EUR-Lex Access to European Union law

Back to EUR-Lex homepage

This document is an excerpt from the EUR-Lex website

Document 52014IE4850

Становище на Европейския икономическия и социален комитет относно „Саморегулиране и съвместно регулиране в общностната законодателна рамка“ (становище по собствена инициатива)

OJ C 291, 4.9.2015, p. 29–39 (BG, ES, CS, DA, DE, ET, EL, EN, FR, HR, IT, LV, LT, HU, MT, NL, PL, PT, RO, SK, SL, FI, SV)

4.9.2015   

BG

Официален вестник на Европейския съюз

C 291/29


Становище на Европейския икономическия и социален комитет относно „Саморегулиране и съвместно регулиране в общностната законодателна рамка“

(становище по собствена инициатива)

(2015/C 291/05)

Единствен докладчик:

г-н Jorge PEGADO LIZ

На 10 юли 2014 г. Европейският икономически и социален комитет реши, в съответствие с член 29, параграф 2 от Правилника за дейността, да изготви становище относно:

„Саморегулиране и съвместно регулиране в общностната законодателна рамка“ (становище по собствена инициатива).

Специализираната секция „Единен пазар, производство и потребление“, на която беше възложено да подготви работата на Комитета по този въпрос, прие своето становище на 31 март 2015 г.

На 507-ата си пленарна сесия, проведена на 22 и 23 април 2015 г. (заседание от 22 април), Европейският икономически и социален комитет прие настоящото становище със 117 гласа „за“, 46 гласа „против“ и 9 гласа „въздържал се“.

1.   Заключения и препоръки

1.1.

Саморегулирането и съвместното регулиране са спонтанни или наложени регулаторни механизми на икономическите и социалните интереси или на отношенията и търговските практики на различните икономически участници (заинтересовани страни).

1.2.

Тези механизми трябва да се разглеждат като важни допълващи или допълнителни инструменти на актовете със задължителен характер (hard law), но никога като тяхна алтернатива освен ако не съществува подходящо правно основание в „основополагащите нормативни текстове“.

1.3.

Такова правно основание липсва както в Договорите за ЕС, така и в конституциите на държавите членки.

1.4.

За да може тези регулаторни инструменти да бъдат валидни и признати във всяка една правна система, тяхната конфигурация и приложно поле следва да се определят от изрични разпоредби, които са правно обвързващи и подлежат на изпълнение както на национално равнище, така и на равнището на Общността, като в същото време се зачита естеството на тези инструменти и преди всичко доброволното съгласие на участващите страни.

1.5.

Параметрите за разпознаване на тези регулаторни инструменти трябва да са ясни, също както принципите, ръководещи използването им, и техните ограничения като допълнителен регулаторен инструмент в съответната правна система.

1.6.

Сред тези принципи от общ характер, приложими както за саморегулирането, така и за съвместното регулиране, независимо от секторите, в които се прилагат, и без да се засяга определянето на специфични изисквания, подходящи за специални случаи, трябва да се обърне специално внимание на:

а)

наличието на съответствие с правото на ЕС и международното право, включително с международните търговски споразумения;

б)

прозрачността и публичността;

в)

представителността на участващите страни;

г)

предварителните консултации с пряко заинтересованите страни;

д)

добавената стойност в полза на общия интерес;

е)

неприложимостта:

когато определянето на основните права е застрашено,

или в ситуации, в които правилата трябва да се прилагат еднакво във всички държави членки;

ж)

надзора от страна на общностните и националните съдебни органи;

з)

мониторинга на степента и на успеха на изпълнение съгласно обективни критерии и надеждни показатели, определени и посочени предварително с оглед на конкретните сектори и цели;

и)

контрола и проследяването на прилагането чрез превантивни мерки или санкции като гаранция за ефективността им;

й)

системата от парични санкции (глоби) или други санкции, като например експулсиране или отнемане на лиценза на участниците;

к)

възможността за периодично преразглеждане с оглед на променящите се ситуации, закони и стремежи на подписалите страни;

л)

ясното определяне на източниците на финансиране.

1.7.

Междуинституционалното споразумение (МИС) представлява важна стъпка при определянето на обхвата на саморегулирането и съвместното регулиране на общностно равнище.

1.8.

Неговото преразглеждане трябва да:

а)

определи задължителна правна основа;

б)

структурира МИС като специфичен инструмент съгласно член 295 от ДФЕС;

в)

даде нови определения на основните понятия в споразумението с оглед на най-новите насоки на доктрината, които разграничават саморегулирането от съвместното регулиране и признават междинни форми като тези, насърчавани в препоръките и съобщенията на ЕС;

г)

заяви изрично, че евентуалните спорове по споразумението могат да бъдат уреждани с извънсъдебни алтернативни методи за разрешаване на спорове.

1.9.

Освен това ЕИСК счита, че това споразумение би могло да бъде успешно допълнено с препоръка към държавите членки, която да ги насърчи да приемат същите принципи и параметри на национално равнище.

1.10.

ЕИСК призовава Комисията, Европейския парламент, Съвета и държавите членки да преразгледат приоритетно МИС, както се предлага в настоящото становище, и да поискат изготвяне на становище от Комитета по време на преразглеждането.

2.   Въведение: цел

2.1.

В много области и в рамките на редица национални и международни инстанции саморегулирането и съвместното регулиране се считат от дълго време за допълващи и допълнителни инструменти на актовете със задължителен характер, абсолютно необходими за осигуряване на подходяща регулация на различните икономически и социални дейности.

2.2.

ЕИСК, основно чрез своята Обсерватория на единния пазар (ОЕП), работи най-усърдно на равнището на ЕС за определяне и оценка на ролята на саморегулирането и съвместното регулиране, като посвети на тази тема редица становища, изготвени по-специално от специализираната секция INT (1). Трябва да се спомене базата данни относно саморегулирането и съвместното регулиране, създадена от ЕИСК през март 2008 г. в рамките на ОЕП, на която Комитетът се позовава в работата си и която продължава да актуализира с опита в тази област на национално и европейско равнище.

2.3.

Междувременно темата беше проучена задълбочено на академично равнище от изтъкнати преподаватели, по-специално в сферата на договорното право, корпоративното управление, социалната отговорност, интернета, електронната търговия, безопасността на продуктите, професионалните услуги, околната среда, рекламата и аудио-визуалния сектор на вътрешния пазар.

2.4.

При все това е видно, че все още липсва дискусия от политическо и законодателно естество, която ясно да определи правната рамка, в която тези инструменти трябва да работят на равнище ЕС. Подобна дискусия следва да определи правното естество на тези инструменти, да постави условия за тяхната валидност, да определи сферите на приложение, да изясни връзките с актовете със задължителен характер и да очертае границите им в една последователна, съгласувана и хармонизирана рамка.

3.   Основни понятия и определения

3.1.

Под актове със задължителен характер или на английски език „straight regulation“ обикновено се разбира съвкупност от създадени от държавите правила, на държавна или правителствена основа, които са продукт на традиционните демократични системи на националните държави и на техните еквиваленти на наднационално равнище, конституирани чрез демократично проведени избори, като например законодателните актове на Конгреса на САЩ или регламентите и директивите на Европейския съюз. Този термин обикновено включва законите в широкия смисъл на думата, приети от законодателната или от изпълнителната власт, когато последната е упълномощена за това, чиито разпоредби са съпроводени от средства за принуда, целящи осигуряване на спазването на законите, и от мерки от граждански или наказателен характер, които санкционират в случаи на неизпълнение („hard law“).

3.2.

Концепцията за саморегулирането се корени в поведенческата психология, а когато се прилага в сферата на икономиката, означава, че икономическите субекти приемат определени правила за поведение, които уреждат отношенията помежду им или с трети лица на пазара и в обществото, като спазването им е договорено по взаимно съгласие без участие на външни механизми за принуда.

3.3.

Доктрината е разработила дълъг списък с видове саморегулиране съгласно различни критерии за класификация, които са повече или по-малко научно обосновани, като сред тези видове изпъкват:

а)

първично или делегирано саморегулиране — в зависимост от начина на изготвяне на нормите: от самите заинтересовани страни (нарича се още „частно саморегулиране“) или от орган с по-голяма власт (държава, регулаторни или секторни органи, Европейски съюз), който изготвя определени параметри, чието спазване е задължително (нарича се още „публично саморегулиране“);

б)

законово, обичайно или позоваващо се на съдебната практика саморегулиране — в зависимост от източника: ако това е закон, и по-специално конституционен или наднационален (напр. част от общностното право) или традиционни „търговски практики и обичаи“, известни понастоящем като „добри практики“, или набор от съдебни решения;

в)

национално или транснационално саморегулиране (известно още като „частно транснационално регулиране“) — в зависимост от сферата на действие: покрива единствено национални въпроси или възниква в резултат на споразумения, подписани от частни субекти, предприятия, НПО, независими експерти, автори на технически стандарти, във взаимодействие с международни или междуправителствени организации.

3.4.

На последно място под съвместно регулиране обикновено се разбира форма на регулиране на заинтересованите страни, която се организира, ръководи или контролира от трета страна, било то официален или независим регулаторен орган, обикновено с надзорни и контролни правомощия, а в някои случаи и с правомощия за налагане на санкции.

3.5.

Въпреки че често се считат за синоними, етичните кодекси и кодексите за добри практики са израз на две различни понятия, между които трябва да се прави разлика.

3.6.

Двете понятия носят идеята за набор от норми или правила, произтичащи от процесите на саморегулиране или съвместно регулиране, и представляват най-усъвършенстваната форма за превод на споразумението между заинтересованите страни относно тези норми, като целят наборът от норми и начинът на прилагането им да бъдат прозрачни и достъпни за всички заинтересовани страни.

3.7.

Етичните кодекси, от една страна, зачитат етичните стандарти при упражняването на някои професии, при които практикуващите ги имат законно право на саморегулиране съгласно националните законови или международни разпоредби, уреждащи упражняването на свободни професии (лекари, адвокати, журналисти и др.).

3.8.

Кодексите за добри практики, от друга страна, посочват по-скоро набора от норми на саморегулиране или на съвместно регулиране в смисъла, използван в настоящото становище.

4.   Настоящата правна рамка на ЕС за саморегулирането и съвместното регулиране

А)   Понятията за „по-добро законотворчество“, „интелигентно регулиране“ и „опростяване“

4.1.

На равнище ЕС едва след Европейския съвет, проведен в Лисабон през март 2002 г., Европейската комисия пое инициативата, известна под общото наименование „По-добро законотворчество“, основана на Плана за действие за по-добро законотворчество от юни 2002 г. (2) и последвана от голямото междуинституционално споразумение „По-добро законотворчество“, сключено между Европейския парламент, Съвета и Комисията (3).

4.2.

Едно по-добро и ако е възможно, не толкова обемно законотворчество винаги е било сред целите на политиката за единния пазар (4) и е имало подкрепата на ЕИСК чрез различни становища (5), с цел да се намери най-добрият начин, по който законодателната среда да стане по-достъпна и разбираема за предприятията, работниците, потребителите и организациите на гражданското общество.

4.3.

ЕИСК вече имаше възможност да се произнесе обстойно и подробно по тези въпроси не само в отговор на предложенията на Комисията, но и чрез свои собствени иновативни инициативи като становището относно „Проактивният подход в правото: крачка напред към по-добро регулиране на равнище ЕС“ (6).

Б)   Мястото на саморегулирането и съвместното регулиране в настоящата правна рамка на Общността

4.4.

С изключение на споменатото междуинституционално споразумение „По-добро законотворчество“, трябва да се признае, че въпросът за саморегулирането и съвместното регулиране почти отсъства от вече упоменатите инициативи на Комисията (7).

4.5.

Следва да се наблегне на редица важни аспекти в този текст, и по-конкретно:

а)

повторното повдигане на въпроса за тълкуването на принципите на субсидиарност и пропорционалност, предвидени в член 5 от ДЕС и в Протокол № 2, и в светлината на които следва да се разглежда използването на механизмите за саморегулиране и съвместно регулиране;

б)

превръщането на тези механизми в част от програмата за „По-добро законотворчество“ с оглед на „по-малко закони за по-доброто законотворчество“;

в)

ясното разграничение между тези механизми и „отворения метод на координация“ (ОМК), чийто обхват е посочен в член 6 от ДФЕС;

г)

ясно разграничение също така между тези механизми с оглед на това, което обикновено е известно като „акт с незадължителен характер“ („soft law“) (8), като подготвителни или информационни актове (например бели и зелени книги, планове за действие и програми), тълкувателни актове като известието de minimis в областта на конкурентното право (9), заключенията, декларациите, резолюциите и на последно място препоръките и становищата, както е посочено в член 288 от ДФЕС (10).

4.6.

Въпреки това, поради своето естество, това „споразумение“ не се възприема като нещо повече от междуинституционален „ангажимент“ и само по себе си не поражда правни задължения за трети страни (11). От друга страна, и най-вече по отношение на саморегулирането, Комисията е на мнение, че институциите на Общността трябва да се въздържат от подобни доброволни инициативи (12), като се ограничават единствено с проверката на съответствието на тези практиките с разпоредбите на Договорите.

4.7.

По отношение на съвместно регулиране, което очевидно се предпочита в междуинституционалното споразумение, институциите възнамеряват да насърчават сключването на споразумения между заинтересованите страни, като определят рамките им в законодателни актове и правят оценка на съответствието им с основните законодателни текстове и нормите, които уреждат тяхното изготвяне, както и да контролират тяхното прилагане. Това намерение обаче се е осъществило в не повече от десетина случаи (13).

4.8.

Във всеки един от тези случаи обаче МИС реално не определя правна рамка за използване на тези механизми на равнището на ЕС, с изключение на:

а)

гарантиране на тяхната прозрачност;

б)

тяхното неприлагане, когато основните права или важни политики са изложени на риск;

в)

или в ситуации, в които правилата трябва да се прилагат еднакво във всички държави членки.

4.9.

В Европейския парламент на този въпрос е отделено специално внимание в редица резолюции, отделно от горепосочения доклад на Комисията по конституционни въпроси по повод междуинституционалното споразумение „По-добро законотворчество“, сключено между Европейския парламент, Съвета и Комисията (14).

4.10.

