EUR-Lex Access to European Union law

Back to EUR-Lex homepage

This document is an excerpt from the EUR-Lex website

Document 62011CC0419

Заключение на генералния адвокат Sharpston представено на20 септември 2012 г.
Česká spořitelna, a.s. срещу Gerald Feichter.
Искане за преюдициално заключение: Městský soud v Praze - Чешка република.
Регламент № 44/2001 - Съдебна компетентност, признаване и изпълнение на съдебни решения по граждански и търговски дела - Член 5, точка 1, буква a) и член 15, параграф 1 - Понятия "дела, свързани с договор" и "договор, сключен от лице потребител" - Запис на заповед - Поръчителство - Гарантиране по кредитно споразумение.
Дело C-419/11.

Digital reports (Court Reports - general)

ECLI identifier: ECLI:EU:C:2012:586

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-ЖА E. SHARPSTON

представено на 20 септември 2012 година ( 1 )

Дело C-419/11

Česká spořitelna as

срещу

Gerald Feichter

(Преюдициално запитване от Městký soud v Praze (Чешка република)

„Съдебна компетентност — Дела, свързани с договор — Договор, сключен от потребител — Управител на дружество — Кредитно споразумение, сключено от дружеството — Запис на заповед, издаден в непълна форма — Поръчителство — Място на изпълнение на задължението“

1. 

С настоящото преюдициално запитване от Съда е поискано да даде тълкуване на правилата за съдебната компетентност, предвидени в Регламент № 44/2001 ( 2 ). Настоящият случай се отнася до запис на заповед, издаден в непълна форма от дружество, чието седалище е в една държава членка, в полза на заемодател с местоживеене в същата държава членка. Записът на заповед е съставен и с поръчителството ( 3 ) на физическо лице, свързано с дружеството, но с местоживеене в друга държава членка. По делото за плащане по записа на заповед, заведено срещу това лице в първата държава членка, може ли то да претендира, че съдилищата на тази държава не са компетентни, на основание че то попада в обхвата на разпоредбите на членове 15 и 16 от Регламента, които се прилагат към потребителите? При отрицателен отговор на този въпрос, има ли право приносителят на записа на заповед да заведе дело в държавата, в която въпросният запис на заповед трябва да бъде платен — независимо че е издаден в непълна форма, — на основание че задължението по записа на заповед е обхванато от израза „дела, свързани с договор“ по член 5, параграф 1, буква а) от Регламента?

I – Правна уредба

А – Право на Европейския съюз (ЕС)

2.

Регламентът е влязъл в сила на 1 март 2002 г. ( 4 ) Той заменя в отношенията между държавите членки ( 5 ) Конвенцията от 27 септември 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ( 6 ) (наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“).

3.

Съображения 11—13 от преамбюла на Регламента гласят:

„(11)

Правилата за компетентността трябва да са във висока степен предвидими и основани на принципа, че компетентността по правило се основава на местоживеенето на ответника и винаги трябва да е налице на това основание, освен в няколко ясно определени ситуации, когато основанието на спора или автономията на страните изисква или предполага различен свързващ фактор. Местоживеенето на правния субект трябва да се определи автономно, така че общите правила да се направят по-прозрачни и да се избегнат конфликти на юрисдикции.

(12)

Наред с местоживеенето на ответника трябва да съществуват алтернативни основания за компетентност, които са основани на тясна връзка между съда и процесуалното действие или с оглед да се улесни доброто упражняване на правосъдие.

(13)

Във връзка с […] потребителските договори […] по-слабата страна трябва да бъде защитена от правила за компетентност, които са в по-висока степен благоприятни за нейните интереси, отколкото предвиждат общите правила“.

4.

Член 2, параграф 1 от Регламента въвежда общото правило, че искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, се предявяват в съдилищата на тази държава членка.

5.

Член 5 съдържа редица частични изключения от това правило. Доколкото се прилага към спорове, свързани с договори, той предвижда:

„Срещу лице, което има местоживеене в държава членка, може да бъде предявен иск в друга държава членка:

(1)

а)

по дела, свързани с договор — в съдилищата по мястото на изпълнение на въпросното задължение;

б)

за целите на настоящата разпоредба и освен ако не е договорено друго, мястото на изпълнение на въпросното задължение е:

в случая на продажба на стоки, мястото в държава членка, където съгласно договора са доставени стоките или е трябвало да бъдат доставени,

в случая на предоставяне на услуги, мястото в държава членка, където съгласно договора услугите са били предоставени или е трябвало да бъдат предоставени;

в)

ако не се прилага буква б), тогава се прилага буква a);

[…]“.

6.

Предвидените в член 5 правила не изключват предявяването на искове в държавата членка, в която ответникът има местоживеене. Те всъщност предвиждат алтернативна основа за компетентност в случаите, в които се прилагат.

7.

