16.5.2009   

BG

Официален вестник на Европейския съюз

C 113/26

1.

Да отмени Решение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 16 декември 2008 г. по съединени дела T-225/06, T-255/06, T-257/06 и T-309/06, с изключение на постановеното в точка 1 от диспозитива на решението,

2.

Да постанови окончателно решение по спора, като отхвърли направените в първоинстанционното производство искания, или, при условията на евентуалност, да върне делото на Първоинстанционния съд, и

3.

Да осъди жалбоподателя в първоинстанционното производство да заплати съдебните разноски.

1.

Първоинстанционният съд допуска грешка при прилагане на правото, като в действителност не признава компетентността на Службата да приеме, че Budvar не е установило според правилата относно тежестта на доказване, че притежава права по член 8, параграф 4 (1), докато всъщност съществуват сериозни съмнения относно действителността на тези права (твърдените наименования за произход във връзка с „BUD“).

2.

Първоинстанционният съд неправилно тълкува качествените и количествени аспекти на изискването съгласно общностното право за „използване в процеса на търговия“ по член 8, параграф 4. Първо, той приема, че това изискване следва да се тълкува като означаващо всяко търговско използване, което е извън чисто частната сфера, като уточнява, че в действителност не е необходимо упражняване на твърдяното право по член 8, параграф 4, какъвто е случаят с марките. В този контекст според него „безплатният“ превоз може да се счита за „използване в процеса на търговия“, както и използването с различно предназначение (използване на марка, а не на наименование за произход). Второ, в обжалваното решение неправилно се взема предвид използването след датата на заявката за марка, срещу която е направено възражение, и поради това се пренебрегва обстоятелството, че за да може по-ранното право да бъде подходящо основание на възражението по член 8, всички условия във връзка с това основание за възражение трябва да са изпълнени към момента на подаване на заявката, предмет на възражението. Трето, Първоинстанционният съд неправилно тълкува член 8, параграф 4, като приема, че в отклонение от принципа на териториалност може да се вземе предвид използване в други страни, различни от страните, в които съществуват твърдените права по член 8, параграф 4.

3.

Първоинстанционният съд неправилно тълкува и изискването за „по-голямо значение от местното“. Той по същество приема, че това изискване е изпълнено поради обстоятелството, че твърдяното право по член 8, параграф 4 възниква в трета страна и обхваща две държави-членки на Европейския съюз. Първоинстанционният съд не изследва въпроса дали разглежданото право придобива по-голямо значение от местното в двете държави-членки, във връзка с които се претендира, като по този начин се дава възможност за позоваване на член 8, параграф 4 във връзка с права, възникнали извън Европейския съюз.

4.

Второто правно основание на жалбата е изведено от нарушение на член 8, параграф 4, буква б) във връзка с член 74, параграф 1. Член 8, параграф 4, буква б) изисква националното право да предостави на Budvar възможност да забрани използването на марката, срещу която е направено възражение. Като се основава на представените от страните доказателства и като прилага установеното правило, че в процедурите по възражение пред СХВП тежестта на доказване пада върху направилото възражението лице, апелативният състав приема, че Budvar не е доказало, че съгласно националното право, приложимо във Франция или Австрия, е било в състояние да забрани използването на марката „BUD“. Въпреки това, в противоречие с член 74, параграф 1 и член 8, параграф 4, буква б), Първоинстанционният съд приема, че СХВП следва служебно да проучи, извън твърденията на страните, правните и законовите положения в подкрепа на твърдените права по член 8, параграф 4, а не да отхвърли възражението поради липса на доказателства относно твърдените права на Budvar.

5.

Като цяло обжалваното решение на Първоинстанционния съд дава тълкуване на член 8, параграф 4, което от една страна трудно може да се съвмести с формулировката на тази разпоредба, а от друга — по никакъв начин не отговаря на целта на Регламент № 40/94 да създаде еднообразно право върху марка, което да може да бъде упражнявано в цялата Общност, така че да се насърчи търговията вътре в Общността.

6.

Всяко от тези нарушения на правото от страна на Първоинстанционния съд води до отмяна на решенията на втори апелативен състав, поради което — всяко поотделно — е основание за отмяна на обжалваното решение.