1.

По настоящите дела Съдът е сезиран от Апелативен съд Варна, България с преюдициално запитване относно тълкуването на Директива 2014/42/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година за обезпечаване и конфискация на средства и облаги от престъпна дейност в Европейския съюз ( 2 ).

2.

По-специално Съдът за първи път има възможността да даде разяснения по правни въпроси от решаващо значение за тълкуването на тази директива. Първият въпрос е относно евентуалната необходимост от наличие на трансгранично положение, за да се приложи посочената директива. Вторият въпрос е относно връзката между разпоредбите от Директива 2014/42, в които са предвидени различни случаи на конфискация. Третият въпрос е свързан с обхвата на правото на ефективни правни средства за защита, признато на третото лице, което твърди, че има право на собственост върху имущество, което е било конфискувано.

3.

Член 83, параграф 1 ДФЕС гласи следното:

„1.   Европейският парламент и Съветът, чрез директиви, в съответствие с обикновената законодателна процедура, могат да установят минимални правила относно определянето на престъпленията и на санкциите в областта на особено тежката престъпност с трансгранично измерение, произтичащо от естеството или последиците на тези деяния или от особена необходимост за общо противодействие.

Тези области на престъпност са следните: тероризъм, трафик на хора и сексуална експлоатация на жени и деца, незаконен трафик на наркотици, незаконен трафик на оръжия, изпиране на пари, корупция, фалшифициране на платежни средства, компютърна престъпност и организирана престъпност.

[…]“.

4.

Член 2, параграф 1 от Рамково решение 2004/757/ПВР на Съвета от 25 октомври 2004 година за установяване на минималните разпоредби относно съставните елементи на наказуемите деяния и прилаганите наказания в областта на трафика на наркотици ( 3 ) гласи:

„1. Всяка държава членка предприема необходимите мерки, за да гарантира, че следните видове умишлени деяния, когато са извършени неправомерно, са наказуеми:

[…]

[…]“.

5.

Член 1 от Директива 2014/42, озаглавен „Предмет“, предвижда:

„1.   С настоящата директива се установяват минималните правила за обезпечаването на имущество с оглед на евентуална последваща конфискация и за конфискацията на имущество при наказателни дела.

2.   Настоящата директива не засяга процедурите, които държавите членки могат да използват за конфискуване на въпросното имущество“.

6.

Член 2 от тази директива, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]“.

7.

Член 3 от посочената директива, озаглавен „Обхват“, гласи следното:

„Настоящата директива се прилага за престъпления, попадащи в обхвата на:

[…]

ж) [Рамково решение 2004/757];

[…]“.

8.

Член 4, параграф 1 от Директива 2014/42, озаглавен „Конфискация“, гласи:

„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да може да се извърши конфискацията, изцяло или частично, на средства на престъпление и на облаги или на имущество, чиято стойност съответства на тези средства на престъпление или облаги, при условие че има влязла в сила осъдителна присъда за извършено престъпление, включително в резултат на неприсъствено производство“.

9.

Член 5 от посочената директива, озаглавен „Разширена конфискация“, включва параграф 1, който гласи:

„Държавите членки приемат необходимите мерки, за да може да се извърши конфискацията, изцяло или частично, на имущество, принадлежащо на лице, осъдено за престъпление, което може да доведе пряко или косвено до икономическа полза, когато съдът — въз основа на обстоятелствата по делото, включително конкретните факти и наличните доказателства, като например доказателство, че стойността на имуществото е несъразмерна спрямо законните доходи на осъденото лице, е убеден, че въпросното имущество е придобито чрез престъпно поведение“.

10.

Член 6 от същата директива, озаглавен „Конфискация по отношение на трети лица“, предвижда:

„1.   Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да може да се извърши конфискацията на облаги или на друго имущество, чиято стойност съответства на облагите, прехвърлени пряко или косвено от заподозряното лице или обвиняемия на трети лица, или които трети лица са придобили от заподозряно лице или обвиняем, най-малко в случаите когато тези лица са знаели или е трябвало да знаят, че целта на прехвърлянето или придобиването е да се избегне конфискация, въз основа на конкретни факти и обстоятелства, включително че прехвърлянето или придобиването е извършено безплатно или срещу сума, която е значително по-ниска от пазарната стойност.

2.   Параграф 1 се тълкува така, че да не се засягат правата на добросъвестни трети лица“.

11.

Съгласно член 8 от посочената директива, озаглавен „Предпазни клаузи“:

„1. Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че лицата, засегнати от предвидените в настоящата директива мерки, имат право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, за да защитават правата си.

[…]“.

12.

Член 53 от Наказателния кодекс (наричан по-нататък „НК“) гласи:

„(1)   Независимо от наказателната отговорност отнемат се в полза на държавата:

(2)   (Нова — ДВ, бр. 28 от 1982 г.) Отнемат се в полза на държавата и:

(3)   (Нова — ДВ, бр. 7 от 2019 г.) По смисъла на ал. 2, буква „б“:

13.

Член 354a (Нов — ДВ, бр. 95 от 1975 г., изм., бр. 28 от 1982 г., бр. 10 от 1993 г., бр. 62 от 1997 г., бр. 21 от 2000 г., бр. 26 от 2004 г., бр. 75 от 2006 г.) от НК гласи:

„(1)   Който без надлежно разрешително произведе, преработи, придобие или държи наркотични вещества или техни аналози с цел разпространение, или разпространява наркотични вещества или техни аналози, се наказва за високорискови наркотични вещества или техни аналози - с лишаване от свобода от две до осем години и с глоба от пет хиляди до двадесет хиляди лева [около 2 500—10 000 EUR], а за рискови наркотични вещества или техни аналози — с лишаване от свобода от една до шест години и с глоба от две хиляди до десет хиляди лева [около 1 000—5 000 EUR]. […]

[…]

(3)   Който без надлежно разрешително придобие или държи наркотични вещества или техни аналози, се наказва:

[…]“.

