—

за Airport Shuttle Express scarl, Panarisi, Società Cooperativa Autonoleggio Piccola arl, Vivani и Federnoleggio, от P. Troianiello, avvocato,

—

за Comune di Grottaferrata, от M. Giustiniani и N. Moravia, avvocati,

—

за Европейската комисия, от J. Hottiaux и F. Moro, в качеството на представители,

1

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на членове 3—6 ДЕС, 49 ДФЕС, 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, както и на Регламент (ЕИО) № 2454/92 на Съвета от 23 юли 1992 година относно условията, при които превозвачи, установени извън държава членка, могат да извършват вътрешни автомобилни пътнически транспортни услуги в границите на държава членка (ОВ L 251, стр. 1) и на Регламент (ЕО) № 12/98 на Съвета от 11 декември 1997 година относно условията, при които превозвачи, установени извън държава членка, могат да извършват вътрешни автомобилни пътнически транспортни услуги в границите на държава членка (ОВ L 4, 1998 г., стр. 10; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 4, стр. 184).

2

Запитванията са отправени в рамките на два спора, между Airport Shuttle Express scarl (наричано по-нататък „Airport Shuttle Express“) и г‑н Panarisi, от една страна, и Comune di Grottaferrata, от друга страна, и между Società Cooperativa Autonoleggio Piccola arl (наричано по-нататък „Autonoleggio Piccola“) и г‑н Vivani, от една страна, и Comune di Grottaferrata, от друга страна, по повод на временното отнемане на разрешенията за упражняване на дейността по отдаване под наем на моторни превозни средства с шофьор („noleggio con conducente“, наричана по-нататък „отдаване под наем с шофьор“). Federnoleggio, сдружение, което обеднява предприятия, отдаващи под наем автомобили и автобуси с шофьор, встъпва в подкрепа на жалбоподателите в двата спора по главните производства.

3

Регламент № 2454/92 е отменен с Решение от 1 юни 1994 г. по дело Парламент/Съвет (C-388/92, Recueil, стр. I-2067).

4

Съгласно член 1 от Регламент № 12/98:

„На всеки превозвач, който извършва автомобилни пътнически транспортни услуги за [чужда] сметка […] или срещу възнаграждение и който притежава лиценза на Общността […], се разрешава съгласно условията, предвидени в настоящия регламент, и без дискриминация на базата на националност или място на установяване, временно да извършва международни автомобилни пътнически услуги за [чужда] сметка […] или срещу възнаграждение в друга държава членка […], без от него да се изисква да има седалище или друго установяване във въпросната държава.

[…]“.

5

Съгласно член 2, точка 4 от Регламент № 12/98 за целите на последния терминът „превозни средства“ означава „моторни превозни средства, които, поради вида конструкция и оборудване, са подходящи за превозване на повече от девет души — включително шофьора — и са предназначени за тази цел“.

6

Както следва от член 2, параграф 2, буква г) от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар (ОВ L 376, стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 58, стр. 50), тя не се прилага спрямо услугите в областта на транспорта, попадащи в обхвата на част трета, дял VI от Договора за функционирането на ЕС.

7

Член 3 от Закон № 21 от 15 януари 1992 г., Рамков закон за транспорт на лица чрез обществени услуги за случаен автомобилен превоз“ (GURI № 18 от 23 януари 1992 г.), изменен с Декрет-закон № 207 от 30 декември 2008 г. (GURI № 304 от 31 декември 2008 г.), преобразуван в закон и изменен със Закон № 14 от 27 февруари 2009 г. (редовна притурка на GURI № 49 от 28 февруари 2009 г., наричан по-нататък „Закон № 21/1992“), предвижда:

„1.   Услугата за отдаване под наем […] с шофьор е предназначена за конкретни ползватели, които подават специално искане към гаража за услуга, определена с оглед на дадено времетраене или пътуване.

2.   Транспортните средства трябва да се паркират в гаражите […]

3.   Седалището на превозвача и гаражът трябва да са разположени само на територията на общината, издала разрешението“.