Членове 15 и 16 са част от озаглавения „Компетентност при потребителски договори“ раздел 4 от Регламента. Те гласят:

„Член 15

1.   По отношение на дела във връзка с договор, сключен от лице — потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия, компетентността се определя от разпоредбите в настоящия раздел […] ако:

а)

се отнася до договор за продажба на стоки на изплащане чрез вноски, или

б)

се отнася до договор за заем, изплатим на части, или за всяка друга форма на кредит, предоставен за финансиране на продажбата на стоки, или

в)

във всички останали случаи, договорът е сключен с лице, което извършва търговски или професионални дейности в държавата членка, където потребителят има местоживеене, или, който с всички средства насочва дейностите си към тази държава членка или към няколко държави, включително тази държава членка, и договорът попада в обхвата на тези дейности.

[…]

Член 16

[…]

(2)   Другата страна по договора може да заведе делото срещу потребител само в съдилищата на държавата членка, където има местоживеене потребителят.

[…]“.

8.

Въпреки че Регламентът замества Брюкселската конвенция, Съдът е постановил, че тълкуването, което е давал по отношение на това споразумение, се отнася и до Регламента, когато разпоредбите и на двата акта могат да се квалифицират като еквивалентни ( 7 ).

Б – Национално право

9.

Дял I, параграф 75 от Закон № 191/1950 (Zákon směnečný a šekový) (Закон за менителниците и чековете, наричан по-нататък „ZSŠ“) съдържа определени формални реквизити, отнасящи се до валидността на записа на заповед. Записът на заповед трябва, наред с останалото, да съдържа безусловно обещание да се заплати определена сума в определено време и на определено място. По силата на параграф 75, когато запис на заповед не съдържа тези реквизити, той е невалиден, освен при някои изключения.

10.

Съгласно дял I, параграф 10 от ZSŠ запис на заповед, който е непълен при издаването му, е само „потенциален“ по естеството си. Когато впоследствие бъде попълнен, той се третира така, все едно че е бил попълнен от момента на издаването му. В националното право няма разпоредба, която да поставя валидността на такъв запис на заповед в зависимост от попълването му в съответствие със сключено за тази цел споразумение. По този начин записът на заповед е валиден, дори приносителят да го е попълнил по начин, който не съответства на това споразумение. Все пак неправилното попълване от приносителя ще породи в повечето случаи право на възражение за платеца.

11.

По силата на дял I, параграф 32, параграфи 1 и 2 от ZSŠ поръчителят е обвързан по същия начин като лицето, на което е станал гарант, и неговото задължение е в сила дори когато задължението, което той гарантира, само по себе си не подлежи на изпълнение, при условие че причината не е порок във формата.

12.

По националния закон записът на заповед се счита за абстрактна ценна книга, която няма характера на договор, въпреки че може да бъде продукт в материална форма на споразумението, което предвижда неговото издаване ( 8 ).

II – Факти, производство и преюдициални въпроси

13.

На 28 април 2004 г. Feichter-CZ s.r.o. (наричано по-нататък „заемополучател“), дружество със седалище в Чешката република, сключва овърдрафт споразумение (наричано по-нататък „кредитното споразумение“) с Česká Spořitelna a.s. (наричано по-нататък „заемодател“), ищец в главното производство, който също има местоживеене в тази държава членка. Кредитът по кредитното споразумение е предоставен на заемополучателя за стопански цели. Същият ден заемополучателят подписва и предоставя на кредитора запис на заповед за сумата от 5000000 CZK (представляващи приблизително 193000 EUR по текущите обменни курсове).

14.

Записът на заповед е издаден в непълна форма, като подробностите за сумата, датата и мястото на плащане остават непопълнени. От името на заемополучателя той е подписан от г-н Feichter, ответник по главното производство, в качеството му на управител на заемополучателя. Той е подписал и като физическо лице със забележката „per aval“ [„като поръчител“], поемайки по този начин задължение да плати записа на заповед за своя сметка в съответствие с условията по него ( 9 ). Тясно свързан със заемополучателя, поради това че е негов управител, към момента на встъпване в тези договорености г-н Feichter притежава и 60 % от капитала в него ( 10 ).

15.

Подробностите за сумата по записа на заповед, датата и мястото на плащане са добавени впоследствие от заемодателя съгласно допълнително споразумение между заемодателя, заемополучателя и г-н Feichter (наричано по-нататък „допълнителното споразумение“).

16.

Въпреки че е предявен на падежа и на мястото на плащане, записът на заповед не е платен.

17.

След това заемодателят завежда дело срещу г-н Feichter пред Městský soud v Praze (Градски съд Прага), претендирайки заплащане на главницата, дължима по записа на заповед, заедно с 6 % годишна лихва върху тази сума, считано от 28 май 2008 г. до деня на плащането, и комисиона в размер на 16666 CZK (на стойност приблизително 645 EUR по текущите обменни курсове) по записа на заповед.

