РЕШЕНИЕ НА СЪДА (четвърти състав)

29 ноември 2007 година ( *1 )

„Обжалване — Длъжностни лица — Заплата — Надбавка за експатриране — Условие по член 4, параграф 1, буква a), второ тире от приложение VII към Правилника — Понятие „работа за друга държава““

По дело C-10/06 P

с предмет жалба на основание член 56 от Статута на Съда, подадена на 5 януари 2006 г.,

Rafael de Bustamante Tello, за когото се явяват адв. R. García-Gallardo Gil Fournier, адв. М. D. Domínguez Pérez и адв. A. Sayagués Torres, abogados,

жалбоподател,

като другата страна в производството е:

Съвет на Европейския съюз, за който се явяват г-жа M. Simm и г-н D. Canga Fano, в качеството на представители,

ответник в първоинстанционното производство,

СЪДЪТ (четвърти състав),

състоящ се от: г-н K. Lenaerts, председател на състав, г-н G. Arestis, г-жа R. Silva de Lapuerta, г-н J. Malenovský (докладчик) и г-н T. von Danwitz, съдии,

генерален адвокат: г-н Y. Bot,

секретар: г-жа L. Hewlett, главен администратор,

предвид изложеното в писмената фаза на производството и в съдебното заседание от 22 март 2007 г.,

след като изслуша заключението на генералния адвокат, представено в съдебното заседание от 7 юни 2007 г. ,

постанови настоящото

Решение

Със своята жалба г-н de Bustamante Tello иска от Съда да отмени Решение на Първоинстанционния съд на Европейските общности от 25 октомври 2005 г. по дело de Bustamante Tello/Съвет (T-368/03, Recueil FP, стр. I-A-321 и II-1439, наричано по-нататък „обжалваното решение“), с което Първоинстанционният съд отхвърля жалбата му за отмяна на решението на Съвета на Европейския съюз от 28 юли 2003 г., с което му се отказва правото на надбавка за експатриране, предвидено в член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника за длъжностните лица на Европейските общности (наричан по-нататък „Правилника“), както и на свързаните с нея надбавки (наричано по-нататък „спорното решение“).

Правна уредба

2	Член 69, първо изречение от Правилника, в редакцията му, приложима към датата на спорното решение, предвижда, че надбавката за експатриране е равна на 16 % от общия размер на основната заплата, надбавката за жилищни нужди и надбавката за дете на издръжка, на които има право длъжностното лице.

Член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника предвижда, че надбавката за експатриране се изплаща:

„а)

на длъжностни лица:

—	които не са и никога не са били граждани на държавата, на чиято територия се намира мястото им на работа

—

които през петте години, изтичащи шест месеца преди постъпването им на служба, не са живели или упражнявали основната си дейност на европейската територия на тази държава. По смисъла на настоящата разпоредба обстоятелствата, произтичащи от работа за друга държава или за международна организация, не се вземат предвид.

[…]“

Обстоятелства в основата на спора

Обстоятелствата в основата на спора са обобщени от Първоинстанционния съд в точки 3—9 от обжалваното решение по следния начин:

„3

Ищецът, испански гражданин, е упражнявал професионална дейност в Брюксел между 2 декември 1991 г. и 31 юли 1996 г. в служба на „Instituto de Fomento de la Región de Murcia“ (Институт за развитие на Регион Murcia, наричан по-нататък „INFO“), публичноправна организация на автономната общност на Регион Murcia (Comunidad Autónoma de la Región de Murcia), чието бюро в Брюксел е натоварено по-специално да следи общностното законодателство и програми, представляващи интерес за споменатата автономна общност. От 2 декември 1991 г. до 31 октомври 1993 г. той е работил за INFO по договор за стаж, а от 1 ноември 1993 г. до месец август 1996 г. по договор за неопределен срок.

В периода между месеците август 1996 г. и декември 2002 г. ищецът работи в Брюксел по договор за неопределен срок, подписан с INFO, в качеството на директор на Oficina de la Comunidad Autónoma de la Región de Murcia ante las Comunidades europeas (Бюро на автономната общност на Регион Murciа пред Европейските общности, наричано по-нататък „ORM“), административна организация на автономната общност на Регион Murciа, натоварена с управлението на интересите на последната пред общностните институции.

5	Ищецът приема, че по време на изпълнението на задачите за INFO и ORM е пребивавал в Брюксел по професионални причини. Страните имат разногласие обаче относно мястото на обичайно пребиваване и центъра на интереси на ищеца през споменатия период.

На 1 януари 2003 г. ищецът постъпва на служба в Съвета в качеството на длъжностно лице. Посоченият в член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII към Правилника период от пет години за получаване на надбавката за експатриране, наричан „референтен период“, е в случая периодът от 1 юли 1997 г. до 30 юни 2002 г.

7	На 24 януари 2003 г. дирекция „Персонал и администрация“ на генералния секретариат на Съвета му изпраща неговия личен фиш за постъпване на служба. В споменатия фиш се посочва, че ищецът няма право нито на надбавката за експатриране, нито на свързаните с нея надбавки.

8	На 10 април 2003 г. ищецът подава жалба на основание член 90, параграф 2 от Правилника срещу посочения административен документ.

С писмо от 28 юли 2003 г. заместник главният секретар на Съвета с решение отхвърля изрично жалбата на ищеца. Въпросното решение посочва, че надбавката за експатриране и свързаните с нея надбавки са отказани на ищеца на основание член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника по съображение, че последният е живял и упражнявал своята професионална дейност в Брюксел през периода от пет години, изтичащ шест месеца преди постъпването му на служба. Освен това ОН е счел, че професионалната дейност на ищеца за INFO и ORM не може да бъде приравнен на „работа за друга държава“ по смисъла на предвиденото в посочения член 4 изключение, и че следователно съответните периоди не можели да се вземат пред вид.“

Производството пред Първоинстанционния съд и обжалваното съдебно решение

5	Жалбоподателят подава жалба за отмяна на спорното решение в секретариата на Първоинстанционния съд на 4 ноември 2003 г.

С обжалваното решение Първоинстанционният съд отхвърля жалбата на жалбоподателя. Той не приема изтъкнатите от последния три правни основания, изведени от нарушението на член 4, параграф 1, буква а) от приложение VII към Правилника, от грешката в преценката на фактическите обстоятелства и от нарушението на принципа за равно третиране.

Относно първото правно основание, Първоинстанционният съд приема в точка 27 от обжалваното решение, че въпросът, който се поставя, е да се установи дали извършваната от жалбоподателя работа в Брюксел за ORM трябва да се счита за работа за друга държава по смисъла на член 4, параграф 1, буква а), второ тире от посоченото приложение VII.

За да отхвърли това правно основание, Първоинстанционният съд отначало припомня в точка 30 от обжалваното решение, че според Съда, от общата структура на Договорите за ЕО и за ЕОВС ясно следва, че понятието за държава-членка по смисъла на институционалните разпоредби се отнася единствено до правителствените органи на държавите-членки и че не би могло да се разпростре до правителствата на регионите или на автономните общности, независимо от обхвата на предоставените им правомощия.

В точка 31 от обжалваното решение Първоинстанционният съд по-нататък приема по същество, че разпоредбите от Правилника използват точна терминология, за която е изключено разширителното тълкуване по аналогия за случаи, които не са изрично посочени. Накрая той отбелязва в точка 32 от споменатото решение, че законодателят е избрал термина „държава“, при положение че към момента на приемането на Правилника вече са съществували държави-членки с федерално или регионално устройство като Федерална република Германия, а не единствено държави с централизирано вътрешно устройство. От това той заключава, че ако общностният законодател е искал да въведе политическите подразделения или местните общности в посочения член, той е щял да го направи изрично.

Въз основа на това Първоинстанционният съд заключава в точка 33 от обжалваното съдебно решение, че понятието „държава“, предвидено в член 4 от приложение VII към Правилника, не включва нищо друго, освен държавата като правен субект и като единен субект на международното право, както и нейните органи на управление.

Оттук Първоинстанционният съд стига до извода в точка 34 от обжалваното решение, че изразът „работа за друга държава“, посочен в член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII към Правилника, трябва да се тълкува като неотнасящ се до услугите, предоставяни за правителствата на политическите подразделения на държавите.

12	В точки 36—43 от обжалваното решение Първоинстанционният съд отхвърля редица доводи, изтъкнати от жалбоподателя.

В точка 36 той отхвърля довода на жалбоподателя, изведен от съществуването на самостойно понятие за държава по общностното право, което включвало и децентрализираните структури. В точки 37 и 38 са отхвърлени доводите, изведени от присъщите на автономните общности правомощия в испанския правен ред, както и от текста на решение на Tribunal Constitucional от 26 май 1994 г. В точки 39—41 Първоинстанционният съд отхвърля доводите, според които жалбоподателят е подчинен на същата здравноосигурителна схема и подлежи на същия данъчен режим като лицата, работещи в постоянното представителство на Кралство Испания към Европейския съюз в Брюксел. Накрая, в точки 42 и 43 е отхвърлен доводът на жалбоподателя, изведен от участието на представителите на автономните общности в консултативните комитети на Комисията.

За да отхвърли второто правно основание на жалбата, изведено от грешка в преценката на фактическите обстоятелства от страна на Съвета, в точка 63 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд приема, че по време на референтния период жалбоподателят обичайно е пребивавал и упражнявал основната си професионална дейност в Брюксел.

Накрая, в точки 71—74 от обжалваното решение Първоинстанционният съд постановява, че третото правно основание, изтъкнато от жалбоподателя в подкрепа на неговата жалба, изведено от нарушението на принципа за равно третиране, не може да се приеме, с мотива че не е установено никакво нарушение на посочения принцип.

16	Що се отнася до искането за предоставяне на надбавките, свързани с надбавката за експатриране, Първоинстанционният съд приема в точка 76 от обжалваното решение, че след като е установено, че жалбоподателят няма право да получи надбавката за експатриране, това искане следва да се отхвърли.

Искания на страните в производството по жалбата

С настоящата жалба се иска от Съда:

—	да отмени обжалваното съдебно решение, да върне делото на Първоинстанционния съд и

—	да осъди Съвета да заплати разноските по производствата пред двете инстанции.

Съветът иска от Съда:

—	да отхвърли жалбата като недопустима или при условията на евентуалност като неоснователна, и

—	да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски по настоящото производство.

По жалбата

Доводи на страните

С единственото си правно основание жалбоподателят твърди, че Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е дал погрешно тълкуване на понятието „обстоятелства, произтичащи от работа за друга държава“, посочено в член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII към Правилника. Това правно основание включва две отделни части.

На първо място жалбоподателят изтъква, че Първоинстанционният съд дава стеснително тълкуване на изключението, предвидено в член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII към Правилника. Произнасяйки се по този начин обаче, Първоинстанционният съд се отклонявал от своята предходна съдебна практика, и по-точно от своето решение от 30 март 1993 г. по дело Vardakas/Комисия (T-4/92, Recueil, стр. II-357, точка 34), в което е постановил, че тази разпоредба, като изключение от изключението, следва да се тълкува разширително.

21	На второ място жалбоподателят изтъква, че причината за съществуването на посоченото изключение се дължи на факта, че за лицата, които засяга, не може да се смята, че са установили трайна връзка с държавата по месторабота поради временния характер на командироването им в тази държава.

Обжалваното съдебно решение обаче, като изключва от приложното поле на това изключение работата за съответната държава-членка посредством автономните общности, пренебрегвало причината за съществуване на посочената разпоредба и освен това установявало дискриминация между длъжностните лица, работили за тази държава посредством централната администрация в рамките на постоянно представителство, на които е признато правото на надбавка за експатриране (Решение на Първоинстанционния съд от 13 септември 2005 г. по дело Hosman-Chevalier/Комисия, T-72/04, Recueil, стр. II-3265, точка 40) и тези, които са работили посредством администрацията на автономна общност. Всъщност в посочените две хипотези длъжностното лице нямало установена трайна връзка с държавата по месторабота преди постъпването си на служба в Общностите поради временния характер на командироването си в тази държава. Онова, което в крайна сметка имало значение, било трайният или нетраен характер на връзката, установена с държавата по месторабота.

Накрая, обратно на постановеното от Първоинстанционния съд в точка 33 от обжалваното решение, това широко тълкуване нямало да доведе до включване в понятието за „държава“ на всички публични структури със собствена правосубектност. Обхватът на такова тълкуване оставал ограничен до структури с правомощия в общностната сфера, какъвто бил случаят с автономните общности, и неговото предимство да бъде в съответствие с други разпоредби от Договора за ЕО, като например с разпоредбите, свързани с държавните помощи и с обществените поръчки.

В писмената си защита като главна претенция Съветът иска обявяването на жалбата за недопустима, поддържайки, че жалбоподателят не посочва точно кои части от обжалваното съдебно решение иска да бъдат отменени, нито конкретните правни доводи, изтъкнати в подкрепа на искането. Жалбоподателят се ограничавал да възпроизведе правните основания и доводи, изложени пред Първоинстанционния съд и целял по този начин единствено преразглеждане на жалбата, предявена в първоинстанционното производство.

Що се отнася до съществото на спора, Съветът изтъква на първо място, че по отношение на твърдението за нарушение на жалбоподателя, изведено от стеснителното тълкуване на изключението, предвидено в член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII към Правилника и от несъобразяването с позицията, възприета от Първоинстанционния съд в неговото решение по дело Vardakas/Комисия, посочено по-горе, последното се изтъква извън неговия контекст и в разрез с постоянна съдебна практика, според която разпоредбите на общностното право, даващи право на финансови престации, трябва да се тълкуват ограничително (Решение на Първоинстанционния съд от 30 ноември 1994 г. по дело Dornonville de la Cour/Комисия, T-498/93, Recueil FP, стр. I-A-257 и II-813, точка 38).

Освен това тълкуването на понятието „работа за друга държава“, защитавано от жалбоподателя, било в противоречие с постоянната съдебна практика на Съда, според която понятието за държава-членка по смисъла на институционалните разпоредби се отнася единствено до правителствените органи на държавите-членки и не би могло да се разпростре до правителствата на регионите или автономните области, независимо колко широки са предоставените им правомощия. От посоченото Съветът заключава, че да се приеме обратното би довело до накърняване на институционалното равновесие, предвидено с Договорите.

На второ място, по отношение на претендираното несъобразяване с ratio legis и с контекста на член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII към Правилника, Съветът поддържа, че позицията на Първоинстанционния съд напълно съответства на предвиденото в Договорите институционално равновесие. Напротив, ако се възприемели доводите на жалбоподателя, понятието за държава щяло да се разпростре не само към автономните общности и други аналогични регионални власти, но и към общински или местни власти и публични предприятия, и то до трудно предвидими предели.

Съображения на Съда

По допустимостта

Според практиката на Съда жалбата е недопустима, ако не съдържа доводи, насочени към установяване на грешка при прилагане на правото, която опорочава обжалваното решение, а само повтаря или възпроизвежда буквално вече изложени пред Първоинстанционния съд основания и доводи. За сметка на това, при положение че жалбоподателят оспорва тълкуването или прилагането на общностното право от страна на Първоинстанционния съд, разгледаните в първоинстанционното производство правни въпроси могат отново да бъдат обсъдени в хода на производството по обжалване. Всъщност ако жалбоподателят не би могъл да основе жалбата си на вече изложени пред Първоинстанционния съд основания и доводи, посоченото производство отчасти би се обезсмислило (вж. в този смисъл Решение на Съда от 18 януари 2007 г. по дело ПКК и НКК/Съвет, C-229/05 P, Recueil, стр. I-439, точка 32 и посочената съдебна практика).

В конкретния случай от точки 19—23 от настоящото решение е видно, че жалбата не представлява обикновено буквално възпроизвеждане на правните основания и доводи, представени в първоинстанционното производство, и че жалбоподателят посочва точно критикуваните части на обжалваното решение, както и доводите, на основание на които счита, че правният извод на Първоинстанционния съд е неправилен.

Всъщност с двете части на единственото правно основание, изтъкнато в подкрепа на неговата жалба, жалбоподателят цели да постави под въпрос извода на Първоинстанционния съд по отношение на изключението, предвидено в член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII от Правилника — изключение, на което последният е дал стеснително тълкуване при незачитане както на ratio legis, така и на неговия контекст.

31	При тези обстоятелства повдигнатото от Съвета възражение за недопустимост следва да бъде отхвърлено, а основателността на жалбата — проверена.

По съществото на спора

С оглед на отговора на представеното от жалбоподателя първо правно основание, е уместно да се реши въпросът дали с тълкуването, което дава на понятието „работа за друга държава“ по член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII от Правилника, Първоинстанционният съд е допуснал грешка при прилагане на правото.

Следва да се припомни, че според постоянна съдебна практика, предвидената в член 69 от Правилника надбавка за експатриране, условията за чието предоставяне са уточнени в член 4, параграф 1 от приложение VII към същия правилник — разпоредба, в която се съдържа понятието „работа за друга държава“ — цели компенсирането на специфичните разходи и трудности, които понасят длъжностните лица при постъпването си на работа в Общностите, тъй като тези лица са принудени поради тази причина да променят местопребиваването си от държавата по тяхното местожителство в държавата по месторабота и да се интегрират в нова среда. Понятието за експатриране зависи и от субективното положение на длъжностното лице, а именно от степента, в която се интегрира в новата си среда, която се обуславя например от обичайното му пребиваване или от упражняването на основна професионална дейност (вж. Решение от 15 септември 1994 г. по дело Magdalena Fernández/Комисия, C-452/93 P, Recueil, стр. I-4295, точка 20 и Решение от 21 юни 2007 г. по дело Комисия/Hosman-Chevalier, C-424/05 P, Сборник, стр. І-05027, точка 35).

34	Целта на отпускането на надбавката за експатриране е да се предотврати фактическото неравенство между длъжностните лица, които са интегрирани в обществото на държавата по месторабота, и тези, които не са интегрирани (Решение по дело Комисия/Hosman-Chevalier, посочено по-горе, точка 36).

В подобно положение на експатриране се намира и длъжностното лице, което макар през петте години, изтичащи шест месеца преди постъпването му на служба, да е живяло или упражнявало професионална дейност на европейската територия на държавата, в която се намира неговата месторабота, е извършвало работа за друга държава или за международна организация (Решение по дело Комисия/Hosman-Chevalier, посочено по-горе, точка 37).

Всъщност в резултат от извършването на работа за „друга държава или международна организация“ се запазва специфична връзка между заинтересованото лице и съответната друга държава или международна организация, което е пречка за създаването на трайна връзка с държавата по месторабота а следователно и за достатъчното интегриране на посоченото заинтересовано лице в обществото на тази държава (Решение по дело Комисия/Hosman-Chevalier, посочено по-горе, точка 38).

В това отношение нищо не позволява от разпоредбите на член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII към Правилника да се заключи, че работата „за друга държава“, непременно означава работа за държава — членка на Европейския съюз. Такова заключение не се обезсилва от факта, че на практика бъдещите длъжностни лица на Съюза в повечето случаи работят за държава-членка, а не за трета държава.

38	Доколкото са засегнати и трети държави, тълкуването на понятието „държава“ по смисъла на член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII към правилника, следва да става с позоваване на международното публично право, което урежда отношенията между държавите-членки и трети държави.

Макар и разпределянето на правомощията вътре в държавата да е различно в зависимост от институционалната архитектура на всяка държава, съгласно международното публично право тя трябва да се възприема като единен субект. Това разбиране налага и изискването държавата да се представлява пред други държави и международни организации от една единствена система за дипломатическо представителство, което отразява единния характер на съответната държава в международен план.

В това отношение обаче Съдът вече се е произнесъл, че макар за това дали съответното длъжностно лице може да се смята за работило за „друга държава“ да не е важно дали е било наето от централната администрация на тази друга държава, неговото функционално включване в структурата на постоянното представителство на последната представлява определящ елемент.(вж. в този смисъл Решение по дело Комисия/Hosman-Chevalier, посочено по-горе, точка 42).

Всъщност в точка 43 от посоченото решение по дело Комисия/Hosman-Chevalier Съдът приема, че специфичната връзка на заинтересованото лице със съответната държава-членка произтича от особения му статут като член на персонала на постоянно представителство. Този привилегирован статут, който му е позволявал да се ползва с различни привилегии и имунитети по силата на Виенската конвенция за дипломатическите отношения от 18 април 1961 г., сам по себе си препятства създаването на трайна връзка на заинтересованото лице с държавата по месторабота и съответно достатъчното му интегриране в обществото на тази държава.

Предходните разсъждения впрочем се подкрепят и от довод в този смисъл, произтичащ от един от документите по делото. Всъщност отговаряйки на въпроса на Първоинстанционния съд, отправен в рамките на процесуално-организационно действие, Кралство Испания уточнява, без по тази точка да са изложени възражения, че принадлежността на длъжностните лица към постоянното представителство на посочената държава-членка и акредитирането им пред белгийските власти има за последица запазване на законното им пребиваване в държавата-членка по произход и че тъй като не са регистрирани в общините на Кралство Белгия, те не се смятат от компетентните органи за пребиваващи в последната държава-членка.

43	Такива обстоятелства обаче също са в състояние да препятстват достатъчното интегриране на посочените длъжностни лица в държавата-членка по месторабота и затова могат да допринесат за положението на експатриране, в което се намират тези длъжностни лица.

В това отношение жалбоподателят твърди, както бе посочено в точка 22 от настоящото решение, че Първоинстанционният съд е допуснал дискриминация между длъжностните лица, които са извършвали работа за държавата посредством централната администрация в рамките на постоянно представителство — длъжностни лица, на които е признато правото на надбавка за експатриране — и тези, които са извършвали такава работа посредством администрацията на автономна общност.

Въпросът дали работата е извършвана за държавата посредством нейната централна администрация или администрацията на автономна общност не представлява, противно на твърдението на жалбоподателя, релевантен критерий за разграничаване, който следва да се вземе отчита за целите на предоставянето на надбавката за експатриране.

Всъщност, както служителите, които извършват работа за държавата посредством нейната централна администрация, така и тези, които извършват работа за автономна област чрез нейната администрация, трябва да се смятат за лица в положение на експатриране по смисъла на член 4, параграф 1 от приложение VII към Правилника, но при условие че са формално включени в структурата на постоянното представителство на споменатата държава.

47	В конкретния случай обаче няма съмнение, че в течение на референтния период жалбоподателят не е бил на служба в централната испанска администрация и още по-малко формално е бил включен в структурата на постоянното представителство на Кралство Испания към Европейския съюз.

48	При тези обстоятелства доводът на жалбоподателя, изведен от нарушението на принципа за равно третиране, може единствено да бъде отхвърлен.

Освен това е уместно да се отбележи като пример, че в Испания, по силата на Споразумението относно отдела по въпросите на автономните общности в рамките на постоянното представителство на Кралство Испания към Европейския съюз и относно участието на автономните общности в работните групи на Съвета на Европейския съюз, прието от испанското правителство на 9 декември 2004 г. в рамките на Conferencia para Asuntos con las Comunidades Europeas, макар това споразумение да не е съществувало към момента на настъпване на обстоятелствата по настоящия спор, най-малко две места за съветник по въпросите на автономните общности в посоченото постоянно представителство се заемат от длъжностни лица на автономните общности, разполагащи с правомощия във вътрешнодържавен план, но включени в това постоянно представителство.

Ето защо, доколкото с оглед на тълкуването на израза „работа за друга държава“ в член 4, параграф 1, буква а), второ тире от приложение VII към Правилника, за единствено релевантен трябва да се приема фактът, че е извършвана работа към постоянно представителство на държава, следва, че в точка 34 от обжалваното съдебно решение Първоинстанционният съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е изтълкувал посочения израз като неотнасящ се към работата за правителствата на политическите подразделения на държавите.

51	От всички изложени дотук съображения следва, че жалбата трябва да бъде отхвърлена.

По съдебните разноски

Съгласно член 69, параграф 2, първа алинея от Процедурния правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 118 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. По силата на член 70 от същия правилник в спорове между Общностите и техни служители институциите понасят направените от тях разходи. От член 122, втора алинея, първо тире от посочения правилник обаче произтича, че член 70 не се прилага по отношение на жалби, подадени от длъжностно лице или друг служител на институция срещу нея. След като Съветът е направил искане за осъждането на жалбоподателя и последният е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати разноските.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:

1)	Отхвърля жалбата.

2)	Осъжда г-н De Bustamante Tello да заплати съдебните разноски.

Подписи

( *1 ) Език на производството: испански.