Keywords
Summary

Keywords

1. Право на Съюза — Предимство — Противоречащо национално право — Неприложимост по право на съществуващите норми — Задължение за спазване на несъвместими с правото на Съюза указания на висшестоящия съд — Недопустимост

(член 267 ДФЕС)

2. Социално осигуряване на работниците мигранти — Здравно осигуряване — Обезщетения в натура, предоставяни в друга държава членка

(член 49 ЕО; член 22, параграф 2, втора алинея от Регламент № 1408/71 на Съвета)

3. Социално осигуряване на работниците мигранти — Здравно осигуряване — Обезщетения в натура, предоставяни в друга държава членка

(член 22, параграф 1, буква в), подточка i) и параграф 2, втора алинея от Регламент № 1408/71 на Съвета)

4. Социално осигуряване на работниците мигранти — Здравно осигуряване — Обезщетения в натура, предоставяни в друга държава членка

(член 22, параграф 1, буква в), подточка i) от Регламент № 1408/71 на Съвета)

Summary

1. Правото на Съюза не допуска националният съд, който следва да се произнесе по дело, върнато от висшестоящ съд след касация, да бъде обвързан съгласно националното процесуално право от направените от висшестоящия съд правни изводи, когато въз основа на тълкуването, което е поискал от Съда, намира, че тези изводи не са в съответствие с правото на Съюза.

Всъщност, първо, наличието на национална процесуална разпоредба, съгласно която съдилищата, които не се произнасят като последна инстанция, са обвързани от правните изводи на висшестоящия съд, не засяга правото на националните юрисдикции, които не се произнасят като последна инстанция, да сезират Съда с преюдициално запитване, когато имат съмнения относно тълкуването на правото на Съюза.

Второ, постановеното от Съда решение по преюдициалното запитване обвързва националния съд по отношение на тълкуването, съответно валидността на разглежданите актове на институциите на Съюза при решаването на спора в главното производство.

Освен това националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното действие на тези разпоредби, като при необходимост сам вземе решение да не приложи национална разпоредба, която им противоречи, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на националната разпоредба по законодателен или друг конституционен ред.

(вж. точки 25, 29, 31 и 32; точка 1 от диспозитива)

2. Член 49 ЕО и член 22 от Регламент № 1408/71, в изменената му и актуализирана редакция съгласно Регламент № 118/97, изменен с Регламент № 1992/2006, не допускат правна уредба на държава членка, тълкувана в смисъл, че при всички положения е изключено да се покрият разходите за болнично лечение, получено в друга държава членка без предварително разрешение.

Всъщност, макар правото на Съюза по принцип да допуска режимите на предварително разрешение, все пак е нужно, от една страна, условията за издаване на такова разрешение да са обосновани с оглед на целта да се гарантира на територията на съответната държава членка достатъчен и постоянен достъп до балансиран набор от качествени болнични услуги, да се осигури контрол на разходите и да се избегне, доколкото е възможно, всяко разхищаване на финансови, технически и човешки ресурси. От друга страна, трябва посочените условия да не надхвърлят обективно необходимото за тези цели и да не е възможно да се постигне същият резултат с по-слабо ограничителни правила. Освен това подобен режим трябва да се основава на обективни, недискриминационни и предварително известни критерии, така че да регламентира правото на преценка на националните власти, за да не бъде упражнявано по произволен начин.

Когато националната правна уредба при всички положения изключва покриването на разходите за болнично лечение, получено без предварително разрешение, осигуреното лице, което е възпрепятствано да поиска такова разрешение или не е могло да изчака отговора на компетентната институция поради причини, свързани със здравословното му състояние или с необходимостта по спешност да се подложи на лечение в болнично заведение, се оказва лишено от възможността тази институция да му покрие разходите за лечението, въпреки че всъщност условията за покриване на тези разходи са налице. Покриването на разходите за такова лечение обаче не може да застраши постигането на целите на болничното планиране, нито тежко да накърни финансовото равновесие на системата за социална сигурност. В тези случаи не се засяга нито поддържането на достъпни за всички и балансирани болнични услуги, нито пък поддържането на определен капацитет на системата за здравеопазване и на определено равнище на медицинска компетентност на територията на страната. Следователно подобна правна уредба не е обоснована от упоменатите императивни съображения и при всички положения не отговаря на изискването за пропорционалност. Ето защо тя създава необосновано ограничение за свободното предоставяне на услуги.