18.

В хода на делото г-н Feichter възразява, че Městský soud v Praze не е компетентен да разгледа и реши делото срещу него. Основата за това възражение е, че тъй като той е физическо лице с местоживеене в Австрия, всяко дело, по което се търси изпълнение на плащане по запис на заповед, ще попада в обхвата на разпоредбите на членове 15 и 16 от Регламента, отнасящи се до компетентност при потребителски договори, и поради това трябва да бъде заведено в тази държава членка.

19.

Националният съд смята, че е необходимо решение относно тълкуването на член 15 от Регламента, което да му даде възможност да определи дали е компетентен по заведеното пред него дело. Същевременно, и с оглед на процесуална икономия, той намира, че са му необходими указания и относно тълкуването на член 5, параграф 1, буква а) от Регламента, доколкото този член може да бъде релевантен за определяне на компетентността по главното производство, в случай че Съдът постанови, че член 15 не се прилага. Съобразно с това той решава да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)   Може ли изразът „искове, свързани с договор, сключен от лице — потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия“ в член 15, параграф 1 от [Регламента] да се тълкува в смисъл, че обхваща и искове по запис на заповед, издаден в непълна форма, предявени от поемателя срещу поръчителя на издателя му?

2)   Независимо дали отговорът на първия въпрос е положителен или отрицателен, може ли изразът „дела, свързани с договор“ по член 5, параграф 1, буква а) от [Регламента] да се тълкува в смисъл, че с оглед само на съдържанието на документа като такъв обхваща и исковете по запис на заповед, издаден в непълна форма, предявени от поемателя срещу поръчителя на издателя му?“.

20.

Писмени становища са представени от заемодателя, Чешката република, Конфедерация Швейцария ( 11 ) и Европейската комисия. На съдебното заседание от 27 юни 2012 г. Чешката република и Комисията присъстват и представят устни становища пред Съда.

III – Анализ

А – Предварителни бележки

1. Допустимост

21.

Според заемодателя Съдът трябва да отхвърли първия въпрос като недопустим, тъй като той е чисто хипотетичен. Доколкото разбирам доводите на заемодателя в това отношение, хипотетичното естество на въпроса се извежда от факта, че (по мнение на заемодателя) г-н Feichter не следва да бъде третиран като потребител по смисъла на член 15 от Регламента.

22.

Националният съд обаче съвсем ясно посочва в акта за преюдициално запитване, че счита тълкуването на тази разпоредба за решаващо за установяване дали той е компетентен по заведеното пред него дело. Тъй като защитата по същество на г-н Feichter в главното производство изглежда се основава именно на довода, че той е потребител по смисъла на членове 15 и 16 от Регламента, няма основание първият въпрос да бъде сметнат за хипотетичен. Следователно това възражение трябва да бъде отхвърлено.

2. Контекст

23.

Преди да разгледам въпросите, поставени акта на националния съд за преюдициално запитване, ще посоча едно общо съображение. По-специално, но не изключително, при започване на стопанска дейност е обичайна практика заемодател на юридическо лице да постави като предварително условие за отпускане на средства да бъде предоставена гаранция от едно или повече от физическите лица, които притежават и/или управляват въпросното юридическо лице. Причината е очевидна. Юридическото лице към момента на сключване на заемните договорености ще има незначителни или никакви активи, на които да се разчита за изплащане. Въпреки че както заемодателят, така и заемополучателят могат да се надяват и да вярват, че стопанската дейност ще генерира необходимите активи в резултат от предоставеното финансиране, този резултат не е гарантиран. Заемодателят като благонадежден търговец трябва да търси алтернативен източник за връщане на средствата, в случай че начинанието не се развие според плана. Такива договорености се сключват ежедневно в целия Съюз. Те в никакъв случай не са нещо необичайно.

24.

Обстоятелствата по настоящия случай, както са изложени в акта за преюдициално запитване и обобщени по-горе, попадат точно в тази категория. Те не са обременени с някакви усложнения, каквито могат да възникнат при по-сложни заемни договорености — при които например заемодател може да встъпи в договорености с друг делови партньор, за да потвърди или прехвърли запис на заповед, при условие че това е част от основния договорен ангажимент. Също така, както се пояснява в акта за преюдициално запитване, между страните по главното производство няма спор относно мястото на плащане на записа на заповед, който заемодателят иска да приведе в изпълнение срещу г-н Feichter като поръчител по него. С други думи, от Съда е поискано да разгледа поредица от сделки, които трябва във всички случаи да се считат за ясни и да бъдат анализирани като такива.

Б – Първият преюдициален въпрос

25.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска указания относно прилагането в главното производство на правилата за компетентност при потребителските договори, предвидени в член 15, параграф 1 от Регламента.

26.