8

Съгласно член 7 от Закон № 21/1992:

„1.   Притежателите на лиценз за упражняване на таксиметрови услуги или на разрешение за предоставяне на услуги за отдаване под наем с шофьор могат за целта на свободното упражняване на своята дейност:

[…]

[…]

2.   В случаите по параграф 1 лицензът или разрешението може да бъде прехвърлен(о) на посочените в него организации, както и да се възстановят прехвърлени по-рано лиценз или разрешение при напускане на, прекратяване или изключване от същите организации.

[…]“.

9

Член 8 от този закон гласи:

„1.   Лицензът за упражняване на таксиметровата услуга и разрешението за извършване на услугата за отдаване под наем […] с шофьор се издават от общинските администрации, чрез обществена поръчка, на лица, които са собственици на превозно средство […] или разполагат с такова на лизинг; тези лица могат да оказват услугите сами или в сдружение.

2.   Лицензът или разрешението се отнасят само за едно превозно средство […]. Едно и също лице може […] да кумулира няколко разрешения за целите на извършването на услугата отдаване под наем с шофьор […].

3.   За да се получи и запази разрешението за извършване на услугата отдаване под наем с шофьор, е задължително наличието, в съответствие с валидно правно основание, на седалище, гараж […], разположени на територията на общината, издала разрешението“.

10

Член 11, параграфи 2 и 4 от Закон № 21/1992 предвижда:

„2.   Получаването на автомобила от ползвателя става или изпълнението на услугата започва от територията на общината, издала лиценза, и може да бъде за което и да е местоназначение, при условие че е налице съгласие на шофьора за местоназначенията извън границите на общината или областта, освен в случаите, предвидени в член 4, параграф 5.

[…]

4.   Резервирането на превоз за услугата за отдаване под наем на автомобил с шофьор се извършва при съответния гараж. Изпълнението на всяка услуга за отдаване под наем с шофьор трябва да започва и да завършва в гаража, разположен в общината, издала разрешението, с връщане в същия, докато получаването на автомобила и пристигането на ползвателя в местоназначението могат да се извършат и на територията на други общини“.

11

От преписката, с която разполага Съдът, е видно, че член 14а, параграф 2 от Закон № 11 от 4 февруари 2005 г., въведен със Закон № 88 от 7 юли 2009 г. относно разпоредбите за изпълнение на общностните задължения, произтичащи от принадлежността на Италия към Европейските общности — Общностен закон от 2008 г. (редовна притурка към GURI № 161 от 14 юли 2009 г.), предвижда, че „не са приложими към италианските граждани нормите или практиките от националното право на Италия, пораждащи дискриминационни последици във връзка с условията за и третирането на граждани на Общността с местожителство на национална територия“.

12

Член 5 от Регионален закон № 58 на Лацио от 26 октомври 1993 г. относно разпоредби за осъществяването на обществен случаен превоз и правила относно ролята на водачите, изпълняващи обществени услуги по случаен превоз по член 6 от Закон № 21/1992“ (Bollettino ufficiale della Regione Lazio №°31 от 10 ноември 1993 г.), изменен с член 58 от Регионален закон на Лацио № 27 от 28 декември 2006 г. (редовна притурка № 5 към Bollettino ufficiale della Regione Lazio № 36 от 30 декември 2006 г., наричан по-нататък „Регионален закон № 58/1993“), предвижда:

„Услугата за отдаване под наем с шофьор е предназначена за конкретни ползватели, които подават специално искане по седалището на превозвача, за услуга, определена с оглед на времетраене или пътуване. Получаването на автомобила от ползвателя става или изпълнението на услугата започва от територията на общината, издала разрешението. Услугата се осъществява към което и да е местоназначение. Транспортните средства се паркират в гаражите“.

13

Член 10 от Регионален закон № 58/1993, озаглавен „Задължения на притежателите на лиценз за извършване на таксиметрови услуги и на разрешение за упражняването на услугата за отдаване под наем с шофьор“, предвижда по-конкретно в параграф 2:

„С изключение на случаите, предвидени в […], получаването на автомобила от ползвателя става и изпълнението на услугата започва само на територията на общината, издала лиценза или разрешението, и се осъществяват към което и да е местоназначение, при условие че е налице съгласие на шофьора за местоназначенията извън територията на общината“.

