1.

Прокуратурите на Германия и Австрия са съответно органи, издаващи и изпълняващи европейските заповеди за разследване (наричани по-нататък „ЕЗР“), разглеждани в съответствие с Директива 2014/41/ЕС ( 2 ).

2.

По това дело Staatsanwaltschaft Hamburg (прокуратурата на Хамбург, Германия) издава ЕЗР с искане Staatsanwaltschaft Wien (прокуратурата на Виена, Австрия) да ѝ предостави определени данни за банкова сметка, открита в Австрия. Тъй като по правото на последната за предоставянето на такава информация се изисква предварително съдебно разрешение, прокуратурата на Виена иска такова разрешение от Landesgericht für Strafsachen Wien (Областен наказателен съд във Виена, Австрия).

3.

Посочената юрисдикция пита Съда, в резюме, дали може да се пренесе към ЕЗР съдебната практика относно независимостта на прокуратурата в контекста на европейските заповеди за арест (наричани по-нататък „ЕЗА“), попадащи в обхвата на Рамково решение 2002/584/ПВР ( 3 ).

4.

Член 1 („Европейска заповед за разследване и задължение за изпълнението ѝ“) гласи:

„1.   Европейска заповед за разследване (ЕЗР) е съдебно решение, което е било издадено или потвърдено от съдебен орган на държава членка („издаващата държава“), за извършване на едно или няколко конкретно(и) процесуално-следствено(и) действие(я) в друга държава членка („изпълняващата държава“) с оглед [на] получаване на доказателства в съответствие с настоящата директива.

ЕЗР може да бъде издадена и за получаване на доказателства, които вече са на разположение на компетентните органи на изпълняващата държава.

2.   Държавите членки изпълняват ЕЗР въз основа на принципа на взаимно признаване и в съответствие с настоящата директива.

3.   Издаването на ЕЗР може да бъде поискано от заподозряно или обвиняемо лице или от адвокат от негово име в рамките на приложимите права на защита в съответствие с националното наказателно-процесуално право.

4.   Настоящата директива няма за последица изменение на задължението за спазване на основните права и правни принципи, залегнали в член 6 от ДЕС, включително правата на защита на лицата, които са субекти на наказателно производство, и не засяга задълженията, възложени на съдебните органи в това отношение“.

5.

Съгласно член 2 („Определения“):

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

6.

Член 6 („Условия за издаване и предаване на ЕЗР“) гласи:

„1.   Издаващият орган може да издаде ЕЗР само ако са изпълнени следните условия:

2.   Условията, посочени в параграф 1, се преценяват от издаващия орган за всеки отделен случай.

3.   Когато изпълняващият орган има основания да счита, че условията, посочени в параграф 1 не са изпълнени, той може да се консултира с издаващия орган за важността на изпълнението на ЕЗР. След тази консултация издаващият орган може да реши да оттегли ЕЗР“.

7.

Съгласно член 146:

„Служителите на прокуратурата трябва да спазват официалните инструкции на своите ръководители“.

8.

Член 147 предвижда:

„Право на надзор и ръководство има:

1.   федералният министър на правосъдието и за защита на потребителите, по отношение на федералния главен прокурор и федералните прокурори;

2.   правосъдната администрация на равнище Land (провинция), по отношение на всички служители на прокуратурата на съответната провинция;

3.   най-високопоставеният служител от прокуратурата към върховните областни и районните съдилища, по отношение на всички служители на прокуратурата от района на дадения съд.

[…]“.

9.

Член 4, параграф 1 възлага на прокуратурата разследването по наказателни дела.

10.

При осъществяването на тази функция прокуратурата трябва да разполага с предварително съдебно разрешение за провеждането на определени процесуално-следствени действия с принудителен характер (членове 101 и 105).

11.

Сред тези действия е получаването на информация за банкови сметки и банкови операции (член 109, точка 4 във връзка с член 116, параграф 4).

12.

Съгласно член 55c компетентен орган за изпълнението на ЕЗР е прокуратурата, в чийто район трябва да се извърши исканото действие.

13.

Член 55e предвижда, че решението на прокуратурата, с което се изпълнява ЕЗР, следва да съдържа: i) информация относно определянето на прокурора, данни за самоличността на разследваното лице, ако е възможно, описание на фактите и тяхната квалификация, както и информация за правата на засегнатото от действието лице, ii) описание на действието, което следва да се изпълни, iii) съображения, обосноваващи неговата законосъобразност, и iv) копие от ЕЗР.

14.

Прокуратурата на Хамбург води досъдебно наказателно производство срещу А и други неизвестни лица ( 7 ), в рамките на което, с цел изясняване на фактите, и по-специално с цел установяване на самоличността на извършителите, изпраща ЕЗР до прокуратурата на Виена. С нея иска да ѝ се предоставят копия от определени документи, отнасящи се до австрийска банкова сметка, за периода от 1 юни 2018 г. до 30 септември 2018 г.

15.

В съответствие с член 109, точка 4 и член 116 от StPO прокуратурата на Виена иска от Landesgericht für Strafsachen Wien (Областен наказателен съд във Виена, Австрия) разрешение за достъп до информация за банковите сметки и банковите операции, така че банката да бъде задължена да предаде посочените в ЕЗР документи.

16.

Преди да издаде разрешението, посочената юрисдикция отбелязва, че германската прокуратура е изложена на риск да получава пряко или косвено конкретни разпореждания или указания от страна на изпълнителната власт, поради което според Съда ( 8 ) не може да се счита за съдебен орган, издаващ ЕЗА. Тя добавя, че би могло този извод да се екстраполира, за да се откаже изпълнението на издадената от прокуратурата на Хамбург ЕЗР.

17.

Въпреки че Директива 2014/41 посочва прокуратурата като издаващ орган, не всички прокуратури в държавите членки биха отговорили на изискването за независимост, което се поставя за съдебните органи. Ако практиката на Съда относно ЕЗА е приложима за ЕЗР, понятието „прокурор“ в член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41 би следвало да се тълкува в смисъл, че не включва прокуратурите, изложени на риск да получават конкретни указания от страна на изпълнителната власт, като тази в Хамбург ( 9 ).

18.

При тези обстоятелства запитващата юрисдикция отправя до Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли понятията „съдебен орган“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Директива 2014/41/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година относно Европейска заповед за разследване по наказателноправни въпроси и „прокурор“ по смисъла на член 2, буква в), подточка i) от посочената директива да се тълкуват в смисъл, че обхващат и прокуратурите на държава членка, които са изложени на риск да получават пряко или косвено конкретни разпореждания или указания от страна на изпълнителната власт, като министъра на правосъдието на Хамбург (Justizsenator in Hamburg), при приемането на решение за издаване на европейска заповед за разследване?“.

19.

Преюдициалното запитване е постъпило в Съда на 2 август 2019 г., придружено от искане за разглеждане по реда на бързото производство, което е уважено.

20.

Писмени становища са представили германското, австрийското, испанското, нидерландското и полското правителство, както и Европейската комисия.

21.

Запитващата юрисдикция трябва да реши дали да разреши провеждането на процесуално-следствено действие, поискано ѝ от прокуратурата на Виена. Ако в основата на това искане не стоеше германската прокуратура, изглежда нямаше да има произтичащи от националното право затруднения то да бъде допуснато и съответно удовлетворено.

22.

Според разбирането на запитващата юрисдикция трябва да се предположи, че ако същото искане на прокуратурата на Виена беше отправено въз основа на молба на австрийската полиция (т.е. от орган, зависим от изпълнителната власт), този фактор сам по себе си нямаше да попречи на тази юрисдикция да разгледа искането.

23.

Ако това е така, не става ясно какъв проблем би имало пред запитващата юрисдикция, дори германската прокуратура да не може да се определи (поради липсата на независимост от изпълнителната власт) като „съдебен орган“, да вземе решение по искането, издадено от прокуратурата на Хамбург и изпратено чрез прокуратурата на Виена (която действа в качеството си на „изпълняващ орган“ съгласно националното право).

24.

Освен това австрийската прокуратура също не е независима от изпълнителната власт, както Съдът вече е имал повод да се произнесе ( 10 ). Струва ми се, че това не ѝ пречи да отправя до запитващата юрисдикция искания за подходящи по нейна преценка процесуално-следствени действия, когато са налице обстоятелствата по член 109, точка 4 и член 116 от StPO.

25.

Същото се отнася до полицията или други административни органи ( 11 ). Въпросът следователно е дали липсата на независимост на австрийската прокуратура би мотивирала съда да отхвърли искане за предоставяне на достъп до документи за банкова сметка, което е отправено до него, по инициатива на полицията или тези други административни органи, от прокуратурата на Виена.

26.

В действителност същественото за вземането на решение от запитващата юрисдикция (да разреши или да не разреши процесуално-следственото действие) е не толкова кой орган е издал искането, колкото собствената ѝ правораздавателна функция. Ако една ЕЗА, издадена от австрийски прокурор (който не е независим от изпълнителната власт), може да е ефективна, след като бъде одобрена от компетентния национален съд ( 12 ), който проверява нейната пропорционалност, същият принцип може да се приложи a fortiori за процесуално-следствени действия, чието отражение върху живота на засегнатото лице е много по-малко от това на ЕЗА.

27.

Накрая ще добавя, че правото на Съюза съдържа разпоредби, които налагат на административните органи в държавите членки задължението да сътрудничат помежду си, за да получават от финансовите институции определени данни за открити в тях банкови сметки ( 13 ). Това задължение за сътрудничество не изисква отправилият искането орган да бъде независим от изпълнителната власт.

28.

Следователно правото на Съюза допуска административни органи на държава членка (които по дефиниция не са независими) да искат от партньорите си в друга държава членка конкретна информация за банкови сметки, каквато последните по принцип са длъжни да предоставят. От тази гледна точка не би имало принципна пречка същият критерий да се приложи за отношенията между прокуратурите в тази област, когато действат като органи, издаващи или изпълняващи ЕЗР.

29.

Директива 2014/41 е приета в съответствие с член 82 параграф 1 ДФЕС, според който съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси се основава на принципа на взаимното признаване.

30.

ЕЗР се определя като съдебно решение, което е било издадено или потвърдено от съдебен орган на държава членка („издаващата държава“), за извършване на едно или няколко конкретни процесуално-следствени действия в друга държава членка („изпълняващата държава“) с оглед на получаване на доказателства ( 14 ).

31.

Директива 2014/41, която заменя различни договори за правна помощ ( 15 ), се стреми да се превърне в единствения инструмент за провеждане на процесуално-следствени действия за събиране на доказателства в европейското пространство. Целта ѝ е да улесни и да облекчи събирането и предаването на доказателства в рамките на Съюза, както и да подобри ефективността на процедурите по разследване.

32.

Най-важната особеност на ЕЗР, доколкото е от значение за настоящото преюдициално запитване, е че в обхвата на Директива 2014/41 попадат две категории „издаващи органи“:

33.

Член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41 специално посочва прокурора сред (съдебните) органи, издаващи ЕЗР. Досега не е имало никакво съмнение, че недвусмисленото посочване позволява на компетентните прокурори (съгласно националното им законодателство) да издават пряко тези заповеди.

34.

Съмненията на запитващата юрисдикция възникват, както посочих, вследствие на решение OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау) по отношение на понятието „съдебен орган“ в обхвата на Рамково решение 2002/584. Тъй като в решението се посочва, че германската прокуратура не отговаря на изискванията за независимост, необходими за издаването на ЕЗА, запитващата юрисдикция си задава въпроса дали германската прокуратура отговаря на тези изисквания и за издаването на ЕЗР, тъй като не би имала качеството на независим съдебен ( 19 ) орган.

35.

Приемането на тази теза би означавало, че в Германия прокурорите не могат да бъдат определени като издаващ орган по смисъла на член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41 и че издаваните от тях ЕЗР изискват потвърждение. С други думи, това би означавало, че попадат в обхвата на подточка ii). Като допълнителна последица и противно на формулировката на подточка ii), те не биха могли да действат и като орган, който потвърждава ЕЗР, издавани от други органи (административни).

36.

В следващите точки ще защитя тезата, че изразът „съдебен орган“ не трябва непременно да се тълкува по един и същ начин в отделните инструменти за съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси.

37.

Считам, че няма никакво изискване, произтичащо от първичното право на Съюза, за неговото еднакво тълкуване. Би могло да се помисли, че единно определение на посоченото понятие, валидно за всички области на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, ще опрости трудностите при тълкуването. Според мен обаче би се случило обратното: поддаването на това херменевтично изкушение би предизвикало повече проблеми, отколкото тези, които привидно решава.

38.

Законодателят на Съюза се ползва със свободата да включи в посоченото понятие — при условие че зачита основното му съдържание, т.е. да не го разпростира към субекти извън правораздаването — едни или други институции, участващи в него. Всичко зависи от нормативния контекст, в който се вписва всяка форма на съдебно сътрудничество.

39.

В това решение Съдът очертава понятието „съдебен орган“ само във връзка с Рамково решение 2002/584, като за целта:

40.

В заключението си по това дело вече посочих, че „участие[то] на прокуратурата в правораздавателната дейност се осъществява по различен начин и не би следвало решения, възприемани по отношение на едни хипотези, да бъдат механично или автоматично прехвърляни спрямо други хипотези от различно естество ( 25 ).

41.

Цитирах именно примера с член 2 от Директива 2014/41, в който прокурорите са посочени сред органите, които могат да издават ЕЗР. Припомних освен това заключението по дело Özçelik, за да подчертая, че „не бива автоматично да се прокарва аналогия между функцията на прокуратурата в едната и в другата сфера (в сферата на свободата, върху която въздействат решенията за задържане на лица, и в сферата на събирането на доказателства). […] Посочването на прокуратурата като съдебен орган в Директива 2014/41/ЕС, що се отнася до заповедите за разследване, не означава непременно, че същото трябва да важи и за Рамковото решение, що се отнася до европейските заповеди за арест“ ( 26 ).

42.

Решение OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау) потвърждава, че германската прокуратура е „съдебен орган“ ( 27 ). Причините да не ѝ се признава функцията на орган, издаващ ЕЗА, са свързани с липсата на независимост, като се има предвид възможното получаване на разпореждания от страна на изпълнителната власт по конкретни дела. По същество обаче те се основават на факта, че естественият обхват на ЕЗА предполага сериозна намеса на публичната власт в живота на дадено лице: лишаване от свобода (временно или с влязло в сила съдебно решение), защитена от член 6 от Хартата, решението за което трябва да бъде запазено по един или друг начин за независими съдии в стриктния смисъл на думата ( 28 ).

43.

Приемайки тази предпоставка (която споделям и която вече предложих в заключението по цитираното дело), трябва отново да подчертая, че формулата, приета в контекста на член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584, не следва да се прилага автоматично за Директива 2014/41.

44.

Освен това прочитът на член 1, параграф 1 във връзка с член 2, буква в) от Директива 2014/41 — като се отчитат останалите елементи, позволяващи да се разбере по-добре съдържанието му — подкрепя тезата, че на прокуратурата (всяка прокуратура в държава членка) трябва да се признае качеството на „съдебен орган“, доколкото е „орган, който участва в наказателното правораздаване“.

45.

Ще се опитам да изложа по-долу някои от основанията, поради които правният режим на ЕЗР не може да се приравни на правния режим на ЕЗА.

46.

Различията между правния режим на ЕЗА и правния режим на ЕЗР са многобройни, което съответства на различното им естество и на разнородните им функции в областта на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси. Ще се огранича обаче да изтъкна различията, отнасящи се до органите, които са компетентни да издават и да изпълняват едните и другите заповеди.

47.

По отношение на ЕЗА член 6, параграф 1 от Рамково решение 2002/584 посочва само „съдебният орган на държавата членка, издала ЕЗА“. Обратно, начинът, по който Директива 2014/41 разглежда органа, издаващ ЕЗР, е много различен, тъй като съдържа списък на съдебни органи (в обяснения по-горе смисъл), които имат право да издават ЕЗР, сред които е включен поименно прокурор ( 29 ).

48.

Ако в процедурата по изработване на Рамково решение 2002/584 въпросът за включването или изключването на прокуратурата остава нерешен ( 30 ), през 2014 г. изричното (и утвърдително) решение на законодателя на Съюза да я приеме като орган, издаващ ЕЗР, не може да се счита за случайно или незабелязано.

49.

Това решение е съзнателно и с него се цели да се обхванат недвусмислено, за да няма съмнения, всички съдебни органи (в частност прокурори), които в процесуалния пейзаж на държавите членки имат първостепенна роля, ръководят или участват активно в наказателното разследване.

50.

В обяснителния меморандум към инициативата на Кралство Белгия, Република България, Република Естония, Кралство Испания, Република Австрия, Република Словения и Кралство Швеция за директива на Европейския парламент и на Съвета за европейска заповед за разследване в наказателноправната област ( 31 ), сред конкретните цели се изтъква запазването на особеностите на националните системи и правната им култура.

51.

В меморандума се подчертава, че събирането на доказателства е сред секторите с най-големи различия между националните системи и тези различия често имат дълбоки корени в правната култура и в историята на държавите членки. В заключение се посочва, че е особено важно да се подобри сътрудничеството в тази област, без да се засягат основните аспекти и различия на националните системи.

52.

Затова не е съвпадение, че в член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41 се използва изразът „компетентен по разглеждания случай“, след като се изброяват съдебните органи, издаващи ЕЗР. Не е съвпадение и фактът, че в следващите разпоредби от Директивата се повтаря формулата „в съответствие с националното право“ или други подобни, за обозначаване на определени организационни и процедурни аспекти.

53.

Стремежът на законодателя на Съюза е с тези формули да изключи всеки опит за уеднаквяване на наказателнопроцесуалните законодателства на държавите членки, зачитайки свободата им да организират съответните институционални системи според собствени национални правила.

54.

Изброяването на органи в член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41 се придържа към този критерий, като обхваща на равни начала „съдия, съд, съдия-следовател или прокурор“. Именно всички те са титуляри на функциите по ръководство на наказателното разследване в отделните държави членки.

55.

Следователно, тъй като законодателят на Съюза е запознат със съществуването на множество прокуратури в едни или други държави членки, включването на прокурора сред квалифицираните издаващи органи може да се приеме само като резултат от съзнателно желание да обхване всички видове прокурори, отговарящи за наказателното разследване в тези държави, независимо от степента на тяхната обвързаност с изпълнителната власт.

56.

Тази (променлива) степен на обвързаност очевидно не е могла да остане незабелязана от законодателя на Съюза, който е запознат с това, че в повечето държави членки, възлагащи на прокуратурата разследващи функции в наказателното производство, се поддържа връзка между прокуратурата и изпълнителната власт.

57.

Директива 2014/41 е приета с цел да се облекчи събирането и предаването на доказателства с транснационално измерение, като се опрости действащата дотогава разпокъсана и усложнена правна рамка ( 32 ). Предшестващите я инструменти за съдебно сътрудничество не поставят изискване за независимост на прокуратурата от изпълнителната власт по отношение на нейните функции в областта на разследването и няма основания да се мисли — тъкмо напротив — че европейският законодател е избрал да въведе такова (ново) изискване. Подобно на съществуващите преди това инструменти за сътрудничество по наказателноправни въпроси в тази област, законодателят е предпочел да зачете структурите на наказателното разследване в различните държави членки.

58.

Общото между Директива 2014/41 и Рамково решение 2002/584 е възможността изпълняващият орган да откаже да изпълни исканото действие, макар и по различни причини. Особеността на Директива 2014/41 е, че освен това предоставя на изпълняващия орган широка гама от механизми за консултиране ( 33 ) и модулиране на обхвата на процесуално-следственото действие.

59.

За разлика от Рамково решение 2002/584, член 10 от Директива 2014/41 дава право на изпълняващия орган да прибегне до процесуално-следствено действие, различно от посоченото в ЕЗР. Това той може да направи, когато посоченото действие „не съществува според правото на изпълняващата държава […] или […] не би могло да се използва в сходен национален случай“ ( 34 ) (параграф 1), или когато изпълняващият орган може да избере друго процесуално-следствено действие, с което „ще бъде постигнат същият резултат, но със средства, нарушаващи неприкосновеността на лицето в по-малка степен“ (параграф 3).

60.

Рамково решение 2002/584 не предлага такава свобода на действие, а по-скоро налага строги условия за дейността на органа, изпълняващ ЕЗА. Центърът на тежестта на ЕЗА, ако може да се използва този израз, се намира в издаващия орган, чието положение на институционална независимост ( 35 ) само по себе си предоставя на изпълняващия орган сигурността ( 36 ), че ограничаването на личната свобода е неоспоримо от тази гледна точка.

61.

Обратно, по отношение на ЕЗР не е наложително издаващият орган да има същата степен на независимост, за да поддържа връзка с изпълняващия орган. Освен презумпцията, произтичаща от принципа на взаимно признаване, изпълняващият орган разполага, както вече посочих, с широка гама от възможности, за да установи, че няма нарушение в упражняването на функциите.

62.

Различието между правните режими на ЕЗА и ЕЗР се потвърждава от подчиняването на ЕЗР, като водещ критерий за поведението на изпълняващите органи, не само на Директива 2014/41, но и на „процедурите, приложими при сходен национален случай“ (член 2, буква г).

63.

От тази предпоставка произтича последица, която според мен е релевантна по настоящото дело, посочена в член 2, буква г) in fine от Директива 2014/41 и на която ще се върна по-късно: „такива процедури може да изискват съдебно разрешение в изпълняващата държава, когато това е предвидено в националното ѝ право“ ( 37 ).

64.

Когато за процесуално-следственото действие се изисква съдебно разрешение съгласно националното право на изпълняващата държава (както е в Австрия), то се превръща в допълнителен фактор за същинска съдебна гаранция. Разрешението се издава от съдия или съд, определен според правилата на изпълняващата държава.

65.

Следователно при тези обстоятелства ефективното изпълнение на ЕЗР зависи от съдия в изпълняващата държава без оглед на издаващия и изпълняващия орган. Както е логично, Директива 2014/41 не конкретизира в кои държави членки националните процесуални правила налагат изискване за съдебно разрешение, за да се извърши процесуално-следственото действие.

66.

Позовавайки се на точка 67 и следващи от решение OG и PI (Прокуратури на Любек и Цвикау), запитващата юрисдикция посочва защитата на основните права и на други процесуални права на засегнатите лица като допълнително основание в акта за преюдициално запитване.

67.

Защитата на основните права и на останалите процесуални права на лицата, срещу които се води разследване за престъпна дейност, е загриженост, проявила се от самото начало на подготвителната работа по Директива 2014/41 и залегнала в нея ( 38 ).

68.

Меморандумът посочва като конкретна цел поддържането на висока степен на защита на основните права и на други процесуални права на разследваните лица. Тази цел (и нейното последващо отражение в норма от позитивното право) се дължи на обстоятелството, че събирането на доказателства в друга държава членка не би трябвало да засяга гаранциите за разследваното лице, по-специално по отношение на правото на справедлив процес. Поради тази причина Директива 2014/41 се обвързва с други директиви, отнасящи се до процесуални права в наказателното производство ( 39 ).

69.

И в тази област Рамково решение 2002/584 и Директива 2014/41 се подчиняват на различна логика:

70.

В действителност позволените от Директива 2014/41 процесуално-следствени действия обхващат изключително разнообразен спектър: те варират от „непринудителни“ ( 42 ) (съображение 16 и член 10, параграф 2) до принудителни и следователно „нарушаващи“ в по-голяма или по-малка степен определени основни права (съображение 10).

71.

Процесуално-следствените действия може да бъдат разпоредени включително по искане на заподозряното или обвиняемото лице (член 1, параграф 3) и следователно в негова полза, което изключва каквото и да било негативно отражение върху сферата на неговите права и интереси.

72.

Изхождайки от тези предпоставки, считам за полезно да разгледам поотделно как се защитават правата на разследваните лица на етапа на издаване и на изпълнение на ЕЗР, като обърна специално внимание на участието на прокуратурата в двата етапа.

73.

Издаващият орган трябва да осигури зачитането на правата на заподозряното или обвиняемото лице: това задължение е залегнало в съображение 12 от Директива 2014/41 ( 43 ) и е предвидено в член 6, параграфи 1 и 2.

74.

Директива 2014/41 изхожда от презумпцията за спазване от другите държави членки на правото на Съюза, и по-специално на основните права ( 44 ). В съответствие с тази презумпция формулярът за ЕЗР, съдържащ се в приложение А към Директивата (наричан по-нататък „формулярът“), започва със заглавна част, в която издаващият орган сам трябва да удостовери, наред с други обстоятелства, че ЕЗР е необходима и пропорционална, и че са зачетени правата на разследваното или обвиняемото лице.

75.

Когато прокуратурата действа като издаващ орган, следва да се придържа към тези изисквания в качеството си на гарант за законосъобразност, и оттам — на индивидуалните права. Следователно тя трябва да попълни формуляра по най-подходящия начин, така че получилият го изпълняващ орган да не изпитва съмнения относно спазването на условията, предвидени в член 6, параграф 1 от Директива 2014/41.

76.

Наред с определянето на прокуратурата като издаващ орган националното законодателство може да възложи на съдия правомощието да разрешава предприемането на определени действия (особено ако са с принудителен характер). Директива 2014/41 не предвижда необходимост от такова разрешение преди издаването на ЕЗР, но нищо не пречи то да бъде изискано от законодателството на съответната държава. В подобни хипотези защитата на правата на заподозряното или обвиняемото лице би била двойно осигурена още от самото начало в издаващата държава ( 45 ).

77.

Гарантирането на основните права в изпълняващата държава е посочено в съображение 19 ( 46 ) от Директива 2014/41 и се конкретизира в член 11, параграф 1, буква е) в съответствие с който „без да се засяга член 1, параграф 4, признаването или изпълнението на ЕЗР може да бъде отказано в изпълняващата държава, […] когато съществуват сериозни основания да се смята, че изпълнението на процесуално-следственото действие […] би било несъвместимо със задълженията на изпълняващата държава съгласно член 6 от ДЕС и Хартата“.

78.

Изразът „без да се засяга член 1, параграф 4“ ( 47 ) разкрива значението на тази разпоредба от Директива 2014/41, която се превръща в една от общите ръководни клаузи относно дейността на органите, издаващи или изпълняващи ЕЗР.

79.

Следователно прокуратурата в държавите членки, които са я определили като изпълняващ орган, трябва да се придържа към тези предписания, въз основа на които може включително да отхвърли признаването или изпълнението на ЕЗР.

80.

Без да се стига до такова драстично решение, Директива 2014/41 предоставя на прокуратурата, ако е определена за изпълняващ орган, правомощия да модулира изпълнението на ЕЗР: като прибягва до член 10 (процесуално-следствени действия, различни от поисканите) или до механизма за консултиране с издаващия орган (член 6, параграф 3 и член 9, параграф 6).

81.

В крайна сметка, към момента на изпълнение на ЕЗР защитата на основните права и на останалите процесуални права на заподозряното или обвиняемото лице вече е преминала през редица филтри и „гаранции“ ( 48 ), които спомагат да се изчистят всякакви съмнения в това отношение.

82.

Кръгът на защита на тези права се затваря в схемата на Директива 2014/41 със задължението за създаване на „правни средства за защита“, посочени в съображение 22 ( 49 ) и конкретизирани в член 14.

83.

Тези правни средства за защита както в издаващата, така и в изпълняващата държава ( 50 ) запълват, така да се каже, осезателната празнота в Рамково решение 2002/584, довела до отправянето на преюдициални въпроси от други юрисдикции, на които Съдът е трябвало да отговаря. Ето защо изразената в това отношение загриженост в акта за преюдициално запитване не съответства на разпоредбите на Директива 2014/41.

84.

Съгласно член 2, буква г) от Директива 2014/41 ЕЗР се изпълнява „в съответствие с настоящата директива и с процедурите, приложими при сходен национален случай. Такива процедури може да изискват съдебно разрешение в изпълняващата държава, когато това е предвидено в националното ѝ право“.

85.

По настоящото дело запитващата юрисдикция трябва да разреши исканото от прокуратурата на Виена процесуално-следствено действие съгласно предвиденото в StPO. Следователно нейното участие не се изисква от Директива 2014/41, въпреки че тя, зачитайки националните процедури, не го възпрепятства. Това участие обаче не превръща посочената юрисдикция в изпълняващ орган ( 51 ).

86.

По логиката на Директива 2014/41 с преценяването на искането за разрешение компетентният съд не замества изпълняващия орган в съответната държава членка. Единствено изпълняващият орган (по това дело, прокуратурата на Виена) може да изпълни исканото процесуално-следствено действие.

87.

Следователно не е необходимо запитващата юрисдикция, която трябва да издаде съдебно разрешение за достъп до информация за банковата сметка, да разследва какви са били връзките на прокуратурата на Хамбург (действала като издаващ орган) с изпълнителната власт в издаващата държава. В противен случай запитващата юрисдикция би въвела допълнително изискване, непредвидено в Директива 2014/41, което не се прилага дори за националните органи за разследване.

88.

С други думи и връщайки се в началото на този анализ, логиката на Директива 2014/41 сочи, че запитващата юрисдикция трябва да разгледа с оглед на нейното допускане ЕЗР, изпратена от прокуратурата на Хамбург чрез прокуратурата на Виена, по начина, по който би действала при искане на разрешение за процесуално-следствено действие от австрийската прокуратура в рамките на австрийско наказателно разследване.

89.

Директива 2014/41 съдържа цялостна уредба на отношенията между издаващи и изпълняващи ЕЗР органи. Тази уредба отчита във всеки момент спазването на основните права и на останалите процесуални права на заподозряното или обвиняемото лице. В допълнение към присъщата на принципа на взаимно признаване презумпция, системата за съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси предлага в тази област достатъчно гаранции, че правата на посочените лица са защитени.

90.

Тази нормативна рамка е достатъчно широка, за да обхване прокуратурите на всички държави членки в качеството им на издаващи органи, независимо от тяхното институционално положение по отношение на изпълнителната власт. Във всеки отделен случай изпълняващият орган следва да прецени дали в исканата ЕЗР са налице изискванията за нейното изпълнение. Директива 2014/41 предвижда подходящите правни средства за защита срещу решението на този орган.

91.

Следователно обстоятелството, че прокуратурата на дадена държава членка може да получава конкретни указания от страна на изпълнителната власт, не е достатъчно, за да се отказва системно изпълнението на издадените от нея ЕЗР. В противен случай:

92.

С оглед на изложените съображения предлагам на Съда да отговори на Landesgericht für Strafsachen Wien (Областен наказателен съд Виена, Австрия) по следния начин:

„Определените в съответните държави членки прокуратури могат да бъдат окачествени като издаващи съдебни органи, включени в член 2, буква в), подточка i) от Директива 2014/41/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година относно Европейска заповед за разследване по наказателноправни въпроси“.