1. 

Кои са видовете вреди, които съгласно член 340 ДФЕС Европейският съюз е длъжен да поправи по отношение на лицата, чието право на решаване на делото в разумен срок е било нарушено от Съда на Европейския съюз? По-специално, при какви обстоятелства следва да бъде присъдено обезщетение за вредите, които се твърди, че са причинени от прекомерната продължителност на процедурата?

2. 

Това са по същество основните въпроси, повдигнати в жалбите, които са подадени от Европейския съюз, представляван от Съда на Европейския съюз ( 2 ), и от Kendrion NV срещу решението на Общия съд от 1 февруари 2017 г., Kendrion/Европейски съюз, T‑479/14 (наричано по-нататък „обжалваното съдебно решение“) ( 3 ), с което посоченият съд присъжда на Kendrion определени суми като обезщетение за имуществените и неимуществените вреди, претърпени от това дружество поради нарушението на задължението за произнасяне в разумен срок по делото, което е приключило с решение от 16 ноември 2011 г., Kendrion/Комисия, T‑54/06 ( 4 ).

3. 

Сходни в голяма степен въпроси се повдигат и в четири други жалби — две подадени от Европейския съюз и две от други дружества — срещу две решения на Общия съд, с които този съд е присъдил обезщетения за имуществените и неимуществените вреди, претърпени от тези дружества поради нарушение на задължението за решаване на делото в разумен срок. Днес представям заключения и по тези дела ( 5 ). Поради това настоящото заключение следва да се разглежда във връзка със заключенията по посочените дела.

4.

На 22 февруари 2006 г. Kendrion NV подава жалба на основание на (настоящия) член 263 ДФЕС срещу Решение С(2005) 4634 на Комисията от 30 ноември 2005 г. относно производство по прилагане на член [101 ДФЕС] (дело COMP/F/38.354 — Промишлени торби) (наричано по-нататък „Решение C(2005) 4634“) ( 6 ).

5.

С решение от 16 ноември 2011 г. Общият съд отхвърля тази жалба ( 7 ). Kendrion обжалва решението на Общия съд. С решение от 26 ноември 2013 г. ( 8 ) Съдът на Европейския съюз отхвърля жалбата. Въпреки това в своето решение Съдът на Европейския съюз постановява, че „нито едно от обстоятелствата по случая в основата на настоящия спор не може да оправдае продължителността на производството пред Общия съд, която възлиза на близо пет години и девет месеца“ ( 9 ).

6.

На 26 юни 2014 г. Kendrion предявява иск по член 268 ДФЕС срещу Европейския съюз за обезщетение на вредите, които твърди, че е претърпяло поради продължителността на производството пред Общия съд по делото, приключило с решение от 16 ноември 2011 г., T‑54/06. По същество Kendrion иска Общият съд да осъди Съюза да заплати обезщетение в размер на 2308463,98 EUR за имуществени вреди и в размер на 11050000 EUR за неимуществени вреди (или при условията на евентуалност сума от 1700000 EUR). Дружеството също така иска върху всяка от сумите да се начисли, считано от 26 ноември 2013 г., лихва за забава при определен от Съда разумен лихвен процент.

7.

В обжалваното съдебно решение Общият съд постановява: i) Европейският съюз да заплати на Kendrion обезщетение в размер на 588769,18 EUR за претърпяната от това дружество имуществена вреда поради нарушение на разумния срок за произнасяне по делото, приключило с решение от 16 ноември 2011 г., Kendrion/Комисия (T‑54/06); ii) Европейският съюз да заплати на Kendrion обезщетение в размер на 6000 EUR за претърпяната от това дружество неимуществена вреда поради нарушение на разумния срок за произнасяне по дело T‑54/06 и iii) върху всяко от обезщетенията да се начислят мораторни лихви, считано от обявяването на това решение до окончателното им изплащане, в размер на лихвения процент, определен от Европейската централна банка за нейните основни операции по рефинансиране, увеличен с три и половина процентни пункта. Общият съд отхвърля исковата молба в останалата ѝ част.

8.

По отношение на съдебните разноски Общият съд осъжда: i) Европейския съюз да понесе собствените си съдебни разноски и тези на Kendrion, отнасящи се до възражението за недопустимост, по което е постановено определение от 6 януари 2015 г., Kendrion/Европейски съюз (T‑479/14); ii) Kendrion, от една страна, и Европейския съюз, от друга, да понесат направените от тях съдебни разноски в производството, приключило с разглежданото съдебно решение, и iii) Европейската комисия да понесе направените от нея съдебни разноски.

9.

С жалба, подадена на 24 март 2017 г., Европейският съюз иска от Съда:

10.

Във връзка с подадената жалба Kendrion от своя страна иска от Съда:

11.

На 31 май 2017 г. Kendrion подава насрещна жалба по реда на член 176 от Процедурния правилник на Съда на Европейския съюз, като твърди, че Съдът следва:

12.

Комисията е допусната да встъпи по делото в подкрепа на искането на Европейския съюз.

13.

В жалбата си Европейският съюз изтъква три основания за обжалване. Първото и второто основание на Европейския съюз са, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като неправилно е тълкувал понятията за „причинно-следствена връзка“ и „вреда“. Третото основание на Европейския съюз е, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото и не е изложил достатъчно мотиви при определянето на периода, през който са претърпени имуществените вреди.

14.

Kendrion моли жалбата да бъде отхвърлена като недопустима и във всеки случай — като неоснователна.

15.

В насрещната си жалба Kendrion изтъква четири основания за обжалване. Първото от тях е, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото и не мотивирал в достатъчна степен решението си, като е приел, че периодът от 26 месеца между приключването на писмената фаза на производството и началото на устната фаза на производството бил уместен период от време за решаване на делото. В рамките на второто си основание Kendrion упреква Общия съд, че е отхвърлил искането му да бъде обезщетено за лихвите, изплатени на Комисията за периода след надхвърлянето на разумния срок за произнасяне (наричан по-нататък „периодът на надхвърляне“). Третото основание на Kendrion е, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото или във всички случаи не е мотивирал в достатъчна степен как е определил периода, за който на Kendrion е присъдено обезщетение за разноски по банкова гаранция. Четвъртото основание на Kendrion е, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото и не мотивирал в достатъчна степен защо за претърпените от Kendrion неимуществени вреди му е присъдил само символично обезщетение от 6000 EUR.

16.

Европейският съюз, подкрепен от Комисията, иска от Съда да отхвърли насрещната жалба.

17.

В настоящото заключение, на първо място, ще разгледам твърдението на Kendrion, че жалбата е недопустима. След това, ще премина към основанията за обжалване, които се отнасят първо до имуществените вреди, а след това и до неимуществените вреди. Накрая, ще разгледам доводите на Kendrion във връзка с разумната продължителност на производството.

18.

Преди да разгледам делото по същество, е необходимо да се спра на някои повдигнати от Kendrion въпроси, свързани с допустимостта.

19.

По същество Kendrion твърди, че главната жалба трябва да бъде отхвърлена изцяло, тъй като съществувал конфликт на интереси в настоящото производство: Европейският съюз се представлява от Съда на Европейския съюз (като институция), който действа пред Съда на Европейския съюз (като последна инстанция на тази институция) ( 10 ). Съответно според Kendrion жалбата е в противоречие с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), който гарантира контрол от независим и безпристрастен съд. Kendrion твърди също, че ако жалбата бъде счетена за допустима, контролът от страна на Съда трябва да се ограничи само до явни грешки от страна на Общия съд.

20.

Според мен доводите на Kendrion за недопустимост на главната жалба следва да бъдат отхвърлени.

21.

Член 268 ДФЕС и член 340, втора и трета алинея ДФЕС ясно предоставят на Съда на Европейския съюз изключителна компетентност по отношение на искове срещу Европейския съюз за извъндоговорна отговорност ( 11 ). Тези разпоредби не съдържат изключения, поради което Съдът на Европейския съюз следва да се произнесе и относно отговорността, произтичаща от собствените му действия или бездействия, независимо дали са извършени в качеството му на административен орган или при изпълнение на съдебните му функции. Докато в първата хипотеза ( 12 ) изглежда няма реални основания за безпокойство, правораздавателната компетентност във втората хипотеза всъщност може да се окаже не особено съвършено решение. Въпреки това изборът на съставителите на Договорите безспорно е бил да предоставят на Съда на Европейския съюз такава широка и пълна компетентност по искове за обезщетение за вреди.

22.