14

Член 17 от Регионален закон № 58/1993 определя необходимите условия за вписване в областния регистър на шофьорите. Параграф 1, буква a) от този член посочва, че за да се впише дадено лице, е необходимо то „да бъде италиански гражданин или гражданин на страна от Европейската икономическа общност […]“.

15

С актове от 1 февруари 2011 г. Comune di Grottaferrata разпорежда временно отнемане за тридесет дни, считано от 14 март 2011 г., на разрешенията за извършване на дейността по отдаване под наем с шофьор, издадени от същата община на г‑н Panarisi и на г‑н Vivani. Причината за това е констатирано нарушение на член 3 и член 11, параграф 4 от Закон № 21/1992, както и на членове 5 и 10 от Регионален закон № 58/1993, в частта, в която тези разпоредби предвиждат задължително и изключително използване на гараж, намиращ се на територията на общината, издала разрешението за предоставяне на въпросната услуга, както и началото и краят на услугата да се осъществяват при същия гараж. Всъщност проверките показвали, че предназначените за предвидената в тези разрешения услуга превозни средства не използват гаражи, разположени на територията на Comune di Grottaferrata, а гаражи, разположени на територията на община Рим, където се намират седалищата на Airport Shuttle Express и на Autonoleggio Piccola, на които са прехвърлени посочените разрешения съответно от г‑н Panarisi и от г‑н Vivani.

16

Airport Shuttle Express и г‑н Panarisi, както и Autonoleggio Piccola и г‑н Vivani, подават пред запитващата юрисдикция две жалби за отмяна на горепосочените мерки за временно отнемане, чиято законосъобразност оспорват по-специално въз основа на правната уредба на Съюза в областта на транспорта, на вътрешния пазар и на конкуренцията.

17

Запитващата юрисдикция отбелязва, че случайният превоз с шофьор няма специална уредба в правото на Съюза. При все това в настоящия случай следва да се направи позоваване на правната уредба на Съюза относно пътническия превоз. В това отношение правото на Съюза в областта на свободата на установяване и на свободна конкуренция намира пълно приложение в транспортния сектор. Тази юрисдикция посочва по-конкретно предвиденото от Регламент № 2454/92 либерализиране на транспорта в единния пазар, както и либерализирането в сектора на автобусните превозвачи, извършено с Регламент № 12/98. Тя се позовава и на член 92 ДФЕС. Що се отнася до свободната конкуренция, тя посочва членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, разглеждани във връзка с член 3 ДЕС и член 4, параграф 3 ДЕС, както и с членове 3—6 ДФЕС.

18

Според запитващата юрисдикция релевантната италианска национална и регионална правна уредба изглежда противоречи на член 49 ДФЕС. Тази юрисдикция освен това счита, че тази уредба изглежда включва мерки, които възпрепятстват реалната конкуренция между операторите в сферата на пазара на транспортни услуги.

19

При тези условия Tribunale amministrativo regionale per il Lazio решава да спре производствата и да постави на Съда следните преюдициални въпроси, които са формулирани по еднакъв начин в делата C‑162/12 и C‑163/12:

20

С определение на председателя на Съда от 2 май 2012 г. делата C‑162/12 и C‑163/12 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството и на съдебното решение.

21

С акт, подаден в секретариата на Съда на 31 октомври 2013 г., допълнен с приложение, подадено на 21 ноември 2013 г., Airport Shuttle Express, г‑н Panarisi, Autonoleggio Piccola и г‑н Vivani, както и Federnoleggio искат възобновяване на устната фаза на производството. Според тях с оглед на заключението на генералния адвокат такова възобновяване е наложително, от една страна, за да се представят някои липсващи фактически данни по въпроса за допустимостта на преюдициалните запитвания, и от друга страна, за да се даде възможност за обсъждане на евентуалното влияние върху този въпрос на процедурата за издаване на разрешения от италианските общини за извършване на дейността по отдаване под наем с шофьор.

