–

за Società Italiana Lastre SpA (SIL), от F. Boucard, адвокат,

–

за френското правителство, от R. Bénard и B. Dourthe, в качеството на представители,

–

за чешкото правителство, от A. Edelmannová, M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от S. Noë и W. Wils, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 25, параграф 1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1, наричан по-нататък „Регламент „Брюксел Iа“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Società Italiana Lastre SpA (SIL) (наричано по-нататък „SIL“), учредено по италианското право дружество, и Agora SARL, учредено по френското право дружество, относно компетентността на френските съдилища да се произнесат по искането на Agora за привличане на SIL като необходим другар по иск за гражданска отговорност и обезщетение, предявен срещу тези две дружества.

3

Член 5, параграф 1 от Хагската конвенция от 30 юни 2005 г. за споразуменията относно избор на съд, подписана на 1 април 2009 г., чието сключване е одобрено от името на Европейския съюз с Решение 2014/887/ЕС на Съвета от 4 декември 2014 година (ОВ L 353, 2014 г., стр. 5), гласи:

„Съдът или съдилищата на дадена договаряща се държава, посочени в споразумение за изключителен избор на съд, са компетентни за решаването на спор, по отношение на който споразумението се прилага, освен ако споразумението е недействително съгласно законодателството на тази държава“.

4

Член 1 от Конвенцията относно компетентността и признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, подписана на 30 октомври 2007 г. (наричана по-нататък „Конвенцията „Лугано II“), чието сключване е одобрено от името на Европейската общност с Решение 2009/430/ЕО на Съвета от 27 ноември 2008 година (ОВ L 147, 2009 г., стр. 1), предвижда:

„1.   Настоящата конвенция се прилага по отношение на граждански и търговски дела независимо от естеството на съда или правораздавателния орган. Тя не обхваща данъчни, митнически или административни дела.

[…]

3.   По смисъла на настоящата конвенция под термина „държава, обвързана [от] настоящата конвенция“ се разбира всяка държава, която е договаряща се страна по настоящата конвенция или държава членка на Европейската общност. Това може да означава също и Европейската общност“.

5

В дял II от тази конвенция, озаглавен „Компетентност“, се съдържат по-конкретно раздели 1 и 2 от същата, които обхващат съответно общи разпоредби за компетентност и правила за специална компетентност.

6

Член 23, параграф 1 от посочената конвенция гласи:

„Ако една или повече страни, които имат местоживеене в държава, обвързана [от] настоящата конвенция, са се договорили, че съд или съдилищата на държава, обвързана [от] настоящата конвенция, са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, този съд или тези съдилища имат компетентност. Тази компетентност е изключителна, освен ако страните не са уговорили друго. Споразумението за предоставяне на компетентност се сключва:

7

Член 17 от Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно подведомствеността и изпълнението на съдебните решения в областта на гражданското и търговското право (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32), с измененията ѝ, направени с последователните конвенции за присъединяването на нови държави членки към тази конвенция (наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“), предвижда:

„Ако една или повече от страните имат местожителство в договаряща държава и се споразумеят, че съд на договаряща държава или съдилищата на такава държава са компетентни да уредят всеки спор, които е възникнал или може да възникне във връзка с конкретно правоотношение, този съд или съдилища имат изключителна компетентност. Споразумението за определяне на подсъдността се сключва:

[…]

Ако едно споразумение за определяне на подсъдност е сключено в полза само на една от страните, тази страна запазва правото да заведе дело във всеки друг съд, компетентен по силата на тази конвенция.

[…]“.

8

Член 23, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74, наричан по-нататък „Регламент „Брюксел I“) гласи:

„Ако страните, една или повече от които имат местоживеене в държава членка, са се договорили, че съд или съдилищата на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, този съд или тези съдилища имат компетентност. Тази компетентност е изключителна, освен ако страните са уговорили друго. Споразумението за предоставяне на компетентност се сключва:

9

Съображения 4, 6, 15, 16 и 18—20 от Регламент „Брюксел Ia“ гласят следното:

[…]

[…]

[…]

10

Съгласно член 1 от този регламент:

„1.   Настоящият регламент се прилага по граждански и търговски дела, независимо от естеството на съда или правораздавателния орган. Той не обхваща, по-специално, данъчни, митнически или административни дела, нито отговорността на държавата за действия или бездействия при упражняването на държавна власт (acta iure imperii).

