1. Данъчни разпоредби — Хармонизиране на законодателствата — Данъци върху оборота — Обща система на данъка върху добавената стойност — Преходен режим на данъчно облагане на търговията между държавите-членки
(член 28а, параграф 3, първа алинея и член 28в, A, буква a), първа алинея от Директива 77/388 на Съвета)
2. Данъчни разпоредби — Хармонизиране на законодателствата — Данъци върху оборота — Обща система на данъка върху добавената стойност — Преходен режим на данъчно облагане на търговията между държавите-членки
(член 28в, A, буква a), първа алинея от Директива 77/388 на Съвета)
3. Данъчни разпоредби — Хармонизиране на законодателствата — Данъци върху оборота — Обща система на данъка върху добавената стойност — Преходен режим на данъчно облагане на търговията между държавите-членки
(член 28в, A, буква a), първа алинея от Директива 77/388 на Съвета)
1. Член 28а, параграф 3, първа алинея и член 28в, A, буква a), първа алинея от Шеста директива 77/388 относно хармонизиране на законодателствата на държавите-членки относно данъците върху оборота, изменена с Директива 2000/65, като се вземе предвид терминът „изпратен(и)“, употребен в тези две разпоредби, следва да се тълкуват в смисъл, че вътреобщностното придобиване на стока е осъществено и освобождаването на вътреобщностната доставка става приложимо само когато правото на разпореждане като собственик със стоката е прехвърлено на получателя на доставката и доставчикът докаже, че тази стока е изпратена или превозена в друга държава-членка и че вследствие на това изпращане или превозване стоката е напуснала физически територията на държавата-членка на доставката.
Предварителното условие за прилагането на преходния режим, предвиден в дял XVIa от Шеста директива, е вътреобщностният характер на дадена операция, и по-конкретно физическото движение на стоки от една държава-членка до друга. Всъщност това условие, свързано с преминаването на граници между държави-членки, е съставен елемент на дадена вътреобщностна операция, който я отличава от осъществяваната на територията на страната.
Освен това също както други понятия, които определят облагаемите въз основа на Шеста директива операции, понятията за вътреобщностна доставка и вътреобщностно придобиване имат обективен характер и се прилагат независимо от целите и резултатите на съответните операции. Следователно е необходимо определянето на дадена вътреобщностна доставка или придобиване да се извърши въз основа на обективни елементи като наличието на физическо движение на съответните стоки между държави-членки.
(вж. точки 37—38, 40 и 42; точка 1 от диспозитива)
2. Член 28в, A, буква a), първа алинея от Шеста директива 77/388, изменена с Директива 2000/65, следва да се тълкува в смисъл, че не допуска компетентните органи на държавата-членка на доставката да задължават даден доставчик, който е действал добросъвестно и е представил доказателства, установяващи на пръв поглед правото му на освобождаване на дадена вътреобщностна доставка на стоки, да заплати впоследствие данъка върху добавената стойност върху тези стоки, когато тези доказателства се окажат с невярно съдържание, без обаче да бъде установено участието на споменатия доставчик в данъчната измама, доколкото той е взел всички разумни мерки в рамките на своите възможности, за да се увери, че осъществяваната от него вътреобщностна доставка не го довежда до участие в такава измама.
На първо място, ще противоречи на принципа на правната сигурност възможността държава-членка, която е регламентирала условията за прилагане на освобождаването на дадена вътреобщностна доставка, по-конкретно определяйки списък от документи, които да се представят на компетентните органи, и която първоначално е приела представените от доставчика документи като доказателства, обосноваващи правото на освобождаване, впоследствие да задължава този доставчик да заплати полагащия се за тази доставка данък върху добавената стойност, когато се окаже, че поради извършена от получателя на доставката измама, за която доставчикът не е знаел и не би могъл да знае, въпросните стоки в действителност не са напускали територията на държавата-членка на доставката.
На второ място, всяко разпределение на риска между доставчика и данъчната администрация вследствие на извършена от трето лице измама следва да бъде съвместимо с принципа на пропорционалност. Режим, който възлага на доставчика цялата отговорност за заплащането на данъка върху добавената стойност, независисимо дали той е участвал в измамата, не предпазва непременно хармонизираната система на данък върху добавената стойност от измамата и злоупотребата на получателя на доставката. Ако бъде освободен напълно от отговорност, последният би могъл всъщност да бъде подбуден да не изпрати или да не превози стоките извън държавата-членка на доставката и да не ги декларира за целите на данъка върху добавената стойност в предвидените като местоназначение държави-членки.
На трето място, ако доставчиците бъдат задължени те самите да заплатят данъка върху добавената стойност в последващ момент, то принципът на данъчен неутралитет не би бил спазен, тъй като доставчиците, които осъществяват операциите на територията на страната, никога не са обременени с данъка по извършени доставки, като се има предвид, че става въпрос за непряк данък върху потреблението. Следователно данъчнозадължените лица, които осъществяват вътреобщностна операция, биха били в по-неблагоприятно положение от това, в което се намират данъчнозадължените лица, осъществяващи вътрешна операция.
На четвърто място, според практиката на Съда, приложима по аналогия, не би било в противоречие с общностното право да се изисква от доставчика да вземе всички мерки, които могат разумно да се изискват от него, за да увери, че осъществяваната от него операция не го довежда до участие в данъчна измама. Ето защо обстоятелствата, че доставчикът е действал добросъвестно, че е взел всички разумни мерки в рамките на своите възможности и че неговото участие в измама е изключено, представляват важни фактори за определяне на възможността този доставчик да бъде задължен да заплати впоследствие данъка върху добавената стойност. За сметка на това след като веднъж доставчикът е изпълнил своите задължения, свързани с доказването на вътреобщностна доставка, въпреки че получателят на доставката не е изпълнил договорното си задължение да изпрати или превози стоките извън държавата-членка на доставката, именно получателят на доставката следва да бъде считан за задължен по данък върху добавената стойност в тази държава-членка.
(вж. точки 50, 58, 60 и 65—67; точка 2 от диспозитива)
3. Обстоятелството, че получателят на доставката е представил пред данъчните органи на държавата-членка по местоназначението декларация относно вътреобщностното придобиване, може да представлява допълнително доказателство, целящо да установи, че стоките действително са напуснали територията на държавата-членка на доставката, но не представлява решаващо доказателство с оглед на освобождаването от данък върху добавената стойност на дадена вътреобщностна доставка.
(вж. точка 72; точка 3 от диспозитива)