 предаващата държава членка трябва да прецени дали в приемащата държава членка са гарантирани основните му права, установени с Хартата
VII – Заключение
I – Въведение
1. Критериите за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за убежище, подадена в рамките на Съюза, се съдържат в Регламент № 343/2003 на Съвета от 18 февруари 2003 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държава членка, компетентна за разглеждането на молба за убежище, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета страна(2). Основната отличителна черта на въведената с този регламент система на разпределение на компетентността за предоставяне на убежище е, че за всяка подадена в рамките на Съюза молба за убежище по принцип има само една компетентна държава членка. Ако гражданин на трета страна е подал молба за убежище в държава членка, която не е първоначално компетентна за разглеждането на тази молба съгласно Регламент № 343/2003, този регламент предвижда процедура за прехвърляне на търсещото убежище лице в първоначално компетентната държава членка.
2. Все пак в светлината на кризата, в която понастоящем се намира гръцката система за предоставяне на убежище, останалите държави членки са изправени пред въпроса дали търсещи убежище лица могат да бъдат прехвърляни в Гърция съгласно изискванията на Регламент № 343/2003, ако не може да бъде гарантирано, че отношението към тези лица и разглеждането на молбите им в Гърция ще бъдат в съответствие с изискванията на Съюза. Освен това, тъй като член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 дава право на държавите членки чрез дерогация от обичайните разпоредби относно компетентността да поемат вместо първоначално компетентната държава членка разглеждането на молби за убежище, подадени на тяхна територия, възниква и въпросът дали това т.нар. „право за поемане на отговорност“ на държавите членки може да се превърне в „задължение за поемане на отговорност“, ако първоначално компетентната държава членка не е в състояние да се отнася към търсещите убежище лица в съответствие с изискванията на правото на Съюза.
3. Запитващата юрисдикция трябва да намери отговор на тези въпроси за целите на главното производство, в което пет търсещи убежище лица, които са влезли незаконно на територията на Съюза през Гърция, но са подали молби за убежище в Ирландия, възразяват срещу връщането им от Ирландия в Гърция.
4. Настоящото дело е тясно свързано с дело N.S., C–411/10, по което представям заключение в един и същ ден с това по настоящото дело. В центъра на дело N.S. стоят проблеми във връзка с прехвърлянето на търсещи убежище лица от Обединеното кралство в Гърция в съответствие с изискванията на Регламент № 343/2003, като с определение на председателя на Съда това дело е съединено с настоящото за целите на писмената и устната фаза на производството, както и на съдебното решение. От съображения за прегледност представям отделни заключения по настоящото дело и по дело N.S. При все това настоящото заключение съдържа множество препратки към заключението по дело N.S.
II – Правна уредба
А – Право на Съюза
1. Харта на основните права на Европейския съюз
5. Член 1 от Хартата, озаглавен „Човешко достойнство“, предвижда:
„Човешкото достойнство е ненакърнимо. То трябва да се зачита и защитава“.
6. Член 4 от Хартата, озаглавен „Забрана на изтезанията и на нечовешкото или унизително отношение или наказание“, предвижда:
„Никой не може да бъде подложен на изтезания, на нечовешко или унизително отношение или наказание“.
7. Член 18 от Хартата, озаглавен „Право на убежище“, предвижда:
„Правото на убежище се гарантира при спазване на правилата на Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. и на Протокола от 31 януари 1967 г. за статута на бежанците и в съответствие с Договора за Европейския съюз и Договора за функционирането на Европейския съюз“.
8. Член 19 от Хартата, озаглавен „Защита в случай на принудително отвеждане, експулсиране и екстрадиране“, предвижда:
„1. Колективното експулсиране е забранено.
2. Никой не може да бъде принудително отведен, експулсиран или екстрадиран към държава, в която съществува сериозен риск да бъде осъден на смърт, да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание“.
2. Вторично право
9. Европейският съвет по време на специалната си среща в Тампере на 15 и 16 октомври 1999 г. постигна съгласие да работи за създаването на обща европейска система за убежище, която се основава на пълното и цялостно прилагане на Женевската конвенция за статута на бежанците от 28 юли 1951 г., допълнена с Нюйоркския протокол от 31 януари 1967 г. (наричана по-нататък „Женевска конвенция“), т.е. да поддържа принципа за забрана на връщането (non-refoulement), като по този начин гарантира, че никой не може да бъде върнат обратно там, където може да бъде подложен на преследване. Освен това по време на тази специална среща Европейският съвет призна необходимостта от постигането на споразумение по въпроса за временната закрила на разселени лица на основата на солидарността между държавите членки.
10. За прилагане на заключенията от Тампере наред с другото са приети следният регламент и следните директиви(3):
– Регламент № 343/2003,
– Директива 2001/55/ЕО на Съвета относно минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица и за мерките за поддържане на баланса между държавите членки в полагането на усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием(4),
– Директива 2003/9/ЕО на Съвета от 27 януари 2003 година за определяне на минимални стандарти относно приемането на лица, търсещи убежище(5),
– Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила(6),
– Директива 2005/85/ЕО на Съвета от 1 декември 2005 година относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите членки(7).
11. По-конкретно регламентът и директивите предвиждат следното:
а) Регламент № 343/2003
12. Съгласно член 1 от Регламент № 343/2003 с него се установяват критериите и механизмите за определяне на държавата членка, която е компетентна за разглеждането на молба за убежище, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета страна.
13. Член 3 от Регламент № 343/2003 гласи:
„1. Държавите членки разглеждат молбите на всеки гражданин на трета държава, който подава молба за убежище до която и да било от тях на границата или на тяхна територия. Молбите се разглеждат от една-единствена държава членка, а именно от онази, за която критериите, изложени в глава ІІІ, сочат, че е компетентна за това.
2. Чрез дерогация от параграф 1 всяка държава членка може да разгледа молба за убежище, която е подадена до нея от гражданин на трета държава членка, дори ако подобно разглеждане не спада към нейните отговорности съгласно критериите, изложени в настоящия регламент. В този случай въпросната държава членка става държава членка, компетентна по смисъла на настоящия регламент и изпълнява задълженията, свързвани с тази отговорност. При нужда тя информира първоначално компетентната държава членка, държавата членка, водеща процедурата за определяне на компетентната държава членка или държавата членка, която е била помолена да поеме отговорността за или да върне търсещия убежище.
3. Всяка държава членка си запазва правото в съответствие с националното си законодателство да изпрати търсещия убежище в трета страна в изпълнение на разпоредбите на Женевската конвенция.
4. Търсещият убежище се информира писмено на език, който той с основание може да се очаква да разбира, за приложението на настоящия регламент, неговите срокове и последиците от него“.