2.   Настоящият регламент не се прилага по отношение на:

11

Глава II от посочения регламент, със заглавие „Компетентност“, обхваща в частност раздели 1—5 и 7 от него, озаглавени съответно „Общи разпоредби“, „Специална компетентност“, „Компетентност по дела във връзка със застраховане“, „Компетентност при потребителски договори“, „Компетентност при индивидуални трудови договори“ и „Пророгация на компетентност“.

12

Член 15 от същия регламент, който се намира в глава II, раздел 3 от него, предвижда:

„Разпоредбите на настоящия раздел могат да се дерогират само със споразумение:

[…]

[…]“.

13

Член 19 от Регламент „Брюксел Ia“, който е в глава II, раздел 4, гласи:

„Разпоредбите на настоящия раздел могат да се дерогират само със споразумение:

[…]

[…]“.

14

Член 23 от този регламент, който се намира в глава II, раздел 5, има следния текст:

„Разпоредбите на настоящия раздел могат да се дерогират само със споразумение:

[…]

15

Съгласно член 25 от посочения регламент, който се намира в глава II, раздел 7:

„1.   Ако страните, независимо от местоживеенето им, са се договорили, че съд или съдилищата на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, този съд или тези съдилища имат компетентност, освен ако споразумението е недействително по отношение на материалноправната си действителност съгласно правото на тази държава членка. Тази компетентност е изключителна, освен ако страните са уговорили друго. Споразумението за предоставяне на компетентност се сключва:

[…]

4.   Споразумения или разпоредби на акт за учредяване на доверителна собственост, с които се предоставя компетентност, нямат правно действие, ако противоречат на членове 15, 19 или 23, или ако съдилищата, чиято компетентност те претендират да изключат, имат изключителна компетентност по силата на член 24.

[…]“.

16

За извършването на строителни дейности, възложени от две физически лица като възложители, Agora сключва със SIL договор за доставка на облицовъчни плоскости.

17

Този договор за доставка съдържа споразумение за предоставяне на компетентност (наричано по-нататък „разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност“), което предвижда, че „[с]ъдът в Бреша [(Италия)] е компетентен да разгледа всички спорове, които възникнат вследствие или във връзка с този договор, като [SIL] си запазва правото да заведе дело срещу купувача пред друг компетентен съд в Италия или в чужбина“.

18

След како констатират дефекти в изпълнението на разглежданите строителни дейности, през ноември 2019 г. и януари 2020 г. възложителите предявяват пред Tribunal de grande instance de Rennes (Окръжен съд Рен, Франция) иск за гражданска отговорност и обезщетение за вреди, по-конкретно срещу Agora и SIL.

19

Agora прави искане за привличане на SIL като необходим другар. На основание на разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност SIL се противопоставя на това искане за привличане, като повдига възражение за липса на международна компетентност на френския съд.

20

С определение от 11 февруари 2021 г. Tribunal de grande instance de Rennes (Окръжен съд Рен, Франция) отхвърля възражението за липса на компетентност. SIL обжалва този съдебен акт.

21

С решение от 4 ноември 2021 г. Cour d’appel de Rennes (Апелативен съд Рен, Франция), без да разглежда действителността на разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност с оглед на италианското право, потвърждава посочения съдебен акт с мотива, че разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност е незаконосъобразно, доколкото дава на SIL по-голям избор на правораздавателни органи, които може да сезира, отколкото на Agora, без да уточнява договорените между страните обективни елементи за определяне на правораздавателния орган, който може да бъде сезиран, така че то дава на SIL възможност за избор по негова преценка, а това противоречи на целта за предвидимост, на която трябва да съответстват клаузите за предоставяне на компетентност.

22

SIL подава касационна жалба срещу това решение пред запитващата юрисдикция — Cour de cassation (Касационен съд, Франция). SIL изтъква, че Cour d’appel de Rennes (Апелативен съд Рен, Франция) е нарушил член 25, параграф 1 от Регламент „Брюксел Iа“, тъй като действителността на споразумение за предоставяне на компетентност следва да се преценява с оглед на правото на държавата членка, чиито съдилища са посочени по силата на същото, и следователно в конкретния случай — с оглед на италианското право, а не на френското право.

23

В това отношение запитващата юрисдикция изпитва съмнения относно точния обхват на член 25, параграф 1, първо изречение от Регламент „Брюксел Iа“, тъй като тази разпоредба предвижда по същество, че споразумение за предоставяне на компетентност по принцип трябва да поражда своето действие, освен ако е „недействително по отношение на материалноправната си действителност съгласно правото на [държавата членка, чиито съдилища са посочени в това споразумение]“.

24

В случая най-напред се поставял въпросът дали действителността на споразумение за предоставяне на компетентност, оспорено поради твърдяната му непрецизност или неравновесие, трябва да се преценява с оглед на самостоятелни критерии, изведени от член 25, параграф 1 от Регламент „Брюксел Iа“, както и от целите за предвидимост и правна сигурност, които този регламент преследва, или тя трябва да се преценява въз основа на критериите, свързани с основанията за „материалноправна недействителност“ на такова споразумение — което има за последица, че действителността трябва да се преценява, в съответствие с този член 25, параграф 1, първо изречение, по силата на правото на държавата членка на съда, посочен в това споразумение. В този контекст запитващата юрисдикция иска, по-конкретно, да се установи дали понятието „материалноправна действителност“ трябва да се тълкува ограничително, в смисъл, че основанията за недействителност се ограничават до измама, грешка, заблуда, принуда и недееспособност.

25

След това, в хипотезата, при която действителността на споразумение за предоставяне на компетентност, оспорена поради твърдяната му непрецизност или неравновесие, трябва да се преценява с оглед на самостоятелни критерии, изведени от член 25, параграф 1 от Регламент „Брюксел Iа“, както и на целите за предвидимост и правна сигурност, които този регламент преследва, запитващата юрисдикция иска да се установи дали тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че е действително споразумение за предоставяне на компетентност, което задължава една от страните да сезира единствения посочен в него съд, а позволява на другата страна да сезира, освен този съд, и всеки друг компетентен съд.

26

Накрая, ако действителността на споразумение за предоставяне на компетентност, оспорена поради твърдяната му непрецизност или неравновесие, трябва да се преценява с оглед на критериите, свързани с основанията за „материалноправна“ недействителност на това споразумение по смисъла на посочената разпоредба, запитващата юрисдикция иска да се установи кое е националното право, приложимо към преценката на тази действителност, ако посоченото споразумение позволява на една от страните да сезира съдилищата на няколко държави и тази страна все още не е направила избор към датата на сезирането на съда.

27

При тези обстоятелства Cour de cassation (Касационен съд, Франция) решава да спре производството по делото и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

28

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 25, параграф 1 от Регламент „Брюксел Iа“, трябва да се тълкува в смисъл, че при преценката на действителността на споразумение за предоставяне на компетентност твърденията за непрецизност или неравновесие на това споразумение трябва да се разглеждат с оглед на критериите, свързани с основанията за „материалноправна недействителност“ на това споразумение, определени в правото на държавите членки в съответствие с тази разпоредба, или тези твърдения трябва да се разглеждат въз основа на самостоятелни критерии, които се извличат от този член.

29

Съгласно член 25, параграф 1, първо изречение от Регламент „Брюксел Ia“, „[а]ко страните, независимо от местоживеенето им, са се договорили, че съд или съдилищата на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, този съд или тези съдилища имат компетентност, освен ако споразумението е недействително по отношение на материалноправната си действителност съгласно правото на тази държава членка“.

30

Регламент „Брюксел Ia“ не дефинира понятието „материалноправна недействителност“ и не препраща към правото на държавите членки за дефинирането на това понятие. Според постоянната практика на Съда както от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа за равенство следва, че разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определянето на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза, което следва да се установи в съответствие с обичайното значение на използваните понятия в говоримия език, като се държи сметка за контекста, в който те се използват, и за целите, преследвани от правната уредба, от която са част (вж. в този смисъл решения от 10 юни 2021 г., Commissioners for Her Majesty’s Revenue and Customs (Невинно лице), C‑279/19, EU:C:2021:473, т. 23, и от 4 октомври 2024 г., AFAÏA, C‑228/23, EU:C:2024:829, т. 39 и цитираната съдебна практика).

31

На първо място, според обичайното си значение в говоримия език думата „материалноправна“ [„по същество“] се използва в съдебните решения и процесуалните документи, за да се обяви, че след като е разгледал въпросите за компетентността, формата и допустимостта, съдът преминава към разглеждане на въпросите, засягащи самия предмет на процеса, а именно фактическите или правните въпроси, по които съдът трябва да се произнесе по искане на страните.

32

При това положение следва да се отбележи, че доколкото член 25, параграф 1, първо изречение от Регламент „Брюксел Ia“ предвижда, че съдилищата, за които страните са се договорили, че са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, имат компетентност, „освен ако“ споразумението за предоставяне на компетентност е „недействително по отношение на материалноправната си действителност“ според правото на държавата членка, чиито съдилища са посочени, тази разпоредба се ограничава до предвиждането на стълкновителна норма. Така тази разпоредба уточнява кое е приложимото национално право, що се отнася до въпроса дали, въпреки факта, че всички предвидени в този член условия за действителност са изпълнени, такова споразумение е недействително на други основания, предвидени в това национално право.

33

На второ място, що се отнася до контекста, в който се вписва член 25, параграф 1, първо изречение от Регламент „Брюксел Ia“, трябва да се констатира, че съображение 20 от него има текст, аналогичен на тази разпоредба, тъй като гласи, че „[к]огато възниква въпрос за това, дали споразумение относно избора на съд в полза на съд или на съдилищата на държава членка е недействително по отношение на материалноправната си действителност, този въпрос следва да се решава съгласно правото на държавата членка на съда или съдилищата, определени в споразумението“.

34

Следва впрочем да се припомни, че според постоянната съдебна практика определените в разпоредбите на член 25 от Регламент „Брюксел Ia“ условия трябва да се тълкуват стриктно, тъй като изключват както компетентността на съда по местоживеенето на ответника, произтичаща от прогласеното в член 4 от този регламент правило, така и специалната компетентност по членове 7—9 от него (вж. в този смисъл решение от 8 март 2018 г., Saey Home & Garden, C‑64/17, EU:C:2018:173, т. 24).

35

Същевременно следва да се отбележи, че освен споменаването на понятието „материалноправна недействителност“, член 25, параграф 1 от Регламент „Брюксел Ia“ предвижда и условия за действителност, характерни за споразуменията за предоставяне на компетентност както по същество, а именно „страните […] са се договорили, че съд или съдилищата на държава членка са компетентни за разрешаване на всякакви спорове, които са възникнали или които могат да възникнат във връзка с определено правоотношение“, така и от формална гледна точка.

36

Вследствие на това трябва да се констатира, че това понятие визира общите основания за недействителност на договор, а именно, по-конкретно, пороци на волята, като грешка, заблуда или принуда, и недееспособност — основания, които за разлика от условията за действителност, характерни за споразуменията за предоставяне на компетентност, не се уреждат от Регламент „Брюксел Ia“, а от правото на държавата членка, чиито съдилища са посочени.

37

На трето място, тълкуването на понятието „материалноправна недействителност“ на споразумение за предоставяне на компетентност като визиращо само неговата недействителност с оглед на общите основания за недействителност на договор по националното право на съда, посочен в това споразумение, е в съответствие с преследваните от Регламент „Брюксел Ia“ цели.

38

Всъщност, както е видно по-специално от съображения 4, 6, 15 и 16 от Регламент „Брюксел Ia“, неговата цел е да се уеднаквят правилата по спорове за компетентност по граждански и търговски дела в правен инструмент на Съюза, който е правно обвързващ и се прилага пряко. От тях произтича също, че законодателят на Съюза е искал да приеме правила за компетентност, които да са във висока степен предвидими и прозрачни, за да укрепят правната сигурност и да улеснят доброто правораздаване.

39

Съдът обаче многократно е постановявал, че за да се насърчават тези цели, и в частност целта за правна сигурност, следва да се укрепи правната защита на установените в Съюза лица, като едновременно се позволи на ищеца лесно да определи съда, който може да сезира, а на ответника — разумно да предвиди пред кой съд може да бъде призован. В този контекст целта за правна сигурност изисква сезираният национален съд да може да се произнася по собствената си компетентност, без да се налага да разглежда делото по същество (решение от 29 юли 2024 г., FTI Touristik (Международен елемент),C‑774/22, EU:C:2024:646, т. 33 и цитираната съдебна практика).

40

На четвърто място, възприетото в точки 32 и 36 от настоящото решение тълкуване съответства на генезиса на член 25, параграф 1 от Регламент „Брюксел Ia“. Всъщност в изложението на мотивите към Предложението за Регламент на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела [COM(2010) 748 окончателен], което е в основата на Регламент „Брюксел Ia“, Европейската комисия подчертава на стр. 9, че изменението на член 23 от Регламент „Брюксел I“, който е станал член 25 от Регламент „Брюксел Ia“, е предназначено да въведе „хармонизирано стълкновително правило в областта на основателността на споразуменията за избор на съд, гарантирайки по този начин подобно решение по този въпрос, независимо от това кой е сезираният съд […], отговарящо на решенията, закрепени в Хагската конвенция [от 30 юни 2005 г.] за споразуменията относно избор на съд“.

41

В конкретния случай съмненията на запитващата юрисдикция се отнасят до въпроса дали твърдяната непрецизност или неравновесие на разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност могат да представляват основания за „материалноправна недействителност“ по смисъла на член 25, параграф 1, първо изречение от Регламент „Брюксел Iа“, чието наличие трябва да се разглежда с оглед на националното право на посочения в това споразумение съд, или това наличие трябва да се преценява въз основа на самостоятелни критерии, изведени от този член.

42

Що се отнася, на първо място, до преценката дали споразумение за предоставяне на компетентност е достатъчно прецизно за целите на определянето на компетентния съд или съдилища на държава членка да разглеждат споровете, които са възникнали или ще възникнат между страните, трябва да се припомни, че според практиката на Съда по член 17, първа алинея, изречение първо от Брюкселската конвенция и по член 23, параграф 1, изречение първо от Регламент „Брюксел I“ следва, че изразите „се споразумеят“/„са се договорили“, които фигурират в тези разпоредби, не могат да се тълкуват в смисъл, че изискват такава клауза да бъде формулирана така, че да е възможно компетентният съд да се установи само от нейния текст. Достатъчно е всъщност клаузата да включва обективните предпоставки, въз основа на които страните са се договорили да изберат съд или съдилища, компетентни за разрешаване на споровете, които са възникнали или които могат да възникнат между тях. Тези предпоставки, които трябва да са достатъчно ясни, за да позволят на сезирания съд да прецени дали е компетентен, могат, където е подходящо, да бъдат определени от обстоятелствата, характерни за разглежданото от този съд положение (решения от 9 ноември 2000 г., Coreck, C‑387/98, EU:C:2000:606, т. 15, и от 7 юли 2016 г., Hőszig, C‑222/15, EU:C:2016:525, т. 43).

43

Освен това Съдът е постановил по същество, че за да се улеснят взаимното признаване и изпълнение на съдебните актове, член 17, първа алинея, изречение първо от Брюкселската конвенция съдържа изискване за прецизност, на което споразумението за предоставяне на компетентност трябва да отговаря (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2000 г., Coreck, C‑387/98, EU:C:2000:606, т. 17).

44

От това следва, че по силата на член 17, първа алинея, изречение първо от Брюкселската конвенция и на член 23, параграф 1, изречение първо от Регламент „Брюксел I“ условието страните „да са се договорили“ за съд или съдилища на договаряща държава или на държава членка, съдържа изискване за прецизност, за да бъде действително.

45

Доколкото обаче член 25 от Регламент „Брюксел Ia“, който според таблицата в приложение III към този регламент съответства на член 23 от Регламент „Брюксел I“, също съдържа израза „са се договорили“, тази съдебна практика може да се пренесе към член 25, параграф 1 от Регламент „Брюксел Ia“ (вж. в този смисъл решение от 25 април 2024 г., Maersk и Mapfre España, C‑345/22—C‑347/22, EU:C:2024:349, т. 52 и цитираната съдебна практика), така че в съответствие с последната разпоредба, за да бъде действително споразумението за предоставяне на компетентност, то трябва да указва по достатъчно точен начин обективните предпоставки, по които страните са се договорили, за да посочат съда или съдилищата, до които възнамеряват да отнесат споровете, които са възникнали или които могат да възникнат между тях.