22

При условията на евентуалност посочените заинтересовани лица приканват Съда да отправи искане за разяснения до запитващата юрисдикция съгласно член 101 от Процедурния правилник на Съда.

23

Съгласно член 83 от Процедурния правилник след изслушване на генералния адвокат Съдът може да постанови възобновяване на устната фаза на производството, по-специално когато счита, че делото не е напълно изяснено, когато след закриване на тази фаза някоя от страните посочи нов факт от решаващо значение за решението на Съда или когато делото трябва да се реши въз основа на довод, който не е бил обсъден от страните или заинтересованите субекти по член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз.

24

Следва обаче да се припомни, че по силата на член 252, втора алинея ДФЕС генералният адвокат има ролята да представя публично, при пълна безпристрастност и независимост, мотивирани заключения по делата, за които съгласно статута на Съда се изисква неговото произнасяне. При изпълнението на тази задача той може, ако е необходимо, да анализира преюдициалното запитване, като го постави в контекст, по-широк от контекста, строго определен от запитващата юрисдикция или от страните в главните производства. Като се има предвид, че Съдът не е обвързан нито от заключението на генералния адвокат, нито от мотивите, въз основа на които той прави това заключение, не е необходимо да се възобновява устната фаза на производството съгласно член 83 от Процедурния правилник всеки път, когато генералният адвокат повдигне правен въпрос, по който страните не са разменили становища (вж. по-специално Решение от 22 май 2008 г. по дело Feinchemie Schwebda и Bayer CropScience, C-361/06, Сборник, стр. I-3865, точка 34, Решение от 11 април 2013 г. по дело Novartis Pharma, C‑535/11, точка 31 и Решение от 12 декември 2013 г. по дело Carratù, C‑361/12, точка 19).

25

При тези обстоятелства искането за възобновяване на устната фаза на производството следва да се отхвърли.

26

Що се отнася до предвидената в член 101 от Процедурния правилник възможност за отправяне на искане за разяснения до запитващата юрисдикция, от установената съдебна практика, отразена занапред в член 94, букви б) и в) от посочения правилник, следва, че тъй като актът за преюдициално запитване служи за основа на производството по преюдициално запитване пред Съда, е необходимо националният съд да разясни в самия този акт фактическата и правна обстановка на спора в главното производство и да даде минимални разяснения относно причините за избор на разпоредбите от правото на Съюза, чието тълкуване е поискал, както и относно връзката, която провежда между тях и приложимото към висящия пред него спор национално законодателство (в този смисъл вж. по-специално Определение от 28 юни 2000 г. по дело Laguillaumie, C‑116/00, Recuiel, стр. I‑4979, точки 23 и 24, Решение от 19 април 2007 г. по дело Asemfo, C-295/05, Сборник, стр. I-2999, точка 33 и Решение от 21 февруари 2013 г. по дело Mora IPR, C‑79/12, точка 37).

27

При тези обстоятелства Съдът не счита, че е препоръчително в рамките на настоящите дела да отправи искане за разяснения до запитващата юрисдикция.

28

Със своите въпроси запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали различни разпоредби от правото на Съюза трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат националната и регионалната правна уредба за условията за издаване на разрешения и за извършване на дейността по отдаване под наем с шофьор.

29

С оглед на формулировката на поставените въпроси в самото начало следва да се припомни, че в рамките на член 267 ДФЕС Съдът не е компетентен да се произнася нито по тълкуването на национални законови или подзаконови разпоредби, нито по съответствието на такива разпоредби с правото на Съюза (вж. по-специално Решение от 18 ноември 1999 г. по дело Teckal, C-107/98, Recueil, стр. I-8121, точка 33 и Решение от 23 март 2006 г. по дело Enirisorse, C-237/04, Recueil, стр. I-2843, точка 24 и цитираната съдебна практика).

30

Като се има предвид това, от постоянната съдебна практика следва, че при наличието на въпроси, които са зададени неточно или излизат извън обхвата на предоставените на Съда с член 267 ДФЕС правомощия, последният следва да извлече от съвкупността от елементите, предоставени от националната юрисдикция, и в частност от мотивите на акта за преюдициално запитване, тези разпоредби от правото на Съюза, които изискват тълкуване, предвид предмета на спора (вж. по-специално Решение от 11 март 2010 г. по дело Attanasio Group, C-384/08, Сборник, стр. I-2055, точка 18 и цитираната съдебна практика). С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени (вж. по-специално Решение по дело Attanasio Group, посочено по-горе, точка 19, Решение от 14 октомври 2010 г. по дело Fuß, C-243/09, Сборник, стр. I-9849, точка 39 и цитираната съдебна практика, както и Решение от 4 октомври 2012 г. по дело Бянков, C‑249/11, точка 57 и цитираната съдебна практика).

31

В приложение на тази съдебна практика може да се приеме, че макар по формулировката си поставените въпроси да изглеждат насочени към пряко прилагане на правото на Съюза към споровете по главните производства, запитващата юрисдикция всъщност иска тълкуване на това право с оглед на приложимите в главните производства фактически и правни обстоятелства.

32

По-нататък следва да се отбележи, че както отбелязва генералният адвокат в точка 20 от своето заключение, посоченият в поставените въпроси Регламент № 12/98 не се прилага за разглежданата по главните производства дейност, тъй като съгласно член 2, точка 4 от този регламент последният се прилага само за моторни превозни средства, които поради вида конструкция и оборудване, са подходящи за превозване на повече от девет души — включително шофьора, и са предназначени за тази цел. Освен това от точка 3 от настоящото съдебно решение е видно, че Регламент № 2454/92 е отменен от Съда.

33

Нещо повече, поставените въпроси посочват членове „3[—]6 ДЕС“, освен член 49 ДФЕС, както и членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС. Що се отнася до правилата за конкуренция, съдържащи се в членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, въпреки неопределеността по този пункт на актовете за преюдициално запитване, от тях може да се направи извод (по аналогия вж. по-специално Решение по дело Бянков, посочено по-горе, точка 58 и цитираната съдебна практика), че всъщност те могат евентуално да се отнасят по-конкретно до тълкуването, с оглед на фактите в главните производства, на тези разпоредби във връзка съответно с член 4, параграф 3 ДЕС и с член 106 ДФЕС.

34

Освен това, както правилно отбелязва Европейската комисия, поставените въпроси се отнасят до задължения, произтичащи от разглежданата по главните производства правна уредба, които са по-широки от тези, чието твърдяно неизпълнение е породило споровете в главните производства. Всъщност, както следва от точка 15 от настоящото съдебно решение, споровете в главните производства се отнасят само до неизпълнението на задължението за използване единствено на гараж, разположен на територията на общината, издала разрешението за упражняване на дейността по отдаване под наем с шофьор, както и на задължението всяка транспортна услуга да започва и да завършва в посочения гараж.

35

Така както са формулирани обаче, поставените въпроси изглежда се отнасят освен това, първо, до задължението седалището на превозвача да е разположено само на територията на общината, издала посоченото разрешение, второ, до изискването резервирането за услугата за отдаване под наем с шофьор да се извършва при гаража, използван за целите на посочената дейност, и трето, до задължението за получаване на автомобила от ползвателя само на територията на общината, която е издала това разрешение. По отношение на тези три задължения поставените въпроси следователно са хипотетични.

36

При тези обстоятелства поставените въпроси следва да се разбират по същество като имащи за цел да се установи дали член 49 ДФЕС или правилата на Съюза в областта на конкуренцията трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална и регионална правна уредба като разглежданата по главните производства, доколкото тя налага задължения гаражът, използван за дейността по отдаване под наем с шофьор, да е разположен само на територията на общината, издала разрешението за упражняване на тази дейност, използваните моторни превозни средства за посочената дейност да се паркират в този гараж и всяка услуга да започва и да завършва в споменатия гараж.

37

В тази връзка, що се отнася, на първо място, до правилата на Съюза в областта на конкуренцията, макар да е вярно, че членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС сами по себе си засягат единствено поведението на предприятията и не се отнасят до законови или подзаконови мерки на държавите членки, това не променя факта, че тези членове, разглеждани във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, който установява задължение за сътрудничество, задължават държавите членки да не приемат или запазват в сила мерки, дори от законов или подзаконов характер, които могат да премахнат полезното действие на правилата на конкуренция, приложими за предприятията (вж. Решение от 16 ноември 1977 г. по дело GB-Inno-BM, 13/77, Recueil, стр. 2115, точка 31, Решение от 9 септември 2003 г. по дело CIF, C-198/01, Recueil, стр. I-8055, точка 45 и цитираната съдебна практика, както и Решение от 22 декември 2010 г. по дело Yellow Cab Verkehrsbetrieb, C-338/09, Сборник, стр. I-13927, точка 25).

38

От постоянната практика на Съда обаче следва, че необходимостта да се стигне до полезно за националния съд тълкуване на правото на Съюза изисква той да определи фактите и правната уредба във връзка със зададените от него въпроси или най-малкото да разясни фактическите хипотези, на които се основават тези въпроси. Тези изисквания трябва да бъдат изпълнени особено в областта на конкуренцията, която се характеризира със сложни фактически и правни положения (вж. по-специално Решение по дело Attanasio Group, посочено по-горе, точка 32 и цитираната съдебна практика, както и Решение от 10 май 2012 г. по дело Duomo Gpa и др., C‑357/10—C‑359/10, точка 22).

39

В конкретния случай обаче в актовете за преюдициално запитване не са представени фактическите и правните елементи, които биха позволили на Съда да определи условията, при които правна уредба като разглежданата в главните производства би могла да спада към приложното поле на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, преценявани във връзка съответно с член 4, параграф 3 ДЕС и с член 106 ДФЕС. По-конкретно, в посочените актове не се предоставя каквото и да било обяснение относно връзката, която се установява между тези разпоредби и споровете по главните производства или техния предмет.

40

При тези обстоятелства, доколкото поставените въпроси се отнасят до тълкуване на посочените разпоредби, те трябва да се обявят за недопустими (по аналогия вж. по-специално Решение по дело Duomo Gpa и др., посочено по-горе, точка 24).

41

Що се отнася, на второ място, до член 49 ДФЕС, безспорно е, че всички обстоятелства в споровете по главните производства се ограничават в рамките на една-единствена държава членка. При тези условия следва да се провери дали в настоящите дела Съдът е компетентен да се произнесе по тази разпоредба (по аналогия вж. по-специално Решение от 31 януари 2008 г. по дело Centro Europa 7, С-380/05, Сборник, стр. I-349, точка 64, Решение от 22 декември 2010 г. по дело Omalet, С-245/09, Сборник, стр. I-13771, точки 9 и 10 и Решение по дело Duomo Gpa и др., посочено по-горе, точка 25).

42

Всъщност правна уредба като разглежданата по главните производства, в която се посочва, че се прилага без разлика между операторите, установени на територията на Италианската република, и операторите, установени в други държави членки, по общо правило може да се отнесе към разпоредбите за основните свободи, гарантирани от Договора за функционирането на ЕС, само доколкото се прилага към положения, които имат връзка с търговията между държавите членки (в този смисъл вж. по-специално Решение от 7 май 1997 г. по дело Pistre и др., C-321/94-C-324/94, Recueil, стр. I-2343, точка 45, Решение от 5 декември 2000 г. по дело Guimont, C-448/98, Recueil, стр. I-10663, точка 21 и Решение по дело Duomo Gpa и др., посочено по-горе, точка 26 и цитираната съдебна практика).

43

Що се отнася по-специално до член 49 ДФЕС, от практиката на Съда следва, че тази разпоредба не може да се прилага към дейности, които нямат никакъв фактор на привръзка с някое от уредените в правото на Съюза положения и при които всички релевантни обстоятелства се ограничават в рамките на една-единствена държава членка (в този смисъл вж. по-специално Решение от 8 декември 1987 г. по дело Gauchard, 20/87, Recueil, стр. 4879, точка 12, Решение от 20 април 1988 г. по дело Bekaert, 204/87, Recueil, стр. 2029, точка 12, Решение от 1 април 2008 г. по дело Gouvernement de la Communauté française et gouvernement wallon, C-212/06, Сборник, стр. I-1683, точка 33 и Решение от 21 юни 2012 г. по дело Susisalo и др., C‑84/11, точка 18 и цитираната съдебна практика).

44

Несъмнено, видно от съдебната практика, произтичаща от Решение по дело Guimont, посочено по-горе, дори при изцяло вътрешно положение отговорът на въпроси, отнасящи се до основните свободи по правото на Съюза, може все пак да бъде полезен на запитващата юрисдикция, по-специално в хипотезата, когато националното право изисква от нея да даде възможност на гражданите на съответната държава да се ползват от същите права, които гражданин на друга държава членка, намиращ се в същото положение, би могъл да получи въз основа на правото на Съюза (вж. по-специално Решение от 1 юли 2010 г. по дело Sbarigia, C-393/08, Сборник, стр. I-6337, точка 23, както и Решение по дело Susisalo и др., посочено по-горе, точка 20 и цитираната съдебна практика).

45

В случая хипотезата, изтъкната в споменатата в предходната точка от настоящото решение съдебна практика, се отнася, в контекста на споровете по главните производства, за правата, които гражданин на държава членка, различна от Италианската република, би могъл да получи въз основа на правото на Съюза, ако се намираше в същото положение като жалбоподателите в главните производства.

46

От представената пред Съда преписка обаче е видно, че жалбоподателите в главните производства вече са установени в Италия и са получили разрешение да извършват дейността по отдаване под наем с шофьор от Comune di Grottaferrata. Разрешенията им са били временно отнети поради неспазване на някои свързани с тях условия. Посочените жалбоподатели не целят да се установят другаде, независимо дали в Италия или в друга държава членка. С жалбите си те не поставят под въпрос общата правна уредба на тази дейност или начина, по който се издават разрешенията. Жалбоподателите имат за цел единствено да не се прилагат някои от условията, определени в разрешенията, с които те вече разполагат.

47

В този смисъл гражданин на държава членка, различна от Италианската република, намиращ се в същото положение като това на жалбоподателите в главните производства, предполагаемо вече би извършвал икономическа дейност трайно и продължително от място на стопанска дейност, разположено на италианска територия.

48

Следователно делата по главните производства са аналогични на посоченото по-горе дело Sbarigia, в което спорът е свързан с евентуалното разрешаване на изключение от правилата за работното време в полза на конкретна аптека, и следователно нищо в него не показва с какво такова решение може да засегне икономическите оператори от други държави членки (вж. Решение от 5 декември 2013 г. по дело Venturini, C‑159/12—C‑161/12, точка 27).

49

При тези обстоятелства изглежда, че тълкуването на член 49 ДФЕС относно свободата на установяване не е релевантно в рамките на висящите пред запитващата юрисдикция спорове.

50

С оглед на изложеното дотук Съдът не е компетентен в настоящия случай да тълкува член 49 ДФЕС от гледна точка на фактите по главните производства.

51

Предвид всички гореизложени съображения Съдът не е компетентен да отговори на настоящите преюдициални запитвания, отправени от Tribunale amministrativo regionale per il Lazio, доколкото те се отнасят до тълкуването на член 49 ДФЕС. Доколкото посочените запитвания се отнасят до тълкуването на други разпоредби на правото на Съюза, те трябва да се обявят за недопустими.

52

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:

Съдът на Европейския съюз не е компетентен да отговори на преюдициалните запитвания, отправени от Tribunale amministrativo regionale per il Lazio (Италия) с актове от 19 октомври 2011 г. и от 1 декември 2011 г. (съединени дела C‑162/12 и C‑163/12), доколкото те се отнасят до тълкуването на член 49 ДФЕС. Доколкото посочените запитвания се отнасят до тълкуването на други разпоредби на правото на Съюза, те са недопустими.