14. Член 4 от Регламент № 343/2003 гласи:
„1. Процедурата за определяне на държавата членка, която е компетентна по смисъла на настоящия регламент, започва веднага, след като за първи път бъде подадена молба за убежище пред държава членка.
2. Молбата за убежище се счита за подадена, след като до компетентните органи на заинтересованата държава членка достигне формуляр, подаден от кандидата за убежище или доклад, изготвен от компетентните органи. В случай че не е подадена писмена молба, интервалът между молбата за намерение и изготвянето на доклада трябва да бъде възможно най-кратък.
[…]“.
15. Член 5 от Регламент № 343/2003 предвижда:
„1. Критериите за определяне на компетентната държава членка се прилагат в последователността, в която са изложени в настоящата глава.
2. Компетентната държава членка в съответствие с критериите се определя въз основа на съществуващото положение към момента, в който търсещият убежище е подал за първи път молбата си пред държава членка“.
16. Член 10 от Регламент № 343/2003 гласи:
„1. Когато се установи, въз основа на преки или косвени доказателства, така както са описани в двата списъка по член 18, параграф 3, включително данни, предвидени в глава ІІІ на Регламент (ЕО) № 2725/2000, че търсещо убежище лице незаконно е пресякло по суша, по море или по въздух границата на държава членка, в която е влязло, идвайки от трета страна, тази държава членка е компетентна за разглеждането на молбите за убежище. Тази отговорност отпада 12 месеца след датата на нелегално пресичане на границата.
2. Когато държава членка не може или повече не може да носи отговорност в съответствие с параграф 1 и когато се установи, въз основа на преки или косвени доказателства, така както са описани в двата списъка по член 18, параграф 3, че търсещият убежище — който е влязъл незаконно на територията на държавите членки или чиито обстоятелства на влизане на тази територия не могат да бъдат установени — към момента на подаване на молбата продължително време е живял в държава членка в течение на поне пет месеца, тази държава членка е компетентна за разглеждането на молбата за убежище.
Ако търсещият убежище е живял в различни държави членки в течение на периоди от поне пет месеца, държавата членка на последното пребиваване е компетентна за разглеждането на молбите“.
17. Член 13 от Регламент № 343/2003 предвижда:
„Когато не може да бъде посочена държава членка, компетентна за разглеждането на молбата за убежище, на основата на критериите, изброени в настоящия регламент, първата държава членка, пред която е представена молбата за убежище, е компетентна за разглеждането ѝ“.
18. Член 16 от Регламент № 343/2003 гласи:
„1. Държавата членка, компетентна за разглеждането на молбите за убежище по смисъла на настоящия регламент, е длъжна:
а) да поеме, при условията, предвидени в членове 17—19, отговорността за търсещо убежище лице, което е подало молба в друга държава членка;
б) да завърши разглеждането на молбите за убежище;
[…]
3. Задълженията по параграф 1 отпадат, ако гражданинът на трета страна е напуснал територията на държавите членки от поне три месеца, освен ако гражданинът на трета страна притежава валиден документ за пребиваване, издаден от компетентната държава членка.
[…]“.
19. Член 17 от Регламент № 343/2003 предвижда:
„1. Когато държава членка, пред която е била подадена молба за убежище, прецени, че друга държава членка е компетентна за разглеждането на молбите, тя може възможно най-бързо и при всички случаи в тримесечен срок от датата, на която молбата е било подадена по смисъла на член 4, параграф 2, да се обърне към другата държава членка с искане да поеме отговорността за търсещия убежище.
Ако искането за поемане на отговорността за търсещо убежище лице не е отправено в рамките на този тримесечен срок, компетентността за разглеждането на молбите за убежище ще се носи от държавата членка, в която е била подадена молбата.
[…]“.
20. Член 18 от Регламент № 343/2003 гласи:
„1. Замолената държава членка извършва необходимата проверка и се произнася по искането за поемане на отговорността за търсещо убежище лице в двумесечен срок от датата, на която е получено искането.
[…]
7. Бездействието в рамките на двумесечния срок по параграф 1 и едномесечният срок по параграф 6 е равностойно на приемане на искането и влече след себе си задължението за поемане на отговорността за лицето, включително за подходяща организация на пристигането му“.
21. Член 19 от Регламент № 343/2003 предвижда:
„1. Когато замолената държава членка приеме, че следва да поеме отговорността за молител, държавата членка, в която е била подадена молбата за убежище, информира търсещия убежище за решението да не разглежда молбата и за задължението да предаде търсещия убежище на компетентната държава членка.
2. Решението по параграф 1 съдържа мотивите, на които се основава. В него се указва срокът за осъществяване на прехвърлянето, като при нужда съдържа информация за мястото и датата, на която търсещият убежище трябва да се яви, ако пътува до компетентната държава членка със собствени средства. Това решение подлежи на обжалване или преразглеждане. Това обжалване или преразглеждане няма суспендиращ ефект върху изпълнение на прехвърлянето, освен ако съдилищата или компетентните органи не вземат такова решение за всеки случай поотделно, в случай че националното законодателство позволява това.
3. Предаването на търсещия убежище от държавата членка, в която е била подадена молбата за убежище, на компетентната държава членка се осъществява в съответствие с националното право на първата държава членка след съгласуване между заинтересованите държави членки веднага щом това бъде възможно в практически план и най-късно в шестмесечен срок от приемането на искането за поемането на отговорността или на решението за обжалване или преразглеждане в случай на суспендиращ ефект.
[…]
4. Ако прехвърлянето не е извършено в шестмесечния срок, компетентността се носи от държавата членка, в която е била подадена молбата за убежище. Този срок може да бъде удължен максимум до една година, ако прехвърлянето не е могло да бъде извършено поради това че търсещият убежище се намира в затвор или максимум до осемнадесет месеца, ако търсещият убежище се укрие.
[…]“.
б) Директива 2001/55
22. Съгласно член 1 от Директива 2001/55 нейната цел е да определи минималните стандарти за предоставяне на временна закрила в случай на масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не са в състояние да се върнат в страната по произход, и за поддържане на баланса между държавите членки в полаганите от тях усилия за прием на такива лица и понасяне на последиците от този прием.
23. Съгласно член 2, буква а) от Директива 2001/55 изразът „временна закрила“ означава процедура, която има характер на изключителна мярка. Временната закрила цели, в случай на масово навлизане или заплаха от масово навлизане на разселени лица от трети страни, които не могат да се завърнат в страната по произход, предоставяне на незабавна и временна закрила, особено когато съществува също и опасност системата за убежище да изпадне в невъзможност да разгледа всички искания, без това да доведе до неблагоприятни последици за нейното ефективно функциониране. Тази изключителна мярка се предприема в интерес на горепосочените засегнати лица и на други лица, търсещи закрила.
