1.

Исковете в главните производства са предявени от полски потребители, които са се присъединили към договори за групова застраховка „Живот“. Потребителите твърдят, че не им е предоставена изискваната подробна информация за характеристиките и рисковете на тези застрахователни продукти. Поради това те искат да им бъдат възстановени всички инвестирани в тях средства. В този контекст Sąd Rejonowy dla Warszawy-Woli w Warszawie (Районен съд Варшава-Вола, Варшава, Полша) поставя няколко въпроса относно обхвата на задължението за предоставяне на информация по член 36, параграф 1 от Директива 2002/83/ЕО ( 2 ) (наричана по-нататък „Директивата за животозастраховането“) и относно последиците от непредоставянето на такава (пълна) информация.

2.

Директивата за животозастраховането цели да се отстранят съществуващите различия между националните законодателства в областта на надзора чрез координиране на някои аспекти, свързани със започването и упражняването на животозастрахователната дейност ( 3 ). В това отношение в съображение 52 от тази директива се посочва следното:

„На вътрешния застрахователен пазар клиентът ще има по-голям и разнообразен избор от договори. За да може той/тя да извлече максимална полза от това разнообразие и от увеличената конкуренция, на него/нея трябва му/ѝ бъде предоставена цялата необходима информация, която да му/ѝ позволи да избере договора, който най-пълно да удовлетвори неговите/нейните нужди. Това изискване за предоставяне на информация придобива още по-голямо значение, като се знае, че срокът на задължението може да бъде много дълъг. Поради това, трябва да се съгласуват минимален брой разпоредби, за да може клиентът да получава ясна и точна информация по основните характеристики на предлаганите продукти, както и подробности за органите, към които титулярите на полици, застрахованите лица или бенефициерите по договори могат да отправят своите претенции“.

3.

Съгласно член 36 от Директивата за животозастраховането, озаглавен „Информация за титулярите на полици“:

„1.   Преди да бъде сключен договорът, на титуляря на полица се предоставя най-малко информацията, включена в приложение III, част А.

[…]

3.   Държавата членка на задължението може да изисква от застрахователните предприятия да предоставят допълнителна информация към включената в приложение III, само ако тя е необходима на титуляря на полица правилно да разбере основните елементи на задължението.

4.   Подробните правила за прилагането на настоящия член и приложение III се определят от държавата членка на задължението“.

4.

В относимата си част приложение III към посочената директива, което е озаглавено „Информация за титулярите на полици“, предвижда:

„Информацията, посочена по-долу, която трябва да бъде съобщена на титуляря на полица преди сключването на договора (А.) или по време на срока на действие на договора (Б.), трябва да бъде предоставена по ясен и точен начин, писмено, на официалния език на държавата членка на задължението.

[…]

А. Преди сключване на договора

5.

Директива 2005/29/ЕО (наричана по-нататък „Директивата за нелоялни търговски практики“) ( 4 ) се прилага „по отношение на нелоялни търговски практики от страна на търговците към потребителите, съгласно разпоредбата на член 5, преди, по време на и след търговска сделка във връзка със стока“ ( 5 ). В член 5 от тази директива се предвижда следното:

„1.   Забраняват се нелоялните търговски практики.

[…]

4.   По-специално търговските практики са нелоялни, когато:

[…]“.

6.

Член 7 от Директивата за нелоялни търговски практики, озаглавен „Заблуждаващи бездействия“, гласи:

„1.   Заблуждаваща е тази търговска практика, която във фактически контекст, отчитайки всички характеристики и обстоятелства и ограниченията на средството за комуникация, пропуска съществена информация, необходима на средния потребител съгласно контекста, за да вземе [информирано] решение за сделка[,] и следователно подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

[…]

5.   Изисквания за предоставяне на информация, установени в законодателството на Общността във връзка с търговски съобщения, включително реклама или продажби, неизчерпателен списък [на] които се съдържа в приложение II, се считат за съществени“.

7.

Към момента на настъпване на фактите по главните производства застрахователната дейност в Полша се урежда от Ustawa o działalności ubezpieczeniowej (Закон за застрахователните дейности) ( 6 ). Този закон има за цел да транспонира Директивата за животозастраховането.

8.

В относимата му част член 13 от Закона за застрахователните дейности гласи следното:

„[…]

4.   При застраховките „Живот“, свързани с инвестиционен фонд, по раздел I, група 3 от приложението към закона застрахователното предприятие е длъжно да уточни или да включи в застрахователния договор следното:

[…]“.

9.

O (наричано по-нататък „ответникът по дело C‑143/20“) е юридическо лице, установено в Полша. То сключва с животозастрахователно дружество договор за групова застраховка „Живот“, свързан с дялове в инвестиционен фонд. По този договор животозастрахователното дружество действа като застраховател, а ответникът по дело C‑143/20 има качеството на титуляр на полицата.

10.

Конкретният договор, сключен между ответника и застрахователното дружество, е свързан с дялове в инвестиционен фонд. В правилника на фонда се уточнява, че застрахователните премии ще бъдат инвестирани до 100 % в ценни книжа, емитирани от B1. Плащанията по тези ценни книжа се основават на индекса B2.

11.

На 8 октомври 2010 г. физическото лице А (наричано по-нататък „ищецът по дело C‑143/20“) се присъединява към договора за групова застраховка „Живот“, сключен между ответника по дело C‑143/20 и застрахователно предприятие. Съгласно разпоредбите на декларацията за присъединяване към този договор ищецът по дело C‑143/20 се задължава да заплати първоначална премия, а след това да заплаща и редовна месечна застрахователна премия. Застрахователният период е определен на 15 години.

12.

В застрахователния договор не се уточняват правилата, по които са оценявани дяловете в инвестиционния фонд, нетният актив на целия фонд или ценните книжа, в които се влагат плащаните от ищеца по дело C‑143/20 премии. В него също така не е определен и методът за изчисляване на стойността на индекса, на който се основават плащанията по тези ценни книжа.

13.

В правилника на фонда обаче се уточнява, че гарантираната сума на падежа, платима от застрахователното дружество в края на 15‑годишния договорен срок, няма да бъде по-ниска от общата сума на вложените премии и може да се увеличи при положителна промяна на индекс В2. В случай на прекратяване на застрахователния договор преди края на срока му на действие, застрахователното дружество се задължава да възстанови на застрахования сума, равна на стойността на неговите дялове в инвестиционния фонд към този момент.

14.

След седемгодишен период и предвид значителните загуби в стойността на средствата, вложени от ищеца по дело C‑143/20, той прекратява договора. Като откупна стойност застрахователното дружество му изплаща сума, съответстваща на стойността на дяловете му в инвестиционния фонд към датата на прекратяване на застрахователния договор.

15.

Ищецът по дело C‑143/20 предявява паричен иск пред Sąd Rejonowy dla Warszawy-Woli w Warszawie (Районен съд Варшава-Вола, Варшава, Полша). Той твърди, че е въведен в заблуждение относно характера на инвестицията, в която е трябвало да бъдат вложени премиите.

16.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че в зависимост от езика на текста задължението за предоставяне на информация, съдържащо се в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането във връзка с част A, точки а)11 и а)12 от приложение III към нея и член 185, параграф 3 от Директива 2009/138/ЕО ( 7 ) (наричана по-нататък „Директива „Платежоспособност II“), изисква на ищеца по дело C‑143/20 да бъде предоставена пълна информация относно финансовите инструменти и предлаганите инвестиционни стратегии. Непредоставянето на тази информация съответно щяло да съставлява нелоялна търговска практика по смисъла на членове 5 и 7 от Директивата за нелоялни търговски практики.

17.

При тези фактически и правни обстоятелства Sąd Rejonowy dla Warszawy-Woli w Warszawie (Районен съд Варшава-Вола, Варшава) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

18.

A. Towarzystwo Ubezpieczeń Życie S.A. (наричано по-нататък „ответникът по дело C‑213/20“) е юридическо лице, установено в Полша, което продава продукти за животозастраховане. През юли 2011 г. то сключва с A. S.A. — дружество, осъществяващо дейност в банковия сектор — договор за групова застраховка „Живот“, свързан с дялове в инвестиционен фонд, по който ответникът по дело C‑213/20 действа в качеството на застраховател, а A. S.A. в качеството на титуляр на полицата (наричан по-нататък „титулярят на полицата по делото C‑213/20“).

19.

Конкретният договор, сключен между ответника и титуляря на полицата по дело C‑213/20, е свързан с дялове в инвестиционен фонд. В правилника на фонда се уточнява, че застрахователните премии ще бъдат инвестирани до 100 % в обвързани с индекс облигации на трето дружество.

20.

На 28 и 30 ноември 2011 г. физическите лица G. W. и E. S. (наричани по-нататък „ищците по дело C‑213/20“) съответно подават отделни декларации за присъединяване към договора за групова застраховка „Живот“. Съгласно разпоредбите от тези декларации ищците по дело C‑213/20 се задължават да заплатят първоначална премия, а след това да заплащат редовна месечна застрахователна премия. Застрахователният период е определен на 15 години.

21.

Предложението за присъединяване към разглеждания договор за групова застраховка „Живот“ е направено по време на една-единствена среща в помещенията на титуляря на полицата. Застрахователният продукт е представен на ищците по дело С‑213/20 като капиталова инвестиция под формата на системно спестяване. Устното представяне на застрахователния продукт се съсредоточава върху представянето на графики за евентуалните доходи от инвестиране в застрахователен капиталов фонд. На същата среща ищците по дело C‑213/20 получават и документи, а именно декларацията за присъединяване към договора и стандартните договорни клаузи.

22.

На ищците по дело C‑213/20 обаче не е предоставена информация относно условията за закупуване на обвързаните с индекса облигации на третото дружество. Следователно ищците по дело C‑213/20 не са разполагали с информация относно рисковите фактори, свързани с инвестицията в такива структурирани продукти. Единствената информация за рискове, съдържаща се в правилника на фонда, се отнася по-специално за рисковете от обезценяване на индекса, с който са обвързани инвестираните застрахователни премии, поради промените на финансовите пазари и за евентуалната загуба на част от инвестираните премии при прекратяване на застрахователния договор преди края на застрахователния период.

23.

Заедно с декларацията за присъединяване към договора за групова застраховка „Живот“ ищците по дело C‑213/20 подписват и писмен документ, в който се съдържа информация, съгласно която през застрахователния период стойността на дяловете във фонда може да варира значително в зависимост от оценката на финансовите инструменти, в които фондът инвестира. Дадени са им обаче уверения, че в края на 15‑годишния срок на договора ще им бъде изплатена общата стойност на дяловете в инвестиционния фонд.

24.

В съответствие с условията на договора за групова застраховка „Живот“ платените от ищците по дело C‑213/20 премии са инвестирани в обвързани с индекс облигации на третото дружество. По време на застрахователния период стойността на дяловете в инвестиционния фонд постепенно намалява. След осем години ищецът G. W. прекратява договора, считано от 23 януари 2019 г.

25.

Застрахователното дружество изплаща на G. W. откупна стойност, съответстваща на стойността на дяловете ѝ по партидата, намалена с някои ликвидационни разходи. Към момента на отправяне на преюдициалното запитване ищецът E. S. продължава да плаща премиите и все още не е прекратила правоотношението, произтичащо от сключения от нея договор.

26.

Ищците по дело C‑213/20 обаче предявяват иск срещу ответника пред Sąd Rejonowy dla Warszawy-Woli w Warszawie (Районен съд Варшава-Вола, Варшава). В подкрепа на исканията си те твърдят, че ответникът не им е предоставил пълна информация за характеристиките на обвързаните с индекс облигации на третото дружество и свързаните с това рискове. При това положение липсвало действително деклариране на намерение за присъединяване към договора за групова застраховка „Живот“.

27.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че макар ищците по дело C‑213/20 формално да не са страни по застрахователния договор между ответника и притежателя на полицата, член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането съдържа задължение за предоставяне на „най-малко информацията, включена в приложение III, част А“ към тази директива, „преди“ да бъде сключен застрахователният договор. Като се има предвид, че при тези обстоятелства потребителят поема някои от задълженията на притежателя на полицата, и по-специално задължението за плащане на премиите, запитващата юрисдикция иска да се установи дали на застрахования трябва да бъде предоставена цялата информация, предоставена на притежателя на полицата по дело C‑213/20 при сключване на договора с ответника по дело C‑213/20. Ако това е така, възниква неяснота по отношение на момента на предоставяне на тази информация и начина, по който трябва да се тълкува обхватът на част А, точки (а)11 и (а)12 от приложение III към Директивата за животозастраховане.

28.

При това положение Sąd Rejonowy dla Warszawy-Woli w Warszawie (Районен съд Варшава-Вола, Варшава) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

29.

С решение от 24 март 2021 г. дела C‑143/20 и C‑213/20 са съединени за целите на устната фаза на производството и на съдебното решение.

30.

Писмени становища представят ищците по дело C‑213/20, ответникът по дело C‑213/20, гръцкото, италианското и полското правителство, както и Европейската комисия. Ищците по дело C‑213/20, ответникът по дело C‑213/20, италианското и полското правителство, както и Комисията също така отговарят на писмени въпроси, поставени им на 23 март 2021 г.

31.

Структурата на настоящото заключение е следната. Ще започна, представяйки и обяснявайки естеството на разглежданите застрахователни продукти, и след това ще обобщя общите фактически обстоятелства, които ще се окажат релевантни за настоящото заключение (раздел A). След това ще се спра на реда на поставените от запитващата юрисдикция въпроси (раздел Б), преди да ги разгледам по същество: кой носи задължението за предоставяне на информацията, предвидена в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането (раздел В); каква информация трябва да бъде предоставена съгласно тази разпоредба (раздел Г); кога трябва да бъде предоставена информацията (раздел Д); и какви са последиците от неизпълнението на това задължение (раздел Е).

32.

Застрахователният сектор е особено чувствителна област, когато става въпрос за необходимостта да се защити потребителят ( 8 ). Застрахователните договори са сложни от правна гледна точка финансови продукти, които могат значително да се различават според застрахователя, който ги предлага, и да налагат съществени и евентуално дългосрочни финансови задължения. В тези отношения потребителят естествено е в по-неблагоприятно положение спрямо застрахователя ( 9 ). През 2013 г. Европейската комисия представя доклад относно Директивата за нелоялни търговски практики, подчертавайки обезпокоителния факт, че при финансовите услуги и недвижимите имоти в държавите членки най-често се съобщава за нелоялни практики, свързани с липса на съществена информация на етапа на рекламата и със заблуждаващо описание на съответните продукти ( 10 ).

33.

Именно поради тези причини практиката на Съда разпъва над потребителите солиден чадър за защита ( 11 ). Без да бъде абсолютна ( 12 ), повишената степен на защита, която Съдът по този начин признава, има за цел да се възстанови равновесието в преговорната позиция на по-слабата страна, която влиза в договорно правоотношение със застрахователно предприятие (а именно титулярят на полицата или потребителят) ( 13 ).

34.

Тези съображения не са по-различни за сектора на застраховките със спестовен елемент. Най-общо казано, докато обичайната застраховка покрива опасностите или рисковете, които могат да възникнат (и следователно има стойност само при настъпване на застрахователно събитие), застраховката със спестовен елемент се отнася за финансово покритие, което осигурява плащане при определено събитие, чието настъпване е сигурно. Така при настъпване на падежа при последната се предвижда плащане под формата на гарантиран минимум или чрез оценка на инвестициите.

35.

Груповата застраховка „Живот“ представлява един-единствен договор за животозастрахователно покритие, сключен между застрахователно дружество и титуляр на полица. Отделните потребители могат да изберат да се присъединят към покритието на груповия договор като подадат индивидуални декларации, с които изразяват желанието си за това. В замяна на плащането на редовни премии тези потребители се ползват от защитата, която предлага основната схема на съответния договор.

36.

Много продукти или договори за застраховка „Живот“ обаче са замислени и продавани изключително като инструменти за лични финансови инвестиции или инструменти с много сходни елементи. Често те се предлагат като метод за пенсионно спестяване. Такъв е случаят със застраховките, свързани с дялове в инвестиционен фонд. По силата на този вид договори платените премии се инвестират в „дялове“ от инвестиционен фонд. Стойността на тези дялове съответно зависи от стоящия в основата на фонда актив. Ако стойността на този основен актив се променя, променя се и стойността на дяловете, в които са инвестирани премиите на титуляря на полицата. За да се отговори на търсенето на сигурност с оглед на такива възможни колебания в стойността, застрахователните планове, свързани с дялове в инвестиционен фонд, могат да съдържат „гаранции на падежа“. По същество тези гаранции залагат минимално равнище на стойността на договора при падежа, тоест към момента на изтичане на срока на договора, независимо от пазарната стойност на съответните основни дялове.

37.

Видът на разглежданите в главните производства схеми за групови застраховки „Живот“, свързани с дялове в инвестиционен фонд, изглежда, са популярни застрахователни продукти. Те се предлагат на средните потребители с обещанието, че се поема сигурен дългосрочен ангажимент за спестяване, който може да доведе до повишена възвръщаемост в края на срока на полицата или при настъпване на застрахователното събитие ( 14 ). Всъщност, както посочва запитващата юрисдикция, разглежданите дела са само два примера от множеството сходни спорове, висящи пред нея.

38.

Накрая, преди да се пристъпя към (сложната) същност на споровете по главните производства, може да е полезно да се припомнят накратко релевантните и общи фактически обстоятелства в основата на споровете по главните производства.

39.

На дата, която не е посочена от запитващата юрисдикция, са сключени два независими и несвързани помежду си договора за застраховка „Живот“ между застрахователно дружество и титуляр на полица. И двете са юридически лица. През 2010 г. и 2011 г. ищците в главните производства, които са физически лица от Полша и както изглежда, също така потребители по смисъла на релевантното законодателство на Съюза, доброволно се присъединяват към покритието по тези договори за срок от 15 години. В замяна на това те се поемат задължението да плащат ежемесечно фиксирана премия през целия този срок.

40.

Тъй като съответното покритие на застраховката „Живот“ е свързано с дялове в инвестиционен фонд, застрахователното дружество инвестира плащаните от ищците премии в „дялове“ (с други думи — участие) в посочения фонд. При тези инвестиции има риск от значителни колебания на стойността на дяловете през застрахователния период.

41.

В края на 15‑годишния срок на договора обаче на ищците се осигурява гарантирана сума на падежа, възлизаща най-малко на общия размер на инвестираните премии (C‑143/20) или на общата стойност на дяловете в инвестиционния фонд (C‑213/20). Съществува и възможност за изплащане на по-голяма възвръщаемост, ако през релевантния застрахователен период стойността на съответните фондове, с които е свързан съответният договор за групова застраховка „Живот“, се е увеличила.

42.

Ако застрахователният договор бъде прекратен преди датата на падежа, на ищците в главните производства се връща само сума, която е равна на стойността на съответните дялове в инвестиционния фонд, оценена към момента на оттеглянето, и от която се удържа ликвидационна такса. По делата в главните производства това означава, че стойността на всички върнати средства е значително по-ниска от инвестираното от съответния ищец.

43.

Ищците в главните производства твърдят, че не са били информирани в достатъчна степен за естеството и характеристиките на финансовите инструменти, стоящи в основата на договорите за групова застраховка „Живот“, към които са се присъединили. Това съответно означава, че те не са разполагали с достатъчно ясна представа за поеманите рискове. Поради това те предявяват искове съответно срещу титуляря на полицата (C‑143/20) и срещу застрахователното дружество (C‑213/20) с цел декларациите за присъединяване към разглежданите договори за групова застраховка „Живот“ да бъдат обявени за недействителни и да им бъдат възстановени всички вложени в тези полици парични средства.

44.

Преди да се впусна в същността на повдигнатите от запитващата юрисдикция въпроси, е необходимо да се дадат предварителни разяснения по два аспекта на настоящите дела: първо, приложимото право на Съюза и с оглед на това, второ, формулирането и опростяването на поставените въпроси.

45.

Първо, в редица от въпросите си запитващата юрисдикция иска тълкуване на някои разпоредби от Директива „Платежоспособност II“. Както обаче правилно отбелязват полското правителство и Комисията, прилагането на тази директива е отложено до 1 януари 2016 г. ( 15 ) При това положение, като се има предвид, че ищците в главните производства са подписали декларациите си за присъединяване към разглежданите договори за групова застраховка „Живот“ съответно на 8 октомври 2010 г. (C‑143/20) и на 28 и 30 ноември 2011 г. (C‑213/20), Директива „Платежоспособност II“ не е приложима ratione temporis към настоящите дела.

46.

Също така с втория въпрос по дело C‑143/20 запитващата юрисдикция иска да се сравни обхватът на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането с член 19, параграф 3 от Директива 2004/39/EО и Директива 2014/65/ЕС. Директиви 2004/39 и 2014/65 обаче изрично изключват застрахователните предприятия от своето приложно поле ( 16 ). Освен това преди всичко Директива 2014/65 не е приложима ratione temporis към фактите по споровете в главните производства. Поради това всеки анализ въз основа на нея би бил напълно теоретичен ( 17 ).

47.

Ето защо предлагам първият и вторият въпрос по дело C‑143/20, както и първият, вторият и третият въпрос по дело C‑213/20 да се преформулират, като бъдат насочени единствено към тълкуване на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането. Освен това, като се има предвид, че третият въпрос по дело C‑143/20 се отнася само до тълкуване на член 185, параграф 4 от Директива „Платежоспособност II“, този въпрос става безпредметен и следователно не е необходимо Съдът да дава отговор по него.

48.

Второ, преформулираните и опростени въпроси засягат предоставянето на информация преди присъединяването към застрахователен договор по реда на Директивата за животозастраховането от четири различни гледни точки: кой носи задължението да информира потребителите за характеристиките и рисковете на груповите животозастрахователни продукти, свързани с дялове в инвестиционен фонд; каква информация трябва да бъде предоставена; кога трябва да се предостави информацията; и какви са последиците от непредоставянето ѝ.

49.

Целта на първия въпрос по дело C‑143/20 и първия въпрос по дело C‑213/20 по същество е да се установи кой точно носи задължението за предоставяне на информация на титуляря на полицата по член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането. При конкретните фактически обстоятелства по делата в главните производства това установяване се усложнява от факта, че реалният „продавач“ на застрахователния продукт не е застрахователно предприятие, а друго (юридическо) лице (раздел В).

50.

С втория въпрос по дело C‑143/20, както и с втория и третия въпрос по дело C‑213/20 по същество се иска тълкуване на въпроса „какво“. Както са преформулирани, тези въпроси се отнасят за вида и степента на подробност на информацията, която трябва да бъде предоставена на ищците в главните производства по силата на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането във връзка с част A, точки а)11 и а)12 от приложение III към нея (раздел Г).

51.

Въпросът „как“ е предмет на четвъртия въпрос по дело C‑213/20. С него се иска да се установи дали член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането изисква да се въведе отделна преддоговорна процедура, в хода на която информацията, посочена в част А от приложение III към тази директива, трябва да бъде предоставена на потребителя. Ако това е така, запитващата юрисдикция по-нататък иска да се установи дали този член допуска национална разпоредба като член 13, параграф 4 от Закона за застрахователните дейности, в която не се уточнява в кой момент трябва да се изпълни задължението за предоставяне на информация (раздел Д).

52.

Четвъртият, петият и шестият въпрос по дело C‑143/20 и петият въпрос по дело C‑213/20 се отнасят до последиците от непредоставянето на информацията, необходима за информирането на потребителя за естеството и характеристиките на застрахователен продукт. Те са зададени съответно в контекста на Директивата за нелоялни търговски практики и на Директивата за животозастраховането (раздел Е).

53.

Ще разгледам последователно тези въпроси.

54.

С първия въпрос по дело C‑213/20 и с първия въпрос по дело C‑143/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали застраховано лице, което не е титуляр на полица, а само се е присъединило като потребител към договор за групова застраховка „Живот“, свързан с дялове в инвестиционен фонд, трябва да получи информацията, обхваната от задължението за предоставяне на информация по член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането.

55.

Ответникът по дело C‑213/20 счита, че на тези въпроси следва да се отговори отрицателно. Според него член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането предвижда задължение за предоставяне на информация единствено между застрахователното предприятие и титуляря на полицата. Когато потребителят се присъединява към договор за групова застраховка „Живот“ между застрахователно предприятие и титуляр на полицата, без обаче да става пълноправен титуляр на полица, член 36, параграф 1 от тази директива не се прилагал.

56.

Ищците по дело C‑213/20, италианското и полското правителство, както и Комисията по същество твърдят, че от систематичното и телеологично тълкуване на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането следва, че съдържащото се в него задължение за предоставяне на информация трябва да се тълкува в смисъл, че обхваща и потребителите, които се присъединяват към договор за групова застраховка „Живот“, ако тези потребители поемат основните задължения на титуляря на полицата (като заплащане на премията и поемане на свързания с договора инвестиционен риск).

57.

Споделям втората теза.

58.

Съгласно съображения 2, 3 и 5 от Директивата за животозастраховането тя има за цел да насърчи вътрешния пазар на животозастраховането, като същевременно гарантира адекватна защита на титулярите на полици и на бенефициерите в Европейския съюз.

59.

