НЕОКОНЧАТЕЛЕН ПРЕВОД

СТАНОВИЩЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-Н P. CRUZ VILLALÓN

представено на 6 декември 2010 година(1)

Дело C‑497/10 PPU

Barbara Mercredi

срещу

Richard Chaffe

(Преюдициално запитване, отправено от Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division)

„Съдебно сътрудничество по граждански дела — Компетентност и изпълнение на съдебни решения — Брачни дела и дела, свързани с родителска отговорност — Регламент (ЕО) № 2201/2003 — Дете на невстъпили в брак родители — Понятие за обичайно местопребиваване — Правомерно отвеждане на дете в друга държава членка — Придобиване на ново обичайно местопребиваване — Спешно преюдициално производство“

Съдържание

I –   Правна уредба

А – Правото на Съюза

Б – Международното право

В – Националното право

II – Обстоятелствата и главното производство

А – Обстоятелствата по спора в главното производство

Б – Производствата в Англия

В – Производствата във Франция

1.     Производството, образувано по искане на майката

2.     Искането на бащата по реда на Хагската конвенция за международното отвличане на деца

III – Преюдициалните въпроси и искането за произнасяне по реда на спешното производство

IV – Предварителни бележки

V –   По първия въпрос

А – Относно определянето на „обичайното местопребиваване“ на детето

1.     Понятието за обичайно местопребиваване: изводите от Решение по дело A

2.     „Изгубване“ и „придобиване“ на обичайно местопребиваване при правомерно отвеждане

а)     Условията за преместване на обичайното местопребиваване

б)     Показателите за преместване на обичайното местопребиваване

i)     Насоките за тълкуване, изведени от член 9 от Регламент № 2201/2003

ii)   Значение на волята на майката при преценката на въпроса за обичайното местопребиваване на правомерно отведено дете

Б – По преценката на въпроса за компетентността на националните съдилища при промяна на обичайното местопребиваване

1.     Изясняване на задачата на националните съдилища съгласно Регламент № 2201/2003

2.     Проверка на целесъобразността на изпращането на делото на друг съд

а)     Изпращане на делото на съда по местонахождението на детето: член 13 от Регламент № 2201/2003

б)     Изпращане на делото на по-подходящия съд: член 16 от Регламент № 2201/2003 и отводът за forum non conveniens

В – Заключение

VI – По втория и третия въпрос

А – Предварителни бележки по релевантността на поставените въпроси

1.     Очертаване на проблема

2.     Съображения

Б – По втория въпрос

В – По третия въпрос

1.     Становища на страните в главното производство, на правителствата на заинтересованите държави членки и на Комисията

2.     Съображения

а)     Изясняване на третия въпрос

б)     Противоречие между решение, постановено на основание на Регламент № 2201/2003, и решение, постановено на основание на Хагската конвенция за международното отвличане на деца

в)     Противоречие между решенията, постановени на основание на Регламент № 2201/2003

г)     Заключение

VII – Становище

1.        Настоящото дело, което се разглежда по реда на спешното преюдициално производство, е образувано по ново запитване до Съда относно тълкуването на множество разпоредби от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000(2) , известен и като Регламент „Брюксел IIа“.

2.        Запитващата юрисдикция — Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) (Обединено кралство), иска преди всичко да се изясни ключовото за Регламент № 2201/2003 понятие за обичайно местопребиваване, по което Съдът вече се е произнасял, в частност с Решение от 2 април 2009 г. по дело A(3).

3.        Трябва веднага да се подчертае, че въпреки това задачата на Съда няма да бъде лесна. Както ще покажа по-нататък, особените в много отношения факти по случая в главното производство пораждат въпроси по-конкретно относно обстоятелствата, при които може да се направи извод за преместването на обичайното местопребиваване на дете, правомерно отведено от една държава членка в друга от лицето, което е единствен носител на родителската отговорност по отношение на това дете. От една страна, Съдът трябва да се опита да отговори ясно на запитващата юрисдикция и да ѝ даде насоки, които да ѝ позволят да разреши трудния спор, с който е сезирана, при пълно зачитане на духа на Регламент № 2201/2003, една от основните цели на който е да осигури защитата на висшите интереси на детето. От друга страна, Съдът трябва така да формулира този отговор, че да предостави на всички национални съдилища необходимите насоки за определянето на международната им компетентност съгласно Регламент № 2201/2003. От тази гледна точка не е изключено да се наложи той да разгледа по-общо въпроса за задачата на националните съдилища да проверяват дали са компетентни съгласно Регламент № 2201/2003 да решат отнесените до тях спорове в областта на родителската отговорност.

I –    Правна уредба

 А – Правото на Съюза

4.        Член 24 от Хартата за основните права на Европейския съюз(4), посветен на правата на детето, гласи:

„1.      Децата имат право на закрила и на грижите, необходими за тяхното благоденствие. Те могат да изразяват свободно своето мнение. То се взема под внимание по въпросите, които ги засягат, в зависимост от възрастта и зрелостта им.

2.      При всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение.

3.      Всяко дете има право да поддържа редовно лични отношения и преки контакти с двамата си родители, освен когато това е против неговия интерес“.

5.        Съображение 12 от Регламент № 2201/2003 предвижда:

„(12) [Правилата за] компетентността по делата за родителската отговорност, създадени с настоящ[ия регламент], [се определят с оглед на висшия] интерес на детето и особено на критерия на близостта. Това означава, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата членка на обичайното пребиваване на детето, освен в няко[и] случаи на промяна на пребиваването на детето [или] по силата на споразумения между носителите на родителската отговорност“.

6.        Съображение 33 от Регламент № 2201/2003 гласи:

„(33) Настоящият регламент зачита основните права и спазва принципите на [Хартата]. В частност, той желае да гарантира зачитането на основните права на детето, както са предвидени в член 24 от [Хартата]“.

7.        В член 2, точка 11 от Регламент № 2201/2003 неправомерното отвеждане или задържане на дете се определя по следния начин:

„терминът „неправомерно отвеждане или задържане“ означава или отвеждането, или задържането на детето, при което:

а)      това се осъществява в нарушение на правото на упражняване на родителски права, придобито по силата на решение или по силата на закона, или по споразумение, [пораждащо правни последици] по силата на правото на държавата членка, в която детето обичайно пребивава непосредствено преди отвеждането или задържането;

и

б)      при условие че по време на отвеждането или задържането правото на упражняване на родителски права е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено отвеждането или задържането. Приема се, че родителските права се упражняват съвместно, когато по силата на решение или поради действието на закона единият носител на родителската отговорност не може да вземе решение за мястото на пребиваване на детето без съгласието на другия носител на родителската отговорност“.

8.        Член 8, който е озаглавен „Обща компетентност“ и е поставен в началото на уреждащия компетентността в областта на родителската отговорност раздел 2 от глава II от Регламент № 2201/2003, предвижда:

„1.      Съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран.

2.      Параграф 1 се прилага при спазването на условията на членове 9, 10 и 12“.

9.        Член 9 от същия регламент, озаглавен „Запазване на компетентност по предишното обичайно местопребиваване на детето“, предвижда:

„1.      Когато едно дете се [пре]мест[ва] правомерно от една държава членка в друга и придобива ново обичайно местопребиваване там, съдилищата на държавите членки по предишното обичайно местопребиваване на детето, по силата на изключение от член 8, запазват компетентността си по време на тримесечния период, следващ установяването с цел изменение на решението за право на лични отношения с детето, издадено [в] тази държава членка преди [преместването] на детето, когато носителя[т] на правото на лични отношения с детето по силата на решението за правото на лични отношения с детето продължава да живее обичайно [в] държавата членка на предишното [обичайно местопребиваване] на детето.

2.      Параграф 1 не се прилага, ако носителят на правото на лични отношения с детето, по смисъла на параграф 1 е приел компетентността на съдилищата на държавата членка по новото обичайно местопребиваване на детето, като е участвал в производството пред тези съдилища, без да е оспорил[…] тяхната компетентност“.

10.      Член 10 от Регламент № 2201/2003, който се отнася до компетентността в случай на отвличане на дете, гласи:

„В случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност, докато детето придобие обичайно пребиваване в друга държава членка, и:

а)      всяко лице, институция или орган, ко[и]то има[т] право на упражняване на родителски права, мълчаливо [са] приел[и] отвеждането или задържането

или

б)      детето е отсядало в тази друга държава членка за срок от поне една година след като лицето, институцията или друг орган, ко[и]то има[т] право на упражняване на родителски права, [са] знаел[и] или е трябвало да зна[ят] къде се намира детето и детето се [е] установило в своята нова среда и поне едно от следните условия е изпълнено:

i)      в рамките на една година след като носителят на правото на упражняване на родителски права е знаел или е трябвало да знае къде се намира детето, не е депозирал искане за […]връщането му пред компетентните органи на държавата членка, където детето е било отведено или задържано;

ii)      искането за […]връщане, депозирано от носителя на правото на упражняване на родителски права, е било оттеглено или ново искане не е било подадено в срока, определен [в подточка] i);

iii)      делото пред съда на държавата членка, където детето обичайно е живяло непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, е прекратено по силата на член 11, параграф 7;

iv)      решение относно упражняването на родителските права, което не съдържа [разпореждане за] […]връщането на детето, е било издадено от съдилищата на държавата членка, където детето е имало обичайното местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане“.

11.      Член 11 от Регламент № 2201/2003 съдържа разпоредбите, приложими към исканията за връщане на неправомерно отведено или задържано дете, отправени по реда на Хагската конвенция от 25 октомври 1980 година за гражданските аспекти на международното отвличане на деца(5). Този член гласи:

„1.      Когато лице, институция или друг орган, които имат право на упражняване на родителски права, сезира компетентните органи в държавите членки за издаването на решение съгласно Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. за гражданско-правните аспекти на международното отвличане на дете […], за връщането на дете, което е било неправомерно отведено или задържано в държава членка, различна от държавата членка, където детето обичайно е имало местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, се прилагат параграфи 2—8.

2.      Когато се прилагат членове 12 и 13 от Хагската конвенция от 1980 г., се гарантира, че на детето е дадена възможността да бъде изслушано по време на процеса, освен ако това се приема за неподходящо, като се отчита неговата или нейната възраст или степен на зрялост.

3.      Съдът, пред когото е подадено искането за връщане, в съответствие с параграф 1, действа експедитивно при разглеждането на искането, като използва най-бързите възможни процедури, които се предвиждат в националното законодателство.

Без да се засяга първ[а] [алинея], съдът, освен когато изключителни обстоятелства правят това невъзможно, се произнася с решение, не по-късно от шест седмици след като молбата е внесена.

4.      Съдът не може да откаже връщането на дете въз основа на член 13б от Хагската конвенция от 1980 г., ако се установи, че са [взети подходящи мерки], осигуряващи защитата на детето след неговото завръщане.

5.      Съдът не може да откаже връщането на дете, освен ако на лицето, което е поискало […]връщането му, е предоставена възможността да бъде изслушано.

6.      Ако съдът е издал решение за отказ за връщане на детето по силата на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., съдът незабавно трябва да изпрати копие или пряко, или чрез [своя централен орган], от решението за отказ за връщане на детето и от съответните документи, и по-специално [протокол от заседанието] на компетентния съд или на [централния орган] на държавата членка, където детето обичайно е [пребивавало] непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, както това е определено от националното законодателство. Съдът получава всички споменати документи в едномесечен срок от датата на решението за отказ за връщане на детето.

7.      Освен ако съдилищата в държавата членка, където детето е имало обичайно местопребиваване, непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане вече са били сезирани от една от страните, съдът или централн[ият] [орган], ко[й]то е получил[…] информацията, спомената в параграф 6, трябва да уведоми за нея страните и да ги покани да внесат изявленията си в съда, в съответствие с националното законодателство, в рамките на три месеца от датата на уведомлението, така че съдът да може да разгледа въпроса за упражняването на родителските права върху детето.

Без да се засягат правилата за компетентността, съдържащи се в настоящия регламент, съдът прекратява делото, ако не е получил необходимите изявления в рамките на срока.

8.      Въпреки решението за отказ за връщане на детето, по смисъла на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г., всяко последващо решение, което разпорежда връщането на детето, издадено от съда, който е компетентен, по смисъла на настоящия регламент се изпълнява в съответствие с раздел 4 от глава III по-долу, за да се гарантира връщането на детето“.