14.

Член 306, алинея 1, точка 1, от Наказателно-процесуалния кодекс (ДВ, бр. 86 от 28 октомври 2005 г., наричан по-нататък „НПК“) предвижда:

„(1)   Съдът може да се произнесе и с определение по въпросите относно:

15.

Заинтересованите лица, сами или като съизвършители, са признати за виновни в това, че на 21 февруари 2019 г. в град Варна са извършили престъпление по член 354a от НК, по-специално че без разрешително са държали, с цел разпространение, високорискови наркотични вещества. С присъда от 28 юни 2019 г. DR е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и глоба в размер на 2500 BGN (около 1250 EUR). От своя страна TS е осъден условно и му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от две години, с отложено изпълнение за четири години, както и глоба в размер на 5000 BGN (около 2500 EUR).

16.

При претърсване в жилище, в което DR е живеел с майка си, дядо си и баба си, и в лекия му автомобил, извършено в рамките на досъдебното производство от компетентните органи, те откриват парична сума в размер на 4447,06 BGN (около 2200 EUR).

17.

При претърсване в жилище, в което TS е живеел с майка си, извършено също в рамките на досъдебното производство, компетентните органи откриват парична сума в размер на 9324,25 BGN (около 4800 EUR).

18.

След осъждането на заинтересованите лица прокуратурата иска от Варненския окръжен съд, наричан по-нататък „първоинстанционният съд“), отнемането в полза на държавата на посочените парични суми по реда на член 306, алинея 1, точка 1 от НПК. Първоинстанционният съд разглежда искането на прокуратурата в открито съдебно заседание, в което участие вземат прокурорът, заинтересованите лица и двамата им адвокати.

19.

В хода на това съдебно производство DR заявява, че въпросната парична сума е собственост на баба му, която я е придобила чрез банков кредит. Освен това той представя писмено доказателство, с което се установява, че през декември 2018 г. тя е изтеглила от банковата си сметка сумата от 7000,06 BGN (около 3500 EUR). Бабата на DR не участва в проведеното пред първата инстанция съдебно производство на основание на член 306, алинея 1, точка 1 от НПК, тъй като българското право не предвижда възможност тя да участва в него като самостоятелна страна. Тя не е разпитана и като свидетел.

20.

В рамките на това съдебно производство, TS от своя страна заявява, че въпросната парична сума е собственост на майка му и на сестра му. Във връзка с това той представя също и писмено доказателство, от което се установява, че през март 2018 г. майка му е сключила с банка ДСК ЕАД договор за потребителски кредит в размер на 17000 BGN (около 8500 EUR). Освен това той представя копия от паспортите на майка си и на сестра си, удостоверяващи, че са пътували в Турция в периода 19—21 април 2019 г. Майката на TS не е могла да участва в първоинстанционното производство. Тя обаче е разпитана като свидетел относно паричната сума, открита в жилището, в което e живеела със сина си.

21.

Първоинстанционният съд отказва да разреши отнемането на разглежданите парични суми, тъй като приема, че престъплението, за което са осъдени заинтересованите лица, а именно държане на наркотични вещества с цел разпространение, не може да генерира икономически ползи. Във връзка с това тази юрисдикция счита, че макар по разглежданите дела да са налице доказателства, а именно свидетелски показания, че заинтересованите лица са продавали наркотични вещества, не са налице основанията за отнемане в полза на държавата по член 53, алинея 2 от НК, доколкото прокуратурата не е повдигнала такова обвинение и посоченото разпространение не е обхванато и от последвалото осъждане.

22.

Окръжната прокуратура внася пред запитващата юрисдикция протест срещу постановеното от първоинстанционния съд определение, като изтъква, че този съд не е приложил член 53, алинея 2 от НК в светлината на Директива 2014/42. Адвокатите на заинтересованите лица не споделят становището на обвинението и считат, че на отнемане подлежат единствено материалните активи, които са пряка последица от престъплението, за което е осъдено заинтересованото лице.

23.

В този контекст Варненският апелативен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси, формулирани еднакво по дела C‑845/19 и C‑863/19:

24.

Писмени становища по тези въпроси представят прокуратурата, българското правителство и Европейската комисия.

25.

Същите страни, както и австрийското правителство, са изслушани в съдебното заседание, проведено на 13 януари 2021 г.

26.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали Директива 2014/42 и Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) са приложими, когато става въпрос за престъпление като държане на наркотични вещества с цел разпространение дори когато всички елементи от състава на това престъпление са ограничени в една-единствена държава членка.

27.

От този въпрос става ясно, че според запитващата юрисдикция съществуването на трансгранично положение трябва да се счита за conditio sine qua non за прилагането на Директива 2014/42. Българското правителство оспорва тази предпоставка както в писменото си становище, така и в хода на съдебното заседание, като приема, че прилагането в държава членка на нормите, предвидени в тази директива, не зависи от възможността да се установи наличие на трансгранично положение в рамките на висящ спор пред юрисдикция на посочената държава.

28.

С оглед на това, първо, ще оспоря този довод на българското правителство, поддържайки по този начин, че Директива 2014/42 не може да се прилага, ако престъплението няма трансгранично измерение (част 1). На следващо място, ще обясня как трябва да се характеризира това измерение (част 2) и ще приложа анализа си към конкретния случай (част 3). Накрая, ще предложа на Съда отговор на първия въпрос (част 4), с уточнението че приложимостта на Хартата зависи от приложимостта на Директива 2014/42 ( 4 ).

29.

В подкрепа на предлаганото от него тълкуване българското правителство се позовава на решение Moro ( 5 ), в което във връзка с Директива 2012/13/ЕС относно правото на информация в наказателното производство ( 6 ) Съдът е постановил, че прилагането в държава членка на предвидените в Директивата норми не е обусловено от наличието на трансгранично положение в рамките на възникнал в тази държава членка спор. Според българското правителство съображенията, въз основа на които Съдът прави този извод, са приложими по настоящите дела.

30.

Тези съображения следва да се изложат накратко ( 7 ). Първо, Съдът припомня, че правната основа на Директива 2012/13 е член 82, параграф 2 ДФЕС, първа алинея от който гласи: „[д]околкото това е необходимо за улесняване на взаимното признаване на присъдите и съдебните решения, както и на полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси с трансгранично измерение, Европейският парламент и Съветът, като приемат директиви в съответствие с обикновената законодателна процедура, могат да установят минимални правила. Тези минимални правила отчитат различията между правните традиции и системи на държавите членки“. На следващо място, с оглед на текста на Директива 2012/13 Съдът отбелязва, че членове 1 и 2 от посочената директива, в които се определят съответно нейният предмет и приложното ѝ поле, не ограничават прилагането на тази директива до положения с трансгранично измерение. На последно място, що се отнася до целите на Директива 2012/13, Съдът по същество приема, че от съображенията ѝ следва, че тя се стреми чрез приемането на общи минимални правила, регламентиращи правото на информация в наказателното производство, да повиши взаимното доверие между държавите членки в наказателноправните им системи и по този начин да допринесе за взаимното признаване на решенията на съдебните органи дори в случаите, при които тези решения се отнасят за изцяло вътрешни положения. В такъв контекст, когато възникне нужда от трансгранично сътрудничество, полицейските и съдебните органи на дадена държава членка ще могат да приемат решенията на съдебните органи на другите държави членки като равностойни на техните.

31.

Убеден съм, че такива доводи не могат да се възприемат, когато въпросът за необходимостта от трансгранично измерение се поставя с оглед на приложимостта на Директива 2014/42, тъй като нито буквалното, нито телеологическото тълкуване на решение Moro ( 8 ) могат да се приложат по аналогия по отношение на последната посочена директива поради изложените по-долу съображения.

32.

Първо, що се отнася до текста на Директива 2014/42, следва да се отбележи, че за разлика от текста на Директива 2012/13, той, изглежда, ограничава обхванатите от тази директива престъпни деяния до тези с трансгранично измерение, доколкото в съображение 1 от Директива 2014/42 необходимостта на компетентните органи да бъдат предоставени средства за проследяване, обезпечаване, управление и конфискация на облагите от престъпна дейност се обосновава с факта, че „[о]сновният мотив за трансграничната организирана престъпност […] е финансовата печалба“ ( 9 ). Необходимостта от трансгранично измерение за целите на прилагането на Директива 2014/42 впрочем е изразена в обяснителния меморандум на предложението на Комисията, което е в основата на тази директива ( 10 ), и по-специално в точка 1.1, съгласно която „[н]астоящото предложение за директива има за цел органите на държавите членки да могат по-лесно да конфискуват и да си възстановяват печалбите, които престъпниците получават в резултат на трансграничната тежка и организирана престъпност […] Организираните престъпни групи са незаконни предприятия, предназначени да генерират печалба. Те се занимават с разнообразна трансгранична дейност като трафик на наркотици, трафик на хора, незаконен трафик на оръжие и корупция, която генерира огромни печалби ( 11 )“.

33.

Второ, що се отнася до целите на Директива 2014/42, не мисля, че взаимното признаване на съдебни решения в тази директива заема същото място като това, което според Съда му е отредено в Директива 2012/13.

34.

Всъщност във връзка с това е важно да се посочи, че правната основа на Директива 2014/42 не съответства изцяло на правната основа, възприета за Директива 2012/13. Всъщност, що се отнася до Директива 2014/42, към член 82, параграф 2 ДФЕС е добавен член 83, параграф 1 ДФЕС, който е правната основа за хармонизирането на материалното наказателно право. Освен това в Предложението за директива се указва, че член 83, параграф 1 ДФЕС трябва да се счита за „главното правно основание“ на същата директива.

35.

От текста на член 83, параграф 1, първа алинея ДФЕС обаче недвусмислено се установява, че обратно на член 82, параграф 2 ДФЕС, приемането на съществени хармонизирани разпоредби не е обусловено от нуждата от тях за улесняването на взаимното признаване на съдебни решения и трансграничното полицейско и съдебно сътрудничество ( 12 ).

36.

Тъкмо обратното, член 83, параграф 1, първа алинея ДФЕС изрично предвижда, че освен от особено тежкия характер на разглежданите области на престъпност, такова хармонизиране е обусловено изключително от обстоятелството, че посочените области са с трансгранично измерение, произтичащо от естеството или последиците на тези деяния или от особена необходимост за общо противодействие. Тези области на престъпност, съгласно член 83, параграф 1, втора алинея ДФЕС, са тероризъм, трафик на хора и сексуална експлоатация на жени и деца, незаконен трафик на наркотици, незаконен трафик на оръжия, изпиране на пари, корупция, фалшифициране на платежни средства, компютърна престъпност и организирана престъпност. Както следва от член 3 от Директива 2014/42, тя се прилага само за престъпления, попадащи в обхвата на актовете на вторичното право, с които се хармонизира материалното наказателно право в посочените по-горе области, или с други думи, в областите с трансгранично измерение.

37.