Съгласно член 13, параграф 2 ДЕС Съдът на Европейския съюз трябва да действа „в кръга на правомощията, които са [му] предоставени с Договорите, в съответствие с процедурите, условията и целите, предвидени в тях“. Поради това Съдът на Европейския съюз не може да постанови, че няма компетентност, когато са изпълнени условията, предвидени в Договорите. Съдът на Европейския съюз също така не може да създаде ново основание за предоставяне на компетентност на съдилищата на държавите членки, която надхвърля предвиденото в член 274 ДФЕС ( 13 ). Следователно, ако е необходимо, компетентни да реформират действащата понастоящем система от способи за съдебна защита в съответствие с член 48 ДЕС са държавите членки ( 14 ).

23.

По отношение на производствата, образувани по членове 268 ДФЕС и 340 ДФЕС, компетентността следва да се разпределя съгласно разпоредбите на Статута на Съда на Европейския съюз. В това отношение Съдът вече е приел, че искане за поправяне на вреди срещу Европейския съюз, основано на твърдяно неспазване от страна на Общия съд на разумен срок за постановяване на решение, трябва да бъде разглеждано от Общия съд ( 15 ).

24.

В такъв случай Европейският съюз по принцип се представлява от институцията, отговорна за действието, което се предполага, че е в основата на твърдяната вреда ( 16 ). В настоящия случай това е Съдът на Европейския съюз, тъй като Общият съд е част от тази институция ( 17 ). Това е и становището, защитавано от Kendrion в производството пред Общия съд ( 18 ).

25.

Поради това в производства като настоящото тази институция действа като страна с всички произтичащи от това права и задължения за нея. По-специално член 56 от Статута на Съда на Европейския съюз предоставя на „всяка страна, чиито искания са изцяло или частично отхвърлени“, правото да подаде жалба пред Съда на Европейския съюз срещу решения на Общия съд ( 19 ). Трудно може да се обясни защо тази разпоредба следва да се тълкува като обхващаща всяка страна с изключение на Европейския съюз, когато той се представлява от Съда на Европейския съюз.

26.

В крайна сметка, с оглед на принципа на равни процесуални възможности ( 20 ), ако една от страните има право на обжалване, такова право трябва да съществува и за другите страни, при условие че са изпълнени съответните условия. Ето защо не виждам основание да се приеме, че Съдът на Европейския съюз няма право да подава жалба срещу решение на Общия съд, постановено срещу него в качеството му на ответник, действащ от името на Европейския съюз, което решение счита за неправилно.

27.

Въпреки това бих искал да подчертая, че според постоянната практика на Съда на Европейския съюз възможността за достъп до независим и безпристрастен съд е в основата на правото на справедлив съдебен процес. Поради тази причина всеки съд е длъжен служебно да провери тези обстоятелства ( 21 ). В светлината на доводите на Kendrion считам, че е необходимо да се разгледа дали в настоящото производство Съдът на Европейския съюз може да не е безпристрастен по смисъла на тази съдебна практика.

28.

В тази връзка трябва да се има предвид, че необходимата безпристрастност включва два аспекта: първо, всички членове на съда трябва да бъдат субективно безпристрастни, т.е. никой от тях не трябва да показва, че е взел страна или има лично, предварително формирано становище; второ, съдът трябва да бъде обективно безпристрастен, т.е. трябва да дава достатъчно гаранции, за да бъде изключено в това отношение всяко основателно съмнение ( 22 ).

29.

Що се отнася до първото условие, до доказване на противното се предполага, че членът на съда е безпристрастен ( 23 ). Въпреки че Процедурният правилник на Съда на Европейския съюз ( 24 ) не предвижда конкретни разпоредби във връзка със самоотвода и отвода на неговите членове ( 25 ), страните могат да се позоват на принципите, установени в член 18 от Статута на Съда на Европейския съюз, ако считат, че един или повече членове на Съда на Европейския съюз (съдия или генерален адвокат) ( 26 ), които разглеждат тяхното дело, не трябва да участват в състава ( 27 ). В настоящия случай обаче не се установяват такива обстоятелства, нито пък Kendrion е изложил конкретни аргументи или доказателства, които могат да породят съмнение в това отношение.

30.

Във всички случаи от съдебната практика следва, че за да се избегне възможността разглеждащите делото съдии да не са безпристрастни или просто за да се избегнат съмненията относно тяхната безпристрастност, Съдът на Европейския съюз, разглеждащ искане за обезщетение за вреди като предявеното от Kendrion, трябва да се произнесе в различен състав от този, разгледал спора, по който е било проведено производството, чиято продължителност е сочена за укоримо голяма ( 28 ). С други думи, член на съд на Съюза, който е разглеждал първото искане, не може да участва в състава, разглеждащ последващо искане.

31.

Следователно основният въпрос в настоящото дело изглежда по-скоро е дали в качеството си на орган Съдът на Европейския съюз предоставя достатъчно гаранции, изключващи всякакво основателно съмнение относно неговата обективна безпристрастност. Съгласно практиката на ЕСПЧ кумулирането на правораздавателни и неправораздавателни функции в зависимост от обстоятелствата може да засегне или не безпристрастността на съда ( 29 ).

32.

Поради изложените по-долу причини и с оглед на институционалните ограничения на съдебната система на Съюза считам, че в производства като настоящото Съдът на Европейския съюз отговаря на изискванията за безпристрастен съд. По-специално, доводите на Kendrion не отчитат разграничението, което трябва да се прави между Съда на Европейския съюз като институция и съдебните органи, които са част от тази институция (понастоящем Съдът на Европейския съюз и Общият съд) ( 30 ).

33.

В това отношение трябва да се подчертае, че в рамките на институцията съществува ясно разграничение между административните и съдебните служби. Това означава, че правният съветник по административни дела на Съда на Европейския съюз и неговият екип, от една страна, и съдиите от Съда на Европейския съюз и техните кабинети, от друга страна, работят поотделно и независимо. За да се избегне потенциален конфликт на интереси или други проблеми, които биха засегнали справедливия съдебен процес, не се допуска ex parte комуникация между тях във връзка с предмета на производствата.

34.

Основното свързващо звено между тези две подразделения на институцията е председателят на Съда на Европейския съюз (наричан по-нататък „председателят“), тъй като той едновременно ръководи както институцията, така и нейния най-висш съдебен орган. В настоящия случай решението да се обжалва съдебното решение на Общия съд, всъщност е взето именно от председателя, който за целта е назначил правния съветник по административните въпроси в качеството на представител ( 31 ).

35.

Именно поради тази причина председателят не оказва влияние върху съдебното производство по настоящото дело: той не участва в състава, който разглежда жалбата, и отговорността за процесуалните действия, която той в качеството си на председател на Съда на Европейския съюз би трябвало да носи, е била делегирана на заместник-председателя на Съда на Европейския съюз.

36.

В светлината на гореизложеното съм на мнение, че като орган Съдът на Европейския съюз отговаря и на изискването за обективна безпристрастност в контекста на настоящото производство. Следователно не е налице нарушение на член 47 от Хартата.

37.

В заключение, не виждам основание да се приеме, че в производство като настоящото Съдът на Европейския съюз би изпълнил функциите си на въззивна (и последна) инстанция по различен начин в сравнение с всички останали случаи. Отново следва да се отбележи, че разпоредбите на ДФЕС (в частност член 256, параграф 1, втора алинея) и на Статута на Съда на Европейския съюз (особено член 58) относно реда за обжалване се прилагат изцяло и към настоящото производство.

38.

При липса на конкретни аргументи по този въпрос от Kendrion за мен е трудно да разбера защо Съдът трябва да прилага по-леки или по-строги стандарти за контрол по отношение на обжалваното решение в зависимост от това коя е страната, изложила съответните основания за обжалване. По същата причина не може да се приеме, че Европейският съюз (действителният ответник по искането за обезщетение за вреди на основание членове 268 ДФЕС и 340 ДФЕС) може да има по-широки или по-тесни процесуални права в зависимост от институцията, която го представлява.

39.

При тези обстоятелства считам, че жалбата е допустима.

40.

Трите основания за обжалване, изтъкнати от Европейския съюз, както и второто и третото основание на Kendrion се отнасят до направените от Общия съд констатации относно имуществените вреди, които Kendrion твърди, че е претърпяло. По-конкретно, и двете страни твърдят, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото при разглеждането на исканията на Kendrion относно вредата, произтичаща от разноските за банкова гаранция, която това дружество е предоставило на Комисията, за да избегне незабавното плащане на наложената с Решение C(2005) 4634 глоба. Kendrion също така твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е отхвърлил неговото искане да получи обезщетение за лихвите, платени на Комисията за периода на надхвърляне.

41.

Считам за уместно да започна правния анализ по тези въпроси, като разгледам исканията, които се отнасят до направените от Kendrion разноски за банкова гаранция. За тази цел ще започна с първото основание за обжалване на Европейския съюз. По-нататък, само за изчерпателност, ще разгледам и второто основание за обжалване на Европейския съюз. В резултат от това няма да е необходимо разглеждането на останалите основания за обжалване във връзка с разноските по банковата гаранция.

42.

Накрая ще се спра на второто основание за обжалване на Kendrion, което се отнася до плащането на лихви върху размера на глобата за периода на надхвърляне.

43.

С първото си основание за обжалване Европейският съюз, подкрепен от Комисията, оспорва начина на тълкуване и прилагане на понятието „причинно-следствена връзка“ от страна на Общия съд. По същество Европейският съюз твърди, че липсва пряка причинно-следствена връзка между неизпълнението от Общия съд на задължението му за произнасяне в разумен срок по дело Т‑54/06 и претърпяната от Kendrion вреда, произтичаща от плащането на разноските за банкова гаранция. По-специално, Европейският съюз изтъква, че тази вреда произтича от направения от Kendrion избор да поддържа банковата гаранция по време на производството, вместо да плати наложената от Комисията глоба. От своя страна по този въпрос Kendrion изразява становище в подкрепа на обжалваното съдебно решение: според него разноските по банковата гаранция, платени за периода на надхвърляне, са причинени от нарушението на Общия съд на разумния срок за произнасяне.

44.

По-долу ще разгледам най-напред накратко съображенията, изложени от Общия съд, а след това ще обясня защо според мен първото основание за обжалване на Европейския съюз е обосновано.

45.

В точки 64 и 65 от обжалваното съдебно решение Общият съд припомня установената съдебна практика, според която вредата, за която е поискано обезщетение в производство по иск за извъндоговорна отговорност на Съюза, трябва да бъде реална и сигурна, а това трябва да докаже ищецът. Също така в тежест на ищеца е да докаже съществуването на достатъчно пряка причинно-следствена връзка между укоримото поведение и твърдяната вреда.

46.

В точки 81—84 от обжалваното съдебно решение Общият съд отбелязва, че ако производството по дело Т‑54/06 не беше надхвърлило разумния срок за произнасяне, нямаше да се наложи Kendrion да плаща разноски за банкова гаранция през периода на надхвърляне. Според него това означавало, че е налице причинно-следствена връзка между нарушението на задължението за решаване на делото в разумен срок и настъпването на вредата, претърпяна от Kendrion поради плащането на разноските по банковата гаранция през периода на надхвърляне.

47.

Позовавайки се съществуваща съдебна практика (наричана по-нататък „произтичащата от решение Holcim съдебна практика“) ( 32 ), Общият съд приема в точка 86 от обжалваното съдебно решение, че по принцип разноските за банкова гаранция, направени от дружество, санкционирано с решение на Комисията, са резултат от собственото решение на дружеството да учреди банкова гаранция, за да не изпълнява задължението за заплащане на глобата в определения със спорното решение срок. Следователно тези разноски поначало не могат да се разглеждат като пряко произтичащи от поведението на институцията.

48.

Въпреки това, по-нататък в точки 87—89 от обжалваното съдебно решение Общият съд посочва, че фактите по разглежданото дело се отличават от тези, във връзка с които е приета произтичащата от решение Holcim съдебна практика. Общият съд счита, че в момента, в който Kendrion е подало жалбата си по дело T‑54/06, и в момента, в който е учредило банкова гаранция, нарушението на задължението за решаване на делото в разумен срок е било непредвидимо и Kendrion е можело основателно да очаква жалбата му по това дело да бъде разгледана в разумен срок. Общият съд освен това отбелязва, че надхвърлянето на разумния срок за произнасяне по дело Т‑54/06 е настъпило след първоначалното решение на Kendrion да учреди банкова гаранция. По изложените съображения този съд приема, че връзката между надхвърлянето на разумния срок за произнасяне по дело Т‑54/06 и заплащането на разноски по банковата гаранция през периода на надхвърляне не може да е била прекъсната от първоначалното решение на Kendrion да не заплати незабавно глобата и да учреди банкова гаранция. Така в точка 90 от обжалваното съдебно решение Общият съд заключава, че причинно-следствената връзка е достатъчно пряка по смисъла на член 340 ДФЕС.

49.

Според мен мотивите на Общия съд са погрешни. По същество Общият съд възприема изводите, които се съдържат в произтичащата от решение Holcim съдебна практика, но след това приема, че фактите по настоящото дело се отличават от тези, въз основа на които е постановена разглежданата съдебна практика. Подобно на Общия съд, считам, че произтичащата от решение Holcim съдебна практика е правилна, но за разлика от този съд не мисля, че фактите по настоящото дело се отличават съществено от тези по делата, по които е постановено решението Holcim: според мен не е убедителен нито един от двата довода, разгледани поотделно или заедно, които Общият съд изтъква, за да обоснове това разграничение.

50.

Преди да обясня подробно защо съм на това мнение, бих искал да подчертая, че съгласно установената съдебна практика член 340 от ДФЕС не може да се тълкува в смисъл, че изисква Европейският съюз да поправи всяка вредоносна последица, макар и далечна, от действията на своите органи ( 33 ). Следователно при иск за извъндоговорна отговорност на Съюза не е достатъчно укоримото поведение да е една от причините за твърдяната вреда, а това поведение трябва да е основната причина за вредата ( 34 ). С други думи, налице е достатъчна причинно-следствена връзка само тогава, когато вредата произтича пряко от незаконосъобразния акт на отговорната институция и не зависи от други причини, без значение дали са положителни или отрицателни ( 35 ).

51.

Първият довод, изтъкнат от Общия съд за разграничаване на фактите по настоящото дело от тези, въз основа на които е постановена произтичащата от решение Holcim съдебна практика, е, че в момента, в който Kendrion е подало жалбата си по дело T‑54/06, и в момента, в който е учредило банкова гаранция, нарушението на разумния срок за произнасяне от Общия съд е било непредвидимо.

52.

Това твърдение обаче на първо място е неточно. За съжаление няколко дела, които са били гледани от Общия съд малко преди подаването на жалбата по дело T‑54/06, са били със значителна продължителност ( 36 ). Това важи особено за делата, свързани с прилагането на правилата на Съюза в областта на конкуренцията, и по-специално относно картели ( 37 ), за които е добре известно, че са сложни, отнемат време и може да се наложи успоредно или координирано разглеждане на няколко дела едновременно.

53.

Вярно е, че Kendrion, като всеки друг жалбоподател, е можел да очаква делото му да бъде решено в разумен срок. Въпреки това с оглед на практиката и статистиката относно делата на Общия съд към съответния момент би било доста трудно да се определи с точност вероятната продължителност на производството, за да се изчисли общият размер на евентуалните разходи за банкова гаранция.

54.

На второ място, и което е по-важно, независимо дали прекомерното забавяне по дело T‑54/06 е било предвидимо или не, Общият съд е допуснал грешка, използвайки понятието за „предвидимост“ с цел да се установи съществуването на достатъчна причинно-следствена връзка за ангажиране на отговорността на Европейския съюз.

55.

Основният въпрос в настоящия случай не е дали лицето, което е претърпяло твърдяната вреда, е било в състояние да предвиди неправомерното поведение, което е причинило твърдяната вреда. От решаващо значение за ангажирането на извъндоговорната отговорност на Европейския съюз по настоящото дело е преди всичко дали твърдяната вреда произтича пряко от неправомерното поведение на институцията.

56.

Това е въпрос, който Общият съд не е разгледал подробно. Струва ми се, че в контекста на този анализ евентуалната непредвидимост на прекомерното забавяне би могла да има значение само в две хипотези. Нито една от тези две хипотези обаче не е налице в настоящото дело.

57.

От една страна, този елемент би могъл да е релевантен, ако впоследствие Kendrion нямаше възможност да промени своето първоначално решение да отложи плащането и да учреди банкова гаранция. Както ще посоча в точки 68—74 по-долу обаче, това не е така: по всяко време в хода на съдебното производство Kendrion е можело да плати глобата и да оттегли банковата гаранция. Така, дори да се приеме, че първоначално обстоятелството е било непредвидимо, Kendrion е имало възможност да промени поведението си в светлината на това ново обстоятелство.

58.

От друга страна, евентуалната непредвидимост на прекомерното забавяне би могла също така да бъде от значение, ако Европейският съюз твърдеше пред Общия съд, че Kendrion не е положило дължимата грижа за избягване или ограничаване на размера на вредите, произтекли от избора му да отложи плащането на глобата до приключване на съдебното производство.

59.

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика в рамките на иск за извъндоговорна отговорност следва да се провери дали увреденото лице е доказало, че за да избегне риска от това то самото да понесе вредите като съзнателен правен субект, е положило необходимата грижа да ги избегне или да ограничи техния размер. Причинно-следствената връзка може да се прекъсне от проява на небрежност от страна на увреденото лице, доколкото това негово поведение съставлява основната причина за вредите ( 38 ).

60.

Това обаче не е причината, поради която Общият съд е посочил разглежданото обстоятелство в обжалваното съдебно решение. Общият съд не е използвал критерия за предвидимост, за да изследва дали причинно-следствената връзка между твърдяната вреда и укоримото поведение на институцията на Съюза е била прекъсната от небрежност от страна на Kendrion; вместо това той прилага това понятие, за да установи наличието на такава връзка като първа стъпка.

61.

Независимо от това евентуалната непредвидимост на събитието, довело до твърдените вреди, с нищо не допринася за установяване на определящия фактор за твърдяната вреда. Дори да се приеме, че прекомерното забавяне е било непредвидимо, това обстоятелство не е нито необходимо, нито достатъчно условие за ангажиране на отговорността на Европейския съюз.

62.

В контекста на горепосоченото считам, че в обжалваното съдебно решение Общият съд неправилно е тълкувал и приложил понятието „предвидимост“ за целите на член 340 ДФЕС с оглед на установяване на наличието на причинно-следствена връзка между твърдяната вреда и укоримото поведение.

63.

Вторият довод, изтъкнат от Общия съд за разграничаване на фактите по настоящото дело от тези, по които е постановена произтичащата от решение Holcim съдебна практика, е, че надхвърлянето на разумния срок за произнасяне по дело T‑54/06 е настъпило след решението на Kendrion да учреди банкова гаранция.

64.

Според мен това обстоятелство също е ирелевантно.

65.

В самото начало следва да се напомни, че решенията на Комисията като Решение C(2005) 4634 са правно обвързващи и се считат за валидни до отмяната им от съдилищата на Съюза. Ако дадено предприятие, което е санкционирано с наложена от Комисията глоба, счита, че решението на Комисията е неправомерно и че непосредственото изпълнение на това решение може да причини непоправими вреди, това предприятие може да подаде молба до съдилищата на Съюза за допускане на обезпечителни мерки по членове 278 ДФЕС и 279 ДФЕС за времето, през което оспорва валидността на решението.

66.

Ако такава молба не е подадена или ако тя бъде отхвърлена от съдилищата на Съюза, глобата трябва по правило да бъде платена в срока, предвиден в решението. Като се има предвид това, бюджетните правила на Съюза ( 39 ) позволяват на Комисията да удължи срока за плащане на глоба, при условие че длъжникът се задължи да плаща мораторна лихва и предостави финансова гаранция, която включва както главницата на неизплатеното задължение, така и лихвите по него.

67.

Следователно на предприятията, които желаят да оспорват глоба пред съдилищата на Съюза, е предоставена възможност да изберат дали да погасят задължението си незабавно (правилото), или да поискат да представят банкова гаранция (изключението). Изборът на предприятието трябва да има еднакъв финансов ефект за Съюза: отлагането на плащането не може да доведе до загуби за бюджета на Съюза. Счетоводителят, който в сътрудничество с отговорния разпоредител с бюджетни кредити може по искане на длъжника да реши да удължи срока за плащане, не разполага с правомощие да изменя размера на наложената глоба, който е определен от Комисията като институция (т.е. от колегиума на комисарите). Същевременно решението на предприятието да заплати незабавно глобата, въпреки намерението си да оспори решението на Комисията пред съдилищата на Съюза, не би следвало да доведе до неоснователно обогатяване на Съюза. Ето защо, от една страна, ако съдилищата на Съюза потвърдят решението на Комисията, глобата, чието плащане е било отложено, става дължима заедно с лихва. От друга страна, отмяната на оспореното решение на Комисията поражда задължение за Съюза да възстанови платените суми, увеличени със съответните лихви ( 40 ).

68.

Решението да се отложи плащането на глоба очевидно позволява на предприятието да продължи да използва съответните суми, докато съдебното производство е висящо То обаче поражда и някои допълнителни разходи (тези, свързани с учредяването на банкова гаранция), които предприятието трябва да приеме да понесе дори ако в крайна сметка оспорваното решение бъде отменено. Следователно всяко санкционирано от Комисията предприятие следва да прецени дали от финансова гледна точка е в негов интерес да заплати глобата в рамките на определения срок, или да поиска отлагане на плащането и да предостави банкова гаранция.

69.

От значение е да се посочи, че противно на приетото от Общия съд, не става дума за избор, който може да се направи само веднъж. Всяко предприятие, което е избрало да предостави гаранция, може по всяко време да отмени първоначалното си решение и да пристъпи към изплащане на глобата ( 41 ). Така предприятието избягва натрупването на допълнителни лихви върху главницата и може да оттегли предоставената по-рано банкова гаранция.

70.

Нито една разпоредба от правото на Съюза не възпрепятства предприятие да отмени банковата гаранция и да плати глобата, когато реши, че този начин на действие би бил по-изгоден. Следователно може да се предположи, че ако в хода на производството дадено предприятие не преразгледа първоначалния си избор, то това е така, защото то счита, че поддържането на банковата гаранция все още е в негов интерес. Действително въпросът дали първоначалното решение продължава да бъде от полза впоследствие, зависи от множество фактори, които — както посочва Комисията — може значително да се променят с течение на времето (разходите, свързани с вземането назаем на парични средства, таксите, начислявани от банката във връзка с гаранцията, приходите от инвестирането на дължимата сума в друга стопанска дейност и т.н.). Поради това от икономическа гледна точка е разумно да се предположи, че предприятието може регулярно да преразглежда първоначалното си решение.

71.

Следователно, както правилно изтъква Европейският съюз, изборът да се предостави банкова гаранция вместо да се плати наложената от Комисията глоба, не е направен само в началото на производството: този избор е бил свободно и съзнателно поддържан (или потвърждаван) от Kendrion през целия период, през който е продължило съдебното производство по дело T‑54/06, включително когато продължителността на това производство е станала значителна.

72.

В известна степен това се потвърждава и от Kendrion.

73.

В своето становище Kendrion посочва, че първоначалното решение да се предостави банкова гаранция е взето, тъй като към дадения момент е считано за „финансово обосновано“. Освен това дружеството твърди, че било трудно да се приеме решение за прекратяване на банковата гаранция и плащане на глобата преди края на съдебното производство поради финансовите последствия, до които то би довело (плащане на голяма сума, съответстваща на половината от капитала му), и практическите проблеми, които би предизвикало (по-специално по отношение на финансовите институции, които са предоставили банковата гаранция и акционерите и другите заинтересовани страни).

74.

Тези доводи сочат, че Kendrion е било наясно относно възможността да прекрати гаранцията и да заплати глобата по всяко време. Тe показват също така, че анализът на разходите и ползите на правно предвидените възможности по отношение на остатъка от глобата e (изрично или имплицитно) извършен от това дружество в рамките на производството. Фактът, че Kendrion е решило да запази банковата гаранция за целия период на производството пред Общия съд поради редица стратегически, икономически, финансови и практически съображения, показва, че то е действало по начин, по който е смятало, че е в негов най-добър интерес. Тук може да се вметне, че действието на банковата гаранция e било удължено до края на производството по обжалване пред Съда, въпреки че Kendrion е загубило на първа инстанция.

75.

В заключение по този въпрос ще посоча, че вторият довод на Общия съд за разграничаване на настоящото дело от делата, които са в основата на произтичащата от решение Holcim съдебна практика, се основава на погрешната предпоставка, че единственото решение, което е от значение за разглеждания случай, е първоначалното решение на Kendrion да отложи плащането и да предостави банкова гаранция преди началото на производството.

76.

Погрешният характер на тази предпоставка се потвърждава косвено и в обжалваното съдебно решение.

77.

В точка 98 от обжалваното съдебно решение Общият съд постановява, че не съществува достатъчно пряка причинно-следствена връзка по отношение на разноските за банковата гаранция, понесени след постановяване на решението по дело Т‑54/06. Посоченият съд счита, че плащането на тези разноски произтича от личния и самостоятелен избор на Kendrion, направен след постановяването на посоченото съдебно решение, да не заплаща глобата, да не поиска спиране на изпълнението на Решение С(2005) 4634 и да обжалва разглежданото съдебно решение. Ако това е така, за мен не е ясно защо според Общия съд решението за запазване на банковата гаранция е било от решаващо значение, за да се изключи отговорността на Европейския съюз след постановяването на разглежданото съдебно решение, но не и преди това.

78.