24. Глава II от Директива 2001/55 съдържа разпоредби относно срока и прилагането на временната закрила. Глава III се отнася до задълженията на държавите членки по отношение на лицата, ползващи се с временна закрила. Глава IV от директивата урежда достъпа до процедурата за предоставяне на убежище на лица, ползващи се с временна закрила. Глава V от директивата се отнася до връщането на засегнатите лица и мерките след изтичане на срока на временната закрила. Глава VI се отнася до разпределението на тежестите и задачите между държавите членки в духа на солидарността в Съюза.
в) Директива 2003/9
25. Съгласно член 1 от Директива 2003/9 тя има за цел да създаде минимални норми за приемането на лицата, търсещи убежище в държавите членки.
26. Установените с Директива 2003/9 минимални стандарти се отнасят до задължение на държавите членки за информиране на търсещите убежище лица (член 5), предоставяне на документи на търсещите убежище лица (член 6), пребиваване и свобода на движение на търсещите убежище лица (член 7), запазване на единството на семейството на търсещите убежище лица (член 8), записване в училище и обучение на малолетните (член 10), достъп до пазара на труда на търсещите убежище лица (член 11) и тяхното професионално обучение (член 12), както и материалните условия на приемане и медицинските грижи за търсещите убежище лица (член 13 и сл.).
27. Член 21 от Директива 2003/9, озаглавен „Обжалвания“, предвижда държавите членки да гарантират, че отказите за предоставяне на преимуществата, предвидени от тази директива, и решенията, взети по силата на член 7, които засягат индивидуално търсещите убежище лица, ще могат да бъдат обжалвани по реда на националното право. Предвижда се, поне като последна инстанция, възможност за обжалване пред съдебен орган.
28. Съгласно член 23 от Директива 2003/9 при спазване на тяхната конституционна структура държавите членки гарантират създаването на условията за насочване, наблюдение и контрол на нивото на прием. Освен това съгласно член 24, параграф 2 те отпускат необходимите средства за прилагане на националните разпоредби, които са приети за въвеждане на тази директива.
г) Директива 2004/83
29. Съгласно член 1 от Директива 2004/83 нейният предмет е установяването на минимални стандарти относно условията, на които трябва да отговарят гражданите на трети страни или лицата без гражданство, за да могат да кандидатстват за статут на бежанец, или на лицата, които по други причини имат нужда от международна закрила, и относно съдържанието на предоставената закрила.
30. Глави II, III и V от Директива 2004/83 съдържат редица изисквания и критерии във връзка с разглеждането на молбите за предоставяне на статут на бежанец или на статут на субсидиарна закрила, както и с признаването на гражданин на трета страна на качеството на бежанец или на лице, което може да търси субсидиарна закрила. Глава IV съдържа, от една страна, разпоредбата, че държавите членки предоставят статут на бежанец на всеки гражданин на страна или на лице без гражданство, който отговаря на условията, за да бъде разглеждан като бежанец съгласно разпоредбите на глави II и III (член 13). От друга страна, тази глава определя условията за отнемане и прекратяване на статут на бежанец или отказ за неговото подновяване (член 14). Глава VI съдържа съответни условия за предоставяне (член 18) и за отнемане, прекратяване на статут на субсидиарна закрила или отказ от неговото подновяване (член 19). Глава VII определя съдържанието на международната закрила, която наред с другото включва и закрила срещу връщане (член 21). Глава VIII урежда въпроси на административното сътрудничество. Съгласно член 36 държавите членки следва да се уверят, че органите и другите организации, които изпълняват тази директива, са получили необходимата подготовка.
д) Директива 2005/85
31. Съгласно член 1 от Директива 2005/85 с нея се определят минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите членки.
32. Съгласно член 3, параграф 1 от Директива 2005/85 тя се прилага за всяка молба за убежище, която е подадена на територията на държави членки, включително на граница или в транзитна зона, както и по отношение на отнемането на статут на бежанец. Съгласно член 4, параграф 1, първа алинея държавите членки определят по всички процедури решаващи органи, които да отговарят за извършването на съответното разглеждане на молбите, в съответствие с разпоредбите на тази директива.
33. Основните принципи на тези процедури и гаранциите, които се предоставят във връзка с тях на търсещите убежище лица, са установени с глава II от Директива 2005/85. Конкретни насоки относно процедурите по признаване на качеството на бежанец се съдържат в глава III от директивата, където са въведени още понятията за сигурна трета страна (член 27) и за сигурна страна на произход (член 31). В глава V е уредено правото на ефективна защита на търсещото убежище лице (член 39).
III – Фактическата обстановка и преюдициалното запитване
34. В главното производство се разглеждат жалбите на пет търсещи убежище лица срещу решения на Refugee Applications Commissioner (наричан по-нататък „първият ответник в главното производство“) за прехвърлянето им в Гърция с цел разглеждане на молбите им за убежище съгласно изискванията на Регламент № 343/2003.
35. Всички жалбоподатели, които нямат връзка помежду си, са пътували през Гърция, където са били арестувани за незаконно влизане на територията на страната. Всички без изключение са пълнолетни мъже, които не изтъкват наличие на специална необходимост от защита или на увреждания. Всички жалбоподатели напускат Гърция, без да поискат убежище, и заминават за Ирландия, където подават молби за убежище.
36. Петимата жалбоподатели твърдят, че са съответно от Афганистан, Иран и Алжир. Всички жалбоподатели възразяват срещу връщането им в Гърция. Жалбоподателите твърдят, че в Гърция няма адекватни процедури и условия за търсещите убежище лица, поради което Ирландия била длъжна да упражни свободата на преценка, предоставена ѝ по силата на член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003, и да поеме отговорността за разглеждането и произнасянето по техните молби за убежище.
37. Първият ответник в главното производство отказва да упражни правото за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003, а Minister for Justice and Law Reform (наричан по-нататък „вторият ответник в главното производство“) издава заповеди за прехвърлянето на петимата жалбоподатели съобразно изискванията на Регламент № 343/2003. Прехвърлянето обаче е отложено до произнасянето на решение по делото, с което е сезирана запитващата юрисдикция и в което се оспорва законосъобразността на отказа на първия ответник в главното производство да упражни правото за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2.
38. Тъй като има съмнения относно тълкуването и прилагането на член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 в случай като този по главното производство, запитващата юрисдикция решава да спре главното производство и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1. Длъжна ли е предаващата държава членка по Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета да прецени дали приемащата държава членка спазва член 18 от Хартата на основните права на Европейския съюз, Директиви 2003/9/ЕО, 2004/83/ЕО и 2005/85/ЕО на Съвета и Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета?