Тъй като членове 15 и 16 съставляват lex specialis по отношение на член 5, параграф 1 от Регламента ( 12 ), е необходимо да се определи дали те се прилагат, преди да се разгледа релевантността на последния. Правилото по член 16, параграф 2 е изключително. Ако тази разпоредба предоставя компетентност на съдилищата на държавата членка, където има местоживеене г-н Feichter, правилата относно компетентността по договорни спорове, залегнали в член 5, параграф 1, по дефиниция не могат да бъдат релевантни.

27.

Както посочва Комисията, за да се приложат членове 15 и 16 от Регламента, трябва да бъдат изпълнени две предпоставки. Първо, въпросният договор трябва да е сключен от потребител. Второ, този договор трябва да попада в една от категориите, изброени в член 15, параграф 1. Тези предпоставки са кумулативни.

28.

Целта на правилата по членове 15 и 16 е да се осигури адекватна защита на потребителя като договаряща страна, за която се счита, че е по-слаба икономически и по-неопитна по правни въпроси, отколкото нейния професионален съдоговорител ( 13 ). Така тяхната цел се различава от тази на член 5 от Регламента, която е да отрази тясна връзка между спора и компетентния по силата на тези изключения съд ( 14 ).

29.

Може би поради тази причина Съдът предпочита да тълкува членове 15 и 16 ограничително ( 15 ). Така в Решение по дело Benincasa ( 16 ) той поддържа, че „само договори, сключени с цел задоволяване на собствените нужди на физическо лице за частно потребление, попадат в обхвата на разпоредбите, предназначени да защитават потребителя като икономически по-слаба страна. Специалната защита, която се стремят да осигурят тези разпоредби, не е гарантирана по договори за целите на търговска или професионална дейност“ ( 17 ). Разпоредбите се прилагат само доколкото искът „се отнася общо до договор, сключен от потребител за цел, която е извън неговата търговска дейност или професия“ ( 18 ).

30.

Като прилагам тези принципи към делото по главното производство, ще изложа следното становище.

31.

За да улесни Съда, националната юрисдикция излага подробности от фактическите обстоятелства, които смята, че следва да се вземат предвид при разглеждане на поставените в преюдициалното запитване въпроси. Тези подробности са обобщени в точки 13—18 по-горе. Те съдържат информация относно целта на сключване на кредитното споразумение и ролята на г-н Feichter като участник в предоставянето на документи на заемодателя по това споразумение и по допълнителното споразумение, включително записа на заповед. Представянето на такива подробности от запитващата юрисдикция е стандартна част от акта за преюдициално запитване. То дава възможност на Съда да даде полезен отговор на отправените въпроси. Така се свежда до минимум рискът отговорът на Съда на въпроси относно правото на Европейския съюз да бъде хипотетичен, без да разглежда съществени за решаването на спора пред националния съд въпроси, или пък да разгледа въпроси, които не са релевантни за този спор.

32.

Поначало националният съд трябва да приложи този отговор към фактите по делото, с което е сезиран, макар че Съдът може да даде насоки, основани на материалите по делото и писмените и устните становища, които са му представени ( 19 ). В някои случаи обаче Съдът може да реши, че е възможно да даде на националната юрисдикция по-пълен отговор. Така в Решение по дело British Telecommunications ( 20 ), в което става въпрос за задължението на държава членка да изплати обезщетение за загуби, претърпени в резултат на това, че неправилно е транспонирала директива в националното право, Съдът постановява следното: „Макар че по принцип националните юрисдикции трябва да проверяват дали са изпълнени условията, при които държавите носят отговорност за нарушение на общностното право, в настоящия случай Съдът разполага с всички необходими данни, за да прецени дали фактите налагат извода за достатъчно съществено нарушение на общностното право“ ( 21 ).

33.

Струва ми се, че същият принцип следва да се приложи по аналогия и по настоящото дело. Тъй като националната юрисдикция услужливо е предоставила подробни материали за контекста на спора по главното производство, Съдът е в състояние сам да провери дали в случая на г-н Feichter има съответствие с определението за „потребител“ по смисъла на членове 15 и 16 от Регламента. Тук не се предполага, че той чрез поръчителството или по допълнителното споразумение е поел задължения с оглед на свое частно потребление или за цел извън неговата търговска дейност или професия. Всъщност в случая изглежда е обратното. Тези договорености са сключени за гарантиране на кредит, предоставен на заемополучателя, който е търговско предприятие, за целите на неговата стопанска дейност. С това предприятие г-н Feichter е тясно свързан. Наименованието на предприятието включва неговата фамилия, той е негов управител и мажоритарен акционер в дружеството ( 22 ).

34.

Следователно смятам, че качеството на потребител, което е съществено във възражението за липса на компетентност, направено от г-н Feichter по главното производство, в този случай изцяло отсъства. Обстоятелството, че ответник може да бъде физическо лице, което като такова е вероятно да бъде „потребител“ за определени цели в ежедневния си живот, не означава само по себе си, че това лице автоматично има право да се позове на член 15, параграф 1 от Регламента по предявен срещу него иск.

35.

При това положение въпросът дали договорът попада в една от категориите, изброени в член 15, параграф 1, не се поставя.

36.

За изчерпателност бих добавила някои бележки относно естеството на „договор, сключен от лице — потребител“ по смисъла на членове 15 и 16 от Регламента. Тъй като смятам, че този въпрос няма значение за решаването по делото пред националния съд, ще бъда кратка и няма да навлизам подробно в него.

37.

Спорът по главното производство представлява според мен съвършен пример за случай на гаранционно задължение, поето от физическо лице, което не попада в обхвата на разпоредбите относно потребителите на членове 15 и 16 от Регламента. Пред Съда не са представени доказателства, които да показват, че (същественото) финансиране, предоставено на заемополучателя и гарантирано от поръчителя, има нещо общо с финансиране на лични решения на физическо лице да закупи потребителски стоки.

38.

Да вземем друг пример, за да покажем другата страна на въпроса. Ненавършило пълнолетие лице желае да закупи смартфон, но доставчикът, който се намира в друга държава членка, отказва да сключи договор за покупко-продажба, без неговите родители да се съгласят да станат гаранти по задълженията му по него. Родителите предоставят необходимата гаранция и ненавършилото пълнолетие лице закупува смартфона. В сключения договор с доставчика ненавършилото пълнолетие лице е обикновен потребител. Членове 15 и 16 ще се прилагат към него, в случай че доставчикът предяви иск срещу него по договора.

39.

Какво е положението на родителите? Според мен те също имат право на защитата, която тези разпоредби осигуряват. Това съответства на общата структура на Регламента. Макар че навярно са по-благоразумни и по-платежоспособни от своето дете, те въпреки това са икономически по-слаби и имат по-малко опит по правни въпроси от професионалния съдоговорител, какъвто е доставчикът ( 23 ). Следователно договореностите, в които участват родителите, съставляват „дела във връзка с договор, сключен от лице — потребител“ по смисъла на член 15, параграф 1.

40.

Колкото и да са интересни тези разсъждения, даденият по-горе пример е твърде далеч от обстоятелствата по настоящото дело. Казано направо, г-н Feichter не е „потребител“ по смисъла на членове 15 и 16 от Регламента.

41.

В светлината на предходното смятам, че отговорът на първия въпрос на запитващата юрисдикция следва да бъде, че когато запис на заповед представлява част от поредица договорености, сключени от търговско дружество за целите на стопанската му дейност, а физическо лице, което става поръчител по тях, е тясно свързано с това дружество, трябва да се счита, че поръчителството е предоставено с цел търговска или професионална дейност по смисъла на член 15, параграф 1 от Регламента. Оттук следва, че изразът „дела във връзка с договор, сключен от лице — потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия“ в член 15, параграф 1 не се прилага.

В – Вторият преюдициален въпрос

42.

Същественият проблем в основата на втория въпрос е приложимостта на установените в член 5, параграф 1, буква а) от Регламента правила относно компетентността „по дела, свързани с договор“.

43.

Съдът се е произнесъл, че макар тази разпоредба да не изисква сключването на договор, трябва да е налице поне определяемо задължение. Това правило е съществено за прилагането на член 5, параграф 1, буква а), тъй като компетентността на националния съд се определя от мястото на изпълнение на въпросното задължение ( 24 ).

44.

Това задължение трябва да бъде свободно поето от една страна към друга. Тълкуването на разпоредбата, без да се предвижда подобно изискване, би надхвърлило предвидените в Регламента хипотези ( 25 ). Съдът обобщава това изискване, като постановява, че правилото по член 5, параграф 1, буква а) за специалната компетентност „предполага създаване на правно задължение при свободното съгласие на едно лице към друго и на което се основава искът на ищеца“ ( 26 ).

45.

В настоящия случай няма съмнение, че между заемополучателя и заемодателя има договор. Заемодателят поема задължението да предостави на заемополучателя парични средства по кредитното споразумение, а заемополучателят се задължава да ги върне в съответствие с това споразумение. Доколкото г-н Feichter не е страна по това споразумение, неговото положение е различно. Според мен обаче поръчителството по запис на заповед представлява правно задължение, свободно поето от него. По силата на член 32, параграфи 1 и 2 от ZSŠ той се задължава по същия начин като лицето, на което става гарант, тоест заемополучателят ( 27 ). Следователно фактът, че той не се ползва пряко от задълженията на заемодателя, е ирелевантен за целите на установяване на компетентност по член 5, параграф 1, буква а).

46.

Освен това според мен няма значение, че записът на заповед е издаден в непълна форма и така на онзи етап от съществуването си е класифициран като „потенциален“. Въпросът за компетентността възниква едва към момента на предявяване на иска. В действителност, тъй като въпросният запис на заповед е издаден, за да обезпечи овърдрафт кредит, той по дефиниция не може да бъде издаден в пълна форма към момента, в който е договорена кредитната линия.

47.

Трябва да добавя, че фактът, че националният закон класифицира менителницата като абстрактна ценна книга, която няма характер на договор ( 28 ), не променя този извод. Като препраща към Брюкселската конвенция, Съдът многократно отбелязва, че използваните в тази конвенция понятия, и по-специално използваните в член 5, параграфи 1 и 3 и в член 13 ( 29 ), трябва да се тълкуват самостоятелно, чрез позоваване основно на системата и целите на Конвенцията, за да се осигури нейното еднакво прилагане във всички договарящи се държави ( 30 ). Не виждам никакво основание позицията по отношение на Регламента да е друга ( 31 ).

48.

Ето защо според мен правилото по член 5, параграф 1, буква а) от Регламента може да се приложи към обстоятелствата по главното производство.

49.

За да реши дали то всъщност се прилага, националният съд ще трябва да определи дали мястото на изпълнение на въпросното задължение се намира в неговата териториална компетентност ( 32 ). Никоя от специалните разпоредби по член 5, параграф 1, буква б), няма да бъде релевантна, тъй като въпросният договор не се отнася до продажба на стоки или до предоставяне на услуги. От това следва, че мястото на плащане ще бъде определящо. В акта за преюдициално запитване се посочва, че мястото за плащане по записа на заповед е Прага, и се добавя, че г-н Feichter не е оспорил това. Бих добавила само, че договореност, по която връщане на предварително предоставени парични суми се извършва в мястото на стопанска дейност на заемодателя, трябва във всички случаи да се приема като обичайна практика по търговски кредитни споразумения.

50.

На пръв поглед изглежда, че с това въпросът е решен. След като страните не спорят относно мястото на изпълнение на задължението, което е определящо за компетентността, съдът, пред който е предявен искът, може да приеме компетентността.

51.

Националният съд обаче пита дали обстоятелството, че при издаването му записът на заповед е бил бланков и е попълнен от заемодателя впоследствие, оказва някакво влияние върху ситуацията. Той отбелязва, че не може да се изключи възможността мястото на плащане да е вписано в нарушение на условията на допълнителното споразумение или че това споразумение е недействително поради неговия неопределен характер или на други правни основания. Ако случаят беше такъв, нямаше да е възможно да се говори за задължение, свободно поето от една страна към друга ( 33 ).

52.

Разбирам този аспект. Същевременно, тъй като г-н Feichter видимо не оспорва мястото на изпълнение, въпросът изглежда не се поставя в дадения случай. Ако мястото на плащане по записа на заповед обаче бе оспорено на каквото и да е основание, бих изразила следното становище.

53.

Като се позовава на задължение, което е свободно поето от една страна към друга, Съдът описва как следва да се разбира понятието „договор“ за целите на Регламента. Ако дадените от Съда насоки не могат да се изпълнят по конкретно дело, изразът „дела, свързани с договор“ не може да служи като основание, за да се определи компетентността на национален съд. Това обаче не означава, че изразът не може да се приложи, ако съдържанието на това задължение е спорно.

54.

В действителност по самото естество на Регламента неговите разпоредби могат да действат именно когато е налице несъгласие. В друг, но все пак тясно свързан контекст Съдът е постановил, че член 5, параграф 1, буква а) се прилага дори когато между страните е спорно съществуването на договора, на който се основава искът ( 34 ). Ако това не беше така, би имало опасност тази разпоредба да бъде лишена от действие, тъй като, за да се обезсили правилото, което тя съдържа, би било достатъчно някоя от страните да претендира, че договорът не съществува.

55.

Според мен същата логика важи по аналогия и тук. За ответник, който желае да лиши от правно действие Регламента, би било много лесно да оспори не съществуването на целия договор, на който се основава искът, а разпоредба от този договор, с която иначе би могла да се обоснове компетентност. Ако се допусне такъв довод да успее, съществува риск да се лиши от предмет Регламентът, една от чиито основни цели е да гарантира сигурност в областта, която е предназначен да регламентира ( 35 ).

56.

По същия начин обаче не би следвало недобросъвестен или неразумен ищец да има възможност да се позовава на компетентност на фалшиви основания, като просто претендира, без да има правно основание за това, че договор предвижда задължението, за което се твърди, че обосновава компетентността, да се изпълни на определено място.

57.

Ако в производство за „дела, свързани с договор“ по смисъла на член 5, параграф 1, буква а) от Регламента има спор относно мястото на изпълнение на въпросното задължение, предлагам националният съд първо да разгледа възражението на ответника в това отношение. Ако възражението е очевидно основателно, той трябва да се десезира, освен ако е ясно, че има други, надлежно установени основания, въз основа на които той може да разгледа и реши заведеното пред него дело. След това, и ако е необходимо, той следва да разгледа основанието, с което ищецът мотивира твърдението си за компетентност. Ако това основание е явно необосновано, националният съд следва да откаже да разглежда заведеното пред него дело. Ако (както по-често би могло да се случва) е по-трудно да се установи истинското положение, съдът трябва да реши дали ищецът е доказал вероятната основателност на тезата си относно приложимостта на съответната разпоредба от Регламента. Ако установи, че случаят е такъв, съдът може да приеме компетентността.

58.

Поради всички гореизложени причини считам, че отговорът на втория въпрос на запитващата юрисдикция следва да бъде, че изразът „дела, свързани с договор“ в член 5, параграф 1, буква а) от Регламента обхваща и искове по запис на заповед, първоначално издаден в непълна форма (но впоследствие попълнен), предявени от поемателя срещу поръчителя на издателя на записа на заповед.

Г – Заключителни бележки

59.

Като се приложат направените по-горе изводи към делото пред запитващата юрисдикция, според мен е ясно, че съдът ще бъде компетентен да разгледа и реши делото по главното производство. Според мен такъв резултат е в съответствие не само с общата структура и съдържанието на Регламента, но и с положението, което е в основата на спора. Всъщност, ако резултатът от прилагането на Регламента беше друг в случай като настоящия, това вероятно би довело до очевидно абсурдна ситуация.

60.

Нека дам за пример положението на кредитни институции, намиращи се в нова държава членка (да кажем, някъде на Балканите). Редица дружества, установени в друга държава членка, желаят да създадат дъщерни дружества, за да търгуват там с оглед на разширяване на стопанската си дейност. Към съответния момент тези дъщерни дружества или изобщо нямат активи, или нямат активи, които да си струва да бъдат отбелязани. За да предоставят финансови средства, заемодателите поставят като условие физическите лица, които са управители и/или крайни собственици на дъщерните дружества, да предоставят гаранции. Сред гарантите по тези договорености са редица физически лица с местоживеене например във Финландия и Литва. Според мен напълно немислимо е, а и не трябва да бъде възможно, въпросните заемодатели да не могат да заведат дело за изпълнение на въпросните гаранции в своята собствена държава членка. Всеки друг резултат би бил напълно нереалистичен.

IV – Заключение

61.

Поради всички гореизложени съображения предлагам на Съда да отговори на въпросите, поставени от Městký soud v Praze, както следва:

„1)

Когато запис на заповед съставлява част от поредица договорености, сключени от търговско дружество за целите на стопанската му дейност, и физическо лице, което става поръчител по него, е тясно свързано с това дружество, поръчителството следва да бъде третирано по смисъла на член 15, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, като дадено с цел търговска или професионална дейност. Следователно изразът „дела във връзка с договор, сключен от лице — потребител, за цел, която може да се приеме, че е извън неговата търговска дейност или професия“ в член 15, параграф 1 от Регламента няма да се прилага.

(2)

Изразът „дела, свързани с договор“ в член 5, параграф 1, буква а) от Регламента обхваща и искове по записи на заповед, първоначално издадени в непълна форма (но впоследствие попълнени), предявени от поемателя срещу поръчителя на издателя на записа на заповед“.


( 1 ) Език на оригиналния текст: английски.

( 2 ) Регламент (ЕО) на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74) (наричан по-нататък „Регламентът“).

( 3 ) Вж. точка 14 и бележка под линия 9 по-долу.

( 4 ) Вж. член 76.

( 5 ) Освен Дания.

( 6 ) ОВ L 304, 1978 г., стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3.

( 7 ) Решение от 23 април 2009 г. по дело Draka NK Cables и др. (C-167/08, Сборник, стр. I-3477, точка 20).

( 8 ) В съдебното заседание се проведе обсъждане относно точното значение на израза „абстрактна ценна книга“ в този контекст. Това обсъждане потвърди предоставената от националния съд информация, след което се премина към по-детайлни, да не кажем заплетени, въпроси относно, наред с останалото, прехвърлимостта на записа на заповед и действието на такова прехвърляне. Във втората част от обсъждането обаче нямаше нищо, което да засяга въпросите, до които се отнася настоящото заключение, и следователно няма да разглеждам повече тези аспекти.

( 9 ) „Поръчителство“ се определя като „ангажимент, поет в писмена форма от лице, което не е издател, приемател или прехвърлител на запис на заповед или на менителница, че те ще се изплатят на падежа“ — вж. http://www.merriam-webster.com/dictionary/aval.

( 10 ) Съгласно информацията, предоставена от чешкото правителство в писменото му становище и потвърдена в съдебното заседание. Вж. http://www.justice.cz/or.

( 11 ) Член 2 от Протокол 2 към Конвенцията относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела, подписана в Лугано на 30 октомври 2007 г., влязла в сила на 1 януари 2011 г., предвижда, че всяка държава, обвързана по тази конвенция и която не е държава членка (това включва Конфедерация Швейцария), има право да представи писмени бележки в съответствие с член 23 от Протокола относно статута на Съда на Европейските общности, в случаите, в които, наред с другото, съд или правораздавателен орган на държава членка сезира Съда на Европейските общности с преюдициален въпрос относно тълкуването на Регламента.

( 12 ) Вж. Решение от 20 януари 2005 г. по дело Engler (C-27/02, Recueil, стр. I-481, точка 32).

( 13 ) Вж. Решение от 11 юли 2002 г. по дело Gabriel (C-96/00, Recueil, стр. I-6367, точка 39). Вж. в това отношение и Решение от 19 януари 1993 г. по дело Shearson Lehman Hutton (C-89/91, Recueil, стр. I-139, точка 18).

( 14 ) Вж. в този смисъл Решение от 28 септември 1999 г. по дело GIE Groupe Concorde и др. (C-440/97, Recueil, стр. I-6307, точка 29). Вж. също съображение 12 от преамбюла на Регламента.

( 15 ) Вж. в този смисъл Решение по дело Engler, посочено по-горе в бележка под линия 12, точка 43.

( 16 ) Решение от 3 юли 1997 г. (C-269/95, Recueil, стр. I-3767).

( 17 ) Точка 17.

( 18 ) Решение по дело Gabriel, посочено по-горе в бележка под линия 13, точка 38. Вж. също Решение от 20 януари 2005 г. по дело Gruber (C-464/01, Recueil, стр. I-439), в което Съдът постановява, че когато лице сключи договор за стоки, за цели, които отчасти попадат в неговата търговска дейност или професия, а отчасти са извън нея, то не може да прибягва до специалните правила за компетентност, предвидени по отношение на договори, сключени от потребители, освен ако търговската или професионална цел е толкова ограничена, че може да бъде пренебрегната в цялостния контекст на доставката, като обстоятелството, че частният елемент може да преобладава, е ирелевантно в това отношение (точка 54).

( 19 ) Вж. в този смисъл Решение от 30 март 1993 г. по дело Thomas и др. (C-328/91, Recueil, стр. I-1247, точка 13).

( 20 ) Решение от 26 март 1996 г. (C-392/93, Recueil, стр. I-1631, точка 41).

( 21 ) Вж. също Решение от 17 октомври 1996 г. по съединени дела Denkavit и др. (C-283/94, C-291/94 и C-292/94, Recueil, стр. I-5063, точка 49), Решение от 25 ноември 2010 г. по дело Fuß (C-429/09, Сборник, стр. I-12167, точка 53) и Lenaerts, K., Arts, D. еt Maselis, I. Procedural Law of the European Union. 2. ed. Sweet and Maxwell, London 2006, 6-026.

( 22 ) Вж. точка 14 по-горе.

( 23 ) Вж. точка 28 по-горе.

( 24 ) Вж. Решение от 17 септември 2002 г. по дело Tacconi (C-334/00, Recueil, стр. I-7357, точка 22) и Решение по дело Engler, посочено по-горе в бележка под линия 12, точка 50. Макар тези решения да засягат еквивалентен текст от Брюкселската конвенция, не виждам причина позицията да се различава по отношение на Регламента. Вж. точка 8 по-горе.

( 25 ) Вж. Решение от 17 юни 1992 г. по дело Handte (C-26/91, Recueil, стр. I-3967, точка 15). Вж. също Решение по дело Engler, посочено по-горе в бележка под линия 12, точка 50 и цитираната съдебна практика.

( 26 ) Решение по дело Engler, посочено по-горе в бележка под линия 12, точка 51.

( 27 ) Вж. точка 11 по-горе.

( 28 ) Вж. точка 12 по-горе.

( 29 ) Които до голяма степен съответстват на член 5, параграфи 1 и 3 и член 15 от Регламента.

( 30 ) Вж. Решение по дело Engler, посочено по-горе в бележка под линия 12, точка 33 и цитираната съдебна практика.

( 31 ) Вж. точка 8 по-горе и съдебната практика, цитирана в бележка под линия 7.

( 32 ) Решение от 6 октомври 1976 г. по дело Industrie Tessili Italiana Como (12/76, Recueil, стр. 1473, точка 13).

( 33 ) Вж. точка 44 по-горе.

( 34 ) Решение от 4 март 1982 г. по дело Effer (38/81, Recueil, стр. 825, точки 7 и 8) и Решение по дело Engler, посочено по-горе в бележка под линия 12, точка 46. Макар тези решения да засягат еквивалентен текст от Брюкселската конвенция, не виждам причина позицията да се различава по отношение на Регламента. Вж. точка 8 по-горе.

( 35 ) В този смисъл вж. по-специално Решение по дело Handte, посочено по-горе в бележка под линия 25, точка 18.

Top