12.      Член 13 от Регламент № 2201/2003 въвежда следното правило за компетентност, основано на присъствието на детето:

„1.      Когато не може да се установи обичайното местопребиваване на дете и компетентността по смисъла на член 12 не може да се определи, съдилищата на държавата членка, в която детето пребивава, са компетентни да разгледат делото.

2.      Параграф 1 се прилага също към децата бежанци или децата, [изселени от страната си] поради безредиците, които са настъпили в [нея]“.

13.      Член 19, параграфи 2 и 3 от Регламент № 2201/2003 гласи:

„2.      Когато производството, отнасящо се до родителската отговорност по отношение на същото дете и [със същия предмет и на] същото основание, е [образувано] пред съдилищата на различни държави членки, съдът, пред който искът е предявен по-късно, спира съдебното производство до установяване на компетентността на съда, който първи е сезиран.

3.      След установяване на компетентността на първия сезиран съд, съдът пред който искът е предявен по-късно, се отказва от компетентност в полза на първия сезиран съд.

В този случай страната, която е завела иск пред съда, сезиран по-късно, може да заведе същия иск пред съда, сезиран по-рано“.

14.      Член 24 от Регламент № 2201/2003 въвежда забрана за преразглеждане на компетентността на съда, който е постановил решението:

„Компетентността на съда в държава членка, постановил решението, не може да се преразглежда. Нормата на член 22, буква а) и член 23, буква ) относно съобразяване с обществен[ия] [ред], не може да се прилага към правилата относно компетентността, регламентирани в членове 3—14“.

15.      В член 60, буква д) от Регламент № 2201/2003 се уточнява:

„В отношенията между държавите членки разпоредбите на настоящия регламент имат предимство пред следните конвенции, доколкото разпоредбите на тези конвенции засягат въпроси, уредени от настоящия регламент:

[…]

д)      Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. за гражданските аспекти на международното отвличане на деца“.

 Б – Международното право

16.      Хагската конвенция за международното отвличане на деца, в сила от 1 декември 1983 г., е подписана и ратифицирана както от Френската република, така и от Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, а също и от всички други държави — членки на Европейския съюз.

17.      Членове 3—5 от Хагската конвенция за международното отвличане на деца гласят:

„Член 3

„Прехвърлянето или задържането на дете се счита за незаконно, когато:

а)      е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права, предоставено както съвместно, така и поотделно на лице, институция или друг орган, съгласно законите на държавата, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди прехвърлянето или задържането му; и

b)      по време на прехвърлянето или задържането това право е било ефективно упражнявано съвместно или поотделно или би било упражнявано по този начин, ако не е било извършено прехвърлянето или задържането.

Правото на упражняване на родителски права, посочено в т. „а“ по-горе, може да произтича по силата на закон или по силата на съдебно или административно решение, или по силата на действащо споразумение съгласно законодателството на тази държава.

Член 4

Конвенцията се прилага по отношение на всяко дете, което е имало обичайно местопребиваване в договаряща държава непосредствено преди да бъде нарушено правото на упражняване на родителски права или правото на лични отношения. Конвенцията престава да се прилага, след като детето навърши 16-годишна възраст.

Член 5

За целите на тази конвенция:

а)      „право на упражняване на родителски права“ включва правата, свързани с грижите за личността на детето и по-конкретно с правото да се определя местопребиваването му;

b)      „право на лични отношения“ включва правото да се отведе детето за определен период от време на място, различно от мястото на неговото обичайно местопребиваване“.

18.      Член 13 от Хагската конвенция за международното отвличане на деца гласи:

„Независимо от разпоредбите на предходния член съдебният или административният орган на замолената държава не е задължен да разпореди връщането на детето, ако лицето, институцията или организацията, които се противопоставят на неговото връщане, установят, че:

а)      лицето, институцията или организацията, натоварени с грижата за детето, не са упражнявали ефективно родителските права по време на прехвърлянето или задържането или са дали своето съгласие, или впоследствие са приели прехвърлянето или задържането; или

b)      съществува сериозна опасност връщането на детето, да го изложи на заплаха от психическо или физическо увреждане или по всякакъв друг начин да го постави в неблагоприятна ситуация.

Съдебният или административният орган може също да откаже да разпореди връщането на детето, ако установи, че детето се противопоставя на връщането и е достигнало възраст и степен на зрялост, при които е уместно да се вземе под внимание и неговото мнение.

При преценка на обстоятелствата, посочени в този член, съдебните или административните органи следва да вземат под внимание информацията за социалното положение на детето, предоставена от централния орган или от друг компетентен орган по обичайното местопребиваване на детето“.

 В – Националното право

19.      От акта за преюдициално запитване следва, че в частноправните производства по отношение на деца съдилищата в Англия и Уелс издават разпореждания по реда на член 8 от Закона за закрила на детето от 1989 г. (Children Act 1989), с които могат да се произнасят по въпроси, свързани с местопребиваването („residence order“) и с правото на лични отношения („contact order“), да забраняват определени действия („prohibited steps order“) или да решават специфични въпроси („specific issue order“).

20.      Съгласно член 4 от Закона за закрила на детето от 1989 г. съдът може също така да предостави на бащата родителска отговорност по отношение на детето. Всъщност в Англия и Уелс бащата не е носител на родителската отговорност по закон, когато няма брак с майката на детето. Той става носител на родителската отговорност, ако е посочен като баща на детето в акта за раждане, ако е сключил споразумение с майката за родителската отговорност или ако родителската отговорност му е предоставена със съдебно решение („parental responsibility order“).

21.      Последно, в акта за преюдициално запитване се уточнява, че съдилищата в Англия и Уелс приемат(6), че когато са сезирани с искане за предоставяне на правото на упражняване на родителски права, могат да придобият това право дори ако то не принадлежи на ищеца.

II – Обстоятелствата и главното производство

 А – Обстоятелствата по спора в главното производство

22.      Разглежданите в главното производство обстоятелства могат да се обобщят по изложения по-нататък начин въз основа на данните, предоставени от запитващата юрисдикция, въз основа на писмените становища на жалбоподателката и ответника в главното производство, както и въз основа на изложеното в съдебното заседание.

23.      Жалбоподателката в главното производство, г‑жа Mercredi, френска гражданка, и ответникът г‑н Chaffe, с британско гражданство, са родители на дете с френско гражданство, което е родено извън брак в Обединеното кралство на 11 август 2009 г. Двамата родители са живеели заедно от години, но на 1 август 2009 г. бащата напуска общото жилище.

24.      Два месеца по-късно, на 7 октомври 2009 г., майката напуска Англия заедно с детето и заминава за родното си място, където живее и семейството ѝ — френския отвъдморски департамент остров Реюнион, където двете пристигат на следващия ден, 8 октомври 2009 г. Безспорно е, че бащата на детето не е уведомен за това отпътуване. Безспорно е също така, че отпътуването е правомерно, тъй като към тази дата единствено майката е носител на родителската отговорност по отношение на детето.

25.      След това бащата предявява редица искания както пред английски съдилища — да му бъде предоставена родителската отговорност, право на упражняване на родителски права и/или право на лични отношения с детето, така и пред френски съдилища — по реда на Хагската конвенция за международното отвличане на деца. Майката също подава искане пред френските съдилища да ѝ се предостави родителската отговорност по отношение на детето и правото на упражняване на родителските права.

 Б – Производствата в Англия

26.      Два дни след отпътуването на майката и детето, на 9 октомври 2009 г., бащата подава искане по телефона пред дежурния съдия в High Court of Justice (England & Wales), Family Division (Обединено кралство) (наричан по-нататък „Duty High Court Judge“). Сезираният по този начин Duty High Court Judge издава в същия ден разпореждане да му се предостави информация за местоположението на детето („location order“) и насрочва съдебно заседание за 12 октомври 2009 г.

27.      На 12 октомври 2009 г. бащата представя в заседанието пред Duty High Court Judge своите искания, които включват искане за предоставяне на родителската отговорност по отношение на детето, право на лични отношения и редуване на местопребиваването на детето. В същия ден Duty High Court Judge издава разпореждане, с което се изисква връщането на детето на територията на Англия и Уелс. Безспорно е, че майката не е знаела за подаденото от бащата искане и не се е явила, нито е била представлявана в съдебното заседание.

28.      С разпореждането от 12 октомври 2009 г. Duty High Court Judge приема, първо, че английският съд е сезиран на датата, на която бащата се е обадил по телефона, тоест на 9 октомври 2009 г., второ, че считано от тази дата, английският съд, както и бащата, имат право на упражняване на родителските права по отношение на детето, трето, че към тази дата обичайното местопребиваване на детето е било в Англия и, четвърто, че поради това английските съдилища са компетентни по делата за това дете.

29.      Установено е, че на 16 октомври 2009 г. на майката е връчено разпореждането от 12 октомври 2009 г., с което обаче тя не се съобразява.

30.      На 15 октомври 2009 г. бащата подава искане по реда на Хагската конвенция за международното отвличане на деца(7).

31.      На 28 октомври 2009 г. по искане на майката е образувано производство пред Tribunal de grande instance de Saint-Denis (Франция)(8).

32.      На 26 януари 2010 г. в рамките на производството пред High Court of Justice (England & Wales), Family Division (Обединеното кралство) бащата подава допълнително искане да се установи, че обичайното местопребиваване на детето е в Англия, че единствено английските съдилища са компетентни по отношение на детето, че той и английските съдилища имат право на упражняване на родителските права по отношение на детето и че детето неправомерно е задържано на остров Реюнион. Тези искания са уважени с разпореждане за временни мерки, с което съдът освен това приканва майката да представи доказателства. Разпореждането е предадено на френския централен орган и връчено на майката.

33.      На 15 април 2010 г. делото е разгледано от High Court of Justice (England & Wales), Family Division (Обединеното кралство). С разпореждане от същия ден High Court of Justice (England & Wales), Family Division приема, че английският съд е сезиран на 9 октомври 2009 г., когато бащата сезира по телефона Duty High Court Judge, и че считано от тази дата, английският съд има право на упражняване на родителските права по отношение на детето. Прието е още, че считано от тази дата, бащата също разполага с право на упражняване на родителските права, доколкото са издадени разпореждания в негова полза. Накрая, прието е, че детето все още е имало обичайно местопребиваване в Англия към момента, в който английският съд и бащата придобиват правото на упражняване на родителските права, и че следователно компетентни към 9 октомври 2009 г. са били английските съдилища.

34.      Установено е, че майката не се явява в съдебното заседание от 15 април 2010 г., но нейният френски адвокат представя писмено становище.

35.      На 29 юни 2010 г. бащата подава искане до Tribunal de grande instance de Saint-Denis за признаване и изпълнение на разпореждането на High Court of Justice (England & Wales), Family Division.

36.      На 24 юни и 12 юли 2010 г. High Court of Justice (England & Wales), Family Division издава други разпореждания, последното от които изисква от майката да даде възможност за среща между бащата и детето в периода от 29 юли до 12 август 2010 г. на остров Реюнион.

37.      На 12 юли 2010 г. майката подава жалба срещу разпореждането на Duty High Court Judge от 12 октомври 2009 г. и това на High Court of Justice (England & Wales), Family Division от 15 април 2010 г. пред Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division), който решава да постави на Съда преюдициално запитване.

 В – Производствата във Франция

1.      Производството, образувано по искане на майката

38.      На 28 октомври 2009 г. майката подава искане до Tribunal de grande instance de Saint-Denis (Франция) родителската отговорност по отношение на детето да се предостави само на нея, а местоживеенето му да се определи на нейния адрес. Явно искането не е връчено на бащата, а той научава за него в хода на производството, образувано по реда на Хагската конвенция за международното отвличане на деца.

39.      На 27 януари 2010 г. адвокатите на бащата искат от Tribunal de grande instance de Saint-Denis да спре производството по подаденото от майката искане в съответствие с член 16 от Хагската конвенция за международното отвличане на деца и член 19 от Регламент № 2201/2003.

40.      С решение от 23 юни 2010 г. Tribunal de grande instance de Saint-Denis предоставя родителската отговорност по отношение на детето само на майката и определя местоживеенето му на нейния адрес. Бащата не се явява, нито се представлява в съдебното заседание, проведено на 31 май 2010 г.

