Дело C‑34/17

Eamonn Donnellan

срещу

The Revenue Commissioners

(Преюдициално запитване, отправено от High Court (Ирландия)

„Преюдициално запитване — Взаимна помощ при събиране на вземания — Директива 2010/24/EС — Член 14 — Право на ефективни правни средства за защита — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 47 — Възможност за запитания орган да откаже помощта за събиране на вземане с мотива, че задължението не е надлежно съобщено“

Резюме — Решение на Съда (втори състав) от 26 април 2018 г.

1. Сближаване на законодателствата—Взаимна помощ при събиране на данъчни задължения—Принцип на взаимно доверие—Обхват—Ограничения—Стриктно тълкуване

   (Директива 2010/24 на Съвета)

2. Сближаване на законодателствата—Взаимна помощ при събиране на данъчни задължения—Мерки за събиране на вземания или обезпечителни мерки—Спорове—Компетентност на запитания орган—Компетентност да откаже помощта за събиране на вземане—Условия

   (член 14, параграф 2 от Директива 2010/24 на Съвета; член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз)

3. Сближаване на законодателствата—Взаимна помощ при събиране на данъчни задължения—Мерки за събиране на вземания или обезпечителни мерки—Спорове—Искане за събиране на вземане във връзка с наложена в друга държава членка имуществена санкция—Отказ на запитания орган да изпълни посоченото искане поради липсата на надлежно съобщение за задължението—Допустимост

   (член 14, параграфи 1 и 2 от Директива 2010/24 на Съвета; член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз)

1.  Следва да се припомни, че принципът на взаимно доверие между държавите членки има основно значение в правото на Съюза, като се има предвид, че позволява създаването и поддържането на пространство без вътрешни граници. Този принцип налага по-конкретно, що се отнася до пространството на свобода, сигурност и правосъдие, всяка от тези държави да приеме, освен при изключителни обстоятелства, че всички други държави членки зачитат правото на Съюза, и по-специално признатите от него основни права (Становище 2/13 (Присъединяване на Съюза към ЕКПЧ) от 18 декември 2014 г., EU:C:2014:2454, т. 191 и цитираната съдебна практика).

   Независимо че е от областта на вътрешния пазар, а не на пространството на свобода, сигурност и правосъдие, Директива 2010/24 също се основава на принципа на взаимно доверие, припомнен по-горе. Наистина, прилагането на системата на взаимна помощ, въведена с тази директива, зависи от наличието на такова доверие между съответните национални органи.

   Освен това според постоянната съдебна практика ограниченията на принципа на взаимно доверие трябва да се тълкуват стриктно (вж. по-конкретно решения от 14 ноември 2013 г., Baláž, C‑60/12, EU:C:2013:733, т. 29, от 16 юли 2015 г., Diageo Brands, C‑681/13, EU:C:2015:471, т. 41, от 25 май 2016 г., Meroni, C‑559/14, EU:C:2016:349, т. 38 и от 23 януари 2018 г., Piotrowski, C‑367/16, EU:C:2018:27, т. 48).

   (вж. т. 40, 41 и 50)

2.  Директива 2010/24 не само изобщо не предоставя на инстанциите на запитаната държава членка право да контролират актовете на запитващата държава членка, а в член 14, параграф 2 изрично ограничава правото на контрол на тези инстанции върху актовете на запитаната държава членка.

   Макар безспорно да трябва актовете, приети от държавите членки по силата на системата за взаимно подпомагане, установена с Директива 2010/24, да бъдат съобразени с основните права на Съюза, сред които е правото на ефективни правни средства за защита, прогласено в член 47 от Хартата, от това изобщо не следва, че трябва да може актовете на запитващата държава членка да се обжалват както пред юрисдикциите на тази държава членка, така и пред тези на запитаната държава членка. Напротив, тази система на помощ, доколкото се основава именно на принципа на взаимното доверие, позволява да се укрепи правната сигурност, що се отнася до определянето на държавата членка, компетентна да разглежда споровете, и по този начин да се предотврати практиката на forum shopping (вж. по аналогия решение от 21 декември 2011 г., N. S. и др., C‑411/10 и C‑493/10, EU:C:2011:865, т. 79).

   От това следва, че жалбата, която заинтересованото лице подава в запитаната държава членка, за да оспори искането за плащане, което му е изпратено от компетентния орган на тази държава членка с оглед на събиране на вземането, установено в запитващата държава членка, не може да доведе до изследване на законосъобразността на това вземане.

   Както обаче Съдът вече е отбелязал, не може да се изключи възможността запитаният орган по изключение да реши да не окаже помощ на запитващия орган. Така изпълнението на искането за събиране на вземане може да бъде отказано по-конкретно ако се окаже, че това изпълнение може да наруши обществения ред на държавата членка на запитания орган (вж. относно член 12 от Директива 76/308, който по същество съответства на член 14 от Директива 2010/24, решение от 14 януари 2010 г., Kyrian, C‑233/08, EU:C:2010:11, т. 42).

   При все това задача на Съда е да контролира пределите, в които органите на държава членка, като използват национални концепции като тези, свързани с техния обществен ред, могат да откажат да окажат помощ на друга държава членка в рамките на система на сътрудничество, установена от законодателя на Съюза (вж. в този смисъл решения от 28 април 2009 г., Apostolides, C‑420/07, EU:C:2009:271, т. 56 и 57 и от 25 май 2016 г., Meroni, C‑559/14, EU:C:2016:349, т. 39 и 40).

   (вж. т. 44—47 и 49)

3.  Член 14, параграфи 1 и 2 от Директива 2010/24/ЕС на Съвета от 16 март 2010 година относно взаимната помощ при събиране на вземания, свързани с данъци, такси и други мерки, във връзка с член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкува в смисъл, че допуска орган на държава членка да откаже да изпълни искане за събиране на вземане за задължение, свързано с имуществена санкция, наложена в друга държава членка, като разглежданото в главното производство, с мотива, че решението, с което се налага тази санкция, не е надлежно съобщено на заинтересованото лице, преди искането за събиране на вземане да бъде отправено до посочения орган въз основа на тази директива.

   Както отбелязва по същество генералният адвокат в точка 70 от заключението си, положение, при което запитващият орган иска да бъде събрано вземане, основаващо се на решение, което не е съобщено на заинтересованото лице, не отговаря на условието, което трябва да спазват исканията за събиране на вземане, посочено в член 11, параграф 1 от Директива 2010/24. Наистина, след като според тази разпоредба искане за събиране на вземане по смисъла на тази директива не може да се отправи, ако и докато вземането и/или инструментът за предприемане на мерки за неговото изпълнение в запитващата държава членка е/са оспорен(и) в тази държава членка, такова искане не може да се отправи и когато заинтересованото лице не е било уведомено за самото съществуване на това задължение, тъй като това уведомяване е необходимо предварително условие, за да може то да бъде оспорено.

   Това тълкуване освен това се потвърждава от член 47 от Хартата и от практиката на Съда във връзка с връчването или съобщаването на съдебните актове. Именно от тази съдебна практика се установява, че за да се гарантира спазването на предвидените в споменатия член 47 права, е важно да се гарантира не само действителното получаване на акт от неговия адресат, но и възможността на същия да се запознае и да разбере напълно и ефективно смисъла и обхвата на предявения срещу него в чужбина иск, така че да може надлежно да предяви правата си в държавата членка по произход (вж. в този смисъл решение от 16 септември 2015 г., Alpha Bank Cyprus, C‑519/13, EU:C:2015:603, т. 31 и 32 и цитираната съдебна практика). Тези съображения са релевантни и в контекста на Директива 2010/24. От изложеното по-горе следва, че извънредно положение като разглежданото по делото в главното производство, когато орган на държава членка иска от орган на друга държава членка да събере вземане, свързано с имуществена санкция, за която заинтересованото лице не е било уведомено, може правомерно да доведе до отказ за оказване на помощ за събиране на вземане от страна на този орган. Предвидената в Директива 2010/24 помощ, както се посочва в заглавието ѝ и в различни съображения от нея, се определя като „взаимна“, което предполага по-конкретно че задача на запитващия орган, преди да представи искане за събиране на вземане, е да създаде условията, при които запитаният орган ще може ефективно и в съответствие с основните принципи на правото на Съюза да окаже помощ.

   (вж. т. 57, 58, 61 и 62 и диспозитива)