—

за Woningstichting Sint Servatius, от адв. M. de Boer, адв. J. de Pree и адв. P. Slot, advocaten,

—

за нидерландското правителство, от г-жа C. Wissels и г-н Y. de Vries, в качеството на представители,

—

за германското правителство, от г-н M. Lumma, в качеството на представител,

—

за ирландското правителство, от г-н D. O’Hagan, в качеството на представител, подпомаган от г-жа M. Gray, barrister,

—

за унгарското правителство, от г-жа J. Fazekas, г-жа R. Somssich и г-жа K. Borvölgyi, в качеството на представители,

—

за полското правителство, от г-н M. Dowgielewicz и г-н P. Kucharski, както и от г-жа K. Majcher, в качеството на представители,

—

за шведското правителство, от г-жа S. Johannesson, в качеството на представител,

—

за Комисията на Европейските общности, от г-н E. Traversa, г-н V. Di Bucci, г-н H. van Vliet и г-н A. Nijenhuis, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на членове 56 EО, 58 ЕО, член 86, параграф 2 EО и членове 87 EО и 88 EО.

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Minister voor Wonen, Wijken en Integratie (министър на жилищното настаняване, жилищните райони и интеграцията, наричан по-нататък „Minister“) и Woningstichting Sint Servatius (наричанa по-нататък „Servatius“) по повод отказа на Minister да предостави на последната — която е одобрена организация, развиваща дейност в областта на настаняването в социални жилищни сгради в Нидерландия — разрешение да инвестира в проект, свързан с недвижими имоти в Лиеж (Белгия).

3

Член 22, параграф 2 от конституцията на Нидерландия предвижда, че „властите следят за насърчаване на предлагането в областта на жилищното настаняване“. Естеството и обхватът на тази задача са определени със Закона за жилищното настаняване (Woningwet) и с Наредбата за управление на сектора на отдаване под наем на социални жилища (Besluit beheer sociale-huursector, наричана по-нататък „BBSH“).

4

Член 70, параграф 1 от Закона за жилищното настаняване предвижда:

„Сдруженията, притежаващи пълна правосубектност, и фондациите, които си поставят за цел да развиват дейност в областта на жилищното настаняване и които възнамеряват да разпределят дивиденти само с оглед на интересите в тази област, могат да бъдат одобрени с кралски указ като организации, които развиват дейност изключително във връзка с интересите в областта на жилищното настаняване“.

5

Съгласно член 70 c от посочения закон:

„Одобрените организации предлагат настаняване в социални жилища с предимство на лицата, които поради доходите си или други обстоятелства изпитват затруднения да намерят подходящо жилище. […]“

6

Член 70 d от същия закон гласи:

„1.   Одобрените организации се контролират от съответния министър, в съответствие с член 71 a, параграф 1, в началото, и буква b).

2.   Допълнителни разпоредби в областта на контрола се приемат с правилник на публичната администрация или по силата такъв правилник. […]“

7

Член 120 a, параграф 1 от Закона за жилищното настаняване има следния текст:

„В правилник на публичната администрация или по силата на такъв правилник може да бъде предвидено, че ресорният министър има право с експериментална цел временно да дерогира или да разреши дерогация на разпоредбите, предвидени в правилник на публичната администрация или по силата на такъв правилник“.

8

В съответствие с член 9 от BBSH измененията в устава на одобрена организация, включително промяната на географския район, в който последната развива дейността си, трябва да бъдат утвърдени от компетентния министър.

9

Член 11, параграф 1 от BBSH предвижда, че „[о]добрената организация упражнява дейност само в областта на жилищното настаняване“.

10

Най-накрая, член 49, параграф 1 от BBSH предвижда:

„Ресорният министър може да дерогира или да разреши дерогация на настоящата наредба в полза на експериментални мерки, които според него са свързани с интересите в областта на жилищното настаняване“.

11

Servatius e одобрена организация по смисъла на член 70, параграф 1 от Закона за жилищното настаняване. В съответствие с устава ѝ нейният предмет на дейност е изключително в областта на жилищното настаняване и обхватът на тази дейност е ограничен до няколко нидерландски общини. Servatius е единствен акционер и управител на холдинга Servatius Holding Maastricht BV.

12

С цел построяване на жилища в град Лиеж, разположен на 30 km от границата с Нидерландия, Servatius учредява посредством Servatius Holding Maastricht BV две дружества съгласно белгийското право и иска от компетентния министър в Нидерландия да ѝ предостави разрешение с експериментална цел в съответствие с член 120 a от Закона за жилищното настаняване и член 49 от BBSH. Този проект се отнася до комплекс, състоящ се от жилища, предназначени за продажба или за отдаване под наем, от места за паркиране и от търговски площи.

13

За да финансира този проект, Servatius отпуска заем, при лихвен процент 1,5%, на едно от своите белгийски дъщерни дружества, след като самата тя, в качеството си на одобрена организация в Нидерландия, сключва заем при особено изгодни условия.

14

С акт от 5 декември 2002 г. Minister отказва да даде разрешение за проекта на Servatius поради местонахождението му в Белгия. Според Minister Servatius не е доказала, че посоченият проект би могъл да бъде в полза на нидерландския жилищен пазар, и по-специално на лицата, търсещи жилища в района на Маастрихт (Нидерландия). Ето защо строителният проект на Servatius не получава статут на експериментален по смисъла на член 120 a от Закона за жилищното настаняване и член 49 от BBSH, който би ѝ позволил да осъществи планираното строителство в Белгия.

15

С решение от 29 декември 2003 г. Minister обявява за неоснователна подадената от Servatius жалба срещу решението за отказ във връзка със строителния проект на последната.

16

Със съдебно решение от 19 май 2006 г. Rechtbank Maastricht (Районен съд Маастрихт) обявява за основателна жалбата, подадена от Servatius срещу посоченото решение за отказ, и след като го отменя, връща преписката на Minister за ново разглеждане, като го задължава да приеме ново решение по жалбата на Servatius.

17

На 29 юни 2006 г. Minister подава въззивна жалба срещу това съдебно решение пред запитващата юрисдикция.

18

Тъй като има съмнения относно тълкуването на членове 56 EО и 58 EО, член 86 EО, параграф 2 ЕО и членове 87 ЕО и 88 EО, Raad van State решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

19

С първите три преюдициални въпроса, които следва да се разгледат съвместно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали фактът, че дадена държава членка изисква от организация като Servatius, която е одобрена по смисъла на член 70, параграф 1 от Закона за жилищното настаняване като организация, извършваща дейност в областта на жилищното настаняване, да получи предварително разрешение, за да осъществява инвестиции в областта на строителството в друга държава членка, съставлява ограничение на свободното движение на капитали по смисъла на член 56 EО. При утвърдителен отговор на този въпрос посочената юрисдикция иска да бъде установено, от една страна, дали този вид ограничение може да бъде обосновано с мотиви, свързани с интересите в областта на жилищната политика на съответната държава членка, както и с финансирането на такава политика, на основание на изрично разрешена в член 58 EО дерогация или на императивно съображение от обществен интерес, признато в практиката на Съда, и от друга страна, дали подобно ограничение е необходима и пропорционална мярка с оглед на осъществяване на преследваната цел.

20

За да се отговори на тези въпроси, в самото начало следва да се напомни, че съгласно постоянната съдебна практика движението на капитали включва сделките, с които чуждестранни лица инвестират в недвижими имоти на територията на държава членка, както следва от номенклатурата на движенията на капитали в приложение I към Директива 88/361/ЕИО на Съвета от 24 юни 1988 г. относно прилагане на член 67 от Договора [отменен с Договора от Амстердам] (OВ L 178, стр. 5; Специално издание на български език, 2007 г., глава 10, том 1, стр. 10), като за целите на дефиниране на понятието за движение на капитали тази номенклатура запазва своя указателен характер (вж. по-специално Решение по дело Festersen, C-370/05, Сборник, стp. I-1129, точка 23 и цитираната съдебна практика). С други думи, правото да се придобиват, стопанисват и отчуждават недвижими имоти на територията на друга държава членка поражда при упражняването му движение на капитали (вж. по-специално Решение от по дело Reisch и др., C-515/99, C-519/99—C-524/99 и C-526/99—C-540/99, Recueil, стp. I-2157, точка 29, както и Решение по дело Festersen, посочено по-горе, точка 22).

21

Ето защо, както Съдът вече е постановил, мерките, забранени с член 56, параграф 1 ЕО като ограничаващи движението на капитали, включват мерки, които по естеството си могат да възпрат местните лица в една държава членка да инвестират в недвижими имоти в други държави членки (вж. в този смисъл Решение по дело Festersen, посочено по-горе, точка 24).

22

Такъв е случаят по-специално с национални мерки, които подчиняват инвестициите в недвижими имоти на процедура за предварително разрешение, като ограничават по този начин още с предмета си свободното движение на капитали (вж. в този смисъл Решение от 1 юни 1999 г. по дело Konle, C-302/97, Recueil, стр. I-3099, точка 39, както и Решение по дело Reisch и др., посочено по-горе, точка 32).

23

В главното производство е безспорно, че в приложение на разглежданите национални разпоредби проектите за трансгранични инвестиции в недвижими имоти на одобрените нидерландски организации трябва да преминат точно през административна процедура за предварително разрешение, в рамките на която са длъжни да докажат, че съответните инвестиции се осъществяват с оглед на интересите в областта на жилищното настаняване в Нидерландия.

24

При тези обстоятелства трябва да се констатира, че задължението за такива организации да получат предварително разрешение от компетентния министър за да инвестират в недвижими имоти в държави членки, различни от тези, в които е тяхното седалище, съставлява ограничение на свободното движение на капитали.

25

Следва обаче да се напомни, че съгласно установената съдебна практика националните мерки, които ограничават свободното движение на капитали, могат да бъдат обосновани с упоменатите в член 58 CE съображения или с императивни съображения от обществен интерес, при условие че са в състояние да гарантират осъществяването на преследваната цел и да не надхвърлят необходимото за нейното постигане (вж. Решение от 23 октомври 2007 г. по дело Комисия/Германия, C-112/05, Сборник, стp. I-8995, точки 72 и 73 и цитираната съдебна практика).

26

В главното производство нидерландското правителство изтъква, че разглежданият режим на предварително разрешение бил обоснован с изисквания, свързани с провежданата от тази държава членка жилищна политика и с финансирането на последната, със съображения, свързани с обществения ред по смисъла на член 58 EО, и с признато в практиката на Съда императивно съображение от обществен интерес.

27

Така, подобен режим целял да гарантира, че в съответствие с устава си одобрените организации инвестират в проекти, свързани с интереси в областта на жилищното настаняване в Нидерландия, по-специално с цел да се осигури достатъчно предлагане на жилища на лица с ниски доходи или на други категории лица от населението, които са в неравностойно положение. Ставало дума също за това да се избегне финансовите облекчения, от които се ползват тези организации поради заложените в устава им задачи, да бъдат пренасочвани към други икономически дейности, като по този начин се поставя в опасност ефикасността и финансирането на посочената жилищна политика.

28

Тъй като обаче се касае преди всичко за разрешена от член 58 ЕО дерогация, достатъчно е да се констатира, че дори да се допусне, че необходимостта от насърчаване на социалното жилищно настаняване от държава членка може да съставлява основен интерес за обществото, в конкретния случай не би могъл да се изтъква общественият ред, доколкото възможното неизпълнение на възложени с устава задължения на одобрените организации, както и евентуалното пренасочване на получавани от тях средства към дейности, които не са социални, все пак не биха могли да представляват действително и достатъчно сериозно накърняване на основен обществен интерес (вж. в този смисъл Решение от 14 март 2000 г. по дело Église de scientologie, C-54/99, Recueil, стp. I-1335, точка 17 и цитираната съдебна практика).

29

Тъй като освен това става дума за обосновка, изведена от императивни съображения от обществен интерес, важно е да се напомни, че Съдът вече е приел, че националните правни уредби могат да ограничат свободното движение на капитали в името на цели, изведени от борбата с натиска върху пазара на поземлените имоти или, с оглед териториално устройство, на запазване на постоянно население в селските райони (вж. в този смисъл посочените по-горе Решение по дело Konle, точка 40, Решение по дело Reisch и др., точка 34 и Решение по дело Festersen, точки 27 и 28).

30

Ето защо по аналогия следва да се приеме, че изискванията, свързани със социалната жилищна политика на държава членка и с финансирането на тази политика, могат също да съставляват императивни съображения от обществен интерес и поради това да обосноват ограничения като установените с разглежданата в главното производство национална правна уредба. Както с право отбелязва нидерландското правителство, определени особености, които характеризират положението на разглеждания в главното производство национален пазар, като структурен недостиг на жилищни сгради и особено висока гъстота на населението, могат само да подкрепят подобни съображения.

31

Освен това, както правилно изтъква посоченото правителство, Съдът вече е имал повод да приеме, че опасността от сериозно накърняване на финансовото равновесие на дадена социална политика също би могла да съставлява императивно съображение от обществен интерес, което може да обоснове пречки пред свободата на движение (вж. по аналогия, по отношение на система за социално осигуряване, Решение от 16 май 2006 г. по дело Watts, C-372/04, Recueil, стр. I-4325, точка 103 и цитираната съдебна практика).

32

След като беше уточнено това, важно е още да се провери дали задължението за одобрена организация да премине административна процедура за предварително разрешение, преди да може да осъществи даден проект, свързан с недвижими имоти, в държава членка, различна от тази, в която се намира седалището ѝ, съставлява необходима мярка, подходяща за осъществяване на целите, визирани в точки 26 и 27 от настоящото решение.

33

В това отношение следва да се напомни, че един режим на предварително разрешение в определени случаи със сигурност може да бъде необходим и пропорционален на преследваните цели, ако последните не биха могли да бъдат постигнати с по-малко ограничителни мерки, по-специално чрез подходяща система за деклариране (вж. в този смисъл Решение от 14 декември 1995 г. по дело Sanz de Lera и др., C-163/94, C-165/94 и C-250/94, Recueil, стp. I-4821, точки 23—28, Решение по дело Konle, посочено по-горе, точка 44 и Решение от по дело Analir и др., C-205/99, Recueil, стp. I-1271, точка 35).

34

Не би могло обаче да бъде изключено, че случаят е такъв в рамките на жилищна политика, която преследва цели като установените със Закона за жилищното настаняване и с BBSH. Всъщност упражняваният от компетентната администрация предварителен контрол би могъл да изглежда по-подходящ да гарантира, че ресурсите на одобрените организации са предназначени да задоволяват приоритетно жилищните нужди на определени категории от населението в Нидерландия, докато намесата чрез система за последваща проверка крие опасност да се окаже твърде късна, по-специално когато вече са били направени трудно възстановими значителни разходи.

35

При все това Съдът многократно е постановявал, че един режим на предварително административно разрешение не може да оправдае дискреционни действия на националните органи, които могат да лишат от полезно действие общностните разпоредби, и по-специално разпоредбите, свързани с основна свобода като разглежданата в главното производство. За да бъде обоснован един такъв режим, макар и да дерогира такава основна свобода, той трябва да се основава на обективни, недискриминационни и предварително известни критерии, които гарантират, че той е в състояние в достатъчна степен да регламентира упражняването на правото на преценка от страна на националните органи (вж. по-специално Решение от 10 март 2009 г. по дело Hartlauer, C-169/07, Сборник, стp. I-1721, точка 64 и цитираната съдебна практика).

36

Не може обаче да бъде изключено, в светлината на сведенията, съдържащи се в предоставената на Съда преписка, че разглежданите в главното производство разпоредби на Закона за жилищното настаняване и на BBSH не отговарят напълно на такива изисквания.

37

В това отношение, от една страна, от отговора на нидерландското правителство на поставените от Съда писмени въпроси следва по-специално, че за издаването на предварително разрешение от компетентния министър посочените национални разпоредби поставят едно-единствено условие, а именно условието, според което планираният проект трябва да бъде осъществен във връзка с интересите в областта на социалното жилищно настаняване в Нидерландия, както изисква член 49, параграф 1 от BBSH. От друга страна, що се отнася до въпроса дали това условие е изпълнено, изглежда, че такава проверка се извършва за всеки конкретен случай, без тя да е регламентирана с нормативен текст и в отсъствие на какъвто и да било друг обективен и специфичен критерий, който да позволи на съответните организации да се запознаят предварително с обстоятелствата, при които искането им ще бъде уважено, и на юрисдикциите, които е възможно да бъдат сезирани с жалба срещу отказ за издаване на разрешение, да упражнят пълен съдебен контрол.

38

При тези обстоятелства и при условие че запитващата юрисдикция следва да извърши проверка на такива елементи в светлината на критериите, изведени от съдебната практика и напомнени в точка 35 от настоящото решение, режимът на разглежданото в главното производство предварително административно разрешение не би могъл да бъде разглеждан като основан на условия, които са в състояние в достатъчна степен да регламентират упражняването на правото на преценка от страна на националните органи и поради това да обосноват дерогация на свободното движение на капитали.

39

Предвид всички гореизложени съображения, на първите три преюдициални въпроса следва да се отговори, че член 56 EО трябва да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която за упражняването на трансгранична дейност от одобрени организации в областта на жилищното настаняване по смисъла на член 70, параграф 1 от Закона за жилищното настаняване изисква да бъде получено предварително административно разрешение, доколкото подобна правна уредба не е основана на обективни, недискриминационни и предварително известни критерии, които са в състояние в достатъчна степен да регламентират упражняването на правото на преценка от страна на националните органи, което запитващата юрисдикция трябва да провери.

40

С четвъртия, петия и шестия въпрос, които следва да бъдат разгледани съвместно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали дадена държава членка може да се позове на член 86, параграф 2 EО, за да обоснове ограничаваща свободното движение на капитали мярка, наложена на предприятия, на които е възложено управлението на услуги от общ икономически интерес и са предоставени специални права.

41

В рамките на тази проблематика посочената юрисдикция иска да се установи, от една страна, дали предприятия като Servatius, при положение че упражняват и търговска дейност в областта на жилищното настаняване, могат да бъдат разглеждани, с оглед на всички или на част от задачите им, като предприятия, на които е възложено управлението на услуги от общ икономически интерес по смисъла на член 86, параграф 2 EО, и дали за тази цел е необходимо съответното предприятие да води отделно счетоводство, позволяващо разходите и приходите, свързани със социална дейност, да се разграничат от тези, които са свързани с търговска дейност. От друга страна, тя иска да се установи обхватът на правото на преценка, с което разполагат държавите членки, за да определят обхвата на общия икономически интерес по смисъла на посочената разпоредба и реда и условията за опазване на такъв интерес.

42

В това отношение следва да се напомни в самото начало, че макар с оглед на разпределянето на правомощията в рамките на производството по постановяване на преюдициално заключение единствено националната юрисдикция да е компетентна да определя предмета на въпросите, които възнамерява да постави на Съда, последният е постановил, че при изключителни обстоятелства той все пак е длъжен да разгледа условията, при които е сезиран от националния съд, за да провери собствената си компетентност.

43

Такъв е случаят по-специално когато поставеният пред Съда проблем е от чисто хипотетично естество или когато тълкуването на общностно правило, което иска националната юрисдикция, няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство (вж. в този смисъл Решение от 15 декември 1995 г. по дело Bosman, C-415/93, Recueil, стp. I-4921, точка 61, Решение от по дело Acereda Herrera, C-466/04, Recueil, стp. I-5341, точка 48 и Решение от по дело Centro Europa 7, C-380/05, Сборник, стp. I-349, точка 53). Така Съдът изключва собствената си компетентност, когато е явно, че разпоредбата на общностното право, чието тълкуване се иска от Съда, не може да намери приложение (Решение от по дело Reisdorf, C-85/95, Recueil, стp. I-6257, точка 16 и цитираната съдебна практика).

44

Следва обаче да се отбележи, че член 86, параграф 2 ЕО, във връзка с параграф 1 от същия член, позволява да се обоснове възможността държава членка да предостави специални или изключителни права, противоречащи на разпоредбите на Договора, на предприятие, което е натоварено с управлението на услуги от общ икономически интерес, доколкото изпълнението на специфичната задача, която му е възложена, може да бъде осигурено само чрез предоставянето на такива права и доколкото развитието на търговията не се засяга до степен, която би била в противоречие с интересите на Общността (Решение от 17 май 2001 г. по дело TNT Traco, C-340/99, Recueil, стp. I-4109, точка 52 и Решение от по дело Asociación Profesional de Empresas de Reparto y Manipulado de Correspondencia, C-220/06, Сборник, стp. I-12175, точка 78).

45

В конкретния случай трябва обаче да се констатира, че предметът на режима на предварително разрешение, предвиден в разглежданата в рамките на спора по главното производство национална правна уредба, не е такъв.

46

Така, посоченият спор не се отнася до предоставянето на специални или изключителни права на Servatius, нито до квалифицирането на дейността на последната като услуга от общ икономически интерес, а засяга единствено законосъобразността на ограничение, наложено на тази организация под формата на задължение да премине административна процедура за предварително разрешение.

47

От това следва, че не е необходимо да се отговаря на поставените от запитващата юрисдикция четвърти, пети и шести въпрос, отнасящи се до тълкуването на член 86, параграф 2 EО, тъй като тази разпоредба не намира приложение към положение като това по главното производство.

48

С този въпрос запитващата юрисдикция иска да установи, от една страна, дали когато държава членка предостави финансови средства на предприятия, на които е възложено управлението на услуги от общ икономически интерес, е необходимо да се определи териториалният обхват на дейността на тези предприятия, за да се избегне възможността средствата да съставляват неправомерна държавна помощ в нарушение на член 87 EО и да се избегне нарушаване на условията на конкуренция от посочените предприятия, когато използват средствата в друга държава членка. От друга страна, посочената юрисдикция иска да установи дали фактът, че дадена държава членка — в която не съществува правно задължение да се установи разграничение между дейността с търговски характер и дейността, попадаща в социалната област — изисква от одобрените организации, които желаят да упражняват дейността си в друга държава членка, да получат предварително разрешение, съставлява необходима и пропорционална мярка, за да се осигури спазването на членове 87 EО и 88 EО.

49

Както беше напомнено в точки 42 и 43 от настоящото решение, презумпцията за релевантност, която е свързана с поставените от националните юрисдикции преюдициални въпроси, може да бъде отхвърлена само в изключителни случаи. В действителност щом като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на общностното право, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе.

50

При все това от добре установената съдебна практика произтича, че необходимостта да се даде тълкуване на общностното право, което да е от полза за националния съд, изисква той да определи фактическия и правния контекст, в който се вписват поставените от него въпроси, или най-малко да обясни фактическите хипотези, на които се основават тези въпроси (Решение от 26 януари 1993 г. по дело Telemarsicabruzzo и др., C-320/90—C-322/90, Recueil, стp. I-393, точка 6 и Решение от по дело N, C-470/04, Recueil, стp. I-7409, точка 69, както и Определение от по дело RAI, C-305/07, Сборник, стp. I-55, точка 16).

51

Също така е важно националната юрисдикция да посочи конкретните причини, които са я накарали да зададе въпрос относно тълкуването на общностното право и да счете за необходимо да отправи преюдициални въпроси на Съда. В този контекст, абсолютно необходимо е националният съд да представи минимални разяснения относно причините за избор на общностните разпоредби, чието тълкуване иска, и относно връзката, която провежда между тях и националното законодателство, приложимо към спора по главното производство (Решение от 6 декември 2005 г. по дело ABNA и др., C-453/03, C-11/04, C-12/04 и C-194/04, Recueil, стр. I-10423, точка 46, Решение от по дело Placanica и др., C-338/04, C-359/04 и C-360/04, Сборник, стp. I-1891, точка 34 и Решение по дело Centro Europa 7, посочено по-горе, точка 54).

52

Всъщност ролята на предоставените с актовете за преюдициално запитване сведения е не само да позволят на Съда да даде полезни отговори, но и да дадат на правителствата на държавите членки, както и на другите заинтересовани страни, възможност да представят становища в съответствие с член 23 от Статута на Съда. Съдът трябва да следи тази възможност да се спазва, предвид факта, че по силата на тази разпоредба само актовете за преюдициално запитване се съобщават на заинтересованите страни (вж. Решение от 1 април 1982 г. по дело Holdijk и др., 141/81—143/81, Recueil, стp. 1299, точка 6 и Определение от по дело Laguillaumie, C-116/00, Recueil, стp. I-4979, точка 14).

53

Следва освен това да се добави, че изискването за точност, по-специално по отношение на фактическия и правния контекст в главното производство, е особено важно в областта на конкуренцията, за която са характерни сложни фактически и правни положения (вж. в този смисъл Решение от 23 ноември 2006 г. по дело Asnef-Équifax и Administración del Estado, C-238/05, Recueil, стp. I-11125, точка 23, както и Определение по дело RAI, посочено по-горе, точка 18).

54

В конкретния случай обаче трябва да се констатира, че седмият въпрос изхожда от предпоставка, съгласно която в главното производство е било възможно на Servatius да бъде предоставена държавна помощ по смисъла на член 87, параграф 1 ЕО в хипотезата, когато последната би използвала публични ресурси за осъществяването на бъдещ проект. При все това нито актът за преюдициално запитване, нито становищата на страните в главното производство съдържат сведения, позволяващи евентуално да се установи дали подобно предимство действително е щяло да бъде предоставено в рамките на разглежданата в главното производство сделка с недвижими имоти, която впрочем не била осъществена, тъй като Servatius не получила необходимото предварително разрешение.

55

Следва освен това да се подчертае, че спорът в главното производство се отнася не до условията, при която такава помощ е щяла да бъде или е можело да бъде предоставена на Servatius, а само до един изцяло различен и независим въпрос, и по-точно оспорването от тази организация на законосъобразността на отказа да се уважи искането ѝ за предварително разрешение, направено с цел осъществяване на проект, свързан с недвижими имоти извън територията на Нидерландия.

56

Ето защо следва да се приеме, че седмият въпрос, поставен от запитващата юрисдикция, е недопустим.

57

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:

Член 56 EО трябва да бъде тълкуван в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която за упражняването на трансгранична дейност от одобрени организации в областта на жилищното настаняване по смисъла на член 70, параграф 1 от Закона за жилищното настаняване (Woningwet) изисква да бъде получено предварително административно разрешение, доколкото такава правна уредба не е основана на обективни, недискриминационни и предварително известни критерии, които са в състояние в достатъчна степен да регламентират упражняването на правото на преценка от страна на националните органи, което запитващата юрисдикция трябва да провери.