РЕШЕНИЕ НА СЪДА (четвърти състав)

22 декември 2008 година ( *1 )

„Обжалване — Доклад за развитие на кариерата — Жалба за отмяна — Правен интерес — Длъжностно лице, което страда от пълна и трайна инвалидност“

По дело C-198/07 P

с предмет жалба на основание член 56 от Статута на Съда, подадена на 6 април 2007 г.,

Donal Gordon, бившe длъжностно лице от Комисията на Европейските общности, с местожителство в Брюксел (Белгия), за който се явяват адв. J. Sambon, адв. P.-P. Van Gehuchten и адв. P. Reyniers, avocats,

жалбоподател,

като другата страна в производството е:

Комисия на Европейските общности, за която се явяват г-н J. Currall и г-н H. Krämer, в качеството на представители, със съдебен адрес в Люксембург,

ответник в първоинстанционното производство,

СЪДЪТ (четвърти състав),

състоящ се от: г-н K. Lenaerts, председател на състав, г-жа R. Silva de Lapuerta, г-н E. Juhász (докладчик), г-н G. Arestis и г-н J. Malenovský, съдии,

генерален адвокат: г-н Y. Bot,

секретар: г-н R. Grass,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 16 октомври 2008 г.,

постанови настоящото

Решение

С жалбата си г-н Gordon иска отмяна на Решение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 7 февруари 2007 г. по дело Gordon/Комисия (T-175/04, все още непубликувано в Сборника, наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“), с което последният, от една страна, решава, че е отпаднало основанието за постановяване на решение по същество по подадената от жалбоподателя жалба за отмяна на решение на Комисията на Европейските общности от 11 декември 2003 г. (наричано по-нататък „спорното решение“), с което се отхвърля жалбата на същия срещу решението от 28 април 2003 г., потвърждаващо неговия доклад за развитие на кариерата (наричан по-нататък „ДРК“) за периода от 1 юли 2001 г. до 31 декември 2002 г. поради липса на правен интерес, и от друга страна, отхвърля като недопустимо искането му за получаване на обезщетение за претърпените от него вреди.

Правна уредба

Разпоредби относно оценяването на длъжностните лица

По силата на член 43 от Правилника за длъжностните лица на Европейските общности, в редакцията му към момента на настъпване на спорните факти (наричан по-нататък „Правилника“), способностите, ефикасността и поведението в службата на длъжностните лица, с изключение на тези от тях, които са със степен A 1 и A 2, подлежат на периодично атестиране, което се извършва най-малко веднъж на всеки две години, както е предвидено от всяка институция съгласно член 110 от Правилника.

На 26 април 2002 г. Комисията приема решение относно общите разпоредби за изпълнение на член 43 от Правилника (наричани по-нататък „Общите разпоредби за изпълнение“) и решение относно общите разпоредби за изпълнение на член 45 от Правилника. Така се въвежда нова система за атестиране. От преходната разпоредба, залегнала в член 4, параграф l от Общите разпоредби за изпълнение, е видно, че първата процедура по атестиране, която се провежда съобразно тази нова система, обхваща периода от 1 юли 2001 г. до 31 декември 2002 г.

Съгласно член 5, параграф 3 от Общите разпоредби за изпълнение на член 45 от Правилника длъжностното лице по принцип се повишава, когато сборът, от една страна, на точките за заслуги в съответствие с атестирането с ДРК, и от друга страна, на точките за предимство, дадени в съответствие с членове 6, 7 и 9 от посочените разпоредби, натрупани в рамките на една или на повече процедури, надхвърли „прага за повишаване“.

5	Процедурата по оценка на длъжностните лица, изготвянето на ДРК, както и оспорването му са уредени главно в членове 7 и 8 от Общите разпоредби за изпълнение.

Член 7, параграф 2 от тези разпоредби гласи, че „[н]а официална среща с титуляра на длъжността в края на периода на оценяване оценяващият разглежда проявените от същия ефикасност, способности и поведение в службата, обсъждат съвместно свързаните с неговото обучение нужди и по-нататъшното развитие на кариерата му […]. Тази официална процедура за годишно обсъждане представлява основна ръководна задача на оценяващия“. [неофициален превод]

Съгласно член 7, параграф 5 от споменатите разпоредби „когато не е съгласен със съдържанието на доклада, титулярът на длъжността незабавно уведомява оценяващия и отбелязва в раздела, предвиден за „коментари“, желанието си да се срещне със заверяващия, като излага съображенията за това си искане. В срок от пет работни дни заверяващият провежда обсъждане със заинтересованото лице с цел постигане на съгласие, вследствие на това обсъждане той или променя доклада, или го потвърждава и отново го изпраща на заинтересованото лице. В срок от пет работни дни последният подписва/парафира, че приема доклада и го препраща на оценяващия, който неотложно го подписва/парафира […]“. [неофициален превод]

8	Параграф 6 от същия член 7 уточнява, че „[а]ко титулярът на длъжността не е съгласен с решението на заверяващия, може да поиска от него в срок от пет работни дни да сезира предвидената в член 8 съвместна комисия по оценяване“. [неофициален превод]

Член 8, параграф 5 от Общите разпоредби за изпълнение гласи, че „[н]езависимо че комисията не може да замести оценяващите при преценяването на работата на заинтересованото лице, тя проверява дали докладът е изготвен справедливо, обективно и в съответствие с обичайния ред за оценяване. Тя проверява също дали са спазени процедурите [свързани с обсъждането/обсъжданията, сроковете и т.н.]. За тази цел тя провежда консултациите, които счита за необходими“. [неофициален превод]

Член 8, параграф 7 от тези разпоредби предвижда, че „[с]тановището на съвместната комисия, за което са уведомени както титулярът на длъжността, така и заверяващият, се изпраща на апелативния оценяващ. В срок от три работни дни последният или потвърждава доклада, или го променя, преди да го изпрати на заинтересованото лице. Когато апелативният оценяващ се отклони от препоръките, съдържащи се в становището на съвместната комисия по оценяване, той мотивира решението си. Копие от доклада се изпраща на съвместната комисия по оценяване. Този доклад се счита за окончателен“. [неофициален превод]

Разпоредбите относно длъжностните лица с призната инвалидност

Текстът на член 53 от Правилника гласи:

„Длъжностно лице, за което комисията по инвалидност установи, че намират приложение разпоредбите на член 78, автоматично бива пенсионирано в последния ден на месеца, през който органът по назначаването [наричан по-нататък „ОН“] признае трайната му неспособност да изпълнява служебните си задължения.“

Член 78 от Правилника гласи:

„При условията на членове 13—16 от приложение VIII длъжностното лице има право на пенсия за инвалидност в случай на пълна трайна инвалидност, която не му позволява да изпълнява служебните задължения, присъщи на длъжност от неговата функционална група.

