1

Жалбоподателят, AlzChem AG, е дружество със седалище в Германия и с дейност на редица пазари на специални химикали в определени държави — членки на Европейския съюз, сред които и Словашката република.

2

Novácké chemické závody, a.s. v konkurze (наричано по-нататък „NCHZ“) е било производител на химически продукти, собственост на частни инвеститори и с три подразделения. То е притежавало химически завод, разположен в района на Тренчин (Словакия). Основната му дейност е била производство на калциев карбид и технически газове, на поливинилхлорид и производни от него продукти, а все повече и на основни и специални леки химикали.

3

На 8 октомври 2009 г. е открито производство по несъстоятелност спрямо NCHZ, което подава молбата за това, като заявява, че не е в състояние да продължи дейността си.

4

На 5 ноември 2009 г. Словашката република приема Zákon č. 493/2009 Z.z. o niektorých opatreniach týkajúcich sa strategických spoločností a o zmene a doplnení niektorých zákonov (Закон № 493/2009 за мерки по отношение на дружествата със стратегическо значение и за изменение и допълнение на някои закони, наричан по-нататък „Законът за дружествата със стратегическо значение“). Законът, който влиза в сила на 1 декември 2009 г., предоставя на държавата предпочтително право на изкупуване на дружествата със стратегическо значение, спрямо които се води производство по несъстоятелност, и предвижда задължително определяне на синдик, който да осигури продължаване на експлоатацията на дружеството със стратегическо значение по време на производството по несъстоятелност. На 2 декември 2009 г. на основание на посочения закон словашките власти обявяват NCHZ за дружество със стратегическо значение, като то запазва този статут до изтичането на срока на действие на закона на 31 декември 2010 г. NCHZ е единственото дружество, спрямо което е приложен този закон (период, наричан по-нататък „първият период на несъстоятелността“).

5

След 31 декември 2010 г. по отношение на NCHZ се прилага Zákon č. 7/2005 Z.z. o konkurze a reštrukturalizácii a o zmene a doplnení niektorých zákonov (Закон № 7/2005 за несъстоятелността и преструктурирането и за изменение и допълнение на някои закони, наричан по-нататък „Законът за несъстоятелността“) (период, наричан по-нататък „вторият период на несъстоятелността“). На съвместно заседание от 26 януари 2011 г. на хирографарните кредитори, обединени в комитета на кредиторите (наричан по-нататък „комитетът на кредиторите“), и на съответните привилегировани кредитори (наричано по-нататък „заседанието от 26 януари 2011 г.“) тогавашният синдик уведомява тези кредитори, че оперативните разходи за дейността на NCHZ са по-големи от приходите от дейността. Освен това той предоставя на кредиторите икономическия си анализ от 23 декември 2010 г. (наричан по-нататък „икономическият анализ“), допълнен с презентация от ръководството на предприятието. Тогава упоменатите кредитори вземат решение за продължаване на експлоатацията на NCHZ (наричано по-нататък „решението от 26 януари 2011 г.“). На 17 февруари 2011 г. това решение е одобрено с определение на съда в Тренчин (Словакия) (наричано по-нататък „определението на съда в Тренчин“ или „определението от 17 февруари 2011 г.“), след което синдикът продължава експлоатацията на предприятието. В случая съгласно Закона за несъстоятелността комитетът на кредиторите, привилегированите кредитори и съдът в Тренчин заедно са формирали решаващия съвет (наричан по-нататък „компетентният съвет“).

[…]

10

С писмо от 2 юли 2013 г. Комисията връчва на словашките власти решението си за откриване на официалната процедура по разследване на основание член 108, параграф 2 ДФЕС (ОВ C 297, 2013 г., стр. 85), що се отнася, от една страна, до разрешението, дадено от държавата чрез приемането на Закона за дружествата със стратегическо значение, за продължаване на експлоатацията на NCHZ в периода от декември 2009 г. до декември 2010 г., и от друга страна, до решението на кредиторите от януари 2011 г. за продължаване на експлоатацията на NCHZ след изтичането на срока на действие на Закона за дружествата със стратегическо значение. Комисията освен това изразява съмнения в безусловността на тръжната процедура, чрез която е продадено NCHZ, и приема, че има ясно изразени индикации, че икономическата приемственост между NCHZ и новия субект не е била прекъсвана.

[…]

13

На 15 октомври 2014 г. Комисията приема Решение (ЕС) 2015/1826 относно държавната помощ SA.33797 — (2013/C) (ex 2013/NN) (ex 2011/CP), предоставена от Словакия на NCHZ (OВ L 269, 2015 г., стр. 71, наричано по-нататък „обжалваното решение“).

14

Комисията приема, че обявяването на NCHZ за дружество със стратегическо значение (наричано по-нататък „първата мярка“) осигурява селективно предимство на това дружество, следва да се смята за акт на държавата, налага използването на държавни ресурси и нарушава конкуренцията на пазар, отворен за търговията между държавите членки. Оттук Комисията стига до извода, че тази мярка представлява държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС и че помощта е неправомерна и несъвместима с вътрешния пазар (съображения 110 и 114—124 от обжалваното решение). Комисията приема, че размерът на държавната помощ възлиза на 4783424,10 EUR и че тази помощ трябва да бъде възстановена от NCHZ, като нареждането за възстановяване следва да обхване и дружество Fortischem, което има връзка на икономическа приемственост с NCHZ (съображения 101 и 174 от обжалваното решение).

15

За сметка на това Комисията приема, че продължаването на експлоатацията на NCHZ съгласно решението от 26 януари 2011 г. (наричано по-нататък „втората мярка“) не представлява държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС, тъй като не са изпълнени поне две от кумулативните условия за наличието на държавна помощ, а именно съответната мярка да може да се смята за акт на държавата и да е налице икономическо предимство (съображение 113 от обжалваното решение).

16

Разпоредителната част на обжалваното решение гласи следното:

„Член 2

Решението да се позволи продължаване на дейността на NCHZ след изтичане на действието на закона въз основа на решението на комитета на кредиторите не представлява държавна помощ по смисъла на член 107, параграф 1 [ДФЕС].

[…]

Член 6

Адресат на настоящото решение е [Словашката република]“.

[…]

97

Жалбоподателят твърди, че както посочва Комисията в съображение 46 от обжалваното решение, в жалбата си до нея той е поддържал, че решението да се позволи продължаване на експлоатацията на NCHZ, следва да се смята за акт на държавата, в частност защото е потвърдено от съда в Тренчин, който му и придава задължителна сила.

98

Макар че в съображения 14, 33, 35, 36 и 102 от обжалваното решение признавала участието на съда в Тренчин в процеса на вземане на решения, в съображения 103 и 104 от обжалваното решение, които съдържат анализа ѝ по въпроса дали втората мярка следва да се смята за акт на държавата, Комисията изобщо не споменавала ролята на този съд. Оттук жалбоподателят заключава, че макар по правило актовете на националните съдилища да се смятат за актове на държавата, Комисията изобщо не обяснила защо определението на съда в Тренчин да е ирелевантно или пък, ако е релевантно, защо да не е достатъчно, за да се приеме, че втората мярка е акт на държавата.

99

Според Комисията обжалваното решение е достатъчно мотивирано. Тя посочва, че ясно и недвусмислено е изложила разсъжденията си, което позволява на жалбоподателя да ги разбере, а на Общия съд — да упражни съдебен контрол. По нейни твърдения тя вече е посочвала, че когато всички кредитори, повечето от които частни, изрично вземат решение, че е в техен икономически интерес да позволят продължаване на дейността на предприятието в несъстоятелност, не може решението им да се смята за акт на държавата просто защото впоследствие е потвърдено от съд, с което му е и придадена задължителна сила. Според Комисията жалбоподателят може и да не е съгласен, че този подход е правилен, но не може да твърди, че не разбира логиката зад извода на Комисията, тъй като въпреки сбитото изложение по въпроса в обжалваното решение тези разсъждения ясно личали от него, и по-точно от съображения 102—104.

