–

за S.A.H., от T. de Boer и F. Dölle, advocaten,

–

за Openbaar Ministerie, от A. K. Kooij, H.J. Lambers и V. Smink,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman и A. Hanje, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от H. Leupold, F. van Schaik и J. Vondung, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 267 ДФЕС, членове 6, 8 и 9 от Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 година за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз (ОВ L 327, 2008 г., стр. 27) и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитването е отправено в рамките на производство за преразглеждане, по искане на Minister van Veiligheid en Justitie (министър на сигурността и правосъдието, Нидерландия) (наричан по-нататък „министърът“), на становището на специализирания състав на Gerechtshof Arnhem-Leeuwarden (Апелативен съд Арнем-Леуварден, Нидерландия) (наричан по-нататък „специализираният състав“) от 18 януари 2019 г. относно признаването, изпълнението и адаптирането в Нидерландия на наказание лишаване от свобода, наложено на S.A.H. в Швеция.

3

Член 6 от Рамково решение 2008/909 е озаглавен „Становище и уведомяване на осъденото лице“ и гласи:

„1.   Без да се засяга параграф 2, съдебно решение заедно с удостоверение до изпълняващата държава може да бъде изпратено с цел неговото признаване и изпълнението на наказанието само със съгласието на осъденото лице в съответствие със закона на издаващата държава.

2.   Съгласието на осъденото лице не се изисква, когато съдебното решение заедно с удостоверението е изпратено:

[…]

3.   Във всички случаи, когато осъденото лице все още се намира в издаващата държава, му се предоставя възможност да изрази своето становище устно или писмено. Когато издаващата държава прецени това за необходимо предвид възрастта на осъденото лице или неговото физическо или психическо състояние, тази възможност се предоставя на неговия законен представител.

Становището на осъденото лице се взема предвид, когато се решава дали да се изпрати съдебното решение заедно с удостоверението. Когато лицето се е възползвало от предоставената по настоящия параграф възможност, становището на осъденото лице се изпраща на изпълняващата държава, и по-специално с оглед на член 4, параграф 4. Когато осъденото лице е изразило своето становище устно, издаващата държава осигурява достъп на изпълняващата държава до писмения запис на това становище.

4.   Компетентният орган на издаващата държава информира осъденото лице на разбираем за него език, че е взел решение да изпрати съдебното решение заедно с удостоверението, като използва за целта стандартния формуляр за уведомление, даден в приложение II. Когато осъденото лице се намира в изпълняващата държава по времето на вземане на това решение, формулярът се предава на изпълняващата държава, която съответно уведомява осъденото лице.

[…]“.

4

Член 8 от това рамково решение е озаглавен „Признаване на съдебното решение и изпълнение на наказанието“ и предвижда:

„1.   Компетентният орган на изпълняващата държава признава решението, което е предадено в съответствие с член [4] и съгласно процедурата по член 5, и незабавно предприема необходимите действия за изпълнение на наказанието, освен ако не реши да се позове на някое от основанията за отказ от признаване или от изпълнение по член 9.

2.   Когато наказанието е несъвместимо със закона на изпълняващата държава по отношение на своя срок, компетентният орган на изпълняващата държава може да реши да адаптира наказанието, но само ако то превишава най-тежкото наказание, предвиждано за подобни деяния съгласно националния закон на същата. Адаптираното наказание не може да бъде по-малко от най-тежкото наказание, предвиждано за подобни деяния съгласно закона на изпълняващата държава.

3.   Когато наказанието е несъвместимо със закона на изпълняващата държава по отношение на своя характер, компетентният орган на изпълняващата държава може да реши да го адаптира към наказанието или мярката, предвидени за подобни деяния съгласно националния закон на същата. В този случай наказанието или мярката съответстват във възможно най-голяма степен на наказанието, наложено от издаващата държава, от което следва, че наказанието не може да бъде заменено с парична санкция.

4.   Адаптираното наказание не може да бъде по-тежко от наложеното в издаващата държава нито по своя характер, нито по своя срок“.

5

Съгласно член 9 от посоченото рамково решение, озаглавен „Основания за отказ от признаване на съдебното решение и изпълнение на наказанието“:

„1.   Компетентният орган на изпълняващата държава може да откаже да признае решението и изпълни наказанието, ако:

[…]

[…]“.

6

Член 2:11 от Wet wederzijdse erkenning en tenuitvoerlegging vrijheidsbenemende en voorwaardelijke sancties (Закон за взаимното признаване и изпълнение на наказания лишаване от свобода със или без отложено изпълнение) от 12 юли 2012 г. (Stb. 2012, бр. 333), който транспонира в нидерландското право Рамково решение 2008/909, в редакцията му, приложима за спора в главното производство (наричан по-нататък „WETS“), гласи:

„1.   Министърът изпраща съдебното решение и удостоверението на прокурора към съответния съд, освен ако в самото начало не приеме, че са налице основания за отказ от признаване на съдебното решение.

2.   Прокурорът изпраща незабавно съдебното решение и удостоверението на [специализирания състав] по член 67 от Wet op de rechterlijke organisatie [Закон за организацията на съдебната власт]. Той представя евентуално пред този състав становище по горепосочените документи в срок от четиринадесет дни от датата, на която ги е изпратил на същия.

3.   [Специализираният състав] проверява:

4.   Когато срокът на наложеното наказание лишаване от свобода превишава максималния срок на наказанието, предвидено в нидерландското право за съответното престъпление, срокът на наказанието лишаване от свобода се намалява до този максимален срок.

5.   Когато наложеното наказание лишаване от свобода е несъвместимо с нидерландското право по отношение на своя характер, то се заменя с наказание или мярка, предвидени в нидерландското право и съответстващи във възможно най-голяма степен на наказанието лишаване от свобода, наложено от издаващата държава членка.

6.   Предвиденото в параграф 4 или параграф 5 адаптиране не може в никакъв случай да води до утежняване на наложеното наказание лишаване от свобода.

7.   В срок от шест седмици от датата, на която е получил съдебното решение и удостоверението, [специализираният състав] изпраща на министъра писмено и мотивирано становище, прието съгласно параграф 3“.

7

Член 2:12 от WETS предвижда:

„1.   Министърът приема решение относно признаването на съдебното решение, като взема предвид становището на [специализирания състав].

[…]“.

8

Член 2:13 от този закон гласи:

„1.   Признаването на съдебното решение се отказва, когато:

[…]

2.   Признаването на решението не се отказва на основание параграф 1, букви a), b), e) и i), докато компетентният орган на издаващата държава членка не получи възможност да предостави информация в това отношение“.

9

Член 2:14 от посочения закон предвижда:

„1.   Признаването на съдебното решение може да бъде отказано, когато:

2.   Признаването на решението не се отказва на основание параграф 1, буква а), докато компетентният орган на издаващата държава членка не получи възможност да предостави информация в това отношение“.

10

Член 67 от Закона за организацията на съдебната власт гласи:

„1.   Колегиалният орган, отговарящ за управлението на Gerechtshof Arnhem-Leeuwarden [Апелативен съд Арнем-Леуварден], създава колегиален състав […]. Членовете на този състав се определят от колегиалния орган, отговарящ за управлението.

2.   Посоченият състав изпълнява и задачите, които са му възложени […] в член 2:11, параграф 3 и член 2:27 […] от [WETS]. […]“.

11

S.A.H., иракски гражданин, живее в Нидерландия от 1996 г., където през 2001 г. получава разрешение за постоянно пребиваване.

12

С решение от 26 февруари 2015 г. Göta Hovrätt (Апелативен съд Йоншьопинг, Швеция) го осъжда за забранено притежаване на оръжие, неправомерна заплаха, тормоз и тежка телесна повреда. Този съд приема, че S.A.H. не може да носи отговорност за престъпленията поради разстройство на умствените му способности, и му налага мярка, включваща лишаване от свобода, а именно лечение в съдебно-психиатрично заведение за неопределен срок със специален преглед при изписването.

13

Тъй като заинтересованото лице иска изпълнението на тази мярка да бъде прехвърлено в Нидерландия, шведските органи отправят до министъра искане за признаване и изпълнение на това съдебно решение, след което му изпращат решението и удостоверението, посочено в член 4 от Рамково решение 2008/909.

14

Съгласно член 2:11 от WETS тези документи са изпратени на специализирания състав, който на 18 януари 2019 г. приема по-специално, че е налице основание наложената на S.A.H. мярка, включваща лишаване от свобода, да бъде адаптирана и заменена с мярка за настаняване със задължение за подлагане на лечение в държавно лечебно заведение, без за това да е предвиден максимален срок.