Що се отнася до последната цел, тази директива цели да защити потребителите, осигурявайки им възможност да направят информиран избор ( 18 ). Този подход е отразен в съображение 52 от Директивата за животозастраховането, в което се посочва, че тя има за цел по-специално да се съгласуват минимален брой разпоредби, за да може потребителят да получава ясна и точна информация по основните характеристики на предлаганите му застрахователни продукти. Както се посочва в същото съображение, за да може потребителят да извлече максимална полза от по-голямото разнообразие и от увеличената конкуренция на единния застрахователен пазар, трябва да му бъде предоставена цялата необходима информация, която да му позволи да избере договора, който най-пълно да удовлетворява неговите нужди ( 19 ).

60.

Намерението е тази адекватна защита да бъде осигурена по-специално чрез задължението за предоставяне на информация, предвидено в член 36 от Директивата за животозастраховането. В параграф 1 от този член се предвижда, че преди да бъде сключен „[застрахователният] договор“ на „титуляря на полица“ се предоставя поне информацията, посочена в част А от приложение III. В параграф 2 на този „титуляр на полица“ се признава правото да бъде държан в течение през целия срок на действие на застрахователния договор за всички промени, засягащи информацията, посочена в част Б от приложение III. Ако е необходимо за правилното разбиране от „титуляря на полицата“ на основните елементи на задължението, в параграф 3 по-нататък се предвижда, че държавите членки могат да наложат на „застрахователните предприятия“ по-големи задължения за предоставяне на информация спрямо предвидените в параграфи 1 и 2. Съгласно член 36, параграф 4 от тази директива националното право урежда подробните правила за изпълнението на тези задължения.

61.

Член 36, параграфи 1 и 2 от Директивата за животозастраховането е формулиран в страдателен залог. В тях не се уточняват субектът, който носи посочените там задължения за предоставяне на информация. По този начин те се отличават например от параграф 3 от тази разпоредба, в който се посочват конкретно „застрахователните предприятия“ като евентуални носители на задължения за предоставяне на информация, надхвърлящи хармонизираните в Директивата.

62.

Защо законодателят на Съюза не е уточнил кой носи задължението за предоставяне на информация, предвидено в член 36, параграфи 1 и 2 от Директивата за животозастраховането? В становищата на страните не се съдържа никакво указание за съображенията в основата на този редакционен подход. Такава информация не може да бъде изведена и от подготвителните работи по Директивата за животозастраховането.

63.

Отговорът на въпроса кой носи задължението за предоставяне на информация е ясен и интуитивен в случаите на прости договорни отношения между две насрещни страни с участието само на един застраховател и на един титуляр на полица. Този отговор става не толкова ясен в случаите на по-сложни отношения с участието на повече от две страни. Какво става, ако (първоначалният, формалният) титуляр на полица започне да кани други лица да се присъединят към полицата или препродава този продукт на трети лица, поемащи на практика произтичащите от застрахователния договор правни и/или икономически рискове?

64.

Точната правна квалификация на тези сложни отношения вероятно силно ще зависи от приложимите категории по националното (гражданско) право и от предвидения в него конкретен вид правоотношение. Независимо обаче от установената в крайна сметка там таксономия, прочитът на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането в светлината на съображения 2, 3 и 52 от нея просто не позволява да се стигне до положение, в което потребителят, за който винаги се е целяло да бъде защитен със задължението за предоставяне на информация, съдържащо се в посочения член 36, да се окаже изцяло извън сцената. Всъщност изборът на определен търговски модел или модел на продажба на застрахователни продукти — и съответно появата на сцената на по-голям брой участници от предвидения преди това в правната уредба — не може да доведе до освобождаване от задълженията по посочената директива.

65.

Вярно е, че включването на по-сложни хипотези в обхвата на нормата на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането изисква малко разширяване на тази разпоредба ( 20 ). Въпреки това, като се имат предвид логиката и целта на тази разпоредба, както и на тази област на правото, то е напълно естествено. Освен това то е съвместимо със страдателния залог, използван в член 36, параграфи 1 и 2 от Директивата, в който се посочва кой трябва да получи информацията, но не и кой трябва да я предостави.

66.

Всъщност, разгледани в този контекст, задълженията за предоставяне на информация, съдържащи се в член 36, параграфи 1 и 2 от Директивата за животозастраховането, възникват за всяка страна, която сключва застрахователен договор с „титуляр на полица“. Тези параграфи въвеждат „динамично“ задължение за предоставяне на информация, което се „движи“ с промяната на насрещната страна по застрахователен договор. За сметка на това евентуалното допълнително задължение, предвидено в параграф 3 от същия член, винаги възниква само за „застрахователните предприятия“, които са определена и затворена група съгласно изискванията на член 4 от Директивата за животозастраховането, ако държавите членки решат да надхвърлят хармонизираните минимални стандарти, съдържащи се в посочената директива. Когато това допълнително задължение възникне, то съответно се прилага само за един вид насрещна страна (тоест за „застрахователните предприятия“). Следователно това задължение остава „статично“.

67.

Ако въпросът се решава по алгебричен начин, за да се установи кой носи динамичното задължение за предоставяне на информация, предвидено в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането, следва да се преценят две променливи. Първата е наличието на „застрахователен договор“. Втората е наличието на „титуляр на полица“. Ще разгледам дали тези две променливи са налице при обстоятелствата по главните производства (части 1 и 2), преди да предложа отговор на първия въпрос по дело C‑143/20 и на първия въпрос по дело C‑213/20 (част 3).

68.

Какво е „застрахователен договор“ по смисъла на Директивата за животозастраховането? Текстът ѝ мълчи по отношение на това понятие. По този въпрос посочената директива не препраща изрично и към правото на държавите членки. Всъщност в съображение 44 от нея изрично се уточнява, че тя няма за цел да хармонизира договорното право на държавите членки. Вместо това тя оставя на държавите членки решенията относно съдържанието на това право, освен ако не е предвидено друго ( 21 ). Следователно обхватът на понятието „застрахователен договор“ следва да се определи, като се отчита контекстът, в който се вписва Директивата за животозастраховането, и това понятие трябва да получи самостоятелно и еднакво тълкуване по правото на Съюза ( 22 ).

69.

Съдът на Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ) вече е имал повод да уточни, че един от основните елементи на понятието „застрахователен договор“ по смисъла на Директивата за животозастраховането е наличието на правна сделка, която включва „ново и независимо поемане на риск срещу възнаграждение“ ( 23 ). Това е и подходът, възприет от Съда в различни контексти при разглеждането на съществените характеристики на застрахователната сделка. Там също ключовият елемент е, че застрахователят се задължава, срещу авансово изплащане на премия, при настъпване на риска, покрит от застраховката, да предостави на застрахованото лице договорената при сключването на договора престация ( 24 ). Този вид сделки предполага съществуването на договорно правоотношение между (обикновено) доставчика на застрахователната услуга и лицето, чиито рискове са покрити от застраховката ( 25 ).

70.

Общият елемент на тези две определения е ударението по-скоро върху икономическата логика (а именно поемането на риск), отколкото върху формалните договорни споразумения. Всъщност в конкретния случай на животозастрахователните продукти „рискът“, поет от (институционалния) субект — обикновено застрахователното предприятие — е плащането по полицата да бъде задействано през договорения срок и титулярят на полицата да бъде обезщетен за евентуалните загуби при изтичането на срока на договора. Поетото от титуляря на полицата задължение обикновено съответства на плащането на премия през целия срок на полицата.

71.

Ясно е, че член 36 от Директивата за животозастраховането има за цел да помогне на титулярите на полици да направят добре пресметнат избор, що се отнася до приемането на техните задължения по новоустановени договорни правоотношения за застрахователни продукти. Всъщност съображение 52 от тази директива пояснява, че в основата на задължението за предоставяне на информация е намерението да се укрепи позицията на титулярите на полици и потребителите при реализиране на правна сделка, която води до сключване на договор за застраховка „Живот“ ( 26 ). Това означава, че Директивата има за цел да предостави на тези страни всички необходими инструменти, които да им позволят да направят своя собствена оценка на рисковете, които е вероятно да поемат ( 27 ).

72.

Така, когато потребителят поема нов и самостоятелен риск (или задължение) посредством влизането в този вид правоотношение с трето лице, задълженията за предоставяне на пред- и следдоговорна информация, произтичащи от член 36 от Директивата за животозастраховането, имат за цел да позволят на потребителя да направи информиран избор относно договора, който е най-подходящ за него преди и по време на съществуването на този договор.

73.

Тогава въпросът дали е поето такова задължение се превръща в преценка на фактическите обстоятелства по конкретното дело, която запитващата юрисдикция е в най-добро положение да направи. Въпреки това от представените пред Съда становища е безспорно, че ищците в главните производства са подали отделни „декларации“ за присъединяване към разглежданите договори за групова застраховка „Живот“. По този начин ищците в главните производства са приели определени права и задължения. Посочва се, че задълженията включват икономическата тежест редовно да се плащат премиите, които застрахователното дружество впоследствие инвестира в дялове от свързаните инвестиционни фондове. Правата били отразени по-специално в гаранция на падеж, съгласно която в края на 15‑годишния срок ищците получават сума, която е евентуално по-голяма или поне равна на общата им инвестиция в полицата. Предвид наличието на тези основни елементи, от гледна точка на Директивата за животозастраховането декларациите за присъединяване към разглеждания договор за групова застраховка „Живот“ са довели до сключването на „застрахователни договори“ по смисъла на посочената директива.

74.

Този извод не се поставя под съмнение от обяснението на запитващата юрисдикция, че по полското право, когато потребител се присъедини към договор за групова застраховка, той в действителност не става страна по този договор, а придобива само качеството на „застраховано лице“.

75.

Съдът няма за задача да тълкува или обсъжда националното право. Не ми е ясно обаче как някой би могъл да придобие качеството на застраховано лице, без да има какъвто и да било договор. Логично е да се предположи, че в подобна хипотеза застрахованото лице трябва да се намира в някакво (договорно) правоотношение. Декларацията за присъединяване, която очевидно е била подписана от ищците в главните производства, може да се счита, от една страна, за встъпване в първоначалния договор между застрахователя и титуляря на полицата, като ищците стават (свързани) титуляри на полици в рамките на първоначалния договор. От друга страна, същата декларация би могла да се тълкува като сключване на втори договор между титуляря на полицата и застрахованото лице. Така от гледна точка на националното право би имало два последователни договора: първоначалният договор между застрахователя и първоначалния титуляр на полица и втори такъв — между титуляря на полица и потребителя.

76.

Трудно ми е обаче да приема, че по националното право понастоящем нито една от тези две хипотези не е налице, а застрахованите лица на практика са оставени да се реят в един вид правен вакуум (без договор) ( 28 ).

77.

С оглед на предоставените от запитващата юрисдикция данни втората възможност изглежда по-правдоподобна. В тази хипотеза всъщност би имало два последващи договора по националното право. От една страна, ще е налице правоотношение „нагоре по веригата“ между застрахователното предприятие и „първоначалния“ титуляр на застрахователната полица, което представлява основата на договора за групова застраховка „Живот“. От друга страна, ще е налице ново и самостоятелно правоотношение „надолу по веригата“ между титуляря на полица и потребителя.

78.

Поради това изглежда, че ищците в главните производства са сключили „застрахователен договор“ по смисъла на Директивата за животозастраховането, независимо от неясната и неустановена правна квалификация на това положение в полското право, и че тези правоотношения възникват отделно от „първоначалния“ (и „нагоре по веригата“) застрахователен договор между застрахователното предприятие и титуляря на полицата.

79.

Що се отнася до понятието „титуляр на полица“, Директивата за животозастраховането също не съдържа определение, нито препратка към националното право. От структурата на Директивата за животозастраховането обаче е видно, че макар понятието „титуляр на полица“ по принцип да се разбира като лицето, действащо като получател на оферта в правоотношението, което се квалифицира като „застрахователен договор“ ( 29 ), тези понятия не трябва непременно да се припокриват ( 30 ).

80.

Що се отнася до член 36 от Директивата за животозастраховането, Съдът неотдавна посочи, че отбелязването на „титуляря на полица“ трябва да се тълкува разширително, за да обхване и понятието „потребител“, като се има предвид посочената в съображение 52 от тази директива цел за защита на потребителите ( 31 ).

81.

Според мен същата логика следва да се приложи и в настоящия случай.

82.

Както обясних в точки 77 и 78 от настоящото заключение, в главните производства ищците са сключили индивидуални „застрахователни договори“ по смисъла на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането с различни титуляри на полици. По силата на тези договори, които възникват „надолу по веригата“ спрямо правоотношението между застрахователното предприятие и титулярите на полици в главните производства, последните действат в качеството си на оференти при присъединяването към договора за групова застраховка „Живот“. Вероятността посочените титуляри да не са имали друга роля освен тази на посредници за популяризирането на груповата застраховка „Живот“ пред трети лица (а именно ищците в главните производства), не променя качеството им на оференти по съответните застрахователни договори „надолу по веригата“. Всъщност, както пояснява запитващата юрисдикция, потребител, който се присъединява към групова застраховка „Живот“, може да очаква да се ползва от същите права и да поеме същите задължения като произтичащите от индивидуален договор за застраховка „Живот“, сключен пряко със застрахователно предприятие.

83.

Следователно — и при условие че това бъде проверено от запитващата юрисдикция — макар да са само потребители по полица за групова застраховка „Живот“, ищците в главните производства действително са приели същите права и задължения като „титулярите на полици“ по смисъла на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането при подписването на разглежданите „декларации“ с титулярите на полици в главните производства.

84.

След като бяха уточнени двете променливи в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането, става възможно да се прецени дали тази разпоредба се прилага при обстоятелствата по настоящите дела.

85.

Както посочих в точка 66 от настоящото заключение, естеството на задължението за предоставяне на преддоговорна информация, съдържащо се в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането, въвежда „движещ се“ източник на задължение за предоставяне на информация, който гравитира около необходимостта да се защити съответният потребител.

86.

Както правилно отбелязва полското правителство, когато титулярите на полиците в главните производства са предложили установяването на отделни правоотношения с въпросните ищци, чрез които последните са поели нови и самостоятелни рискове в замяна на правото да бъдат покрити от груповата застраховка „Живот“, тези титуляри са придобили качеството на оференти по разглежданите застрахователни договори. По този начин те са задействали „динамичното“ задължение за предоставяне на информация по член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането. Тези титуляри на полици съответно е трябвало да предоставят на ищците в главните производства поне информацията, посочена в част A от приложение III към тази директива, която да им позволи да оценят последиците и рисковете от приложимото покритие на груповата застраховка „Живот“ и да изберат това покритие при пълно познаване на всички релевантни факти.

87.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на първия въпрос по дело C‑143/20 и на първия въпрос по дело C‑213/20 по следния начин:

„Член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в него задължение за предоставяне на преддоговорна информация изисква от насрещната страна по договор с потребител, когато последният се присъединява към договор за групова застраховка „Живот“, без да става титуляр на полицата по основния първоначален застрахователен договор, да предостави на този потребител поне информацията, посочена в част А на приложение III към тази директива“.

88.

С втория въпрос по дело C‑143/20, както и с втория и третия въпрос по дело C‑213/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи какви са видът и степента на подробност на информацията, която трябва да се предостави на ищците в главните производства по силата на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането във връзка с част A, точки а)11 и а)12 от приложение II към нея. Запитващата юрисдикция добавя, че при сравнителен анализ на текстовете на немски, френски, английски и полски език на част А, точка а)12 от приложение III към Директивата е виден по-нисък праг при текста на полски език („wskazanie или „указания“), докато текстовете и немски, френски и английски език изискват информация относно естеството, спецификацията на вида и характеристиките на основните активи.

89.

По дело C‑143/20 ищецът изглежда твърди в главното производство, че е трябвало да му бъде предоставена подробна информация за характеристиките на инвестицията и за правилата, уреждащи разпределението на застрахователната премия за различните дялове на индекса. Само оповестяването на факта, че инвестицията е свързана с „ценни книжа“, каквото, изглежда, е направил ответникът по това дело, било недостатъчно. Що се отнася до дело C‑213/20, ищците изтъкват, че е трябвало да получат „пълна“ информация относно характеристиките на структурираните облигации, придобити за свързаните с дялове инвестиционни фондове, включително „подробна“ и „изчерпателна“ информация относно обхвата, степента и вида на „всички рискове“, свързани с тези инвестиции.

90.

От своя страна ответникът по дело C‑213/20 твърди, че част А, точка а)12 от приложение III към Директивата за животозастраховането не изисква съобщаването на „подробно“ описание на равнището, степента и естеството на инвестиционния риск, присъщ за активите на инвестиционния фонд. Този вид информация не била част от „характера“ на основните активи при свързаните с дялове продукти по смисъла на посочената разпоредба.

91.

Полското правителство и Комисията като цяло споделят това виждане. По същество според тези страни трябва да бъдат оповестени ясно и точно единствено съществените характеристики на представителния актив, който е в основата на инвестиционния фонд. Това предполагало предоставяне на информация относно икономическия и правен характер на този актив, както и свързания с него риск.

92.

Споделям второто становище.

93.

От част A, точки а)11 и а)12 от приложение III към Директивата за животозастраховането следва, че информацията, която трябва да се предостави на потребителя преди сключването на договор за групова застраховка „Живот“, свързан с дялове в инвестиционен фонд, трябва да съдържа два елемента. Първият елемент, посочен в точка а)11, е даването на „определение на дяловете“, с които са обвързани ползите, произтичащи от застрахователната полица. Вторият елемент, посочен в точка а)12 от същото приложение, е даването на „указание за характера на [активите]“, които са в основата на полицата, обвързана с дялове.

94.

При липса на допълнително обяснение „определението на дяловете“ в инвестиционен фонд може да бъде изключително подробно, но не е необходимо да бъде такова. Аналогично, „характерът на [активите]“, които са в основата на полицата, би могъл сам по себе си да се обясни чрез посочване на неговото общо финансово понятие (като например „дериват“), но би могло да изисква и доста подробно обяснение за вида и функционирането на този актив.

95.

Именно тук съображение 52 от Директивата за животозастраховането придобива значение. То съдържа няколко критерия, от които трябва да се ръководи тълкуването на член 36, параграф 1 от Директивата и на част A от приложение III към нея ( 32 ). За тази цел съображение 52 предвижда в относимата си част, че директивата трябва да съгласува между държавите членки обхвата на този минимум от информация, така че на потребителя да бъде предоставена „цялата необходима информация, която да му/ѝ позволи да избере договора, който най-пълно да удовлетвори неговите/нейните нужди“. Предоставената информация трябва да бъде „ясна и точна […] по основните характеристики на предлаганите продукти“ ( 33 ).

96.

Според мен всички тези елементи кристализират в три съображения. Първо, Директивата за животозастраховането няма за цел да хармонизира напълно обхвата на информацията, с която трябва да разполага потребителят преди сключването на застрахователен договор. Следователно за националното право е оставена известна свобода да надхвърли изискванията, съдържащи се в Директивата за животозастраховането. Второ, степента на подробност на информацията, която трябва да се предостави, зависи от преценката на нуждите, изразени от потребителя. Тези потребности обаче трябва да бъдат претеглени през обективната призма на „необходимостта“. Трето, предоставената след този процес на претегляне информация трябва най-малкото да обхваща „основните характеристики“ на застрахователния продукт. За целите на задължението за предварително предоставяне на информация, предвидено в член 36, параграф 1 от същата директива, тези характеристики са посочени в част A от приложение III, и по-специално в точки а)11 и a)12 от нея ( 34 ).

97.

Очевидно е, че преценката по третото съображение не може да се извърши абстрактно. Предвид сложността на застрахователните продукти „основните характеристики“ на един продукт могат да не са непременно тези на друг продукт. Следователно изпълнението на задължението за предоставяне на информация, предвидено в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането, трябва да се извършва във всеки отделен случай в зависимост от конкретните фактически обстоятелства, като се има предвид претеглянето, посочено в предходната точка от настоящото заключение.

98.

Макар Съдът да няма за задача да извършва тази преценка по настоящите дела, все пак може да е полезно да се направят три забележки относно даденото от запитващата юрисдикция обяснение на правната и фактическа обстановка, разглеждана от нея.

99.

Първо, всякакво разминаване в смисъла на текста на полски език на част А, точка а)11 от приложение III не променя обхвата на информацията, която трябва да бъде предоставена по силата на това приложение. От постоянната практика на Съда е ясно, че формулировката, използвана в текста на разпоредба от правото на Съюза на един от езиците, не може да служи като единствена основа за тълкуването на тази разпоредба, нито пък може да ѝ се отдава предимство пред текстовете на останалите езици в това отношение. Необходимостта от еднакво тълкуване на норма от правото на Съюза изключва възможността последната да се разглежда отделно според текста на един от езиците, а напротив, изисква нормата да се тълкува в зависимост от общата систематика и целта на правната уредба, от която тя е част ( 35 ).

100.

Второ, що се отнася до положението на ищеца по дело C‑143/20, споделям виждането на запитващата юрисдикция, на полското правителство и на Комисията, че използването само на съставено от една дума определение, тоест определянето на дяловете на инвестиционния фонд като съставени от „деривати“ или от „структурирани продукти“, не е достатъчно, за да се изпълнят изискванията на част А, точка а)11 от приложение III. Безспорно е, че „основните характеристики“ на даден продукт изискват най-малкото някакво икономическо и/или правно описание на тези дялове, за да може потребителят да реши дали този продукт удовлетворява неговите/нейните нужди.

101.

Освен това запитващата юрисдикция отбелязва, че представеният на ищеца по дело C‑143/20 договор не е съдържал правила за оценяване нито на дяловете от фонда, нито на нетните активи на фонда като цяло, нито е съдържал информация за начина на подбор на ценните книжа, в които ще бъдат инвестирани премиите. Информация в толкова ограничен обхват е явно недостатъчна, за да позволи на потребителя да разбере икономическото и правното естество на основните активи и да прецени свързаните с тях рискове. В крайна сметка обаче последната дума относно преценката спрямо информационния праг по част A, точки а)11 и а)12 от приложение III е на националната юрисдикция.

102.

Трето, що се отнася до ищците по дело C‑213/20, ако съображение 52 от Директивата изобщо се вземе предвид, то информацията, която трябва да им бъде предоставена, не може да бъде толкова „подробна“ или „изчерпателна“ по отношение на обхвата или видовете на „всички рискове“, свързани с инвестициите. По дефиниция „основните характеристики“ на даден продукт не са нито „подробни“, нито „изчерпателни“. Те обхващат само „основните“ му елементи. Всъщност, естествено, е невъзможно да се изложат подробно всички рискове около сложен инвестиционен продукт. Необходимо е само да се предостави информация за действителния характер на основния инструмент и присъщите му структурни рискове, които са известни или разумно предвидими към момента на предоставяне на информацията. При все това само националният съд може да извърши цялостна преценка дали исканията на ищците по дело C‑213/20 попадат извън обхвата на част A, точки а)11 и а)12 от приложение III към Директивата за животозастраховането, както изисква член 36, параграф 1 от нея.

103.

С оглед на тези съображения предлагам на Съда да отговори на втория въпрос по дело C‑143/20 и на втория и третия въпрос по дело C‑213/20 по следния начин:

„Член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането трябва да се тълкува в смисъл, че изисква съобщаване на действителния характер на основния продукт и на присъщите му структурни рискове. Тази информация включва определение на дяловете, с които са обвързани ползите по полиците, обвързани с дялове, и указание за характера на основните активи на тези полици, което включва поне основните икономически и/или правни характеристики на тези дялове и основни активи.

Националната юрисдикция трябва да провери дали с оглед на конкретните обстоятелства по случая предоставената на потребителя информация отговаря на този праг“.

104.

С четвъртия въпрос по дело C‑213/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането включва задължение за въвеждане на отделна преддоговорна процедура, в хода на която на потребителя следва да бъде предоставена информацията, посочена в част А от приложение III към тази директива. При утвърдителен отговор запитващата юрисдикция иска да се установи след това дали този член допуска национална разпоредба като член 13, параграф 4 от Закона за застрахователните дейности, съгласно която е достатъчно информацията по член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането да бъде предоставена за пръв път в застрахователния договор и при неговото подписване.

105.

Ищците по дело C‑213/20 твърдят, че информацията, посочена в част А от приложение III към Директивата за животозастраховането, е трябвало да им бъде предоставена преди, а не при подписването на декларациите за присъединяване към разглеждания договор за групова застраховка „Живот“. Единствено по този начин потребителят можел да вземе информирано решение относно избора на застрахователно покритие, което най-пълно да удовлетвори неговите нужди.

106.

Ответникът по дело C‑213/20 и полското правителство оспорват това виждане. Те обясняват по същество, че в текста на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането не се посочва нито необходимостта от преддоговорна процедура, нито точният момент, в който на потребителя трябва да бъде съобщена информацията, посочена в част А от приложение III към тази директива. Въз основа на това ответникът по дело C‑213/20 и полското правителство твърдят, че след като член 13, параграф 4 от Закона за застрахователните дейности не уточнява в кой момент трябва да се изпълни задължението за предоставяне на информация, тази разпоредба се допуска от член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането.

107.

Комисията прави аналогия със съществуващата практика на Съда в областта на потребителския кредит и на правата на потребителите, в която се тълкуват аналогични задължения за предоставяне на информация „своевременно“ преди подписването на договора ( 36 ). Поради това било недостатъчно информацията, посочена се част А от приложение III, да се предостави едва към момента на сключване на договора.

108.

Споделям становището на Комисията.

109.

Отправната точка е текстът на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането. Тази разпоредба предвижда, че „преди да бъде сключен [застрахователният договор]“, се предоставя поне информацията, посочена в част А от приложение III ( 37 ). Не е предвидено допълнително указание кога трябва да се предостави тази информация или дали националното право трябва да въведе отделна „преддоговорна“ процедура. В първа алинея от приложение III само се добавя, че тази информация трябва да бъде предоставена „по ясен и точен начин, писмено, на официалния език на държавата членка на задължението“.

110.

Като такъв текстът на Директивата за животозастраховането изисква съобщаването на предвидената в нея минимална информация да се извърши преди сключването на съответния застрахователен договор. Това само по себе си вече логически изключва възможността „моментът на предоставяне на информацията“ да бъде идентичен с „момента на сключване на договора“.

111.

Освен това, както правилно отбелязва полското правителство, от прочита на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането в светлината на съображение 52 от нея става ясно, че разграничението между тези два момента има за цел да се даде на потребителя известно време, през което той да извлече максимална полза от разнообразието и увеличената конкуренция (на вътрешния застрахователен пазар), за да „му/ѝ позволи да избере договора, който най-пълно да удовлетвори неговите/нейните нужди“.

112.

За разлика обаче от някои други актове от правото на Съюза ( 38 ), Директивата за животозастраховането не предвижда минимален срок в това отношение. При липсата на такава правна уредба, във вътрешния правен ред на всяка държава членка в съответствие с принципа на процесуална автономия трябва да се определят процесуалните правила за съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата на потребителите в това отношение. Тези правила обаче не могат да бъдат по-неблагоприятни от правилата, уреждащи аналогични вътрешни положения (принцип на равностойност), нито да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) ( 39 ).

113.

Нищо не сочи, че споровете в главните производства повдигат въпроси относно равностойността. Както обаче твърди запитващата юрисдикция, доколкото член 13, параграф 4 от Закона за застрахователните дейности дава възможност за предоставяне на информацията, съдържаща се в част А от приложение III към Директивата за животозастраховането, едновременно със сключването на договор за застраховка „Живот“, тази разпоредба следва да се разгледа с оглед на ефективността на преследваната от Директивата за животозастраховането цел, и по-специално член 36, параграф 1 от нея.

114.

В това отношение от обясненията, дадени от страните по делото, е видно, че член 13, параграф 4 от Закона за застрахователните дейности възпроизвежда отворената формулировка на текста на член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането, без обаче да уточнява кога трябва да бъде предоставена информацията, посочена в част А от приложение III към тази директива.

115.

Това само по себе си не е проблем. Дори да се тълкува в светлината на предмета и целта на Директивата, член 36 от нея не изисква транспониращото го национално право да предвижда точно определен момент, минимален срок за предоставяне на информация, нито дори отделна процедура за предоставяне на информация. Същевременно обаче в действителност потребителят трябва да разполага с достатъчно време, за да направи информиран избор на застрахователния договор, който желае да сключи. Такъв информиран избор може да бъде направен само ако потребителят получи писмено релевантния минимален обем информация и му е предоставено известно време — освен ако изрично не заяви, че не желае да се възползва от това време — да прецени рисковете и ползите, произтичащи от това решение за сключване на договор.

116.

Очевидно е, че принципът на ефективност не допуска подобна информация да бъде предоставена или само устно, или писмено едва към момента на подписване на застрахователния договор. Ето защо някои директиви на Съюза в областта на защитата на потребителите отбелязват необходимостта на потребителя да се предостави определен минимум информация „своевременно“ преди вземането на потребителско решение ( 40 ). Съдът е тълкувал така и сходен субективен текст от член 6, параграф 1 от Директива 2011/83/ЕС, без тази директива да съдържа такава формулировка ( 41 ).

117.

Предметът и целта на Директивата за животозастраховането изискват същия вид „буферен“ период, за да може потребителят да вземе своето решение. Точната продължителност на този подходящ срок за размисъл по необходимост зависи от всеки отделен случай и се определя от аспекти като сложността на предлагания застрахователен договор, положението на съответния потребител и обстоятелствата около сключването на договора и представянето му. С оглед на гореизложеното отговорът на въпросите какво точно означава „своевременно“ и дали е осигурено достатъчно време за „разумен размисъл“ ще варира във всеки отделен случай.

118.

Ето защо предлагам на четвъртия въпрос по дело С‑213/20 Съдът да отговори по следния начин:

„Член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не гарантира, че потребителят ще получи поне информацията, предвидена в част А от приложение III към тази директива, в някакъв момент преди сключването на договора, в писмена форма и по ясен и точен начин, така че след период на размисъл той да може да направи информиран избор в това отношение.

Националната юрисдикция трябва да провери дали тези условия са изпълнени в главното производство“.

119.

Четвъртият, петият и шестият въпрос по дело C‑143/20 и петият въпрос по дело C‑213/20 се отнасят за последиците от непредоставянето поне на информацията, предвидена в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането.

120.

Тези въпроси разглеждат посочената проблематика от гледна точка съответно на Директивата за нелоялни търговски практики и на Директивата за животозастраховането. Като се има предвид, че последната има предимство пред първата в случай на противоречие между тези актове ( 42 ), е необходимо първо да се разгледа петият въпрос по дело C‑213/20. Само ако този въпрос разкрие, че Директивата за животозастраховането не урежда последиците от непредоставяне поне на информацията, предвидена в част А от приложение III към тази директива, може с основание да се разгледа четвъртият въпрос по дело C‑143/20.

121.

С петия въпрос по дело C‑213/20 се иска да бъде установено дали член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането трябва да се тълкува в смисъл, че ако съдържащото се в него задължение не е изпълнено точно, потребителят ще има право да иска възстановяване на всички платени застрахователни премии, независимо дали това ще стане поради евентуално обявяване на договора за недействителен или нищожен.

122.

Според мен това не е така. Както правилно подчертават всички страни с изключение на ищеца по дело C‑213/20, такова тълкуване не следва от член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането. Тази директива просто не урежда последиците от неизпълнение на задължението за предоставяне на информацията, предвидена в член 36, параграф 1 от нея ( 43 ).

123.

Всъщност, както е постановил Съдът, макар и по отношение на разпоредбата предшественик на сегашния член 36, параграф 3 от Директивата за животозастраховането, „последиците, които вътрешното право предвижда в хипотезата на непредоставяне на тази информация, по принцип нямат значение за съвместимостта на задължението за предоставяне на информацията с [тази разпоредба]“ ( 44 ).

124.

Нито има данни, нито се твърди, че тази констатация трябва да бъде различна за член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането. Несъмнено следва да има последици, произтичащи от непредоставянето поне на информацията, предвидена в част А от приложение III към Директивата за животозастраховането. Националното право обаче трябва да уточни конкретните видове последици в съответствие с принципа на националната процесуална автономия и при спазване на изискванията за равностойност и ефективност.

125.

Ето защо според мен член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането не урежда последиците от непредоставяне поне на информацията, предвидена в част А от приложение III към нея, които следователно трябва да се определят от националното право.

126.

Четвъртият, петият и шестият въпрос по дело C‑143/20 целят да се установи дали непредоставянето поне на информацията, изисквана в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането, представлява нелоялна търговска практика по смисъла на член 5 от тази директива или заблуждаващо бездействие по смисъла на член 7 от нея.

127.

Предвид отговора, който предлагам да се даде на първия и втория въпрос по дело C‑143/20 ( 45 ), поставените по същото дело пети и шести въпрос стават безпредметни. Ето защо в този раздел ще разгледам само четвъртия въпрос по дело C‑143/20 и по този начин ще преценя дали непредоставянето на определена минимална информация на потребител може да представлява нелоялна търговска практика по смисъла на член 5 от тази директива или заблуждаващо бездействие по смисъла на член 7 от нея.

128.

Полското правителство и Комисията считат по същество, че непредоставянето поне на информацията, изисквана в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането, може да представлява нелоялна търговска практика по смисъла на член 5 от Директивата за нелоялни търговски практики. То можело по-специално да представлява заблуждаващо бездействие по смисъла на член 7 от нея, когато подобно бездействие подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

129.

Полското правителство добавя, че това виждане не се поставя под въпрос от член 3, параграф 4 от Директивата за нелоялни търговски практики. Последната не противоречала на Директивата за животозастраховането. Тя по-скоро допълвала Директивата за животозастраховането по отношение на последиците от неспазването на минималните изисквания за предоставяне на информация, предвидени в правото на Съюза.

130.

Споделям становището на Комисията и на полското правителство.

131.

Разпоредбата на член 3, параграф 4 от Директивата за нелоялни търговски практики, която урежда случаите на противоречие, е пояснена в съображение 10 от тази директива, където се посочва, че тя се прилага „само дотолкова, доколкото няма специфични законодателни разпоредби в Общностното право, регулиращи специфични аспекти на нелоялни търговски практики, като например, информационни изисквания и правила за начина за предоставяне на информацията на потребителя“. Следователно тя дава предимство на други разпоредби от правото на Съюза, които предвиждат такива последици ( 46 ).

132.

Както обаче бе посочено в точки 121—125 от настоящото заключение, Директивата за животозастраховането не урежда конкретния въпрос за последиците от неспазването на задълженията за предоставяне на информация по член 36, параграф 1 от тази директива. Следователно не може да има реално противоречие, произтичащо от едновременното прилагане на тези два правни акта ( 47 ). Напротив, Директивата за нелоялни търговски практики допълва Директивата за животозастраховането по този въпрос, като само посочва какъв вид изисквания по смисъла на член 36 от последната директива могат да се квалифицират като „съществени“ за целите на член 7 от първата директива ( 48 ).

133.

След това уточнение следва да се определи и дали неспазването на задължението за предоставяне на информация, предвидено в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането, може да представлява нелоялна търговска практика по смисъла на член 5 от Директивата за нелоялни търговски практики или заблуждаващо бездействие по смисъла на член 7 от нея.

134.

Директивата за нелоялни търговски практики цели да установи еднаква нормативна уредба относно нелоялните търговски практики на търговците към потребителите, за да допринесе за правилното функциониране на вътрешния пазар и постигане на високо равнище на защита на потребителите ( 49 ). Тя се прилага по отношение на такива нелоялни практики, прилагани преди, по време на и след извършването на търговска сделка ( 50 ). В този контекст изглежда безспорно, че съгласявайки се с присъединяването към договора за групова застраховка „Живот“, свързан с дялове в инвестиционен фонд, в главните производства ответниците и ищците в тези производства са участвали в „търговски практики“ по смисъла на член 2, буква г) от тази директива ( 51 ).

135.

Член 5 от Директивата за нелоялни търговски практики се отнася до забраната за нелоялни търговски практики. Тази обща забрана се въвежда с параграф 1 ( 52 ). В параграф 2 се посочва какво се счита за нелоялно: търговски практики, които противоречат на изискванията за дължимата професионална грижа и съществено изопачават или е възможно да изопачат съществено икономическото поведение на „средния потребител“ ( 53 ). След това в параграф 4 се определят две конкретни категории „нелоялни“ търговски практики. Една от тези категории се отнася за „заблуждаващите“ търговски практики.

136.

Член 7 от Директивата за нелоялни търговски практики е посветен на специфичната категория „заблуждаващи търговски практики“ ( 54 ). Става въпрос за „заблуждаващи бездействия“. С параграф 1 на търговците се налага позитивно задължение да предоставят на потребителите всяка информация, квалифицирана като „съществена“ ( 55 ), чието пропускане се санкционира по националното право, при условие че този пропуск подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

137.

В същото време от съображение 15, разглеждано във връзка с член 7, параграф 5 от Директивата за нелоялни търговски практики и приложение II към нея, произтича законова презумпция, че информацията, която се изисква съгласно член 36 от Директивата за животозастраховането, включително параграф 1 от него, трябва да се счита за „съществена“ по смисъла на член 7, параграф 1 от Директивата за нелоялни търговски практики ( 56 ).

138.

При това положение националната юрисдикция трябва да прецени с оглед на всички фактически обстоятелства, с които разполага, дали, първо, титулярите на полицата по дело C‑143/20 са пропуснали да съобщят „съществената информация“, посочена в част А от приложение III към Директивата за животозастраховането, и второ, дали поради този пропуск ищците по дело C‑143/20 (преценени с оглед на стандарта за съобразителен в разумни граници среден потребител) са взели или са можели да вземат решение за сделка, което в противен случай не биха взели ( 57 ).

139.

По естеството си това е преценка, която само националната юрисдикция може да извърши при пълно познаване на фактическите обстоятелства по спора в главното производство. При това положение може да е от полза да се изложат две съображения, които следва да бъдат взети предвид от запитващата юрисдикция в рамките на нейната преценка по член 7 от Директивата за нелоялни търговски практики.

140.

Първо, важно е да се има предвид, че съгласно член 7, параграф 5 от Директивата за нелоялни търговски практики според законодателя на Съюза информацията, посочена в част А от приложение III към Директивата за животозастраховането, е абсолютният минимум, който трябва да се предоставя при животозастрахователни продукти. Ако тази информация не бъде предоставена, съгласно съображение 52 от Директивата за животозастраховането потребителят няма да може да избере „[договора], който най-пълно удовлетворява [неговите] нужди“. Следователно тези презумпции трябва да играят важна роля при преценката дали непредоставянето на информацията е подтикнало или е било възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

141.

Второ, стандартът при преценката на това дали средният потребител би взел разглежданото решение за сделка има обективен характер. При него се взема предвид потребителят, който е в разумни граници осведомен и съобразителен ( 58 ). От това следва, че критерият не зависи от каквито и да било специални или особени субективни желания на даден потребител. По-специално субективните усещания на даден потребител, а именно че той субективно би желал да получи повече информация, не са определящи при тази (по необходимост обективна) преценка.

142.

В светлината на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на четвъртия въпрос по дело С‑143/20 по следния начин:

„Член 7, параграфи 1 и 5 от Директивата за нелоялни търговски практики трябва да се тълкува в смисъл, че пропускът да се предостави поне информацията, изисквана в член 36, параграф 1 от Директивата за животозастраховането, представлява заблуждаваща търговска практика, ако във фактическия му контекст, предвид всички характеристики и обстоятелства и ограниченията на средството за комуникация, на средния потребител не е предоставена информация, която му е необходима съгласно контекста, за да вземе информирано решение за сделка, и съответно подтиква или е възможно да подтикне този потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Националната юрисдикция трябва да провери дали това е така в главното производство“.

143.

Предлагам на Съда да отговори на поставените от Sąd Rejonowy dla Warszawy-Woli w Warszawie (Районен съд Варшава-Вола, Варшава, Полша) преюдициални въпроси по следния начин:

На първия въпрос по дело C‑143/20 и на първия въпрос по дело C‑213/20:

„Член 36, параграф 1 от Директива 2002/83/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 ноември 2002 година относно животозастраховането трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в него задължение за предоставяне на преддоговорна информация изисква от насрещната страна по договор с потребител, когато последният се присъединява към договор за групова застраховка „Живот“, без да става титуляр на полицата по основния първоначален застрахователен договор, да предостави на този потребител поне информацията, посочена в част А на приложение III към тази директива“.

На втория въпрос по дело C‑143/20 и на втория и третия въпрос по дело C‑213/20:

„Член 36, параграф 1 от Директива 2002/83 трябва да се тълкува в смисъл, че изисква съобщаване на действителния характер на основния продукт и на присъщите му структурни рискове. Тази информация включва определение на дяловете, с които са обвързани ползите по полиците, обвързани с дялове, и указание за характера на основните активи на тези полици, което включва поне основните икономически и/или правни характеристики на тези дялове и основни активи. Националната юрисдикция трябва да провери дали с оглед на конкретните обстоятелства по случая предоставената на потребителя информация отговаря на този праг“.

На четвъртия въпрос по дело C‑213/20:

„Член 36, параграф 1 от Директива 2002/83 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не гарантира, че потребителят ще получи поне информацията, предвидена в част А от приложение III към тази директива, в някакъв момент преди сключването на договора, в писмена форма и по ясен и точен начин, така че след период на размисъл той да може да направи информиран избор в това отношение. Националната юрисдикция трябва да провери дали тези условия са изпълнени в главното производство“.

На четвъртия въпрос по дело C‑143/20:

„Член 7, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че пропускът да се предостави поне информацията, изисквана в член 36, параграф 1 от Директива 2002/83, представлява заблуждаваща търговска практика, ако във фактическия му контекст, предвид всички характеристики и обстоятелства и ограниченията на средството за комуникация, на средния потребител не е предоставена информация, която му е необходима съгласно контекста, за да вземе информирано решение за сделка, и съответно подтиква или е възможно да подтикне този потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Националната юрисдикция трябва да провери дали това е така в главното производство“.