От друга страна, фактът, че приложимостта на Директива 2014/42 зависи от съществуването на такова трансгранично измерение, убедително се потвърждава от допълнителен елемент, свързан с тълкуването. Всъщност бих искал да отбележа, че член 14, параграф 1 от Директива 2014/42 установява връзката между тази директива и правния акт, който тя има за цел да замести, а именно Рамково решение 2005/212/ПВР на Съвета от 24 февруари 2005 година относно конфискация на облаги, средства и имущество от престъпления ( 13 ), по следния начин: „[п]ървите четири тирета от член 1, както и член 3 от [Рамково решение 2005/212] се заменят с настоящата директива“, което предполага, a contrario, че член 2 („Конфискация“) ( 14 ), член 4 („Правни средства за защита“) ( 15 ) и член 5 („Гаранции“) ( 16 ) от посоченото рамково решение остават в сила. В точка 2.3 от Предложението за директива обаче се уточнява, че като се има предвид свеждането на обхвата на предлаганата директива до областите на престъпност, изброени в член 83, параграф 1 ДФЕС, членове 2, 4 и 5 от Рамково решение 2005/212 не са отменени, за да се поддържа известна степен на хармонизация по отношение на престъпленията, „които остават извън обхвата на настоящата директива“ ( 17 ), и поради това са лишени от всякакво трансгранично измерение.

38.

Запитващата юрисдикция изразява съмнения относно наличието на трансгранично измерение в конкретния случай, като посочва, че нито един елемент от състава на разглежданото престъпно деяние не се намира извън територията на България.

39.

Искам още сега да отбележа, че според мен тези съмнения произтичат от недоразумение относно начина, по който се установява съществуването на трансгранично положение, което води до прилагането на законодателството на Съюза, основано главно или единствено на член 83 ДФЕС.

40.

Както беше припомнено по-горе, в текста на тази разпоредба от Договора всъщност се посочва „трансгранично измерение“, а не „трансграничен елемент“. Тази формулировка според мен не е случайна. Точно обратното, тя показва, че изпълнението на това условие не зависи от преценка на фактическите обстоятелства в конкретния случай, а от самия факт, че разглежданото престъпление спада към областите на престъпност, които могат да бъдат предмет на съществено хармонизиране по смисъла на член 83, параграф 1, втора алинея ДФЕС, и попада в приложното поле на приетия на основание на член 83, параграф 1 ДФЕС правен акт от вторичното право, регламентиращ такава област ( 18 ). Ако случаят е такъв, се приема ipso facto, че разглежданото престъпление отговаря на условието за трансграничното измерение, както и на това за особена тежест. От това следва, че въпросът дали един от елементите от състава на въпросното престъпление, като гражданството на дееца, мястото, където то е извършено или където се намират облагите от престъпната дейност, има трансграничен характер, е напълно неотносим.

41.

Като се има предвид настоящият случай, следва да се припомни, че в член 3 от Директива 2014/42 се изброяват изчерпателно престъпленията, за които се прилагат разпоредбите на тази директива, а именно тези, посочени в актовете от вторичното право, включени в букви a)—к) от този член. Съгласно член 3, буква ж) от посочената директива тя се прилага за престъпленията, попадащи в обхвата на Рамково решение 2004/757.

42.

В член 2, параграф 1, буква в) от посоченото рамково решение обаче сред тези престъпления е включено „[държането] или покупката на наркотици“ с цел упражняване на дейностите, изброени в буква а), а именно разпространението и продажбата на наркотици.

43.

Поради това ми се струва очевидно, че престъплението, за което заинтересованите лица са осъдени с влязла в сила присъда по делата в главното производство, което се състои в държането, с цел разпространение на високорискови наркотични вещества, както е предвидено в член 354а, алинея 1 от НК, попада в приложното поле на Директива 2014/42.

44.

Доводът в обратен смисъл, изложен от австрийското правителство в изявлението му в съдебното заседание, според мен не може да постави под въпрос този извод. Ще опитам да го парафразирам. Според това правителство изборът на член 83, параграф 1 ДФЕС като главна правна основа на Директива 2014/42 предполага, че член 3 от тази директива, в който се определя приложното ѝ поле, трябва да се тълкува стеснително, така че посочената директива да не се прилага по отношение на всички изброени в тази разпоредба престъпления, обхванати от актовете на вторичното право, а само по отношение на престъпленията, които отговарят на предвидените в член 83, параграф 1 ДФЕС условия за особена тежест и за трансгранично измерение. Според австрийското правителство от това следва, че престъплението, разглеждано в главното производство, не попада в приложното поле на Директива 2014/42.

45.

Струва ми се обаче, че нищо не подкрепя такъв стеснителен прочит на член 3 от Директива 2014/42. Всъщност изброяването в тази разпоредба на актовете от вторичното право, приети в областите по член 83, параграф 1, втора алинея ДФЕС, се предхожда от следното изречение: „[н]астоящата директива се прилага за престъпления, попадащи в обхвата на“, което може да се разбира само в смисъл, че се отнася за всички престъпления, посочени във всеки от тези актове. С други думи, в тази разпоредба изобщо не се уточнява, че сред тези престъпления само особено тежките, които имат трансгранично измерение, попадат в приложното поле на Директива 2014/42. Впрочем, както вече беше обяснено по-горе, всички престъпления, обхванати от посочените актове, отговарят ipso facto на условията за особена тежест и за трансгранично измерение.

46.

С оглед на изложеното по-горе предлагам на Съда да отговори на първия преюдициален въпрос в смисъл, че Директива 2014/42 и Хартата са приложими, когато става въпрос за престъпление, попадащо в една от изброените в член 83, параграф 1, втора алинея ДФЕС области на престъпност, като държане на наркотични вещества с цел разпространението им дори когато всички елементи от състава на това престъпление са ограничени в една-единствена държава членка.

47.

Вторият въпрос на запитващата юрисдикция по същество е относно тълкуването на понятието „икономическа изгода, придобита косвено чрез престъпление“, съдържащо се в член 2, точка 1 от Директива 2014/42. По-точно тя иска да установи дали имуществото, иззето от жилищата на заинтересованите лица и на техните семейства, както и от използвания от DR лек автомобил, е такава икономическа изгода.

48.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да уточни дали член 2 от Директива 2014/42 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като тази по член 53, алинея 2 от НК, която не предвижда отнемане на икономическа изгода, придобита косвено от престъпление.

49.

Най-напред, следва да се посочи, че в член 2, точка 1 от Директива 2014/42 понятието „облага“ се разбира в широк смисъл ( 19 ), като същото е определено по следния начин: „всяка икономическа изгода, придобита, пряко или косвено чрез престъпление; тя може да се изразява във всяка форма на имущество и да включва всяко последващо повторно инвестиране или преобразуване на преки облаги и всякакви стойностни ползи“. Бих искал да отбележа обаче, че като посочва изрично преки или косвени икономически изгоди, законодателят на Съюза не е искал да създаде две независими едно от друго понятия. Всъщност от прочита на съображение 11 от Директива 2014/42 е видно, че понятието „облага“ обхваща не само пряко произтичащото от престъплението имущество, но също и всички преобразувания на това имущество ( 20 ). Поради това считам, че член 2, точка 1 от Директива 2014/42 е транспониран правилно в българското право, тъй като, от една страна, в член 53, алинея 2 от НК се предвижда отнемането на „пряката и непряката облага, придобити чрез престъплението“, а от друга страна, в член 53, алинея 3 от същия кодекс се уточнява, че „непряка облага е всяка икономическа полза, настъпила в резултат на разпореждане с пряката облага, както и всяко имущество, получено в резултат на последващо пълно или частично преобразуване на пряка облага“.

50.

Това широко разбиране за понятието „облага“ при все това не обхваща имуществото, което не произтича от престъплението, за което лицето е осъдено. Всъщност от определението в член 2, точка 1 от Директива 2014/42 следва, че независимо от това дали е пряка или косвена, икономическата изгода трябва да произтича от престъпление. Относно въпроса дали паричните суми, иззети по делото в главното производство, са „имущество“ ( 21 ), което може да бъде отнето, бих искал да отбележа, че от акта за преюдициално запитване е видно, от една страна, че заинтересованите лица са били осъдени за деянието държане с цел разпространение на наркотични вещества, което само по себе си не е от естество да породи икономическа изгода. От друга страна, налице са доказателства, че тези заинтересовани лица са продавали наркотични вещества, но не са били преследвани, нито осъдени за последното посочено престъпление ( 22 ). От това следва, че за да се произнесе по основателността на искането за отнемане в полза на държавата, запитващата юрисдикция ще трябва да определи дали икономическата изгода може да произтича от престъпление като продажбата на наркотични вещества, за което лицето не е било осъдено.

51.

При това положение ми се струва, че за да се даде на запитващата юрисдикция отговор, който е полезен за решаването на спора, необходимо е въпросите, които тя отправя до Съда, да се преформулират ( 23 ).

52.

Поради това предлагам на Съда да преформулира втория и третия въпрос по следния начин:

„Трябва ли Директива 2014/42 да се тълкува в смисъл, че отнемането задължително предполага икономическата изгода да произтича от престъплението, за което е осъдено дадено лице, или това отнемане може да се отнася за икономическа изгода, която произтича от престъпление, за което лицето не е осъдено?“.

53.

Според логиката, възприета при преформулирането на въпроса, следва да се анализират различните видове конфискация, която държавите членки трябва да предвидят съгласно Директива 2014/42 и при прегледа на тези разпоредби да се провери дали обстоятелствата в конкретния случай попадат в едната или в другата хипотеза.

54.

Членове 4, 5 и 6 от тази директива изискват от държавите членки да предвидят конфискацията на облаги от престъпна дейност в три групи хипотези. Първата, посочена в член 4 от същата директива, съответства на „обикновената“ конфискация ( 24 ), докато втората и третата, предвидени в членове 5 и 6 от Директива 2014/42, обхващат съответно разширената конфискация на допълнително имущество и конфискацията на имуществото, прехвърлено от заподозряното лице или от обвиняемия на трети лица.

55.

В самото начало, считам, че фактите в конкретния случай не попадат в хипотезата на конфискацията на имущество на трети лица, уредена в член 6 от Директива 2014/42, тъй като прилагането на предвидената в тази разпоредба мярка предполага едновременно да е прехвърлено имущество в полза на трето лице и то да знае, че целта на евентуалното прехвърляне е да се избегне конфискацията на това имущество. В акта за преюдициално запитване обаче запитващата юрисдикция не установява нито едното, нито другото, от тези обстоятелства.

56.

Член 4, параграф 1 от Директива 2014/42 задължава държавите членки да позволят извършване на конфискацията на средства на престъпление и на облаги или на имущество, чиято стойност съответства на тези средства на престъпление или облаги, при условие че има влязла в сила осъдителна присъда за извършено престъпление. Приложното поле на тази разпоредба може да се разбере по-добре с оглед на случая на конфискация по член 5 от посочената директива. Във връзка с това разграничението между случаите, обхванати от член 4 от Директива 2014/42, и този по член 5 от същата директива, според мен, намира израз в текста съображение 19 от нея, съгласно което „е възможно да има ситуации, когато е целесъобразно осъдителната присъда да бъде последвана от конфискация не само на имуществото, свързано с конкретно престъпление, но и на друго имущество, за което съдът постанови, че представлява облага от други престъпления“ ( 25 ) и „[т]ози подход се обозначава като „разширена конфискация“. Струва ми се, че от тази разпоредба следва, че посочената в член 5 от Директива 2014/42 разширена конфискация обхваща точно положения, при които член 4 от същата директива не може да се приложи поради липсата на връзка между облагата и престъплението, което съдът е приел за извършено.

57.

Затова, с оглед на структурата на текстовете и на тяхната система, считам, че за прилагането на член 4 от Директива 2014/42 е необходимо облагата или имуществото, чиято конфискация се обмисля, да е генерирана/генерирано от престъплението, за което е осъдено лицето. Ако се приеме това тълкуване, следва да се счита, че член 4 от Директива 2014/42 не може да се приложи в конкретния случай, тъй като според мотивите на акта за преюдициално запитване паричните суми, чиято конфискация се изисква, не са били получени в резултат на престъплението държане на наркотични вещества с цел разпространение.

58.

От своя страна член 5 от Директива 2014/42 предвижда механизъм за разширена конфискация ( 26 ), като в параграф 1 от него държавите членки се задължават да приемат необходимите мерки, за да може да се извърши конфискацията, изцяло или частично, на имущество, принадлежащо на лице, осъдено за престъпление, което може да доведе пряко или косвено до икономическа полза, когато, въз основа на обстоятелствата по делото, съдът е убеден, че въпросното имущество е придобито чрез престъпно поведение. От друга страна, за целите на тази разпоредба понятието „престъпление“ включва най-малко изброените в параграф 2 от посочената разпоредба деяния. От това следва, че за да се провери дали положението в случая попада в обхвата на разпоредбите на член 5 от Директива 2014/42, трябва да се провери последователно дали определените във всеки от тези параграфи условия са изпълнени.

59.

На първо място, следва да се определи дали в конкретния случай престъплението, за което е било осъдено заинтересованото лице, попада в приложното поле на член 5, параграф 2, буква д) от Директива 2014/42. Всъщност в последната разпоредба се посочва „престъпление, което се наказва в съответствие с приложимия инструмент, посочен в член 3 […] с наказание лишаване от свобода с максимален срок от не по-малко от четири години“. Макар да няма съмнение, че държането на наркотични вещества с цел разпространение е престъпление, което се наказва съгласно член 2, параграф 1, буква в) от Рамково решение 2004/757, към който препраща член 3, буква ж) от Директива 2014/42, следва да се провери дали това престъпление, така както е квалифицирано в случая, се наказва с лишаване от свобода с максимален срок най-малко четири години. Всъщност съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Рамково решение 2004/757 максималното наказание, предвидено за престъплението по член 2, параграф 1, буква в) е лишаване от свобода най-малко от една до три години, което наказание се увеличава на лишаване от свобода най-малко от пет до десет години в следните случаи: i) престъплението се отнася за големи количества наркотици или ii) то се отнася за наркотици, които са измежду най-вредните за здравето, т.е. такива, които водят до причиняване на значителна вреда за здравето на редица лица. Може да се предположи, че този критерий е изпълнен, при положение че престъплението, за което са били осъдени заинтересованите лица, включва държането на високорискови наркотични вещества, тъй като такава квалификация изглежда съответства на посоченото понятие „наркотици, които са измежду най-вредните за здравето“.

60.

На второ място, необходимо е да се определи дали в конкретния случай е изпълнено условието престъплението да „може да доведе пряко или косвено до икономическа полза“ ( 27 ). Струва ми се, че за тази цел, за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, от основно значение е да се уточнят елементите, които трябва да се вземат предвид при такава преценка. Според мен използването на термина „който може“ ( 28 ) предполага да се анализира обективната страна на престъплението, така както то следва от наказателноправната му квалификация в националното право. При все това би могло да възникнат въпроси относно наличието на допълнителни критерии, тъй като в съображение 20 от Директива 2014/42 се посочва, че „[п]ри определяне на това дали дадено престъпление води до икономически облаги държавите членки могат да вземат предвид начина на извършване (modus operandi), например ако условие за извършване на престъпление е то да е извършено в контекста на организираната престъпност или с умисъл за генериране на редовни печалби от престъпления“. С оглед на тази формулировка, която се характеризира с използването на глагола „мога“, считам, че този текст не задължава държавите членки, когато определят дали дадено престъпление води до икономически облаги, да вземат предвид начина на извършване. Впрочем това тълкуване се подкрепя от второто изречение от същото съображение, в което се посочва, че вземането предвид на начина на извършване „не следва да засяга възможността да се прибягва към разширена конфискация“. Въз основа на това правя извод, че проверката за изпълнението на това условие не е обусловена задължително от прегледа на начина на извършване на престъплението, тъй като националните органи могат само от определената във вътрешното право квалификация да направят извод, че престъплението може да предостави икономическа изгода.

61.

В подкрепа на този извод, добавям, че макар в член 3, параграф 1, буква a) от Рамково решение 2005/212 да се посочва престъпление, което е „в рамките на престъпна организация“, това условие е възпроизведено само още в член 5, параграф 2, буква б) от Директива 2014/42, от което следва, че това условие не се изисква систематично за изброените в посочената директива други престъпления.

62.

Подобно на запитващата юрисдикция считам, че ако тези съображения се приложат в настоящия случай, никак не е сигурно, че наказателноправната квалификация на държане на наркотични вещества с цел разпространение може да доведе пряко или косвено до икономическа полза. С оглед на това, за да се произнесе по този въпрос, националният съд ще може, ако тази възможност му е предоставена съгласно вътрешното право, да вземе предвид начина на извършване на престъплението, и по-специално обстоятелството, че то е извършено в контекста на организираната престъпност или с умисъл за генериране на редовни печалби от престъпления.

63.

На последно място, ако се предположи, че след посочените два етапа на проверка се установи, че престъплението попада в обхвата на разширената конфискация, съгласно член 5, параграф 1 от Директива 2014/42 националният съд ще трябва да определи, въз основа на представените му факти и доказателства, дали имуществото, чиято конфискация се изисква, е придобито чрез престъпно поведение. Убеждението на съда трябва да се основава на конкретните обстоятелства по делото, сред които, както в дадения в посочената разпоредба пример, несъразмерността на стойността на въпросното имущество спрямо законните доходи на осъденото лице ( 29 ).

64.

В светлината на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на втория и на третия преюдициален въпрос така, както са преформулирани — че Директива 2014/42 трябва да се тълкува в смисъл, че конфискацията не предполага задължително икономическата изгода да произтича от престъплението, за което е осъдено лицето, а може да се отнася за имуществото, за което съдът е убеден, въз основа на обстоятелствата по делото, че е придобито чрез друго престъпно поведение, при условие че престъплението, за което лицето е признато за виновно, е сред изброените в член 5, параграф 2 от посочената директива и може пряко или косвено да доведе до икономическа изгода.

65.

С четвъртия преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 47 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в случая, която позволява отнемането в полза на държавата на имущество, за което се твърди, че принадлежи на лице, различно от извършителя на престъплението, при положение че това трето лице дори няма възможност да се конституира като страна в производството за конфискация.

66.

В началото следва да се отбележи, че както се установява от преписката, член 306, алинея 1, точка 1 от НПК урежда производството, с което след постановяване на осъдителна присъда компетентният съд се произнася по законосъобразността на отнемане в полза на държавата по член 53, алинея 2, буква б) от НК. Тъй като третото лице, което счита, че е собственик на конфискуваното имущество, не може да участва като страна в това производство, запитващата юрисдикция, изглежда, счита, че разглежданата правна уредба не е в съответствие с правото на ефективни правни средства за защита, закрепено в член 47 от Хартата.

67.

Що се отнася до тази разпоредба от Хартата, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда основните права, гарантирани в правния ред на Съюза, и следователно главно закрепените в Хартата права, трябва да се прилагат във всички случаи, уреждани от правото на Съюза, но не и извън тези случаи ( 30 ).

68.

В случая от акта за преюдициално запитване се установява, че член 53, алинея 2, буква б) от НК е въведен със Закон за изменение и допълнение на Наказателния кодекс (ДВ, бр. 7 от 22 януари 2019 г.), и че с този закон се цели прилагането в българското право на Директива 2014/42 по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата. Така българският законодател е бил задължен да зачита закрепените в член 47 от нея основни права, и по-специално правата на правните субекти да се ползват от ефективна съдебна защита на правата, които черпят от правото на Съюза ( 31 ).

69.

Член 47, първа алинея от Хартата предвижда, че всеки, чиито права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в този член условия. За да гарантира спазването на това основно право в Съюза, член 19, параграф 1, втора алинея ДЕС въвежда задължение за държавите членки да установят правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза ( 32 ).

70.

Впрочем следва да се отбележи, че правото на ефективни правни средства за защита отново е потвърдено в самата Директива 2014/42 ( 33 ). Всъщност член 8, параграф 1 от същата директива гласи, че държавите членки трябва да предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че лицата, засегнати от предвидените в тази директива мерки, имат право на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, за да защитават правата си. Предвид общия характер на текста ѝ, няма никакво съмнение, че тази разпоредба се прилага също и по отношение на третите лица ( 34 ). По този начин следва да се провери съответствието на въпросната национална правна уредба с правото на ефективни правни средства за защита с оглед на член 8, параграф 1 от Директива 2014/42, разглеждан в светлината на член 47 от Хартата, които следователно са разпоредбите, чието тълкуване трябва да бъде предмет на настоящия преюдициален въпрос.

71.

При все това е безспорно, че национална правна уредба, която не предоставя никаква възможност за третите лица да предявят правото си на собственост пред национална юрисдикция, може да наруши правото на ефективни правни средства за защита. Следва обаче да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда такъв извод е възможно да се направи само след обща преценка на националния правен ред ( 35 ). Само в случаите, при които в резултат на тази преценка се стига до отрицателен отговор, това ще доведе до създаването в правото на Съюза на ново правно средство за защита ( 36 ).

72.

Във връзка с това в писменото си становище българското правителство подчертава, че националното право дава възможност на всяко трето лице, което твърди, че правото му на собственост е било нарушено в рамките на производството за конфискация, предвидено в член 306, алинея 1, точка 1 от НПК, да предяви претенциите си пред граждански съд. По-точно това трето лице може да се ползва от класическото средство за защита във вещното право в системите на civil law, а именно ревандикационния иск, уреден в член 108 от Закона за собствеността. Според българското правителство това средство за защита позволява да се предяви искане за изпълнение, което не се погасява по давност, и дава възможност на собственика на вещ да я изисква от всеки, който я владее или държи без правно основание.

73.

Следователно в решението, което ще постанови, Съдът ще трябва да определи дали с наличието на това правно средство за защита в националното право се изпълняват изискванията за правото на ефективни правни средства за защита по смисъла на член 8 от Директива 2014/42 във връзка с член 47 от Хартата, или последните разпоредби изискват разглежданата национална правна уредба да позволява на третите лица да се конституират като страна в самото производство за конфискация.

74.

Най-напред следва да се отхвърли изложеният от Комисията в съдебното заседание довод, че посоченото в предходната точка второ тълкуване се налага с мотива, че член 8 от Директива 2014/42 създава задължение за държавите членки да предвидят правно средство за защита, запазено за третите лица, които твърдят, че имат право на собственост върху конфискуваната вещ. Струва ми се, че този довод предполага посоченият член 8 всъщност да предоставя на тези трети лица правото да предявят пряк иск срещу решението за конфискация. От член 8, параграф 6 от същата директива обаче следва, че тази възможност е предвидена само в полза на всяко лице „срещу което е постановена конфискацията“ ( 37 ), докато съгласно съображение 33 ( 38 ) и член 8, параграф 7 ( 39 ) от Директива 2014/42, когато срещу тези трети лица не е постановена конфискация, те разполагат само с правото да бъдат изслушани и с правото на достъп до адвокат по време на цялото производство за конфискация ( 40 ).

75.

При това положение ще разгледам въпроса дали предвиденият в българското право ревандикационен иск може да се квалифицира като ефективно правно средство за защита по смисъла на член 47 от Хартата. Според мен този преглед трябва да включва два етапа: първо, следва да се прецени дали това правно средство за защита може пряко да поправи инкриминираното положение; второ, следва да се уверим, че процесуалните норми, свързани с това правно средство за защита, не правят прекомерно трудно упражняването на правото на собственост на третите лица.

76.

Според мен първият етап се извежда от решение на Съда, постановено по дело Окръжна прокуратура Хасково и Апелативна прокуратура Пловдив ( 41 ). По това дело от Съда е поискано да се произнесе по въпрос относно конфискацията, вследствие осъждането на лице за престъпление митническа контрабанда на имущество, принадлежащо на добросъвестно трето лице. Съдът приема, че българската правна уредба, която налага конфискацията на всяко имущество, използвано за извършването на престъпление, принадлежащо на добросъвестно трето лице, не отговаря на изискванията на правото на ефективни правни средства за защита. Единственото правно средство, с което разполага третото лице, собственик на конфискуваното имущество, е иск за обезщетение срещу осъденото лице, тъй като посочената правна уредба не дава възможност на това трето лице да оспори законосъобразността на решението за конфискация, за да си възстанови имуществото ( 42 ).

77.

В случая според мен няма съмнение, че предвиденият в българското право ревандикационен иск е правно средство за защита, което може пряко да поправи инкриминираното положение, тъй като, ако искът бъде уважен, така започнатото производство води до съдебно решение с изпълнителна сила и по този начин позволява на засегнатото трето лице да си възстанови имуществото, предмет на конфискация, на основание на член 306 от НПК ( 43 ). Ако държавата все пак пристъпи към продажбата на имуществото след такава конфискация, обратно на становището, изложено от Комисията в съдебното заседание, считам, че отговорът не трябва да бъде различен, доколкото ми се струва, че ревандикационният иск може да се предяви не само срещу държавата, но и срещу приобретателя на имуществото. По същия начин, не съм съгласен с Комисията и когато тя твърди по същество, че правното средство за защита не е ефективно ако не може да се упражни преди решението за конфискация да влезе в сила. Всъщност, както вече беше посочено, член 47 от Хартата изисква това правно средство за защита да дава възможност на засегнатите трети лица да възстановят имуществото си, без да налага предявяването му преди определена дата.

78.

Що се отнася до втория етап, той изисква да се възпроизведе класическият анализ на Съда относно спазването на принципа на ефективност, който заедно с принципа на равностойност, ограничава процесуалната автономия на държавите членки. В писмената и устната фаза на производството обаче е предоставена само ограничена информация относно процесуалните норми, уреждащи предявяването на ревандикационния иск по смисъла на българското право. Следва да ги разгледаме.

79.

Първо, в съдебното заседание българското правителство посочва, че третото лице, което предявява ревандикационен иск за право на собственост върху конфискувана вещ, може да избере дали да бъде представлявано от адвокат или не. Дори липсата на норма, налагаща задължителното представителство от адвокат, да може да се вземе предвид, за да се твърди, че това средство за правна защита трябва да се квалифицира като ефективно, важно е да се припомни, че за да се направи такъв извод, може да е необходимо това трето лице да има възможността да му се предостави правна помощ, което както Съдът е постановил в решение DEB ( 44 ) трябва да се преценява с оглед на следните критерии: предметът на спора, доколко има основания да се очаква, че ищецът ще спечели делото, значимостта на неговия интерес, сложността на приложимото право и производство и възможността му ефективно да защитава позицията си по делото. Очевидно тази преценка би трябвало да се извърши от запитващата юрисдикция.

80.

Второ, в съдебното заседание българското правителство уточнява, че образуваното в резултат на предявен ревандикационен иск гражданско производство трае между две и пет години. Във връзка с това мисля, че ще бъде от полза да се позовем на практиката на Европейския съд по правата на човека относно член 13 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), която може да се вземе предвид с оглед тълкуването на член 47 от Хартата по силата на клаузата за съгласуваност, предвидена в член 52, параграф 3 от същата ( 45 ). Съгласно тази съдебна практика, тъй като правното средство за защита трябва да бъде ефективно, както на практика, така и по закон ( 46 ), произтичащите от член 6 от ЕКПЧ изисквания за справедлив процес може да бъдат от значение за оценката на ефективността на средство за правна защита по смисъла на член 13 от тази конвенция ( 47 ). По-специално правото делото да се гледа в разумен срок може да е подходящ критерий за проверка на тази ефективност ( 48 ). С оглед на това „разумният“ характер на срока трябва да се преценява съгласно постоянната практика на Съда в зависимост от обстоятелствата, присъщи на всяко дело, и по-специално от значимостта на спора за заинтересованата страна, от сложността на делото и от поведението на присъстващите страни ( 49 ). Запитващата юрисдикция следва да извърши тази преценка.

81.

Предвид изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на четвъртия преюдициален въпрос, че член 8 от Директива 2014/42, разглеждан във връзка с член 47 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба като разглежданата в случая, която позволява отнемането в полза на държавата на имущество, за което се твърди, че принадлежи на лице, различно от извършителя на престъплението, независимо че това трето лице няма право да се конституира като страна в производството за конфискация, когато то разполага с вътрешноправно средство за защита пред гражданския съд, което му дава възможност да си възстанови конфискуваното имущество, при условие че процесуалните норми, свързани с това правно средство за защита, не правят прекомерно трудно упражняването на правото му на собственост.

82.

Накрая, ще добавя, че според мен осигуреното по този начин равнище на закрила на правото на ефективни правни средства за защита изобщо няма да е по-ниско от гарантираното от Европейския съд по правата на човека. Всъщност, макар да е вярно, че съгласно практиката, изведена от решение Silickieně с/у Литва като общ принцип, на всички лица, чието имущество е конфискувано, трябва да се предостави статутът на страна в процеса, в който е постановена конфискацията, вярно е също, че съгласно същата съдебна практика от фактическите обстоятелства по делото може да се установи, че националните органи de facto са дали на въпросните лица разумна и достатъчна възможност да защитят правата си по подходящ начин ( 50 ).

83.

Предвид изложеното по-горе предлагам на Съда да отговори на поставените от Апелативен съд Варна преюдициални въпроси по следния начин: