–

за UD, от C. Hames, QC, B. Jubb, barrister, и J. Patel и M. Hussain, solicitors,

–

за XB, от T. Gupta, QC, J. Renton, barrister, и J. Stebbing, solicitor,

–

за правителството на Обединеното кралство, от S. Brandon, в качеството на представител, подпомаган от M. Gration, barrister,

–

за чешкото правителство, от M. Smolek и A. Kasalická, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от M. Wilderspin, в качеството на представител,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 8 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, 2003 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между UD, майка на дете, родено в Бангладеш на 2 февруари 2017 г. (наричано по-нататък „детето“), и XB, баща на същото дете, по повод направените от UD искания да бъде разпоредено, от една страна, поставянето на детето под закрилата на запитващата юрисдикция, и от друга страна, връщането ѝ с детето в Обединеното кралство, за да участват в производството пред запитващата юрисдикция.

3

Съображения 1 и 12 от Регламент № 2201/2003 гласят:

[…]

4

В член 1 („Обхват“) от този регламент се уточнява за кои граждански дела последният се прилага и за кои — не.

5

В член 2 („Определения“) от същия регламент се посочва следното:

„За целите на настоящия регламент:

[…]

[…]“.

6

Глава II („Компетентност“), раздел 2 („Родителска отговорност“), член 8 („Обща компетентност“), параграф 1 от същия регламент гласи:

„Съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран“.

7

Съгласно член 9 („Запазване на компетентност по предишното обичайно местопребиваване на детето“) от Регламент № 2201/2003:

„1.   Когато едно дете се [пре]мест[ва] правомерно от една държава членка в друга и придобива ново обичайно местопребиваване там, съдилищата на държав[ата] членк[а] по предишното обичайно местопребиваване на детето, по силата на изключение от член 8, запазват компетентността си по време на тримесечния период, следващ [преместването, във връзка с] изменение на решението за право на лични отношения с детето, издадено [в] тази държава членка преди [преместването] на детето, когато [обичайното местопребиваване на] носителя на правото на лични отношения с детето по силата на решението за правото на лични отношения с детето продължава да [е в] държавата членка на предишното [обичайно местопребиваване] на детето.

[…]“.

8

В член 10 („Компетентност в случай на отвличане на дете“) от същия регламент се посочва следното:

„В случай на неправомерно отвеждане или задържане на дете, съдилищата на държавата членка, в която детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното отвеждане или задържане, запазват своята компетентност докато детето придобие обичайно пребиваване в друга държава членка […]“.

9

В член 12 от този регламент се уточняват условията, при които е възможна пророгация на компетентност по силата на същия регламент.

10

Член 13 („Компетентност, основана на присъствието на детето“) от същия регламент гласи в параграф 1:

„Когато не може да се установи обичайното местопребиваване на дете и компетентността по смисъла на член 12 не може да се определи, съдилищата на държавата членка, в която детето пребивава са компетентни да разгледат делото“.

11

Член 14 („Субсидиарна компетентност“) от Регламент № 2201/2003 гласи следното:

„Когато никой съд на държава членка не е компетентен, съгласно членове 8—13, компетентността се определя във всяка държава членка, съобразно нейното законодателство“.

12

Член 15 („Прехвърляне в съд, който е по-подходящ за разглеждането на делото“) от този регламент гласи в параграф 1:

„По силата на изключение, съдилищата на държава членка, които са компетентни по съществото на делото[,] могат, ако смятат, че съдът на друга държава членка, с която детето има особена връзка, е по-подходящ за разглеждането на делото, или на отделна част от него, и когато това [съответства на висшия] интерес [н]а детето:

13

Член 21 („Признаване на решения“) от същия регламент гласи в параграф 1:

„Решение, постановено в една държава членка, се признава в друга държава членка без изискване за специални процесуални действия“.

14

Ищец в главното производство е майката на детето (наричана по-нататък „майката“), която е гражданин на Бангладеш и през 2013 г. сключва в Бангладеш брак с ответника в главното производство и баща на детето (наричан по-нататък „бащата“), който е британски гражданин.

15

През юни или юли 2016 г. майката се установява в Обединеното кралство, за да живее там с бащата. Издадена ѝ е виза като чуждестранен съпруг от United Kingdom Home Office (Министерство на вътрешните работи на Обединеното кралство) с валидност от 1 юли 2016 г. до 1 април 2019 г.

16

През декември 2016 г. бащата и майката отиват в Бангладеш. Майката е в напреднала бременност. На 2 февруари 2017 г. детето се ражда в Бангладеш. Оттогава то е там и съответно никога не е пребивавало в Обединеното кралство.

17

През януари 2018 г. бащата се завръща в Обединеното кралство без майката.

18

На 20 март 2018 г. майката предявява иск пред запитващата юрисдикция с цел детето да бъде поставено под закрилата на тази юрисдикция и да бъде разпоредено тя и детето да се върнат в Обединеното кралство, за да участват в производството пред същата юрисдикция. Майката твърди, че тази юрисдикция е компетентна да разреши спора в главното производство. В това отношение майката по-специално твърди, че към датата, на която е сезирала запитващата юрисдикция, обичайното местопребиваване на детето е било в Обединеното кралство. От своя страна бащата оспорва компетентността на запитващата юрисдикция да постановява каквито и да било решения относно детето.

19

Запитващата юрисдикция отбелязва, че не е извършвала никакви фактически констатации в главното производство, тъй като според нея в самото начало трябва да се разреши въпросът за компетентността ѝ да постанови решение относно детето. Що се отнася до тази проблематика, според запитващата юрисдикция тя най-напред трябва да прецени дали обичайното местопребиваване на детето по смисъла на член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 е в Обединеното кралство. Евентуално след това тя трябвало да провери дали разполага с друго основание за компетентност, за да разгледа спора в главното производство.

20

Според запитващата юрисдикция тълкуването в рамките на спора в главното производство на понятието „обичайно местопребиваване“, съдържащо се в член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, повдига въпроси, които още не са били разглеждани от Съда, по-специално дали физическото присъствие е съставна част от това понятие. Освен това в резултат на твърдяната принуда, упражнена от бащата върху майката, последната родила в трета страна. Поведението на бащата в това отношение вероятно съставлявало нарушение на правата на майката или детето. Защитаваната от майката позиция съответно повдигала субсидиарния въпрос какво значение за въпросното понятие имат обстоятелствата около раждането на детето в трета държава, и по-специално неправомерното задържане на майката от бащата в тази държава чрез принуда, при положение че носителите на родителската отговорност нямат никакво съвместно намерение да пребивават в тази държава.

21

При това положение High Court of Justice (England and Wales), Family Division (Висш съд (Англия и Уелс), Отделение по семейни дела, Обединеното кралство), решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

22

Запитващата юрисдикция е поискала настоящото преюдициално запитване да бъде разгледано по реда на спешното преюдициално производство, предвидено в член 107 от Процедурния правилник на Съда.

23

В подкрепа на това искане посочената юрисдикция отбелязва, че главното производство се отнася до много малко дете на възраст година и два месеца към момента на постановяване на акта за отправяне на преюдициално запитване и че всяко забавяне на хода на производството вреди на висшия интерес на детето.

24

Запитващата юрисдикция освен това посочва, че според твърденията на майката, които бащата не оспорва, понастоящем майката е неправомерно задържана чрез принуда от бащата в село в Бангладеш, без достъп до битова газ, електричество и питейна вода, без каквито и да било доходи и сред общност, която я заклеймява заради раздялата ѝ с бащата. Тази юрисдикция посочва, че ако се окаже компетентна и правата на майката и детето са нарушени от бащата, тя трябва да действа възможно най-бързо и евентуално да вземе необходимите мерки, за да се гарантира, че интересите на детето са защитени.