2.      Искането на бащата по реда на Хагската конвенция за международното отвличане на деца

41.      На 15 октомври 2009 г. бащата сезира централния английски орган с искане за връщане на детето в Англия и Уелс на основание на Хагската конвенция за международното отвличане на деца, в резултат на което на 18 декември 2009 г. е образувано производство пред Tribunal de grande instance de Saint-Denis.

42.      Tribunal de grande instance de Saint-Denis разпорежда майката да се яви пред него съгласно Хагската конвенция за международното отвличане на деца. В призовката изрично се посочва разпореждането на Duty High Court Judge от 12 октомври 2009 г.

43.      Отправеното от бащата искане по реда на Хагската конвенция за международното отвличане на деца е отхвърлено на 15 март 2010 г. по съображението, че той няма право на упражняване на родителските права по смисъла на членове 3 и 5 от тази конвенция.

III – Преюдициалните въпроси и искането за произнасяне по реда на спешното производство

44.      На 8 октомври 2010 г. сезираният с жалбата на майката Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) решава да постави на Съда следните три преюдициални въпроса, получени в Съда на 18 октомври 2010 г.:

„1)      Кои са подходящите критерии, които следва да се приложат за определяне на обичайното местопребиваване на дете с оглед на:

–        член 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003,

–        член 10 от Регламент (ЕО) № 2201/2003?

2)      Може ли съд да бъде „институция или орган“, на която или който да се предостави правото на упражняване на родителските права за целите на разпоредбите на Регламент (ЕО) № 2201/2003?

3)      Продължава ли член 10 да е приложим, след като съдилищата на замолената държава членка са отхвърлили искане за връщане на детето съгласно Хагската конвенция за международното отвличане на деца поради липсата на предпоставките по членове 3 и 5 от нея?

В частност как следва да се разреши противоречието между решението на замолената държава, че липсват предпоставките по членове 3 и 5 от Хагската конвенция за международното отвличане на деца, и решението на молещата държава, че предпоставките по членове 3 и 5 са налице?“.

45.      В акта за преюдициално запитване Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) посочва, че иска запитването да се разгледа по реда на спешното производство, тъй като целта на това запитване е да се определи кой е компетентният съд съгласно правото на Съюза по делата за родителската отговорност по отношение на детето. Националният съд уточнява, че докато не се определи компетентният съд, не може да се постанови решение по направените от бащата искания за издаване на разпореждане, въз основа на което да може да се среща с детето.

46.      С решение от 28 октомври 2010 г. Съдът уважава искането на запитващата юрисдикция настоящото дело да се разгледа по реда на спешното производство съгласно член 104б от Процедурния правилник на Съда.

47.      Жалбоподателката и ответникът в главното производство, правителството на Обединеното кралство, германското, ирландското и френското правителство, както и Европейската комисия представят становища в проведеното на 1 декември 2010 г. съдебно заседание.

IV – Предварителни бележки

48.      Преди да се пристъпи към разглеждане на поставените от запитващата юрисдикция въпроси, е необходимо да се внесат две уточнения от значение за целия по-нататъшен анализ.

49.      Засега не е необходимо обстойно изложение по първото уточнение, отнасящо се до правната квалификация на фактите, във връзка с които е възникнал спорът в главното производство. Следва да се има предвид, че детето е отведено правомерно както от гледна точка на Регламент № 2201/2003, така и от гледна точка на Хагската конвенция за международното отвличане на деца и че в това отношение — както ще имам възможност да подчертая при разглеждането на релевантността на втория и третия въпрос(9) — е налице съвпадение в мненията на бащата(10), майката, представилите становища правителства и Комисията.

50.      За разлика от това, по-деликатно е второто уточнение, свързано с датата, която е от значение за определянето на международната компетентност съгласно Регламент № 2201/2003.

51.      Член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 е обща норма, съгласно която съдът на държавата членка следва да определи дали детето пребивава обичайно в тази държава членка към датата, на която е сезиран. Ако в деня на сезирането детето има обичайно местопребиваване в държавата членка на сезирания съд, този съд може да приеме, че е компетентен на основание член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003. Ако обаче в деня на сезирането детето вече няма обичайно местопребиваване в държавата членка на сезирания съд, този съд не може да приеме, че е компетентен, поне не и на основание член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003. В зависимост от случая сезираният съд може да приеме, че е компетентен на основание членове 9, 10, 12 или 14 от Регламент № 2201/2003, или обратно — да се откаже от компетентност на основание член 13 или член 15 от Регламента(11).

52.      В акта за преюдициално запитване Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) подчертава, че две дати могат да се разглеждат като относими — 9 октомври 2009 г., когато бащата сезира Duty High Court Judge по телефона, и 12 октомври 2009 г., когато бащата формално излага исканията си в съдебното заседание пред същия съдия. В разпореждането от 15 април 2010 г. High Court of Justice (England & Wales), Family Division изрично посочва, че английският съд е сезиран още на 9 октомври 2009 г. вечерта и че от този момент както английският съд, така и бащата имат право на упражняване на родителските права по отношение на детето.

53.      Тук следва да се подчертае, че макар да е в правомощията на запитващата юрисдикция да определи коя от двете дати трябва да се приеме за относима, все пак именно в Регламент № 2201/2003 са установени условията, при които съдът се счита за сезиран.

54.      Всъщност в член 16, буква a) от Регламент № 2201/2003 се уточнява, че съдът се смята за сезиран към момента на подаване на исковата молба или на документ, имащ същото значение, при условие че ищецът не е пропуснал впоследствие да предприеме действията, необходими за връчването на съответните документи на ответника(12).

55.      При обстоятелствата в главното производство и предвид предоставените от запитващата юрисдикция данни изглежда, че само датата 12 октомври 2009 г. може да се приеме за относима въз основа на разпоредбите на член 16 от Регламент № 2201/2003, с уточнението, че запитващата юрисдикция все пак трябва да се увери, че изискванията за връчване са били изпълнени съобразно разпоредбите на Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела (връчване на документи) и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1348/2000 на Съвета(13).

56.      При все това, важно е да се подчертае, че Съдът е сезиран с преюдициално запитване, отправено в рамките на производство по обжалване на две разпореждания, постановени от два състава на един съд, които са се произнесли по своята компетентност съгласно Регламент № 2201/2003: първият на 12 октомври 2009 г., непосредствено след отпътуването на майката и детето, а вторият — почти шест месеца след отпътуването им, на 15 април 2010 г.

57.      Поради тази особеност, а наред с нея и поради твърде общия характер на първия поставен от запитващата юрисдикция въпрос, е трудно да се установи дали тя възнамерява да се произнесе във въззивното производство по компетентността на двете нисшестоящи съдилища, или да прецени собствената си компетентност съгласно Регламент № 2201/2003 в същото въззивно производство. Предвид критериите, изведени от Съда в посоченото по-горе Решение по дело А, и тези, които ще бъдат изведени в настоящото дело, определянето на обичайното местопребиваване на детето е много по-деликатна задача в първия случай, отколкото във втория(14). По-нататъшният анализ се основава на допускането, че обичайното местопребиваване на детето трябва да се определи към датата на първото сезиране на английските съдилища на 12 октомври 2009 г., с уточнението, че е в правомощията на запитващата юрисдикция да реши този въпрос.

V –    По първия въпрос

58.      С първия въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да ѝ посочи подходящ „критерий“ за определяне на обичайното местопребиваване на детето по смисъла на Регламент № 2201/2003(15). На пръв поглед изглежда доста трудно да се определи дали запитващата юрисдикция очаква Съдът да ѝ даде общ отговор на абстрактен въпрос, или обратно — би желала да получи отговор, съобразен с обстоятелствата по спора, с който е сезирана. Все пак най-вероятно тя иска да получи конкретен отговор на поставения пред нея проблем.

59.      По този начин, за да установи своята компетентност съгласно Регламент № 2201/2003, запитващата юрисдикция иска разяснения направо за понятието за обичайно местопребиваване, в частност както е използвано в член 8 от същия регламент. От това би могло да се заключи, че обичайното местопребиваване е единственото основание за компетентност на националните съдилища. Член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 обаче е част от система с по-широк обхват. В член 8, параграф 2 от Регламента изрично се посочва, че въведената с този член обща компетентност се прилага само ако не е налице някое от другите основания за компетентност и че обичайното местопребиваване е само един критерий, но има и други, въз основа на които евентуално също може да се учреди компетентност.

60.      От тази гледна точка на запитващата юрисдикция трябва да бъде указано, че първият „критерий“, по който може да се установи дали е компетентна съгласно Регламент № 2201/2003, трябва да се търси в систематичното място на понятието за обичайно местопребиваване в структурата на този регламент. Понятието за обичайно местопребиваване, колкото и да е важно, предоставя само ограничени възможности. То трябва да се разбира като понятие, което в подходящия момент трябва да може да отстъпи пред други понятия или алтернативни категории.

61.      Поради това смятам, че отговорът на първия въпрос следва да се раздели на две. В първата част ще се опитам, доколкото е възможно, да обогатя насоките, дадени в частност с Решение по дело A, посочено по-горе(16), стремейки се винаги да държа сметка за конкретните обстоятелства в главното производство, без обаче да „изземвам“ задачата, възложена единствено на запитващата юрисдикция, а именно да разреши отнесения до нея спор. За да дам отговор, който да е от полза за запитващата юрисдикция, във втората част ще анализирам всички способи, предвидени в Регламент № 2201/2003 за постигането на главната му цел — да се осигури определянето на компетентния съд.

 А – Относно определянето на „обичайното местопребиваване“ на детето

62.      В Решение по дело A, посочено по-горе(17) Съдът така тълкува понятието за обичайно местопребиваване на дете по смисъла на член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, че да даде възможност на националните съдилища във всяка хипотеза да преценят дали са компетентни съгласно този регламент. Въпреки това от акта за преюдициално запитване личи, че методологията, предписана от Съда в посоченото решение, не е достатъчна. Явно трябва да се предоставят допълнителни насоки, които да ориентират националните съдилища и в случаи на преместване на обичайното местопребиваване на детето.

1.      Понятието за обичайно местопребиваване: изводите от Решение по дело A

63.      Първо, в Решение по дело A, посочено по-горе, Съдът установява, че в Регламент № 2201/2003 няма определение на понятието за обичайно местопребиваване и не се съдържа изрично препращане към правото на държавите членки, което да позволи да се определят смисълът и обхватът на това понятие. Оттук съгласно практиката си Съдът заключава, че понятието трябва да се определи предвид контекста, в който се вписва(т) съответната разпоредба или съответните разпоредби, както и предвид преследваната с Регламента цел. В това отношение Съдът е откроил посочената в съображение 12 от Регламент № 2201/2003 цел, а именно правилата за компетентността, които той създава, да се определят с оглед на висшия интерес на детето и особено на критерия на близостта(18).

64.      При това положение понятието за обичайно местопребиваване по смисъла на Регламент № 2201/2003 е общностно понятие, което следователно трябва да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза(19). В това отношение Съдът уточнява, че тази самостоятелност трябва да се изразява в определена независимост на понятието спрямо идентичните или близки понятия, които се използват в другите области на общностното право, например в областта на социалното осигуряване на работниците мигранти и в областта на публичната служба(20).

65.      Второ, Съдът приема, че обичайното местопребиваване на детето трябва „да се установи въз основа на съвкупност от фактически обстоятелства, специфични за всеки конкретен случай“(21). В това отношение той уточнява, че освен физическото присъствие на детето в държавата членка трябва да се вземат предвид фактори, които могат да покажат, че това присъствие по никакъв начин няма временен или случаен характер и че пребиваването на детето отразява определена интеграция в социална и семейна среда(22). Сред неизчерпателно изброените от Съда фактори са продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, гражданството на детето, мястото и условията за обучение в училище, лингвистичните познания, както и семейните и социални отношения, поддържани от детето в посочената държава(23). В допълнение, намерението на родителите да се установят с детето в друга държава членка, изразено чрез някои очевидни действия като придобиването или наемането на жилище в приемащата държава членка, може да представлява показател за преместването на обичайното местопребиваване(24).

66.      В този смисъл от Решение по дело A ,посочено по-горе, се вижда, че обичайното местопребиваване по смисъла на член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 „съответства на мястото, което изразява определена интеграция на детето в дадена социална и семейна среда“. В действителност обаче решението не предоставя само определение на понятието за обичайно местопребиваване. То дава основните насоки за проверката, чрез която може да се определи обичайното местопребиваване на детето. Тази проверка се състои в преценката и претеглянето на съвкупност от обективни и субективни, количествени и качествени, времеви и волеви показатели, въз основа на които може да се установи дали детето е интегрирано в социална и семейна среда, и то с определена степен на интензитет.

67.      Трето, Съдът установява, че определянето на обичайното местопребиваване на детето е в правомощията на националните съдилища, които трябва общо да оценят положението и да направят цялостна преценка на различните доказателства и на релевантните показатели(25). Съдът обаче не дава по-конкретни насоки за задълженията на националните съдилища в това отношение.

68.      В заключение на припомненото би могло да се приеме, че Решение по дело A, посочено по-горе, доколкото осигурява едновременно рамката, критериите и метода за определяне на обичайното местопребиваване на детето по смисъла на Регламент № 2201/2003, вече съдържа точен и пълен отговор на първия въпрос на запитващата юрисдикция.

69.      Не така смята обаче запитващата юрисдикция, която макар несъмнено да е добре запозната с Решение по дело A, посочено по-горе, е счела за необходимо да постави този въпрос(26).

70.      Следователно запитващата юрисдикция очевидно се нуждае от по-подробни разяснения в сравнение със съдържащите се в Решение по дело A, посочено по-горе, и иска от Съда да ѝ предостави по-точни насоки, които да ѝ дадат възможност в съответствие с правото на Съюза да претегли изложените по този въпрос противоречиви доводи на страните в главното производство и да разреши спора, с който е сезирана. Въпросът на запитващата юрисдикция следователно трябва да се разбира малко или много като покана за уточняване на критериите, които позволяват да се определи при какви обстоятелства може да се приеме, че когато правомерно е напуснало с майка си територията на държавата членка, в която е имало обичайно местопребиваване, детето е „изгубило“ това първоначално обичайно местопребиваване и е придобило ново обичайно местопребиваване.

2.      „Изгубване“ и „придобиване“ на обичайно местопребиваване при правомерно отвеждане

 а)     Условията за преместване на обичайното местопребиваване

71.      За да се приеме, че е имало промяна на обичайното местопребиваване, е необходимо да е имало „изгубване“ на първоначалното обичайно местопребиваване и „придобиване“ на ново обичайно местопребиваване(27). Всъщност, макар че лицата може да имат няколко „обикновени“ места на пребиваване, обичайното местопребиваване е само едно. Освен това лицето, което решава да напусне една държава членка и да се установи за постоянно в друга, не е в същото положение като лицето, което първоначално само временно пребивава в държавата членка, но след известно време се установява там. В първия случай изгубването на първоначалното обичайно местопребиваване и придобиването на новото са едновременни събития. Във втория случай придобиването на обичайно местопребиваване в новата държава членка най-вероятно не може да се приеме за факт преди изтичането на определен период от време(28). Все пак остава да се определи кои са показателите за изгубване и придобиване на обичайно местопребиваване.

 б)     Показателите за преместване на обичайното местопребиваване

72.      В това отношение особено внимание трябва да се обърне на разпоредбите на член 9 от Регламент № 2201/2003, както и — при обстоятелствата в главното производство — на волята на майката на детето.

 i)     Насоките за тълкуване, изведени от член 9 от Регламент № 2201/2003

73.      Когато детето правомерно се премества от една държава членка в друга, в която придобива ново обичайно местопребиваване, член 9 от Регламент № 2201/2003 предвижда съдилищата на държавата членка по първоначалното обичайно местопребиваване да запазят компетентност само за период от три месеца. Следователно в Регламент № 2201/2003 се допуска, че е възможно детето да придобие ново обичайно местопребиваване в рамките на три месеца(29).

74.      Текстът на тази разпоредба на различните езици се поддава на нюансирани и дори разнопосочни тълкувания. Например немският текст(30) на разпоредбата изразява по-скоро идеята, че с правомерното преместване по принцип се придобива и ново обичайно местопребиваване, докато от френския(31) текст ясно личи, че тази разпоредба се прилага при наличието на две предпоставки — детето да се е преместило правомерно, от една страна, и да е придобило ново обичайно местопребиваване, от друга.

75.      Без да се спирам обстойно на добре известната практика на Съда относно тълкуването на различните езикови редакции на актовете от правото на Съюза, трябва да припомня, че разпоредбата следва да се тълкува с оглед на текста ѝ на всички езици и в зависимост както от общата структура и целите на правната уредба, от която тя е част(32), така и от действителната воля на законодателя и преследваната от него цел(33).

76.      Въпреки малко подвеждащото си заглавие(34) член 9 от Регламент № 2201/2003 всъщност установява принципа, че в случаите на правомерно преместване компетентността преминава върху съдилищата на държавата членка по новото обичайно местопребиваване на детето, ако то правомерно се е преместило. Компетентността на съдилищата на държавата членка по първоначалното местопребиваване се запазва само за ограничен период от три месеца, за да се позволи на носителя на правото на лични отношения, който е принуден да приеме преместването на детето, да сезира предоставилите правото на лични отношения съдилища с оглед изменението на това право в зависимост от новите обстоятелства.

77.      Следователно съгласно установеното с тази разпоредба правило правомерното преместване на носителя на родителската отговорност по отношение на детето в друга държава членка по принцип води до придобиване на ново обичайно местопребиваване в тази държава членка. Поради това, освен при особени обстоятелства, като последица от правомерното преместване по принцип би трябвало международната компетентност на съдилищата на отправната държава членка да премине върху съдилищата на приемащата държава членка, които се считат за най-подходящи с оглед на принципа на близостта(35).

78.      След като от разпоредбите на член 9 от Регламент № 2201/2003 може да се направи извод, че правомерното преместване от една държава членка в друга, стига да притежава всички признаци на безсрочно и неконюнктурно установяване в тази държава членка, е доста сигурен показател за придобиването на обичайно местопребиваване в нея, то тогава този показател би следвало да се издигне в ранг на презумпция, макар и слаба, за придобиването на ново обичайно местопребиваване, в резултат от което страната, която оспорва придобиването на ново местопребиваване, ще трябва да доказва, че в конкретния случай то не е налице.

79.      Все пак е важно да се посочи, че макар да са от значение, тези фактори несъмнено не са единствените, които трябва да се вземат предвид, тъй като изводите на националните съдилища във всички случаи трябва да се основават на обща оценка на положението по смисъла на Решение по дело A, посочено по-горе, и на претегляне на всички относими критерии, за да се установи дали детето се е интегрирало в социалната и семейната си среда.

80.      Тук трябва да се уточни, че не изглежда целесъобразно да се отнеме възможността на националните съдилища да преценяват поотделно случаите на преместване на обичайното местопребиваване, например като в съдебната практика се определи стандартен срок(36), с изтичането на който промяната на местопребиваването да се счита за факт(37), или като се установи, че правомерното отвеждане на детето води до незабавно изгубване на неговото първоначално обичайно местопребиваване, считано от момента, в който е отведено(38). Тези два подхода всъщност биха били в пряко противоречие с гъвкавия и прагматичен подход на Съда в Решение по дело A, посочено по-горе, а същевременно невинаги биха осигурили решение за различните възможни случаи.

 ii)   Значение на волята на майката при преценката на въпроса за обичайното местопребиваване на правомерно отведено дете

81.      Както бе припомнено по-горе, първият сезиран съд трябва да определи кое е обичайното местопребиваване на детето към момента на сезирането на съда, като приложи методологията, предписана от Съда в Решение по дело Aq посочено по-горе. Въпреки че Съдът не се произнася по този въпрос в посоченото решение, ясно е, че националният съд трябва да издири показателите, по които ще си състави мнение, съобразно релевантните разпоредби на националното право, но и при спазване на правото на Съюза и общите му принципи. Въпреки това, при обстоятелства като тези в главното производство, волята на майката като единствен носител на родителската отговорност по отношение на детето към датата на неговото отвеждане е била фактор от особено значение.

82.      Ще припомня, че в разглеждания в главното производство случай майката и детето напускат Англия на 7 октомври 2009 г. Следователно английските съдилища, които са били сезирани на 12 октомври 2009 г. и първи е трябвало да установят дали са компетентни съгласно Регламент № 2201/2003, е трябвало да определят дали от момента на заминаването с майка си детето е изгубило обичайното си местопребиваване в Англия и към датата на сезирането им е придобило ново обичайно местопребиваване във Франция.

83.      Видно от разпореждането от 15 април 2010 г., волята на майката да напусне окончателно Англия заедно с дъщеря си е можела, от една страна, да се изведе от някои обективни обстоятелства като закупуването на еднопосочен самолетен билет и от някои изявления, изразяващи повече или по-малко ясно това намерение. Прието е обаче, че продажбата от майката на притежаваната от нея в Англия кола не е достатъчно категоричен белег за подобна воля. От друга страна, има и обстоятелства, които пораждат съмнение в наличието на такава воля — майката не е уведомила за заминаването си нито своя работодател, нито собственика на апартамента, в който е живеела.

84.      Освен това, ако волята на майката да напусне Англия е извън всяко съмнение, други обстоятелства дават основание за съмнение в твърдото ѝ намерение да се установи на остров Реюнион. Преди всичко от нейната кореспонденция малко преди да замине, и по-точно от изпратената от летището в деня на заминаването пощенска картичка, би могло да се заключи, че това заминаване е по-скоро реакция на стреса, който са ѝ причинили заплахите на бащата да предяви иск да му се предостави родителската отговорност по отношение на детето, отколкото добре обмислено решение да започне нов живот на остров Реюнион.

85.      Разбира се, както бе подчертано по-горе, правомерното отпътуване от държава членка и установяването на ново местопребиваване в друга държава членка не предполагат непременно, автоматично и непосредствено придобиването на ново обичайно местопребиваване във втората държава членка. Въпреки това е вярно, че в случай като този в главното производство несъмнено трябва да се придаде определящо значение на волята на лицето, което е единствен носител на родителската отговорност по отношение на детето, както посочи германското правителство в съдебното заседание.

86.      В случая в главното производство това е било още по-важно, тъй като към момента на отвеждането му детето е било в кърмаческа възраст.

87.      Възрастта на детето може да е фактор както при преценката дали то е изгубило обичайното си местопребиваване, така и при преценката дали е придобило ново обичайно местопребиваване. Ясно е, че когато детето е твърде малко и е изключително зависимо от своята майка, която е неговият „жизнен хоризонт“, волята на майката да напусне правомерно една държава членка, за да се установи или да се завърне в друга държава членка, е обстоятелство с решаващо значение при преценката дали това дете е изгубило обичайното си местопребиваване. Освен това при децата на тази най-ранна възраст може много бързо да бъдат изпълнени условията за интеграция в новата семейна и социална среда.

88.      Да се придаде определящо значение на волята на единствения носител на родителската отговорност не означава изобщо да не се държи сметка за други фактори.

89.      Напротив, тази воля следва да намира потвърждение в очевидни действия, каквито биха могли да бъдат, както подчертава Съдът в Решение по дело A, посочено по-горе, придобиването или наемането на жилище в новата държава членка. Все пак завръщането в държавата по произход или при членове на семейството също е фактор, който има значение за преценката дали е налице тази воля. Това е така особено в случаи като този в главното производство, при който бащата е напуснал семейното жилище малко преди раждането на детето. Съображения от психологически и икономически характер също биха могли да позволят да се прецени значението на заминаването при подобни обстоятелства.

90.      Въпреки това, както подчерта германското правителство в съдебното заседание, не трябва тази воля да не се взема предвид само поради твърдението, че майката се е преместила с детето единствено с цел да запази самостоятелното си право на упражняване на родителските права.

91.      В това отношение бащата по същество твърди, че майката е отпътувала с детето именно за да може да избегне компетентността на английските съдилища и да установи изкуствена връзка към правото и съдилищата на друга държава в нарушение на правото на семеен живот както на детето, така и на бащата, което е гарантирано с член 7 от Хартата и член 8 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г., а и в нарушение на правата на детето, гарантирани с член 24 от Хартата. Бащата подчертава, че вредните последици от отвличането на деца се проявяват в действителния живот и не трябва да се омаловажават поради абстрактни правни съображения като това дали в момента на отвеждането на детето родителската отговорност принадлежи само на майката или и на двамата родители. Той допълва, че нито Регламент № 2201/2003, нито Хагската конвенция за международното отвличане на деца въвеждат разграничения в зависимост от семейното положение на родителите — дали имат сключен брак, или не.