15

На 18 февруари 2019 г. министърът, в качеството си на компетентен орган по смисъла на Рамково решение 2008/909, признава съдебното решение от 26 февруари 2015 г., като взема предвид становището на специализирания състав от 18 януари 2019 г. Мярката, включваща лишаване от свобода, е заменена с такава мярка за настаняване и заинтересованото лице е настанено в съдебно-психиатрично заведение в Нидерландия.

16

С решение от 6 август 2020 г. Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (държавен секретар по въпросите на правосъдието и сигурността, Нидерландия) отнема с обратна сила разрешението за пребиваване на S.A.H., считано от 29 август 2014 г., и го обявява за нежелано чуждестранно лице.

17

S.A.H. оспорва законосъобразността на решението за признаване от 18 февруари 2019 г. пред граждански съд по-специално с мотива, че производството, в което е дадено становището от 18 януари 2019 г., не отговаря на изискванията на член 47 от Хартата. С решение от 5 септември 2023 г. Gerechtshof Den Haag (Апелативен съд Хага, Нидерландия) уважава искането и задължава министъра да преразгледа решението си.

18

С писмо от 15 септември 2023 г. министърът иска от специализирания състав да извърши нова проверка в рамките на производство, което отговаря на тези изисквания.

19

В отговор на това искане, на 12 януари 2024 г. специализираният състав организира неформална среща с адвокатите на S.A.H. и представителите на прокуратурата.

20

В това отношение специализираният състав описва воденото пред него производство, както следва: чрез прокурора министърът му изпраща искане да даде становище само по въпросите дали е налице или не задължително съгласно WETS основание за отказ, дали деянията са наказуеми в Нидерландия и дали евентуално е необходимо адаптиране на наложеното в друга държава членка наказание лишаване от свобода или мярка, включваща лишаване от свобода. Той добавя, че решението на министъра не подлежи на обжалване. Пред този състав обаче може да бъде инициирано производство за преразглеждане по искане на министъра след подадена до последния от осъденото лице жалба или след образуване по искане на това лице на гражданско производство, както е в случая.

21

В този контекст специализираният състав иска да се установи, първо, дали притежава качеството „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС, която може да отправя преюдициални запитвания до Съда. В това отношение той посочва, че досега е считал, че това не е така, и че в доклада за оценка на Нидерландия от 2 декември 2022 г., изготвен в рамките на координирания от Съвета девети кръг на взаимни оценки относно правните инструменти за взаимно признаване в областта на лишаването от свобода или ограничаването на свободата (13190/1/22 REV 1), се стига до същото заключение. Отбелязва обаче, че от подготвителните работи по релевантното в главното производство национално законодателство е видно, че волята на нидерландския законодател е била да се извършва съдебна проверка на правните въпроси, посочени в член 8, параграфи 2—4 и член 9 от Рамково решение 2008/909/ПВР.

22

В допълнение специализираният състав счита, че от решаващо значение е дали производството пред него може да се квалифицира като състезателно, и уточнява, че е законоустановен, постоянно действащ и независим, че прилага правни норми и взема предвид представените му доводи на осъденото лице. Освен това, макар и ограничено до определени въпроси, становището му е обвързващо.

23

На следващо място, специализираният състав иска да се установи дали правната проверка, която извършва на основание член 2:11 от WETS, попада в обхвата на правото на Съюза или представлява уреден от това право случай, и ако това е така, дали възможността да се поиска преразглеждане в рамките на писмено производство, както е станало на практика, отговаря на изискванията на член 47 от Хартата. Накрая, той иска уточнения относно възможностите за адаптиране на мярка, включваща лишаване от свобода, допустимо съгласно Рамково решение 2008/909.

24

При тези обстоятелства специализираният състав решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

25

Специализираният състав е поискал преюдициалното запитване по настоящото дело да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 23а, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз и в член 107 от Процедурния правилник на Съда.

26

В подкрепа на това искане посоченият състав изтъква, че S.A.H. е лишен от свобода и че отговорът на преюдициалните въпроси може да доведе до прекратяване на това лишаване от свобода.

27

В това отношение трябва да се припомни, на първо място, че преюдициалното запитване по настоящото дело се отнася до тълкуването на Рамково решение 2008/909, което попада в обхвата на част трета, дял V от ДЕС, който се отнася до пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Ето защо това преюдициално запитване може да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство.

28

Що се отнася, на второ място, до условието за спешност, то е изпълнено по-специално когато съответното лице по главното производство понастоящем е лишено от свобода и продължаването на задържането му зависи от изхода на спора по главното производство, като се има предвид, че положението на това лице следва да се прецени към момента на разглеждане на искането преюдициалното запитване да се разгледа по реда на спешното производство (решение от 8 декември 2022 г., CJ (Решение за отлагане на предаването поради наказателно преследване), C‑492/22 PPU, EU:C:2022:964, т. 46 и цитираната съдебна практика).

29

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че заинтересованото лице действително е лишено от свобода, тъй като е настанено принудително в съдебно-психиатрично заведение в Нидерландия. Освен това специализираният състав уточнява, че отговорът на преюдициалните въпроси относно произтичащите от правото на Съюза изисквания, които могат да се приложат към разглежданото в главното производство положение, може да доведе до прекратяване на това лишаване от свобода, тъй като постановената за заинтересованото лице в Швеция мярка, включваща лишаване от свобода, може по-специално да бъде адаптирана и заменена с мярка, която не включва лишаване от свобода в Нидерландия.

30

При това положение на 22 април 2024 г. по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат първи състав на Съда решава да уважи искането на специализирания състав за разглеждане на преюдициалното запитване по настоящото дело по реда на спешното преюдициално производство.

31

Съгласно член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда, когато преюдициалното запитване е явно недопустимо, Съдът може, след изслушване на генералния адвокат и без да провежда докрай производството, да реши да се произнесе с мотивирано определение.

32

Тази разпоредба следва да бъде приложена по настоящото дело.

33

Следва да се припомни, че въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящия пред тях спор (решение от 9 март 2010 г., ERG и др., C‑378/08, EU:C:2010:126, т. 72, и определение от 9 януари 2024 г., Бравчев, C‑338/23, EU:C:2024:4, т. 18).

34

От това следва, че за да има правомощие да сезира Съда в рамките на преюдициално производство, запитващият орган трябва да може да бъде квалифициран като „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС, което Съдът следва да провери въз основа на преюдициалното запитване (решение от 7 май 2024 г., NADA и др., C‑115/22, EU:C:2024:384, т. 34 и цитираната съдебна практика).

35

Съгласно постоянната съдебна практика, за да прецени дали съответният запитващ орган притежава качеството на „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС — въпрос, уреден единствено от правото на Съюза, Съдът взема предвид съвкупност от обстоятелства, а именно дали органът е законоустановен, дали е постоянно действащ, дали юрисдикцията му е задължителна, дали производството е състезателно, дали той прилага правни норми и дали е независим (решение от 7 май 2024 г., NADA и др., C‑115/22, EU:C:2024:384, т. 35 и цитираната съдебна практика).

36

От постоянната съдебна практика следва също, че националните юрисдикции могат да сезират Съда само ако пред тях има висящ спор и ако се произнасят в производство, което приключва с правораздавателен акт (решение от 3 май 2022 г., CityRail, C‑453/20, EU:C:2022:341, т. 42 и цитираната съдебна практика).

37

При това положение възможността на определен орган да сезира Съда следва да се прецени въз основа на критерии, свързани както с неговото устройство, така и с неговите функции. В тази връзка национален орган може да се определи като „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС при изпълнение на правораздавателни функции, но да не бъде „юрисдикция“ при упражняване на други функции, по-специално с административен характер (решение от 3 май 2022 г., CityRail, C‑453/20, EU:C:2022:341, т. 43 и цитираната съдебна практика).

38

Оттук следва, че за да се установи дали национален орган, на който по закон са поверени различни по естество функции, трябва да се квалифицира като „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС, е необходимо да се провери какво е конкретното естество на функциите, които упражнява в специфичния нормативен контекст, в който му се налага да сезира Съда (решение от 3 май 2022 г., CityRail, C‑453/20, EU:C:2022:341, т. 44 и цитираната съдебна практика).