2. Ако отговорът на този въпрос е утвърдителен и ако се установи, че приемащата държава членка не спазва една или повече от тези разпоредби, длъжна ли е предаващата държава членка да поеме отговорността да разгледа молбата съгласно член 3, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета?“.
IV – Производство пред Съда
39. Актът за преюдициално запитване постъпва в секретариата на Съда на 15 октомври 2010 г. С определение от 9 ноември 2010 г. председателят на Съда съединява дела C–411/10 и C‑493/10 за целите на писмената фаза на производството, а с определение от 16 май 2011 г. ги съединява за целите на устната фаза на производството и за целите на съдебното решение.
40. В писмената фаза на производството становища представят жалбоподателите в главното производство, Amnesty International Limited и AIRE (Advice on Individual Rights in Europe) Centre като встъпили страни в главното производство, Върховният комисар на Организацията на обединените нации за бежанците, Ирландия, Кралство Белгия, Федерална република Германия, Френската република, Обединеното кралство, Кралство Нидерландия, Италианската република, Република Финландия, Република Гърция, Република Австрия, Чешката република, Република Полша, Конфедерация Швейцария и Европейската комисия. В съдебното заседание на 28 юни 2011 г. се явяват представители на жалбоподателите в главното производство, Amnesty International Limited и AIRE (Advice on Individual Rights in Europe) Centre, Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците, Ирландия, Република Гърция, Република Словения, Кралство Нидерландия, Република Полша, Френската република, Обединеното кралство и Комисията.
V – Доводи на страните
41. Според жалбоподателите в главното производство, Amnesty International Limited и AIRE Centre трябва да се отговори утвърдително на първия преюдициален въпрос, който се свежда до това длъжна ли е предаващата държава членка по Регламент № 343/2003 да прецени дали приемащата държава членка спазва член 18 от Хартата, Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 и Регламент № 343/2003. Освен това Amnesty International Limited и AIRE Centre подчертават, че предаващата държава членка е длъжна в такива случаи да преценява дали предаващата държава спазва всички релевантни разпоредби на Хартата.
42. По този въпрос белгийското, германското и френското правителство, Комисията и Върховният комисар на Организацията на обединените нации за бежанците изтъкват, че при прилагането на Регламент № 343/2003 предаващата държава членка може да се основава на презумпцията, че действията на държавата членка, компетентна да разгледа молбата за убежище, не противоречат на правото на Съюза, но тази презумпция трябва да бъде оборима. Правителството на Обединеното кралство подчертава, че задължение за преценка дали приемащата държава членка съблюдава член 18 от Хартата и съответно разпоредбите на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 и на Регламент № 343/2003 може да възникне само при извънредни обстоятелства, а именно когато презумпцията, че действията на компетентната държава членка са в съответствие с правата на човека и с правото на Съюза, бъде категорично оборена.
43. Според ирландското, италианското, нидерландското, чешкото, полското и финландското правителство на първия преюдициален въпрос следва да се отговори отрицателно. Гръцкото и полското правителство заявяват, че правото на Съюза не допуска възможност една държава членка да проверява съвместимостта на действията на друга държава членка с правото на Съюза.
44. Австрийското правителство изтъква, че държава членка, която проверява дали е допустимо да прехвърли лицето в компетентната съгласно Регламент № 343/2003 държава членка, трябва да вземе предвид дали приемащата държава членка по принцип съблюдава минималните стандарти, чието спазване по презумпция означава, че прехвърлянето е съвместимо с Хартата.
45. Според Amnesty International Limited и AIRE Centre трябва да се отговори утвърдително на втория преюдициален въпрос, който се свежда до това длъжна ли е предаващата държава членка да поеме отговорността да разгледа молбата за убежище съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003, ако приемащата държава членка не спазва член 18 от Хартата или една или повече разпоредби на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 и Регламент № 343/2003. Освен това Amnesty International Limited и AIRE Centre подчертават, че задължението за упражняване на правото за поемане на отговорност възниква във всички случаи, в които в приемащата държава членка съществува опасност от незачитане на някоя от релевантните разпоредби на Хартата.
46. Според жалбоподателите в главното производство, белгийското и френското правителство, Комисията и Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците предаващата държава членка е длъжна да упражни правото за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003, ако има доказателства, че в приемащата държава членка търсещото убежище лице е изложено на сериозна опасност от нарушаване на основните му права, установени с Хартата. Финландското правителство изразява сходно становище, а именно че задължение за упражняване на правото за поемане на отговорност съгласно Регламент № 343/2003 може по изключение да възникне в случаи, в които е установено, че прехвърлянето на търсещото убежище лице би довело до сериозно нарушение на основните му права, установени с член 18 от Хартата.
47. Гръцкото и нидерландското правителство считат, че предаващата държава членка не е длъжна да упражни правото си за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003, ако приемащата държава членка не спазва член 18 от Хартата или една или повече разпоредби на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 и Регламент № 343/2003. Полското и словенското правителство също считат, че от член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 не може да бъде изведено задължение за упражняване на правото за поемане на отговорност. Германското и нидерландското правителство обаче посочват, че търсещите убежище лица не бива да бъдат прехвърляни в държава членка, в която съществува сериозна опасност от нарушаване на основните им права, установени с Хартата.
48. Тъй като дават отрицателен отговор на първия преюдициален въпрос, ирландското и италианското правителство считат за излишно да предлагат отговор на втория. С оглед на отговора си на първия преюдициален въпрос правителството на Обединеното кралство също смята, че не е необходимо да се дава отговор на втория.
49. Според Конфедерация Швейцария(8) поради същността на установената с него система Регламент № 343/2003 съдържа оборимата презумпция, че страните по Женевската конвенция и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“) съблюдават разпоредбите на тези конвенции. Ако обаче в даден случай тази презумпция бъде оборена и компетентната държава не може да гарантира на търсещото убежище лице съответстващо на изискванията на международното право отношение, то прехвърлянето му в тази държава било недопустимо и правото за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 по изключение се превръщало в задължение.
VI – Правен анализ
А – Уводни бележки
50. С двата преюдициални въпроса запитващата юрисдикция по същество иска да установи може ли държава членка да бъде задължена и евентуално при какви условия е длъжна да упражни правото си за поемане на отговорност по член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 и да разгледа молбата за убежище, когато прехвърлянето на търсещия убежище в първоначално компетентната държава би го изложило на опасност от нарушаване на установените му с член 18 от Хартата основни права или на опасността тази държава членка да не изпълни задълженията си по Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 или Регламент № 343/2003.
51. Запитващата юрисдикция повдига тези въпроси, тъй като разполага с ясни данни, че конкретното отношение към търсещите убежище лица в Гърция сериозно се разминава с изискванията на правото на Съюза относно изграждането на системата и процедурите за убежище в Гърция и че при прехвърляне на търсещи убежище лица в Гърция има опасност дори от нарушаване на техните основни права.
