29.8.2009   

BG

Официален вестник на Европейския съюз

C 205/17

1)

Клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение относно срочната работа, сключено на 18 март 1999 г., което се съдържа като приложение към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска използването на последователни срочни трудови договори, което да се обосновава само с това че е предвидено от обща законова или подзаконова разпоредба на държава-членка. Напротив, понятието „обективни причини“ по смисъла на посочената клауза изисква използването на този особен вид трудово правоотношение, както е предвидено в националната правна уредба, да е обосновано от наличието на конкретни обстоятелства, свързани по-конкретно с разглежданата дейност и с условията за упражняването ѝ.

2)

Клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която, като налага спазването на максимална обща продължителност на последователните срочни трудови договори като мярка за предотвратяване на злоупотребата, произтичаща от използването на подобни договори, предвижда изключения от това ограничение по отношение на някои категории работници, при положение че последните се ползват най-малко от една от посочените в тази клауза мерки за предотвратяване на злоупотребата, произтичаща от използването на последователни срочни трудови договори.

3)

Клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която предвижда като мярка за санкциониране на злоупотребата, произтичаща от използването на последователни срочни трудови договори изплащането на заплатата и на обезщетение, както и наказателни и дисциплинарни санкции, доколкото — като това следва да се провери от запитващата юрисдикция — условията за прилагане, както и ефективното прилагане на релевантните разпоредби на вътрешното право, ги превръщат в адекватна мярка за санкциониране на злоупотребата, произтичаща от използването от публичната администрация на последователни срочни трудови договори.

4)

Клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа трябва да се тълкува в смисъл, че доколкото — като това следва да се провери от запитващата юрисдикция — във вътрешния правов ред на съответната държава-членка няма други ефективни мерки в обществения сектор за недопускане и, ако е необходимо, за санкциониране на злоупотребата, произтичаща от използването на последователни срочни трудови договори, тази клауза не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, при положение че последната не се прилага ratione temporis към последователните срочни трудови договори, които са сключени или подновени след изтичането на предвидения в Директива 1999/70 срок за транспонирането ѝ, след като вече не са действали към датата на влизане в сила на тази правна уредба или към който и да е момент в периода от три месеца, предхождащ тази дата.

5)

При обстоятелства като тези по делото по главното производство клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа трябва да се тълкува в смисъл, че когато във вътрешния правов ред на съответната държава-членка в разглежданата област има други ефективни мерки за недопускане и, ако е необходимо, за санкциониране на злоупотребата, произтичаща от използването на последователни срочни трудови договори по смисъла на същата точка 1, тази клауза не изключва възможността за прилагане на национална правна норма, съдържаща абсолютна забрана само в обществения сектор за преобразуването в трудов договор с неопределена продължителност на поредица от срочни трудови договори, които, тъй като са имали за цел да задоволят устойчиви и дълготрайни нужди на работодателя, трябва да се разглеждат като неправомерни. Запитващата юрисдикция обаче трябва да прецени доколко условията за прилагане, както и ефективното прилагане на релевантните разпоредби на вътрешното право, ги превръщат в адекватна мярка, за да се предотврати и, ако е необходимо, да се санкционира злоупотребата, произтичаща от използването от публичната администрация на последователни срочни трудови договори.

6)

Клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа трябва да се тълкува в смисъл, че по принцип допуска разглеждането на споровете относно злоупотребата, произтичаща от използването на срочни трудови договори в обществения сектор, да е от изключителната компетентност на административните юрисдикции. Запитващата юрисдикция обаче следва да следи за гарантирането на правото на ефективна съдебна защита при спазване на принципите на ефективност и равностойност.

7)

Клауза 8, точка 3 от Рамковото споразумение относно срочната работа трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която, с цел да се установи наличието на злоупотреба, произтичаща от използването на срочни трудови договори, предвижда допълнителни условия по отношение на предвидените от по-ранното вътрешно право, като по-специално член 8, параграф 3 от Закон 2112/1920 относно задължителното прекратяване на трудовия договор на наетите в частния сектор лица, при положение че — като това следва да се провери от запитващата юрисдикция — подобни условия засягат ограничена категория работници, които са сключили срочен трудов договор или са обезщетени чрез приемането на мерки за предотвратяване на злоупотребата, произтичаща от използването на последователни срочни трудови договори по смисъла на клауза 5, точка 1 от посоченото рамково споразумение.

8)

Запитващата юрисдикция следва да тълкува релевантните разпоредби на вътрешното право, доколкото е възможно, в съответствие с клауза 5, точка 1 и клауза 8, точка 3 от Рамковото споразумение относно срочната работа, както и в тази рамка да определи дали разпоредба на вътрешното право като член 8, параграф 3 от Закон 2112/1920 трябва да се приложи към спора по главното производство вместо други разпоредби на това право.