25

В това отношение на първо място трябва да се констатира, че настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на Регламент № 2201/2003, който по-специално е приет на основание член 61, буква в) ЕО, понастоящем член 67 ДФЕС, намиращ се в част трета, дял V „Пространство на свобода, сигурност и правосъдие“ от Договора за функционирането на ЕС, така че запитването попада в обхвата на спешното преюдициално производство, определен в член 107 от Процедурния правилник (решения от 9 октомври 2014 г., C, C‑376/14 PPU, EU:C:2014:2268, т. 34, от 9 януари 2015 г., RG, C‑498/14 PPU, EU:C:2015:3, т. 36 и от 19 ноември 2015 г., P, C‑455/15 PPU, EU:C:2015:763, т. 31).

26

На второ място, що се отнася до критерия за спешност, от акта за отправяне на преюдициално запитване е видно, че ако упражняването на принуда от бащата върху майката бъде установено, благосъстоянието на детето в момента ще се окаже силно застрашено. При това положение всяко забавяне при постановяването на съдебни решения относно детето би продължило съществуващото положение и съответно би създало опасност от сериозно, дори непоправимо увреждане на развитието на детето. При евентуално завръщане на детето в Обединеното кралство забавянето също така има опасност да навреди на интеграцията на детето в новата му семейна и социална среда.

27

Освен това делото в главното производство засяга дете, чиято твърде крехка възраст прави изключително деликатно стимулирането на потенциала му и неговото развитие.

28

Въз основа на гореизложеното на 5 юли 2018 г. по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат първи състав на Съда реши да уважи искането на запитващата юрисдикция за разглеждане на настоящото преюдициално запитване по реда на спешното преюдициално производство.

29

Макар правителството на Обединеното кралство формално да твърди, че настоящото преюдициално запитване е недопустимо, от становището му става ясно, че това правителство на практика оспорва компетентността на Съда да отговори на поставените въпроси, тъй като настоящото дело е свързано с потенциално стълкновение на компетентност между държава членка, в случая Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, и трета държава, а именно Народна република Бангладеш.

30

Това правителство по-специално твърди, че предвид член 61, буква в) и член 67, параграф 1 ЕО, въз основа на които разпоредби е приет Регламент № 2201/2003, последният трябва да се прилага само за трансграничните случаи вътре в Съюза. В трансгранични случаи, засягащи държава членка и трета държава, какъвто е разглежданият случай в главното производство, приложимо било националното право.

31

В това отношение, що се отнася, на първо място, до формулировката на релевантните разпоредби от Регламент № 2201/2003, трябва да се отбележи, че в член 1 от този регламент, където се определя приложното поле на последния, се уточнява за кои граждански дела този регламент се прилага и за кои — не, без да се отбелязва каквото и да било ограничение на неговото териториално приложно поле.

32

Що се отнася до самия член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, в тази разпоредба се предвижда, че съдилищата на държава членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава членка по времето, когато съдът е сезиран. Нищо във формулировката на тази разпоредба съответно не показва, че прилагането на съдържащото се в нея общо правило за компетентност в областта на родителската отговорност зависи от условието да е налице правоотношение, засягащо няколко държави членки.

33

Следователно, както отбелязва генералният адвокат в точки 23 и 25 от заключението си, за разлика от някои разпоредби от Регламент № 2201/2003 относно компетентността — като например членове 9, 10 и 15, чиито формулировки непременно поставят прилагането им в зависимост от наличие на потенциално стълкновение на компетентност между съдилища от няколко държави членки — от текста на член 8, параграф 1 от същия регламент не следва, че тази разпоредба се ограничава само до спорове, свързани с такива стълкновения.

34

В това отношение член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 се отличава и от правилата за признаване и изпълнение, предвидени в същия регламент.

35

По-специално Съдът вече е приел, че произнасянето по преюдициални въпроси относно признаването на постановено в трета държава решение за развод очевидно не е от неговата компетентност, и по-специално отбелязва, че съгласно член 2, точка 4 и член 21, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 този регламент се ограничава до признаването на решенията, постановени от юрисдикция на държава членка (определение от 12 май 2016 г., Sahyouni, C‑281/15, EU:C:2016:343, т. 21, 22 и 33).