52. Във връзка с това запитващата юрисдикция счита, че би било в противоречие с духа на Регламент № 343/2003 държавата членка или националните юрисдикции да са длъжни при прилагането на Регламент № 343/2003 да преценяват ефективността на системата за убежище на друга държава членка. Доколкото няма основания да се приеме, че прехвърлянето на търсещо убежище лице го излага на опасността отношението към него да е в противоречие с член 3 от ЕКПЧ, по принцип държавата членка трябва да реши по целесъобразност дали да упражни правото си за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003. Поради това националните юрисдикции не са компетентни да преценяват кога и как държавата членка трябва да упражни своята свобода на преценка.
53. Запитващата юрисдикция намира потвърждение за тези съображения в Решение на Европейския съд по правата на човека (наричан по-нататък „ЕСПЧ“) от 2 декември 2008 г. по дело K.R.S. с/у Обединеното кралство(9), в което ЕСПЧ е трябвало да се произнесе по жалба за нарушаване на човешките права на ирански гражданин, който е трябвало да бъде прехвърлен от Обединеното кралство в Гърция в съответствие с изискванията на Регламент № 343/2003. Търсещият убежище ирански гражданин наред с останалото е твърдял, че връщането му в Гърция представлява нарушение на член 3 от ЕКПЧ. С Решение от 2 декември 2008 г. ЕСПЧ отхвърля тази жалба като явно неоснователна.
54. Запитващата юрисдикция обаче се съмнява дали и евентуално как предложеното от нея тълкуване на Регламент № 343/2003 е съвместимо с правото на убежище, установено в член 18 от Хартата и част от първичното право, считано от влизането в сила на Договора от Лисабон. С оглед на това тази юрисдикция иска от Съда насоки за тълкуването на член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 в случаите, в които се твърди и дори е потвърдено с експертизи, че в приемащата държава членка условията за приемане са неблагоприятни и/или процедурите за убежище са неефективни.
55. Като се отчитат по-специално съображенията на запитващата юрисдикция във връзка със съдебната практика на ЕСПЧ, на първо място следва да се подчертае, че след постъпването на акта за преюдициално запитване ЕСПЧ промени своята правна и фактическа оценка на прехвърлянето на търсещи убежище в Гърция, на която се основава Решение от 2 декември 2008 г. по дело K.R.S. с/у Обединеното кралство. В принципното си решение от 21 януари 2011 г. по дело M.S.S. с/у Белгия и Гърция(10) ЕСПЧ окачестви условията на задържане и на живот в Гърция на търсещ убежище афганистански гражданин като нарушение на член 3 от ЕКПЧ. Като посочва доказаните нарушения при разглеждането на молбата на търсещото убежище лице, опасността от прякото или непрякото му връщане в родината без сериозно разглеждане на основателността на неговата молба за убежище и отсъствието на ефективни правни средства за защита, ЕСПЧ приема, че Гърция е нарушила член 13 във връзка с член 3 от ЕКПЧ. Въз основа на тези констатации ЕСПЧ приема, че и Белгия е нарушила член 3 от ЕКПЧ и член 13 във връзка с член 3 ЕКПЧ, като е прехвърлила търсещото убежище лице в Гърция по реда на Регламент № 343/2003.
56. По въпроса какво е значението на практиката на ЕСПЧ относно (не)съвместимостта на прехвърлянето на търсещи убежище в Гърция с ЕКПЧ за съдебния контрол за правомерността на прехвърлянето от гледна точка на правото на Съюза, и по-специално на Хартата, препращам към моето заключение по дело N.S. В него подчертавам, че съгласно член 52, параграф 3 от Хартата следва да се гарантира, че защитата, осигурена с Хартата в областите, в които разпоредбите на Хартата се припокриват с разпоредбите на ЕКПЧ, не може да бъде с по-тесен обхват от защитата, гарантирана от ЕКПЧ. Доколкото съдържанието и обхватът на закрилата по ЕКПЧ са прецизирани в съдебната практика на ЕСПЧ, тази практика има особено значение и тежест, когато Съдът тълкува съответните разпоредби на Хартата(11).
57. След тези уточнения по-нататък ще се спра обстойно на двата преюдициални въпроса. Отначало ще разгледам втория преюдициален въпрос, а именно при какви обстоятелства държавата членка е длъжна да упражни правото си за поемане на отговорност по член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 и да разгледа молба на търсещо убежище лице, за която друга държава членка е първоначално компетентна. След това ще отговоря на първия преюдициален въпрос, като изясня как в такива случаи държавата членка е длъжна да преценява дали другите държави членки спазват изискванията на правото на Съюза.
Б – Задължението за упражняване на правото за поемане на отговорност по член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 при сериозна опасност от нарушаване на основните права в случай на прехвърляне на търсещото убежище лице в първоначално компетентната държава членка
58. С втория преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали държавата членка е длъжна да упражни правото си за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 и съответно да разгледа молба за убежище, подадена на нейна територия, когато установи, че държавата членка, която е първоначално компетентна за разглеждането на тази молба, не е в състояние да гарантира съблюдаването на изискванията по член 18 от Хартата и по Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 и Регламент № 343/2003 за отношението към търсещите убежище лица и за разглеждането на техните молби.
59. Както вече поясних в заключението си по дело N.S., нито в контекста на установяване на критериите за определяне на компетентната държава членка, нито във връзка с процедурата по прехвърляне на търсещи убежище лица между държавите членки Регламент № 343/2003 урежда изрично въпроса за отношението към търсещото убежище лице и за разглеждането на молбата му в приемащата държава членка.Това следва да се разбира с оглед на обстоятелството, че съгласно Директиви 2003/09, 2004/83 и 2005/85 системите за убежище на държавите членки трябва да отговарят на задължителни минимални стандарти, както и че всички държави членки са страни по ЕКПЧ и Женевската конвенция, което представлява правна гаранция, че отношението към търсещите убежище лица и разглеждането на техните молби във всяка държава членка ще отговаря на изискванията на Хартата на основните права и на Женевската конвенция, както и на ЕКПЧ(12).
60. Ако обаче по някаква причина определена държава членка не е в състояние да спазва изискванията на Директиви 2003/09, 2004/83 и 2005/85 или задълженията си във връзка с основните права или международното право, de facto възниква опасност при прехвърляне на търсещи убежище лица в тази държава членка те да бъдат третирани в нарушение на Хартата.
61. Така цялостното претоварване на системата за убежище на дадена държава членка при определени обстоятелства може да доведе до невъзможност да бъдат гарантирани правата на търсещите убежище лица по член 18 от Хартата.