92.      Дори да са верни — което не е възможно да се определи само въз основа на материалите по делото — тези твърдения следва да се отхвърлят.

93.      Не бива да се забравя, че определянето на обичайното местопребиваване на детето има за цел единствено да се установи кой съд следва да се счита за най-близък до детето съобразно принципа на близостта и с оглед на висшия интерес на детето. Както бе подчертано, този анализ трябва да се направи от гледна точка на детето и в никакъв случай от гледна точка на родителите, колкото и оправдани да са исканията им във връзка с това дете.

94.      Недопустимо е националните съдилища да обосновават извода, че са компетентни, само със съображението, че законните права на съответния ищец няма да бъдат адекватно защитени от съда на друга държава членка, тъй като това би подкопало самите основи на Регламент № 2201/2003.

95.      В заключение следва да се обърне особено внимание на обстоятелството, че когато определят обичайното местопребиваване на детето и в частност когато преценяват дали обичайното му местопребиваване действително се е променило в резултат от правомерното отвеждане, националните съдилища, които трябва да се произнесат по своята компетентност съгласно член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, следва да вземат всички необходими мерки, за да дадат възможност за пълно и изчерпателно изслушване на лицето, което е единствен носител на родителската отговорност и което е отвело детето. Необходимо е това лице не само да може да представи становище, но и да се положат всички усилия, за да му се осигури възможност да посочи причините за своето отпътуване.

96.      От акта за преюдициално запитване следва, че макар това да е направено преди издаването на разпореждането от 15 април 2010 г., то не е било така преди разпореждането от 12 октомври 2009 г., което съвпада с първото сезиране на съд със спора в главното производство по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003.

 Б – По преценката на въпроса за компетентността на националните съдилища при промяна на обичайното местопребиваване

97.      Като се има предвид принципът, че с решението си по преюдициалното запитване Съдът трябва да даде цялостен отговор, който да е от полза на запитващата юрисдикция и същевременно да осигурява на всички съдилища в държавите членки, които прилагат Регламент № 2201/2003, основните насоки, с оглед на които да се произнасят по своята компетентност, би било уместно да се припомни, че Регламент № 2201/2003 въвежда пълна и съгласувана система на компетентността, при която обичайното местопребиваване на детето е само един от критериите, макар и най-важният, въз основа на които националните съдилища трябва да определят своята компетентност. Затова смятам да дам някои пояснения за това каква е и каква трябва да бъде задачата на националните съдилища съгласно Регламент № 2201/2003.

1.      Изясняване на задачата на националните съдилища съгласно Регламент № 2201/2003

98.      Съгласно член 8, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 параграф 1 от този член, който установява общата компетентност на съда по обичайното местопребиваване на детето, се прилага само при спазване на условията на членове 9, 10 и 12 от същия регламент.

99.      Следователно съдилищата на държавите членки, които трябва да преценят дали са компетентни съгласно Регламент № 2201/2003, трябва за целта да следват реда по член 8, параграф 2 от Регламента. Те следва първо да проверят дали са компетентни съгласно членове 9, 10 и 12 от Регламент № 2201/2003. При отрицателен отговор трябва да установят дали са компетентни съгласно член 8, параграф 1 от Регламента, като приложат метода за установяване на обичайното местопребиваване на детето, определен от Съда в неговата практика, и преди всичко в Решение по дело A, посочено по-горе.

100. Ако този метод не позволи да се определи обичайното местопребиваване на детето, сезираните национални съдилища следва да се произнесат на основание на останалите разпоредби от Регламент № 2201/2003 — или съгласно член 13 при невъзможност да се определи обичайното местопребиваване на детето, или съгласно член 15, ако намират за необходимо да се откажат от компетентността, която иначе им принадлежи с оглед на обичайното местопребиваване на детето(39).

101. В това отношение е важно да се подчертаят различните измерения на задачата на националните съдилища съгласно Регламент № 2201/2003(40).

102. Член 17 от Регламент № 2201/2003 възлага на националните съдилища задължението да постановяват служебно, че не са компетентни, когато не е налице някое от основанията за компетентност по Регламента и когато съгласно същия регламент компетентността принадлежи на съда на друга държава членка.

103. Въпреки това, от структурата на Регламент № 2201/2003 със сигурност може да се направи изводът, че той задължава националните съдилища не само да проверят дали са компетентни(41) и евентуално да поискат от страните да представят становища по този въпрос(42), но и служебно да основават извода за компетентността си на посочения регламент. В този контекст тяхно задължение е също така, за да защитят висшия интерес на детето, да разгледат всички възможни основания за компетентност и особено възможността да се откажат от компетентност в полза на друг, по-подходящ съд.

104. В Решение по дело A(43), посочено по-горе, Съдът се произнася именно в този смисъл, като разглежда изключителния случай, при който поради невъзможност да установи обичайното местопребиваване на детето националният съд е трябвало в съответствие с член 13 от Регламент № 2201/2003 да се откаже от компетентност в полза на съдилищата в държавата членка, в която се намира детето. Националният съд може също така да се откаже от компетентност съгласно член 16 от Регламента. Тези две възможности ще бъдат разгледани последователно.

2.      Проверка на целесъобразността на изпращането на делото на друг съд

105. Случаят в главното производство е много добър пример за условията, при които съдът би могъл да изпрати делото на друг съд. High Court of Justice (England & Wales), Family Division със сигурност е можел, предвид изразените в разпореждането му от 15 април 2010 г. съмнения, да се откаже от компетентност съгласно член 13 от Регламент № 2201/2003. Предвид развитието на случая Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) би могъл да изпрати делото на френските съдилища, които вече със сигурност са по-подходящи да се произнесат по спора в главното производство.

 а)     Изпращане на делото на съда по местонахождението на детето: член 13 от Регламент № 2201/2003

106. Член 13, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че когато не може да се установи обичайното местопребиваване на дете и компетентността по смисъла на член 12 от същия регламент не може да се определи, съдилищата на държавата членка, в която детето пребивава, са компетентни да разгледат делото.

107. В мотивите към акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция поставя въпроса дали може да се приеме, че към 12 октомври 2009 г. детето вече е нямало обичайно местопребиваване.

108. В писменото си становище Комисията обръща внимание на тази хипотеза. Като се позовава на решението на съдия Brandon of Oakbrook(44), тя подчертава, че лицето всъщност може за един-единствен ден да престане да пребивава обичайно в определена държава членка, ако я напусне с твърдото намерение да не се завръща и вместо това да премести трайно своето местопребиваване в друга държава членка. Въпреки това, лицето не би могло да придобие също за един ден обичайно местопребиваване във втората държава членка, тъй като за това са необходими относително дълъг период от време и твърдо намерение. В течение на този относително дълъг период лицето ще е изгубило обичайното си местопребиваване в първата държава членка, без обаче да е придобило ново обичайно местопребиваване във втората държава членка. Оттук Комисията стига до извода, че съдът следва да определи дали майката е имала твърдо намерение да не се завръща в Англия, което тя трябва да докаже съгласно разпоредбите на националното право на запитващата юрисдикция.

109. Правителството на Обединеното кралство също посочва, с малко по-различни думи, че след като вземе под внимание всички относими фактори и особеностите на конкретния случай, националният съд може да приеме, че детето е изгубило своето обичайно местопребиваване в държавата членка непосредствено след като е отпътувало от нея. В това отношение правителството подчертава, че подобна хипотеза не предполага по-малка защита на детето, тъй като член 13 от Регламент № 2201/2003 предвижда компетентна да е именно държавата членка, в която се намира детето.

110. Ето защо отново би могло да се подчертае, че националните съдилища трябва да проверяват дали са налице условията за прилагане на член 13 от Регламент № 2201/2003 и съответно дали трябва да приложат тази разпоредба.

 б)     Изпращане на делото на по-подходящия съд: член 16 от Регламент № 2201/2003 и отводът за forum non conveniens

111. Член 15 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че по изключение съдилищата на държава членка, които са компетентни, могат, ако смятат, че съдът на друга държава членка, с която детето има особена връзка, е по-подходящ за разглеждането на делото, и когато това е във висш интерес на детето, да спрат делото и да поканят страните да подадат искане до съда на тази друга държава членка в съответствие с параграф 4 от посочения член, или да поискат от съда на другата държава членка да приеме компетентността в съответствие с параграф 5 от същия член.

112. Член 15, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 предвижда тази възможност да се прилага най-вече по почин на сезирания национален съд.

113. Ето защо може да се подчертае, че запитващата юрисдикция трябва да провери дали в главното производство са налице условията за прилагането на член 15 от Регламент № 2201/2003 и съответно дали трябва да приложи тази разпоредба.

 В – Заключение

114. Поради това първият преюдициален въпрос на запитващата юрисдикция предполага следния отговор. По принцип националният съд, който е сезиран с искане във връзка с родителската отговорност по отношение на дете, трябва изрично да се произнесе дали е компетентен съгласно Регламент № 2201/2003, след като провери последователно различните основания, на които може да е компетентен съгласно Регламента. При тази проверка съдът следва да определи обичайното местопребиваване на детето с оглед на висшия интерес на това дете, като прецени съвкупността от специфичните за разглеждания случай фактически обстоятелства. В частност, при обстоятелства като тези в главното производство, които се характеризират с факта на правомерното отвеждане на детето от държавата членка, в която е било обичайното му местопребиваване, в друга държава членка, и същевременно с незабавното, но последващо сезиране на съд в държавата членка по първоначалното местопребиваване, посоченият съд трябва, наред с останалото, да прецени дали наистина отвеждането е довело в кратки срокове до изгубване на първоначалното обичайно местопребиваване на детето и придобиване на ново обичайно местопребиваване в приемащата държава членка. За целта съдът трябва да вземе под внимание — като определящ фактор, явно отчетен в съображенията му — волята на лицето, което е носител на родителската отговорност и правомерно е отвело детето, като съобрази и възрастта на детето и след като даде възможност на посоченото лице да представи становище и да изложи пълно и изчерпателно причините за отвеждането. Лицето, което в такива случаи оспорва придобиването на ново обичайно местопребиваване, трябва да докаже, че отвеждането не се дължи на волята да се установи ново обичайно местопребиваване в приемащата държава членка. Накрая, ако не може да определи обичайното местопребиваване на детето, националният съд следва да констатира това и при спазване на принципа на близостта да се произнесе по въпроса за компетентността въз основа на член 13 или член 15 от Регламент № 2201/2003.

VI – По втория и третия въпрос

 А – Предварителни бележки по релевантността на поставените въпроси

1.      Очертаване на проблема

115. С първия си въпрос(45), второ тире, както и с третия си въпрос, запитващата юрисдикция иска от Съда тълкуване на член 10 от Регламент № 2201/2003, който определя правилата за компетентността в случай на отвличане на дете.

116. Освен това с втория си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали съдът може да бъде „институция или орган“ по смисъла на Регламент № 2201/2003 — понятия, използвани само в членове 10 и 11 от Регламента.

117. Както подчертава Комисията в писменото си становище, запитващата юрисдикция не излага причините, поради които ѝ е необходим отговор на този въпрос, за да се произнесе по спора, с който е сезирана. Тя подчертава обаче, че този въпрос изглежда се основава на допускането, че ако английските съдилища са придобили право на упражняване на родителските права още на 9 октомври 2010 г., задържането на детето извън Англия е неправомерно и следователно може да е основание за прилагане както на Хагската конвенция за международното отвличане на деца, така и на член 11 от Регламент № 2201/2003, който се отнася именно до връщането на детето в случай на неправомерно отвеждане или задържане.

118. В това отношение бащата на детето наред с другото твърди, че ако първоначално заминаването на майката с детето не е било неправомерно, то задържането на детето извън Англия е неправомерно поради несъобразяването на майката с различните разпореждания на английските съдилища.

119. В това отношение е възможно вторият въпрос на запитващата юрисдикция да се разглежда като мълчаливо отпращане към разпоредбите на член 11 от Регламент № 2201/2003.

120. В този смисъл въпросите на запитващата юрисдикция показват, че тя най-малкото имплицитно допуска, че случаят в главното производство може да се разглежда като отвличане на дете и следователно да се прилагат както Хагската конвенция за международното отвличане на деца, така и членове 10 и 11 от Регламент № 2201/2003.

121. От самия акт за преюдициално запитване обаче следва, че жалбоподателката в главното производство е напуснала правомерно Англия за остров Реюнион, което впрочем е установено в разпореждането на High Court of Justice (England & Wales), Family Division от 15 април 2010 г. Актът за преюдициално запитване всъщност сочи, че жалбоподателката в главното производство е била единственият носител на родителската отговорност по отношение на детето и следователно единственото лице, което разполага с право на упражняване на родителските права по смисъла на членове 3 и 5 от Хагската конвенция за международното отвличане на деца.

122. Запитващата юрисдикция уточнява, че в Англия и Уелс бащата не е носител на родителската отговорност по закон, когато детето е родено извън брак. Той може въпреки това да придобие родителска отговорност, ако е посочен като баща на детето в акта за раждане, ако е сключил споразумение с майката за родителската отговорност или ако родителската отговорност му е предоставена със съдебно решение („parental responsibility order“).

123. В съдебното заседание германското и френското правителство също изразиха съмнение в релевантността на така поставените от запитващата юрисдикция въпроси предвид фактите по разглеждания в главното производство случай.

2.      Съображения

124. По този въпрос най-напред следва да се припомни, че „неправомерно отвеждане или задържане на дете“ по смисъла на член 2, точка 11 от Регламент № 2201/2003 е налице само когато е нарушено правото на упражняване на родителските права, придобито по силата на решение или по закон или по силата на пораждащо правни последици споразумение съгласно правото на държавата членка, в която детето обичайно пребивава непосредствено преди отвеждането или задържането.

125. В настоящия случай съгласно констатацията на запитващата юрисдикция и съвпадащите изявления по този въпрос в писмените и устните становища както на жалбоподателката и ответника в главното производство, така и на правителството на Обединеното кралство и Комисията, а и в писмените становища на германското, ирландското и френското правителство, отпътуването на майката с детето е правомерно. То не е в нарушение нито на правото на упражняване на родителски права на бащата, нито на правото на упражняване на родителски права на орган или институция(46).

126. Член 10 от Регламент № 2201/2003, който установява специално правило за компетентност в случай на отвличане на дете, обаче се прилага само при неправомерно отвеждане или задържане на дете по смисъла на член 2, точка 11 от Регламент № 2201/2003.

127. Както посочва Съдът в Решение по дело McB.(47), за целите на прилагането на Регламент № 2201/2003 неправомерността на отвеждането на дете зависи единствено от наличието на право на упражняване на родителски права, което е предоставено по силата на приложимото национално право и в нарушение на което е извършено отвеждането.

128. В това решение Съдът също така приема, че това тълкуване на Регламент № 2201/2003 не е несъвместимо с правата, които са гарантирани с Хартата, и по-специално с членове 7 и 24 от нея, закрепващи съответно правото на зачитане на личния и семейния живот и основните права на детето, стига преди отвеждането на детето бащата все пак да е имал право на иск във връзка с упражняването на родителските права(48).

129. В това отношение следва да се добави, че съгласно член 3 от Хагската конвенция за международното отвличане на деца само при две условия може да се приеме, че налице е „неправомерно отвеждане“ или „неправомерно задържане“ на дете. Първото е да е налице нарушение на правото на упражняване на родителски права съгласно законите на държавата, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди отвеждането или задържането му(49). Второто е това право да е било ефективно упражнявано(50).

130. Освен това член 3, втора алинея от Хагската конвенция за международното отвличане на деца предвижда, че посоченото право на упражняване на родителски права може да е предоставено по силата на съдебно или административно решение или на пораждащо правни последици споразумение съгласно законодателството на тази държава. С други думи, начините за предоставяне на право на упражняване на родителски права по смисъла на Хагската конвенция за международното отвличане на деца съответстват на предвидените в законодателството на Англия и Уелс три начина за предоставяне на родителската отговорност.

131. От това следва, че с оглед на данните, които самата запитваща юрисдикция предоставя на Съда и които не са оспорени, член 10 от Регламент № 2201/2003 явно е неприложим към разглеждания в главното производство случай.

132. Въпреки изразените съмнения, така поставените въпроси все пак са обсъдени в писмените и устните становища на жалбоподателката и ответника в главното производство, както и на правителството на Обединеното кралство и Комисията, а също и в устните изявления на германското, ирландското и френското правителство в съдебното заседание.

133. Ето защо в следващите редове само като допълнение ще разгледам накратко втория и третия въпрос на запитващата юрисдикция.

134. Би било целесъобразно обаче да се използва възможността, която предоставя настоящото производство, за да се припомни на националните юрисдикции, че сред задълженията им в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС преюдициално производство е и да посочват причините, поради които отговорът на поставения въпрос или на поставените въпроси им е необходим, за да се произнесат по спора, с който са сезирани. Това изискване се налага с особена острота при спешните преюдициални производства.

 Б – По втория въпрос

135. С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да се произнесе дали съдът може да бъде „институция или орган“, на която или който да се предостави право на упражняване на родителски права за целите на Регламент № 2201/2003.

136. Както бе посочено в предварителните бележки по-горе, този въпрос предполага тълкуване на членове 10 и 11 от Регламент № 2201/2003, които са единствените разпоредби от Регламента, в които се споменава за „институция“ или „орган“ във връзка с правото на упражняване на родителски права(51).

137. Регламент № 2201/2003 не посочва какво следва да се разбира под „институция“ по смисъла на членове 10 и 11.

138. В посоченото по-горе решение по дело McB.(52) Съдът все пак уточнява, че за разлика от понятието „право на упражняване на родителски права“, което е самостоятелно спрямо правото на държавите членки общностно понятие, доколкото е дефинирано в член 2, точка 9 от Регламент № 2201/2003, то с оглед на текста на член 2, точка 11 от този регламент носителят на правото на упражняване на родителски права се определя съгласно правото на държавите членки(53).

139. Жалбоподателката и ответникът в главното производство, правителството на Обединеното кралство, ирландското и френското правителство, както и Комисията се позовават като цяло на посоченото по-горе Решение по дело McB., подчертавайки в своите писмени становища или в съдебното заседание, че не виждат пречка правото на упражняване на родителски права да се предостави на съд.

140. Единствено германското правителство посочи в съдебното заседание, че не е възможно именно съдът, който е сезиран с искане във връзка с правото на упражняване на родителските права по отношение на детето съгласно член 1, параграф 2, буква а) от Регламент № 2201/2003, да се разглежда като институция по смисъла на членове 10 и 11 от същия регламент, защото това би накърнило еднаквото прилагане на Регламента. Това правителството обаче допълва, че Регламент № 2201/2003 не изключва възможността такова право да се предостави на съд.

141. Следователно като цяло се счита, както Съдът установява в посочено по-горе Решение по дело McB., че условията за предоставяне на правото на упражняване на родителски права и на родителската отговорност се уреждат от правото на държавите членки. При все това, предвид възражението на германското правителство дискусионен остава въпросът дали посоченото в членове 10 и 11 от Регламент № 2201/2003 понятие „институция“ следва в този контекст също да зависи от държавите членки.

142. В това отношение може да се посочи, че в член 2, точка 9 от Регламент № 2201/2003 „правото на упражняване на родителски права“ се определя като включващо „правата и задълженията за полагане на грижа за личността на детето, и по-специално […] правото да се определи мястото на пребиваване на детето“. В член 2, точка 7 от Регламента се уточнява, че така дефинираното право на упражняване на родителски права е един от атрибутите на родителската отговорност, която е определена като всички „права и задължения, отнасящи се до [личността] или имуществото на детето, които са предоставени на физическо или юридическо лице по силата на решение, на закона или по силата на споразумение, [пораждащо правни последици]“.

143. Сравнението между член 2, точка 7 от Регламент № 2201/2003, който дефинира родителската отговорност, без да отпраща към правото на държавите членки, и член 2, точка 11 от същия регламент, който дефинира неправомерното отвеждане и неправомерното задържане, може би допуска тълкуване, според което съдържанието на понятието „институция“ по смисъла на тези две разпоредби следва да се определи от Съда.

144. Доста трудно ми е обаче да си представя как всъщност Съдът би могъл да даде самостоятелно и еднакво тълкуване на това понятие предвид контекста на разпоредбите и преследваната с тази правна уредба цел(54), и то като придаде на понятието смисъл, който да отговаря напълно на преследваната с посочената уредба цел, а същевременно за останалото да предвиди отпращане към правото на държавите членки(55).

145. При всички случаи в съдебното заседание правителствата на Обединеното кралство и Ирландия подчертаха, че възможността съдът да се разглежда като институция, която е носител на правото на упражняване на родителски права, е от значение за прилагането както на Регламент № 2201/2003, така и на Хагската конвенция за международното отвличане на деца. Всъщност в някои държави членки, например в Ирландия и в Англия и Уелс, бащите на родените извън брак деца не получават автоматично правата в областта на родителската отговорност и упражняването на родителски права, а могат да ги придобият само със съгласието на майката или, в противен случай, с решение на компетентните съдилища. При тези условия би било задължително съдилищата, сезирани от бащи на родени извън брак деца с искания да им се предостави родителска отговорност, да имат право на упражняване на родителски права. Без подобно право сезираните съдилища не биха могли да предотвратят риска след образуването на производството и преди постановяването на решението, с което евентуално ще се предостави родителска отговорност на бащата, майката да напусне територията на страната, за да избегне последиците от това производство.

146. По този повод в съдебното заседание в отговор на довода на германското правителство Комисията уточни, че съдилищата в тези държави членки придобиват право на упражняване на родителски права въз основа на законодателството в тези държави, тоест по закон, а не само в резултат от сезирането им.

147. Ето защо предлагам на втория въпрос на запитващата юрисдикция да се отговори, че член 2, точки 7, 9 и 11, както и членове 10 и 11 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкуват в смисъл, че съд на държава членка може да бъде „институция или орган“ по смисъла на тези разпоредби, на която или който да се предостави правото на упражняване на родителски права за целите на разпоредбите на Регламента, доколкото предоставянето на това право е предвидено в законодателството на съответната държава членка.

 В – По третия въпрос

148. Третият въпрос на запитващата юрисдикция се отнася до тълкуването на член 10 и член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003, и по-точно на приложимите норми при едновременно наличие на противоречащи си решения на съдилища в две държави членки, едното от които се основава на Регламент № 2201/2003, а другото — на Хагската конвенция за международното отвличане на деца.

1.      Становища на страните в главното производство, на правителствата на заинтересованите държави членки и на Комисията

149. Майката на детето преди всичко изтъква, че след като отвеждането на детето е правомерно, член 10 от Регламент № 2201/2003 не се прилага. За първия абзац от третия въпрос на запитващата юрисдикция обаче тя предлага да се отговори в смисъл, че член 10, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 не продължава да се прилага, след като съдилищата на замолената държава членка са отхвърлили искане за връщане на детето съгласно Хагската конвенция за международното отвличане на деца. За сметка на това тя не предлага пряк отговор на втория абзац от третия въпрос на запитващата юрисдикция. Ограничава се да отбележи, че при правилното ѝ прилагане установената от Регламент № 2201/2003 система позволява да се избегне всяко противоречие, и съответно подчертава, че съдилищата на държавите членки трябва да използват Европейската съдебна мрежа и че е необходимо еднакво прилагане на правилата за висящия процес и строго зачитане на правилата за сезиране по член 16 от Регламент № 2201/2003. При всички случаи, ако не може да се реши въпросът за компетентността, националните съдилища следвало да приложат член 15 от Регламент № 2201/2003, за да защитят висшия интерес на децата, при съобразяване с Хартата и с Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

150. Бащата изтъква, че след като английските съдилища са сезирани първи с искане във връзка с родителската отговорност, френският съд, който на 28 октомври 2009 г. е сезиран от майката с идентично искане, е трябвало съгласно член 19 от Регламент № 2201/2003 да спре производството до установяване на компетентността на английските съдилища. Решението на френския съд от 15 март 2010 г. по искането за връщане на детето съгласно Хагската конвенция за международното отвличане на деца не означавало, че френските съдилища имат основание да приемат, че са компетентни.

151. Правителството на Обединеното кралство припомня, че съгласно член 60, буква д) от Регламент № 2201/2003 същият има предимство пред Хагската конвенция за международното отвличане на деца, но в съответствие с член 62 от Регламент № 2201/2003 тази конвенция продължава да се прилага по въпросите, които не се уреждат с Регламента. Като приема, че Регламент № 2201/2003 урежда съвсем ограничено въпросите за прилагането на Хагската конвенция за международното отвличане на деца в случаите на подадено искане по тази конвенция, правителството на Обединеното кралство заключава, че съдът на държава членка, който е сезиран първи с искане във връзка с родителската отговорност, не е обвързан, когато проверява дали е компетентен съгласно Регламента, от решението на съда на друга държава членка по искане, подадено на основание на Конвенцията.

152. Въпреки че в съдебното заседание подчертава, че детето е било отведено правомерно и поради това третият въпрос на запитващата юрисдикция е без значение за решаването на спора в главното производство, германското правителство все пак представя становище по този въпрос. То подчертава, че макар член 17 от Регламент № 2201/2003 да задължава съдилищата на държавите членки да проверяват дали са компетентни съгласно Регламента и съгласно Хагската конвенция за международното отвличане на деца, няма разпоредба, която да определя кой съд трябва да вземе окончателното решение. Въпреки това, тъй като двата правни акта се основават на едни и същи условия, а държавите членки са длъжни да ги спазват и да осигурят еднаквост в решенията си, благодарение на взаимовръзката им може да се избегне всяко противоречие. При все това, тъй като процесуалните правила и правилата за доказването се различават, възможно е съдът в една държава членка да приеме, че е компетентен на основание член 10 от Регламент № 2201/2003, а преди това съдът в друга държава членка да е отхвърлил искане за връщане на детето съгласно Хагската конвенция за международното отвличане на деца.

153. Френското правителство най-напред подчертава, че доколкото член 10 от Регламент № 2201/2003 не е приложим, първият абзац от третия въпрос на запитващата юрисдикция е ирелевантен. В отговор на втория абзац от третия въпрос то посочва, че съд, който е сезиран на основание на Хагската конвенция за международното отвличане на деца, не може да урежда евентуален спор за компетентност между две съдилища, сезирани на основание на Регламент № 2201/2003. Вместо това подобен спор за компетентност се урежда съгласно член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003.

154. Комисията предлага отговор на третия въпрос, като припомня разпоредбите на членове 8, 10 и 11 от Регламент № 2201/2003. Първо, английският съд може да приеме, че е компетентен на основание член 8 от Регламента, ако е изпълнено условието за обичайното местопребиваване. Приетото на това основание временно или окончателно решение подлежи на изпълнение съгласно разпоредбите на глава ІІІ от Регламента. Сезирането на съда води до прилагане на разпоредбите на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003, така че съдът на друга държава членка, който е сезиран с искане със същия предмет и на същото основание, ще бъде длъжен да спре производството.

155. Второ, като уточнява, че в случая е недопустимо английските съдилища да приемат, че са компетентни съгласно член 10 от Регламент № 2201/2003, Комисията посочва, че когато съдът е сезиран на това основание, също следва да се прилагат разпоредбите за висящия процес, освен ако съдът не е сезиран само с искане за временни мерки съгласно член 20 от Регламент № 2201/2003.

156. Трето, тя счита, че член 11 от Регламент № 2201/2003 въвежда задължително разграничение между компетентността на замолената държава да определи дали следва да се разпореди връщане на детето и компетентността на държавата членка по произход да обезсили подобно решение. Замолената държава е компетентна съгласно Хагската конвенция за международното отвличане на деца, а не съгласно член 11 от Регламент № 2201/2003, тъй като сезираният съд в тази държава трябва да има компетентност да се произнесе по предварителния въпрос дали детето е било неправомерно отведено или задържано по смисъла на член 3 от Конвенцията. Ако този съд се произнесе, че това не е така, решението няма да бъде обвързващо за съда на държавата по произход, който е сезиран по-късно в съответствие с член 11, параграф 8 от Регламент № 2201/2003.

157. Оттук Комисията стига до извода, че решенията на съдилищата в замолената държава са ограничени до прилагането на Хагската конвенция за международното отвличане на деца и не биха могли да имат никакво въздействие върху общите основания за компетентност по Регламент № 2201/2003.

2.      Съображения

158. Както може да се установи, отговорите на третия въпрос се различават доста помежду си. В действителност, както посочва Комисията в писменото си становище, така както е формулиран от запитващата юрисдикция, въпросът не отговаря съвсем на текста на двойния въпрос, който тя поставя. Това налага въпросът да се доизясни.

 а)     Изясняване на третия въпрос

159. На първо място, запитващата юрисдикция иска да установи дали член 10 от Регламент № 2201/2003 се прилага и след като съдилищата на замолената държава членка са отхвърлили искане за връщане на детето съгласно Хагската конвенция за международното отвличане на деца поради липса на предпоставките по членове 3 и 5 от Конвенцията.

160. На второ място, тя пита дали френският съд, който на 15 март 2010 г. е отхвърлил искането на бащата за връщане на детето съгласно Хагската конвенция за международното отвличане на деца, тъй като той не е носител на правото на упражняване на родителски права по отношение на детето по смисъла на членове 3 и 5 от Конвенцията, е можел на това основание да приеме, че е компетентен да разгледа спора за родителската отговорност по отношение на детето, или напротив, трябвало е да приеме, че High Court of Justice (England & Wales), Family Division е първият сезиран съд по смисъла на член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003.

161. Двата въпроса следователно се свеждат по същество до прилагането в две различни хипотези на предвидените в Регламент № 2201/2003 правила при висящ процес. В първата хипотеза са налице едновременно две противоречащи си решения на съдилища на различни държави членки, едното от които е постановено съгласно Регламент № 2201/2003, а другото — съгласно Хагската конвенция за международното отвличане на деца. Във втората хипотеза са налице едновременно две противоречащи си решения на съдилища на различни държави членки, но и двете са постановени на основание на Регламент № 2201/2003.

 б)     Противоречие между решение, постановено на основание на Регламент № 2201/2003, и решение, постановено на основание на Хагската конвенция за международното отвличане на деца

162. Тази хипотеза(56) описва положението, при което едновременно са налице както решенията на английските съдилища, които са приели, че са компетентни съгласно Регламент № 2201/2003 да разгледат спор в областта на родителската отговорност, който попада в приложното поле на членове 10 и 11 от Регламент № 2201/2003, така и френското решение, с което е отхвърлено като неоснователно искането на бащата във връзка със същия спор, подадено по реда на Хагската конвенция за международното отвличане на деца.

163. Смятам, че отговорът на това запитване се съдържа в член 11, параграф 8 от Регламент № 2201/2003. Тази разпоредба всъщност предвижда възможността компетентният съгласно Регламент № 2201/2003 съд на държава членка да постанови решение, с което разпорежда връщането на детето, след като е било постановено решение за отказ за връщане на основание член 13 от Хагската конвенция за международното отвличане на деца.

 в)     Противоречие между решенията, постановени на основание на Регламент № 2201/2003

164. Тази хипотеза описва положението, при което едновременно са налице както решенията на английските съдилища от 12 октомври 2009 г. и 15 април 2010 г., така и решението на френския съд от 23 юни 2010 г., като всички тези съдилища приемат, че са компетентни съгласно Регламент № 2201/2003 да разгледат един и същ спор в областта на родителската отговорност, макар и на различни основания.

165. Разпоредбите на Регламент № 2201/2003, които се отнасят до правилата при висящ процес — в настоящия случай член 19, параграф 2 от Регламента — са предназначени именно да осигурят решение за подобни хипотези. Френският съд е трябвало да спре производството до установяването на компетентността на английския съд, който е бил сезиран първи(57).

166. Следва да се добави, че макар решението на френския съд да се основава на предходното решение на същия съд, с което е отхвърлено като неоснователно искането на бащата по реда на Хагската конвенция за международното отвличане на деца, това изобщо не променя изложения по-горе извод, доколкото първото решение е постановено съгласно Регламент № 2201/2003.

 г)     Заключение

167. Следователно на третия въпрос на запитващата юрисдикция трябва да се отговори, първо, че Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че не прегражда възможността компетентният по член 10 от Регламента съд на държава членка да постанови всички мерки за осигуряване на връщането на детето, след като е било постановено решение за отказ за неговото връщане на основание на Хагската конвенция за международното отвличане на деца, и второ, че член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че съдът на държава членка, който е сезиран с искане във връзка с родителската отговорност след сезирането на съда в друга държава членка с искане със същия предмет и на същото основание, трябва да спре производството до установяване на компетентността на съда, който първи е сезиран. В това отношение, след като вторият сезиран съд е компетентен съгласно Регламент № 2201/2003, няма значение, че компетентността на първия сезиран съд се основава на член 10 от посочения регламент, а компетентността на втория сезиран съд е установена въз основа на по-рано постановено решение за отказ за връщане на детето по реда на Хагската конвенция за международното отвличане на деца поради липса на предпоставките по членове 3 и 5 от Конвенцията.

VII – Заключение

168. Предвид тези съображения и като напомням съмненията си в относимостта на втория и третия въпрос, предлагам на Съда да отговори на поставените от Court of Appeal (England & Wales) (Civil Division) преюдициални въпроси по следния начин:

„1)      По принцип националният съд, който е сезиран с искане във връзка с родителската отговорност по отношение на дете, трябва изрично да се произнесе дали е компетентен съгласно Регламент № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, след като провери последователно различните основания, на които може да е компетентен съгласно Регламента.

При тази проверка съдът следва да определи обичайното местопребиваване на детето с оглед на висшия интерес на това дете, като прецени съвкупността от специфичните за разглеждания случай фактически обстоятелства.

В частност, при обстоятелства като тези в главното производство, които се характеризират с факта на правомерното отвеждане на детето от държавата членка, в която е било обичайното му местопребиваване, в друга държава членка, и същевременно с незабавното, но последващо сезиране на съд в държавата членка по първоначалното местопребиваване, посоченият съд трябва, наред с останалото, да прецени дали наистина отвеждането е довело в кратки срокове до изгубване на първоначалното обичайно местопребиваване на детето и придобиване на ново обичайно местопребиваване в приемащата държава членка.

За целта съдът трябва да вземе под внимание — като определящ фактор, явно отчетен в съображенията му — волята на лицето, което е носител на родителската отговорност и правомерно е отвело детето, като съобрази и възрастта на детето и след като даде възможност на посоченото лице да представи становище и да изложи пълно и изчерпателно причините за отвеждането.

Лицето, което в такива случаи оспорва придобиването на ново обичайно местопребиваване, трябва да докаже, че отвеждането не се дължи на волята да се установи ново обичайно местопребиваване в приемащата държава членка.

Накрая, ако не може да определи обичайното местопребиваване на детето, националният съд следва да констатира това и при спазване на принципа на близостта да се произнесе по въпроса за компетентността въз основа на член 13 или член 15 от Регламент № 2201/2003.

2)      Член 2, точки 7, 9 и 11, както и членове 10 и 11 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкуват в смисъл, че съд на държава членка може да бъде „институция или орган“ по смисъла на тези разпоредби, на която или който да се предостави правото на упражняване на родителски права за целите на разпоредбите на Регламента, доколкото предоставянето на това право е предвидено в законодателството на съответната държава членка.

3)      Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че не прегражда възможността компетентният по член 10 от Регламента съд на държава членка да постанови всички мерки за осигуряване на връщането на детето, след като е било постановено решение за отказ за неговото връщане на основание на Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. за гражданските аспекти на международното отвличане на деца.

Член 19, параграф 2 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че съдът на държава членка, който е сезиран с искане във връзка с родителската отговорност след сезирането на съда в друга държава членка с искане със същия предмет и на същото основание, трябва да спре производството до установяване на компетентността на съда, който първи е сезиран. В това отношение, след като вторият сезиран съд е компетентен съгласно Регламент № 2201/2003, няма значение, че компетентността на първия сезиран съд се основава на член 10 от посочения регламент, а компетентността на втория сезиран съд е установена въз основа на по-рано постановено решение за отказ за връщане на детето по реда на Хагската конвенция от 25 октомври 1980 г. за гражданските аспекти на международното отвличане на деца поради липса на предпоставките по членове 3 и 5 от Конвенцията“.

---

1 – Език на оригиналния текст: френски.

---

2 – ОВ L 338, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183.

---

3 – C‑523/07, Сборник, стр. I‑2805.

---

4 – Наричана по-нататък „Хартата“.

---

5 – Сборник с договори на ООН, 1983 г., том 1343, № 22514, стр. 89, наричана по-нататък „Хагската конвенция за международното отвличане на деца“.

---

6 – Re H (Abduction: Rights of custody) [2000] 1 FLR 374.

---

7 – Вж. точка 41 от настоящото становище.

---

8 – Вж. точка 38 от настоящото становище.

---

9 – Вж. точка 115 и сл. от настоящото становище.

---

10 – Относно доводите на бащата вж. все пак точка 91 от настоящото становище.

---

11 – Относно така установената система на компетентността вж. точка 104 и сл. от настоящото становище.

---

12 – Като въвежда по този начин единно и точно материално правило, каквото преди това е било установено с член 11, параграф 4 от Регламент (ЕО) № 1347/2000 на Съвета от 29 май 2000 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност за децата на двамата съпрузи (ОВ L 160, стр. 19), член 16 от Регламент № 2201/2003 води до рязък обрат спрямо тълкуването от Съда на член 21 от Брюкселската конвенция от 1968 г. относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), съгласно което въпросът в кой момент е сезиран съдът на държавата членка се урежда от lex fori. Вж. Решение от 7 юни 1984 г. по дело Zelger (129/83, Recueil, стр. 2397, точка 16). Относно тази страна на въпроса вж. по-специално Rey, J., L’office du juge – la saisine in: Fulchiron, H. et Nourissat, C. (dir.), Le nouveau droit communautaire du divorce et de la responsabilité parentale, Dalloz, Paris, 2005, р. 181.

---

13 – ОВ L 324, стр. 79. Всъщност в съображение 15 от Регламент № 2201/2003 се уточнява, че посоченият регламент се прилага към представянето на документи в производствата, образувани по силата на този регламент.

---

14 – Макар че, както вече бе посочено, националният съд следва да прецени дали е компетентен към датата на сезирането му, не е изключено при преценката на критерия за обичайното местопребиваване да се вземат предвид обстоятелства, настъпили след сезирането, но преди датата на окончателното произнасяне. Вж. в това отношение Richez-Pons, A., La résidence en droit international privé (conflits de juridictions et conflits de lois), (thèse), Lyon, 2004.

---

15 – Всъщност въпросът на запитващата юрисдикция е по-конкретен, тъй като тя сочи членове 8 и 10 от Регламент № 2201/2003. Въпреки това, както ще бъде припомнено по-нататък, понятието „обичайно местопребиваване“ е и трябва да бъде едно и също, независимо коя разпоредба от Регламент № 2201/2003 е приложима в съответния случай. Освен това, както ще бъде посочено по-нататък, има сериозни основания за съмнение в релевантността на въпроса за член 10 от Регламент № 2201/2003. Накрая, макар че така поставеният въпрос наистина налага някои уточнения относно самото понятие за обичайно местопребиваване по смисъла на Регламент № 2201/2003, случаят в главното производство повдига проблеми, които не се свеждат само до определянето на това понятие.

---

16 – Бих искал да уточня, че в заключението си по делото, по което е произнесено посоченото по-горе Решение по дело A, генералният адвокат Kokott се е спряла обстойно, с голяма вещина, на тълкуването на понятието за обичайно местопребиваване (точки 13—52), като е обърнала особено внимание на законодателната история на Регламент № 2201/2003, в който се използват идентични или близки понятия на тези от международните конвенции (точки 22—31) или от други области на общностното право (точки 32—37), и същевременно е извела основните критерии за определяне на обичайното местопребиваване на детето (точки 41—52). При това положение, тъй като изцяло споделям становището ѝ, не е необходимо да възпроизвеждам този анализ.

---

17 – Точка 31.

---

18 – Решение по дело A, посочено по-горе (точки 31, 34 и 35).

---

19 – Пак там (точка 34).

---

20 – Пак там (точка 36).

---

21 – Пак там (точка 37).

---

22 – Решение по дело A, посочено по-горе (точка 38).

---

23 – Пак там (точка 39).

---

24 – Пак там (точка 40).

---

25 – Решение по дело A, посочено по-горе (точка 42).

---

26 – От изложението на представените пред запитващата юрисдикция доводи всъщност личи, че при издаването на разпореждането си от 15 април 2010 г. High Court of Justice (England & Wales), Family Division е знаел за съществуването на посоченото по-горе Решение по дело A и е взел предвид въздействието му върху английското право, когато е определял обичайното местопребиваване на детето.

---

27 – По израза на Lagarde, P., Rapport explicatif concernant la convention de La Haye du 19 octobre 1996 concernant la compétence, la loi applicable, la reconnaissance, l’exécution et la coopération en matière de responsabilité parentale et de mesures de protection des enfants (Сборник с договори на ООН, 2004 г., том 2204, № 39130), Actes et documents de la XVIIIème Session de la Conférence de La Haye, 1996, vol. II, Protection des enfants, № 41. Това предложение е широко възприето както в доктрината, така и в съдебната практика. Вж. най-вече Richez-Pons, A., op. cit., стр. 206.

---

28 – Вж. Richez-Pons, A., op. cit., стр. 206 и сл.

---

29 – В това отношение в Практическото ръководство за прилагане на Регламент № 2201/2003 се уточнява, че член 9 от Регламента се прилага само ако детето е придобило обичайно местопребиваване в приемащата държава членка по време на този тримесечен период.

---

30 – На немски език първото изречение на член 9, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 гласи: „Beim rechtmäßigen Umzug eines Kindes von einem Mitgliedstaat in einen anderen, durch den es dort einen neuen gewöhnlichen Aufenthalt erlangt“. Така е и на италиански: „In caso di lecito trasferimento della residenza di un minore da uno Stato membro ad un altro che diventa la sua residenza abituale“.

---

31 – Така е и на испански: „Cuando un menor cambie legalmente de residencia de un Estado miembro a otro y adquiera una nueva residencia habitual en este último“, датски: „Når et barn lovligt flytter fra én medlemsstat til en anden og får nyt sædvanligt opholdssted dér“, английски: „Where a child moves lawfully from one Member State to another and acquires a new habitual residence there“, нидерландски: „Wanneer een kind legaal van een lidstaat naar een andere lidstaat verhuist en aldaar een nieuwe gewone verblijfplaats verkrijgt“, португалски: „Quando uma criança se desloca legalmente de um Estado-Membro para outro e passa a ter a sua residência habitual neste último“, финландски: „Kun lapsi muuttaa laillisesti jäsenvaltiosta toiseen ja saa siellä uuden asuinpaikan“, и шведски: „När ett barn lagligen flyttar från en medlemsstat till en annan och förvärvar nytt hemvist där skall“.

---

32 – Вж. по-специално Решение от 27 октомври 1977 г. по дело Bouchereau (30/77, Recueil, стр. 1999, точка 14), както и Решение от 29 април 2010 г. по дело M и др. (C‑340/08, все още непубликувано в Сборника, точка 44).

---

33 – Вж. по-специално Решение от 12 ноември 1969 г. по дело Stauder (29/69, Recueil, стр. 419, точка 3), Решение от 22 октомври 2009 г. по дело Zurita García и Choque Cabrera (C‑261/08 и C‑348/08, Сборник, стр. I‑10143, точка 54), както и Решение от 3 юни 2010 г. по дело Internetportal und Marketing (C‑569/08, все още непубликувано в Сборника, точка 35).

---

34 – Вж. в този смисъл напр. Gallant, E., Compétence reconnaissance et exécution (Matières matrimoniale et de responsabilité parentale) — Répertoire de droit communautaire, Dalloz, VIII. 2007, № 167.

---

35 – Освен това член 10 от Регламент № 2201/2003 предвижда, че при неправомерно отвеждане на дете съдилищата на държавата членка, в която то е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди отвеждането, запазват компетентността си само докато детето придобие обичайно местопребиваване в друга държава членка, но при условие че детето е живяло в тази друга държава членка поне от една година и се е установило в своята нова среда.

---

36 – Който би могъл например да бъде шестмесечен. Относно дебатите във връзка с този времеви елемент от понятието за обичайно местопребиваване вж. по-специално EspinosaCalabuig, R., Custodia y visita de menores en el espacio judicial europeo, Marial Pons, 2007, р. 128 et sq. Трябва да се посочи, че комисията, натоварена с изработването на проекта на посочената по-горе Хагска конвенция от 19 октомври 1996 г., „отхвърля идеята да се определи конкретен срок, който да е необходим, за да се придобие ново обичайно местопребиваване“, именно защото това е фактически въпрос, който следва да се преценява във всеки отделен случай. Вж. Lagarde, P., op. cit, бр. 41.

---

37 – Или преди изтичането на който няма да може да се приеме, че промяната на местопребиваването е и промяна на обичайното местопребиваване.

---

38 – Именно такъв подход предлага Практическото ръководство за прилагане на Регламент № 2201/2003 (стр. 13). В такъв случай самото присъствие на детето в приемащата държава членка ще се приравнява на придобиване на ново обичайно местопребиваване, което би влязло в противоречие с приетото от Съда в Решение по дело A, посочено по-горе, а именно че само физическото присъствие на детето в държавата членка не е достатъчно, за да се установи, че там е неговото обичайно местопребиваване.

---

39 – Най-сетне те биха могли и да приемат, че са компетентни на основание член 14 от Регламент № 2201/2003, съгласно който, когато никой съд на държава членка не е компетентен съгласно член 8 или член 13 от този регламент, компетентността трябва да се определи във всяка държава членка съобразно нейното законодателство.

---

40 – Относно тази страна на въпроса вж. например Niboyet, M.‑L., L’office du juge — la vérification et l’exercice de la compétence in Fulchiron, H., et Nourissat , C. (dir.), op. cit., р. 191.

---

41 – Решение от 15 юли 2010 г. по дело Purrucker (C‑256/09, все още непубликувано в Сборника, точка 73).

---

42 – Вж. точка 101 от настоящото становище.

---

43 – Точка 43.

---

44 – Дело J [1990] 2 AC 562, стр. 578.

---

45 – Относно тази страна на въпроса вж. бележка под линия 13.

---

46 – Относно тази страна на въпроса вж. по-нататък предложението за отговор на втория въпрос на запитващата юрисдикция.

---

47 – Решение от 5 октомври 2010 г. (C‑400/10 PPU, все още непубликувано в Сборника, точка 44).

---

48 – Решение по дело McB., посочено по-горе (точки 49—64).

---

49 – Ако сезираният по телефона на 9 октомври 2009 г. съд беше сезиран в деня преди отпътуването на майката с детето, отвеждането на детето без предварително разрешение от този съд щеше да е извършено в нарушение на правото на упражняване на родителски права, признато на сезирания съд от държавата членка по първоначалното обичайно местопребиваване на детето. Това отвеждане следователно щеше да е неправомерно и сезираният съд щеше да е компетентен на основание член 10 от Регламент № 2201/2003.

---

50 – В това отношение вж. Perez Vera, E., Rapport explicatif sur la convention de La Haye sur l’enlèvement international d’enfants, Actes et documents de la Quatorzième session (1980), vol. III, Enlèvement d’enfants, № 64 et sq.

---

51 – В това отношение Хагската конвенция за международното отвличане на деца, въз основа на която е изготвен Регламент № 2201/2003, също предвижда възможност за упражняване на родителските права от институции или органи. Вж. Perez Vera, E., op. cit., точка 80.

---

52 – Точка 43.

---

53 – Актът за преюдициално запитване е с дата 8 октомври 2010 г., непосредствено след обявяването на 5 октомври 2010 г. на Решение по дело McB., посочено по-горе, поради което запитващата юрисдикция не е била запозната с това решение.

---

54 – Вж. по-специално посоченото по-горе Решение по дело А (точка 34).

---

55 – Вж., по-рядко, Решение от 23 ноември 2006 г. по дело Комисия/Италия (C‑486/04, Recueil, стр. I‑11025, точка 44), Решение от 5 юли 2007 г. по дело Комисия/Италия (C‑255/05, Сборник, стр. I‑5767, точка 60) и Решение от 6 ноември 2008 г. по дело Комисия/Германия (C‑247/06, точка 30).

---

56 – Хипотезата, до която се отнася първият абзац от третия въпрос в преюдициалното запитване.

---

57 – Доколкото не следва друго от съображенията, изложени в точка 55 и сл. от настоящото становище.