1.

Всепризната истина е, че основните свободи, на които се основава вътрешният пазар, не търпят изисквания за местопребиваване. В съответствие с основните свободи премахването на пречки, основани на изисквания за местопребиваване, в известен смисъл заема централно място в дейността както на законодателя на Съюза ( 2 ), така и на Съда. В това отношение Съдът последователно приема, че национални правила, правещи разграничение въз основа на пребиваването, могат да се прилагат главно във вреда на гражданите на други държави членки, тъй като чуждестранните лица са в повечето случаи чужденци ( 3 ). Като се има предвид, че основните свободи се разглеждат предимно от държавите членки, делата пред Съда се отнасят основно до държавни мерки, които налагат (национални) изисквания за местопребиваване.

2.

Далеч по-малко познати са случаи, в които частноправен субект изисква от друг частноправен субект да има пребиваване на определено място. Що се отнася до правото на Съюза, има много неясноти. Законосъобразно ли е, че в много случаи за клиент, чието пребиваване е в различна държава членка от седалището на банката, е практически невъзможно получаването на ипотечен заем от тази банка? Може ли застрахователно дружество да откаже да предостави покритие за потенциален потребител, който е установен в друга държава членка? Дори през погледа на неспециалист, подобни ситуации са трудно съвместими с целта на вътрешния пазар. Докато за някои подобни практики са несъвместими с логиката на вътрешния пазар „в [който] свободното движение на стоки, хора, услуги и капитали е осигурено в съответствие с разпоредбите на Договорите“ ( 4 ), други биха посочили предполагаема основна разлика между дейността на публичноправните и частноправните субекти, както и факта, че поне по първоначалната си логика публичната дейност следва да се ръководи от основните свободи, а частната дейност — от разпоредбите на правото в областта на конкуренцията. Останалото се урежда от самия „пазар“.

3.

Целта на настоящото заключение не е да даде отговор на този основен спор ( 5 ). Достатъчно е да се каже, че очевидно в редица случаи „пазарът“ не се справя с „хоризонталните“ положения между два частноправни субекта, поради което законодателят на Съюза е предприел мерки и е ограничил автономията на частноправните субекти ( 6 ). Отличен пример в тази област е регулирането на цените за роуминг в Европейския съюз ( 7 ). Тук действително законодателят на Съюза се намесва в отношенията между частноправни субекти — които се намират в асиметрична връзка: телефонните оператори, от една страна, и потребителите, от друга — и директно прилага класически инструменти на вътрешния пазар, като например принципа на недопускане на дискриминация, по отношение на хоризонтални положения ( 8 ).

4.

Настоящият случай е друг пример за законодателна намеса на Съюза: презгранични платежни операции в рамките на Европейския съюз. За целта в навечерието на въвеждането на евробанкнотите и монетите като законно платежно средство ( 9 ), на 29 декември 2001 г. Съветът приема регламент относно презграничните плащания: Регламент (ЕО) № 2560/2001 ( 10 ), който е отменен с Регламент (ЕО) № 924/2009 ( 11 ). Впоследствие законодателят на Съюза приема Регламент (ЕС) № 260/2012 за определяне на технически и бизнес изисквания за кредитни преводи и директни дебити в евро ( 12 ). Именно тълкуването на последния регламент е предмет на разглеждане в настоящото производство.

5.

Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия) желае да разбере дали германският железопътен оператор Deutsche Bahn Aktiengesellschaft (наричан по-нататък „Deutsche Bahn“) може да изисква клиентите, които желаят да плащат чрез директен дебит, да са с местопребиваване в Германия.

6.

В настоящото становище застъпвам мнението, че отговорът трябва да бъде отрицателен. Основният ми довод може да бъде обобщен по следния начин: дружествата не са задължени да предлагат на клиентите си плащане чрез директен дебит. След като обаче тази възможност вече е предоставена, тя трябва да се предлага по недискриминационен начин.

7.

Член 1 от Регламент № 260/2012, озаглавен „Предмет и приложно поле“, гласи:

„1.   С настоящия регламент се определят правилата за кредитни преводи и директни дебити в евро в рамките на Съюза, когато доставчикът на платежни услуги на платеца и доставчикът на платежни услуги на получателя са разположени в Съюза или когато единственият доставчик на платежни услуги (ДПУ) по платежната операция е разположен в Съюза.

2.   Настоящият регламент не се прилага по отношение на:

3.   Когато платежните схеми са основани на платежни операции по кредитни преводи или директни дебити, но се характеризират и с допълнителни незадължителни функции или услуги, настоящият регламент се прилага само за кредитните преводи и директните дебити, които стоят в основата на операцията“.

8.

Член 2 от Регламент № 260/2012, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящия регламент се прилагат следните определения:

[…]

[…]

[…]“

9.

Съгласно член 3 от Регламент № 260/2012, озаглавен „Достъпност“:

„1.   ДПУ на получател, който е достъпен за национален кредитен превод по дадена платежна схема, трябва да е достъпен в съответствие с правилата на обща за Съюза платежна схема за кредитни преводи по инициатива на платец чрез ДПУ, разположен в която и да е държава членка.

2.   ДПУ на платец, който е достъпен за национален директен дебит по дадена платежна схема, трябва да е достъпен в съответствие с правилата на обща за Съюза платежна схема за директни дебити по инициатива на получател чрез ДПУ, разположен в която и да е държава членка.

3.   Параграф 2 се прилага само за директни дебити, които са достъпни за потребителите като платци по платежната схема“.

10.

Член 9 от Регламент № 260/2012, озаглавен „Достъп до плащания“, гласи:

„1.   Платец, който прави кредитен превод към получател, притежаващ платежна сметка в Съюза, не посочва държавата членка, в която е платежната сметка, при условие че платежната сметка е достъпна в съответствие с член 3.

2.   Получател, който приема кредитен превод или използва директен дебит за събиране на средства от платец, притежаващ платежна сметка в Съюза, не посочва държавата членка, в която е платежната сметка, при условие че платежната сметка е достъпна в съответствие с член 3“.

11.

Член 77 от Директива (ЕС) 2015/2366 ( 15 ), озаглавен „Искания за възстановяване на средства по платежни операции, инициирани от получателя или чрез него“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки гарантират, че платецът може да поиска възстановяването на средства, предвидено в член 76, по разрешена платежна операция, инициирана от получателя или чрез него, в рамките на осем седмици от датата, на която са дебитирани средствата“.

12.

Регламент (ЕС) 2018/302 ( 16 ), който е приложим от 3 декември 2018 г., предвижда в член 5, озаглавен „Недискриминация по причини, свързани с плащане“, следното:

„1.   Даден търговец, в рамките на набора от платежни средства, които той приема, не прилага различни условия за платежна операция по причини, свързани с гражданството, местопребиваването или мястото на установяване на клиента, мястото на платежната сметка, мястото на установяване на доставчика на платежната услуга или мястото на издаване на платежния инструмент в рамките на Съюза, когато:

2.   Когато това е обосновано по обективни причини, забраната, установена в параграф 1, не възпрепятства търговеца да откаже предаването на стоките или предоставянето на услугата, докато не получи потвърждение, че платежната операция е надлежно инициирана.

3.   Забраната, установената в параграф 1, не възпрепятства търговците да изискват такси за използването на платежен инструмент, свързан с карта, обменните такси за който не се регулират по глава II от Регламент (ЕС) 2015/751 ( 17 ), както и за онези платежни услуги, за които не се прилага Регламент (ЕС) № 260/2012, освен ако забраната или ограничението на правото да изискват такси за използването на платежни инструменти в съответствие с член 62, параграф 5 от Директива (ЕС) 2015/2366 не е било въведено в правото на държавата членка, на което е подчинена дейността на търговеца. Тези такси не превишават направените от търговеца преки разходи за използването на платежния инструмент“.

13.

Жалбоподателят в главното производство, Verein für Konsumenteninformation, има право да предяви иск за защита на потребителите в съответствие с австрийското право.

14.

Ответникът в главното производство, Deutsche Bahn, е железопътна компания със седалище в Германия, която, наред с другото, предлага на австрийските клиенти възможност за резервации по интернет за пътувания с влак. За целта сключва с потребителите договори въз основа на условията си за превоз. Тези условия съдържат клауза, съгласно която резервираните чрез интернет сайта билети могат да бъдат платени по-специално с кредитна карта, незабавен банков превод или по схема за директен дебит в рамките на единната зона за плащания в евро (SEPA), като последната възможност важи само за клиенти с местопребиваване в Германия. Освен това, за активирането на схема за директен дебит в SEPA е необходимо в процеса на регистрация да се даде съгласие за проверка на платежоспособността.

15.

Verein für Konsumenteninformation предявява иск за преустановяване на нарушение пред Handelsgericht Wien (Търговски съд Виена, Австрия), с който иска съдът да задължи Deutsche Bahn да се въздържа от използването на тази клауза в потребителските договори, на основание че тя противоречи на член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012, тъй като потребителят обикновено има платежна сметка в банка, чието седалище е в държавата членка по неговото местопребиваване.

16.

С решение от 13 юли 2016 г. Handelsgericht Wien (Търговски съд Виена) уважава иска на Verein für Konsumenteninformation по отношение на потребителите с местопребиваване в Австрия, на основание че спорната клауза противоречи на член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012.

17.

Във въззивното производство с решение от 14 март 2017 г. Oberlandesgericht Wien (Върховен областен съд Виена, Австрия) изменя това решение и отхвърля иска на Verein für Konsumenteninformation с мотива, че макар съгласно член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012 на платците и получателите на плащания да е необходима една-единствена платежна сметка, за да извършват национални и презгранични плащания с директен дебит в SEPA, този регламент не задължава получателите на плащания при всички случаи да приемат в търговските си отношения с потребителите определени платежни инструменти в SEPA.

18.

Verein für Konsumenteninformation обжалва това решение пред Oberster Gerichtshof (Върховен съд), който изразява становището, че като забранява на платеца и на получателя на плащането да посочват в коя държава членка е сметката на другата страна, член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012 не се прилага за доставчиците на платежни услуги, а по-скоро урежда отношението между получателя на плащането и платеца, като по този начин ги защитава. Макар да е вярно, че съгласно текста си тази разпоредба забранява само като критерий да се използва мястото, където е платежната сметка на платеца, все пак изискването платецът по директен дебит да е с местопребиваване в държавата членка, в която е местопребиваването на получателя на плащането, би могло да засегне тази разпоредба, тъй като по принцип сметката на платеца е в държавата, в която е неговото местопребиваване.

19.

При тези обстоятелства с определение от 20 декември 2017 г., постъпило в Съда на 17 януари 2018 г., Oberster Gerichtshof (Върховен съд) решава да спре производството и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 9, параграф 2 от Регламент (ЕС) № 260/2012 да се тълкува в смисъл, че на получателя на плащане е забранено да обуслови плащането по схема за директен дебит в SEPA от местопребиваване на платеца в държавата членка, в която е и местопребиваването или седалището на получателя, когато е допустимо плащане и по друг начин, например с кредитна карта?“.

20.

Писмени становища представят страните по главното производство и Европейската комисия, като всички те са изслушани в съдебното заседание от 30 януари 2019 г.

21.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че на получателя на плащане е забранено да обуслови плащането по схемата за директен дебит в SEPA от местопребиваване на платеца в държавата членка, в която е и местопребиваването или седалището на получателя.

22.

Verein für Konsumenteninformation счита, че член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012 забранява на получателя да поставя като условие за приемането на плащания, направени чрез директен дебит в SEPA, местопребиваването на платеца да е в държавата членка, в която е и седалището или местопребиваването на получателя, дори когато се приемат и други способи за плащане, например с кредитна карта. Комисията споделя това мнение.

23.

Deutsche Bahn е на противоположното мнение. То твърди, че макар член 9, параграф 2 от посочения регламент да урежда отношението между платеца и получателя, той не предвижда, че получателят трябва да предложи директен дебит, нито забранява определянето на други условия, на които да отговаря платецът, за да може да използва директен дебит. По-специално тази разпоредба не предвижда задължение за получателя, който желае да предлага плащане по директен дебит, да го предлага на всички клиенти или да не го предлага изобщо. Всъщност, както става ясно от тази разпоредба, използването на схема за директен дебит изисква споразумение между страните по договора. Само в този случай се забранява получателят да изисква платежната сметка, използвана за директен дебит, да е в определена държава членка.

24.

Съгласно член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012 получател, който приема кредитен превод или използва директен дебит за събиране на средства от платец, притежаващ платежна сметка в Съюза, не посочва държавата членка, в която е платежната сметка, при условие че платежната сметка е достъпна в съответствие с член 3 от Регламента.

25.

Основните понятия на тази разпоредба са правно дефинирани в член 2 от същия регламент. Така например „кредитен превод“ е платежна услуга за заверяване на платежната сметка на получателя, при която се извършва платежна операция от платежната сметка на платеца посредством доставчика на платежни услуги, който поддържа платежната сметка на платеца, въз основа на разпореждане, дадено от платеца ( 18 ). От друга страна, „директен дебит“ означава платежна услуга за задължаване на платежната сметка на платеца, при която платежната операция се извършва по инициатива на получателя въз основа на съгласие на платеца.

26.

Може да се твърди, въз основа единствено на текста на член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012, че Deutsche Bahn не действа неправомерно. Всъщност Deutsche Bahn не изисква от клиентите си, които желаят да използват схема за директен дебит, да имат платежна сметка в някоя конкретна държава членка.

27.

Въпросът обаче не е толкова прост. Както ще посоча по-нататък, налице са основателни причини, свързани с контекста и целите на разглеждания регламент ( 19 ), които насочват към различно тълкуване на член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012.

28.

Регламент № 260/2012 е приет като част от проекта за създаване на единна зона за плащания в евро (SEPA) за установяване на общи за Европейския съюз платежни услуги, които да заменят настоящите национални платежни услуги за деноминирани в евро плащания. За да се осигури пълно преминаване към общи за Съюза кредитни преводи и директни дебити в евро, този регламент определя технически и бизнес изисквания с цел създаване на интегриран пазар за електронни плащания „без разлики между националните и презграничните плащания“ ( 20 ). Тези изисквания следва да се прилагат за плащания в SEPA, извършвани във или извън рамките на националните граници, при едни и същи основни условия и в съответствие с еднакви права и задължения „независимо от местоположението в Съюза“ ( 21 ).

29.

Въпреки че основната задача на Регламент № 260/2012 е определянето на технически и бизнес изисквания за кредитни преводи и директни дебити с цел създаване на общи платежни услуги в Съюза, което означава, че се отнася преди всичко за получателите на плащания, този регламент също така е насочен към платците и до известна степен по-специално към отношенията между получателите и платците. В това отношение член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012, който представлява донякъде отклонение („aliud“) от системата на този регламент, се прилага конкретно за отношението между получателя на плащането и платеца ( 22 ). Във връзка с това в преамбюла на Регламента се подчертава значението на високата степен на защита на платците, по-специално при операциите по директен дебит ( 23 ).

30.

Житейски факт е, че в по-голямата част от случаите в Европейския съюз местопребиваването на дадено лице съответства на неговата платежна сметка. Това изглежда толкова очевидно, че не се нуждае от допълнителни доказателства. Следователно изискването платецът да има местопребиваване в определена държава членка е равнозначно на определяне на държавата членка, в която трябва да е платежната сметка. Освен това, както правилно подчертава Verein für Konsumenteninformation, изискването местопребиваването на потребителя да е в Германия като условие за плащане чрез директен дебит води до още по-сериозно ограничение, отколкото (само) изискването за откриване на платежна сметка в Германия.

31.

Следователно се оказва, че практиката на Deutsche Bahn противоречи на член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012.

32.

Въпреки това Deutsche Bahn изтъква два довода, за да обоснове своята практика. Първо, дружеството твърди, че следва да се имат предвид разпоредбите и духът на Регламент 2018/302. Второ, според Deutsche Bahn неговата практика е обоснована поради предполагаемата необходимост да извършва проверки на платежоспособността. Ще разгледам последователно тези два довода.

33.

Deutsche Bahn е съвсем наясно, че Регламент 2018/302 не е приложим в разглеждания случай.

34.

Този регламент се прилага от 3 декември 2018 г. ( 24 ) и следователно е неприложим ratione temporis за настоящото производство. Той е неприложим и ratione materiae, като се има предвид, че съгласно член 1, параграф 3 от този регламент във връзка с член 2, параграф 2, буква г) от Директива 2006/123 той не обхваща услугите в областта на транспорта. Освен това в съображение 9 от Регламент 2018/302 се признава, че дискриминация може да възникне също и във връзка с услуги в областта на транспорта, по-специално по отношение на продажбата на билети за превоз на пътници. Във връзка с това в съображението се посочват четири регламента, свързани с транспортния сектор, три от които съдържат изрични забрани за дискриминация на основание гражданство или място на пребиваване по отношение на достъпа до транспорт: Регламент (ЕО) № 1008/2008 ( 25 ), Регламент (ЕС) № 1177/2010 ( 26 ) и Регламент (ЕС) № 181/2011 ( 27 ). Що се отнася до четвъртия, Регламент (ЕО) № 1371/2007 ( 28 ), който се отнася до правата и задълженията на пътниците, използващи железопътен транспорт, съображение 9 от Регламент 2018/302 посочва, че „се предвижда, че за тази цел в близко бъдеще ще бъде изменен Регламент (ЕО) № 1371/2007 […]“.

35.

Въпреки това Deutsche Bahn счита, че Регламент 2018/302 все пак трябва да се вземе предвид при тълкуването на член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012, за да се избегнат противоречия и несъответствия при прилагането на вторичното право на Съюза.

36.

В това отношение Deutsche Bahn твърди, че член 5 от Регламент 2018/302 съдържа подробни предписания относно това дали и в какви случаи се допуска дискриминация на основание на местопребиваването. Съгласно член 5, параграф 1 от този регламент даден търговец, в рамките на набора от платежни средства, които той приема, не прилага различни условия за платежна операция, по-специално ( 29 ) по причини, свързани с местопребиваването на клиента, когато платежната операция е направена чрез електронна операция с кредитен превод, директен дебит или платежен инструмент, свързан с карта от същата платежна марка и категория ( 30 ), и изискванията за установяване на идентичността са изпълнени съгласно Директива 2015/2366 ( 31 ). Deutsche Bahn твърди, че именно тези изисквания за установяване на идентичността ( 32 ) не са изпълнени в разглеждания случай, което означава, че е възможна дискриминация на основание на местопребиваването.

37.

Според Deutsche Bahn, тъй като в разглеждания случай — ако си представим, че той попада в обхвата на Регламент 2018/302 — дискриминация въз основа на мястото на пребиваване е допустима съгласно член 5 от този регламент, би трябвало такава да е допустима и съгласно член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012. Поради това Съдът следва да тълкува член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012 в смисъл, че допуска дискриминация въз основа на местопребиваването.

38.

Считам, че в случая позоваването на Регламент 2018/302 — и евентуалните отрицателни изводи, които се извеждат по аналогия от него — не са убедителни ( 33 ).

39.

Регламент 2018/302 е пример, в който законодателят на Съюза е по-конкретен по отношение на критериите за определяне на условията, при които се забранява различно третиране въз основа на мястото на пребиваване на платеца (или, с други думи, когато подобна разлика в третирането се допуска). Такъв критерий се прилага само в рамките на приложното поле на Регламент 2018/302. Той е свързан с особеностите на блокирането на географски принцип, които изцяло се различават от особеностите на плащанията по директен дебит. Ако законодателят на Съюза е искал да установи същите критерии по отношение на плащанията по директен дебит в SEPA, попадащи в обхвата на Регламент № 260/2012, е можел да го направи. При липсата на ясна препратка обаче в този регламент към други текстове, като например Регламент 2018/302, според мен трудно може взаимно да се допълват и прилагат понятия, още повече при наличието на хоризонтални отношения между два частноправни субекта. При това положение предположението, че законодателят на Съюза вече е взел предвид и съобразил всички интереси, дори се потвърждава и няма причина да се поставя под съмнение.

40.

В заключение, поради това Регламент 2018/302, обратно на твърдението на Deutsche Bahn, не следва да се взема предвид при тълкуването на член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012. Позоваванията и предполагаемите аналогии с Регламент 2018/302 по-скоро внасят объркване, отколкото убеждават.

41.

Накрая бих искал да разгледам въпроса дали ограничението на свободата на плащане, изключено съгласно член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012, евентуално би могло да бъде обосновано, или с други думи, дали е възможно едно предприятие да се отклони от изискванията на член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012.

42.

Deutsche Bahn обръща внимание на риска от злоупотреби и неплащане във връзка с плащанията по директен дебит. Твърди се, че този риск е висок, когато, както в случая по главното производство, нареждането за извършване на директен дебит в SEPA се издава пряко от клиента на получателя, без намесата на доставчиците на платежни услуги на клиента или получателя. Действително при други методи на плащане доставчикът на платежни услуги би приел плащането на клиента само при положителна прогноза за плащанията. Обратно, при плащане с директен дебит получателят трябва сам да оцени риска от неплащане от страна на клиента. Получателят пръв изпълнява задълженията си чрез издаване на билета. Съответно получателят поема риска платецът да не плати.

43.

Затова Deutsche Bahn счита, че е необходимо да може да извършва проверки на платежоспособността. Предприятията, които предлагат такива услуги, обикновено го правят на национално равнище. Deutsche Bahn подчертава, че не във всички държави в рамките на SEPA е възможна подходяща проверка на платежоспособността при същите условия. Проверката на платежоспособността за клиенти с местопребиваване в Австрия била около 15 пъти по-скъпа от тази за клиенти с местопребиваване в Германия. Получателят на плащането би понесъл значителна икономическа тежест, ако трябва да адаптира собствената си система за плащане и интерфейса, така че да може да вземе предвид проверката за платежоспособност в цялото пространство на SEPA. С оглед на всички тези разходи директният дебит често би бил икономически неизгоден и вече нямало да може да бъде предлаган. Едва ли такава е била волята на европейския законодател.

44.

Освен това, Deutsche Bahn твърди, че включването на проверка за платежоспособност в метод на плащане, организиран от самия оператор, не би било осъществимо за някои получатели в рамките на SEPA и не би било възможно в много държави членки по приемливи от търговска гледна точка условия. Нито един оператор не би предоставил информация за кредитоспособност на равнището на SEPA. За някои държави членки на SEPA би било невъзможно да получат достъп до каквато и да било информация или само до частична информация за кредитоспособността на клиентите. Следователно получателят на плащането не би могъл съответно да намали риска от неизпълнение при директните дебити в рамките на SEPA за тези клиенти и ако бъде задължен да предлага плащане чрез директен дебит на клиенти, установени в тези държави, получателят на плащането съзнателно би поел непредвидим риск. Освен това, поради различия в платежните навици и/или очакванията на клиентите в различните държави от SEPA би имало има значителни разлики в разходите за получаване на кредитна информация за клиентите, така че можело да се окаже икономически неизгодно в една държава членка да се предпочитат директните дебити пред други, по-евтини методи на плащане.

45.

Въпреки че виждам изтъкнатите от Deutsche Bahn основания от търговска гледна точка, от правна гледна точка не мога да се съглася с аргументацията.

46.

Нито член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012, нито която и да е друга разпоредба на посочения регламент съдържат обосновка. Не бих насърчавал Съда да разглежда евентуални обосновки в текста на този регламент (вероятно в разрез с намерението на законодателя на ЕС, който в противен случай би уредил този въпрос).

47.

Още веднъж, според мен различните интереси на платците и получателите във връзка с плащания по директен дебит са разгледани в член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012. От какъвто и ъгъл да се анализира, тази разпоредба не допуска изключения. Законодателят на Съюза си е свършил работата и е свободен, ако реши, да промени всяка разпоредба, например защото не е приложима.

48.

Липсата на вътрешен пазар за регистри на длъжниците и за оценка на кредитоспособността в търговската практика не може сама по себе си да обоснове въпросното изискване за местопребиваване. Освен това тази логика е опасно близка до логиката на чисто икономическите доводи в контекста на четирите свободи. Подобен довод е оборим. Както е добре известно, държавите членки не могат да изтъкват чисто икономически доводи като императивни съображения, свързани с обществения интерес. Може да се твърди, че при хоризонтални положения обществените интереси не са изложени на риск, докато частните интереси обикновено са от икономически характер. Все пак само твърдението за липса на вътрешен пазар за регистри на длъжниците не е достатъчно.

49.

Наистина може да има дружества, които по търговски или други причини предпочитат като получатели на плащания да не предлагат на платците възможност за плащане чрез директен дебит. Това е напълно законно съгласно член 9, параграф 2 от Регламент № 260/2012. Всъщност разпоредбата се прилага само след като вече е направен избор да се приемат плащания по директен дебит. В такъв случай не може да има дискриминация. Ако в резултат, вместо да предлага дискриминационни форми на плащане, получателят на плащането реши да не предлага изобщо определена форма на плащане, това би било икономическа реалност, която трябва да се приеме.

50.

С оглед на всички гореизложени съображения, предлагам на Съда да отговори на въпроса, отправен от Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия), по следния начин:

„Член 9, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 260/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 14 март 2012 година за определяне на технически и бизнес изисквания за кредитни преводи и директни дебити в евро и за изменение на Регламент (ЕО) № 924/2009, изменен с Регламент (ЕС) № 248/2014 на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 г., следва да се тълкува в смисъл, че на получателя на плащане е забранено да обуслови плащането по схема за директен дебит в единната зона за плащания в евро (SEPA) от мястото на пребиваване на платеца в държавата членка, в която е и местопребиваването или седалището на получателя“.