39

Освен това, когато действа като административен орган, без от него същевременно да се изисква да разреши правен спор, запитващият орган не може да се разглежда като изпълняващ правораздавателна функция (вж. в този смисъл решение от 27 април 2006 г., Standesamt Stadt Niebüll, C‑96/04, EU:C:2006:254, т. 14 и цитираната съдебна практика).

40

В настоящия случай с оглед на данните, съдържащи се в предоставената на Съда преписка, по-специално на разпоредбите на Закона за организацията на съдената власт и на WETS, специализираният състав, изглежда, отговаря на релевантните критерии за квалифициране на запитващ орган като „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС, що се отнася до това дали е законоустановен, дали е постоянно действащ, дали прилага правни норми и дали е независим.

41

По отношение на другите релевантни в това отношение критерии и на първо място на въпроса дали специализираният състав упражнява правораздавателна функция в главното производство, от тези данни е видно, че съгласно членове 2:11 и 2:12 от WETS министърът сезира специализирания състав с искане да му даде становище по правните въпроси, точно определени в член 2:11, параграф 3, и взема предвид това становище при приемането на решение относно признаването на съдебно решение на друга държава членка, както изрично е предвидено в същия член 2:12.

42

Както потвърждава нидерландското правителство в писменото си становище, макар министърът да е длъжен да се съобрази с това становище по тези въпроси, той има право на собствена преценка и правомощието да приеме или не решението за признаване на съдебното решение на издаващата държава. Всъщност съгласно член 2:11 от WETS министърът може да реши да не включва специализирания състав в процеса по вземане на решение, когато в самото начало приеме, че са налице основания за отказ. Освен това министърът разглежда и основанията за отказ от признаване, предвидени в член 2:14 от WETS, и следователно може да приеме, че е налице основание за отказ от признаване на съдебното решение, при положение че специализираният състав е счел, че няма такова. Нещо повече, що се отнася до гаранциите, че министърът действително ще се съобрази със становището на специализирания състав, следва да се отбележи, че в доклада за оценка на Нидерландия, споменат в точка 21 от настоящото определение, е посочено, че това становище не е „технически“ обвързващо за министъра.

43

На второ място, що се отнася до наличието на висящ „спор“ пред специализирания състав, следва да се припомни, че съгласно член 2:11 от WETS специализираният състав се сезира по инициатива не на осъденото лице, а на министъра.

44

Освен това от информацията, с която разполага Съдът, е видно, че осъденото лице не може да обжалва пред специализирания състав приетото от министъра решение. Всъщност само последният може да сезира този състав с искане за преразглеждане. В това отношение специализираният състав уточнява, че не му е известно дали министърът прави подбор на жалбите, които му изпраща за преразглеждане.

45

Следва също така да се отбележи, че становището на специализирания състав не се оповестява публично и не се съобщава на осъденото лице, а последното се уведомява само за решението на министъра.

46

На трето място, що се отнася до състезателния характер на главното производство, макар специализираният състав да посочва, че той на практика взема предвид писменото становище на осъденото лице, изпратено му от министъра или от самото осъдено лице, WETS не предвижда възможност за последното да участва в производството и да представи становище, писмено или устно, докато съгласно този закон прокурорът разполага с такава възможност.

47

От това ясно личи, от една страна, че специализираният състав дава становище в рамките на несъстезателно производство, чиято цел не е разрешаване на спор. От друга страна, това становище няма нито формата, нито наименованието, нито съдържанието на съдебно решение, произнесено при упражняване на правораздавателна функция, а е част от процедурата за приемане от министъра на решение от административен характер.

48

Във всеки случай от съдържащите се в акта за преюдициално запитване данни и от становищата на страните е видно, че осъденото лице може да оспори решението на министъра пред граждански съд по силата на остатъчната компетентност на последния, като поиска от този съд, който безспорно притежава качеството на „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС в рамките на това производство, да преразгледа или измени това решение.

49

С оглед на всички тези съображения от специализирания състав очевидно не се изисква да приеме правораздавателен акт в рамките на производството по член 2:11 от WETS и следователно той не е „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС.

50

От всичко гореизложено следва, че настоящото преюдициално запитване е явно недопустимо.

51

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващия орган, последният следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) определи:

Преюдициалното запитване, отправено от специализирания състав на Gerechtshof Arnhem-Leeuwarden (Апелативен съд Арнем-Леуварден, Нидерландия) с акт от 29 март 2024 г., е явно недопустимо.