36

Впрочем за разлика от предвидените в Регламент № 2201/2003 правила, уреждащи признаването и изпълнението на съдебни решение, в този регламент — както по-специално следва от точки 32 и 33 от настоящото решение — не е предвидена разпоредба, която да ограничава изрично териториалното приложно поле на всички предвидени в него правила относно компетентността.

37

На второ място, що се отнася до целта на Регламент № 2201/2003, от съображение 1 е видно, че с посочения регламент се цели да се подпомогне постигането на целта, която Съюзът си е поставил, за създаване на пространство на свобода, сигурност и правосъдие, в която свободното движение на хора се гарантира. За тази цел Съюзът по-специално трябва да приеме мерките в областта на съдебното сътрудничество по граждански дела, които са необходими за правилното функциониране на вътрешния пазар.

38

Всъщност съгласно член 61, буква в) ЕО, която разпоредба е една от правните основи на Регламент № 2201/2003, и член 65 ЕО — впоследствие съответно член 67, параграф 3 и член 81 ДФЕС — Съюзът приема мерки в областта на съдебно сътрудничество по гражданскоправни въпроси с трансгранично значение и доколкото е необходимо за правилното функциониране на вътрешния пазар.

39

Впрочем, противно на твърдяното по същество от Обединеното кралство, тези констатации не означават, че правилото за компетентност по член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 трябва да се счита за приложимо само при спорове, включващи отношения между съдилища на държави членки.

40

По-специално, съдържащите се в Регламент № 2201/2003 единни правила за компетентност не следва да се прилагат само в положения, при които е налице ефективна и достатъчна връзка с функционирането на вътрешния пазар, включващо по дефиниция няколко държави членки. Всъщност само по себе си извършеното с този регламент уеднаквяване на правилата за компетентност със сигурност има за цел да се отстранят пречките пред функционирането на вътрешния пазар, които могат да произтекат от различията между националните законодателства в тази област (вж. по аналогия решение от 1 март 2005 г., Owusu, C‑281/02, EU:C:2005:120, т. 34, във връзка с Брюкселската конвенция относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (подписана на 27 септември 1968 г.) (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с последващите конвенции за присъединяването към нея на новите държави членки).

41

С оглед на гореизложеното се налага констатацията, че правилото за обща компетентност по член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 може да се приложи в спорове, включващи отношения между съдилищата на само една държава членка и тези на трета страна, а не само отношения между съдилища на няколко държави членки.

42

Следователно Съдът е компетентен да отговори въпросите, поставени от запитващата юрисдикция.

43

С въпросите си, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че дете трябва физически да е присъствало в държава членка, за да може да се приеме, че обичайното му местопребиваване е в тази държава членка по смисъла на посочената разпоредба. Запитващата юрисдикция също така иска да се установи дали в това отношение имат значение обстоятелства като разглежданите в главното производство — ако се допусне, че са доказани — а именно, от една страна, упражняваната от бащата върху майката принуда, поради която майката ражда детето им в трета държава и пребивава там с детето от раждането му, и от друга страна, нарушаването на основните права на майката или детето.

44

Бащата и Европейската комисия твърдят, че обичайното местопребиваване на детето не може да се намира в държава членка, в която детето никога не е присъствало физически, докато майката, правителството на Обединеното кралство и чешкото правителство считат, че въз основа на обстоятелства като разглежданите в главното производство може да се приеме, че обичайното местопребиваване на детето е в тази държава.

45

Най-напред се налага констатацията, че Регламент № 2201/2003 не съдържа никакво определение на понятието „обичайно местопребиваване“. Употребата на прилагателното „обичайно“ показва само че пребиваването трябва да се характеризира с определена трайност или редовност (решение от 22 декември 2010 г., Mercredi, C‑497/10 PPU, EU:C:2010:829, т. 44).

46

Според постоянната съдебна практика както от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа за равенство следва, че термините в разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определянето на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получат самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза, което трябва да се извърши при отчитане на контекста на разпоредбата и целта, преследвана от разглежданата правна уредба (решение от 22 декември 2010 г., Mercredi, C‑497/10 PPU, EU:C:2010:829, т. 45 и цитираната съдебна практика).

47

Понятието „обичайно местопребиваване“ е употребено в членове от Регламент № 2201/2003, които изобщо не съдържат изрично препращане към правото на държавите членки. Определение на това понятие съответно трябва да се даде предвид контекста, в който се вписват разпоредбите от този регламент, и преследваната от последния цел (вж. в този смисъл решение от 22 декември 2010 г., Mercredi, C‑497/10 PPU, EU:C:2010:829, т. 46).

48

В това отношение, съгласно съображение 12 от Регламент № 2201/2003 той е бил създаден, за да се съобрази висшият интерес на детето, и за тази цел в него е предпочетен критерият на близостта. Всъщност законодателят е преценил, че съдът, който е географски най-близо до обичайното местопребиваване на детето, най-добре може да прецени какви мерки трябва да се вземат в интерес на детето. Следователно по силата на това съображение на първо място компетентни трябва да бъдат именно съдилищата на държавата членка, в която е обичайното местопребиваване на детето, освен в някои случаи на промяна на местопребиваването на детето или на сключено споразумение между носителите на родителската отговорност (решение от 15 февруари 2017 г., W и V, C‑499/15, EU:C:2017:118, т. 51 и цитираната съдебна практика).

49

В член 8 от Регламент № 2201/2003 тази цел намира израз във въвеждането на обща компетентност в областта на родителската отговорност в полза на съдилищата на държавата членка, в която е обичайното местопребиваване на детето (решение от 15 февруари 2017 г., W и V, C‑499/15, EU:C:2017:118, т. 52).

50

Както Съдът освен това нееднократно е уточнявал, за да се определи обичайното местопребиваване на дете, освен физическото му присъствие в определена държава членка, други фактори трябва да показват, че това присъствие изобщо не е временно или случайно (решения от 2 април 2009 г., A, C‑523/07, EU:C:2009:225, т. 38, от 22 декември 2010 г., Mercredi, C‑497/10 PPU, EU:C:2010:829, т. 49, от 9 октомври 2014 г., C, C‑376/14 PPU, EU:C:2014:2268, т. 51, от 15 февруари 2017 г., W и V, C‑499/15, EU:C:2017:118, т. 60, от 8 юни 2017 г., OL, C‑111/17 PPU, EU:C:2017:436, т. 43 и от 28 юни 2018 г., HR, C‑512/17, EU:C:2018:513, т. 41).

51

Важността, която законодателят на Съюза придава на географската близост при определянето на компетентния съд в областта на родителска отговорност, е видна и от член 13, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, където компетентността на съд на държава членка се основава единствено на присъствието на детето, именно когато местопребиваването му не може да се квалифицира като „обичайно“ по смисъла на член 8, параграф 1 от този регламент в никоя държава членка и тази компетентност не може да се определи въз основа на член 12 от същия регламент.

52

Съдът съответно приема, че признаването на обичайното местопребиваване на дете в държава членка налага детето поне физически да се намира в тази държава членка (решение от 15 февруари 2017 г., W и V, C‑499/15, EU:C:2017:118, т. 61).

53

От анализа, извършен в точки 45—52 от настоящото решение, следва, че физическото присъствие в държавата членка, в която се твърди, че детето е интегрирано, е условие, което непременно предхожда оценката на стабилността на това присъствие, и че „обичайното местопребиваване“ по смисъла на Регламент № 2201/2003 съответно не може да се определи в държава членка, в която детето никога не е ходило.

54

Това тълкуване се подкрепя от мястото, което член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 заема сред предвидените в този регламент правила за компетентност в областта на родителска отговорност.

55

Всъщност, предвид съображение 12 от Регламент № 2201/2003 и както следва от точка 49 от настоящото решение, в член 8 от този регламент се въвежда общото правило за компетентност в областта на родителската отговорност, поради което тази разпоредба заема централно място сред правилата за компетентност, въведени с този регламент в посочената област.

56

Член 8 от Регламент № 2201/2003 съответно е допълнен със специални правила, приложими по-конкретно когато обичайното местопребиваване на намиращото се в държава членка дете не може да бъде установено и компетентността не може да се определи въз основа на член 12 от този регламент (член 13); когато никой съд на държава членка не е компетентен съгласно членове 8—13 (член 14); или пък, по изключение и при определени условия, когато компетентният съд препраща делото на съд в друга държава членка, който счита за по-подходящ за разглеждането на делото (член 15) (решение от 15 февруари 2017 г., W и V, C‑499/15, EU:C:2017:118, т. 56).

57

Следователно невъзможността спор, отнесен пред съд на държава членка, да попадне в приложното поле на член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, не е непременно пречка този съд да се окаже компетентен да разгледа спора на друго основание. По-специално, дори да се допусне, че изложеното в точки 52 и 53 от настоящото решение тълкуване — а именно че физическото присъствие на детето в държава членка е предварително условие, за да се приеме, че обичайното му местопребиваване е в нея — в положение като разглежданото в главното производство води до невъзможност за компетентен да се определи съд от държава членка по силата на разпоредбите от този регламент, това не променя факта, както отбелязва Комисията, че съгласно член 14 от същия регламент всяка държава членка може да предостави компетентност на собствените си съдилища чрез правилата от вътрешното право, като се отклони от критерия за близостта, стоящ в основата на разпоредбите от посочения регламент.

58

Освен това от разпоредбите, посочени в точка 56 от настоящото решение, и по-специално от член 13, параграф 1 и член 15, параграф 1 от Регламент № 2201/2003, следва, че законодателят на Съюза конкретно е предвидил съответно наличие на положения, в които обичайното местопребиваване на дете не може да се определи, и препращане към съд, който е по-подходящ за разглеждане на делото относно дете и който не е непременно посоченият в член 8, параграф 1 от същия регламент, нито пък този по членове 9—14 от последния.

59

Следователно нито липсата на обичайно местопребиваване на детето по смисъла на член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 поради липсата на физическо присъствие на това дете в държава членка на Съюза, нито наличието на съдилища в държава членка, които са по-подходящи за разглеждане на делото относно това дете, при положение че то никога не е пребивавало в тази държава, могат да позволят да се приеме, че обичайното местопребиваване на детето е в държава, в която то никога не се е намирало.

60

По-нататък, дори да се допусне, че разглежданото в главното производство обстоятелство — а именно че бащата е упражнил принуда върху майката, поради което детето им е родено в Бангладеш и от раждането си пребивава там — е доказано, с него това тълкуване не може да бъде оспорено.

61

Действително, без оказване на тази принуда детето в главното производство евентуално е щяло да се роди в Обединеното кралство, каквото е твърдяното от майка му намерение. Съдът впрочем вече е приемал, че намерението на родителя, който носи родителската отговорност, да се установи с детето в друга държава членка, изразено чрез някои очевидни действия като придобиването или наемането на жилище в приемащата държава членка, може да представлява показател за преместването на обичайното местопребиваване (решение от 22 декември 2010 г., Mercredi, C‑497/10 PPU, EU:C:2010:829, т. 50 и цитираната съдебна практика).

62

При липса обаче на физическо присъствие на самото дете в съответната държава членка не може при тълкуването на понятието „обичайно местопребиваване“ да се отдава решаващо значение на определени обстоятелства — като например намерението на родителя, който на практика упражнява родителските права по отношение на детето, или пък евентуалното обичайно местопребиваване на единия или другия родител в тази държава членка — за сметка на обективните географски съображения, освен ако не се накърнява волята на законодателя на Съюза (вж. по аналогия решение от 28 юни 2018 г., HR, C‑512/17, EU:C:2018:513, т. 60).

63

Всъщност тълкуването, че липсата на физическо присъствие на самото дете в съответната държава членка не позволява да се вземат предвид съображения като изложените в предходната точка от настоящото решение, е съобразено в по-голяма степен с критерия за близост, на който законодателят на Съюза дава предимство в Регламент № 2201/2003 именно с цел да се гарантира отчитането на висшия интерес на детето (вж. по аналогия решение от 8 юни 2017 г., OL, C‑111/17 PPU, EU:C:2017:436, т. 67).

64

Накрая, закрилата на висшия интерес на детето, гарантирана в член 24 от Хартата на основните права на Европейския съюз, и спазването на неговите основни права, като например закрепените в членове 4, 6 и 24 от същата харта, не налагат тълкуване, различно от изложеното в точки 52 и 53 от настоящото решение.

65

На първо място, видно от точка 48 от настоящото решение, висшият интерес на детето е отчетен при съставянето на Регламент № 2201/2003 и този интерес е отразен чрез възприетия в същия регламент критерий за близостта.

66

На второ място, с Регламент № 2201/2003 вече се въвежда механизъм, позволяващ на държави членки да защитят интересите на дете дори при спорове, които не попадат в приложното поле на член 8, параграф 1 от същия регламент. По-специално, както бе припомнено в точка 57 от настоящото решение, когато никой съд на държава членка не е компетентен съгласно членове 8—13 от този регламент, в член 14 от последния се уточнява, че държавите членки могат субсидиарно да предоставят компетентност на своите съдилища по силата на националните си правни системи.

67

В разглеждания случай от предоставените на Съда материали по делото е видно, че такава субсидиарна компетентност съществува в правната система на Обединеното кралство под формата на „компетентност parens patriae“ на съдилищата на тази държава членка, като това правило за компетентност се прилага за британските граждани по преценка на националните съдилища.

68

От извършения по-горе анализ е видно, че висшият интерес на детето не налага тълкуване на член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 като предложеното от майката, правителството на Обединеното кралство и чешкото правителство — дори при обстоятелства като отличаващите положението, разглеждано в главното производство — тъй като такова тълкуване излиза извън границите на понятието „обичайно местопребиваване“, предвидено в Регламент № 2201/2003, и на функцията, която е отредена на посочената разпоредба в рамките на разпоредбите от този регламент, уреждащи компетентността в областта на родителската отговорност.

69

Следователно в дело като разглежданото в главното производство нито извършените от единия спрямо другия родител неправомерни действия, в резултат на които детето им е родено в трета държава и от раждането си пребивава там, нито нарушението на основните права на майката или детето — ако се допусне, че тези обстоятелства са доказани — позволяват да се приеме, че обичайното местопребиваване на това дете по смисъла на член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 може да бъде в държава членка, в която то никога не е ходило.

70

С оглед на гореизложеното член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че дете трябва физически да е присъствало в държава членка, за да може да се приеме, че обичайното му местопребиваване е в тази държава членка по смисъла на посочената разпоредба. В това отношение са без значение обстоятелства като разглежданите в главното производство — ако се допусне, че са доказани — а именно, от една страна, упражняваната от бащата върху майката принуда, поради която майката ражда детето им в трета държава и пребивава там с детето от раждането му, и от друга страна, нарушаването на основните права на майката или детето.

71

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:

Член 8, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000, трябва да се тълкува в смисъл, че дете трябва физически да е присъствало в държава членка, за да може да се приеме, че обичайното му местопребиваване е в тази държава членка по смисъла на посочената разпоредба. В това отношение са без значение обстоятелства като разглежданите в главното производство — ако се допусне, че са доказани — а именно, от една страна, упражняваната от бащата върху майката принуда, поради която майката ражда детето им в трета държава и пребивава там с детето от раждането му, и от друга страна, нарушаването на основните права на майката или детето.