46

Впрочем налагането на изискване за прецизност по необходимост участва в осъществяването на целите за предвидимост, прозрачност и правна сигурност, прогласени в съображения 15 и 16 от Регламент „Брюксел Ia“.

47

Затова изискването за прецизност, от което е обусловена действителността на споразумението за предоставяне на компетентност, трябва да се разглежда въз основа не на критериите, свързани с основанията за „материалноправна недействителност“ по смисъла на член 25, параграф 1, първо изречение от Регламент „Брюксел Iа“, а на самостоятелни критерии, които се извличат от този член 25 в даденото му от Съда тълкуване.

48

Що се отнася, на второ място, до преценката на твърдението за неравновесие на споразумението за предоставяне на компетентност, трябва да се отбележи, че в съответствие с член 25, параграф 4 от Регламент „Брюксел Iа“ споразуменията за предоставяне на компетентност нямат правно действие, по-конкретно, ако не са спазени условията за действителност по членове 15, 19 или 23 от този регламент. От последните членове обаче следва, че остава действително споразумение за предоставяне на компетентност, което позволява на по-слабата страна по застрахователен, потребителски или трудов договор, да сезира съдилища, различни от тези, които са компетентни по принцип по силата на разпоредбите на раздели 3—5 от глава II на посочения регламент, в които съответно се намират посочените членове. За сметка на това по силата на този член 25, параграф 4 такова споразумение e недействително, когато предвижда изключване на компетентността в полза на застрахователя, на съдоговорителя на потребителя, или на работодателя.

49

Както следва по същество от съображение 18 от Регламент „Брюксел Iа“, при застрахователните, потребителските и трудовите договори съществува известен дисбаланс между страните, който разпоредбите на членове 15, 19 и 23 от този регламент имат за цел да коригират, като предоставят възможност на по-слабата страна да се ползва от правила за компетентност, които са по-благоприятни за нейните интереси, отколкото общите правила (вж. в този смисъл решение от 29 юли 2024 г., FTI Touristik (Международен елемент), C‑774/22, EU:C:2024:646, т. 44).

50

Така, що се отнася до тези договори, член 25, параграф 4 от Регламент „Брюксел Iа“ във връзка с членове 15, 19 и 23 от него урежда изрично случаите, в които споразумение за предоставяне на компетентност, в което равновесието между страните е нарушено, е действително, и случаите, в които не е.

51

Поради това следва да се приеме, че действителността на споразумение за предоставяне на компетентност с оглед на твърдяното му неравновесие трябва да се разглежда не въз основа на критериите, свързани с основанията за „материалноправна недействителност“ по смисъла на член 25, параграф 1, първо изречение от Регламент „Брюксел Iа“, а на самостоятелни критерии, изведени от този член 25, както е тълкуван от Съда.

52

Това тълкуване не се поставя под въпрос от факта, че член 17 от Брюкселската конвенция предвижда, че „ако едно споразумение за определяне на подсъдност е сключено в полза само на една от страните, тази страна запазва правото да заведе дело във всеки друг съд, компетентен по силата на тази конвенция“, и при това положение допуска имплицитно действителността на споразумение за предоставяне на компетентност въпреки неравновесието в него. Несъмнено нито член 23 от Регламент „Брюксел I“, нито член 25 от Регламент „Брюксел Ia“ съдържа равностойно правило, що се отнася до действителността на такова споразумение, в което има неравновесие. При това положение е достатъчно да се отбележи, както прави Комисията в писменото си становище, че от изложението на мотивите към Предложението за регламент (ЕО) на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, направено от Комисията (COM(1999) 348 окончателен, стр. 19), което е в основата на Регламент „Брюксел I“, е видно, че целта на отмяната на това правило отразява само избора на законодателя на Съюза „да потвърди, че компетентността, предоставена с клауза за избор на съд, е изключителна компетентност […], като същевременно даде възможност на страните да се договорят, че тази компетентност не е изключителна — смекчаване, което е обосновано от зачитането на автономията на волята на страните“.

53

С оглед на всички гореизложени съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 25, параграф 1 от Регламент „Брюксел Ia“ трябва да се тълкува в смисъл, че при преценката на действителността на споразумение за предоставяне на компетентност твърденията за непрецизност или неравновесие на това споразумение трябва да се разглеждат не с оглед на критериите, свързани с основанията за „материалноправна недействителност“ на това споразумение, определени в правото на държавите членки в съответствие с тази разпоредба, а на самостоятелни критерии, които се извличат от този член.

54

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 25, параграф 1 от Регламент „Брюксел Ia“ трябва да се тълкува в смисъл, че е действително споразумение за предоставяне на компетентност, по силата на което една от страните може да сезира само определения в него съд, а другата страна може да сезира, освен този съд, и всеки друг компетентен съд.

55

На първо място, доколкото в случая разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност, изглежда, позволява на SIL да сезира съдилища на различни държави, тъй като предвижда, че това дружество си запазва възможността да заведе дело „пред друг компетентен съд в Италия или в чужбина“, следва да се отбележи, че макар текстът на член 25, параграф 1, първо изречение от Регламент „Брюксел Ia“ да споменава съдилищата на „държава членка“, тази разпоредба все пак не може да се тълкува в смисъл, че страните задължително трябва да посочат съдилищата на една и съща държава членка.

56

Всъщност налагането на такова ограничение би било в противоречие с автономията на волята на страните, която, видно от съображение 19 от Регламент „Брюксел Ia“, трябва да се спазва при зачитане, от една страна, на изключенията, предвидени в член 25, параграф 4 във връзка с членове 15, 19 и 23 от този регламент, по застрахователни, потребителски и трудови договори, в които споразуменията за предоставяне на компетентност могат само в ограничена степен да се отклоняват от установените с посочения регламент правила за компетентност, и от друга страна, на съдилищата, които имат изключителна компетентност съгласно член 25, параграф 4 във връзка с член 24 от същия регламент.

57

По-нататък, съдилищата, компетентни съгласно разпоредбите на глава II от Регламент „Брюксел Ia“, потвърждават факта, че в определени случаи страните могат да сезират съдилищата на няколко държави членки. Всъщност от член 4, параграф 1 и член 5, параграф 1 от този регламент във връзка с членове 7 и 8 от него следва, че срещу лице с местоживеене в една държава членка може да бъде предявен иск не само пред съдилищата на последната, но и пред тези на друга държава членка, по-специално ако мястото на изпълнение на съответното договорно задължение, мястото, където е настъпило вредоносното събитие, или местоживеенето на друг ответник се намира в такава друга държава членка.

58

Така в конкретния случай действителността на разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност не може да бъде поставена под въпрос с оглед на член 25, параграф 1 от Регламент „Брюксел Ia“ поради факта, че това споразумение позволява на една страна да сезира съдилищата на различни държави членки или държави — страни по Конвенцията „Лугано II“, по смисъла на член 23, параграф 1, първо изречение от последната във връзка с член 1, параграф 3 от нея.

59

На второ място, следва да се отбележи, че споразумение за предоставяне на компетентност, в което се посочват достатъчно точно съдилищата на държавите членки или на държавите — страни по Конвенцията „Лугано II“, които могат да бъдат сезирани, а именно, от една страна, конкретен съд и от друга страна, другите съдилища, компетентни по силата на разпоредбите на глава II, раздели 1 и 2 от Регламент „Брюксел Ia“, както и на дял II, раздели 1 и 2 от тази конвенция, отговаря на изискването за прецизност, произтичащо от член 25, параграф 1 от този регламент, както и на целите за предвидимост, прозрачност и правна сигурност, заявени в съображения 15 и 16 от посочения регламент. Всъщност на практика става въпрос за препращане към общите правила за компетентност, предвидени в същия регламент и в посочената конвенция.

60

При това положение следва да се уточни, че ако, тъй като визира „друг компетентен съд […] в чужбина“, разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност трябва да се тълкува в смисъл, че определя един или няколко правораздавателни органа на една или повече държави, които не са нито членки на Съюза, нито страни по Конвенцията „Лугано II“, в този случай то би противоречало на Регламент „Брюксел Ia“. Всъщност това споразумение за предоставяне на компетентност в този случай не би съблюдавало целите за предвидимост, прозрачност и правна сигурност, посочени в съображения 15 и 16 от този регламент, доколкото правото на Съюза само по себе си не позволява да се определят компетентните съдилища, тъй като това определяне, при необходимост, зависи от прилагането на нормите на международното частно право на трети държави.

61

Същевременно в подобна хипотеза е налице повишен риск от спорове за компетентност, които накърняват правната сигурност, тъй като прилагането на тези национални норми може да доведе до различни решения (вж. в този смисъл решение от 8 февруари 2024 г., Inkreal, C‑566/22, EU:C:2024:123, т. 31).

62

Следователно разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност би могло да отговаря на изискването за прецизност с оглед на съдебната практика, посочена в точка 42 от настоящото решение, само доколкото може да се тълкува в смисъл, че посочва съда в Бреша и компетентните съдилища на държавите членки или на държавите — страни по Конвенцията „Лугано II“, да разглеждат спорове между страните.

63

На трето място, що се отнася до действителността на споразумение за предоставяне на компетентност, с което се предоставят повече права на едната, отколкото на другата страна, следва да се приеме, че освен в изрично забранените от Регламент „Брюксел Ia“ случаи, неравновесието в такова споразумение не може да постави под въпрос неговата действителност въз основа на изискванията, съдържащи се в член 25 от този регламент.

64

Всъщност член 25 от Регламент „Брюксел Ia“, както и Брюкселската конвенция, се основава на принципа на автономия на волята на страните (вж. в този смисъл решения от 9 ноември 2000 г., Coreck, C‑387/98, EU:C:2000:606, т. 14, от 7 февруари 2013 г., Refcomp, C‑543/10, EU:C:2013:62, т. 26, и от 18 ноември 2020 г., DelayFix, C‑519/19, EU:C:2020:933, т. 38). Същевременно, както следва от точка 56 от настоящото решение, от съображение 19 от Регламент „Брюксел Ia“ може да се изведе чрез дедукция, че законодателят на Съюза е възнамерявал да отдаде предимство на спазването на този принцип, така че трябва да има съобразяване с избора на страните при зачитане на изключенията, предвидени в член 25, параграф 4 във връзка с членове 15, 19, 23 и 24 от този регламент. Впрочем, както следва от точки 48—50 от настоящото решение, тези членове 15, 19 и 23, към които препраща този член 25, параграф 4, позволяват изрично сключването на споразумения за предоставяне на компетентност с нарушено равновесие в полза на по-слабата страна по застрахователен, потребителски или трудов договор. Така неравновесието в подобно споразумение не го прави незаконосъобразно, ако страните свободно са се съгласили с това.

65

В конкретния случай, при условие запитващата юрисдикция да извърши необходимите проверки, разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност не изглежда нито в противоречие с разпоредбите на членове 15, 19 или 23 от Регламент „Брюксел Ia“, нито в отклонение от изключителна компетентност по член 24 от него, така че то не противоречи на член 25 от този регламент, въпреки наличието на неравновесие.

66

Във всички случаи, от член 25, параграф 1, второ изречение от Регламент „Брюксел Ia“ е видно, че компетентността на съда, посочен в споразумението за предоставяне на компетентност, е изключителна само ако страните не са договорили друго. Следователно обстоятелството, че съгласно разглежданото споразумение за предоставяне на компетентност само Agora е длъжно да спазва тази изключителна компетентност, предоставена на съда в Бреша, само по себе си не е в противоречие с този член 25.

67

С оглед на гореизложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 25, параграфи 1 и 4 от Регламент „Брюксел Ia“ трябва да се тълкува в смисъл, че споразумение за предоставяне на компетентност, по силата на което една от страните по него може да сезира само посочения в него съд, а другата страна може да сезира, освен този съд, и всеки друг компетентен съд, е действително, доколкото, първо, то определя съдилищата на една или няколко държави, които са или членки на Съюза, или страни по Конвенцията „Лугано II“, второ, посочва обективни предпоставки, които са достатъчно точни, за да позволят на сезирания съд да определи дали е компетентен, и трето, не противоречи на разпоредбите на членове 15, 19 или 23 от този регламент и не се отклонява от изключителна компетентност по член 24 от него.

68

Предвид отговора на първия въпрос не е необходимо да се отговаря на третия.

69

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

Поради изложените съображения Съдът (първи състав) реши: