ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-ЖА VERICA TRSTENJAK,

представено на 28 март 2007 година(1)

Дело C‑331/05 P

Internationaler Hilfsfonds e. V.

срещу

Комисия на Европейските общности

„Обжалване — Извъндоговорна отговорност на Общността — Член 288, втора алинея ЕО — Отказ за съфинансиране на дейности на НПО — Отмяна на решение на Първоинстанционния съд, с което се отхвърля иск — Възстановимост на разходи за адвокат във връзка с производствата по жалби пред Европейския омбудсман“

Съдържание

I –   Въведение

II – Правна уредба

III – Факти и производство

А – Обстоятелства в основата на спора

Б – Производство пред Първоинстанционния съд и обжалвано определение

В – Производство пред Съда и искания на страните

Г – Правни основания на жалбата и доводи на страните

IV – Правен анализ

А – Преглед на правните основания на жалбата

1.     Първо правно основание: възможност за възстановяване на разходи за адвокат посредством иск за обезщетение

а) Правилата за съдебните разноски по общностното право

i) Правилата за съдебните разноски по производствата пред общностните юрисдикции

ii) Липса на правила за разноските по производството пред Европейския омбудсман

–       Разлики с общностната юрисдикция

–       Липса на необходимост да се прибегне до съветите на адвокат

б) Извъндоговорната отговорност на Общността

2.     Второ правно основание: нарушение на съдебната практика на общностните юрисдикции

а) Решение по дело Herpels/Комисия

б) Решение по дело AFCon Management Consultants и др./Комисия

3.     Трето правно основание: причинно-следствена връзка

Б – Заключение на анализа

V –   По съдебните разноски

VI – Заключение

I –    Въведение

1.        Повод за настоящото дело е подадената жалба срещу постановеното на 11 юли 2005 г. определение на Първоинстанционния съд на Европейските общности(2), с което последният отхвърля като явно неоснователен иск за обезщетение на основание на извъндоговорна отговорност, предявен съгласно член 288, втора алинея ЕО от непривилегирован ищец срещу Европейската общност.

2.        Жалбоподателят и ищец в първоинстанционното производството (наричан по-нататък „жалбоподателят“) е неправителствена организация (НПО), учредена по немското право, която подпомага бежанци и жертви на войни и бедствия. С иска в първоинстанционното производство той претендира възстановяване на направените от него разходи за адвокат в три производства срещу Комисията на Европейските общности пред Европейския омбудсман. Жалбоподателят счита, че понесените от него разходи възлизат на 54 037 ЕUR. Понастоящем той иска от Съда да упражни контрол от правна страна върху първоинстанционното решение.

II – Правна уредба

3.        Член 288, втора алинея ЕО гласи:

„В случай на извъндоговорна отговорност, Общността в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите-членки, е длъжна да поправи вредите, причинени от нейни институции или служители, при изпълнението на техните задължения.“

4.        По силата на член 21, втора алинея ЕО всеки гражданин на Съюза може да се обръща към Европейския омбудсман, предвиден в член 195 ЕО.

5.        Член 195, параграф 1 ЕО гласи:

„Европейският парламент назначава омбудсман, който е компетентен да получава жалби от всеки гражданин на Съюза или от всяко физическо или юридическо лице, което пребивава или има седалище в някоя от държавите-членки, относно случаи на лошо администриране в действията на институциите или органите на Общността, с изключение на Съда и на Първоинстанционния съд при изпълнение на техните съдебни функции.

В съответствие със своите функции омбудсманът извършва разследвания, които счита за обосновани, или по собствена инициатива, или въз основа на жалби, които са му били отправени пряко или с посредничеството на член на Европейския парламент, освен в случаите, когато твърденията в жалбите са предмет или са били предмет на съдебно производство. В случаите, когато омбудсманът е установил случай на лошо администриране, той сезира въпросната институция, която разполага със срок от три месеца, за да представи своето становище. Омбудсманът впоследствие предава доклад до Европейския парламент и до заинтересованата институция. Лицето, което е подало жалбата, се информира за резултата от тези разследвания.

Омбудсманът представя ежегоден доклад до Европейския парламент относно резултатите от разследванията.“

6.        На 9 март 1994 г. на основание на член 138 Е, параграф 4 от Договора за ЕО (понастоящем член 195, параграф 4 ЕО) Европейският парламент приема Решение 94/262/ЕОВС, ЕО, Евратом относно правилата и общите условия за изпълнението на функциите на омбудсмана(3).

7.        Съгласно член 2, параграф 6 от Решение 94/262 когато поради висящо или приключило съдебно производство, отнасящо се до представените пред него факти, омбудсманът трябва да обяви жалбата за недопустима или да прекрати разглеждането ѝ, резултатите от всички проведени преди това от него проверки се изпращат в архив.

III – Факти и производство

 А – Обстоятелства в основата на спора

8.        Настоящият спор произтича от поредица от заявления за съфинансиране на дейности за подкрепа, подадени от жалбоподателя до Комисията. Между 1993 г. и 1997 г. той представя в Комисията шест заявления за съфинансиране на дейности.

9.        При разглеждането на първите заявления службите на Комисията стигат до извода, че жалбоподателят не може да ползва помощи за НПО, след като не отговаря на общите условия за съфинансиране на дейности. Общите условия на Комисията за съфинансиране на дейности на европейски НПО в развиващите се страни определят критериите за допустимост на НПО и на дейности за съфинансиране, дават конкретни указания за подаването на заявленията и съдържат подробни разяснения относно правилата за финансиране(4). Жалбоподателят е уведомен за това с писмо от 12 октомври 1993 г. С писмо от 29 юли 1996 г. Комисията обяснява основните съображения, които са я довели до заключението, че жалбоподателят не може да се счита за допустимо НПО.

10.      На 5 декември 1996 г. жалбоподателят представя нов проект на Комисията. С ново заявление от септември 1997 г. на Комисията е представен изменен вариант на горепосочения проект. Комисията не се произнася по тези нови заявления за съфинансиране, тъй като приема, че решението от 12 октомври 1993 г., според което жалбоподателят не може да бъде допуснат, остава в сила.

11.      Тогава жалбоподателят подава три жалби до омбудсмана: първата — през 1998 г., а останалите две — през 2000 г. Тези жалби се отнасят преди всичко до два въпроса, а именно до достъпа на жалбоподателя до преписката и до това дали Комисията надлежно е разгледала заявленията му.

12.      Що се отнася до достъпа до преписката, с решение от 30 ноември 2001 г. омбудсманът заключава, че списъкът с документи, който Комисията е предложила на жалбоподателя за справка, е бил непълен, че Комисията неоснователно е задържала определени документи и че следователно това отношение на Комисията може да представлява случай на лошо администриране. Той предлага на Комисията да разреши подходящ достъп до преписката. Този достъп е осъществен в помещенията на Комисията на 26 октомври 2001 г. Освен това омбудсманът установява случай на лошо администриране поради обстоятелството, че на жалбоподателя не е била предоставена възможност формално да вземе становище по информацията, която Комисията е получила от трети лица и е използвала, за да вземе решение в негов ущърб.

13.      С друго решение, също от 30 ноември 2001 г., по повод на обстоятелството, че Комисията взема предвид определена информация от трети лица, омбудсманът заключава, че заявленията на жалбоподателя не са били надлежно разгледани. Освен това в решението си от 11 юли 2000 г. омбудсманът прави критична бележка относно прекомерно дългия срок, който Комисията оставя да изтече, преди да представи в писмена форма съображенията, поради които през 1993 г. преценява, че жалбоподателят не може да бъде допуснат да кандидатства. На последно място, що се отнася до факта, че Комисията не взема формално решение по подадените през декември 1996 г. и септември 1997 г. заявления на жалбоподателя, с решение от 19 юли 2001 г. омбудсманът препоръчва на Комисията да се произнесе по тези заявления до 31 октомври 2001 г.

14.      За да се съобрази с препоръката на омбудсмана, Комисията изпраща на жалбоподателя писмо с дата 16 октомври 2001 г., с което отхвърля представените през декември 1996 г. и през септември 1997 г. два проекта, тъй като жалбоподателят не може да бъде допуснат да кандидатства за съфинансиране.

15.      На 15 декември 2005 г. жалбоподателят обжалва това писмо пред Първоинстанционния съд. С решение от 18 септември 2003 г., постановено по дело T‑321/01(5), Първоинстанционният съд отменя решението на Комисията от 16 октомври 2001 г., с което тя отхвърля заявленията на жалбоподателя за съфинансиране от декември 1996 г. и септември 1997 г., и осъжда ответника да заплати съдебните разноски.

16.      С жалбата си по дело Т-321/01 жалбоподателят освен това иска ответникът да му възстанови разходите, направени по производството пред омбудсмана. В решението си Първоинстанционният съд отсъжда, че разходите във връзка с производства пред омбудсмана не могат да се разглеждат като необходими разходи по смисъла на член 91, буква б) от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд и поради това не подлежат на възстановяване.

 Б – Производство пред Първоинстанционния съд и обжалвано определение

17.      С искова молба, подадена в Секретариата на Първоинстанционния съд на 23 юли 2004 г., жалбоподателят предявява нов иск, този път на основание на член 288, втора алинея ЕО, с който иска Общността да бъде осъдена да му заплати сумата от 54 037 EUR като имуществени вреди.

18.      Първоинстанционният съд се произнася с определение от 11 юли 2005 г., с което отхвърля иска като явно неоснователен, предвид липсата на извъндоговорна отговорност на Общността.

19.      Първоинстанционният съд основава решението си на редица доводи, които по същество могат да се сведат до едно единствено съображение: липсата на причинно-следствена връзка между поведението на общностната институция и посочените вреди, тъй като в производството пред Европейския омбудсман не е необходимо да се прибягва до представителство от адвокат.

20.      Първоинстанционният съд отхвърля иска като явно неоснователен, тъй като според него разходите във връзка с производствата пред омбудсмана не могат да се разглеждат като необходими разходи по смисъла на член 91, буква б) от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд и следователно не подлежат на възстановяване. Според Първоинстанционния съд от тази разпоредба следва, че подлежащите на възстановяване съдебни разноски са ограничени до разноските, които са направени за целите на производството пред Първоинстанционния съд и същевременно са необходими за тези цели.

21.      Що се отнася до производството пред омбудсмана, Първоинстанционният съд изтъква, че за разлика от производствата пред общностните юрисдикции, то е замислено така, че да не е необходимо да се прибягва до адвокат. Затова според него е достатъчно в жалбата да се изложат фактите, а правни доводи не са необходими. Според Първоинстанционния съд при тези обстоятелства свободният избор на гражданина дали в производството пред омбудсмана да бъде представляван от адвокат предполага лично да понесе разходите за това. Именно поради липсата на този свободен избор в производствата пред общностните юрисдикции, в които е задължително участието на адвокат, съдебното производство съдържа решение по разноските, включително за адвокат.

22.      Освен това Първоинстанционният съд напомня, че в Решение от 9 март 1978 г. по дело Herpels/Комисия(6) Съдът постановява, че разходите за съветване с адвокат на етапа на административното обжалване в рамките на досъдебната фаза, уредена с член 90 от Правилника за длъжностните лица, трябва да се различават от адвокатските хонорари по повод на съдебното производство. Въпреки че в подобен случай на заинтересованите лица не може да се забрани да си осигурят съветите на адвокат още на този етап, това е техен собствен избор, за който институцията ответник в никакъв случай не може да носи отговорност. Поради това Съдът приема, че от правна страна липсва каквато и да била причинно-следствена връзка между твърдените вреди, а именно направените разходи за адвокат в досъдебната фаза, и поведението на Общността, и че следователно искане за обезщетяване при тези обстоятелства не само трябва да бъде отхвърлено, но трябва да бъде счетено за лишено от всякакво правно основание и следователно за злонамерено, което евентуално трябва да се вземе предвид в решението относно съдебните разноски.

23.      Въз основа на тези съображения Първоинстанционният съд стига до извода, че направените разходи за адвокат в производството пред омбудсмана не подлежат на възстановяване като вреди в рамките на иск за обезщетение.

24.      По отношение на другите условия да се претендира право на обезщетяване от Общността на основание на извъндоговорната ѝ отговорност Първоинстанционният съд отбелязва на последно място, че жалбоподателят не е успял да докаже наличието на пряка причинно-следствена връзка между неправомерното поведение, за което упреква ответника, и вредата, чието обезщетяване иска. Той отново напомня, че производството пред омбудсмана не налага посредничеството на адвокат. При тези обстоятелства свободният избор на гражданина да сезира омбудсмана и да се представлява от адвокат пред него не може да се разглежда като необходима и пряка последица на случаите на лошо администриране, за които институциите на Общността евентуално носят отговорност.

 В – Производство пред Съда и искания на страните

25.      Настоящата жалба е подадена от Internationale Hilfsfonds e.V. на 2 септември 2005 г. и е вписана в регистъра на секретариата на Съда на 6 септември 2005 г.

26.      Жалбоподателят моли Съда:

–        да отмени обжалваното определение и да върне делото на Първоинстанционния съд или да осъди ответника да изплати на жалбоподателя 54 037 EUR,

и

–        да осъди Комисията да заплати съдебните разноски.

27.      С писмено становище от 9 ноември 2005 г., вписано в регистъра на секретариата на Съда на 10 ноември 2005 г., Комисията подава писмения си отговор, в който моли Съда:

–        да отхвърли жалбата

и

–        да осъди жалбоподателя да заплати съдебните разноски.

28.      След приключването на писмената фаза на производството са изслушани устните становища на страните, представени в хода на съдебното заседание от 16 ноември 2006 г.

 Г – Правни основания на жалбата и доводи на страните

29.      Жалбата на Internationale Hilfsfonds e.V. почива върху три правни основания, насочени срещу трите основни довода, изтъкнати от Първоинстанционния съд в постановеното в първоинстанционното производство определение.

30.      С първото правно основание жалбоподателят възразява срещу твърдението на Първоинстанционния съд, според което разходите във връзка с производствата пред омбудсмана не подлежат на възстановяване по член 91, буква б) от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд, като изтъква, че това е без значение, що се отнася до въпроса дали тези разходи могат да бъдат посочени като вреда в рамките на иск за обезщетение по член 288, втора алинея ЕО.

31.      Той оспорва наред с това констатацията на Първоинстанционния съд, според която производството пред омбудсмана, за разлика от производствата пред общностните юрисдикции, е замислено така, че да не е необходимо да се прибягва до адвокат. Според него нито Правилата, нито разпоредбите по прилагането им не позволяват да се направи такъв извод.

32.      В своя писмен отговор Комисията признава, че правото на възстановяване на разходите по производството и правото на обезщетяване са подчинени на различни условия и са независими едно от друго. Това не изключвало обаче възможността тези две права да се сравнят, доколкото се подчиняват на определени сходни условия. Според Комисията въпросът за „необходимостта“ от разходи за адвокат се поставя както в рамките на правото на възстановяване на разходите по производството, така и в рамките на евентуалното право на обезщетяване, доколкото този критерий е важен за определяне на наличието на причинно-следствена връзка или за целите на преценката на задължението за ограничаване на претърпените вреди.

33.      Комисията счита, че би било противоречиво да се отрече необходимият характер на направените разходи при разглеждането им като разходи по производството, а същевременно при разглеждането им във връзка с правото на обезщетяване да се приеме, че жалбоподателят може да е бил принуден да ги направи.

34.      Според нея сравнението показвало, че когато признава и предвижда необходимостта от помощта на адвокат, законът следи и произтичащите от това разходи да бъдат покрити. В производството пред омбудсмана обаче законът изрично отричал такава необходимост.

35.      С второто правно основание жалбоподателят твърди, че Първоинстанционният съд погрешно тълкува и дори не се съобразява със съдебната практика на общностните юрисдикции.

36.      Той оспорва най-напред относимостта на решението, постановено от Съда по дело Herpels/Комисия(7) с оглед на правата, които изтъква с исканията си, като обяснява, че въпросното решение трябва да се разглежда само в светлината на служебните отношения между Общността и нейните служители, поради което от него не могат да се извлекат никакви изводи относно настоящото дело.

37.      По-нататък, Първоинстанционният съд не взел предвид Решение на Първоинстанционния съд от 17 март 2005 г. по дело AFCon Management Consultants и др./Комисия(8), в което Комисията е осъдена да плати обезщетение за вреди от допуснатите нередности в процедура по възлагане на обществена поръчка. Изтъкнатата в това дело вреда включва между другото разходи за адвокат, които ищецът е направил в рамките на производство по жалба пред омбудсмана. Жалбоподателят иска от Съда да установи, че Първоинстанционният съд не се е съобразил с тази съдебна практика и не е направил сравнение с неговото положение.

38.      Комисията, напротив, счита, че решението, постановено по дело Herpels/Комисия, е напълно приложимо в настоящия случай. Фактът, че делото Herpels/Комисия засяга проблем на правото в областта на публичната служба, според нея е без значение, също както фактът, че между Комисията и нейните служители съществуват договорни отношения. Обратно, това, което има значение според Комисията, е, че и в двете дела се претендира право на обезщетение за един и същ вид разходи, а именно разходи за адвокат в извънсъдебно производство. Според нея е от значение и че в двете дела инициираното производство е извънсъдебно производство по жалба пред омбудсмана, за което не е необходимо наемането на адвокат, и че следователно жалбоподателят свободно е взел решение, основавайки се на своята преценка за необходимостта да прибегне до адвокат.

39.      По-нататък Комисията подчертава, че несъобразяването с предходно решение, постановено от същия съд, само по себе си не представлява грешка при прилагане на правото, тъй като общностната правораздавателна система не се основава на принципа на прецедента, чието спазване е правно задължително.

40.      На трето място жалбоподателят изтъква, че Първоинстанционният съд погрешно не признал причинно-следствената връзка между неправомерното поведение на Комисията и неговата вреда. Според жалбоподателя причинно-следствената връзка между незаконосъобразното действие и вредата е налице винаги когато е общоприето, че предвиденото действие по правило може да предизвика вреда като тази, която е настъпила. Това според него следва от принципа за съответствие на причината („Adäquanztheorie“), признат както от германското право, така и от общностните юрисдикции.

41.      На последно място жалбоподателят посочва, че принципът на „равните процесуални възможности“ изисква в конкретния случай той да прибегне до адвокат за защита на своите интереси, тъй като Комисията винаги се обръща към своята правна служба в горепосочените случаи на жалба пред омбудсмана.

42.      Комисията напомня, че съгласно съдебната практика вредата трябва да произтича пряко от укоримото поведение. Този критерий покривал напълно посоченото от жалбоподателя изискване за съответствие. От това следвало, че причинно-следствената връзка не е пряка, когато настъпването на вредата изобщо не е неизбежно, а се дължи на свободно решение на увредения. В производството по жалба пред омбудсмана, замислено по такъв начин, че жалбоподателят не трябва да представя правни доводи, а самият омбудсман проверява, ако е необходимо, неясните фактически и правни въпроси, решението да се наеме адвокат било свободно решение.

43.      Предвид характера на производството по жалба пред омбудсмана, доводът за „равните процесуални възможности“ също бил без значение, тъй като самият омбудсман се намирал на страната на жалбоподателя.

IV – Правен анализ

44.      По силата на член 225 ЕО обжалването пред Съда се ограничава само до правни въпроси. Тъй като жалбоподателят по същество твърди, че постановеното в първоинстанционното производство определение нарушава общностното право, неговата жалба отговаря на това условие за допустимост.

45.      Жалбоподателят основава жалбата си на три различни правни основания, чиято обоснованост ще бъде разгледана по-нататък по реда, по който са изложени.

 А – Преглед на правните основания на жалбата

1.      Първо правно основание: възможност за възстановяване на разходи за адвокат посредством иск за обезщетение

46.      Жалбоподателят най-напред оспорва изложения от Първоинстанционния съд довод, че признаването на такива разходи като вреди е в противоречие с практиката на Първоинстанционния съд, съгласно която те не подлежат на възстановяване. Жалбоподателят счита, че Първоинстанционният съд допуснал грешка, като сравнил правото на обезщетение за претендираната вреда с въпроса за възстановяване на разноските по производството.

47.      Не споделям това становище. По-скоро считам, че в това отношение Първоинстанционният съд разглежда важен аспект, който не би следвало да се пренебрегва в това дело. Става дума конкретно за конкуренцията между процесуалното право на възстановяване на разходите по производството и материалното право на обезщетение за вреди, както и за въпроса дали второто може да надхвърли това, което процесуалните правила могат да предоставят на жалбоподателя. За да обясня своето правно становище, бих искала най-напред да изложа няколко предварителни съображения относно връзката между възстановяването на съдебните разноски и обезщетението за вреди в общностното право.

 а) Правилата за съдебните разноски по общностното право

 i) Правилата за съдебните разноски по производствата пред общностните юрисдикции

48.      Правилата за съдебните разноски по производствата пред общностните юрисдикции се основават на принципа за отговорността на загубилата делото страна, съгласно който последната трябва да понесе разходите по производството и най-вече да възстанови на насрещната страна направените необходими разходи. Съгласно член 69, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда и член 87, параграф 2 от Процедурния правилник на Първоинстанционния съд загубилата делото страна се осъжда да ги заплати, ако е направено такова искане.

49.      Обхватът на правото на възстановяване на разходите, което процесуалните правила признават на спечелилата страна, обаче по право подлежи на ограничения, произтичащи от преценката на законодателя.

50.      Така член 73, буква б) от Процедурния правилник на Съда внася уточнения в член 69 в смисъл, че необходимите разходи, направени от страните за целите на производството пред Съда, и по-конкретно разходите за път и престой, и възнаграждението на адвокат се считат за подлежащи на възстановяване съдебни разноски. За тези цели се вземат предвид само разходите, които се дължат на съдебното производство. Според постоянната практика на Съда „производството“ по член 73, буква б) от Процедурния правилник на Съда се отнася само до производството пред Съда, а именно до фазата на съдебното производство, а не и до предхождащата я фаза(9). Същото се отнася за Първоинстанционния съд съгласно член 91, буква б) от неговия процедурен правилник.

51.      От това следва, че направените в досъдебната процедура разходи на страните не са обхванати от решението относно съдебните разноски(10).

52.      На последно място, от съдебната практика следва, че за периода преди предявяването на иска или подаването на жалбата може да се иска възстановяване на разходите за съставянето на иска или жалбата(11). За сметка на това не подлежат на възстановяване разходи и хонорари, платени на съветници за изготвянето на становища относно възможностите за успех и относно допустимостта на иска или жалбата(12).

53.      В обжалваното определение Първоинстанционният съд основателно отбелязва, че производството по жалба пред омбудсмана представлява алтернативен на производствата пред общностните съдилища способ, който Договорът за ЕО предоставя на гражданите за защита на техните интереси. Този извънсъдебен алтернативен способ отговаря на специфични критерии и няма непременно същата цел като съдебното производство. Освен това Първоинстанционният съд основателно заключава от тълкуването на член 195, параграф 1 ЕО и член 2, параграфи 6 и 7 от Решение 94/262, че тези два способа не могат да се използват паралелно.

54.      Според мен постановеното в първоинстанционното производство определение има заслугата да изясни, че производството по жалба пред омбудсмана по никакъв начин не представлява задължително производство, предхождащо това пред общностните юрисдикции, което винаги трябва да се състои преди предявяването на иск или подаването на жалба. От определението може да се заключи, че производството пред омбудсмана не представлява част от правно средство, създадено от законодателя, за да гарантира правната защита пред общностните юрисдикции на лицата, засегнати от противоречащи на общностното право действия на общностни институции. Поради това е лесно разбираемо, че разпоредбите на процедурните правилници на Съда и на Първоинстанционния съд относно съдебните разноски не съдържат никакво правило относно възможността да се получи възстановяване на разходите, които евентуално биха могли да бъдат направени в рамките на производство по жалба пред омбудсмана.

 ii) Липса на правила за разноските по производството пред Европейския омбудсман

55.      Тогава при липсата на вътрешна връзка с общностната юрисдикция възниква въпросът за съществуването на специални правила за разноските по производството по жалба пред омбудсмана, които биха се прилагали именно към тези положения. Процесуалното право на жалбоподателя на възстановяване на разноските би трябвало да се основава преди всичко на подходяща правна база. Не съществува обаче разпоредба относно разноските в този смисъл, което, ако се разгледа по-отблизо, се обяснява както от смисъла и от целта на производството пред омбудсмана, така и от ролята, която член 195, параграф 1 ЕО му отрежда в европейската институционална рамка.

–       Разлики с общностната юрисдикция

56.      Както вече е отбелязал генералният адвокат Geelhoed в заключението си по дело Омбудсман/Lamberts(13), институцията на омбудсмана е един от инструментите, с помощта на които Договорът конкретизира понятието за гражданство на Съюза. Гражданин, който е жертва на случай на лошо администриране от страна на институция или орган на Общността, има право да подаде жалба пред омбудсмана. В това отношение ролята на последния е да защитава правата на гражданите на Съюза. От историята на институцията изрично следва, че тя е замислена като един от механизмите, предназначени да защитават специфичните права на европейския гражданин. При все това генералният адвокат Geelhoed според мен основателно уточнява също, че макар производството по жалба пред омбудсмана да цели да осигури защитата на правата на гражданите, не става дума за същата защита, каквато гарантира една юрисдикция(14).

57.      Затова изглежда, че сезирането на омбудсмана не слага началото на състезателно производство в точния смисъл на думата, сходно на съдебното производство, в което жалбоподателят и съответната институция са насрещни страни, поверили разрешаването на спора на безпристрастен трети. Всъщност нито член 3, параграф 5 от Правилата и общите условия за изпълнението на функциите на омбудсмана(15), нито член 6 от разпоредбите по прилагане на тези правила(16) предоставят на омбудсмана ролята на посредник между страните. Тези разпоредби по-скоро предвиждат, че омбудсманът, съвместно със заинтересованата институция или орган, полага усилия да намери решение, за да може да се преустанови лошото администриране и да се удовлетвори жалбата, с която е сезиран, което приближава омбудсмана повече до администрацията(17).

58.      Друго отклонение от принципа на състезателното производство се съдържа в неговото правомощие по член 3, параграф 1 от Правилата и общите условия за изпълнението на функциите на омбудсмана да извършва по собствена инициатива всички проверки, които счита за обосновани с оглед изясняването на предполагаемо лошо администриране от страна на институции и органи на Общността.

59.      Разлики с общностната юрисдикция се откриват също в случаите, в които Европейският омбудсман може да бъде сезиран с жалба. Достъпът на физическите и юридическите лица до производството по жалба пред омбудсмана например е улеснен в сравнение с производствата пред общностните юрисдикции. Процесуалната легитимация като условие за допустимост в съдебното производство има за цел да изключи actio popularis и така да гарантира, че са допустими само исковете на лицата, които са действително и пряко засегнати от незаконосъобразните действия на общностните институции(18). Докато съгласно член 230, четвърта алинея ЕО подаването на жалба за отмяна на незаконосъобразен общностен акт от физическо или юридическо лице, което не е адресат на този акт, се подчинява на условието жалбоподателят да е пряко и лично засегнат, то жалбата пред омбудсмана не е подчинена на никакво особено условие за допустимост. Следователно пред омбудсмана са допустими дори жалби от лица, които не са засегнати от случай на лошо администриране от страна на органи или институции(19).

60.      Функцията на омбудсмана има още една особеност, а именно че омбудсманът е обвързан само от задължение за полагане на дължимата грижа, че е напълно независим и че за изпълнението на своята задача има широка свобода на преценка(20). Следователно той разполага с голям набор от инструменти за решаване на споровете между гражданина и съответния общностен орган. Ако установи случай на лошо администриране, омбудсманът прави всичко възможно да намери начин за поправянето му и за удовлетворяване на жалбоподателя чрез уреждане на спора по взаимно съгласие. Ако омбудсманът счита, че не е възможно спорът да се уреди по взаимно съгласие, или ако усилията за уреждане на спора по взаимно съгласие се окажат безрезултатни, той може да приеме мотивирано становище, което е възможно също да съдържа критични бележки, или да състави доклад с проектопрепоръки. Всички тези мерки обаче се отличават с незадължителния си характер, тъй като омбудсманът не би могъл да задължи администрацията да промени поведението си. Това обяснява и факта, че решенията, приети в рамките на производството по жалба пред омбудсмана, подлежат на обжалване пред общностния съд само в ограничени случаи. Неговото единствено средство да подтикне органите и институциите да променят своето поведение се състои в силата на неговите аргументи и в обществения натиск, който може да предизвика чрез критиката в своите доклади на случаите на лошо администриране(21).

61.      При наличието на малки нередности широкото право на преценка на омбудсмана му позволява дори да откаже да вземе мярка срещу съответния орган — нещо, което общностните юрисдикции не биха могли да направят, предвид правото на ефективна съдебна защита, признато от общностното право(22). За жалбоподателя от това по-конкретно следва, че омбудсманът не може да му гарантира сигурен успех(23).

62.      Тези основни различия ясно подчертават факта, че правната защита на лицата не е основната цел на производството по жалба пред Европейския омбудсман.

63.      След като целта на усилията на омбудсмана е доброто функциониране на администрацията, а не правната защита на лицата, логично е да не се предвидят никакви правила за възлагане на разноските в производството по жалба. Напротив, изглежда справедливо и правилно разноските да бъдат понесени от лицето, което смята да подаде жалба. Този извод съответства на целта на законодателя да предложи на гражданина финансово по-необременително и гъвкаво решение за привличане на вниманието на обществеността към неправомерно поведение на администрацията(24).

64.      Следователно жалбоподателят не разполага с никакво правно основание относно разноските, на което да основе иск за възстановяване на своите разходи за адвокат.

–       Липса на необходимост да се прибегне до съветите на адвокат

65.      При липса на правна разпоредба, която подобно на член 19, трета алинея от Статута на Съда изрично да предвижда задължение на физическите или юридическите лица да се представляват от адвокат в производството пред омбудсмана, трябва да се приеме, че във всеки случай такова представителство не е задължително.

66.      Услугите на адвокат се изискват по принцип в съдебните дела(25). Основната функция на адвоката е всъщност да информира страните в процеса за приложимите правни разпоредби спрямо техния правен проблем и да се увери, че са взети мерки за запазването на доказателствата като най-важна предпоставка за признаването на всяко право.

67.      В заключението си по дело Омбудсман/Lamberts генералният адвокат Geelhoed се позовава на постоянната практика на Съда относно понятието „юрисдикция“ по смисъла на член 234 ЕО и във връзка с това приема, че производството пред омбудсмана не съдържа всички характеристики на това понятие(26). Според мен необходимостта от адвокатска помощ зависи преди всичко от отговора, който следва да се даде на въпроса дали разрешението на правните проблеми представлява основен въпрос в производството по жалба пред Европейския омбудсман. За целта следва да се разгледа понятието „лошо администриране“ по смисъла на член 195, първа алинея ЕО, тъй като то определя обхвата на материалната компетентност на омбудсмана.

68.      Определението, което омбудсман Jacob Södermann дава през 1997 г в своя ежегоден доклад до Парламента поради липсата на легална дефиниция и което се използва оттогава, е следното: „лошо администриране е налице, когато публичен орган не действа в съответствие с разпоредба или принцип, които имат задължителна сила спрямо него“. От това определение следва, че като случай на лошо администриране по принцип трябва да се разглежда не само нарушението на задължителните норми, но и всяко нарушение на тези принципи на добро административно поведение, които и без да са задължителни, по правило се определят като „soft law“. Това определение е в съответствие с разпоредбите на член 195 ЕО и член 2, параграф 7 от Решение 94/262, които очертават границите на компетентността на омбудсмана спрямо юрисдикциите и които мълчаливо се основават на принципа, че той може, макар не изключително, да разглежда правни въпроси(27).

69.      Колкото и трудно да изглежда на незапознатия с правото жалбоподател, това разграничение на практика за него е без значение, защото омбудсманът трябва не само да изясни фактическата обстановка по своя инициатива с помощта на жалбоподателя и на органа или институцията, но и да разгледа евентуалните правни въпроси. По такъв начин омбудсманът поема от жалбоподателя тежестта да защитава сам своите законни интереси.

70.      На довода на жалбоподателя, че намесата на адвокат била необходима за гарантиране на равните процесуални възможности, тъй като Комисията използва своята правна служба, може да се възрази, че въпреки необходимостта от правен анализ на случая, тя не играе точно същата роля, каквато има в производството пред общностните юрисдикции. Тя трябва да отчете, че усилията на Европейския омбудсман и на Комисията в рамките на производството по жалба са предназначени да доведат до уреждане на спора по взаимно съгласие съгласно разпоредбите, които цитирам във връзка с това. Нещо повече, не всички жалби пред омбудсмана срещу Комисията засягат правни въпроси. Правната служба има задължението да допринесе за постигане на взаимно съгласие и да го представи в подходяща правна форма(28). От тази гледна точка следва да се приеме, че правото на жалбоподателя на справедлив процес е гарантирано.

71.      С оглед на изложените тук разлики с производството пред общностните юрисдикции, и по-специално на извънсъдебния и предимно неправен характер на производството по жалба пред омбудсмана, и с оглед на специфичната роля, която омбудсманът е призван да играе, считам, че прибягването до адвокат не е нито задължително, нито необходимо.

 б) Извъндоговорната отговорност на Общността

72.      Автономният общностен правен ред почива на правните традиции на държавите-членки, които са обвързани да зачитат принципа на правовата държава съгласно член 6, параграф 2 ЕС. Ето защо задължението за зачитане на правовата държава представлява част от общите принципи на общностното право. Отговорността на публичните органи е съществен израз на този принцип(29) и гарантира в държавите — членки на ЕС, обезщетяване в случай на вреда, причинена от незаконосъобразно действие на публичен орган(30). Основната разпоредба в областта на извъндоговорната отговорност на публичните органи е член 288, втора алинея ЕО, съгласно който в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите-членки, в случай на извъндоговорна отговорност Общността е длъжна да поправи вредите, причинени от нейни институции или служители при изпълнението на техните функции. Въз основа на правомощието си да развива правото Съдът извежда характеристиките на специфична за общностното право отговорност(31).

73.      Извъндоговорната отговорност на Общността по смисъла на член 288, втора алинея ЕО може да се ангажира само при наличието на три кумулативни условия, а именно неправомерно поведение на Общността, действителна и сигурна вреда и причинно-следствена връзка между неправомерното поведение и претендираната вреда(32). В процеса на развитие на правото съдебната практика на общностните съдилища внася уточнения в това основно определение на отговорността в смисъл(33), че действие на орган може да се разглежда като противоречащо на Общностното право само когато нарушението е достатъчно съществено. Следователно не всяко нарушение на общностното право води до отговорност на публичните органи по смисъла на член 288, втора алинея ЕО(34).

74.      Ако едно от условията за реализиране на отговорността не е изпълнено, искът трябва изцяло да се отхвърли, без да е необходимо да се разглеждат другите условия за извъндоговорната отговорност на Общността(35).

75.      Правното понятие за вреда включва както загуба на имущество в тесен смисъл, а именно намаляване на имуществото, така и липса на увеличение на имуществото, което би било налице, ако не бе настъпил вредоносният факт. Обезщетяването на вредата се стреми да възстанови имуществото на лицето, което я е претърпяло, в състоянието, в което то би се намирало при липсата на незаконосъобразност, или най-малкото в състоянието, което е най-близко до състоянието, което би било налице при липсата на незаконосъобразност. Тези общи понятия не се отнасят само до гражданскоправната област, но се прилагат и към отговорността на публичните органи, и по-конкретно към извъндоговорната отговорност на Общността(36).

76.      От чисто формална гледна точка и без да се засягат аспектите на причинно-следствената връзка и на правната отговорност, които ще бъдат разгледани по-подробно, изтъкнатите от жалбоподателя в рамките на производството по жалба пред омбудсмана имуществени вреди, каквито са разходите за адвокат, обективно отговарят на условията за естествено намаляване на имуществото. Друг въпрос е дали в светлината на общностното право, по-специално процесуалното, такава финансова вреда може да се приеме като вреда по смисъла на правната уредба на отговорността. Тъй като предметът на жалбата очевидно противоречи на общностните правила в областта на разноските, съмнявам се, че на основание на правото на обезщетение на жалбоподателя следва да се признае материално право, което в крайна сметка води до същия резултат.

77.      Както вече посочих, общностното процесуално право признава право на обезщетяване само във връзка с определени специфични разходи, които по правило са свързани с изпълнението на процесуални действия. Процесуалното право на възстановяване на разноските следователно включва законодателна преценка, която следва да се разбира като ограничение на отговорността, в смисъл че в досъдебната фаза защитата на правата на страната е нейно собствено задължение. Следователно от процесуалноправните разпоредби е възможно да се направи извод, че страната има задължение да понесе разходите за извънсъдебна защита на своите права. В това се състои присъщият на процеса риск, който страната трябва да поеме.

78.      Според мен признаването на по-голямо материално право на възстановяване на разноските на основание на отговорността на Общността, надхвърлящо по обхват обезщетението, което процесуалното право предоставя на страната, рискува да обезсмисли преценката на законодателя, която е в основата на разпоредбите относно разноските. Иск, основан на извъндоговорната отговорност на Общността, насочен към възстановяване на разходите, които не подлежат на възстановяване de lege lata, може да доведе единствено до заобикаляне на действащите разпоредби(37).

79.      Следователно на първо място Първоинстанционният съд основателно се позовава в точка 50 от своето определение на разпоредбите в областта на разноските, за да отхвърли — съгласно съдебната практика — претенция за възстановяване на разходите за адвокат, основана на тези същите разпоредби, и на следващо място в точка 51 той основателно изтъква противоречието, което би съдържало признаването на право на обезщетение със същото съдържание.

80.      Доводите на Първоинстанционния съд относно производството пред Европейския омбудсман се обосновават от усилието за изтъкване на разликите между последното и производството пред общностните юрисдикции. Те имат за цел да уточнят, че не става дума за предварително производство, което е фаза от съдебното производство. Като подчертава и факта, че производството по жалба пред омбудсмана е така замислено, че прибягването до адвокат да не е необходимо, Първоинстанционният съд се позовава отново на условието за „необходимост“ съгласно разпоредбите относно съдебните разноски.

81.      Това показва, че Първоинстанционният съд разбира правилно проблемите относно конфликта между процесуалното и материалното право на възстановяване на съдебните разноски и изключвайки последното, намира решение, което отговаря на вероятната воля на законодателя и взема предвид съгласуваността на общностното право. Тъй като Първоинстанционният съд не е допуснал грешка при прилагането на правото, първото правно основание следва да се отхвърли.

2.      Второ правно основание: нарушение на съдебната практика на общностните юрисдикции

 а) Решение по дело Herpels/Комисия(38)

82.      Същите доводи могат да се противопоставят на възражението на жалбоподателя относно направеното от Първоинстанционния съд позоваване на Решението по дело Herpels/Комисия. Макар да се отнася до въпроси в областта на правото на длъжностните лица, това решение има по-широко значение и изтъква критериите, необходими за разрешаването на настоящия случай. В точки 45 и 49 въпросното решение препраща към досъдебната процедура по член 90 от Правилника за длъжностните лица, която не предвижда специфични условия за форма, а още по-малко задължение за тези лица да бъдат представлявани от адвокат. Може да се предположи, че Първоинстанционният съд е искал да прокара сравнение с производството пред Европейския омбудсман, което, както вече установих, не предвижда представителство от адвокат.

83.      Предвид липсата на задължение за прибягване до адвокат в досъдебната процедура, Първоинстанционният съд очевидно счита, че жалбоподателят е отговорен за своето решение. Следователно съществува ясен опит в определението за отговорността съгласно общностното право да се въведе елемент на вина, който бе разгледан във връзка с разпоредбите за съдебните разноски и който ще бъде разгледан по-подробно с цел по-доброто му разбиране от гледна точка на причинно-следствената връзка.

 б) Решение по дело AFCon Management Consultants и др./Комисия(39)

84.      Доколкото жалбоподателят счита, че от Решението по дело AFCon Management Consultants и др./Комисия могат да се изведат приложими към настоящото дело правни последици, трябва да му бъде отговорено, че това решение не обвързва нито Първоинстанционния съд, нито Съда да дадат определено тълкуване на общностното право. Като независими правораздавателни органи в институционалната система на Европейския съюз те са обвързани единствено от правото. Това произтича от член 220 ЕО, съгласно който в рамките на съответната им юрисдикция общностните съдилища трябва да осигуряват спазването на законността при тълкуването и прилагането на Договора. Понятието за „законност“ по смисъла на тази разпоредба включва всички задължителни писани и неписани норми на общностното право на Европейския съюз. Освен първичното и вторичното право, то включва всички общи принципи на правото и правния обичай(40). Решенията на общностните юрисдикции обаче не са източник на общностното право. Тези решения са израз на тълкуването, което общностните юрисдикции дават на правото, но не би трябвало да се бъркат със самото право(41).

85.      Действието на решението като прецедент не е присъща характеристика на правораздавателната система на Съюза(42). Въпреки че в интерес на правната сигурност и единството в тълкуването на общностното право общностните юрисдикции се стремят да тълкуват правото по съгласуван начин, общата структура на общностния правен ред, както и на самите юрисдикции, не допуска те да бъдат обвързани от своята предходна съдебна практика. От историческа гледна точка това се обяснява от факта, че в началото Общността е създадена от държави, които принадлежат към континенталната европейска система на „civil law“ и това е белязало създадения от тях наднационален правен ред(43). Освен това друга причина се открива във факта, че първоначално Съдът е създаден като първа и последна инстанция, преди с решение на Съвета към него да се прибави Първоинстанционният съд(44). Би било неподходящо на решенията да се признае действие на прецеденти по смисъла на „common law“, доколкото това би означавало отклоняването от решение на Съда, придобило сила на пресъдено нещо, да е възможно единствено посредством изменение на учредителните договори. Предвид свързаните с това конституционни пречки в държавите-членки, Съдът трябва да има възможност да се отклонява от предходната си съдебна практика и да насочва развитието на общностното право в друга посока(45).

86.      Тези принципи се прилагат и към създадения впоследствие Първоинстанционен съд. Следователно на последния не би могло да се забрани да приема решения, които се различават от предходна съдебна практика(46). Това е очевидно поради факта, че в противен случай, ако беше стриктно обвързан от предходните решения, обжалването пред Съда би било безполезно. Когато, както в настоящия случай, Първоинстанционният съд се отклонява от практиката си, това може да се възприеме като покана към Съда да приеме задължително и окончателно решение по правните въпроси, които се нуждаят от уточняване.

87.      По тези причини не може да се извежда правно основание единствено от разликата с предходно решение на Първоинстанционния съд. Ето защо е необходимо да се отхвърли и второто правно основание.

3.      Трето правно основание: причинно-следствена връзка

88.      Според постоянната съдебна практика единствено пряката причинно-следствена връзка между неправомерното поведение на съответната институция и претендираната вреда могат да доведат до реализиране на извъндоговорната отговорност на Общността по смисъла на член 288, втора алинея ЕО. Ищецът е длъжен да приведе доказателства за такава връзка(47).

89.      Що се отнася до същественото нарушение, на което се позовава жалбоподателят, то не може да се постави под въпрос. В свое Решение от 18 септември 2003 г., което вече е придобило сила на пресъдено нещо, Първоинстанционният съд е постановил, че Комисията, като е пропуснала да разгледа дали жалбоподателят отговаря на условията за допустимост относно помощите, не е изпълнила задължението си надлежно да отговори на заявленията за съфинансиране на проекти за 1996 г. и 1997 г.(48). Вместо това Комисията се основава на информация, която получила предварително от трети лица и която засяга дейността на жалбоподателя, без да даде възможност на последния формално да бъде изслушан във връзка с тази информация. Това нарушение на правото на жалбоподателя да бъде изслушан е обявено за случай на лошо администриране от Европейския омбудсман(49). Следователно е ясно, че производствата пред омбудсмана и пред Първоинстанционния съд са следствие от неправомерното поведение на Комисията.

90.      Като причина могат да се разглеждат само онези действия, за които е общоприето, че обикновено са годни да предизвикат вреда като нанесената. Не е такъв случаят, когато е крайно невероятно действието да причини вредата, доколкото никой не би могъл да предвиди подобна последица. Противоправното поведение на съответния орган трябва да бъде пряка и най-вече определяща причина за тази вреда(50), което предполага, че за по-далечните последици Общността не би могла да отговаря(51).

91.      Общоприето е, че между незаконосъобразното действие на общностния орган и вредата не съществува причинно-следствена връзка, когато увредената страна е допринесла за настъпването на вредата(52). Увредената страна е длъжна да предприеме всички мерки, които би могла, за да предотврати или да ограничи вредата. На обезщетяване подлежи само вредата, която може да настъпи и за лице, положило дължимата грижа(53). Ако съответната страна не докаже полагането на дължимата грижа, то Общността или не е отговорна или отговаря само за част от претърпяната вреда(54).

92.      В настоящото дело жалбоподателят започва производство по жалба пред омбудсмана и се представлява от адвокат, макар прибягването до последния да не е било нито задължително, нито необходимо. Този избор следователно почива на свободно решение, за чиито последици Общността не би могла да отговаря a posteriori. В решението по дело Herpels/Комисия, на което се позовава и Първоинстанционният съд в своето определение, Съдът възприема същото съображение, когато посочва, че макар на заинтересованите лица да не може да се забрани да си осигурят съветите на адвокат още в досъдебната фаза, това е техен избор, за който съответната институция в никакъв случай не може да носи отговорност. В делото Herpels/Комисия Съдът стига до извода, че при тези обстоятелства от правна страна липсва каквато и да било причинно-следствена връзка между твърдените вреди и поведението на Комисията(55).

93.      Общностният правен ред, също както този на държавите-членки, действително се основава върху идеята за свободата и отговорността на всяко лице. Във всички тези правни системи лицата могат да избират по какъв начин да защитят най-добре своите законни интереси. Тази свобода относно защитата на собствените права произтича от диспозитивното начало, процесуалното съответствие на автономията на волята в материалното право. Диспозитивното начало, което също е признато в процесуалното право на Европейския съюз, предвижда, че единствено страните могат да започнат едно производство, да го прекратят или да променят предмета на спора(56). Тази свобода трябва да съществува a fortiori и в досъдебната фаза.

94.      Общностният правен ред предлага на гражданина избор между съдебното производство пред общностните юрисдикции и производството по жалба пред омбудсмана. Очаква се по принцип гражданите предварително да се осведомят за характеристиките на всяко от тези производства, например изискването за правно представителство, и да ги вземат предвид. Следователно гражданите сами отговарят за последиците от неизпълнението на това задължение за полагане на необходимата грижа. Решаващият фактор за избора на най-подходящото производство винаги е поставената цел. Ако иска на общностния орган да бъде наложено правно обвързващо задължение, гражданинът трябва да сезира общностните юрисдикции(57). Омбудсманът от своя страна има за цел преди всичко да предостави на гражданина средство за защита в случаите, в които съдебно производство не е възможно или не би довело до подходящ резултат. Производството пред омбудсмана следователно допълва инструментите на същинската правна защита(58).

95.      Така не съществува никаква причинно-следствена връзка между действието на Комисията и понесените разноски от жалбоподателя под формата на разходи за адвокат в производството пред омбудсмана. От гледна точка на приложимите правила, по-скоро той би трябвало да отговаря за тези разходи. Ето защо Първоинстанционният съд основателно не е признал причинно-следствената връзка. Следователно третото правно основание също трябва да бъде отхвърлено.

96.      Това заключение, до което достигнах след анализ на правната уредба относно отговорността, съответства на общностната уредба в областта на производството и разноските и според мен представлява единственото възможно разрешение по настоящото дело с оглед на принципа за единство на общностния правен ред. От институционална гледна точка предоставянето на обезщетение за вреди би довело и до заобикаляне на съществените правила, тъй като гражданите биха били насърчени да се обръщат към омбудсмана, преди да сезират общностните юрисдикции, за да се възползват от допълнителна контролна инстанция. Това не би представлявало финансов риск за тях, тъй като с иск за обезщетение за вреди на основание на отговорността на Общността биха могли да искат възстановяване на разходите за адвокат, които иначе не подлежат на възстановяване. Производството по жалбата пред омбудсмана би се превърнало в един вид предварително производство преди сезирането на общностния съд, което не би могло да отговаря на волята на законодателя на Европейския съюз.

 Б – Заключение на анализа

97.      Тези съображения ме водят до заключението, че Първоинстанционният съд правилно е отхвърлил като явно неоснователен иска за обезщетение за вреди, предявен от Internationaler Hilfsfonds eV срещу Общността. Следователно жалбата трябва да се отхвърли.

V –    По съдебните разноски

98.      Съгласно член 122 от Процедурния правилник, когато жалбата е основателна и когато окончателното решение по правния спор се взема от Съда, той се произнася по съдебните разноски. По смисъла на член 69, параграф 2 от Процедурния правилник, приложим към производството по обжалване по силата на член 118 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. След като Комисията е направила искане за осъждане на жалбоподателя и последният е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати съдебните разноски.

VI – Заключение

99.      Предлагам на Съда:

–        да отхвърли жалбата,

–        да осъди Internationalen Hilfsfonds e. V. да заплати съдебните разноски.

1 – Език на оригиналния текст: немски.

2 – Определение по дело Internationaler Hilfsfonds/Комисия (T–294/04, Recueil, стр. II–2719, наричано по-нататък „обжалваното определение“).

3 – ОВ L 113, стр. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 1, стр. 132.

4 – През 2000 г. са приети нови общи условия. Те не се публикуват в Официален вестник, но са на разположение в Комисията.

5 – Решение по дело Internationaler Hilfsfonds/Комисия (Recueil, стр. II–3225).

6 – 54/77, Recueil, стр. 585, точки 45—50.

7 – Посочено по-горе в бележка под линия 6.

8 – T‑160/03, Recueil, стр. ІІ-981.

9 – Вж. Определение от 6 януари 2004 г. по дело J. M. Mulder и др./Съвет и Комисия (C‑104/89 DEP, Recueil, стр. I‑1, точка 45), Определение от 15 март 1994 г. по дело Empresa Nacional de Urânio SA/Комисия (C‑107/91 DEP, непубликувано в Recueil, точка 21) и Определение от 30 ноември 1994 г. по дело British Aerospace/Комисия (C‑294/90 DEP, Recueil, стр. I‑5423, точка 12).

10 – За неподлежащи на възстановяване разходи се считат и разходите на жалбоподателите за кореспонденция със службите на Комисията след приемането на обжалваното решение, но преди подаването на жалбата (вж. Определение от 7 декември 2004 г. по дело Lagardère SCA и Canal+ SA/Комисия, T‑251/00 DEP, Recueil,.стр. II‑4217, точка 22). Същото се отнася за проведените срещи с административните органи, независимо от факта, че въпросните срещи са имали за цел да се избегне производство пред Първоинстанционния съд (вж. в този смисъл Определение по дело Lagardère SCA и Canal+ SA/Комисия, посочено по-горе, точка 22). Първоинстанционният съд счита също, че не съществува никакво право на възстановяване на разходите, които ищецът или жалбоподателят е понесъл в административното производство или в досъдебната процедура (вж. в това отношение Решение от 15 март 2000 г. по дело Cimenteries CBR и др./Комисия, T‑25/95, T‑26/95, T‑30/95—T‑32/95, T‑34/95—T‑39/95, T‑42/95—T‑46/95, T‑48/95, T‑50/95—T‑65/95, T‑68/95—T‑71/95, T‑87/95, T‑88/95, T‑103/95 и T‑104/95, Recueil, стр. II‑491, точки 5133 и 5134).

11 – Определение от 25 юни 1998 г. по дело Henk Altmann и др./Комисия (T‑177/94, T‑377/94 и T‑99/95, Recueil FP, стр. І‑А‑299 и ІІ‑883, точка 21).

12 – Определение от 23 октомври 1998 г. по дело Arbeitsgemeinschaft Deutscher Luftfahrt-Unternehmen и Hapag-Lloyd Fluggesellschaft/Комисия (T‑25/96, непубликувано в Recueil, точка 34).

13 – Заключение, представено на 3 юли 2003 г. (Решение от 23 март 2004 г., C‑234/02 P, Recueil, стр. I‑2803, точка 55).

14 – Заключение, представено по дело Омбудсман/Lamberts, посочено по-горе, точка 56.

15 – Решение 94/262, изменено с цел отмяна на членове 12 и 16 с Решение 2002/262/ЕО, ЕОВС, Евратом на Европейския парламент от 14 март 2002 г. (ОВ L 92, стр. 13).

16 – Решение на Европейския омбудсман за приемане на разпоредби по прилагане, прието на 8 юли 2002 г., изменено с Решение на омбудсмана от 5 април 2004 г (на разположение на интернет адрес http://www.ombudsman.europa.eu/lbasis/de/provis.htm).

17 – Заключение на генералния адвокат Geelhoed, представено по дело Омбудсман/Lamberts, посочено по-горе, точка 63.

18 – Вж. Borowski, M., Die Nichtigkeitsklage gem. Art. 230 Abs. 4 EGV, Europarecht, Heft 6, 2004, S. 893. Вж. също Заключение на генералния адвокат Lagrange, представено на 20 ноември 1962 г. по съединени дела Confédération nationale des producteurs de fruits et légumes и др./Съвет (Решение от 14 декември 1962 г., 16/62 и 17/62, Recueil, стр. 901) и Fédération nationale de la boucherie en gros et du commerce en gros des viandes и др./Съвет (Решение от 14 декември 1962 г., 19/62—22/62, Recueil, стр. 943).

19 – Вж. Cadeddu, S., The proceedings of the European Ombudsman, Lawandcontemporaryproblems, Vol. 68 (2004), No 1, p. 165, 166; Karkowska, U., Concept, Function and Effectiveness of the European Ombudsman (Part 1), HumanRightswithintheEuropeanUnion, Berlin, 2004, p. 192; Rzeznik, J., Concept, Function and Effectiveness of the European Ombudsman (Part 2), HumanRightswithintheEuropeanUnion, Berlin, 2004, p. 199 и Chiti, M. P., Il mediatore europeo e la buona ammistrazione communitaria, Rivistaitalianadidirittopubblicocomunitario, anno X (2000), n. 2, pag. 323, които сравняват производството пред омбудсмана с actio popularis.

20 – Решение по дело Омбудсман/Lamberts (посочено по-горе в бележка под линия 13, точка 50).

21 – Вж. Rzeznik, J., Concept, Function and Effectiveness of the European Ombudsman (Part 2), Human Rights within the European Union, Berlin, 2004, p. 215.

22 – Вж. Cadeddu, S., цит. съч. в бележка под линия 19, стр. 169. Достъпът до правосъдие е част от общопризнатите основни права. Същото се отнася за международноправната забрана на отказа от правосъдие („denial of trial“ или „déni de justice“). Според Решение на Европейския съд по правата на човека от 21 февруари 1975 г. по дело Golder/Обединено кралство, жалба № 4451/70, серия A, № 18, § 35, член 6 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи трябва да се разбира в светлината на тези принципи. Европейската общност ги е издигнала до степен на общи принципи на общностното право под формата на правото на ефективна съдебна защита. Вж. на последно място Заключение на генералния адвокат Stix-Hackl, представено на 14 януари 2003 г. по дело Eribrand (Решение от 19 юни 2003 г., C‑467/01, Recueil, стр. I‑6471), точка 52 и Заключение на генералния адвокат Léger, представено на 8 април 2003 г. по дело Köbler (Решение от 30 септември 2003 г., C‑224/01, Recueil, стр. I‑10239), точка 67.

23 – Вж. Garzón Clariana, G., „Holding the administration accountable in respect of its discretionary powers: the roles and approaches of the Court, the Parliament and the European Ombudsman“, The European Ombudsman — Origins, establishment, evolution, Commemorative volume published on the occasion of the 10^th anniversary of the institution, Chapter 12, р. 209.

24 – Söderman, J., „The Citizen, the Administration and Community Law - General report prepared by The European Ombudsman for the 1998 FIDE congress in Stockholm, Sweden“, 3 June 1998: „Access to the Ombudsman is normally easy to obtain, direct and free of costs“ (стр. 28), „It should be obvious that the judiciary is the basic upholder of Community law at the national as well as at the Community level. Court proceedings are normally the first choice when a company or business wants to obtain its rights under Community law. The situation for a citizen who has a problem with the national administration in a Community law issue is different. Court proceedings can be time consuming and costly and are not a practical possibility in many cases“ (стр. 35); Garzón Clariana, G., цит. съч. в бележка под линия 23, стр. 209. В съдебното заседание жалбоподателят изтъква, че по-необременителният във финансово отношение характер на производството пред омбудсмана бил една от основните причини да сезира последния вместо общностните юрисдикции.

25 – Заключение на генералния адвокат Stix-Hackl, представено на 11 май 2006 г. по дело Комисия/Люксембург (Решение от 19 септември 2006 г., C‑193/05, Recueil, стр. I‑8673), точка 64. По силата на член 3 от федералния закон за адвокатурата (Bundesrechtsanwaltsordnung, BGBl I 1959, стр. 565, последно изменен с член 42 от Закон № I 866 от 19 април 2006 г.), адвокатът е „независим съветник и упълномощен представител във всички съдебни дела“. Съгласно Етичния кодекс на адвокатите от Европейския съюз (приет от Общото събрание на Съвета на европейските адвокатски съвети на 28 октомври 1988 г., изменен на 28 ноември 1998 г. и на 6 декември 2002 г.), „в правовата държава адвокатът служи както на интересите на правосъдието, така и на правата и свободите на лицата, които са му поверени да защитава“.

26 – Заключението, посочено по-горе, точки 57—61.

27 – Chiti, M. P., цит. съч. в бележка под линия 19, стр. 314, във връзка с това стига до извода, че контролните правомощия на Европейския омбудсман се простират до „незаконосъобразните действия на администрацията“, но и до тези действия на общностни органи и институции, които са, разбира се, законосъобразни, но които по своето естество могат да бъдат квалифицирани като „неправилни“.

28 – Eeckhout, J.‑C./Godts, P., The European Commission’s Internal Procedure for Dealing with the European Ombudsman’s Inquiries, The European Ombudsman – Origins, establishment, evolution, Commemorative volume published on the occasion of the 10th anniversary of the institution, Chapter 10, p. 176.

29 – Вж. Bogdandy, A., Die außervertragliche Haftung der Europäischen Gemeinschaften, Juristische Schulung, 1990, Heft 1, S. 872; от същия автор в: Grabitz/Hilf, Das Recht der Europäischen Union, Art. 288 EGV, Randnr. 14 (Ergänzungslieferung Januar 2001); Borchardt, Handbuch des EU-Wirtschaftsrechts / Manfred Dauses (Hrsg.), P I. Randnr. 221; Ruffert, M., Kommentar zum EUV/EGV, 1. Auflage (1999), Art. 288, Randnr. 1. Решение от 5 март 1996 г. по дело Brasserie du Pêcheur и Factortame (C‑46/93 и C‑48/93, Recueil, стр. I‑1029, точки 29 и 30).

30 – В някои държави — членки на Европейския съюз, отговорността на държавата за служебни нарушения, извършени от нейни органи или длъжностни лица, е залегнала в конституцията, както е в член 26 от словенската конституция, в член 34 от германския основен закон, в член 9, параграф 3 от испанската конституция и в член 7 от българската конституция. Съгласно член 23 от австрийския федерален конституционен закон федералната държава, die Länder [провинциите], областите, общините и другите публичноправни образувания и единици са отговорни за вредите, причинени на лицата поради неправомерно и виновно поведение на техни органи при изпълнението на законите. Тази конституционна разпоредба е приведена в изпълнение чрез законови разпоредби като Закона за отговорността на публичните органи (Amtshaftungsgesetz, § 1, алинея 1) и Закона за имуществената отговорност на служителите на администрацията (Organhaftpflichtgesetz, § 1, алинея 1) (За уредбата относно отговорността на публичните органи в някои държави-членки вж. Ossenbühl, F., Staatshaftungsrecht, 5. Auflage, München 1998, S. 10; García de Enterría, E., LaresponsabilidadpatrimonialdelEstadolegisladorenelDerechoespañol, Cizur Menor 2005, S. 71; Schrameyer, K., Die Amtshaftung des bulgarischen Staates, Osteuropa-Recht, 51. Jahrgang (2005), Heft 2, S. 167; Schwarzenegger, P., Staatshaftung – GemeinschaftsrechtlicheVorgabenundihreAuswirkungenaufnationalesRecht, Wien 2001, S. 245 ff.) В някои други държави-членки, принадлежащи към системата на commonlaw, се прилагат общите правила за отговорността, както в Обединеното кралство (Fairgrieve, D., Stateliabilityintort – Acomparativelawstudy, Oxford 2003, p. 16; Gromitsaris A., Die methodologische Herausforderung des Europarechts: Zum Verhältnis von Rechtsdogmatik, Rechtsgeschichte, Rechtsvergleichung und Rechtstheorie am Beispiel des Staatshaftungsrechts, TheoriedesRechtsundderGesellschaft: FestschriftfürWernerKrawietzzum 70. Geburtstag. 2003, S. 20). В някои други правни системи, например във Франция, се прилагат принципи от съдебната практика или специални закони, които определят отговорността на държавата (Braibant, G. и Stirn, B., Le droit administratif français, 6^е édition, Paris, 2002, р. 315‑363).

31 – Както отбелязват Lenaerts, K., Arts, D. и Maselis, I. (ProceduralLawoftheEuropeanUnion, 2nd edition, London 2006, paragraph 11‑001), Съдът възприема тези общи принципи само като източник на вдъхновение с оглед на развиването на общностната правна уредба относно отговорността на Общността за вреди; вж. също Schockweiler, F., Wivenes, G. и Godart, J. M., „Le régime de la responsabilité extra-contractuelle du fait d´actes juridiques dans la Communauté européenne“, Revuetrimestriellededroiteuropéenne, janvier-mars 1990, р. 74; Gellermann, M., EUV/EGV / Rudolf Streinz (Hrsg.), München 2003, S. 2397, Randnrn. 1, 8; Baratta, R., Trattati dell'Unione Europea e della Comunità Europea, Antonio Tizzano (ed.), Milano 2004, pag. 1291.

32 – Lenaerts, K., Arts, D. и Maselis, I., цит. съч., точка 11‑024; Schütz, H. J./Bruha, T./König, D., CasebookEuroparecht, München 2004, S 377. Вж. Заключение на генералния адвокат Poiares Maduro, представено на 7 септември 2006 г. по дело Agraz и др./Комисия, (Решение от 9 ноември 2006 г., C‑243/05 P, Recueil, стр.І‑10883), точка 1.

33 – Решение от 8 април 1992 г. по дело Cato/Комисия (C‑55/90, Recueil, стр. I‑2533, точка 18), Решение по дело Brasserie du pêcheur и Factortame, посочено пo-горе в бележка под линия 29, Решение от 4 юли 2000 г. по дело Bergaderm и Goupil/Комисия (C‑352/98 P, Recueil, стр. I‑5291, точки 41 и 42), Решение от 10 декември 2002 г. по дело Комисия/Camar и Tico (C‑312/00 P, Recueil, стр. I‑11355, точка 53), Решение от 10 юли 2003 г. по дело Комисия/Fresh Marine Company (C‑472/00 P, Recueil, стр. I‑7541, точка 25), Решение по дело Омбудсман/Lamberts, посочено по-горе, точка 49 и Решение по дело Agraz и др./Комисия, посочено по-горе, точка 26. Lenaerts, K., Arts, D. и Maselis, I., цит. съч. в бележка под линия 31, точка 11‑024 и Schwarzenegger, P., цит. съч., стр. 90 и сл., проследяват развитието на съдебната практика, която води до разширяване на основното определение на отговорността.

34 – Затова нарушената разпоредба от първичното или вторичното общностно право трябва не да предвижда единствено защита на обществото, а поне частично да засяга интересите на жалбоподателя. Вж. в този смисъл Решение по дело Bergaderm и Goupil/Комисия, посочено по-горе в бележка под линия 33, точка 42. Koenig, C./Pechstein, M./Sander, C., EU-/EG-Prozessrecht, 2. Auflage, Tübingen 2002, Randnr. 727, препращат към функцията на това изискване, която се състои в ограничаване на отговорността; Lenaerts, K., Arts, D. и Maselis, I. (посочено по-горе в бележка под линия 31, точка 11‑037) признават, че този критерий е еманация на развитата в германското право теория за нормата на защита („Schutznormtheorie“), която днес може да се открие и в правния ред на някои държави — членки на Европейския съюз, като Дания, Гърция, Италия, Португалия и Нидерландия. С оглед на критерия за достатъчно съществено нарушение („sufficiently serious breach“), тези автори считат, че такова нарушение съществува само когато съответният общностен орган очевидно и чувствително е надхвърлил границите на правото си на преценка (точка 11‑039).

35 – Решение от 14 октомври 1999 г. по дело Atlanta/Европейска общност (C‑104/97 P, Recueil, стр. I‑6983, точка 65).

36 – Заключение на генералния адвокат Capotorti от 12 септември 1979 г. по дело Ireks-Arkady/Съвет и Комисия (Решение от 4 октомври 1979 г., 238/78, Recueil, стр. 2955, 2998 и 2999).

37 – По силата на член 91 от германския граждански процесуален кодекс (Zivilprozessordnung - ZPO, в редакцията от 5 декември 2005 г., BGBl. I, стр. 3202, последно изменен със закон от 22 декември 2006 г., BGBl. I, стр. 3416), загубилата делото страна трябва да понесе разноските по правния спор, и по-конкретно трябва да възстанови на насрещната страна направените разходи, доколкото те са необходими за ефективното упражняване на правото на иск или на защита. Съдебните разноски и разходите за адвокат на спечелилата страна трябва да бъдат възстановени във всички производства. Пътните разноски на адвокат, който няма право да се явява пред съда по делото и който не живее в населеното място, където е седалището на съда по делото, не са възстановяват, освен ако неговото съдействие е необходимо за ефективното упражняване на правото на иск или на защита. Както в производството пред общностните юрисдикции, разходите за адвокат се възстановяват, ако са „необходими“. Предхождащите съдебното производство мерки по принцип са изключени от задължението за възстановяване на разноските, както следва от употребата на термина „правен спор“, който включва цялото производство от предявяването на иска или подаването на жалбата до връчването на решението, определението или всеки друг акт, който слага край на производството. Според постоянната практика на Bundesgerichtshof освен това процесуално право на възстановяване на разноските, съществува и самостоятелно материално право, което може да припокрие или да надхвърли първото, в смисъл че може по изключение да бъде разширено до разходите, направени в досъдебната фаза, включително до разходите за адвокат. Последните разходи могат да бъдат претендирани, доколкото прибягването до адвокат е било необходимо предвид естеството на делото. Тази съдебна практика почива на общото правно убеждение, че лицето, което е причинило вредата, не е длъжно да възстанови всички съдебни разноски, които пострадалият е направил поради настъпването на посочената вреда, а само разходите, които от гледна точка на последния са били необходими и подходящи за защита на неговите права и най-вече за поправяне на вредата (Sammlung zivilrechtlicher Entscheidungen des Bundesgerichtshofs, том 127, стр. 350). Критерият от гледна точка на пострадалия се определя спрямо разумно лице с икономически познания (BGHZ, том 111, стр. 178). Тази преценка на Bundesgerichtshof се основава на възприетото схващане, че усилията за защита на правата в извънсъдебната фаза по принцип спадат към собствените задължения на страната (BGHZ, том 66, стр. 114). Според тази обосновка прибягването до адвокат при простите дела може да бъде счетено за излишно, а свързаните с това разходи — за неподлежащи на възстановяване. Тази преценка обаче може да се промени поради неопитността на страната или поради заболяване.

38 – Посочено по-горе в бележка под линия 6.

39 – Решение, посочено по-горе в бележка под линия 8. В това решение Първоинстанционният съд присъжда на ищците обезщетение за вредата, която са претърпели поради незаконосъобразно решение на Комисията в рамките на тръжна процедура. Ищците изтъкват вреда, настъпила от загубите, които са претърпели в резултат на участието си в посочената процедура. По-точно, става дума за излишно направените от AFCon разходи с оглед на подаването на неговата оферта, както и разходите по жалбите пред Комисията и пред Европейския омбудсман. Първоинстанционният съд разглежда направените разходи за адвокат в производствата по жалбите пред Комисията и омбудсмана като част от разходите за оспорване на законосъобразността на тръжната процедура.

40 – Rengeling, H.-W./Middeke, A./Gellermann, M., Handbuch des Rechtsschutzes in der Europäischen Union, München 2003, Randnr. 4, S. 38.

41 – Вж. Arnull, A., Interpretation and Precedent in European Community Law, European Community Law in the English Courts (ed. Andenas, M./Jacobs, F.), Oxford 1998, p. 130.

42 – Вж. Arnull, A., цит. съч., стр. 126; от същия автор: Owning up to fallibility: precedent and the Court of Justice, Common Market Law Review, Vol. 30, 1993, p. 248.

43 – Stone Sweet, A./McCown, M., Discretion and Precedent in European Law, Judicial Discretion in European Perspective (ed. Ola Wiklund), Stockholm 2003, p. 109.

44 – Решение 88/591/ЕОВС, ЕИО, Евратом на Съвета от 24 октомври 1988 г. за създаване на Първоинстанционен съд на Европейските общности (ОВ L 319, стр. 1 и ОВ L 241, 1989 г., стр. 4; Специално издание на български език, 2007 г., глава 1, том 1, стр. 67). С Договора от Ница Първоинстанционният съд получава нов статус, признат в първичното право с измененията на членове 220 ЕО, 224 ЕО, 225 ЕО и с добавянето на член 225a ЕО.

45 – Colneric, N. Auslegung des Gemeinschaftsrechts und gemeinschaftsrechtskonforme Auslegung, Zeitschrift für europäisches Privatrecht, 13. Jahrg. (2005), Heft 2, S. 229, препраща към практиката на Съда, съдържаща се в цитирането на предходната съдебна практика в интерес на правната сигурност и на еднаквото прилагане на правото. Според нея при все това е неизбежно в случай на необходимост Съдът да внася поправки в своята собствена съдебна практика. Тази стъпка обаче се предприема само ако има сериозни причини. Понастоящем Съдът ясно подчертава всяка промяна в своята съдебна практика. Вж. Arnull, A., цит. съч. в бележка под линия 41, стр. 126; от същия автор, „Owning up to fallibility: precedent and the Court of Justice“, цит. съч. в бележка под линия 42, стр. 248. Barceló, J., Precedent in European Community Law, Interpreting precedents – A comparative study (ed. MacCormick, N./ Summers, R.), Vermont 1997, p. 420, отбелязва, че в доктрината съществува широк консенсус относно факта, че Съдът не е обвързан от собствените си актове. Наистина той често се позовава на своята предходна съдебна практика, но не е правно обвързан от нея.

46 – Според Arnull, A., (Owning up to fallibility: precedent and the Court of Justice, цит. съч. в бележка под линия 42, стр. 262), няма никакво съмнение, че Първоинстанционният съд не е обвързан от своята предходна съдебна практика. Това се отнася и до съдебните актове, които са потвърдени от Съда. Не съществува писано правило, което да установява тази обвързваща сила и би било изненадващо, ако съд, чиито членове произхождат предимно от правните системи на „civil law“, се считат обвързани да следват съдебен акт, който според тях не би довел до правилен изход по конкретното дело.

47 – Решение от 17 декември 1981 г. по дело Ludwigshafener Walzmühle и др./Съвет и Комисия (197/80—200/80, 243/80, 245/80 и 247/80, Recueil, стр. 3211, точки 51—56), Решение от 15 март 1984 г. по дело EISS/Комисия (310/81, Recueil, стр. 1341, точки 16 и 17) и Определение от 17 декември 2003 г. по дело Krikorian и др./Парламент и др. (T‑346/03, Recueil, 2003 г., стр. II‑6037, точка 23).

48 – Решение по дело Internationaler Hilfsfonds/Комисия (посочено по-горе в бележка под линия 5, точка 61).

49 – Решение, посочено в бележка под линия 5, точка 13.

50 – Определение от 15 юни 2000 г. по дело Aduanas Pujol Rubio и др./Съвет и Комисия (T‑614/97, Recueil, стр. II‑2387, точка 19), Определение от 16 юни 2000 г. по дело Transfluvia и др./Съвет и Комисия (T‑611/97, T‑619/97 и T‑627/97, Recueil, стр. II‑2405, точка 17) и Определение от 12 декември 2000 г. по дело Royal Olympic Cruises и др./Съвет и Комисия (T‑201/99, Recueil, стр. II‑4005, точка 26), потвърдено след обжалване с Определение от 15 януари 2002 г. по дело Royal Olympic Cruises и др./Съвет и Комисия (C‑49/01 P, непубликувано в Recueil). Ruffert, M., KommentarzumEUV/EGV, 1. Auflage (1999), Art. 288, Randnr. 20.

51 – Решение от 4 октомври 1979 г. по дело Dumortier frères и др./Съвет (64/76 и 113/76, 167/78 и 239/78, 27/79, 28/79 и 45/79, Recueil, стр. 1733, точка 19 и сл.), Решение от 8 октомври 1986 г. по дело Leussink-Brummelhuis/Комисия (169/83 и 136/84, Recueil, стр. 2801, точка 22) и Решение от 16 септември 1997 г. по дело Blackspur DIY Ltd и др./Съвет и Комисия (C‑362/95 P, Recueil, стр. I‑4775, точка 43).

52 – Решение от 21 април 2005 г. по дело Holcim/Комисия (T‑28/03, Recueil, стр. II‑1357, точка 123), Решение от 29 септември 1982 г. по дело Oleifici Mediterranei/Европейска икономическа общност (26/81, Recueil, стр. 3057, точка 24) и Решение от 4 февруари 1975 г. по дело Compagnie Continentale France/Съвет (169/73, Recueil, стр. 117, точка 22 и сл.) Някои автори изтъкват, че причинно-следствената връзка между незаконосъобразното действие на общностната институция и претърпяната вреда може да бъде изцяло или частично прекъсната от (виновно) поведение на пострадалия. Причинно-следствената връзка е изключена по-специално в случаите, когато вредата се дължи, поне частично, на неполагане на дължимата грижа и, според наличната информация, на липса на предвидливост, грешна преценка или най-общо на непредпазливост или лошо управление от страна на пазарния оператор. Това заключение се основава на съображението, че отговорността за съзнателно поетия икономически риск, ако бъде материализиран, не може автоматично да се прехвърли върху Общността (вж. в това отношение Toth, A. G., Theconceptsofdamageandcausalityaselementsofnon-contractualliability, The Action for Damages in Community Law, The Hague 1997, p. 193. Arnull, A./Dashwood, A./Dougan, M./Ross, M./Spaventa, E./Wyatt, D., WyattandDashwood'sEuropeanUnionlaw, 4th edition, London 2000, p. 496; Craig, P./De Búrca, G., EU law: Text, Cases, and Materials, 3rd edition, p. 569; Gellermann, M., EUV/EGV / Rudolf Streinz (Hrsg.), München 2003, S. 2397, Randnr. 27; Berg W., EU-Kommentar / Jürgen Schwarze (Hrsg.), Baden-Baden 2000, S. 2299, Randnr. 64; Gilsdorf, P./Niejahr, Kommentar zum Vertrag über die Europäische Union und zur Gründung der Europäischen Gemeinschaft, Baden-Baden 2004, Art. 288 EG, Randnrn. 76 und 81; Bieber, R./Epiney, A./Haag, M., Die Europäische Union – Europarecht und Politik, 6. Auflage, Baden-Baden 2004, Randnrn. 119 und 120, Lenaerts, K., Arts D. и Maselis, I., цит. съч. в бележка под линия 31, точка 11‑059; Baratta, R., Trattatidell´UnioneEuropeaedellaComunità Europea, Antonio Tizzano (a cura di), Milano 2004, pag. 1293; Borchardt, HandbuchdesEU-Wirtschaftsrechts, Manfred Dauses (Hrsg.), P. I. Randnr. 255).

53 – Решение от 16 декември 1963 г. по дело Société des Aciéries du Temple/Върховен орган (36/62, Recueil, стр. 585).

54 – Решение от 13 юли 1961 г. по дело Meroni и др./Върховен орган (14/60, 16/60, 17/60, 20/60, 24/60, 26/60, 27/60 и 1/61, Recueil, стр. 321), Решение от 12 декември 1967 г. по дело Muller/Комисия (4/67, Recueil, стр. 469), Решение Compagnie Continentale France/Съвет (посочено по-горе в бележка под линия 52, точки 22 и 23), Решение от 6 юли 1993 г. по дело Odigitria/Съвет и Комисия (T‑572/93, Recueil, стр. II‑2025) и Решение от 15 март 1995 г. по дело Cobrecaf/Комисия (T‑514/93, Recueil, стр. II‑621). Вж. Toth, A. G., The concepts of damage and causality as elements of non-contractual liability, The Action for Damages in Community Law, The Hague 1997, p. 195.

55 – Решение, посочено по-горе в бележка под линия 6, точки 45—49.

56 – Lennarz, T., DieRechtsprechungdesEuropäischenGerichtshofs und des Gerichts erster Instanz zu prozessualen Fragen des Verfügungsgrundsatzes und der Fristen, Frankfurt am Main 2004, S. 21.

57 – Diamandouros, N., Reflections on the Future Role of the Ombudsman in a Changing Europe, The European Ombudsman – Origins, establishment, evolution, Commemorative volume published on the occasion of the 10th anniversary of the institution, глава 14: „The right to seek a judicial remedy is fundamental and wherever the rule of law exists, the courts are its most essential guarantors. Where ombudsmen also exist, citizens can choose the non-judicial ombudsman remedy as an alternative to going to court. It is important to underline that this does not involve duplication of roles, nor the possibility of inconsistent interpretation and application of the law, primarily because the decisions and recommendations of ombudsmen are not legally binding“ (стр. 236).

58 – Заключение на генералния адвокат Geelhoed, представено по дело Омбудсман/Lamberts, посочено по-горе в бележка под линия 13, точка 65.