В различни становища ЕИСК подчерта предимствата, но и ограниченията, както и конкретните и ясно определени цели на употребата на саморегулирането и съвместното регулиране (15), като доктрината за тях може да се обобщи по следния начин:

а)

„саморегулирането“ трябва да се осъществява в съответствие със закона и да бъде подкрепяно от закона; трябва да може да подлежи на изпълнение, проверка и контрол; трябва да бъде също така ефикасно и да осигурява ясни средства за защита особено на трансгранично равнище;

б)

съвместното регулиране съчетава елементи на законодателството, по-специално по отношение на неговия предсказуем и задължителен характер, с по-гъвкавия режим на саморегулирането. Предизвикателството пред съвместното регулиране се състои в това да определя, поддържа и запазва политически цели, като същевременно позволява по-голяма гъвкавост в регулаторната рамка;

в)

в една демократична политическа среда частното регулиране трябва по принцип да представлява развитие или прилагане на публичното регулиране, като в определени случаи може да го замества. В това число може да става дума за неписани обичайни правила или за вътрешни правила, които законодателят и публичната власт възнамеряват, изрично или мълчаливо, да наложат: например етичните кодекси за някои професии;

г)

успехът на саморегулирането и на съвместното регулиране зависи от различни фактори: отчитането на общия интерес, прозрачността на системата, представителността и уменията на участниците, съществуването на механизми за оценка и контрол и ефективността на мониторинга, който може да включва при необходимост и санкции, и общия дух на сътрудничество между заинтересованите страни и публичната власт, както и обществото като цяло;

д)

саморегулирането и съвместното регулиране имат много предимства: премахване на пречките пред единния пазар, опростяване на правилата, гъвкаво и бързо прилагане, освобождаване на законодателен капацитет и споделена отговорност на участниците;

е)

също така има и ограничения, които зависят най-вече от ефективността на мониторинга и санкциите, от несигурността дали всички страни ще се присъединят към приетите кодекси, както и от условията на пълна съвместимост с всички действащи правни норми и от необходимостта от подходяща законодателна рамка в области като здравеопазване, безопасност и услуги от общ интерес.

5.   Ролята на регулирането, саморегулирането и съвместното регулиране: определение и правно основание

а)   Необходимостта от правно основание

5.1.

В учредителния си текст Европейският съюз се определя като правова общност, подобно на добре известното понятие „правова държава“. В правовата общност валидността на всяка норма зависи от една основополагаща норма, която се среща на първо място в учредителния текст, а след това и в различните законодателни актове, изграждащи нормативната йерархия.

5.2.

Учредителните текстове на ЕС понастоящем включват ДЕС и ДФЕС, които имат еднаква юридическа сила (член 1, параграф 3 от ДЕС) и Хартата на основните права на Европейския съюз, която вече е неразделна част от текстовете и има същата юридическа сила (член 6 от ДЕС). Всеки законодателен акт на ЕС трябва да намира своята основа или правно основание в някоя от разпоредбите на тези учредителни текстове, независимо дали става дума за предоставяне на преки правомощия за законодателна дейност или за делегиране на правомощия (делегирани актове и актове за изпълнение, попадащи в обхвата на членове 290 и 291 от ДФЕС).

5.3.

Областите на компетентност, признати на ЕС в Договорите, са само тези, които държавите членки са му предоставили съгласно принципа на предоставената компетентност (член 4, параграф 1 и член 5, параграф 2 от ДЕС) и в съответствие с естеството им на изключителна или споделена компетентност (член 2, параграфи 1 и 2 от ДФЕС), като тълкуването и прилагането им са ограничени от принципите на субсидиарност и пропорционалност (член 5, параграфи 3 и 4 от ДЕС).

5.4.

ЕС единствено може да делегира упражняването на законодателни правомощия, когато е изрично упълномощен за това и само когато става въпрос за правомощията, които вече са му били предоставени (член 13, параграф 2 от ДЕС).

5.5.

Признаването от страна на институциите на ЕС (Съвет, Парламент и Комисия) на „алтернативно“ пространство за техните законодателни правомощия може да се разбира единствено като „делегиране“ на предоставени правомощия. С оглед на това и с цел да се признае като част от „общностното право“ е изключително важно възможността за делегиране да е ясно предвидена в учредителните текстове, въпреки че подготовката и изискванията, свързани с прилагането, могат да се оставят на вторичното законодателство.

5.6.

Подобно правно основание обаче не се среща в учредителните текстове нито изрично, нито имплицитно, включително и в Хартата на основните права на Европейския съюз, дори и при много разширено тълкуване на член 11 от ДЕС.

5.7.

И накрая МИС също не представлява само по себе си източник на общностно право, нито дава право с обвързваща сила за трети лица на каквато и да е форма на делегиране на правомощия, произтичащи от определението в МИС на употребата на алтернативни методи на регулиране „в подходящи случаи, когато Договорът за ЕО не предвижда използване на определени правни инструменти“ (параграф 16).

5.8.

Независимо от търсената в различни правни инструменти на вторичното законодателство „легитимност“ и от повече или по-малко подробната дефиниция на принципите и условията, с които подобни методи трябва да се съобразяват, за да бъдат признати от институциите със законодателни правомощия на равнището на ЕС, това, което липсва е основополагаща норма, която да упълномощи тези институции да абдикират от законодателните си правомощия и да ги делегират на тези методи като легитимна алтернатива на инструментите за регулиране в Общността, посочени в Договорите.

б)   Специфичен инструмент за дефиниране на саморегулирането и съвместното регулиране

5.9.

Напълно отделен въпрос е дали тези методи, вместо да се разглеждат като алтернатива на законодателните правомощия на ЕС, да не се възприемат като допълващи или допълнителни форми на законодателството в една предварително дефинирана и установена при пълна прозрачност правна рамка.

5.10.

ЕИСК счита, че тази рамка трябва да се дефинира като общо правило въз основа на Договорите и Хартата на основните права, а не да се оставя на преценката на всеки отделен случай по повод всеки един законодателен акт на вторичното или производното право.

5.11.

Това дефиниране следва да произтича от специфично междуинституционално споразумение с обвързващ характер, както е предвидено в член 295 от ДФЕС, а приложението му да е обект на евентуален контрол от страна на Съда на ЕС.

5.12.

В допълнение на това и тъй като е в правомощията на ЕС да „отправя препоръки“ към държавите членки да прилагат установения на равнище ЕС модел в своите национални правни системи относно саморегулирането и съвместното регулиране на национално, регионално и местно равнище, ЕИСК счита, че подходящ инструмент би била препоръката, която да изложи принципите и изискванията на новото МИС и да отправи препоръка към държавите членки да включат-саморегулирането и съвместното регулиране в своя вътрешен правен ред на споменатите равнища.

5.13.

И накрая ЕИСК счита, че като представителен орган на организираното гражданско общество (член 304 от ДФЕС) трябва да бъде консултиран относно клаузите на това ново споразумение.

в)   Предефиниране на основни понятия

5.14.

Новото МИС следва да предефинира понятията, видовете и особеностите на саморегулирането и съвместното регулиране по начин, отговарящ в по-голяма степен на действителността.

5.15.

На практика понятията за съвместно регулиране и саморегулиране в настоящото МИС не отговарят на нито едно от познатите доктринални понятия, както и не се прави правилно разграничение между двата вида регулиране, що се отнася до различията на правни режими, които ги уреждат.

5.16.

От друга страна, действителността не се ограничава до двата вида регулиране, посочени в МИС. Не са включени например определени режими, които са резултат от комбиниране на актове с незадължителен характер „soft law“ (например препоръки) или на частни споразумения (например „кръгли маси“), или на частни транснационални регулаторни споразумения.

5.17.

И накрая МИС не отчита ролята, която регулаторните органи на Общността следва да имат като независима „трета страна“, неучастваща в изготвянето и договарянето на споразумения за съвместно регулиране, по подобие на това, което се случва с някои регулаторни органи в различни сектори на национално равнище.

г)   Основни принципи и съществени изисквания

5.18.

Значителна част от бъдещото МИС ще бъде посветена на ясно и точно дефиниране на набор от основни принципи и съществени изисквания от общ характер, с които механизмите на саморегулирането и съвместното регулиране трябва да се съобразяват, за да могат да бъдат признати и/или препоръчани от ЕС.

5.19.

Следва да се отбележи, че форми на саморегулиране на европейско равнище могат да се създават извън рамката на МИС въз основа на свободата на договаряне и сдружаване и те са напълно законни, ако съблюдават общите принципи на правото на ЕС, като могат да бъдат признати и за част от МИС, но само ако отговарят на изискванията, посочени в споразумението.

5.20.

Както беше споменато по-горе, настоящото МИС вече дефинира някои от тях, които трябва да се запазят. Въпреки това те биха могли да бъдат по-добре дефинирани особено по отношение на определените като неприложими случаи, когато са заложени основни права, при важни политически решения или при ситуации, в които правилата трябва да се прилагат по еднакъв начин във всички държави членки.

5.21.

Научните среди и опитът на различни икономически субекти определиха цял набор от други принципи и изисквания, които са изброени, както следва:

а)

саморегулирането и съвместното регулиране трябва да се основават на принципа на общия интерес и да не са в полза единствено на регулираните субекти;

б)

трябва винаги да съблюдават законодателните и юридическите предписания, които са в сила в Европа, като се започне с целите и предписанията на Договора за ЕС, Хартата на основните права на ЕС и Европейската конвенция за правата на човека. Трябва да са съвместими и с международното право, и с международните търговски споразумения, в частност с разпоредбите на СТО;

в)

трябва да подлежат на контрол от страна на общностните и националните юрисдикции;

г)

трябва да са прозрачни и да осигуряват практическа и достъпна за всички информация, без затруднения и прекомерни разходи, а целите им трябва да се посочат ясно и еднозначно;

д)

степента на изпълнение трябва да може да се проследява съгласно обективни критерии и надеждни показатели, предварително определени от Комисията чрез проучвания на въздействието ex ante или ex post, които следва да се проведат директно или да се поверят на сертифицирани държавни или частни независими оценители;

е)

представителният характер на партньорите трябва да гарантира ефективното прилагане на договорените норми, както и достоверността и ефективността на разпоредбите. Тяхната представителност трябва да бъде пропорционална на съответния професионален сектор, на междубраншово или секторно равнище, както и на обхвата на приетите разпоредби. Ако е необходимо, представителността може да бъде оценена както количествено (брой и дял на членовете в организация), така и най-вече качествено (възможност за действие по места, узаконяване на приетите разпоредби и налагане на тяхното изпълнение);

ж)

предварителното консултиране на пряко заинтересованите страни е важен елемент за обосноваване на стойността и качеството на предписанията, както и на тяхната ефективност;

з)

мониторингът, оценката и проследяването на механизмите на саморегулирането и на съвместното регулиране трябва да включват превантивни или наказателни мерки (санкции) като гаранция за ефективността им, сред които се открояват:

1.

механизми на самоконтрол и самодисциплина, включително проучвания на въздействието ex ante  (16);

2.

бази данни, които гарантират по-ефикасно проследяване (17);

3.

приемане на сертифициращ етикет или „марка“ за качество (18);

4.

приемане на националните кодекси на основание на европейския кодекс за поведение (19);

5.

установяване на технически спецификации, успоредно със стандарти (20);

6.

изготвяне на практически ръководства за приложение (21);

7.

система от парични санкции (глоби) или други санкции, като например експулсиране или отнемане на лиценз;

и)

и накрая механизмите на саморегулирането и на съвместното регулиране трябва да подлежат на периодично преразглеждане и изменение с оглед на променящите се ситуации, закони и стремежи на подписалите се страни.

5.22.

С цел постигане на необходимия баланс между правна сигурност и гъвкавост Комисията ще трябва също да реши дали да включи тези структурни елементи на механизмите в текста на самото МИС или в приложение, което ще има същата правна сила, но ще бъде по-лесно за актуализиране, без това да засяга гаранциите за провеждане на консултации с всички заинтересовани страни.

5.23.

Това общо определение не трябва да пречи на възможността, която трябва да бъде изрично посочена в МИС, всеки законодателен инструмент, който предвижда използването на тези механизми, да определя специфични условия и изисквания за всеки заинтересован сектор, както вече се случи с някои регламенти и директиви, предвиждащи използването на механизмите.

д)   Основни приоритетни области на приложение

5.24.

По принцип ЕИСК не смята, че цели сектори трябва да се изключват.

5.25.

При все това признава, че има сектори, които поради конюнктурни причини, трябва да се разглеждат по-внимателно или с по-голяма прецизност по отношение на реда и условията за употреба на саморегулирането и съвместното регулиране. Става дума по-конкретно за финансовите услуги, обществените услуги и услугите от общ интерес, както и за някои области, които въпреки че не се отнасят директно до основните права, включват начина, по който тези права се упражняват, например, правата на потребителите, както ЕИСК е посочвал в различни становища.

5.26.

Приоритетните области се отнасят по-специално за корпоративното управление и корпоративната социалната отговорност, както и за икономическите отношения.

5.27.

Ето защо ЕИСК приветства неотдавнашните инициативи на Комисията, като Платформата ООП (Пилотна общност за обмяна на практики за по-добро саморегулиране и съвместно регулиране), позоваваща се на Съобщението на Комисията относно Корпоративната социална отговорност (22), или подкрепата за споразумението между основните интернет компании за безопасен интернет, както и инициативите във връзка с Директивата за електронната търговия (23) и тези, посочени в различни инструменти на Общността.

е)   Предимства и трудности

5.28.

В свои предходни становища ЕИСК посочва предимствата от използването на саморегулирането и съвместното регулиране. Съгласно тези становища най-важните предимства са: премахване на пречките пред единния пазар, опростяване на законодателството, гъвкаво и бързо прилагане, освобождаване на законодателен капацитет и споделена отговорност на участниците.

5.29.

Също така обаче са налице и ограничения, „които зависят най-вече от ефективността на мониторинга и санкциите, както и от условията на пълна съвместимост с всички действащи правни норми и от необходимостта от подходяща законодателна рамка в области като здравеопазване, безопасност и услуги от общ интерес“, както се посочва в тези становища (24).

ж)   Алтернативни форми за решаване на спорове

5.30.

След дълъг и труден период на подготовка системите за извънсъдебни производства за разрешаване на спорове са вече регулирани на равнище ЕС чрез Регламента за ОРС и Директивата за АРС (25), като прилагането им в различни държави членки все още предстои.

5.31.

Въпреки че от теоретична гледна точка това не е от съществено значение за създаването на механизмите на саморегулирането и съвместното регулиране, ЕИСК препоръчва бъдещото МИС да предвижда ясно като изискване за съответствие тези механизми винаги да включват възможност за извънсъдебни производства за разрешаване на спорове съгласно по-горе споменатите инструменти на Общността.

з)   Роля на институциите на Общността, държавите членки и гражданското общество

5.32.

Всички участници в законодателния процес поемат специфични отговорности с цел прилагането на тези инструменти.

5.33.

На първо място Комисията трябва да поеме инициативата за започване на преговори с Европейския парламент и Съвета за преразглеждане на настоящото МИС в съответствие с изложените тук параметри.

5.34.

Трябва да се поиска мнението на гражданското общество и по-специално на ЕИСК относно условията на тези преговори, а преди да се приеме споразумението, ЕИСК трябва да се произнесе със становище по окончателния му текст.

5.35.

Държавите членки чрез националните парламенти и при упражняване на правомощията, възложени им от Договорите в рамките на оценката на субсидиарността и пропорционалността, трябва също да се произнесат, а техните правителства следва да се ангажират с прилагането на тези принципи в националните правни системи.

5.36.

И най-накрая трябва да се предоставят правомощия и средства за контрол на законосъобразността на приетите мерки на Съда на Европейския съюз и на националните съдилища.

Брюксел, 22 април 2015 г.

Председател на Европейския икономически и социален комитет

Henri MALOSSE


(1)  http://www.eesc.europa.eu/?i=portal.en.int-opinions&itemCode=32858

(2)  Бяла книга за европейско управление, COM(2001) 428 final, ОВ C 287, 12.10.2001 г., и съобщения относно по-доброто законотворчество, COM(2002) 275, 276, 277 и 278 final, 5.6.2002 г.

(3)  По този въпрос вижте най-вече статиите на Linda A. J. Senden „Soft Law, Self Regulation and Co-regulation in European Law: Where do they meet“ („Актове с незадължителен характер, саморегулиране и съвместно регулиране в европейското законодателство: Къде е пресечната им точка?“) (в Electronic Journal of Comparative Law, том 9, 1 януари 2005 г.) и „Soft Law and its implications for institutional balance in the EC“ („Актове с незадължителен характер и тяхното значение за институционалния баланс в ЕО“) (в Utrecht Law Review, IGITUR, том 1, n.o 2, декември 2005 г., стр. 79).

(4)  Припомня се проектът SLIM — „По-опростено законодателство за вътрешния пазар“ (COM(96) 559 final и COM(2000) 104).

(5)  http://www.eesc.europa.eu/?i=portal.en.int-opinions&itemCode=32858

(6)  ОВ C 175, 28.7.2009 г., стр. 26.

(7)  Това може да се наблюдава най-вече при последователните годишни доклади относно мониторинга върху прилагането на правото на ЕС, различните доклади относно стратегията за опростяване на регулаторната среда, честите стратегически анализи на програмата „По-добро законотворчество“ на ЕС. Съществено изключение от това е работният документ на Комисията „Първи доклад относно напредъка по стратегията за опростяването на регулаторната среда“, Брюксел, COM(2006) 690 final, 14.11.2006 г.

(8)  Вж. определението в Linda Senden, „Soft Law and its implications for institutional balance in the EC“ („Актове с незадължителен характер и значението им за институционалния баланс в ЕО“) (в Utrecht Law Review, IGITUR, том 1, n.o 2, декември 2005 г., стр. 79).

(9)  Док. COM(2014) 4136 final, 25.6.2014 г.

(10)  Комисията се позовава на тези видове инструменти, а не на саморегулирането или на съвместното регулиране, например в своето съобщение „Данъчната политика в Европейския съюз — приоритети за следващите години“ (COM(2001) 260 final, ОВ C 284, 10.10.2001 г., стр. 6), по-специално в параграф 4.3.

(11)  Както добре обяснява Linda Senden във вече цитираната статия „Soft Law, Self Regulation and Co-regulation in European Law: Where do they meet“ („Актове с незадължителен характер, саморегулиране и съвместно регулиране в европейското законодателство: Къде е пресечната им точка“), в която се казва: „As regards the Interinstitutional Agreement on better law-making, its having at least binding force inter partes can be defended on the basis of two arguments. Firstly, it contains a number of rather compelling terms (‘agree’, ‘will’), which can be said to express the intention of the institutions to enter into a binding commitment. A confirmation of this intention can also be seen in its points 37 and 38 on the implementation and monitoring of the Agreement, providing, inter alia: ‘The three Institutions will take the necessary steps to ensure that their staff have the means and resources required for the proper implementation of the provisions of this Agreement’ (point 38). Secondly, where ‘agreed acts’ are specifically intended to reinforce interinstitutional cooperation such as the Interinstitutional Agreement at issue here, it can be argued that there is a specific duty of cooperation which in conjunction with the duty of sincere cooperation laid down in Article 10 EC may actually lead to the conclusion that such an agreed act must be considered binding upon the concluding parties“.

(12)  Както ясно се посочва в плана за действие на Комисията за 2002 г. (COM(2002) 278 final, стр. 11) „за разлика от съвместното регулиране, саморегулирането не включва законодателен акт“.

(13)  Включително в следните:

а)

Резолюцията на Съвета и на представителите на правителствата на държавите членки, заседаващи в рамките на Съвета, от 1 декември 1997 г. относно „Кодекс за поведение при данъчното облагане на предприятията“.

б)

Регламент (ЕО) № 80/2009 относно кодекс за поведение при компютризирани системи за резервация (ОВ L 35, 4.2.2009 г., стр. 47). Вж. още примери на: http://www.eesc.europa.eu/?i=portal.en.int-opinions&itemCode=32859

(14)  Докладчик: Monica Frassoni (A5-0313/2003, 25 септември 2003 г.).

(15)  Специално внимание заслужава позицията на ЕИСК, изложена най-вече в следните становища:

ОВ C 14, 16.1.2001 г., стр. 1, относно „Опростяване на правилата на единния пазар (ОЕП)“;

ОВ C 48, 21.2.2002 г., стр. 130, относно „Опростяване“ (допълнително становище);

ОВ C 112, 30.4.2004 г., стр. 4;

ОВ C 255, 14.10.2005 г., стр. 22, относно „Приоритетите на единния пазар 2005 — 2010 г.“;

ОВ C 24, 31.1.2006 г., стр. 52, относно „Как да се подобри осъществяването и прилагането на законодателството на ЕС“; и най-вече в информационния доклад от 24 януари 2005 г.

(16)  Следва да се цитира:

механизмът за самоконтрол, създаден от Европейската агенция за контрол на рибарството (EFCA), целящ да гарантира прилагането на кодекса за поведение от 1992 г. за инженерните дружества и консултантските фирми;

задължителните разпоредби на етичния кодекс на адвокатите в ЕС, приет през 1988 г. от Съвета на адвокатските колегии от Европейския съюз (CCBE);

дисциплинарният комитет, създаден от кодекса за поведение на управителите на активи, за да гарантира неговото прилагане и ако е необходимо, да взема решение за санкции, като например предупреждения, порицания и предложения за изключване;

Европейското сдружение за стандарти в рекламата (EССР), създадено през 1992 г., за да координира и насърчава саморегулирането в рекламната индустрия;

контролът от страна на BDI (Федерацията на германските индустрии) на правилното изпълнение на споразумението, сключено през 1995 г. в Берлин между правителството и предприятията, относно условията и наблюдението на намаляването на емисиите на CO2 в Германия, в съответствие със споразумението от Киото.

(17)  Такъв е случаят например с базата данни за центрове за обучение на инженери, създадена през 1987 г. от Федерацията на европейските инженерни организации (FEANI) в изпълнение на европейския етичен кодекс, който гарантира взаимното признаване на обучението и квалификацията. Тя има 30  000 членове.

(18)  Например етикетът, създаден от членовете на Европейския комитет по застраховане, за гарантиране на прилагането на европейския кодекс за добри практики в интернет или етикетите за безопасност на електронната търговия, приети въз основа на кодекса за поведение при продажбите от разстояние.

(19)  Както се случи с прилагането на европейски кодекс на поведение, приет през 1995 г. и изменен през 2004 г. от Европейската федерация на асоциациите за директни продажби.

(20)  Такъв е примерът с количествените изисквания за намаляване на консумацията на енергия от перални машини, договорени през 1999 г. от Европейския комитет на производителите на домакинско оборудване (CECED) в сътрудничество с Европейската комисия.

(21)  Както се случва със:

стандартите за обучение, установени чрез насоки, в съответствие с кодекса за професионалните правила на европейските консерватори и реставратори;

ръководството за потребителя за доставчиците на интернет услуги, изготвен през 2001 г. от Миланската търговска камара с цел насърчаване на добрите практики в тази област.

(22)  COM(2011) 681 final.

(23)  Директива 2000/31/ЕО (ОВ L 178, 17.7.2000 г., стр. 1).

(24)  Информационен доклад INT/204 от 24.1.2005 г. относно „Състоянието на съвместното регулиране и саморегулирането в единния пазар“.

(25)  Регламент (ЕС) № 524/2013 и Директива 2013/11/ЕС (ОВ L 165, 18.6.2013 г., стр. 1 и стр. 63).


ПРИЛОЖЕНИЕ

към становището на Европейския икономически и социален комитет

Следният параграф от становището на специализираната секция, който беше заменен с изменение, прието на пленарната сесия, получи поне една четвърт от подадените гласове (член 54, параграф 4 от Правилника за дейността):

Параграф 5.21, буква з)

Контролът и проследяването на механизмите на саморегулирането и на съвместното регулиране трябва да включват превантивни или наказателни (санкции) мерки като гаранция за ефективността им, сред които се открояват:

1.

механизми на самоконтрол и самодисциплина, включително проучвания на въздействието ex ante;

2.

бази данни, които гарантират по-ефикасно проследяване;

3.

приемане на сертифициращ етикет или „марка“ за качество;

4.

приемане на националните кодекси на основание на европейския кодекс за поведение;

5.

установяване на технически спецификации, успоредно със стандарти;

6.

изготвяне на практически ръководства за приложение;

7.

система от парични санкции (глоби) или други санкции, като например експулсиране или отнемане на лиценз.

Резултати от гласуването

Гласове „за“:

91

Гласове „против“:

41

Гласове „въздържал се“:

28


Top