Както твърди Европейският съюз, изглежда няма значително разминаване между тези периоди, което може да бъде от значение от гледна точка на член 340 ДФЕС. По време на първоинстанционното производство Kendrion съзнателно е взело и решение да не поиска спиране на изпълнението на спорното решение и да удължи действието на банковата гаранция до приключването на това производство. Така точка 98 от обжалваното съдебно решение потвърждава, че елементите, които съгласно точки 87—89 от същото решение Общият съд приема за релевантни за разграничаване на разглеждания случай от произтичащата от решение Holcim съдебна практика, всъщност са ирелевантни.

79.

В заключение, безспорно обстоятелството, че Kendrion е трябвало да поеме разноските, свързани с предоставената на Комисията банкова гаранция през периода на надхвърляне, е следствие и от невъзможността на Общия съд да постанови решението си в разумен срок.

80.

Това обаче не е било основната причина за настъпването на твърдяната вреда. От решаващо значение е било решението на Kendrion да продължи да се ползва от поисканото от него изключение от задължението му да плати дължимата глоба, при положение че дружеството е било напълно наясно относно разходите и рисковете, свързани с неговия избор. Следователно по отношение на настоящото дело са приложими принципите, установени в произтичащата от решение Holcim съдебна практика.

81.

С оглед на всички тези съображения считам, че Общият съд е допуснал грешка при тълкуването и прилагането на понятието „причинно-следствена връзка“ за целите на член 340 ДФЕС. Според мен не е налице достатъчно пряка причинно-следствена връзка между неспазването от Общия съд по дело T‑54/06 на разумния срок за произнасяне и твърдяната от Kendrion вреда, произтичаща от плащането на разноските по банковата гаранция през периода на надхвърляне.

82.

С оглед на гореизложеното обжалваното решение следва да се отмени в частта, в която Европейският съюз се осъжда да заплати на Kendrion обезщетение в размер на 588769,18 EUR за претърпените от това дружество имуществени вреди поради нарушение на разумния срок за произнасяне по делото, приключило с решение от 16 ноември 2011 г., Kendrion/Комисия (T‑54/06, EU:T:2011:667).

83.

Това означава, че ако Съдът възприеме моето заключение по този въпрос, няма да е необходимо да се разглеждат второто и третото основание за обжалване на Европейския съюз, нито третото основание за обжалване на Kendrion. Въпреки това, с оглед на значението на повдигнатия въпрос за бъдещи производства, единствено от съображения за изчерпателност считам, че ще е от полза да анализирам второто основание за обжалване на Европейския съюз. Този анализ ще бъде полезен и при разглеждането на второто основание за обжалване на Kendrion.

84.

В рамките на второто си основание, насочено срещу точки 81—99 от обжалваното съдебно решение, Европейският съюз, подкрепян от Комисията, твърди, че Общият съд е изтълкувал погрешно понятието „вреда“. Според него Общият съд е трябвало да провери дали през периода на надхвърляне платените от Kendrion разноски за банкова гаранция са били по-големи от ползите, произтичащи от разполагането със сума, равна на размера на глобата. От своя страна Kendrion иска от Съда да отхвърли това основание като необосновано. Според дружеството няма връзка между произтичащите за него ползи и загубите, понесени от същото през периода на надхвърляне.

85.

Струва ми се, че и това основание за обжалване е обосновано. В действителност Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като в точки 81 и 82 от обжалваното съдебно решение, без особени обяснения или допълнително изследване, е приравнил разходите по банковата гаранция, направени през периода на надхвърляне, на вреда, която следва да бъде обезщетена съгласно член 340 ДФЕС.

86.

Следва да се прави разлика между двете понятия.

87.

Дадено действие или бездействие на институция на Съюза може да има различни последици за имущественото състояние на предприятие като Kendrion. Това действие или бездействие може да доведе до определени разходи за предприятието, но в същото време може да доведе и до печалби за него. Ще е налице „вреда“ по смисъла на член 340 ДФЕС само когато нетната разлика между разходите и печалбите е отрицателна величина ( 42 ). С други думи, трябва да е налице обща загуба, произтичаща от укоримото поведение. В противен случай би възникнала парадоксалната хипотеза, в която въпреки че предприятието се е облагодетелствало финансово от поведението на институция на Съюза, то ще има право да претендира допълнителни суми от Съюза.

88.

Както бе обяснено в точки 68 и 70 по-горе, решението на дадено предприятие да отложи плащането и да учреди банкова гаранция, от една страна, води до определени разходи, но от друга страна, то също така позволява на предприятието да използва за определен период от време сума, която може да генерира печалби. Между тези различни последици не липсва каквато и да е връзка, както неправилно твърди Kendrion, а обратно на това, те са тясно свързани помежду си, защото са двете страни на една и съща монета.

89.

От икономическа гледна точка изборът за отлагане на плащането представлява по същество форма на финансиране на съответното предприятие: до края на съдебното производство това предприятие на практика взема на заем от самия Съюз средствата, които му дължи. Накратко, общият разход за финансирането е сумата от разноските за банковата гаранция, заедно с лихвите, които евентуално ще бъдат начислени върху главницата, в случай че предприятието загуби делото. В обжалваното съдебно решение обаче се разискват само понесените от Kendrion разходи и не се споменава нищо за възможните печалби или икономии, направени от това дружество благодарение на отлагането на плащането.

90.

Според мен тук Общият съд е допуснал грешка. Както посочих в точки 70 и 74 по-горе, приема се, че предприятието винаги действа по начин, който е рационален от икономическа и финансова гледна точка. Ето защо може разумно да се предположи, че за целия период на провеждане на съдебното производство по дело T‑54/06 Kendrion е преценило, че е по-изгодно да продължи да взема назаем от Съюза сумата, съответстваща на размера на дължимата глоба, вместо да използва собствени средства или да изтегли банков заем.

91.

При това положение не може да се изключи вероятността прекомерното закъснение при постановяването на решение по дело T‑54/06 не само да не е причинило загуба на Kendrion, но дори да е било от финансова полза за това дружество. Това обаче не може да бъде установено въз основа на обжалваното съдебно решение, тъй като, без да прави по-нататъшни проучвания, Общият съд е приел, че разноските по банковата гаранция през периода на надхвърляне съответстват на вредата, претърпяна от Kendrion през този период.

92.

Накрая, бих добавил, че и по този въпрос обжалваното съдебно решение е противоречиво. Всъщност, що се отнася до друго изражение на твърдените вреди (плащането на лихви върху размера на глобата), Общият съд е приел, че Kendrion не е представило доказателства, от които да е видно, че през периода на надхвърляне „размерът на лихвите за забава, изплатени впоследствие на Комисията, е надвишавал изгодата, която е получил поради това че е разполагал със сума, равна на размера на глобата, увеличена с лихвите за забава“ ( 43 ).

93.

Трудно е да се разбере защо Общият съд не е приложил подобен стандарт по отношение на твърдяната вреда, състояща се в плащането на разноските по банковата гаранция, които се отнасят за същия период.

94.

В заключение, второто основание за обжалване, изтъкнато от Европейския съюз, също е обосновано.

95.

С второто си основание, насочено срещу точки 75—80 от обжалваното съдебно решение, Kendrion твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е отхвърлил искането му за обезщетение за вредата, изразяваща се в лихвата в размер на 3,56 %, начислена върху размера на наложената му глоба за периода на надхвърляне.

96.

В своето решение Общият съд отбелязва, че Kendrion не е представило доказателства, от които да е видно, че през периода на надхвърляне размерът на лихвите за забава, изплатени впоследствие на Комисията, е надвишавал изгодата, която дружеството е получило, поради това че е разполагало със сума, равна на размера на глобата, увеличена с лихвите за забава.

97.

По посочените в точки 43—94 по-горе съображения според мен Общият съд правилно е отхвърлил искането на Kendrion. Доколкото жалбата на Kendrion в крайна сметка е отхвърлена от съдилищата на Съюза, несъмнено мораторните лихви, които следва да се изплатят на Комисията върху размера на глобата, представляват разход, който Kendrion е трябвало да поеме за периода до приключване на съдебното производство. Това обаче не означава непременно, че този разход представлява вреда по смисъла на член 340 ДФЕС.

98.

В по-общ план, в разглеждания случай за целите на член 340 ДФЕС липсва достатъчно пряка причинно-следствена връзка между прекомерната продължителност на производството и загубата, изразяваща се в изплащането на лихви за периода на надхвърляне. Както обясних в точки 71—74 по-горе, рискът, свързан с поемането на тези разходи, произтича от решението на Kendrion да отложи плащането на глобата до края на съдебното производство. Kendrion е взело това решение свободно и е било напълно наясно с финансовите последици от него.

99.

Следователно второто основание за обжалване на Kendrion трябва да се отхвърли.

100.

Четвъртото основание на Kendrion е насочено срещу точки 121—135 от обжалваното съдебно решение, в които Общият съд присъжда на дружеството обезщетение в размер на 6000 EUR за неимуществените вреди, които са претърпени поради прекомерната продължителност на дело T‑54/06. Kendrion твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, и иска да му бъде присъдено обезщетение в по-висок размер.

101.

Европейският съюз от своя страна смята, че доводите на Kendrion са недопустими и във всеки случай неоснователни.

102.

В следващото изложение ще обясня защо считам, че четвъртото основание за обжалване на Kendrion не може да бъде уважено. За тази цел считам за полезно на първо място да внеса яснота по някои ключови понятия.

103.

Член 340, втора алинея ДФЕС предвижда, че „в случай на извъндоговорна отговорност Съюзът в съответствие с основните принципи на правото, които са общи за държавите членки, е длъжен да поправи вредите, причинени от неговите институции или служители, при изпълнението на техните задължения“ ( 44 ). В тази връзка съдилищата на ЕС винаги са тълкували тази разпоредба като обхващаща по принцип както имуществените вреди (под формата на намаляване на активите ( 45 ) и на пропуснати ползи) ( 46 ), така и неимуществените вреди ( 47 ).

104.

В съответствие с тази съдебна практика в решението си от 26 ноември 2013 г., Kendrion ( 48 ), Съдът уточнява, че „когато разглежда искове за обезщетение, основани на твърдението, че е допуснал нарушение на член 47, втора алинея от Хартата, състоящо се в неизпълнение на изискванията във връзка със спазването на разумен срок за постановяване на решение […] Общият съд трябва в частност да изследва въпроса дали наред с имуществените може да се констатират и неимуществени вреди, които засегнатото лице е претърпяло поради превишаването на срока и които в такъв случай трябва да бъдат съответно поправени“ ( 49 ).

105.

Обезщетението по член 340 ДФЕС има за цел да възстанови, доколкото е възможно, имуществото на увреденото лице така, както е било преди неправомерното поведение на институцията на Съюза ( 50 ). Следователно имуществените вреди, които произтичат пряко от това поведение, обикновено се обезщетяват с изплащането на сума, равна на тези вреди.

106.

Това обаче не е възможно за вреди, които са морални или неимуществени ( 51 ). В повечето правни системи понятието „неимуществени“ вреди се отнася до вида вреди, които са нематериални и които не могат да бъдат лесно оценени в пари, тъй като, строго погледнато, нямат пазарна стойност. Типични примери за такива вреди са болките и страданията, емоционалната травма, влошаването на качеството на живот или на взаимоотношения. По същество те обхващат различни форми на физическо и/или психическо увреждане.

107.

Във всички тези случаи предишното положение очевидно не може да бъде възстановено. Следователно всяко обезщетение, което съдът може да определи, във всички случаи неизбежно ще бъде присъдено „поради липса на по-добра алтернатива“. Ето защо изплащането на определена парична сума в зависимост от обстоятелствата би могло или не би могло да представлява най-подходящата форма на обезщетение ( 52 ). Всъщност съдилищата на Съюза в някои случаи са постановявали, че е достатъчно изплащането на символично парично обезщетение ( 53 ) или че може да бъде предоставено непарично обезщетение ( 54 ). В други случаи съдилищата на Съюза не са присъждали обезщетение в конкретна форма, тъй като са приемали, че отмяната на неправомерния акт ( 55 ) или самото установяване в съдебното решение, че е налице неправомерно поведение ( 56 ), може да представлява задоволително обезщетение по смисъла на член 340 ДФЕС ( 57 ).

108.

Когато в даден случай се счита, че паричното (и несимволично) обезщетение е най-подходящата форма на обезщетение, не е лесно да се определи сумата, която трябва да бъде присъдена. Съдът, който следва да се произнесат по делото, трябва да изчисли сума, която отразява по подходящ начин вредата, претърпяна от увреденото лице, без ненужно да санкционира извършителя на противоправното поведение. В отсъствието на очевидни или общоприети икономически критерии за сравнение съдилищата могат да открият насоки единствено в общи принципи като честността, справедливостта и пропорционалността, от една страна, и предвидимостта, правната сигурност и равното третиране, от друга.

109.

Поради това е неизбежно съдилищата да разполагат със значителна свобода на преценката, за да определят дали са претърпени неимуществени вреди, да установят най-добрите способи за адекватно обезщетяване и евентуално да изчислят сумата, която трябва да бъде присъдена.

110.

С оглед на казаното дотук това, което според мен следва да се подчертае, е, че неимуществените вреди не са просто вреди, чиято парична стойност на практика може да бъде трудно изчислена. Те са вреди, които поради самото си естество не могат да бъдат парично оценени по точен и недвусмислен начин.

111.

Според мен този аспект е от особено значение, когато възникват въпроси по отношение на евентуално обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от юридически лица. Очевидно понятието за неимуществена вреда е несъвместимо с идеята, че дадено юридическо лице може да претърпи каквато и да е форма на психическо и/или физическо увреждане. Ето защо много съдилища разрешават по различен начин въпроса дали юридическите лица могат да претендират, че са претърпели неимуществени вреди ( 58 ). За целите на настоящото производство обаче не е необходимо този въпрос да се обсъжда задълбочено. В тази връзка е достатъчно да се отбележи, че в практиката на съдилищата на Съюза и на ЕСПЧ се потвърждава, че в някои случаи юридическите лица също имат право да претендират за обезщетение за неимуществени вреди.

112.

Наскоро в решение Safa Nicu Sepahan Съдът потвърди решение на Общия съд, в което последният бе признал съществуването на неимуществени вреди за дружество, „публично [свързано] с поведение, което е смятано за сериозна заплаха за международния мир и сигурност, а това опозорява посоченото образувание и поражда недоверие към него, като така накърнява репутацията му“ ( 59 ). В други дела Общият съд е присъждал обезщетение за неимуществени вреди на предприятия, които поради неправомерното поведение на институция на Съюза са били „поставени в положение на несигурност и са били принудени да положат напразни усилия, за да отговорят на неотложността на положението“ ( 60 ) или са претърпели увреждане на тяхното „добро име и репутация“ ( 61 ). Също така по редица дела ЕСПЧ е приел, че за да се обезщетят адекватно претърпелите неимуществени вреди юридически лица, „следва да се вземе предвид репутацията на съответното дружество, а също и несигурността при планирането на предстоящите решения, сътресенията в управлението на дружеството […] и […] безпокойствата и неудобствата, причинени на членовете на ръководството“ ( 62 ).

113.

Въпреки това според мен тези насоки трябва да се приемат с известна предпазливост. Поради причините, изложени в точка 110 по-горе, считам, че не всички вреди, които произтичат например от увреждането на репутацията на дадено дружество или от създаденото в ръководството на дружеството състояние на несигурност, може да се считат за неимуществени вреди. В действителност отрицателни последици като загуба на клиенти, загуба на възможности за стопанска дейност, необходимост от по-големи инвестиции в реклама или в търговски марки и т.н. са без съмнение от имуществен характер.

114.

Действително може да са налице трудности при доказването и/или остойностяването на подобни обстоятелства, особено когато се очаква част от вредите да се проявят в бъдеще. Въпреки това те не се превръщат в „неимуществени вреди“ само поради практическите трудности, с които може да се сблъскат увредените лица при доказването на своите искове. Бъдещите загуби също подлежат на обезщетяване, когато са налице надеждни факти, указващи, че тези загуби не са спекулативни и ще се проявят в разумен срок ( 63 ). Освен това, за да се гарантира адекватно обезщетение, когато стриктното прилагане на правилата относно тежестта на доказване би било твърде обременително за увреденото лице, съдът по делото може да реши да приеме по-ниски стандарти на доказване или да използва приблизителни стойности или презумпции ( 64 ). Във всеки случай съдилищата на Съюза разполагат с широка свобода на преценка при избора на данните, които считат за подходящи за изчисляване и оценка на твърдените от дадена страна вреди ( 65 ).

115.

От своя страна институцията на Съюза, която е отговорна за твърдяната вреда, не може да се ограничи до оспорване на фактите и цифрите, изложени от ищците пред съдилищата на Съюза. От нея се изисква да обоснове своите възражения подробно ( 66 ). В по-общ план институциите на Съюза трябва да действат добросъвестно и в този контекст те не могат да откажат да съдействат на ищеца например чрез предоставяне на документи и информация, до които той иначе не би имал достъп ( 67 ).

116.

От това следва, че само последствията, свързани с (както бих ги нарекъл) „корпоративни страдания“, следва да се разглеждат като неимуществени вреди, за които може да се присъди обезщетение на юридическо лице ( 68 ).

117.

Именно в този контекст ще разгледам доводите на Kendrion по този въпрос.

118.

В подкрепа на четвъртото си основание за обжалване Kendrion излага няколко довода. На първо място Kendrion изтъква, че Общият съд не е разяснил в достатъчна степен критериите, които е използвал, за да определи обезщетение за неимуществените вреди в размер на 6000 EUR. Във всеки случай Kendrion счита, че тази сума има чисто символичен характер, и твърди, че Общият съд е трябвало да присъди обезщетение, съответстващо на 5 % от размера на наложената от Комисията глоба (а именно 1700000 EUR). В тази връзка Kendrion се позовава на решението на Съда Heineken ( 69 ). При условията на евентуалност Kendrion иска от Съда да му присъди обезщетение по справедливост.

119.

Според мен тези доводи са неубедителни. За да обясня причините за това, трябва да припомня релевантните точки от обжалваното съдебно решение.

120.

В точки 121—128 от обжалваното съдебно решение Общият съд първо отхвърля иска на Kendrion за обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи от твърдяно накърняване на репутацията му. По-нататък Общият съд признава, че въпреки че за всеки ищец е неминуемо да има известна несигурност относно съдбата на образуваното производство, значителната продължителност на производството по дело T‑54/06 е поставила Kendrion „в положение на несигурност, което надхвърля обичайно предизвикваната от наличието на съдебно производство несигурност“. Според Общия съд това продължително състояние на несигурност „се е отразило на планирането на предстоящите решения и управлението на дружеството и следователно представлява неимуществена вреда“.

121.

В точки 129—134 от обжалваното съдебно решение Общият съд приема, че „при обстоятелствата по делото претърпяната от [Kendrion] неимуществена вреда поради продължителното състояние на несигурност, в което е бил[о] поставен[о], не се оказва напълно отстранена от констатацията за нарушение на разумния срок за произнасяне“. Въпреки това Общият съд отхвърля искането на Kendrion присъденото обезщетение да бъде изчислено като определен процент от размера на наложената от Комисията глоба. Според Общия съд това би било равностойно на оспорване на тази глоба, макар да не е установено, че неспазването на разумен срок за произнасяне по дело T‑54/06 е повлияло върху нейния размер.

122.

Така в точка 135 от обжалваното съдебно решение Общият съд постановява, че за целите на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да бъде присъдено на Kendrion, следва да се вземат предвид по-специално „значителното неспазване на разумния срок за произнасяне, както и […] поведението на ищеца и очакванията, които е имал в хода на производството, […] необходимостта да се наложи спазването на правилата за конкуренция на Съюза и […] ефективността на настоящото производство“. Въз основа на това Общият съд е решил по справедливост, че обезщетение от 6000 EUR в достатъчна степен поправя претърпяната от Kendrion вреда поради продължителното състояние на несигурност, в което се е намирало в хода на производството по дело Т‑54/06.

123.

Още от самото начало следва да се припомни, че съгласно трайно установената съдебна практика, когато установи наличието на вреда, Общият съд единствен е компетентен да прецени — в границите на искането — по какъв начин и в какъв размер следва да се поправи тази вреда. За да може обаче Съдът да упражнява контрол върху решенията на Общия съд, тези решения трябва да са достатъчно мотивирани, а когато съдържат оценка на вреда — да указват критериите, взети предвид за целите на определянето на присъдената сума ( 70 ).

124.

В този контекст считам, че обжалваното съдебно решение е достатъчно мотивирано по този въпрос. На първо място, Общият съд кратко, но ясно излага причините, поради които приема, че определени видове неимуществени вреди, претендирани от Kendrion, са били адекватно доказани, а други — не. На второ място, Общият съд е обяснил защо е счел за необходимо присъждането на парично обезщетение и на трето място, е посочил критериите, които са взети предвид при определяне на размера на това обезщетение ( 71 ).

125.

Освен това по мое мнение Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, нито при избора на тези критерии, нито при тълкуването на понятието за „обезщетение“ в по-общ план съгласно член 340 ДФЕС. Във връзка с това следва да се подчертае отново, както посочих в точки 106—110 по-горе, че обезщетението, което се присъжда за неимуществени вреди, по никакъв начин няма за цел да поправи претърпените от ищеца имуществени вреди. Поради тази причина не е изцяло изключена възможността за предоставяне на обезщетение в размер, който може да се приеме за напълно „символичен“. Сумата, присъдена на Kendrion в обжалваното съдебно решение, действително би могла да изглежда малка, но тя не следва да се разглежда като имаща за цел да компенсира допълнителните разходи и пропуснати ползи, които може да са предизвикани от състоянието на несигурност, в което е било поставено Kendrion поради прекомерната продължителност на производството по дело T‑54/06. Тя компенсира само претърпените от Kendrion (неговите органи и дружеството като цяло) страдания по време на този период.

126.

За разлика от твърденията на Kendrion решението на Съда Heineken ( 72 ) не изисква от съдилищата на Съюза да определят сумите, които се присъждат при прекомерна продължителност на производството, като процент от размера на наложената от Комисията глоба. В това решение Съдът просто отхвърля доводите на жалбоподателя, че Общият съд е нарушил принципите на равенство и на пропорционалност, намалявайки с 5 % размера на наложената от Комисията глоба вследствие на административна процедура, чийто срок самата Комисия е счела за прекомерен. Съдът констатира, че като е присъдил на жалбоподателя въпросното намаление, Общият съд е упражнил правомощието си за неограничен съдебен контрол. Съдът посочва, че съответното искане на жалбоподателя е било разгледано и че дружеството не може да претендира за допълнително намаляване на размера на глобата на същото основание ( 73 ).

127.

Освен това Комисията не е обжалвала тази част от първоинстанционното решение. Следователно фактът, че Съдът е потвърдил обжалваното съдебно решение, не може да бъде се приеме като утвърждаване от страна на Съда на констатации на Общия съд в това отношение. Във всеки случай, макар решение Heineken да се тълкува в подкрепа на доводите на Kendrion, това решение вече не следва да се счита за правилна практика по въпроса. Действително в своето решение Общият съд е следвал подход, който очевидно е вдъхновен от решението на Съда Baustahlgewebe ( 74 ). Въпреки това обаче около две години след постановяване на решение Heineken Съдът изрично и категорично отхвърля съдебната практика, установена с решение Baustahlgewebe ( 75 ). Освен това в производството, завършило с постановяване на решение на Съда от 26 ноември 2013 г., Kendrion неуспешно се е позовало на подобен довод ( 76 ). Не виждам основателна причина, поради която заключението по този въпрос трябва да е различно сега.

128.

При тези обстоятелства изводът, направен в точка 135 от обжалваното съдебно решение, според който претърпените от Kendrion неимуществени вреди трябва да бъдат компенсирани с обезщетение, определено по справедливост в размер на 6000 EUR, не подлежи на съдебен контрол от Съда в производството по обжалване ( 77 ). Следователно Съдът не може просто да отхвърли преценката на Общия съд по отношение на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и сам да определи обезщетение по справедливост.

129.

Следователно четвъртото основание за обжалване на Kendrion трябва да се отхвърли.

130.

В рамките на първото си основание, насочено срещу точки 44—63 от обжалваното съдебно решение, Kendrion твърди, че Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел, че производството, довело до постановяването на решение от 16 ноември 2011 г. по дело T‑54/06, което е продължило общо около пет години и девет месеца, надхвърля с 20 месеца разумния срок за произнасяне по подобни дела. Kendrion счита, че максималната разумна продължителност на такъв тип дела следва да бъде две години и половина. В това отношение той се позовава на съдебната практика на ЕСПЧ и на доклад на Европейската комисия за ефективност на правосъдието (наричана по-нататък „CEPEJ“) от 2012 г. ( 78 ). Освен това Kendrion критикува Общия съд, че се е съсредоточил само върху периода между края на писмената фаза на производството и откриването на устната фаза на производството, а трябвало да вземе предвид общата продължителност на производството.

131.

Европейският съюз счита, че Общият съд правилно е преценил периода на надхвърляне и иска от Съда да отхвърли първото основание за обжалване на Kendrion.

132.

Донякъде съм склонен да се съглася за някои от доводите на Kendrion. Все пак по-задълбоченият анализ на обжалваното съдебно решение показва, че Общият съд не е допуснал грешките при прилагане на правото, за които Kendrion го упреква.

133.

В самото начало трябва да подчертая, че споделям становището на Kendrion, че когато е изправен пред въпроси относно вероятна прекомерна продължителност на предишно производство, Общият съд следва да анализира, на първо място, общата продължителност на това производство. Действително може да се приеме за неестествено да се прави опит за разделяне на цялото производство на различни фази, за да се прецени разумният характер на продължителността на една или повече от тези фази, в условията на „строга изолация“ от останалите. От една страна, малките закъснения в различните етапи на производството може да изглеждат маловажни, когато се разглеждат индивидуално, но когато се комбинират, те може все пак да доведат до неразумна продължителност на цялото производство ( 79 ). По същата причина не може да се изключи вероятността значителното забавяне на една от фазите в производството да бъде компенсирано чрез по-бързото протичане на другите фази от производството.

134.

Например изтичането на значителен период между приключването на писмената фаза на производството и откриването на устната фаза не води непременно до значителна продължителност на цялото производство. И обратното, относително краткият период между тези две фази не изключва вероятността цялото производство да надвиши разумната продължителност. Всичко зависи от това как компетентният да се произнесе по делото състав е организирал работата си и съответно как протича производството.

135.

Даден състав може да реши да извърши колкото е възможно повече работа преди заседанието или обратното — да проведе заседание скоро след приключване на писмената фаза на производството, оставяйки значителна част от работата да се извърши след заседанието. Изборът между тези варианти може да зависи от няколко фактора: методите на работа на заседаващите съдии в състава, броят дела, които разглеждат в съответния момент и конкретните характеристики на всеки отделен случай (например дали има много въпроси, които трябва да бъдат изяснени в съдебното заседание, или не).

136.

Краткият период от време между писмената и устната фаза на производството не е в полза за страните, ако след това решаването на делото отнеме твърде много време. Обратно, по-дълъг период между писмената и устната фаза може да бъде от полза за тях, ако даде възможност за бързо решаване на делото след това.

137.

Така наличието на значителни периоди на пълно бездействие при разглеждането на дадено дело със сигурност може да се счита за ясен показател за превишаване на разумната продължителност на производството. Независимо от това даден период от време, който изглежда на страните като период на бездействие, не е непременно такъв.

138.

Това е особено релевантно за периода между края на писмената фаза и началото на устната фаза на производството. През този период се извършват редица важни дейности, макар и страните да не са информирани за тях (а за някои от тези дейности страните не могат да бъдат информирани по причини, свързани с тайната на разискванията на Съда) ( 80 ). По-конкретно, освен завършване на необходимите преводи именно на този етап от производството съдията докладчик представя предварителен доклад пред Общия съд, който съдържа анализ на повдигнатите в исковата молба или жалбата релевантни фактически и правни въпроси, предложения относно извършването на процесуално-организационни действия или действия по събиране на доказателства, относно провеждането на устната фаза на производството, както и относно евентуалното преразпределяне на делото на големия състав или на състав, заседаващ с различен брой съдии, и относно евентуалното възлагане на делото за решаване от един съдия ( 81 ).

139.

Трудно може да се преувеличи значението на такъв документ за целите на производството. Също така е невъзможно да се прецени a priori времето, необходимо за изготвянето на този документ във всеки отделен случай: преди изготвянето му съдията докладчик трябва да обмисли задълбочено повдигнатите по делото правни въпроси, за да определи посоките за анализ и въпросите, които се нуждаят от допълнително разглеждане или изясняване ( 82 ). Неговите предложения за това как да продължи по-нататъшното разглеждане на делото се основават на предварителния му правен анализ.

140.

Освен това възможното забавяне на Съда в даден момент от хода на производството не е единственият елемент, който следва да се има предвид в този контекст. Неефективното разглеждане на дадено дело всъщност може да бъде също толкова недопустимо за целите на член 47 от Хартата. Ще дам само няколко примера: това може да се случи, когато необходимите преводи на процесуалните документи отнемат прекомерно време поради кадрови или организационни проблеми на съдилищата на Съюза ( 83 ). Това може да се случи и когато въпреки чести и многократни опити съдиите дълго не успяват да постигнат консенсус относно текста на решението, с което приключва производството на съответната инстанция. Неефективно разглеждане може също да е налице, когато има множество или последващи промени в състава, на който е разпределено делото, принуждавайки по този начин членовете му отново да извършват работа, която вече е била осъществена. Във всички тези случаи продължителността на производството може да стане прекомерна поради причини, за които страните не отговарят и които очевидно не следва да засягат правото им на бърз съдебен процес.

141.

Поради това съм съгласен с Kendrion, че анализът, който е необходим, за да се определи дали предходното производство е надхвърлило разумния срок, по принцип трябва да се съсредоточи върху общата продължителност на производството. Поначало акцентът не може да се поставя единствено или предимно върху евентуални периоди на бездействие и по-конкретно върху времето, което е изминало между края на писмената фаза на производството и откриването на устната фаза на производството.

142.

Въпреки това в конкретния случай Общият съд не може да бъде упрекнат, че е пренебрегнал останалите фази на производството. В точка 62 от обжалваното съдебно решение Общият съд е приел, че „разглеждането на преписката по дело Т‑54/06 не установява никакво обстоятелство, което да позволява да се направи извод за наличието на период на необосновано бездействие, от една страна, между датата на внасяне на жалбата и датата на внасяне на дупликата, и от друга страна, между започването на устната фаза на производството и обявяването на решение“.

143.

Следователно Общият съд надлежно е разгледал дейността (или бездействието) на Съда в цялото производство. Общият съд е съсредоточил своя анализ върху конкретна фаза на производството, тъй като фактите по делото сочат, че през този период са настъпили проблемите, които са забавили производството. Действително в своето решение от 26 ноември 2013 г. Съдът вече е отбелязал, че периодът между края на писмената фаза на производството и откриването на устната фаза на производството, който е продължил около 3 години и 10 месеца, „не може да се обясни с обстоятелствата по делото — нито със сложността на спора, нито с поведението на страните, нито с представянето на искания в хода на производството“ ( 84 ).

144.

С оглед на това, дори да се приеме, че доводите на Kendrion относно методите, които Общият съд е трябвало да приложи в анализ като този, който е направил в разглеждания случай, не са неточни, критиките срещу Общия съд произтичат от неправилен прочит на обжалваното съдебно решение.

145.

Накрая, намирам за несъстоятелно твърдението на Kendrion, че максималната разумна продължителност в този вид производства пред Общия съд следва да бъде две години и половина.

146.

Първо, Kendrion твърди, че подобно ограничение произтича от съдебната практика на ЕСПЧ. Въпреки това дружеството не посочва нито едно конкретно решение. Кратък прочит на практиката на ЕСПЧ показва друго: че всеки случай се преценява сам по себе си, като посоченият съд изглежда не е склонен да определя строги или фиксирани прагове ( 85 ).

147.

Също така не откривам ясна подкрепа за доводите на Kendrion в горепосочения доклад на CEPEJ, независимо от значението, което следва да се придаде на подобен документ. На първо място, бих искал да отбележа, че този доклад има за цел да посочи съображения, които са свързани със съдебните производства на национално равнище. Производствата пред съдилищата на Съюза, които се провеждат в многоезична среда, са подложени на ограничения, различни от тези, протичащи пред националните съдилища. От друга страна, откъсът от доклада, на който се позовава Kendrion, единствено гласи, че продължителност на производството до две години обикновено се счита за приемлива в несложни случаи. По-нататък в доклада се посочва, че при сложни случаи ЕСПЧ може да приеме за допустим и по-дълъг срок, но че този съд ще обърне внимание на евентуални периоди на бездействие. Според мен да се твърди, че съгласно доклада при никакви обстоятелства дадено производство пред Общия съд не следва да надхвърля две и половина години, независимо от неговата сложност, представлява неправилен прочит на документа.

148.

Поради тези причини считам, че първото основание за обжалване на Kendrion също следва да се отхвърли.

149.

В случай, че Съдът възприеме моето заключение, жалбата на Европейския съюз трябва да се уважи и точка 1 от диспозитива на обжалваното съдебно решение следва да се отмени.

150.

Тъй като с оглед на установените факти и на разменените становища пред Съда последният може да се произнесе с окончателно решение по този въпрос, той следва да отхвърли искането на Kendrion за обезщетение на имуществените вреди, състоящи се в плащането на разноските по банкова гаранция за периода след надхвърлянето на разумния срок за произнасяне по дело T‑54/06, Kendrion/Комисия.

151.

Жалбата на Kendrion следва да се отхвърли изцяло.

152.

Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

153.

В случай че Съдът възприеме моето заключение по жалбите, в съответствие с членове 137, 138 и 184 от Процедурния правилник на Съда Kendrion следва да заплати съдебните разноски в настоящото производство. Считам, че не следва да има промяна по отношение на разноските в първоинстанционното производство, които са възложени от Общия съд. Европейската комисия следва да понесе направените от нея съдебни разноски в производствата и пред двете инстанции.

154.

Въз основа на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда: