1.

Запитващата юрисдикция иска от Съда да поясни в каква степен принципът „замърсителят плаща“, присъщ за правния режим на отпадъците, ограничава правото на преценка на държавите членки, когато установяват правила, според които разходите по обезвреждането на битови отпадъци трябва да бъдат разпределени. Всъщност няколко хотелиерски предприятия оспорват наложените им разходи за обезвреждане на отпадъци, тъй като считат, че те не съответстват на произведените от тях отпадъци.

2.

Принципът „замърсителят плаща“ е изведен в член 15 от Директива 2006/12/EО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно отпадъците ( 2 ) (наричана по-нататък „Рамкова директива относно отпадъците“):

„В съответствие с принципа „замърсителят плаща“ разходите за обезвреждане на отпадъците следва да бъдат понесени от:

3.

Тази разпоредба е идентична на член 15 от Директива 75/442/ЕИО на Съвета от 15 юли 1975 година относно отпадъците ( 3 ), кодифицирана с всичките ѝ изменения от Директива 2006/12. Член 20 урежда прехода от предишната, към новата директива:

„Директива 75/442/ЕИО се отменя, без да се засягат задълженията на държавите членки, свързани с крайните срокове за транспонирането ѝ в националното законодателство, предвидени в приложение III, част Б.

Позоваванията на отменената директива се считат за направени за настоящата директива и следва да се отчитат в съответствие с таблицата на съответствието в приложение IV.“

4.

Приложение III, част Б посочва крайния срок за транспониране във вътрешното право на Директива 75/442, както и на изменящите я директиви.

5.

Съгласно член 21 от Директива 2006/12 същата влиза сила на двадесетия ден след публикуването ѝ в Официален вестник, а именно на 17 май 2006 г.

6.

Междувременно е приета Директива 2008/98/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година относно отпадъците и за отмяна на определени директиви ( 4 ), която отменя Рамковата директива относно отпадъците, считано от Член 14 от Директива 2008/98 предвижда аналогични правила в областта на разходите за обезвреждане на отпадъци, като тези по предходните директиви, но не обхваща всички предишни притежатели на продукта от който са произлезли отпадъците.

7.

Ето как запитващият съд описва състоянието на правото в Италия в тази област:

8.

Съгласно досега действащото право, а именно член 58 и сл. от Законодателен декрет № 507/1993 ( 5 ), общините трябва да въведат годишна такса за услугата по обезвреждане на твърди битови отпадъци. Основа за събирането на тази такса е ползването или притежаването на помещения или открити пространства на територията на общината. Размерът на посочената такса се изчислява с оглед на подлежащата на таксуване площ и на предполагаемия процент на производство на отпадъци в зависимост от формите на използване на недвижимия имот.

9.

Тази правна уредба трябва да бъде заменена от тарифна система, чиито основи са поставени първоначално в член 49 от Законодателен декрет № 22/1997 ( 6 ) и междувременно са закрепени в член 238 от Законодателен декрет № 152/2006 ( 7 ). Детайлната уредба на тази система се съдържа в Декрет № 158/1999 ( 8 ) на президента на Републиката. Тарифата се състои от фиксирана част, целяща да покрие основните разходи за услугата, която част се определя с оглед на площта на ползвания или притежаван недвижим имот, и от променлива част, пропорционална на количеството предадени отпадъци.

10.

Прилагането на тарифната система обаче многократно е отлагано, по-специално с член 1, параграф 184 от Закон № 296/2006.

11.

Различни хотелиерски предприятия от община Casoria, намираща се близо до Неапол, оспорват начина на изчисляване на таксата, която трябва да заплатят за обезвреждането на отпадъците. През 2006 г. тази такса е осем пъти по-висока за хотелите в сравнение с частните жилищни сгради, а през 2007 г. тя е девет пъти по-висока.

12.

Ищците твърдят, че тарифата, прилагана за хотелиерските предприятия, е непропорционално завишена по отношение на тази, която се прилага за частните жилищни сгради, и се оплакват от това, че размерът на таксата се изчислява въз основа на икономическия им капацитет, вместо с оглед на капацитета им да произвеждат отпадъци, без да се отчита нито степента на заетост на хотела, нито наличието на ресторантьорски услуги, нито сезонният характер на дейността, нито площта на използваните сервизни помещения, които не се обитават.

13.

Ето защо Tribunale amministrativo regionale della Campania (Италия) отправя до Съда следния преюдициален въпрос:

„Съвместима ли е с член 15 от [Рамковата директива относно отпадъците] и с принципа „замърсителят плаща“ националната правна уредба, която се съдържа в член 58 и сл. от Законодателен декрет № 507/1993 и в преходните разпоредби, продължаващи неговото действие, по силата на член 11 от Декрет № 158/1999 на президента на Републиката, впоследствие изменен, и на член 1, параграф 184 от Закон № 296 от 2006 г., и която осигурява запазването на система с фискален характер за покриване на разходите за услугата по обезвреждане на отпадъците и отлага въвеждането на тарифна система, при която разходите за услугата се поемат от тези, които произвеждат и предават отпадъците?“

14.

Община Casoria, Италианската репу-блика и Комисията на Европейските общности представят писмени становища пред Съда. Устни състезания не се провеждат.

15.

Община Casoria и Италианското правителство правилно изтъкват, че в рамките на производство, започнато на основание член 234 ЕО, Съдът не е компетентен да се произнесе по съвместимостта на национална мярка с общностното право. Съдът обаче е компетентен да предостави на националната юрисдикция всички насоки за тълкуване на общностното право, които могат да ѝ позволят да прецени това съответствие при решаване на делото, с което тя е сезирана ( 9 ).

16.

На пръв поглед, с преюдициалното запитване се повдига въпросът дали принципът „замърсителят плаща“ допуска събирането на разходите за обезвреждане на отпадъци под формата на такса. Всъщност запитващият съд иска да установи дали една система с фискален характер трябва да се замени с тарифна система.

17.

Не е необходимо обаче да се пояснява начинът, по който италианското право определя детайлно тези системи. В главните производства по същество се поставя по-скоро въпросът в каква степен производителят на отпадъци може да изисква дължимите от него суми за обезвреждане на тези отпадъци да са съразмерни на обема на последните, а не на икономическия капацитет на предприятието му.

18.

Това именно е разликата между разглежданите в случая два режима за заплащане на разходите: новият италиански режим на тарифа за обезвреждане на отпадъците, който не се прилага за делата в главните производства, изчислява размера на публичното вземане в по-ясно изразена зависимост с произведените отпадъци, отколкото действащия понастоящем режим на такса за отпадъци.

19.

Преюдициалният въпрос следователно следва да се разбира в смисъл, че запитващият съд иска да се уточни дали член 15 от Рамковата директива относно отпадъците допуска правна уредба, съгласно която размерът на дължимите такси за обезвреждане на отпадъци се изчислява въз основа на използваните площи и на икономическия капацитет на предприятието на произвеждащия отпадъци, а не въз основа на обема на действително произведените отпадъци.

20.

Тъй като така изведеното значение на преюдициалния въпрос е достатъчно ясно, запитването не е недопустимо поради непълнота на мотивите, противно на твърдението на италианското правителство ( 10 ).

21.

Община Casoria счита, че Рамковата директива относно отпадъците не се прилага за споровете в главните производства, които се отнасят до финансовите 2006 г. и 2007 г., тъй като срокът за транспонирането ѝ е изтекъл едва през 2008 г.

22.

Рамковата директива относно отпадъците обаче не съдържа срок за транспониране. Съгласно член 20, параграф 1 от същата, Директива 75/442 се отменя, а от параграф 2 на същия член ясно произтича, че разпоредбите на Рамковата директива относно отпадъците я заменят, при съблюдаване на таблицата на съответствията, посочена в приложение IV.

23.

Правното положение обаче не е изменено от Рамковата директива относно отпадъците, която само пояснява общоприложими разпоредби ( 11 ). Следователно с влизането си в сила новата рамкова директива относно отпадъците заменя формално действащите по-рано разпоредби и поради това следва да се приложи.

24.

На това място не е необходимо да се определя дали въпросът за приложимите правила би бил преценен различно, ако съдържанието на отменената директива е било обективно изменено. Във всички случаи съдържанието на разглеждания принцип „замърсителят плаща“ не е засегнато.

25.

Член 15 от Рамковата директива относно отпадъците урежда поемането на разходите за обезвреждането на отпадъците. Съгласно член 15, буква а), в съответствие с принципа „замърсителят плаща“ тези разходи се понасят от притежателя, който има отпадъци, които се обработват от събирач на отпадъци или от предприятие, което осигурява обезвреждането им. Член 15, буква б) посочва на следващо място предишните притежатели или производителя на продукта, от който са произлезли отпадъците.

26.

Съгласно член 249 ЕО държавите членки са свободни при избора на формата и средствата за изпълнение на директивата, но са обвързани по отношение на постигането на даден резултат, по-специално във връзка с поемането на финансовата тежест на разходите за обезвреждане на отпадъците. Следователно те са длъжни да гарантират, че тяхното национално законодателство дава възможност отговорността за посочените разходи да бъде понесена или от предишните притежатели, или от производителя на продукта, от който са произлезли отпадъците ( 12 ).

27.

Член 15 от Рамковата директива относно отпадъците следователно създава, на първо място, определено право на преценка при избора на това кой трябва да понесе разходите за обезвреждане на отпадъците. Текстът очертава кръга на лицата, на които може да бъде наложено плащането на тези разходи, без да го определя окончателно. На второ място, държавите членки разполагат с право на преценка по отношение на средствата за транспониране на директивата.

28.

В настоящия случай е взет предвид само притежателят, който има отпадъци, които се обработват от събирач на отпадъци или от предприятие, което осигурява обезвреждането им. На пръв поглед въпросът доколко производителят на продукти, които са се превърнали в отпадъци, може да бъде поканен да понесе разходите за обезвреждането им, в случая изглежда няма никакво значение ( 13 ).

29.

Следва обаче да се постави въпросът дали водещият принцип на член 15 от Рамковата директива относно отпадъците, а именно принципът „замърсителят плаща“, позволява размерът на дължимите суми за обезвреждане на отпадъци да се изчислява въз основа на използваните площи и на икономическия капацитет на производителя на отпадъци, без да се отчита реалният обем на произведени отпадъци.

30.

Съгласно член 174, параграф 2 ЕО принципът „замърсителят плаща“ е сред основните принципи на политиката на Общността в областта на околната среда. Този принцип изисква причинителят на замърсяването да понесе разходите за неговото премахване.

31.

Принципът „замърсителят плаща“ е от особено значение за защитата на околната среда, тъй като насърчава замърсителите да избягват да замърсяват околната среда ( 14 ). Когато изпълнението му не се изразява в забрана, какъвто е случаят в член 15 от Рамковата директива относно отпадъците, а в режим на финансиране, замърсителят може да реши дали да спре дейността си, причиняваща замърсяване, да я намали или да понесе разходите за премахване на замърсяването ( 15 ).

32.

Принципът „замърсителят плаща“ освен това цели да разпредели по справедливост разходите, произтичащи от замърсяването на околната среда. Разходите не се налагат на трети лица, по-специално на общността, нито просто се пренебрегват, а се възлагат в тежест на този, който отговаря за замърсяването ( 16 ).

33.

Ето защо Съдът разглежда принципа „замърсителят плаща“ като проявление на принципа за пропорционалност ( 17 ). Би било несъразмерно разходите за обезвреждане на отпадъци да се налагат на някой, който не е произвел отпадъците. Като принцип за разпределяне на разходите принципът „замърсителят плаща“ същевременно е и конкретно проявление на принципа за равно третиране, наричан също принцип за недопускане на дискриминация, който изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано ( 18 ). В съответствие с принципа „замърсителят плаща“ приносът за замърсяването е определящият критерий за установяването на сходство на две положения, както и за евентуална обосновка на задължението за плащане на обезвреждането на отпадъци. Разгледан по този начин, този принцип гарантира и лоялната конкуренция, когато се прилага по последователен и единен начин спрямо предприятията ( 19 ).

34.

Поради тази причина Съдът приема, от една страна, че не е съвместимо с принципа „замърсителят плаща“ лицата, участвали в създаването на отпадъци, да могат да се отклоняват от финансовите си задължения, установени за тях по силата на Рамковата директива относно отпадъците ( 20 ), а от друга страна, постановява, че никой не би следвало да бъде принуждаван да понася тежестите, свързани с премахването на замърсяване, за което не е допринесъл ( 21 ). Независимо че Съдът постановява това във връзка със замърсяване на водите, то може да се приложи за обезвреждането на отпадъците.

35.

От това аз стигам до заключение, че никой не може да бъде задължаван да понесе разходите за отпадъци, произведени от други ( 22 ), тъй като по този начин последните биха били освободени от задълженията, които произтичат за тях по силата на принципа „замърсителят плаща“.

36.

С оглед на всички гореизложени съображения принципът „замърсителят плаща“ би могъл да се разбира като точно правило за разпределяне на разходите, което донякъде съответства на критерия за причинно-следствената връзка в правото на извъндоговорната отговорност ( 23 ).

37.

Принципът „замърсителят плаща“ на пръв поглед изглежда не допуска спорния режим за разпределение на разходите за обезвреждане на отпадъците, тъй като размерът на таксата не винаги отговаря на действителните разходи за събирането и обезвреждането на отпадъците, произведени от дължащото таксата лице. За да се установи режим за разпределение на разходите за обезвреждане на битови отпадъци, който съответства точно на техния обем, предадените отпадъци, както и свързаните с тях разходи, би трябвало да се регистрират и да се фактурират на производителя. Стимулирането да се избягва производството на отпадъци би било относително силно, доколкото всяко намаляне на обема позволява икономия от разходи.

38.

Поставя се обаче въпросът дали за обезвреждането на битови отпадъци трябва да се прилага моделът на точно фактуриране на разходите.

39.

Битовите отпадъци са предвидима последица от съвременния ни начин на живот. Обикновено те се произвеждат от голям брой крайни потребители и от малки предприятия. Поради това във всеки отделен случай разходите, свързани с тези отпадъци, са ограничени. Обезвреждането на битовите отпадъци следователно има характер на „масов бизнес“, което само по себе си би могло да бъде добро основание разходите да не се фактурират точно, а да се разпределят чрез общ режим.

40.

Към това се добавя обстоятелството, че точното фактуриране води до допълнителен труд, докато работата, необходима за разпределяне на разходите, е явно значително намалена, например когато събирането на отпадъците се извършва единствено чрез система на торби за отпадъци, поставени в края на пътното платно и всеки жител внася единна такса за събирането им. По-точен контрол на обема на отпадъците със сигурност би довел до допълнителни инвестиции и до по-високи експлоатационни разходи.

41.

Някои малко по-скъпоструващи системи се основават в общи линии на обема на отпадъците. Такъв е случаят, например, когато на разположение на потребителите се предоставят специални торби за отпадъци или стандартни контейнери за отпадъци срещу заплащане на съответна такса. При някои по-сложни системи произведените отпадъци се претеглят при събирането им и теглото им се отчита при изчисляването на таксата.

42.

Би могло да се допусне дори отчитането на състава на отпадъците, но подобна система също би предполагала допълнителен труд, като последица, например, от задължението да се използват специални измервателни уреди или да се извършва визуална проверка на отпадъците. Задълбоченият анализ на съдържанието на битовите отпадъци освен това би довел до засягане на личния живот на производителя на отпадъци, тъй като естеството на последните позволява да се направят изводи за начина му на живот.

43.

При жилищните сгради или комплексите от множе-ство домакинства възникват допълнителни трудности, когато става въпрос за точно разпределяне на разходите за обезвреждане на отпадъците. Докато еднофамилните къщи предават за публично събиране само отпадъците на едно домакинство, то отпадъците от жилищните сгради с апартаменти обикновено се събират общо, така че би трябвало най-напред да се вземат допълнителни мерки в рамките на управлението на жилищната сграда, за да може да се определи обемът на отпадъците на всяко домакинство.

44.

Както правилно посочва Комисията, в този контекст трябва да се отчита и обстоятелството, че силното стимулиране за намаляване на обема на предаваните отпадъци може да доведе и до прояви на незаконосъобразно обезвреждане. Производителите на отпадъци биха могли да се изкушат да се освободят неправомерно от отпадъците си, като използват системата за събиране на отпадъци на другите (например като използват контейнера за отпадъци на съседи или обществени контейнери) и дори, в най-лошия случай, чрез нерегламентирано изхвърляне ( 24 ).

45.

На последно място, не трябва да се забравя, че обезвреждането на битовите отпадъци предполага властите да предоставят на разположение на потребителите система за събиране и обезвреждане на отпадъците.

46.

Дори когато по изключение производителите на отпадъците ги третират сами, например чрез компостиране, по принцип те нямат интерес да ги обезвреждат сами, нито възможности да направят това. В много населени места битовите отпадъци освен това се произвеждат в големи количества. Съществуват основателни опасения за значителни екологични проблеми, в случай че отпадъците не се събират редовно и не се третират или обезвреждат бързо и адекватно след това.

47.

Ето защо член 5 от Рамковата директива относно отпадъците задължава държавите членки да създадат (и поддържат) интегрирана и адекватна мрежа от инсталации, като вземат предвид най-добрата налична технология, която не предполага прекомерни разходи. Подобна мрежа е адекватна, когато разполага с достатъчно капацитет, за да посрещне предполагаемите количества отпадъци.

48.

Горепосоченото задължение води до необходимост от организиране на система за събиране на отпадъците. Рамковата директива относно отпадъците обаче не изисква изрично такава организация, но на практика вероятно тя е неизбежна.

49.

Разходите за изграждане и поддържане на инсталации за обезвреждане на отпадъци и на системи за събирането им не са пряко свързани с количеството действително произведени отпадъци. По-конкретно, когато обемът на последните намалее значително, а финансирането на вече създадените инсталации трябва да продължи, разходите дори могат да се отклонят в много голяма степен от произведения обем.

50.

Подобна система е в полза на частноправните субекти дори когато произвеждат само малко отпадъци за обезвреждане или дори не произвеждат такива, тъй като те занаят, че ако по изключение произведат отпадъци, ще могат да се освободят от тях чрез системата. Сама по себе си тази възможност вече би могла евентуално да обоснове определено участие в разходите. По тази причина режимите за разпределяне на разходите въз основа на количеството на действително произведени отпадъци често предвиждат основна такса, която се заплаща за достъп до системата за обезвреждане на отпадъци. Подобни модели на финансиране се използват и по отношение на други услуги, предоставяни в рамките на мрежа, въпреки че и при тях не са изключени тарифи без основна такса.

51.

Ето защо следва да се приеме за установено, че е напълно възможно да са налице причини за това режимът за разпределяне на разходите за обезвреждане на битови отпадъци да не се основава на точно изчисление на разходите, причинени от всеки един производител на отпадъци.

52.

Следва обаче да се постави въпросът дали принципът „замърсителят плаща“, чието прилагане се изисква от член 15 от Рамковата директива относно отпадъците, допуска да се вземат предвид подобни причини.

53.

Съдът е дал насоки, които позволяват да се приеме, че при транспонирането на принципа „замърсителят плаща“ трябва да се проявява известна гъвкавост. Всъщност Съдът отчасти свързва задължението за понасяне на разходите не със самото производство на отпадъците, а с обстоятелството, че замърсителят е допринесъл за производството на отпадъци и за появата на замърсяване ( 25 ).

54.

Последното виждане включва това, да не се изисква точно фактуриране на разходите, а да се изходи от принадлежността към група, която е колективно отговорна за замърсяването. То явно съответства на принципа „замърсителят плаща“, когато е установено, че всички членове на групата са допринесли за замърсяването, но всеки отделен принос, както и свързаните с него разходи, не могат да бъдат ясно определени. Именно поради тази причина колективното осигуряване на риск, който засяга всички членове на групата, може да бъде израз на колективна отговорност, както Съдът е приел например по отношение на разлив на нефт в морето ( 26 ).

55.

Според мен принципът на пропорционалност е правното основание за още по-гъвкаво транспониране на принципа „замърсителят плаща“. Принципът на пропорционалност е част от общите принципи на общностното право ( 27 ), които държавите членки трябва да спазват при транспонирането и прилагането на общностното право ( 28 ).

56.

Съгласно принципа на пропорционалност дадена мярка не може да надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигане на легитимно преследваните от тази мярка цели, като се има предвид, че когато съществува избор между няколко подходящи мерки, трябва да се прибегне до мярката, която създава най-малко ограничения, а породените от нея неудобства не трябва да са несъразмерни с тези цели ( 29 ).

57.

Когато транспонират принципа „замърсителят плаща“, държавите членки трябва по-специално да претеглят предимствата и недостатъците на различните възможни правни уредби. По този повод те могат и трябва да вземат предвид съображенията, които изложих по-горе. Резултатът от това претегляне в голяма степен зависи от особеностите на даденото място, като например географските условия, естеството на населеното място, нивото на развитие на съществуващата система за събиране и обезвреждане на отпадъци или оценката на риска от незаконно нерегламентирано изхвърляне. Държавите членки трябва да разгледат и въпроса дали може да се очаква, че по-точното определяне на индивидуалните разходи би довело на практика до достатъчно значима разлика по отношение на дължимата такса или въпреки скъпоструващия мониторинг отделните производители на отпадъци биха плащали толкова, колкото дотогава, или дори повече поради по-високите разходи за този мониторинг.

58.

Проучването, което се извършва преди приемането на определена система, следователно предполага сложни решения, основаващи се на прогнози. В това отношение държавите членки разполагат с широко право на преценка и на уредба (дискреционна власт) ( 30 ). При все това, неправилно е да се твърди, както правят италианското правителство и община Casoria, че член 15 от Рамковата директива относно отпадъците е твърде неточен, за да може частноправните субекти да се позоват на нарушаването му. Поради широкото право на преценка на държавите членки такова нарушение наистина е малко вероятно, но когато компетентните органи надхвърлят пределите на тази дискреционна власт, частноправните субекти могат да се позоват на това нарушение на общностното право.

59.

Критерият по същество, който следва да се приложи, за да се установи такова нарушение, е да се провери дали компетентните органи са нарушили явно изискванията на принципа „замърсителят плаща“. По правило една комплексна преценка може да се постави под въпрос само при липса на разумна основа ( 31 ). Тъй като обаче става въпрос за прилагането на принципа „замърсителят плаща“, не е достатъчно само едно разумно съображение, а трябва да се определи дали е налице разумна връзка с приноса на производителя на отпадъци към производството на последните.

60.

На тази основа следва да се разгледа спорният италиански режим за разпределение на разходите.

61.

Съгласно приложимото италианско право, размерът на участието в разходите за обезвреждане на отпадъци се основава, от една страна, на големината на помещенията и на откритите площи и от друга страна, на един прогнозен коефициент за капацитета за производство на отпадъци, който се определя в зависимост от използването на площите.

62.

Сами по себе си тези два критерия не предоставят явно основание за оспорване. Големината на използваните площи и начинът на използването им по принцип позволяват да се направи надеждна преценка за вероятния обем на отпадъците, по-специално когато могат да бъдат изведени съответните емпирични стойности.

63.

Макар тези два критерия да водят до режим на разпределяне на разходите по категории, който не отчита конкретното производство на отпадъци, компетентните органи на държавите членки могат да приемат, че тази система е за предпочитане, след като претеглят предимствата и недостатъците на едно по-точно разпределяне на разходите.

64.

При все това от гореизложените съображения не следва, че участието на хотелиерските предприятия в разходите е неоспоримо. Всъщност то се основава главно на прогнозния коефициент за капацитета за производство на отпадъци в зависимост от начина на използване на площите. За финансовата 2006 г. този коефициент е осем пъти по-висок, а за финансовата 2007 г. — девет пъти по-висок от коефициента, който се прилага за частните площи, използвани за лични нужди. По отношение на основанието на тази преценка, запитващият съд посочва само, че в хода на националното производство хотелиерските предприятия ищци твърдят, че тя се основава не на капацитета им да произвеждат отпадъци, а на икономическия им капацитет.

65.

Икономическият капацитет на производителя на отпадъци не е пряко свързан с обема на произвежданите от него отпадъци. Макар да не е изключено предприятията с голям икономически капацитет да произвеждат особено голям обем отпадъци, същото се отнася и за обратната презумпция. Напълно възможно е високата рентабилност да е плод именно на поведение на загриженост за околната среда.

66.

Икономическият капацитет също така не може да обоснове по-високи такси от социална гледна точка. Принципът„замърсителят плаща“ цели всички социални слоеве да пригодят поведението си по такъв начин, че да се сведе до минимум увреждането на околната среда. Ето защо директното освобождаване на определени категории ползватели от участие в свързаните с предизвикано от тях замърсяване разходи поради обстоятелството, че са нуждаещи се в по-голяма степен или са по-малко продуктивни, е несъвместимо с този принцип. Това обаче не изключва отчитането на тези разходи при изчисляването на евентуални социални мерки за подпомагане, особено доколкото замърсяването е неизбежна част от начина на живот. Това гарантира стимулиращата функция на принципа „замърсителят плаща“.

67.

От това следва, че икономическият капацитет е явно неподходящ критерий за прилагането на принципа „замърсителят плаща“.

68.

В хода на главното производство хотелиерските предприятия ищци изискват да се вземе предвид и степента на заетост на хотела, наличието или липсата на ресторантьорски услуги, сезонният характер на дейността или площта на използваните сервизни помещения, които не се обитават.

69.

Възможно е тези критерии да позволяват да се направят изводи за прогнозния обем на отпадъците и следователно да не са явно неподходящи за прилагането на принципа „замърсителят плаща“. Отказът от прилагането им обаче също не би бил явно неправилен. Следователно не е задължително те да бъдат взети предвид при изчисляването на таксите.

70.

Ето защо предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос както следва:

„Принципът „замърсителят плаща“, установен в член 15 от Директива 2006/12/EО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно отпадъците, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която налага на частноправните субекти явно несъразмерни разходи за обезвреждането на отпадъците, доколкото няма никаква разумна връзка между тези частноправни субекти и производството на отпадъците.“