[…]“ [неофициален превод]

Приложение VIII към Правилника урежда пенсионноосигурителната схема. Членове 13—16 от глава 3, озаглавена „Пенсия за инвалидност“, гласят:

„Член 13

При спазване на условията на член 1, параграф 1 длъжностно лице на възраст под 65 години, което в периода, през който е пенсионно осигурено, бъде признато от Комисията по инвалидност за страдащо от трайна пълна инвалидност, която възпрепятства изпълнението на служебните задължения, съответстващи на неговата длъжност, и по тази причина се налага да прекрати служебното си правоотношение с Общностите, има право, за срока на тази пълна неработоспособност, на пенсията за инвалидност, предвидено в член 78 от Правилника за персонала. Пенсията за инвалидност не може да се изплаща едновременно с пенсия за прослужено време.

Член 14

Правото на пенсия за инвалидност възниква на първия ден от календарния месец, следващ пенсионирането на длъжностното лице по член 53 от Правилника за персонала.

Ако бивше длъжностно лице престане да отговаря на изискванията за изплащане на пенсията, то трябва да бъде възстановено на първата свободна длъжност, съответстваща на неговата категория и степен, при условие че отговаря на изискванията за заемането ѝ. В случай че длъжностното лице откаже предложената му длъжност, то запазва правото си на възстановяване при последващо освобождаване на длъжност, съответстваща на степента му, при спазване на посоченото по-горе условие; ако лицето повторно откаже, може да бъде подложено на процедура за задължителна оставка; в този случай се прилагат разпоредбите, предвидени в член 16.

Ако бивше длъжностно лице, получаващо пенсия за инвалидност, почине, правото на пенсия се прекратява в края на календарния месец, през който е настъпила смъртта.

Член 15

Докато бивше длъжностно лице, получаващо пенсия за инвалидност, не е навършило 60 години, институцията може периодично да прави преглед на здравословното му състояние, за да се увери, че лицето продължава да отговаря на изискванията за получаване на тази пенсия.

Член 16

Когато бивше длъжностно лице, получаващо пенсия за инвалидност, е възстановено на работа в неговата институция или в друга институция на Общностите, времето, през което е получавало пенсия за инвалидност, се включва при изчисляването на пенсията му за прослужено време, без да плаща вноски за минал период“. [неофициален превод]

Обстоятелства, предхождащи спора

Релевантните факти са изложени в точки 7—12 от обжалваното съдебно решение по следния начин:

„7	Към момента на подаване на жалбата жалбоподателят е длъжностно лице със степен LA 5, назначено в генерална дирекция (ГД) „Преводи“ на Комисията.

На 11 март 2003 г. вечерта жалбоподателят получава своя ДРК за периода от 1 юли 2001 г. до 31 декември 2002 г. На 12 март 2003 г. сутринта той уведомява заверяващия за желанието си да се срещне с него в съответствие с член 7, параграф 5 [от Общите разпоредби за изпълнение]. След това от следобеда на същия ден той ползва два дни и половина отпуск. Същият ден заверяващият потвърждава споменатия ДРК, след като отбелязва в него, че „не е [било] възможно да организира [исканата от жалбоподателя среща] предвид обстоятелството, че заинтересованото лице е [било] излязло в отпуск от следобеда на 12 [март] 2003 г.“.

На 25 март 2003 г. жалбоподателят се среща със заверяващия. Същия ден съвместната комисия по оценяване […] е сезирана по молба на жалбоподателя. На 11 април 2003 г. [съвместната комисия по оценяване] приема становище. В него се посочва, че „[съвместната комисия по оценяване] констатира, че официалното обсъждане не се е провело [и] [п]оради това […] препоръчва на апелативния оценяващ да поиска от заверяващия да проведе споменатото официално обсъждане“. Жалбоподателят се среща отново със заверяващия на 14 април 2003 г.

На 25 април 2003 г. се провежда среща между жалбоподателя и апелативния оценяващ. На 28 април 2003 г. апелативният оценяващ постановява решението си. Той потвърждава разглеждания ДРК, като посочва, от една страна, че „[било] уточнено, че [жалбоподателят] е изразил желание за официално провеждане на обсъждане на 12 март [2003 г.], но [че] обсъждането не се е състояло поради поискания от заинтересованото лице отпуск […] и предвид първоначалната крайна дата за приключване на процедурата (15 март 2003 г.)“, и от друга страна, че „[в]последствие са [били] проведени две срещи със заверяващия на 25 март 2003 г. и на 14 април 2003 г.“. С докладна записка от същата дата апелативният оценяващ уведомява за решението си председателя на [съвместната комисия по оценяване]. В тази докладна записка той посочва причините, поради които поисканото от жалбоподателя официално обсъждане не е могло да се организира, и добавя, че „коментарите на заверяващия са [били] изготвени […], като са взети предвид тези обстоятелства и посочените от заинтересованото лице причини и след като е изслушан прекият ръководител“. Освен това той посочва, че „[д]ве официални срещи са [били] организирани със заверяващия на 25 март 2003 г. […] и на 14 април 2003 г.“.

11	На 25 юли 2003 г. жалбоподателят подава жалба на основание член 90 от Правилника срещу решението от 28 април 2003 г., потвърждаващо неговия ДРК. Тази жалба е отхвърлена от [ОН] със [спорното решение], за което жалбоподателят е уведомен на 2 февруари 2004 г. […]

След заключението на комисията по инвалидност от 1 февруари 2005 г., с което се установява, че жалбоподателят „страда от трайна пълна инвалидност, която възпрепятства изпълнението на служебните задължения, съответстващи на неговата степен“, ОН приема решение от 15 февруари 2005 г., че жалбоподателят „се пенсионира и му се отпуска обезщетение за инвалидност, определено в съответствие с разпоредбите на член 78, [трета] алинея […] от [П]равилника“. Това решение влиза в сила на 28 февруари 2005 г.“

Производството пред Първоинстанционния съд и обжалваното съдебно решение

15	С акт, депозиран в секретариата на Първоинстанционния съд на 7 май 2004 г., жалбоподателят подава жалба за отмяна на спорното решение и предявява искане за обезщетение.

На 1 март 2005 г., след пенсионирането на жалбоподателя, Комисията предявява искане за обявяване на липса на основание за постановяване на съдебно решение по същество по жалбата на жалбоподателя за отмяна, като поддържа, че длъжностно лице, което е пенсионирано поради трайна пълна инвалидност, повече няма правен интерес да обжалва засягащия го ДРК, след като единственото предназначение на този доклад според съдебната практика е да служи като основание за бъдещи решения относно кариерата му. Комисията оспорва и допустимостта на искането за обезщетение. С определение от 10 юни 2005 г. Първоинстанционният съд постановява, че с решението по съществото на спора ще се произнесе и по искането за обявяване на липса на основание за постановяване на съдебно решение, както и че не се произнася по съдебните разноски.

17	С обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд се произнася по жалбата за отмяна на спорното решение, както и по искането на жалбоподателя за обезщетение и, накрая, по исканите от същия процесуално-организационни действия.

Решението на Първоинстанционния съд по жалбата за отмяна

Първоинстанционният съд приема, че няма основание за постановяване на съдебно решение по същество по жалбата за отмяна на спорното решение поради следните мотиви, изложени в точки 27—39 от обжалваното съдебно решение:

„27

Следва да се напомни, от една страна, че макар правният интерес, от който е обусловена допустимостта на жалбата, да се преценява към момента на подаване на същата (Решение на Съда от 16 декември 1963 г. по дело Forges de Clabecq/Висш орган, 14/63, Recueil, стр. 719, 748, и Определение [на Първоинстанционния съд от 30 ноември 1998 г.] по дело N/Комисия, [T-97/94, Recueil FP, стр. I-A-621 и II-1879,] точка 23), това не може да е пречка за Първоинстанционния съд да приеме, че основанието за постановяване на решение по същество по жалбата е отпаднало, когато поради събитие, настъпило след подаването на жалбата, жалбоподателят, който първоначално е имал правен интерес, загуби изцяло личния си интерес от отмяната на [обжалваното] решение. Всъщност за да може да продължи да поддържа жалба за отмяна на решение, жалбоподателят трябва да запази личния си интерес от отмяната на обжалваното решение (Решение на Първоинстанционния съд от 24 април 2001 г. по дело Torre и др./Комисия, T-159/98, Recueil FP, стр. I-A-83 и II-395, точка 30, Решение от 31 май 2005 г. по дело Dionyssopoulou/Съвет, T-105/03, [Recueil FP, стр. I-A-137 и II-621,] точка 18 и Решение от 8 декември 2005 г. по дело Rounis/Комисия, T-274/04, [Recueil FP, стр. I-A-407 и II-1849,] точки 21 и 22). Освен това съгласно постоянната съдебна практика жалбоподателят трябва да обоснове възникнал и все още съществуващ интерес от отмяната на обжалвания акт по такъв начин, че ако интересът, на който се позовава, е свързан с бъдещо правно положение, той трябва да докаже, че накърняването на това положение е вече сигурно (Решение на Първоинстанционния съд от 17 септември 1992 г. по дело NBV и NVB/Комисия, T-138/89, Recueil, стр. II-2181, точка 33, Решение от 14 април 2005 г. по дело Sniace/Комисия, T-141/03, Recueil, стр. II-1197, точка 26 и Определение на Първоинстанционния съд от 17 октомври 2005 г. по дело First Data и др./Комисия, T-28/02, [Recueil, стр. II-4119,] точки 42 и 43).

От друга страна, по отношение на жалбите за отмяна на ДРК следва да се напомни, че ДРК е вътрешен документ, чиято първостепенна задача е да осигурява на администрацията периодична информация относно изпълнението на службата от длъжностните ѝ лица (вж. в този смисъл Решение на Съда от 3 юли 1980 г. по дело Grassi/Съвет, 6/79 и 97/79, Recueil, стр. 2141, точка 20 и Решение на Първоинстанционния съд от 28 май 1997 г. по дело Burban/Парламент, T-59/96, Recueil FP, стр. I-A-109 и II-331, точка 73) и който поради това играе важна роля за развитието на кариерата на длъжностното лице, главно във връзка с преместването и повишаването му в длъжност. Оттук следва, че по принцип ДРК засяга интересите на атестираното лице само доколкото му предстои кариера, т.е. до окончателното прекратяване на служебното правоотношение. Поради това след посоченото прекратяване длъжностното лице няма интерес да подаде или да поддържа жалба срещу своя ДРК, освен ако докаже съществуването на особено обстоятелство, обосноваващо личен и все още съществуващ интерес от извършването на отмяната (вж. в този смисъл Определение по дело N/Комисия, посочено по-горе, точка 26 и Решение от Dionyssopoulou/Съвет, посочено по-горе, точка 20).

В настоящия случай Комисията поддържа, че след като е пенсиониран на основание член 78 от Правилника поради трайна пълна инвалидност, жалбоподателят окончателно е прекратил служебното си правоотношение и според посочената по-горе съдебна практика е загубил интерес от поддържане на жалбата си. Жалбоподателят обаче счита, че споменатата съдебна практика не е приложима към настоящия случай по две причини. Първо, в случая не ставало въпрос за окончателно прекратяване на служебното правоотношение, тъй като съгласно член 14 от приложение VIII към Правилника той можел, ако здравословното му състояние позволява, да бъде възстановен на длъжност. Второ, пенсионирането му било задължително и било осъществено след подаването на настоящата жалба. Той счита, че при тези обстоятелства правото му на съдебна защита трябвало да има превес над другите съображения и да даде възможност за постановяване на съдебно решение по законосъобразността на оспорвания ДРК. Следователно жалбоподателят смята, че има личен и все още съществуващ интерес от отмяната на ДРК.

На първо място, относно въпроса за окончателния характер на прекратяването на служебното правоотношение в случай на пенсиониране поради трайна пълна инвалидност следва да се отбележи, че дори член 14 от приложение VIII към Правилника да предвижда възможност за възстановяване на длъжностно лице, което получава пенсия за инвалидност, трайната пълна инвалидност е предвидена от законодателя като прекратяваща кариерата на съответното длъжностно лице. В този смисъл член 53 от Правилника предвижда, че „[д]лъжностно лице, за което комисията по инвалидност установи, че намират приложение разпоредбите на член 78, автоматично бива пенсионирано в последния ден на месеца, през който [ОН] признае трайната му неспособност да изпълнява служебните си задължения“. От своя страна член 47 от Правилника посочва сред основанията за окончателно прекратяване на служебното правоотношение всяко пенсиониране, в това число и вследствие на трайна пълна инвалидност. Така законодателят разглежда тази инвалидност — що се отнася до въпроса дали прекратяването на служебното правоотношение, което тя предполага, е окончателно или не — по същия начин както другите основания за прекратяване на служебното правоотношение, в които случаи окончателният характер е безспорен, каквито са оставката, уволнението поради професионална некомпетентност или отстраняването от служба.

Следователно в системата на Правилника пенсионирането поради трайна пълна инвалидност по смисъла на членове 53 и 78 по принцип се разглежда като прекратяващо кариерата на длъжностното лице. В този смисъл то се различава от отпуска по болест, предвиден в член 59 от Правилника, който не засяга продължаването на кариерата на длъжностното лице, което временно не може да изпълнява служебните си задължения.

32	Поради това Първоинстанционният съд счита, че в съответствие с посочената по-горе съдебна практика пенсионирането на жалбоподателя на основание член 78 от Правилника засяга неговия интерес от отмяната на спорния ДРК, щом като кариерата му в институцията е прекратена по принцип окончателно.

Този извод не може да бъде оборен с довода, който жалбоподателят извежда от евентуално възстановяване на работа на основание член 14 от приложение VIII към Правилника. Всъщност следва да се напомни, че жалбоподателят трябва да обоснове възникнал и все още съществуващ интерес от отмяната на обжалвания акт и че ако интересът, на който той се позовава, се отнася до бъдещо правно положение, той трябва да докаже, че накърняването на това положение е вече сигурно. Следва обаче да се констатира, че възстановяването на жалбоподателя на работа в Комисията е само възможност, чието осъществяване към настоящия момент остава несигурно. В този смисъл става въпрос за интерес, който е само хипотетичен и следователно не е достатъчен, за да се установи засягане на правното положение на жалбоподателя поради липса на отмяна на оспорвания ДРК (вж. в този смисъл Решение на Съда от 21 януари 1987 г. по дело Stroghili/Сметна палата, 204/85, Recueil, стр. 389, точка 11).

На второ място, по отношение на обстоятелството, че пенсионирането на жалбоподателя е било задължително и е било осъществено след подаването на настоящата жалба, следва да се отбележи, първо, че Първоинстанционният съд вече е имал случай да постанови, че длъжностно лице, което е прекратило служебното си правоотношение на основание уволнение поради професионална некомпетентност или отстраняване от служба, станало окончателно след съдебно производство, няма интерес от отмяната на своя доклад за развитие на кариерата (Определение по дело N/Комисия, посочено по-горе, точка 27 и Решение на Първоинстанционния съд от 21 февруари 2006 г. по дело V/Комисия, T-200/03 и T-313/03, [Recueil FP, стр. I-A-2-00015 и II-A-2-00057,] точка 184). От съдебната практика е видно също, че въпросът дали прекратяването на служебното правоотношение има доброволен характер или не няма отношение към преценката за съществуването на правен интерес. Второ, във връзка с момента на пенсиониране по отношение на датата на подаване на жалбата следва да се напомни, че от посочената в точка 27 по-горе съдебна практика е видно, че фактът, че правният интерес е отпаднал след подаване на жалбата, не може да е пречка за Първоинстанционния съд да приеме, че основанието за постановяване на решение по същество по жалбата е отпаднало (Решение на [Първоинстанционния съд от 13 декември 1990 г.,] по дело Moritz/Комисия, [T-20/89, Recueil, стр. II-769,] точка 16, Решение на Първоинстанционния съд по дело Dionyssopoulou/Съвет, посочено по-горе, точка 18 и Решение на Първоинстанционния съд по дело Rounis/Комисия, посочено по-горе, точка 21).

Предвид гореизложеното следва да се констатира, че исканото от жалбоподателя изменение на оспорвания ДРК по принцип не би имало каквито и да било последици за неговата кариера, която, считано от 28 февруари 2005 г., е прекратена. Поради това жалбоподателят следва да докаже съществуването на особено обстоятелство, което да обоснове запазването на личен и все още съществуващ правен интерес от отмяната (Определение по дело N/Комисия, посочено по-горе, точки 26 и 27).

Следва да се отбележи, че като оспорва окончателния характер на прекратяването на служебното правоотношение, жалбоподателят не се позовава на каквото и да било особено обстоятелство по смисъла на Определение по дело N/Комисия, посочено по-горе. Напротив, той изтъква, че интересът да иска отмяната на оспорвания ДРК трябва да бъде признат, за да се гарантира зачитането на правото му на ефективна съдебна защита.

В това отношение е достатъчно да се отбележи, че правото на ефективна съдебна защита предполага право да се сезира съдът със спор само относно актовете на общностните институции, които увреждат жалбоподателя, доколкото засягат интересите му (вж. в този смисъл Определение на Съда от 1 октомври 2004 г. по дело Pérez Escolar/Комисия, C-379/03 P, […], точки 41 и 42 и Решение на Първоинстанционния съд от 2 юни 2003 г. по дело Forum 187/Комисия, T-276/02, Recueil, стр. II-2075, точка 50). В случая обаче следва да се констатира, че поради неговото пенсиониране нито [спорното] решение, нито оспорваният ДРК увреждат жалбоподателя към настоящия момент, доколкото същият не е възстановен на работа. Следователно, като на този етап не е необходимо произнасяне по релевантността на довода на жалбоподателя, ако беше изтъкнат в подкрепа на евентуална жалба, в случай че бъде възстановен на работа, следва да се приеме, че правото на ефективна съдебна защита не му предоставя право да претендира постановяване на решение от Първоинстанционния съд по настоящото искане за отмяна.

38	От всички гореизложени съображения следва, че жалбоподателят не е представил доказателство за възникнал и все още съществуващ правен интерес. Поради това основанието за постановяване на решение по същество по исканията за отмяна на разглеждания ДРК е отпаднало.

По отношение на исканията Първоинстанционният съд да обяви за незаконосъобразни Общите разпоредби за изпълнение и ръководството за преходния период или сега действащите разпоредби, следва да се отбележи, че както самият жалбоподател посочва, те представляват възражения за незаконосъобразност, повдигнати в рамките на искането за отмяна. Следователно Първоинстанционният съд не е необходимо да се произнася по този въпрос.“

Решението на Първоинстанционния съд по искането за обезщетение

Първоинстанционният съд отхвърля искането за обезщетение като недопустимо поради следните мотиви, изложени в точки 42—45 от обжалваното съдебно решение:

„42

Следва да се напомни, че съгласно член 21 от Статута на Съда, приложим към производството пред Първоинстанционния съд по силата на член 53, първа алинея от същия статут и член 44, параграф 1, буква в) от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд, исковата молба или жалбата трябва да съдържа предмета на спора и кратко изложение на изложените правни основания. За да бъдат изпълнени тези изисквания, искова молба или жалба, целяща поправяне на вреди, за които се твърди, че са причинени от общностна институция, трябва да съдържа данни, които позволяват да се определят действията на институцията, на които ищецът или жалбоподателят се позовава срещу нея, причините, поради които той счита, че съществува причинна връзка между тези действия и вредата, която твърди че е понесъл, както и характера и размера на вредата. За сметка на това искане, което цели да бъде получено обезщетение за неопределена вреда, не е достатъчно прецизно и следователно трябва да бъде отхвърлено като недопустимо (Решение на Съда от 2 декември 1971 г. по дело Zuckerfabrik Schöppenstedt/Съвет, 5/71, Recueil, стр. 975, точка 9, Определение на Първоинстанционния съд от 1 юли 1994 г. по дело Osório/Комисия, T-505/93, Recueil FP, стр. I-A-179 и II-581, точка 33 и Определение на Първоинстанционния съд [от 15 февруари 1995 г.] по дело Moat/Комисия, [T-112/94, Recueil FP, стр. I-A-37 и II-135,] точка 32).

В случая жалбоподателят се ограничава до искане за обезщетение за вредите, причинени на кариерата, здравето и благосъстоянието му, без да изчисли техния размер и без да предостави достатъчно точни данни, позволяващи неговото определяне. Всъщност жалбата му не съдържа други уточнения в това отношение, освен обстоятелството, че „[я]вната грешка в преценката и злоупотребата с власт, извършени от заверяващия, [били] увредили сериозно перспективите за кариера на жалбоподателя“ и че „[т]ова положение [било] навредило на самочувствието и здравето му в допълнение на вредите, причинени на перспективите за кариерата му.“

Въпреки че Първоинстанционният съд вече е признал, че при особени обстоятелства не е задължително в исковата молба или жалбата да бъде посочен точният размер на вредите и да бъде изчислено исканото обезщетение (Решение на Първоинстанционния съд от 10 юли 1990 г. по дело Automec/Комисия, T-64/89, Recueil, стр. II-367, точки 75—77 и Решение на Първоинстанционния съд от 20 септември 1990 г. по дело Hanning/Парламент, T-37/89, Recueil, стр. II-463, точка 82), следва да се отбележи, че в случая жалбоподателят нито е доказал, нито дори се е позовал на съществуването на такива обстоятелства (вж. в този смисъл Определение по дело Osório/Комисия, посочено по-горе, точка 35 и Определение по дело Moat/Комисия, посочено по-горе, точка 37).

Освен това по отношение на неимуществените вреди следва да се подчертае, че освен пълната липса на оценка на тези вреди, жалбоподателят не е дал възможност на Първоинстанционния съд да прецени техния размер и характер. Независимо обаче дали обезщетението за неимуществени вреди се иска символично или с цел да се получи реално обезщетение, жалбоподателят следва да уточни характера на твърдените неимуществени вреди с оглед на поведението, в което упреква Комисията, след което да уточни поне приблизително оценката на всички вреди (Определение по дело Moat/Комисия, посочено по-горе, точка 38 и Решение на Първоинстанционния съд от 29 януари 1998 г. по дело Affatato/Комисия, T-157/96, Recueil FP, стр. I-A-41 и II-97, точка 38).“

Решението на Първоинстанционния съд по предявеното от жалбоподателя искане за процесуално-организационни действия

Първоинстанционният съд счита, че искането на жалбоподателя Комисията да представи различни документи, а именно отчетите от срещите на съвместната комисия по оценяване, двата най-благоприятни и двата най-неблагоприятни ДРК за длъжностни лица от неговия отдел за периода от 1 юли 2001 г. до 31 декември 2002 г., както и документа, съдържащ официалните количествени норми на отделите за превод за споменатия период, няма каквото и да било отношение към решаването на спора и поради това трябва да бъде отхвърлено.

Исканията на страните пред Съда

Жалбоподателят иска от Съда:

—	да отмени обжалваното съдебно решение и да се произнесе по подадената от него жалба,

—	да установи съществуването на личен интерес от негова страна по отношение на засягащия го ДРК, независим от интереса на администрацията в това отношение,

—	да установи, че по дефиниция инвалидността е обратимо състояние, което се разглежда и третира като такова от медицинската служба на Комисията,

—	да признае правото му на съдебна защита по отношение на засягащия го ДРК,

—	да приеме в допълнение искането му за обезщетение и на това основание да му присъди 1,5 милиона евро, и

—	да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

22	Комисията иска жалбата да бъде отхвърлена и жалбоподателят да бъде осъден да заплати всички съдебни разноски.

По жалбата

В подкрепа на своята жалба жалбоподателят излага четири правни основания. Първите три са в подкрепа на частта от жалбата, насочена срещу решението на Първоинстанционния съд по жалбата за отмяна, а четвъртото — в подкрепа на частта ѝ, насочена срещу решението на Първоинстанционния съд по искането за обезщетение.

По правните основания, свързани с решението на Първоинстанционния съд по жалбата за отмяна на спорното решение

Доводи на страните

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното съдебно решение е опорочено от грешка при прилагане на правото, доколкото Първоинстанционният съд приема, първо, че ДРК представлява интерес за оценяваното длъжностно лице само ако му предстои кариера, второ, че пенсионирането поради трайна инвалидност е равносилно на окончателно прекратяване на служебното правоотношение, и трето, че правото на ефективна съдебна защита в случай на професионална болест не дава право на жалба срещу спорното решение.

25	На първо място той изтъква, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагането на правото, като не е взел предвид точното предназначение на ДРК.

Жалбоподателят посочва, че съдебната практика, на която Първоинстанционният съд се основава в точка 28 от обжалваното съдебно решение, не е релевантна, доколкото се отнася за предишната система за оценяване, в сила преди 2003 г., въз основа на която атестационният доклад играе само второстепенна роля при повишаването. Настоящата атестационна система обаче предвиждала аритметична зависимост с повишаването или уволнението и много повече варианти за действие по отношение на ускоряването или забавянето на израстването в кариерата. Според жалбоподателя в рамките на тази нова система не е подходящо даден документ да се квалифицира като „вътрешен“, когато има значителни обективни последици. Освен това ролята на длъжностното лице в процеса на оценяване не може да бъде оставена на заден план в сравнение с тази на администрацията.

На второ място жалбоподателят изтъква, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като се е заблудил относно последиците на инвалидността. Всъщност Първоинстанционният съд тълкувал инвалидността като необратимо състояние. От текста на член 14 от приложение VIII към Правилника обаче ясно следвало, че инвалидността е обратимо състояние, което впрочем отразявало практиката случаите на инвалидност обикновено да се преразглеждат от медицинската служба на Комисията на всеки две години.

Освен това жалбоподателят подчертава, че докато приетото на 15 февруари 2005 г. решение за неговото пенсиониране поради инвалидност е постановено за две години, извършеното от медицинската служба на Комисията през 2007 г. подновяване е ограничено на една година, което доказвало, че възстановяването му на работа не е само хипотетично, поради което интересът му от отмяна на спорното решение бил възникнал и все още съществуващ.

29	На трето място жалбоподателят поддържа, че Първоинстанционният съд не е взел предвид следствието от общия принцип на ефективна съдебна защита.

Жалбоподателят посочва, че в случая лекарите не отхвърлят хипотезата, според която инвалидността, от която той страда, е по професионални причини. Комисията по инвалидността обаче била предпочела, преди да се произнесе по този въпрос, да изчака становището на компетентните инстанции, или според него становището на Първоинстанционния съд. Фактът, че Първоинстанционният съд не се бил произнесъл по същество по делото, означавал, че положението е блокирано, както от гледна точка на жалбоподателя и на медицинската служба на Комисията, така и на комисията по инвалидност.

Решението по въпроса дали инвалидността е по професионални причини обаче било определящо за условията и реда, по които жалбоподателят можел да бъде възстановен на работа на длъжността си, или — в противен случай — за размера на пенсията му за инвалидност. При тези условия жалбоподателят изтъква, че не можело да се твърди, че правният му интерес бил само хипотетичен и че по този въпрос следвало да се вземе решение единствено в случай на възстановяване.

32	Жалбоподателят изтъква, че тъй като правото на ефективна съдебна защита представлявало основно право, законовите разпоредби и разглежданите правни обстоятелства не можели да се тълкуват и прилагат ограничително.

По отношение на първото правно основание Комисията оспорва довода на жалбоподателя, съгласно който разсъжденията на Първоинстанционния съд в точка 28 от обжалваното съдебно решение не били състоятелни, тъй като жалбоподателят се позовавал по-скоро на атестационната система, която се е прилагала преди 2003 г., отколкото на сега действащата система.

34	В самото начало Комисията посочва, че разглежданият ДРК се отнася за период отпреди 2003 г., а именно за периода от 1 юли 2001 г. до 31 декември 2002 г. Поради това тя допуска, че жалбоподателят по-скоро има предвид атестационната система, въведена от юли 2001 г.

Комисията изтъква, че винаги е съществувала връзка между оценяването на длъжностните лица и тяхното повишаване в длъжност. Такъв бил и настоящият случай, тъй като релевантните разпоредби от новия правилник, който е приет през 2004 г., продължават да се съдържат в глава, озаглавена „Атестиране, повишаване на по-висока стъпка и повишаване в длъжност“. Според Комисията атестационният доклад би бил безполезен, ако липсва връзка между оценяването и повишаването в длъжност на длъжностните лица. Тя счита, че жалбоподателят нито е представил някакъв сериозен довод, нито се е позовал на някакво евентуално важно изменение на разпоредбите, нито е цитирал някакво ново развитие в съдебната практика в подкрепа на тезата си.

По отношение на второто правно основание, свързано с последиците от решението за пенсиониране поради инвалидност, Комисията посочва, че жалбоподателят се ограничава до позоваване на член 14 от приложение VIII към Правилника, без въобще да споменава членове 53 и 78 от същия. Както обаче било видно от обжалваното съдебно решение, споменатият член 14 не можел да бъде разглеждан изолирано. Всъщност Правилникът провеждал ясно разграничение между, от една страна, временната неработоспособност (член 59), и от друга страна, трайната инвалидност (член 53). Докато временната неработоспособност дава право на отпуск по болест, трайната инвалидност води до пенсиониране на съответното длъжностно лице.

Според Комисията фактът, че медицинската служба подновила решението си относно инвалидността на жалбоподателя за период от една, вместо от две години, не бил релевантен за преценката на степента на инвалидността. Всъщност периодът от време между медицинските прегледи не можел да служи за критерий за определяне дали инвалидността на дадено длъжностно лице е трайна или не. След като в определен случай инвалидността спадала към член 78 от Правилника, същата трябвало да се разглежда като трайна. Освен това въпреки член 14 от приложение VIII към Правилника, инвалидността трябвало да се разглежда като трайна, докато продължавала.

По отношение на третото правно основание, свързано с незачитане на правото на ефективна съдебна защита, Комисията изтъква, че същото е основано на погрешна предпоставка. Всъщност, обратно на твърдението на жалбоподателя, Първоинстанционният съд не следвало да се произнася по въпроса за причините за инвалидността. Комисията поддържа, че става дума за медицински въпрос, който е от компетентността на медицинска инстанция, а именно лекаря от ОН или медицинската комисия съобразно член 19 и сл. от условията и реда за прилагане на член 73 от Правилника. Следователно когато отложила решението си относно причините за инвалидността в очакване на становището на „компетентните институции“, комисията по инвалидността се позовала на становището на медицинските инстанции, а не на обжалваното съдебно решение.

39	Комисията добавя, че жалбоподателят винаги е разполагал с възможността да започне производство на основание член 73 от Правилника, за да поиска да се определи дали споменатата инвалидност е по професионални причини. Следователно в това отношение той не бил напълно лишен от съдебна защита.

40	Освен това Комисията поддържа, че Първоинстанционният съд не е лишил жалбоподателя от съдебна защита и по отношение на разглеждания ДРК, доколкото не изключва напълно възможността впоследствие жалбоподателят да може да има интерес от обжалване, в случай че бъде възстановен на работа.

Съображения на Съда

В самото начало следва да се подчертае, че Комисията, както всички общностни институции, има особено задължение за прозрачност по отношение на атестирането, израстването и повишаването в длъжност на служителите ѝ, чието спазване се гарантира с официалната процедура, уредена в членове 43 и 46 от Правилника.

С оглед на това ДРК е основен документ при оценяването на назначения от институциите персонал, тъй като, както се посочва в член 43 от Правилника, позволява да се направи оценка на способностите, ефикасността и поведението на длъжностното лице. Изготвянето на този доклад се извършва най-малко веднъж на всеки две години, както е предвидено от всяка институция съгласно член 110 от Правилника.

43	Освен това, както посочва генералният адвокат в точка 49 от заключението си, ДРК представлява ценностна оценка от преките ръководители как оценяваното длъжностно лице се справя с възложените му задачи и какво е неговото поведение в службата през съответния период.

Всъщност следва да се посочи, на първо място, че независимо от полезността си в бъдеще ДРК представлява писмено и формално доказателство по отношение на качеството на извършената от длъжностното лице работа. Такова оценяване не е просто описание на изпълнените през съответния период задачи, а съдържа и оценка на човешките качества, които атестираното лице е проявило при упражняване на професионалната си дейност.

Поради това всяко длъжностно лице разполага с право работата му да получи оценка, която да бъде извършена правилно и справедливо. Следователно в съответствие с правото на ефективна съдебна защита на длъжностното лице трябва във всички случаи да се признае право да обжалва засягащия го ДРК, поради неговото съдържание или защото не е изготвен според предписаните в Правилника правила.

На второ място, дори да е вярно, че длъжностно лице, чиято трайна пълна инвалидност е призната от комисията по инвалидност, се пенсионира автоматично по силата на членове 53 и 78 от Правилника, положението на такова длъжностно лице се различава от положението на длъжностно лице, което е достигнало възрастта за пенсиониране, подало е оставка или е уволнено, тъй като става въпрос за обратимо положение.

Всъщност длъжностното лице, което страда от такава инвалидност, може един ден отново да поеме изпълнението на функциите си в рамките на общностна институция, предвид текста на член 16 от приложение VIII към Правилника. В това отношение общата разпоредба на член 53 от Правилника трябва да бъде тълкувана във връзка със специалните разпоредби на членове 13—15 от приложение VIII към Правилника. Дейността на длъжностното лице, за което е установено, че е в състояние на инвалидност, само се спира, тъй като развитието на положението му в рамките на институциите е подчинено на съществуването на условията, обосновали тази инвалидност, което може да бъде контролирано на определени периоди от време.

В случая следва да се приеме, че жалбоподателят не отговаря напълно на всички условия, които се изискват, за да може автоматичното му пенсиониране поради трайна пълна инвалидност да бъде обосновано в съответствие с член 13 от приложение VIII към Правилника. Това се потвърждава от факта, че на 31 януари 2007 г. медицинската служба на Комисията, натоварена с изследване на състоянието на инвалидност на жалбоподателя, подновява удостоверението му за инвалидност само за още една година, а не за две години, както е било предвидено в първоначалното решение на комисията по инвалидност от 1 февруари 2005 г. Това доказва, че възможността за възстановяване на жалбоподателя не е само хипотетична, а е съвсем реална.

След като обаче длъжностно лице, за което е признато, че страда от трайна пълна инвалидност, може да бъде възстановено на работа в институциите, същото разполага с право, което е равносилно на правото на работещо длъжностно лице, да иска неговият ДРК да бъде изготвен справедливо, обективно и в съответствие с нормите за правилно оценяване.

В случай на възстановяване ДРК би бил от полза за развитието на длъжностното лице в рамките на неговата служба или на общностните институции. ДРК би представлявал конкретно и формално доказателство за способностите и опита му в рамките на институцията, на което той може да се позовава. ДРК би позволил също на ръководния орган да сравни заслугите на кандидатите при евентуално повишаване в длъжност или преместване.

51	Поради това следва да се приеме, че на основание членове 53 и 78 от Правилника длъжностно лице в състояние на трайна пълна инвалидност запазва интереса си от обжалване на ДРК.

След като от удостоверението за трайна пълна инвалидност на г-н Gordon не може да се направи извод, че същият не би могъл в бъдеще да бъде възстановен на работа в рамките на общностните институции, не може да се изключи възможността той да се позове на разглеждания ДРК след евентуалното си възстановяване в тях.

С оглед на всички тези съображения първите две правни основания следва да се приемат като основателни. Поради това обжалваното съдебно решение следва да се отмени в частта, в която приема, че основанието за постановяване на решение по същество по искането за отмяна на спорното решение е отпаднало, без да е необходимо да се разглежда третото правно основание, което не може да доведе до отмяна в по-широка степен.

По правното основание, свързано с решението на Първоинстанционния съд по искането за обезщетение

Доводи на страните

Жалбоподателят поддържа, че Първоинстанционният съд неправилно е приел искането му за обезщетение за недопустимо със съображението, че не са уточнени естеството и размера на вредите. Всъщност той отбелязва, че според цитираната в самото обжалвано съдебно решение практика на Първоинстанционния съд, при особени обстоятелства не е задължително в жалбата да се уточнява точният размер на вредите и да е изчислена сумата на исканото обезщетение.

Жалбоподателят изтъква също, че въобще не е очаквал, нито е искал решение относно вредите при липса на решение относно жалбата за отмяна. Той уточнява, че в писмената си реплика пред Първоинстанционния съд изрично си е запазил правото да инициира производство за получаване на обезщетение за претърпените вреди с оглед на очакваното от Първоинстанционния съд решение.

56	Жалбоподателят счита, че поради особените обстоятелства и сложността на положението му решение относно вредите би трябвало да се постанови единствено след като Съдът се произнесе по жалбата за отмяна.

57	При все това той изтъква, че ако Съдът установи, че той действително е станал жертва на несправедливо оценяване и на тежка несправедливост и поради това кариерата му реално е претърпяла непоправими вреди, обезщетение от порядъка на 1,5 милиона евро не би било прекомерно.

От своя страна Комисията поддържа, че възможността за освобождаване от задължението за поясняване в жалбата на точния размер на претърпените вреди представлява изключение. От точка 44 от обжалваното съдебно решение следвало, че Първоинстанционният съд бил приел, че случаят на жалбоподателя не спадал към това изключение. Според Комисията жалбоподателят не изтъкнал пред Първоинстанционния съд каквото и да било обстоятелство, което в неговия случай да му позволи да се отклони от общото правило. Освен това в жалбата си жалбоподателят не бил посочил в какво Първоинстанционният съд се е заблудил, като е приложил това общо правило. Комисията заключава, че поради това доводът на жалбоподателя търпи ново възражение за недопустимост поради липса на доводи в подкрепа на позицията му.

Освен това Комисията оспорва довода му, според който Първоинстанционният съд не трябвало да се произнася по въпроса за вредите, с мотива че жалбоподателят бил заявил намерението си впоследствие да инициира отделно производство за получаване на обезщетение за вредите, които твърди че е претърпял. Всъщност това твърдение не се подкрепяло от преписката по делото в първоинстанционното производство.

Съображения на Съда

Следва да се констатира, че Първоинстанционният съд отхвърля като недопустими исканията за обезщетение, тъй като, от една страна, жалбоподателят се ограничава до претенции за обезщетение за вредите, причинени на кариерата, здравето и благосъстоянието му, без да е изчислил точната им стойност и без да е уточнил в достатъчна степен кои са обстоятелствата, които позволяват да се определи размерът на вредите, и от друга страна, по отношение на неимуществените вреди, освен пълната липса на оценка на вредите, жалбоподателят не предоставя възможност на Първоинстанционния съд да определи техния размер и характер.

В това отношение стига да се посочи, че въпросът дали сумата на претендираното от жалбоподателя обезщетение е достатъчно обоснованa от същия изисква преценка на фактите, която е извън компетентността на Съда, обхващаща единствено контрола за законосъобразност на обжалваното съдебно решение (вж. в този смисъл Решение от 15 февруари 1996 г. по дело Buralux и др./Съвет, C-209/94 P, Recueil, стр. I-615, точка 21).

Освен това, както посочва генералният адвокат в точка 78 от заключението си, искане за сума от 1,5 милиона евро като обезщетение, в случай че Съдът разгледа спора по същество, представлява ново искане по смисъла на член 113 от Процедурния правилник на Съда, което следва да бъде обявено за недопустимо.

63	Поради това жалбата на жалбоподателя следва да бъде отхвърлена като недопустима в частта, в която се оспорва отхвърлянето на искането за обезщетение от Първоинстанционния съд.

По жалбата пред Първоинстанционния съд

64	В съответствие с член 61, първа алинея, второ изречение от Статута на Съда когато отмени решението на Първоинстанционния съд, същият може сам да постанови окончателно решение по делото, когато фазата на производството позволява това. Такъв е случаят с жалбата за отмяна.

Доводи на страните

65	На първо място, жалбоподателят иска да бъде отменено спорното решение, отхвърлящо жалбата му срещу решението от 28 април 2003 г. за потвърждаване на неговия ДРК за периода от 1 юли 2001 г. до 31 декември 2002 г.

66	В подкрепа на жалбата той се позовава на три правни основания, първото от които е изведено от съществено процедурно нарушение и от нарушение на правото на защита.

В това отношение жалбоподателят изтъква, че са допуснати множество нарушения в рамките на процедурата за вътрешно обжалване на разглеждания ДРК. Той поддържа по-специално че вторият етап на тази процедура, състоящ се в проверка на формалните и съществени условия на този ДРК от съвместната комисия по оценяване, не е проведен правилно.

В този смисъл извършеният от комисията преглед се ограничавал до процедурните аспекти, а не бил по същество. Всъщност тъй като не се било състояло формално обсъждане със заверяващия ДРК, споменатата комисия препоръчала провеждането му. Досието на жалбоподателя обаче не било изпратено на същата тази комисия след провеждането на споменатото обсъждане, за да може тя да се произнесе също по въпроса дали ДРК е изготвен справедливо, обективно и в съответствие с обичайния ред за оценяване, както предписва член 8, параграф 5 от Общите разпоредби за изпълнение.

Според жалбоподателя този пропуск представлява сериозно нарушение, което опорочава вътрешната процедура по обжалване. Всъщност поради състава си съвместната комисия по оценяване била единственият апелативен орган, в рамките на който членове от персонала, упражняващи същите функции като обжалващия, биха могли да разгледат неговото атестиране. Освен това становището на тази комисия било от голямо значение, доколкото апелативният оценяващ, ако откаже да се съгласи с това становище, бил длъжен да мотивира решението си.

Комисията твърди, че жалбоподателят не може да изтъква като аргумент обстоятелството, че съвместната комисия по оценяване се е ограничила до установяване, че официалното обсъждане със заверяващия ДРК не е проведено, тъй като самият той е пропуснал да я уведоми, че обсъждането се е провело на 25 март 2003 г.

Съображения на Съда

От преписката по делото е видно, че съвместната комисия по оценяване не се е произнесла по съдържанието на разглеждания ДРК, като е длъжна да го направи, когато е сезирана с жалба, както е в случая. Всъщност в становището си, изпратено на апелативния оценяващ на 11 април 2003 г., тази комисия единствено констатира, че официалното обсъждане със заверяващия не се е състояло в противоречие с член 7 от Общите разпоредби за изпълнение.

72	Поради това апелативният оценяващ не може да се произнесе по вътрешната жалба на жалбоподателя в решението си от 28 април 2003 г., когато самата съвместна комисия по оценяване не е дала становище по разглеждания ДРК, така че последният не е окончателен.

Както подчертава генералният адвокат в точка 96 от заключението си, като се произнася така в решението си от 28 април 2003 г., апелативният оценяващ разглежда правото на жалба на жалбоподателя пред съвместната комисия по оценяване като чисто формален етап. Когато обаче тази комисия е сезирана с оспорване, разглеждането на съдържанието на съответния ДРК представлява съществено формално изискване, тъй като, от една страна, споменатата комисия е единствената участваща в атестационната процедура структура, в която са включени представители на персонала, и от друга страна, становищата, които дава, трябва да бъдат взети предвид от апелативния оценяващ.

74	Следователно фактът, че комисията по оценяване не се е произнесла по съдържанието на разглеждания ДРК в съответствие с член 8 от Общите разпоредби за изпълнение, представлява съществено нарушение на процедурата по изготвяне на ДРК, което засяга правата на жалбоподателя.

75	Така, като не е необходимо произнасяне по другите правни основания, изложени в подкрепа на жалбата за отмяна, спорното решение следва да бъде отменено.

По съдебните разноски

76	Съгласно член 122 от Процедурния правилник, когато жалбата е основателна и окончателното решение по правния спор се взема от Съда, той се произнася по съдебните разноски.

По смисъла на член 69, параграф 2 от Процедурния правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 118 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като г-н Gordon е направил искане за осъждането на Комисията и последната е загубила делото, тя трябва да бъде осъдена да заплати разноските по производствата пред двете инстанции.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:

1)	Отменя Решението на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 7 февруари 2007 г. по дело Gordon/Комисия (T-175/04) в частта, в която Първоинстанционният съд обявява, че няма основание за постановяване на съдебно решение по същество по подадената от г-н Gordon жалба.

2)	Отхвърля жалбата като недопустима в частта, в която се оспорва отхвърлянето на искането за обезщетение в споменатото решение на Първоинстанционния съд.

3)	Отменя решението на Комисията на Европейските общности от 11 декември 2003 г., с което се отхвърля жалбата на г-н Gordon срещу решението от 28 април 2003 г. за потвърждаване на неговия доклад за развитие на кариерата за периода от 1 юли 2001 г. до 31 декември 2002 г.

4)	Осъжда Комисията на Европейските общности да заплати съдебните разноски, направени от г-н Gordon пред Съда на Европейските общности и пред Първоинстанционния съд на Европейските общности.

Подписи

( *1 ) Език на производството: английски.