(вж. точки 43—47 и 51; точка 2 от диспозитива)

3. Що се отнася до медицинско лечение, което не може да бъде получено в държавата членка, на чиято територия пребивава осигуреното лице, член 22, параграф 2, втора алинея от Регламент № 1408/71 в изменената му и актуализирана редакция съгласно Регламент № 118/97, изменен с Регламент № 1992/2006, трябва да се тълкува в смисъл, че не може да се откаже издаване на разрешението, което се изисква съгласно параграф 1, буква в), подточка i) от този член:

– когато чрез прилагане на обичайните принципи на тълкуване и след основана на обективни и недискриминационни критерии проверка при отчитане на всички релевантни медицински факти и наличните научни данни се установи — при положение че предвидените от националното законодателство обезщетения са установени в списък, който не упоменава изрично конкретния приложен способ на лечение, а посочва типове лечение, заплащани от компетентната институция — че този способ на лечение съответства на посочени в списъка типове лечение, и

– когато в държавата членка, на чиято територия пребивава осигуреното лице, не може своевременно да бъде предоставено алтернативно, еднакво ефикасно лечение.

Същият член не допуска при прилагането на тази разпоредба компетентните по молбата за предварително разрешение национални органи да презумират, че ако болничното лечение не може да бъде получено в държавата членка, на чиято територия пребивава осигуреното лице, то това лечение не е сред обезщетенията, предвидени от законодателството на тази държава, и обратно — че ако болничното лечение е сред посочените обезщетения, то може да бъде предоставено в тази държава членка.

Всъщност, що се отнася до първото условие по член 22, параграф 2, втора алинея от Регламент № 1408/71, по принцип правото на Съюза не е пречка държавите членки да изготвят ограничителни списъци на медицинските дейности, заплащани от системите им за социално осигуряване, и по принцип въз основа на правото на Съюза не може да възникне задължение за държавите членки да разширят евентуалния си списък с такива дейности. Само националните органи, които следва да се произнесат по молбата за разрешение за лечение в държава членка, различна от тази, на чиято територия пребивава осигуреното лице, са оправомощени да преценят дали това лечение попада в списъка. Това обаче не променя факта, че доколкото държавите членки са длъжни да не нарушават правото на Съюза при упражняването на своите правомощия, член 22, параграф 2, втора алинея от Регламент № 1408/71 трябва да се прилага в съответствие с това право. Ако приложеният способ на лечение е сред обезщетенията, предвидени в законодателството на държавата членка по местопребиваване, не може да се откаже предварително разрешение по съображението, че такъв способ на лечение не се прилага в тази държава членка.

Що се отнася по-нататък до второто условие по член 22, параграф 2, втора алинея от Регламент № 1408/71, когато предвиденото лечение в друга държава членка не се прилага в държавата членка по местопребиваването на съответното лице, това наистина само по себе си не означава, че условието е изпълнено, но за сметка на това се налага изводът, че то е изпълнено, когато в тази държава не може своевременно да бъде предоставено еднакво ефикасно лечение.

Накрая, това тълкуване означава, че решението по молбата за издаване на необходимото разрешение по член 22, параграф 1, буква в), подточка i) от Регламент № 1408/71 не може да бъде основано на презумпция, съгласно която, ако болничното лечение не може да бъде получено в компетентната държава членка, то това лечение не е сред медицинските дейности, заплащани от националната социалноосигурителна схема, и обратно — че ако болничното лечение е сред заплащаните по тази схема медицински дейности, то може да бъде предоставено в тази държава членка.

(вж. точки 58, 60—62, 64, 68, 69 и 73; точка 3 от диспозитива)

4. Когато е установена незаконосъобразност на отказа за издаване на разрешението, което се изисква съгласно член 22, параграф 1, буква в), подточка i) от Регламент № 1408/71 в изменената му и актуализирана редакция съгласно Регламент № 118/97, изменен с Регламент № 1992/2006, а болничното лечение е приключило и осигуреното лице е направило съответните разходи за него, националният съд трябва по реда на националното процесуално право да задължи компетентната институция да възстанови на посоченото осигурено лице сумата, която тази институция по принцип би поела, ако разрешението бе надлежно издадено.

Размерът на тази сума се определя съгласно разпоредбите на законодателството, което се прилага за институцията на държавата членка, на чиято територия е предоставено болничното лечение. Ако така изчисленият размер е по-нисък от този, който би се получил при прилагането на действащата правна уредба в държавата членка по местопребиваване в случай на хоспитализация в нея, компетентната институция за своя сметка трябва допълнително да възстанови на осигуреното лице и разликата между тези две суми, но в границите на действително направените разходи.

(вж. точки 77, 78 и 81; точка 4 от диспозитива)