62. Съгласно член 18 от Хартата правото на убежище се гарантира при спазване на правилата на Женевската конвенция от 28 юли 1951 г. и в съответствие с ДЕС и ДФЕС. Един от ключовите елементи на Женевската конвенция е формулираната в член 33 забрана за пряко или непряко експулсиране или връщане на бежанец в държава, в която може да бъде подложен на преследване — т.нар. принцип за „non-refoulement“. При все че точният обхват на тази забрана за връщане е спорен, може да се приеме, че тя предоставя на бежанците(13) не само закрила от пряко връщане в държава, където може да бъдат подложени на преследване, а и закрила от т.нар. верижно връщане, тоест от прехвърлянето им в държава, в която съществува опасност от принудително отвеждане в друга държава, където бежанците може да бъдат подложени на преследване(14). Като се има предвид тази широка формулировка на забраната за връщане, веднага става ясно, че претоварването на системата за убежище на дадена държава членка и произтичащите от това нарушения при разглеждането на молбите за убежище в отделни случаи могат да станат причина за прехвърляне, несъвместимо със забраната за връщане, а следователно и с член 18 от Хартата.
63. Освен това при претоварване на системата за убежище на дадена държава членка съществува опасност от нарушаване на установеното с член 1 от Хартата право на зачитане и защита на човешкото достойнство и на съдържащата се в член 4 от Хартата забрана на изтезанията и на нечовешкото или унизително отношение към търсещите убежище лица в съответната държава членка(15).
64. Ако в държавата членка, която е първоначално компетентна да разгледа молба за убежище съгласно член 3, параграф 1 във връзка с разпоредбите на глава III от Регламент № 343/2003, съществува опасност от нарушаване на установените с Хартата основни права на търсещите убежище, останалите държави членки нямат право да предават търсещия убежище на тази държава членка, а по принцип са длъжни да упражнят правото си за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003.
65. Това задължение за упражняване на правото за поемане на отговорност произтича, от една страна, от задължението на държавите членки да прилагат Регламент № 343/2003 в съответствие с основните права(16). От друга страна, то следва от обстоятелството, че прехвърлянето на търсещи убежище лица в държава членка, в която съществува сериозна опасност от нарушаване на основните им права, установени с член 1, член 4 или член 18 от Хартата, по принцип представлява и нарушение на тези права от страна на предаващата държава членка(17). Тази опасност от нарушаване на Хартата може да бъде отстранена изцяло от държавите членки, като упражнят правото за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003.
66. От друга страна, наличието на сериозна опасност от нарушения на отделни разпоредби на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 или на Регламент № 343/2003 в приемащата държава членка, които не представляват и нарушения на основните права, предоставени от Хартата на подлежащите на прехвърляне лица, търсещи убежище, не е достатъчно основание да се приеме, че предаващата държава членка е длъжна да упражни правото си за поемане на отговорност.
67. Във връзка с това на първо място следва да се отбележи, че тълкуването на Регламент № 343/2003 в съответствие с основните права не може да налага упражняване на правото за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2, ако първоначално компетентната държава членка, макар да нарушава отделни разпоредби на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 или на Регламент № 343/2003, все пак не нарушава установените с Хартата основни права на търсещите убежище лица. Освен това по принцип прехвърлянето на търсещо убежище лице в държава членка, в която не съществува опасност от нарушаване на правата му по Хартата, следва да се счита за съвместимо с основните права.
68. Освен това трудно би могло да се избегне противоречие с целите на Регламент № 343/2003, ако всяко незачитане на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 или на Регламент № 343/2003 е достатъчно да осуети прехвърлянето на търсещо убежище лице в държавата членка, която е първоначално компетентна съгласно член 3, параграф 1 във връзка с разпоредбите на глава III от Регламент № 343/2003(18). Всъщност с Регламент № 343/2003 се цели установяването на ясен и работещ метод за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за убежище, който освен това да позволява бързо определяне на тази държава членка(19). За постигането на тази цел Регламент № 343/2003 предвижда разпоредба, съгласно която компетентна за разглеждането на всяка подадена в рамките на Съюза молба за убежище е една-единствена държава членка, която се определя въз основа на обективни критерии. Към тези обективни критерии спадат например наличието на връзка съгласно законодателството, отнасящо се до предоставянето на убежище или до чужденците, между лицето, търсещо убежище, или член на семейството му, и дадена държава членка(20). В случай на незаконно влизане на територията на Съюза съгласно член 10 от Регламент № 343/2003 компетентна за разглеждането на молбата за убежище е първата държава членка, в която е влязло лицето(21).
69. Ако всяко незачитане на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 или на Регламент № 343/2003 от страна на първоначално компетентната държава членка водеше до задължение на държавата членка, до която е подадена молба за убежище, да упражни правото си за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003, наред с предвидените в глава III от регламента обективни критерии за определяне на компетентната държава членка би възникнал допълнителен широк критерий за изключване, чрез който дори и незначителни нарушения на изискванията на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 или на Регламент № 343/2003 в отделни държави членки биха могли освободят тези държави членки от определените им с Регламент № 343/2003 отговорности и от свързаните с това задължения. От това би могло да последва не само пълна неприложимост на предвидената в Регламент № 343/2003 правила относно компетентността, а и заплаха за преследваната с тях цел за бързо определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молби за убежище, подадени в рамките на Съюза.
70. Тези съображения ме водят до заключението, че нарушаването на отделни разпоредби на Директиви 2003/9, 2004/83/ЕО и 2005/85/ЕО или на Регламент № 343/2003 в първоначално компетентната държава членка поражда задължение за упражняване на правото за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 само ако това нарушение на вторичното право същевременно представлява и нарушение на установени с Хартата основни права на търсещото убежище лице.
71. След всичко казано на втория преюдициален въпрос следва да се отговори в смисъл, че държавата членка е длъжна да упражни правото си за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003, когато установи, че прехвърлянето на търсещия убежище в държавата членка, която е първоначално компетентна съгласно член 3, параграф 1 във връзка с разпоредбите на глава III от Регламент № 343/2003, би го изложило на сериозна опасност от нарушаване на основните му права, установени с Хартата. От друга страна, наличието на сериозна опасност от нарушения на отделни разпоредби на Директиви 2003/9, 2004/83/ЕО и 2005/85/ЕО или на Регламент № 343/2003 в първоначално компетентната държава членка, които не представляват и нарушения на основните права, предоставени от Хартата на подлежащите на прехвърляне лица, търсещи убежище, не е достатъчно основание да се приеме, че предаващата държава членка е длъжна да упражни правото си за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003.
В – Преди прехвърлянето на търсещо убежище лице съгласно Регламент № 343/200 предаващата държава членка трябва да прецени дали в приемащата държава членка са гарантирани основните му права, установени с Хартата
72. С първия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали държавата членка, в която търсещият убежище е подал молба, за която друга държава членка е първоначално компетентна по член 3, параграф 1 във връзка с разпоредбите на глава III от Регламент № 343/2003, преди прехвърлянето му в първоначално компетентната държава членка трябва да прецени дали в тази държава членка са гарантирани основните му права, установени с Хартата, и дали тя съблюдава изискванията на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85, както и на Регламент № 343/2003.
73. От вече изложените съображения следва, от една страна, че е несъвместимо с Хартата прехвърлянето на търсещи убежище лица в държава членка, в която съществува сериозна опасност от нарушаване на основните им права, установени с Хартата, поради което в такива случаи държавата членка, в която лицето е подало молба за убежище, е длъжна да упражни правото си за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003. От друга страна, стигам до заключението, че наличието на сериозна опасност от нарушения на отделни разпоредби на Директиви 2003/9, 2004/83/ЕО и 2005/85/ЕО или на Регламент № 343/2003 в приемащата държава членка може да породи задължение за предаващата държава членка да упражни правото за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 само ако това нарушение на вторичното право същевременно представлява и нарушение на установени с Хартата основни права на търсещото убежище лице.
74. От тези констатации ясно следва, че преди да прехвърли търсещото убежище лице, предаващата държава членка трябва да прецени дали в първоначално компетентната държава членка съществува сериозна опасност от нарушаване на основните му права, установени с Хартата. Всъщност само така може да се гарантира, че предаващата държава членка прилага Регламент № 343/2003 в съответствие с основните права. От друга страна, следва да се приеме, че отделно от това не е налице задължение да се преценява дали приемащата държава членка съблюдава отделните разпоредби на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85, както и на Регламент № 343/2003.
75. Задължението на държавите членки да преценяват дали прехвърлянето на търсещи убежище лица в друга държава членка е съвместимо с основните им права обаче не означава, че преди прехвърлянето на всяко търсещо убежище лице предаващата държава членка трябва активно да се увери, че основните им права, установени с Хартата, действително са гарантирани в приемащата държава членка. При преценката дали в първоначално компетентната държава членка има опасност от нарушаване на основните права на търсещото убежище лице държавите членки по принцип могат да прилагат оборимата презумпция, че в първоначално компетентната държава членка се спазват основните права на търсещите убежище лица.
76. В подкрепа на съвместимостта на подобна оборима презумпция с правото на Съюза говори на първо място фактът, че съгласно Директиви 2003/09, 2004/83 и 2005/85 отношението към търсещите убежище лица и разглеждането на техните молби за убежище във всяка държава членка трябва да отговаря на задължителни минимални стандарти. Освен това всички държави членки трябва да съблюдават Хартата(22), както и ЕКПЧ и Женевската конвенция, по които са страни, така че трябва да спазват и установените с тях права на човека и основни права на търсещите убежище лица. Следователно, като се отчита правно гарантираното по този начин високо равнище на защита, е логично при прехвърлянето на търсещи убежище лица съгласно Регламент № 343/2003 да се прилага оборимата презумпция, че в компетентната за разглеждане на молбите държава членка тези лица ще бъдат третирани в съответствие с основните права и правата на човека(23). В този смисъл в съображение 2 от Регламент № 343/2003 изрично е изтъкнато, че държавите членки, които прилагат без изключение принципа за „non-refoulement“, се считат за страни, които са сигурни за гражданите на трети държави(24).
77. Ако обаче приемат приложимостта на подобна оборима презумпция, държавите членки трябва да съблюдават принципа на ефективност, съгласно който упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза, не трябва да бъде практически невъзможно или прекомерно трудно(25). Следователно, ако прилагат такава оборима презумпция, държавите членки трябва да предоставят на търсещите убежище лица и практическа процесуална възможност да оборят тази презумпция. Конкретните способи за доказване, както и правилата и принципите за преценка на доказателствата се уреждат в националния правен ред съгласно на принципа на процесуалната автономия на държавите членки(26), стига упражняването на правата, установени с Хартата, да не става практически невъзможно или прекомерно трудно.
78. След всичко казано на първия преюдициален въпрос следва да се отговори в смисъл, че държавата членка, която на основание на Регламент № 343/2003 иска да прехвърли търсещо убежище лице в държавата членка, която е първоначално компетентна за разглеждането на молбата за убежище, трябва да прецени дали в тази първоначално компетентна държава членка съществува сериозна опасност от нарушаване на основните му права, установени с Хартата. Извън това предаващата държава членка не е длъжна и да преценява дали приемащата държава членка съблюдава отделните разпоредби на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 или на Регламент № 343/2003. При преценката дали в първоначално компетентната държава членка има опасност от нарушаване на основните права на търсещото убежище лице държавите членки могат да прилагат оборимата презумпция, че в първоначално компетентната държава членка се спазват основните права на търсещите убежище лица.
VII – Заключение
79. С оглед на предходните съображения предлагам на Съда да отговори по следния начин на преюдициалните въпроси:
„1) Държавата членка е длъжна да упражни правото си за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003 на Съвета от 18 февруари 2003 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държава членка, компетентна за разглеждането на молба за убежище, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета страна, когато установи, че прехвърлянето на търсещия убежище в държавата членка, която е първоначално компетентна съгласно член 3, параграф 1 във връзка с разпоредбите на глава III от Регламент № 343/2003, би го изложило на сериозна опасност от нарушаване на основните му права, установени с Хартата. Наличието на сериозна опасност от нарушения на отделни разпоредби на Директива 2003/9 на Съвета от 27 януари 2003 година за определяне на минимални стандарти относно приемането на лица, търсещи убежище, на Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила, на Директива 2005/85/ЕО на Съвета от 1 декември 2005 година относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите членки или на Регламент № 343/2003 в първоначално компетентната държава членка, които не представляват и нарушения на основните права, предоставени от Хартата на подлежащите на прехвърляне лица, търсещи убежище, не е достатъчно основание да се приеме, че възниква задължение за упражняване на правото за поемане на отговорност съгласно член 3, параграф 2 от Регламент № 343/2003.
2) Държавата членка, която на основание на Регламент № 343/2003 иска да прехвърли търсещо убежище лице в държавата членка, която е първоначално компетентна за разглеждането на молбата за убежище, трябва да прецени дали в тази първоначално компетентна държава членка съществува сериозна опасност от нарушаване на основните му права, установени с Хартата. Извън това предаващата държава членка не е длъжна и да преценява дали приемащата държава членка съблюдава отделните разпоредби на Директиви 2003/9, 2004/83 и 2005/85 или на Регламент № 343/2003. При преценката дали в първоначално компетентната държава членка има опасност от нарушаване на основните права на търсещото убежище лице държавите членки могат да прилагат оборимата презумпция, че в първоначално компетентната държава членка се спазват основните права на търсещите убежище лица“.
1 – Оригинален език на заключението: немски. Език на производството: английски.
2 – ОВ L 50, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 56—65.
3 – Освен посочените тук регламент и директиви съществуват още множество актове на вторичното право, които се отнасят до създаването на обща система за убежище, политиката за законна имиграция и борбата срещу незаконната имиграция, например Регламент (ЕС) № 439/2010 на Европейския парламент и на Съвета от 19 май 2010 година за създаване на Европейска служба за подкрепа в областта на убежището (ОВ L 132, стр. 11) и Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (ОВ L 348, стр. 98).
4 – ОВ L 212, стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 179.
5 – ОВ L 31, стр. 18; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 48.
6 – ОВ L 304, стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 52.
7 – ОВ L 326, стр. 13; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 242.
8 – Въз основа на Споразумението между Европейската общност и Конфедерация Швейцария относно критериите и механизмите за определяне на държавата, която е компетентна да разгледа молба за убежище, подадена в държава членка или в Швейцария (ОВ L 53, 2008 г., стр. 5), Конфедерация Швейцария се включва в системата на ЕС за определяне на държавите членки, компетентни за разглеждането на молби за убежище. Съгласно член 5, параграф 2 от това споразумение в случаите, когато юрисдикция на държава членка поставя на Съда преюдициален въпрос относно тълкуването на Регламент № 343/2003, Швейцария може да представя писмени становища пред Съда.
9 – Решение от 2 декември 2008 г. по дело K.R.S. с/у Обединеното кралство (жалба № 32733/08).
10 – Решение от 21 януари 2011 г. по дело M.S.S. с/у Белгия и Гърция (жалба № 30696/09).
11 – Вж. точка 142 и сл. от моето заключение от 22 септември 2011 г. по дело N.S., посочено по-горе в точка 4.
12 – Пак там, точка 95 и сл.
13 – Тъй като забраната за връщане съгласно член 33 от Женевската конвенция се отнася до бежанци, в този аспект обхватът на закрилата по член 18 от Хартата на основните права се обуславя от понятието за бежанец по смисъла на Женевската конвенция (в този смисъл член 18, точка 5 от Jarass, D. Charta der Grundrechte der Europäischen Union. München 2010). В контекста на забраната за връщане съгласно член 33 от Женевската конвенция понятието за бежанец включва не само лица, на които вече е признат статут на бежанци, а и онези, които отговарят на условията за предоставяне на такъв статут. Вж. в този смисъл: Lauterpacht, E., Bethlehem, D. The scope and content of the principle of non-refoulement: Opinion. — in: Refugee Protection in International Law (ed.: Feller, E./Türk, V./Nicholson, F.), Cambridge 2003, 87—116 sq.
14 – Вж. в този смисъл Lauterpacht, E/Bethlehem, D, op. сit. (бележка под линия 13), стр. 122; точка 655 от Hailbronner, K. Asyl- und Ausländerrecht. 2. ed., Stuttgart 2008,.
15 – Вж. точка 111 и сл. от заключението ми по дело N.S. (посочено по-горе в точка 4).
16 – Пак там, точка 117 и сл.
17 – За основните права на търсещите убежище лица по членове 1 и 4 от Хартата това е резултат от положителната защитна функция, която е иманентно присъща на тези основни права. За член 18 от Хартата това е резултат от обстоятелството, че закрепеното в този член основно право осигурява защита не само срещу пряко, но и срещу непряко връщане на бежанеца в държава, в която може да бъде подложен на преследване. Вж. точка 113 и сл. от моето заключение по дело N.S., посочено по-горе в точка 4. Освен това член 19, параграф 2 от Хартата изрично забранява всяко принудително отвеждане, експулсиране или екстрадиране към държава, в която съществува сериозен риск съответното лице да бъде осъдено на смърт, да бъде подложено на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание.
18 – Съгласно постоянната съдебна практика при тълкуването на разпоредба на правото на Съюза трябва да се взема предвид не само нейното съдържание, но и нейният контекст и целите на правната уредба, от която тя е част; срв. например Решение от 29 януари 2009 г. по дело Petrosian и др. (C–19/08, Сборник, стр. I–495, точка 34).
19 – Вж. съображение 3 и сл. от Регламент № 343/2003.
20 – Вж. член 6, параграф 1, членове 7 и 8 и член 9, параграфи 1 и 2 от Регламент № 343/2003.
21 – Член 10 от Регламент № 343/2003. Тази отговорност обаче отпада 12 месеца след датата на нелегално пресичане на границата.
22 – Относно съдържанието и обхвата на Протокол № 30 относно прилагането на Хартата на основните права на Европейския съюз към Полша и към Обединеното кралство вж. точка 167 и сл. от моето заключение по дело N.S. (посочено по-горе в точка 4).
23 – Например в Решение от 2 декември 2008 г. по дело K.R.S. с/у Обединеното кралство (посочено в бележка под линия 9) ЕСПЧ също се основава на презумпцията, че Гърция изпълнява задълженията си по Директиви 2005/85 и 2003/9.
24 – Във връзка с това вж. и Протокол (№ 24) относно убежището, предоставяно на гражданите на държавите — членки на Европейския съюз, приложен към Договора за Европейския съюз и към Договора за функционирането на Европейския съюз. С този протокол на първо място се подчертава, че като се има предвид равнището на защита на основните права и свободи в държавите — членки на Европейския съюз, се счита, че последните представляват една спрямо друга безопасни страни на произход, що се отнася до всички правни и практически въпроси, свързани с проблемите на правото на убежище. С оглед на това протоколът предвижда, че молба за предоставяне на право на убежище, отправена от гражданин на държава членка, може да бъде разглеждана или обявена за допустима за разглеждане от друга държава членка само в рестриктивно формулираните в протокола случаи.
25 – Решение от Решение от 13 март 2007 г. по дело Unibet (C–432/05, Сборник, стр. I–2271, точка 43), Решение от 7 юни 2007 г. по дело Van der Weerd и др. (C–222/05—C–225/05, Сборник, стр. I–4233, точка 28), Решение от 12 февруари 2008 г. по дело Kempter (C–2/06, Сборник, стр. I–411, точка 57) и 8 юли 2010 г. по дело Bulicke (C–246/09, все още непубликувано в Сборника, точка 25).
26 – Относно значението на този принцип при прилагане на разпоредбите на Регламент № 343/2003 вж. Решение по дело Petrosian и др. (посочено в бележка под линия 18), точки 47 и 52.