100

В самото начало следва да се приеме, че с доводите си жалбоподателят по същество изтъква неизпълнение на задължението за мотивиране по отношение на ролята на съда в Тренчин в процеса на вземане на решения.

101

Трябва да се отбележи, че в съображение 102 от обжалваното решение Комисията посочва, че „всички кредитори в комитета на кредиторите и [привилегированите] кредитори са се съгласили през януари 2011 г., че NCHZ трябва да продължи своята дейност“, както и че „[т]ова решение е било впоследствие потвърдено от съда [в Тренчин] в съответствие със [Закона] за несъстоятелността и с това е станало задължително за синдика“.

102

В съображение 103 от обжалваното решение Комисията обсъжда въпроса за евентуалното наличие на право на вето за комитета на кредиторите и за привилегированите кредитори и заключава, че „никой държавен субект не е бил в състояние да наложи своите интереси, [за да] спре по-нататъшното натрупване на задължения“.

103

В съображение 104 от обжалваното решение Комисията посочва, че „[м]оже следователно да се заключи, че продължаването на дейността на NCHZ се е основавало на решение, взето от частните кредитори, тъй като публичните кредитори не са имали възможност да наложат вето на продължаването на дейността на NCHZ“, и че „[п]оради тази причина решението за продължаване на дейността на NCHZ след изтичане на действието на закона не може да бъде вменено на държавата“.

104

Безспорно е, че предвид обстоятелствата по случая и в съответствие с разпоредбите на Закона за несъстоятелността съдът в Тренчин е бил част от компетентния съвет, който е трябвало да реши да продължи ли експлоатацията на NCHZ или не, и че съгласно член 83, параграф 4 от Закона за несъстоятелността определението от 17 февруари 2011 г. е било задължително за синдика.

105

Трябва обаче да се констатира, че в обжалваното решение Комисията не посочва ясно как оценява ролята на съда в Тренчин в процеса на вземане на решения. Всъщност в съображения 14, 26 и 32, както и в член 2 от решението си тя посочва само решението от 26 януари 2011 г., без да споменава действията на съда (вж. т. 78 по-горе), докато в съображения 33, 35, 36 и 102 от обжалваното решение тя споменава определението на посочения съд, но без да обясни точната му роля в случая предвид разпоредбите на член 83, параграф 4 от Закона за несъстоятелността, с което оставя впечатлението, че неговите действия се свеждат до одобряване и придаване на задължителна сила на решението от 26 януари 2011 г. (вж. конкретно съображение 33 от обжалваното решение).

106

Нещо повече, когато преценява решението за продължаване на експлоатацията на NCHZ през втория период на несъстоятелността, в съображение 102 от обжалваното решение Комисията наистина споменава наличието на определението от 17 февруари 2011 г., но следва да се констатира, че то не е упоменато в нито едно от съображения 103—112 от обжалваното решение, нито конкретно в съображения 103 и 104. Там Комисията споменава само решението от 26 януари 2011 г.

107

Освен това, както посочва Комисията в съдебното заседание, не е изключено дадена мярка да може да се приеме за решение на държавата по смисъла на член 107, параграф 1 ДФЕС вследствие от акт на национален съд (вж. в този смисъл решения от 26 октомври 2016 г., DEI и Комисия/Alouminion tis Ellados, C‑590/14 P, EU:C:2016:797, т. 59, 77 и 81, и от 3 март 2016 г., Simet/Комисия, T‑15/14, EU:T:2016:124, т. 38, 44 и 45).

108

В този контекст следва да се приеме, че в обжалваното решение Комисията е трябвало да изложи причините, поради които е стигнала до извода, че решението за продължаване на експлоатацията на NCHZ не може да се смята за решение на съда в Тренчин.

109

В това отношение, що се отнася до довода на Комисията, че ясно и недвусмислено е изложила разсъжденията си, следва да се констатира, че нейните съображения, споменати в точка 99 по-горе, изобщо не личат от обжалваното решение, а се установяват от писмените ѝ изявления пред Общия съд, и че противно на твърденията ѝ, по този начин тя допълва мотивите на обжалваното решение. В съответствие обаче със съдебната практика, цитирана в точка 74 по-горе, мотивите трябва да се съдържат в самия текст на обжалваното решение, а не може да се излагат за първи път едва впоследствие, пред съда на Съюза.

110

Ето защо, както изтъква жалбоподателят, въпреки че е трябвало, Комисията не е изложила в обжалваното решение причините, поради които определението на съда в Тренчин не се е отразило на анализа ѝ дали разглежданата мярка следва да се смята за акт на държавата.

111

Освен това в съдебното заседание Общият съд постави въпрос на Комисията, за да разбере дали предвид разпоредбите на Закона за несъстоятелността съдът, компетентен по член 83, параграф 4 от този закон, какъвто в случая е съдът в Тренчин, трябва само да прецени спазени ли са редът и формата за приемането на решението на кредиторите, или трябва освен това да провери правилността на това решение и може евентуално да вземе различно решение. Следва обаче да се констатира, че Комисията не можа да отговори на този въпрос. Тя само посочи, че в случая съдът в Тренчин не е имал друг избор, освен да потвърди решението от 26 януари 2011 г., но не заяви, че контролът на този съд е бил правно ограничен.

112

Оттук следва, че предвид особения контекст, в който е действал в случая съдът в Тренчин, доколкото е бил част от компетентния съвет, обжалваното решение не е надлежно мотивирано по въпроса следва ли решението за продължаване на експлоатацията на NCHZ през втория период на несъстоятелността да се смята за акт на държавата.

[…]

184

Следва да се приеме, че както изтъква Комисията, подпомагана от Словашката република и Fortischem, доводите на жалбоподателя по този въпрос се основават на допускането, че Комисията не е трябвало да разглежда всеки публичен кредитор поотделно, а е трябвало да разглежда Словашката република като единен публичен кредитор, представляващ всички съответни публични кредитори.

185

Както Комисията, така и встъпилите страни обаче изтъкват неправилността на това допускане, доколкото според тях от критерия за частния кредитор следва, че всеки публичен кредитор трябва да вземе своето решение предвид характеристиките на вземанията си към съответния длъжник и че решението на всеки публичен кредитор трябва да се съпостави с решението, което би взел частен кредитор в същото положение.

186

Най-напред следва да се констатира, че жалбоподателят не изтъква съдебна практика в подкрепа на доводите си, а само твърди, че посочената от Комисията съдебна практика не подкрепя тезата ѝ. Той смята, че този въпрос не е решен, докато Комисията изтъква, че това не е необходимо, тъй като именно за решаването му се прилага критерият за частния кредитор.

187

Първо, в посоченото от Комисията решение от 11 юли 2002 г., HAMSA/Комисия (T‑152/99, EU:T:2002:188), съдът на Съюза приема, че Комисията следва да определи за всеки съответен публичноправен субект дали опростените от него задължения са явно по-големи от тези, които би опростил хипотетичен частен кредитор, който се намира спрямо жалбоподателя в положение, сходно с това на съответния публичноправен субект, и който се опитва да събере дължимите му суми. Така според съда на Съюза всеки кредитор се оказва длъжен да направи избор с оглед на сумата, която му се предлага по проектоспоразумението, от една страна, и сумата, която смята, че би могъл да си върне при евентуална ликвидация на предприятието, от друга, като изборът му се определя от редица фактори, в това число дали е привилегирован или хирографарен кредитор, какви са по вид и размер обезпеченията, с които евентуално разполага, как преценява шансовете за оздравяване на предприятието и какъв дял би имал в случай на ликвидация (вж. в този смисъл решение от 11 юли 2002 г., HAMSA/Комисия, T‑152/99, EU:T:2002:188, т. 168 и 170).

188

Ето защо, видно от решение от 11 юли 2002 г., HAMSA/Комисия (T‑152/99, EU:T:2002:188), и конкретно от точки 166—172 от него, съдът на Съюза намира за нужно да се преценява индивидуалното положение на всеки публичен кредитор, в частност според това дали е хирографарен или привилегирован кредитор, за да се определи по същество дали направеният от него избор надхвърля границите на търговски оправданото и дали може да се обясни с волята за осигуряване на предимство на съответното предприятие. Оттук следва, че според съда на Съюза публичните кредитори не трябва да се разглеждат като единен субект, а трябва да се отчитат специфичните им характеристики.

189

Освен това трябва да се отхвърли доводът на жалбоподателя, че решение от 11 юли 2002 г., HAMSA/Комисия (T‑152/99, EU:T:2002:188), е ирелевантно, тъй като по делото, по което е постановено, било налице съгласие от страна на всички публични кредитори за опрощаване на дълга на получателя на съответната помощ, докато в настоящия случай при прилагането на критерия за частния кредитор очевидно не били отчетени интересите на социалноосигурителното дружество. Всъщност интересите на това дружество са били отчетени — в качеството му на кредитор от периода след откриването на производството по несъстоятелност (съображение 110 от обжалваното решение) (вж. т. 161—163 по-горе).

190

Накрая, трябва да се констатира, че съображенията от решение от 11 юли 2002 г., HAMSA/Комисия (T‑152/99, EU:T:2002:188, т. 168 и 170), са възприети и в решение от 17 май 2011 г., Buczek Automotive/Комисия (T‑1/08, EU:T:2011:216, т. 84).

191

Второ, що се отнася до също посоченото от Комисията решение от 11 септември 2012 г., Corsica Ferries France/Комисия (T‑565/08, EU:T:2012:415, т. 85—94), трябва да се приеме, че в случая то е ирелевантно, както изтъква жалбоподателят. Всъщност по онова дело въпросът е бил дали Комисията е определила еднозначно икономическите дейности на френската държава, за които евентуално може да съществува нужда от защита на доброто ѝ име, а не дали е трябвало държавата да се разглежда като единен кредитор.

192

Трето, трябва да се припомни, че в частност в решенията, цитирани в точка 61 по-горе, Съдът отбелязва необходимостта при прилагането на принципа на частния кредитор да се взема предвид поведението на частен кредитор, който се намира във възможно най-сходно положение с разглеждания публичен кредитор и се опитва да събере сумите, които му дължи изпаднал във финансови затруднения длъжник, а това предполага, че не трябва държавата да се разглежда като единен кредитор, обединяващ всички съответни публични кредитори.

193

Четвърто, както правилно изтъква Комисията, съгласно съдебната практика в областта на държавните помощи в някои случаи е необходимо да се провежда разграничение между ролята на държавата като икономически оператор и ролята ѝ като носител на публичната власт (вж. в този смисъл решение от 14 септември 1994 г., Испания/Комисия, C‑278/92—C‑280/92, EU:C:1994:325, т. 22). Оттук следва, че в областта на държавните помощи държавата не трябва непременно да се разглежда като единен субект.

[…]

196

От всичко изложено следва, че разглеждането на държавата като единен кредитор би могло да доведе до извод, че някои публични кредитори би трябвало да вземат решения против интересите си, вместо да възприемат поведение, сходно с това на частен кредитор в същото положение, а такъв извод би бил в противоречие със съдебната практика, цитирана в точка 61 по-горе. Ето защо трябва да се отхвърли доводът на жалбоподателя за разглеждането на държавата като единен кредитор.

[…]

По изложените съображения

ОБЩИЯТ СЪД (шести състав)

реши: